СКЪПА КРИСТИНА

Велко Милоев

web | Където не сте били

Донесох ти ябълки.

Ще кажат, че съм побъркан, ако узнаят, че в стаята ти има ябълки, съвършена акустична уредба, телевизор с огромен екран, няколко рафта с видеофилми от всички кътчета на света и библиотека за сто години четене. Защо е нужно всичко това на болно същество, външно приличащо иа човек, но лишено от живо зрение, глухо, почти напълно безчувствено и нямо?

Натъпкал съм хладилника с любимите ти неща и скоро ще събера парите за телескоп.

В болницата ви наричаха "тела". Ходещи трупове. Прибрах те тук, защото не искам да бъдеш сред онези безмълвни сомнамбули, пъплещи по цял ден из коридора - напред-назад, напред-назад, безкрайно; с очи, които виждат, и ръце, които усещат само колкото да поднесат парчето хляб в устата и челюстите автоматично да го сдъвчат. Сред тези бледи, неподвижни лица, сред това денонощно мълчание дори закоравелите лекари снишават глас.

Искаш ли да ти почета за Фауст и Маргарита?... Не, по-добре да слушаме и гледаме диска с "Годишните времена". Един японец ги е снимал. Сякаш сам Господ Бог е рисувал тези изящни пожълтели листа на брезите, а после е пуснал от пазвата си лек вятър да ги разлюлее и снежинки да прехвърчат пред обектива. Искам да вярвам, че ще видиш картината и ще чуеш музиката - с моите очи, с моите уши, по сигналите на моя мозък. Вече съм сигурен. Почти сигурен.

Първият случай бе болката. Сега отново имаш хубави черни коси, но тогава, когато лежеше на болничната койка, черепът ти бе облепен е електроди, а многоцветни кабели отвеждаха сигналите в апарата до леглото. Лекарят, изумен, наблюдаваше острите върхове и спадове на енцефалограмата и не можеше да намери обяснение. "Боли я - каза той. - Но те никога не усещат болка."

Болеше ме мен! Болеше ме всичко - ставите и корените на кътните зъби. Черепът ми се пръскаше и очите ме глождеха, имах спазми в стомаха и в отдавна излекуваните бъбреци. Досещах се - този невралгичен синдром бе от това, че тъй бързо, само за седмица или две, те загубих. Пожелах си как измислените ми болки ще изчезнат, като си кажа как всичко с нас отново ще е наред.

И лудите криви на енцефалограмата ти стихнаха.

Наздраве! Някога ти ми каза, че харесваш този коняк.

Нека сега затворя очи и се опитам съвсем ясно да си спомня първия път, когато те целувах. Не, третия път бе по-нежно. Усещаш ли онова докосване?

*

По света вече били осем хиляди случая. Епидемия. Информационно претоварване, което срива нещо неподозирано досега от науката - филтъра за доброто и злото. Неразгадания механизъм на душата, който ни помага от време на време да забравяме гадното, а да помним хубавото. Чрез него майката еволюция се е опитала да ни помогне да оцелеем, когато е отворила портата на първобитната природа и ни е казала: "Вървете в социума."

Ако съдя по собствения си живот, тази теория за болестта може и да е вярна. 99 на сто от всичко, което виждаме и чуваме, е помия. Ненужните отпадъци на битието. А мозъкът май е закъснял в еволюцията си, неподготвен за информационния взрив. И в един момент става неспособен да забрави кръвта от телевизора и рекламата за телевизора, който показва най-цветната кръв. Милиардите битове убийствена глупост, изливана отгоре ни по сигнали от космически спътници, печатани на хартия или изричани край нас. Тъй както тялото разполага с армии от бели кръвни телца срещу всепроникващите вируси, така и мозъкът има бариери, отсяващи нужното от вредното. И когато тази преграда се стопи под натиска на грозотата и пошлостта, безпомощният мозък вече не желае да вижда, да чува и да усеща.

Да ти отхапя ли ябълка?

Дали виждаш през моите очи колко си красива? Усещаш ли колко гладка е кожата ти и колко ми е хубаво да я докосвам? Не смея да си представя как се любим.

Не знам дали още ме обичаш, но след като живея тъй добре, би могла да ме обичаш.

Старая се да забелязвам мъничките петънца от красота в града. Уча се поне мислено да се усмихвам на посивели от злоба лица.

Тренирам сетивата и душата си.

Не ме мъчи студът. Обичам да вали.

Когато трябва, успявам да не чувам какво се говори край мен, но различавам все по-ясно гласовете на живите и мъртвите, които са ми скъпи.

Добре ще е по-често да поглеждам нагоре към покривите.

За пръв път видях върху белия сняг лунните сенки от клоните на дърветата.

*

Ето това искам да ти нося, когато идвам при теб.

В нашата стая тишината е топла.

Да живееш тъй, че да бъдеш добър заради някого, не е лесно, но няма самота.

Вкусна ли ти е ябълката?

Днес имаме празник. Без да знаеш, си облякла онази рокля, за която ти говорих вчера, която толкова харесвам.

Сега ще изляза да се поразходим.

Не, няма да ида далече, както винаги напоследък ще седна на пейката отсреща и ще затворя очи, за да усетим януарското слънце.

Как мислиш - дали само заради мекото време в тази мърлява градинка, където отдавна нищо не зеленее освен най-старите дървета, започнаха да се събират старци със слухови апарати, просяци без кутии за подаяния, пияници без алкохол в кръвта, усмихнати инвалиди, юноши с китара, които не умеят да свирят, майки, които не знаят какво да правят с времето и с децата си.

Ако само си въобразявам, че ти можеш да чувстваш света чрез моите сетива, нима е случайно, че те стават все повече? В тази мърлява градинка, където отдавна нищо не расте.

Студени, жълти, сладки, нали? И кръгли. Студен и жълт, и сладък е дъхът, който ти не би трябвало да усещаш, обаче те заварвам надвесена над купата със зимни ябълки, скъпа Кристина.

© Велко Милоев
© Димитър Стоянов-Димо, художник
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 26.04.2004
Велко Милоев. Където не сте били. Варна: LiterNet, 2004

Други публикации:
Велко Милоев. Където не сте били. София: Аргус, 2001.