(ЕКО)ЛИНГВИСТИКА И МЕДИЕН ЕЗИК

Велка Попова, Магдалена Димитрова

web | web

На границата на двете хилядолетия господстват високите технологии и глобализацията - икономическа, политическа, военна, терористична, криминална, културна, езикова. Светът се унифицира и променя драматично. Протичащите процеси се асоциират с революция във всички сфери на социалния живот, идеологията, медиите, културата, езика. В този контекст проблемите на екологията, разбирани в най-широк смисъл, се оказват в светлината на прожекторите като особено значими и злободневни. По отношение на езика това намира кондензиран израз в появата на нова изследователска парадигма, а именно младата научна област, обозначавана с термина еколингвистика.

Еколингвистиката се определя като едно от най-новите научни направления в езикознанието. За нейното обозначаване се използват няколко различни взаимнозаменяеми термина, а именно: еколингвистика, екология на езика, екологическа лингвистика и лингвоекология. Еколингвистиката изучава взаимодействието между езика, човека като езикова личност и обкръжаващата го среда. При това езикът се разбира като компонент от веригата на взаимоотношения между човека, обществото и природата.

През 1970 г. в своя доклад "Екология на езика" американският лингвист Е. Хауген за първи път представя свързано понятията "екология" и "език", като отнася понятието екология към езика. В неговото разбиране еколингвистиката е представена като наука за взаимоотношенията между езика и неговото обкръжение, при което под обкръжение на езика той има предвид обществото, използващо езика като един от своите кодове. Според Хауген екологията на езика се характеризира с отчасти физиологическа природа (разбирана като взаимодействие с другите езици в съзнанието на говорещия) и с отчасти социална (разбирана като взаимодействие с обществото, в което езикът се използва като средство за комуникация). В хода на своето съществуване еколингвистиката се развива в различни направления, които се съсредоточават в две основни области, а именно: екологическа лингвистика (в чиято традиция езикови изследвания се осъществяват при привнасянето на термини, принципи и методи от сферата на екологията - Е. Хауген, У. Маккей, А. Фил, А. П. Сковородников, А. Ангелов¹) и лингвистична екология (изследваща ролята на езика в описанието на проблемите на околната среда при използването на лингвистични термини и методи - М. Халидей, П. Мюлхойслер, М. Деринг). Екологическата лингвистика (еколингвистиката) се подразделя от своя страна на екология на езика (езиците) (направление, което изучава взаимодействието между езиците (и в частност - проблема за съхраняването на езиковото многообразие) и екологическа лингвистика (направление, което изучава езика като своеобразна екосистема). В екологическата лингвистика на свой ред отчетливо се отграничават две равнища - макроеколингвистика и микроеколингвистика, като в първото попадат въпроси с регионална, държавна и световна значимост, като например проблеми, свързани с езиковите конфликти, езиковата политика, езиковото планиране, езиковия геноцид и т.н.; а във второто - проучвания на езикови и речеви факти от гледната точка на еколингвистиката с привличане на изследователски методи на социолингвистиката, психолингвистиката, социокултурната антропология.

Обособяването на еколингвистиката като направление в езикознанието в голямото количество нейни аспекти и подразделения е свидетелство за прехода на лингвистиката като цяло от състоянието й на наука, описваща проблемите, към активна наука, призвана да решава проблемите за съхраняването на езиковото разнообразие. Това на практика означава, че еколингвистиката се нуждае от разработката на специална методология, което е и един от основните въпроси, стоящи на дневен ред пред този млад развиващ се отрасъл на езикознаието.

Общата картина на съвременните лингвоекологически изследвания се характеризира с широка по обхват тематика - дисфункцията на езика и езиковото поведение, корекцията на езиковото поведение, сленгизирането на речта, използването на ненормативна лексика и др. Тематизират се също така и проблемите на влиянието на лингвоекологическата дейност, лингвоекологическата култура, лингвоекологическите комуникации, лингвоекоетнонационалното съзнание върху съответстващите страни на езиковото поведение.

В интензивния и многолик развой на еколингвистиката биха могли да бъдат обособени две основни течения, а именно: интерлингвистично и интралингвистично. На интерлингвистично (или междуезиково) равнище е важен въпросът за взаимодействието и влиянието на езиците. Интралингвистичното (вътрешноезиковото) течение в еколингвистиката е свързано с културата на речта, стилистиката, риториката. То се оказва на практика доста разработено и то много преди да се говори за еколингвистика. В него попадат множество български и чужди изследвания на нарушенията на правилността, яснотата, логичността, изразителността и други комуникативни характеристики на речта. В това число, разбира се, се включва и цяло множество проучвания на екологичните проблеми на езика на съвременните български медии.

Веднага трябва да се отбележи, че в българската традиция винаги се прави опит тези проблеми да бъдат представени в един по-широк лингвокултурен аспект със задължителното отчитане на въздействието на съвременните масмедии върху протичащите в съвременното българско общество езикови процеси. По този начин в изследователския фокус попадат и медийно повлияните езикови процеси, като например: размиването на стиловите граници; разпространяването на нормите на разговорния език извън сферата на неформалното общуване; разпространението на грешни и неуместни речеупотреби и други понижаващи нивото на речевата култура средства.

Само най-бегъл поглед на тези работи е достатъчен, за да стане ясно, че имената на голяма част от съвременните български лингвисти се свързват със сериозни публикации от проблемната област на интралингвистичното направление в еколингвистиката, като при това с особена актуалност се открояват статиите, студиите, монографиите и сборниците, третиращи проблемите на екологията на медийния език. Сам по себе си този факт говори за това, че тяхното решаване е от изключителна важност за съвременното българско общество, още повече, че те са продукт на драматичните проблеми, които го разтърсват на границата на двете хилядолетия.

В логиката на казаното дотук би могло да се обобщи, че вътрешнолингвистичното направление на съвременната еколингвистика е добре представено в българската наука. С други думи езиковедите са поставили диагнозата и са направили своите предписания, но самото оздравяване зависи вече от волята и активността на пациента, а в конкретния случай това е обществото като цяло. С други думи казано на страниците на професионалните издания дискусията за проблемите на езиковата екология в медиите вече е отворена, но какъв е смисълът от нея, ако тя не включва широко обществено участие. В този смисъл веднага възниква основният въпрос: Българското общество като цяло споделя ли загрижеността и вниманието на българските езиковеди към проблемите на езика на медиите?

Обръщането към съществуващите вече интернет форуми, интервюта, анкетни проучвания дава основание да се твърди, че такава дискусия в публичното пространство съществува, но като че ли сериозността на нещата не се осъзнава докрай от обществото в неговата цялост. Напълно естествено и разбираемо е проблемите на бедността и на чисто физическото оцеляване да изместват в голяма степен всички останали, но тяхното преодоляване не би могло да се реализира в един контекст на бездуховност, безразличие, безнравственост. В този смисъл ролята на медиите като медиатор между отделните социални групи, като генератор на публично слово, формиращ и обществените оценки, е несъмнено изключително важна. Именно затова взискателността и грижата към тях би трябвало да бъде приоритет за всички, а техните проблеми да са предмет на всеобща активност в дискусията в публичното пространство.

Предлаганата работа няма амбицията да представи пълноценно и изчерпателно дискусията за езиковата екология като проблем на съвременните български медии, а по-скоро да маркира нейното присъствие в публичната сфера, като открои главните участници и основните въпроси, които се поставят на разискване. Първо, трябва да се отбележи, че едва ли е възможно постигането на всеобхватното й представяне, тъй като нейното присъствие (по-явно или по-дискретно) би могло да се регистрира в твърди широки граници (от специализирани научни трудове и университетски учебници до интервюта, анкетни проучвания, интернет форуми). Това, от своя страна, дава представа и за участниците, сред които главно се открояват видни учени и общественици. Същевременно обаче трябва да се отбележи като мотив за оптимистична прогноза и присъствието на млади хора в това своеобразно дискусионно пространство, тъй като по подразбиране те биват определяни като дистанцирани по отношение на подобна проблематика (В този смисъл като особено положителен факт би могла да се отбележи дискусията на тема "За или против чистотата на езика / лингвистичния пуризъм" на форума на НГДЕК - вж. Форум 2007-2008).

Най-повърхностният опит за ориентиране в лабиринта на откритите в публичното пространство отговори на наболелите проблеми на медийния език и тяхното систематизиране довежда до една доста противоречива представа за цялостното отношение на съвременното българско общество, което варира от негативизъм до безразличие. Нужният баланс най-вече се открива на страниците на научните трудове, където те са разисквани в контекста на паралелно протичащите глобални социални процеси. Основният проблем, който възниква тук, е намерил директен израз в интервютата, направени с видни български интелектуалци. Неговата първопричина е във фаталното прекъсване на връзката между науката и реалния живот. Някои от причините за това биха могли да се открият формулирани в изказванията на видни български интелектуалци, които откриваме в книгата на К. Исса "На изток от Драгоман (15 въпроса за българския език)" (Исса 2012).

На първо място, може да се посочи позицията на проф. Стефана Димитрова, според която: "Представителите на науката никога не са имали широк обществен авторитет." Като естествено продължение на тази мисъл биха могли да се добавят думите на акад. Михаил Виденов, който отчита и вината на медиите в този процес: "Вина има и телевизията, защото тя не се интересува кого кани за публични езиковедски изяви. Обикновено се появяват едни и същи лица и коментират нещата любителски и емоционално". В продължението му зазвучават още по-песимистични нотки: "Българският езиковед се бои да предизвиква срещу себе си агресивния простак, добрал се до място под прожекторите. А българският журналист чака скандали, защото в тях вижда храна за себе си. Така езиковедите са капсулирани и единствената им по-многобройна аудитория са собствените им студенти." В позицията на проф. Боян Вълчев, че "лингвистиката живее свой живот, различен от живота на езика и обществото", се доразвива мисълта за своеобразната "капсулираност" на лингвистиката, която в много от случаите граничи с елитарност.

Веднага трябва да се добави, че представените констатации са направени на базата на съществуващото огромно множество конкретни проучвания и наблюдения на "замърсеността" на медийния език и преди, и след ключовата 1989-та година. В този смисъл убедено може да се твърди, че в нашата лингвистика проблемите на екологията на езика на медиите има своята некратка история. Като особено интересна изследователска линия се откроява сравнителнителният анализ на проекциите на "замърсяванията" преди и след демократичните промени в обществото, свързвани с властването съответно на "казионния език"² и на "езиковия хаос" (вж. по-подробно за това у Попов 2001: 120-122). При това метаморфозата, която преживява медийният език, се оценява или като неотделима част от процеса на демократизация (вж. Пашов 1994, Виденов 2001, Влахова 2001, Ницолова 1994), или като стилистична революция (вж. Виденов 1996). Отрицателните последици от тези процеси попадат във фокуса на изследователите на медийния език и често се коментират като замърсявания, отклонения от нормите, злоупотреба с езика, а реалните им проявления се разпознават в екстремното нахлуване на колоквиализми, жаргонизми, вулгаризми, чужди думи (Ницолова 1994, Попов 2001, Попова 1995, Виденов 2001 и др.).

Този най-общ и откъслечен преглед е достатъчен, за да се даде представа за това, че медийният език и неговата чистота са актуална тема за съвременната българска лингвистика, но съответните приноси биха останали самоцелни, ако не намерят приложение в процеса на "оздравяването" на своя обект. А това би могло да стане единствено и само по пътя на установяването на еколингвистиката като научна парадигма със собсвен методологичен инструментариум, който би направил възможно осъществяването на прехода на лингвистиката като цяло от състоянието й на наука, описваща проблемите, към активна наука, призвана да решава проблемите на езиковата чистота при пълноценно съхраняване на разнообразието и експресивността.

БЕЛЕЖКИ

1. Вж. по-подробно книгата на А. Ангелов "Еколингвистика или екология на застрашените езици и лингвистика на застрашените екосистеми" (2012). [обратно]

2. Виж по-подробно за разбирането на понятието "казионен език", предложено от френската социолингвистка Франсоаз Том в нейната публикация "Казионният език" (Том 1992). [обратно]

БИБЛИОГРАФИЯ

Ангелов 2012: Ангелов Ангел. Еколингвистика или екология на застрашените езици и лингвистика на застрашените екосистеми. София, 2012.

Виденов 1996: Виденов, Михаил. Какво става с вестникарския език? // Езикът натоталитарното и посттоталитарното общество. София, 1996.

Виденов 2001: Виденов, Михаил. Ориентализмите и жаргонизмите - езинствено възможни средства за колоквиализацията на днешния книжовен български език. // Проблеми на българската разговорна реч. Велико Търново, 2001.

Влахова 2001: Влахова, Радка. Влияние на разговорната реч върху езика на медиите. // Проблеми на българската разговорна реч. Велико Търново, 2001.

Исса 2012: Исса Катя. На изток от Драгоман (15 въпроса за българския език). Велико Търново: ИК "Знак’ 94", 2012.

Ницолова 1994: Ницолова, Руселина. За някои прояви на тенденцията към демократизация в езика на българския печат след 10.ХI.1989 г. // Годишник на ИЧС, т. 9. София, 1994.

Пашов 1990: Пашов, Петър. Демократизация на живота и демократизация на езика. Език и литература, 1990, бр.4.

Попов 2001: Попов Димитър. Стилистика. Шумен: Университетско издателство "Епископ Константин Преславски", 2001.

Попова 1995: Попова, Венче. Вулгаризацията в езика на политическата статия. // Проблеми на социолингвистиката, т. 4, Социолингвистика и комуникация. София, 1995.

Том 1992: Том Франсоаз. Казионният език. // Съвременник, 1992, бр. 1.

Форум 2007-2008: За или против чистотата на езика/лингвистичния пуризъм. // Форум на НГДЕК, 01.07.2007-02.08.2008 <http://ngdek.ludost.net/forum/index.php?topic=1300.0> (13.10.2013).

© Велка Попова, Магдалена Димитрова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 14.10.2013, № 10 (167)