СКЪПА КРИСТИНА

Велко Милоев

web | Където не сте били

Искам да ти покажа тази улица - тъй тясна, че като протегна ръце, мога да докосна къщите й от двете й страни. Стръмният калдъръм е загладен от стъпките на хора, за които от векове вече никой не си спомня. Води нагоре към върха на хълма, където, казват, имало замък. Толкова е късно и толкова съм чужд тук, че не долавям нито звук зад капаците на прозорците, зад мъничките като в куклен театър дъсчени врати. Само каменните барелефи на яростни от немотата си демони, на оглупели от старост божества ме следят с поглед, но аз ще ги обезпокоя, защото искам да ти покажа тази нощна улица.

*

Три или четири снимки. Най-напред светкавицата на фотоапарата ми ще освети близките няколко метра, ще видиш всичко в най-фини подробности - черните и бели жилки по камъните на паважа, надрасканите с тебешир думи от непознат език по стените, проядените от времето зъби на демона над най-близкия вход. Нататък е тъмнината.

След това ще оставя камерата на същото място и ще пренеса светкавицата десетина крачки напред. В този кадър демонът и тебеширените думи ще потънат в чернотата, но по-надалече, в светлия квадрат, ще забележиш невидимата преди статуя на ангел с прекършени крила и един отворен прозорец над вратата с номер 102.

После ще преместя светкавицата още по-нататък, електрониката ще се погрижи тя да блесне точно когато обективът на фотоапарата е отворен. Рамката от тъмнина ще се е разширила, а изкуствената светлина ще разкрие в средата на снимката още няколко метра от тази безкрайна улица, още няколко къщи. Там, подредени като кукли в кутийки, почиват непознати хора, които - кой знае защо - сега чувствам близки. И си мисля, че като единствен буден в техния малък черно-бял свят трябва да пазя сънищата им.

Не знам дали е редно да оставя и себе си в кадъра, но на последната снимка, където в центъра има само мъничко петно светлина, а стените от двете страни на улицата почти се допират, вече ще се досещаш за много тайни на това място, на спящите около смаления ми силует, и за мен, пазача на сънищата.

Ето колко е просто да се обясни принципът на неопределеността, с който Хайзенберг навремето разстрои философите позитивисти. Не можеш едновременно да измериш координатите и импулса на елементарната частица, тя няма да го позволи. Или, казано на езика на озъбения демон, не можеш да знаеш всичко. Ако избереш да проникваш все по-надълбоко, ще откриваш все повече неподозирани подробности, но ще губиш от погледа си нещо друго.

Освен това наблюдателят пречи. Физиците подозират, че когато се приближават с най-фините си инструменти до онази свръхмалка частица, тя започва да се държи нечестно, да крие или импулса, или координатите си и всъщност може би прави нещо съвсем различно от онова, с което е заета, докато не я следим. Впрочем, казват, светът е принципно непознаваем точно защото ние сме в него и с присъствието си на наблюдатели го изопачаваме. И ако аз вляза в кадъра, сигурно силуетът ми ще закрие някаква важна подробност от улица "Хайзенберг". Но сега вече мога да ти обясня защо те занимавам с теоретична физика и защо снимах за теб тази улица, скъпа Кристина.

Ето, ти си пред мен - цяла, светла и цветна. Но докато отблизо разглеждам загадъчната кривина на носа ти, забравям колко си стройна в червената рокля. Когато още по-отблизо изучавам вкуса на червилото ти и измислям думи като "сладко-горчиво", оставам без сетива за всичко извън стените на стаята. И колкото повече прониквам в теб във времето, което делим между нежността и думите, и през времето, когато нямаш време за мен, толкова повече тайни подробности откривам, но изгубвам от поглед картината на твоя свят, в който влязох както в този нощен град - за да си остана чужденец, заслушан в чужди сънища. Не успявам едновременно да зная къде си и накъде е насочен импулсът ти. Знам само, че си заета и дори може би щастлива с нещо друго, когато не съм край теб.

И най-важното - започвам да си преча, започвам да преча на любовта си и не само с инфантилната си страст на наблюдател, който наблюдава, измисля и записва думи, а просто с присъствието си, с егоцентричния си силует, който засенчва самата любов.

Сега вече би трябвало да е ясно, че дотук изобщо не е ставало дума за елементарни частици, за нощни улици, светкавици и обективи, за плетени ръкавици с един пръст и ангели с прекършени крила, за преброени часове, за дафинов лист и лаврови венци. Аз искам да знам не колко мога, а колко си струва да знам.

Не е ли това странен проблем?

Заради странните си проблеми бях чужденец в тоя, твоя, вашия свят, скъпа Кристина. А понеже останах чужденец и, второ, защото не желая повече да засенчвам любовта си, остава ми само да пътувам за там, където не сте били. Тези няколко килобайта до последния ред струват гигавати енергия, за да ви ги пратя, докато потъвам в черната неопределеност на вселената. Сам, но не първи в такова пътуване. Ето необходимите и достатъчни условия: да се съгласиш с принципа на неопределеността, да приемеш, че си бил чужденец в чужд свят, да погледнеш в очите вкамененото божество, което държи да властва над поколения съдби, да се пробудиш от своите сънища и да не спиш, за да осветяваш парченца от необятната тъмнина наоколо.

Ще ми е необходима все повече енергия, за да изпращам все по-налудничавите си послания, които - боя се - ще пиша рядко. Защото, като прониквам нататък, виждам около себе си неподозирани от вас детайли във вселенския вакуум. Тук има смешни в яростта си демони и много сънища, за които трябва да се грижа. И колкото по-далече отивам, виждам все по-малко от света, който е разбираем за вас, и се доближавам до онова, което наистина ме интересува.

Рамката от тъмнина около кадъра се разширява, в центъра му вече е останало само квадратче, осветено от разума. Там има грейнали звезди, които, кой знае защо, започват да се държат неопределено, подобно на елементарни частици. А скоро егоцентричният ми силует ще ги засенчи. Още малко трябва да продъжа в тази посока и сигурно не след дълго ще зная какво и колко си струва да знам.

© Велко Милоев
© Димитър Стоянов-Димо, художник
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 26.04.2004
Велко Милоев. Където не сте били. Варна: LiterNet, 2004

Други публикации:
Велко Милоев. Където не сте били. София: Аргус, 2001.