Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ГОЛЯМОТО СОМБРЕРО
(Разказ за едно мексиканско дете)

Виолета Бончева

web

Когато беше бебе, малкият Рамиро Херардо приличаше на всички бебета по света - дрешките му бяха бели, чисти и миришеха на току-що откъснато цвете с теменужен цвят и топло, подсладено прясно мляко.

Неговата майка - Бланка, всъщност имаше три имена - казваше се Мария Бланка Елизабет, но Доня Селия, бабата на Рамиро Херардо, беше избрала да й казва Бланка, защото беше бяла и нежна като пролетна маргарита.

Та, думата ми бе, че мама Бланка обожаваше резедавия цвят. За това стаята на Рамиро беше с резедави тапети, резедави перденца, резедави възглавнички на резедави цветя. Коритцето, в което го къпеха, беше бяло, на резедави капки и всички шампоанчета за бебе, които купуваха за малкия Рамирито Херардито, бяха в резедави шишенца. Излишно е да казвам, че огромната мека хавлия, която го прегръщаше след баня - беше също резедава.

Въобще, растеше си сред истински пролетен облак този млад гражданин на големия щат Нуево Леон и респективно жител на столицата му - Монтерей, и така неусетно навърши цяла една година.

Рожденият ден беше отпразнуван в огромна зала в Двореца на децата и тогава за пръв път Рамиро Херардо видя толкова много детски играчки, толкова интересни машинки, които подаряваха дъвки, разхладителни напитки и бонбони, а някои направо разговаряха с тях.

В негова чест бе организирана забавна програма, на която бяха дошли зайчета и лисици, жирафи и крокодили, лъвове и леопарди. Специално за случая бе пристигнала и една грамадна мечка от Северния полюс, която подари на рожденика пълна кутия със сладолед.

След като навърши една годинка, Рамиро Херардо започна да забелязва някои неща, като например търкалящите се по земята ситни лимони, които кой знае откъде идваха.

Веднъж, когато момченцето внимателно наблюдаваше един охлюв, съвсем наблизо нещо тупна на земята. Огледа се и разбра, че над него е разперила прелести листната корона на едно дърво, което се оказа лимоновото. Именно там бяха нависнали като малки слънчица ситните лимонови плодове, които Рами вече познаваше.

Истинско преживяване за малкото момченце бе дъждът - какво чудо само и то мокро!

Дъждът пристигна внезапно. Но преди това зад решетката на прозореца се търкулна едно неоново кълбо, после стъклата звъннаха от силен тътен и накрая нещо започна ситно-ситно да почуква по тях.

Малкият палавник ококори очички: сигурно са кончета! Разбира се, че това са кончета, които се разхождат направо върху стъклото и тропат с копитца!

Рамиро Херардо пляскаше с ръчички и викаше: Кончетата, кончетата!

Тогава нинерата, така казват в Мексико на жените, които се грижат за децата и ги възпитават, която не се отделяше нито за миг от него, го грабна и го изнесе на терасата.

О, чудо! Едри капки плющяха по парапетите на огромния балкон, после се спускаха под формата на вадички по капчука и сигурно след това тръгваха към центъра на града, за да го разгледат, преди да достигнат отворите на дълбоките улични шахти.

Какво е това?

Може би точно такъв въпрос искаше да зададе нашето смаяно момченце, но само посочи небесните струи и рече: А конете?

Неговата нинера го прегърна и каза: дъжд, ето какво е това!

Една утрин Рамро Херардо се събуди от нещо средно между вик за помощ и крясък на човек, който е застанал внезапно лице в лице с куче от породата булдог. Навдигна се от резедавата си възглавничка и отмести с ръка щорите. Тогава видя, че пред пътната врата бе застанал млад мъж, който държеше в ръката си пакет.

Рами не допусна, че може би това е разносвачът на писма и вестници, защото още не го познаваше. Сигурно не беше съсед, защото би отишъл в своя дом. Ами кой е тогава?

Продавачът на сирене и кашкавал - обясни нинерата на малкия любопитко. После отряза парченце от този млечен деликатес и му го подаде. Малчуганът го опита предпазливо, после сладко-сладко го изгризка.

От този ден нататък нашият палавник с нетърпение очакваше да мине продавача и си мислеше: дано само не е толкова рано, когато още сънувам.

 

СОМБРЕРОТО

РамиТази невероятна мексиканска шапка Рамиро Херардо забеляза, когато я видя да се движи срещу него, качена на два крака през голямата горещина, която беше най-тягостна в следобедните часове.

Какво чудо!

Така възкликна в себе си момченцето, защото гледката беше знаменита - шапка с корем!

Когато ходещата шапка приближи - кимна. Нинерата също кимна, а на лицето й изгря елипсовидна усмивка. Дори я проследи с очи, докато шапката се скрие зад ъгъла.

Няколко дни по-късно се зададе по улицата друга една шапка, също толкова голяма и бяла, а под периферията й се подаваха два мустака и то черни.

Нима има шапки с мустаци?!

Нинерата го прегърна - има всякакви шапки - с мустаци и бради, с дълги коси, леко накривени и килнати назад. Тези шапки, обясняваше тя, са мексикански патент и никога не можеш да ги сбъркаш с други някакви шапки - където и да си по света. Защото никоя друга шапка не носи име, в което има два пъти буквичката “о” и никое от имената на шапките не звучи така мелодично, когато я произнасяш. Истински звън на сребро се чува, когато кажеш “сомбреро”!

Ама, това е цял чадър, нали?

Това искаше да каже Рамиро Херардо, вдигайки показалец към завоя.

В отговор на това възклицание, още на следващия ден нинерата заведе своя мъничък приятел в парка, където имаше езеро. Около него бяха насядали на меседори, което значи люлеещ се стол, или направо на тревата мъже, които държаха дълги пръти в ръцете си, а на главите им се люлееше по едно сомбреро.

Рами вдигна показалец по посока на рибарите - колко много са тук, тези сомбрерос!

Така е, погали го по косата неговата приятелка - нинерата, и се запътиха към люлките.

 

МАРЯЧИТЕ

Беше звездна мартенска нощ. Котките още не бяха заспали. Скачаха по покривите, после се спускаха по стеблото на лимоновото дърво, шумоляха между листата на дворните саксии и заличаваха стъпките си на балкона с опашки. Една от тях се беше свила на перваза - точно там, където бе креватчето на Рамиро Херардо и мъркаше, та дано Рами я чуе и така да й направи компания на безсънието.

Но Рами беше навлязъл дълбоко в първия си сън, в който бяха пристигнали онези големи и топли дъждовни капки. Този път те бяха така красиви, че приличаха на прозрачни пеперуди - имаха си крилца и цопаха по парапета на балкона с небесносини пантофки.

Изведнъж капчиците се строиха по две и затанцуваха с нови стъпки - ритмично и пъргаво, грациозно и унесено.

Какво се бе случило?

Този въпрос, премина през съня на Рамиро Херардо като стрела, и той неусетно се намери седнал сред меките си завивки с резедави къдрички.

Тогава разбра, че музиката, на която играеха топлите дъждовни капчици, идваше от терасата на първия етаж. Рами бутна щорите и видя седем души - мъже, облечени в бели костюми. Те имаха на вратовете си шалчета от червена коприна, а саката им бяха обшити със златни ширити и също такива златни копчета. На главите си имаха сомбрера от червено кадифе, украсени с блестящи пайети.

Това са марячи - прегърна го нинерата - музиканти, които изпълняват мексиканска музика и свирят фантастично на китара, тромпет, цигулка и изобщо на всички инструменти. Пътуват по света и радват хората с мелодичните си и чувствени гласове и песни, в които се пее главно за любов.

А какво е това “любов”? - искаше да попита Рами, но вместо това се заслуша в музиката на марячите и в тяхната песен, където те припяваха “ай-ай-ай”, сякаш бяха съзрели в тъмното будните котки с фосфорни очи.

 

ЕЛОТЕ

Близо до саксията, където извиваха стебла Ромео и Хулиета - така се наричаха цветята, засадени там, Рамириро Херардо откри къде живеят мравките. Това беше една пирамида от ситна пръст, която имаше малка дупчица отгоре - явно вратата към дома им. Мравките изкачваха пирамидата, влизаха някъде навътре из невидимите мравешки лабиринти, за да складират събраните зрънца. После излизаха навън и пак тръгваха по техните си пътеки.

Наблюдаваше ги малкият любознайко и не смееше да ги докосне с тънката пръчица, която държеше в ръка. Мислеше си, че добре би било, ако и самият той може да надникне в тунелчето под земята, но в същото време допускаше, че може би мравките щипят или нещо такова, за това и си остана така - надвесен над мравуняка, зашеметен от тези ситни, почти невидими движения на насекомите, които така добре се ориентират по пътя към своя дом.

- Елоте, елотеееееееее!

Този внезапен вик, придружен от равномерния шум на търкалящи се колела, сепна Рамиро. Той изтича към пътната врата, която си беше красива желязна решетка, и видя, че един човек с бяла риза, с широко сламено сомбреро, но без мустаци, търкаля малка остъклена количка.

- Елоте, елотеееееееееее!

И спря количката пред къщата. Тогава нинерата извади една монета от портмонето си и я пусна в ръката на човека с бяла риза, със сомбреро, но без мустаци. Той сръчно напълни пластмасова чашка с варена царевица, разбърка я с майонеза, после я украси с чиле рохо.

Това се казва елоте - протегна чашката към Рами неговата нинера, но той не пожела да опита, защото го лъхна мирис на лютевина.

Нинерата кимна одобрително и после гребна с лъжичка от приготовлението.

Рами, хванат за решетката, съпроводи с поглед продавача на елоте и неговата малка, стъклена количка, докато не се изгубиха от погледа му. После отново се завърна при мравките, които не спираха да влизат и излизат в своя мравуняк.

 

АТЛАНТИЧЕСКИ ОКЕАН

На две годиники и малко отгоре, Рамиро Херардо познаваше не само света около себе си. Той знаеше например, че на Коледа се получават подаръци и се приготвя печена гъска. Знаеше, че по същото време се украсява елха, чиито гирлянди от разноцветни лампички светят по цял ден и нощ, за да създадат празнична атмосфера. В къщата идваха много гости. Жените пиеха кафе или понче - една ароматна напитка, подобна на компот, от екзотични плодове - техокоте, гуаява, канела и сладко тръстиково стебло. Разговаряха за какво ли не, в това число и за ваканцията през лятото, която беше толкова далеч от Коледа.

Но, както се пее в онази песен - зимата бързо отмина - така е в Мексико - дойде лятото и цялата фамилия се приготви за път. Във форда се качиха Рамиро Херардо и мама Бланка, тита Селия - бабата на малкия палавник - тия Елва и абуела Кармен. На мястото на шофьора седна Рамиро папа, а Рами се отпусна в прегръдката на своята нинера, която веднага и тайно, тикна в устата му шоколадов бонбон.

Искам винаги да имаме по една малка тайна - погледна момченцето към нинерата, ако ще това да е един бонбон или шише, пълно с прясно мляко и какао - съгласна ли си? И в отговор получи няколко звучни целувки - това беше отговорът на нинерата, що се отнася до малките вкусни тайни.

Най-после фордът пристигна в Тампико - известен курорт, за който се пееше не само в мексиканските песни. Жегата бе непоносима и всички пожелаха да се разхладят веднага на плажа.

А той беше толкова просторен, че Рами си помисли, че е побрал всички плажове на света! И с право - Тампико беше град на Мексиканския залив - а нима той има начало и край?

След като прекоси дългата пясъчна ивица, момченцето стигна до водите на океана. Потопи краче в тях и плесна с ръчички - тази вода е вълшебна!

Ще ме научиш ли да плувам? - посочи вълните то.

А нинерата кимна, което си беше направо едно обещание. И тръгнаха срещу преградката на Атлантика, който блестеше така, сякаш имаше златна ризница.

 

МАТАЧИНЕС

Тита Селия и Рамиро Херардо, заедно със своята вярна нинера, която беше като негова сянка, бяха на гости на Доня Кармен - другата баба на момченцето.

Денят беше много специален - 12 декември - един от най-светите празници за мексиканците - денят на Святата Дева от Гваделупе. На този ден всички се отправяха към църквите, за да поднесат цветя на светицата, да се помолят за здраве и опрощение на греховете.

Трапезата, която бе приготвила Доня Кармен, бе отрупана с вкусотии, между които сладки хлебчета, хрупкави картофки, сокове, бонбони и какво ли още не.

След като опита от всичко, Рами реши, че най-добре ще е да разгледа градинката пред къщата, защото там винаги се разхождаше един рошав котарак, който не даваше да приближи нито едно куче, а пък било то и от порода.

Намери котарака веднага. Беше се протегнал под сенките на едно красиво, влечащо цвете - най-красивото може би на света, което се казваше бугамбилия. Котаракът мързеливо тупаше с опашката си по тревата и когато чу леките стъпки на детето - отвори едното си око.

Аха, рече си той, това е Рамиро, няма да развалям спокойствието си и да бягам, защото с него сме приятели.

Така си е, клекна близо до котарака Рами и може би искаше да го попита как се казва, защото никога до сега не беше го питал, когато чу странен ритъм от барабани.

Какво е това?

Момченцето въпросително бе вдигнало показалец по посока на барабаните.

Тогава цялата компания - тита Селия, абуела Кармен и Рамиро Херардо, тръгнаха натам, откъдето се чуваха те. Котаракът остана да жуми под сенките на бухналото цвете.

Стигнаха малък площад, на който се бяха насъбрали много хора - почти всички от колонията. На една сцена, облечени много пъстро, с костюми от пайети и сандали, играеха своите странни танци момичета и момчета. Главите им бяха украсени с разноцветни индиански пера. Бяха толкова красиви и шарени, че всички се изпълниха с възхищение, но най-вече Рамиро Херардо, тъй като за пръв път виждаше толкова пъстро мнозинство, при това танцуващо.

Кои са те?

Тогава тита Селия и абуела Кармен в един глас отговориха на своя внук: м а т а ч и н е с. Облечени са в астекски костюми и танцуват в чест на празника - Денят на Девата от Гваделупе.

А какво е това ацтеки?

 

АЦТЕКИТЕ

Думата “ацтеки” беше някак странна, дори Рами попита и тита Селия и абуела Кармен по няколко пъти, за да я запомни.

Като гледаше красивите астекски костюми, обшити с пайети, разноцветни, допълнени от корона пера на главата, на момченцето му се прииска и то да облече един такъв весел костюм и да заиграе в ритъма на безкрайните танци на матачинес.

Не знаеше Рами и беше още малък, за да му обяснят, че ацтеките са едни от най-древните жители на мексиканската земя - наследници на маите. От своя страна пък, маите са били древна цивилизация, напреднала в много отношения. Те са създали културата майа, освен това са имали двадесет и седем йероглифа, знаели са да смятат. Те са разбирали от астрономия и математика и са открили нулата. Създали са и най-точния календар на света - Календара на маите.

А къде са сега маите и ацтеките? Такъв въпрос прочете нинерата в очите на своя любимец.

Нима не ги усещаш?

Нинерата го прегърна и сложи ръка на сърцето му: вслушай се в своята кръв, казваше сякаш тя, ако чуеш ритъма на барабаните, ако чуеш далечните стъпки на хора, преминали по тази земя - ще разбереш от къде са дошли и накъде отиват маите и ацтеките. И ти също.

 

ПИРАМИДИТЕ

За пръв път, когато отиде със своята нинера в Големия парк, героят на нашата приказка забеляза, че на няколко площадки между големите зелени терени, имаше сиви купчини от бял цимент, към чийто връх водеха множество стъпала, построени от четирите страни.

Рами, вдъхновен от безбройните стълби, които сякаш водеха към слънцето, започна да ги превзема, защото вярваше, че когато ги изкачи - ще може да го докосне.

И наистина - стигнеше ли върха - детето протягаше ръце и усещаше как лъчите на неуморното златно светило се преплитаха между пръстите му и милваха лицето му.

Преди да си тръгнат от парка, Рамиро дръпна за ръката своята приятелка, която беше негова сянка, и посочи към циментовите постройки:

- Как се казват тези творения ?

- Пирамиди - така се казват тези копия на големите мексикански монументи. Те са построени в земите на Мексико и са на хиляди години. Най-високата от тях, Пирамидата на слънцето, е 72 м. До нея се намира Пирамидата на луната, която е висока 42 м.

- А аз колко съм висок?

Нинерата прегърна своя любимец: ако си винаги така любознателен, много скоро ще пораснеш!

Няколко звучни целувки се залепиха по бузките на Рамиро Херардо.

- Наистина ли ме обичаш толкова?

Момченцето дръпна за ръката своята компаньонка.

Нинерата нищо не каза - само ласкаво закачи още няколко целувки по бузките на Рамиро.

 

БОГИНЯТА ИШЧЕЛ

Рамиро Херардо не подозираше за съществуването на много неща, както и това, че богини и богове властват над света. Той беше проникнат от любопитство към видимото и осезаемото, а то с всеки изминат ден ставаше все повече и повече.

Един ден се запозна с бездомното куче Ау-Бау. Беше много тъжно и протяжно виеше пред къщи. После се разбра, че е гладно, а след това, че е жадно. Когато всичко това беше наред, Ау-Бау се сви под сянката на лимоновото дърво и заспа.

От този ден нататък Рами споделяше сутрешната си закуска с него. Ау-Бау беше толкова доволен и признателен, че през нощта до късно оставаше буден пред вратата на дома.

Една нощ, беше много късно, нашият приятел се събуди от нещо средно между жален плач и песен.

Какво е това?

Нинерата сложи ръката си на раменете му: нима не позна своя приятел Ау-Бау?

Дълго не можа да заспи Рамиро, защото не знаеше дали кучето пее или плаче.

На другия ден, рано сутринта на закуска, той попита своя приятел за нощната история.

Ау-Бау залая и нинерата започна да превежда на детето:

- Снощи богинята Ишчел изгря в небето великолепна! Тя беше с рокля от сребърен тюл, а на главата си носеше корона от звезди!

- А коя е богинята Ишчел?

- Нима не знаеш, че богинята Ишчел е самата луна? Само веднъж в месеца тя се появява в своя пълен блясък и когато я видя такава - аз цяла нощ й правя серенада...

- Според вярванията на маите - допълни обяснението на Ау-Бау познатата ни нинера - богинята Ишчел е богиня и на водата, защото много обича да оглежда своята хубост от високо, чак от небето, в реките, езерата и моретата и така нейната хубост се умножава.

- Ще я чакам довечера, за да я видя - реши Рамиро Херардо.

- И аз ще бъда буден под твоя прозорец - тръсна опашка Ау-Бау и тръгна към сянката на лимоновото дърво.

Беше време за вечеря. После щеше да се появи в небето богинята Ишчел и да разказва на малкото момченце за своите дълги пътешествия...

Ау-Бау навярно също очакваше да види най-красивата пратеница на небето, която щеше да се появи и тази вечер със своята рокля с волани от сребърен тюл и с корона от звезди.

Сънят се беше скрил под възглавничката на Рамирито и го очакваше, за да го изненада с много приключения, които щяха да се случат по-нататък.

 

 

© Виолета Бончева, 2004
© Издателство LiterNet, 28. 02. 2004
=============================
Първо издание, електронно.