Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ЗА КРАЛЯ И МЮРЕ

Виолета Бончева

web

Кралското време се задвижваше от един специален часовник, който понякога показваше следващата дата, а понякога - вчерашната. Да не говорим за часа, който сочеше времето на пясъчния часовник. От време на време го сверяваха по скалата на радиото. Имаше и един, който набираше часовете със скоростта на видеото.

И така, когато Кралят ставаше сутрин в десет, можеше да се окаже, че всъщност става в пет и когато си лягаше в два сутринта, хроникьорите отбелязваха в хрониките, че си е легнал в единадесет, за историята...

Веднъж, когато Мюре слезе на спирка на метрото, забеляза, че й липсва дамската чанта. Не изгуби присъствие на духа, но изпита тъпа болка при мисълта, че кутията с английските й гримове бяха в нея. В кредитната й карта, която също остана във въпросната чанта, всичките възможности бяха изчерпани, да върви по дяволите...

Въпросът беше, че трябваше да продължи с такси, а с това рискуваше да си навлече гнева на шофьора - нито кредитна карта - нито нещо за реванш. Можеше да отнесе внезапните неудобства от физическа разправа. Идваше й да плюе на това място, но като жена с добри обноски - преглътна навътре. Постоя така около четири минути и реши да поеме риск, вдигайки ръка за стоп на следващото такси.

Качи се откъм задната врата на колата и с приглушен глас даде указания:

- Към кралския дворец, моля...

- Към двореца ли - на кой крал? - оплакна очите си в огледалото шофьорът.

- Кралят на кралството, кой друг.

- Извинявам се - кратко съобщи шофьорът и отлепи на първа.

Мюре се отпусна и метна косите си на задната облегалка. След минута мълчание шофьорът се опита да подхване някакъв вял диалог.

- Попитах за кой крал става въпрос, защото аз познавам няколко...

- Така ли? - от любезнст възкликна Мюре.

- Така е. Познавам Краля на салцата, Краля на барбекюто, Краля на жените и още няколко...

Мюре смънка някакви думи, придружени от отегчена усмивка.

- Нали може да попитам нещо? - веднага се възползва "питащият в такси". Мюре дискретно помаха на Кевин Костнър, който изпълни въображението й в права посока. - С какво истинският крал е по-различен от останалите крале, които аз познавам?

Ако чантата й си беше на мястото, Мюре щеше само да въздъхне, но сега...

- Истинският крал има съветници, на които плаща - има шут, има и палач, както и истинска кралица, в чиито вени тече синя кръв... Когато шутът например е в почивен ден - някой от съветниците на краля го замества.

- А когато палачът почива?

- Палачът е на повикване в почивния си ден. Ако се случи да обезглави някой - плащат му двойна надница.

- Вие от дамите на Кралицата ли сте?

- Поскоро съм от дамите на Краля - отговори Мюре и го направи с удоволствие, дори набързо преглътна.

- Чест е за моето такси...

Когато пристигнаха, г-ца Мюре реши да се разплати щедро за разходите по маршрута. За случая тя с дълбока въздишка свали от шията си тънка, филигранна верижка, на която висеше парче ахат.

- За спомен...

Шофьорът видимо беше доволен, но за всеки случай опита:

- А може би гривната на дясната ви ръка?

- Подарък е от Негово Величество.

- Поне едната обеца - замъгли лявото си око мъжът.

- Не - меко отсече Мюре, - прибавям и ключодържателя си, който е от автентична морска пяна.

Шофьорът рутинно стрелна ръката си и когато всичко беше наред, таксито се изгуби с такава шеметна скорост, с каквато се появи.

- Каква вечер! - сподели със себе си елегантната Мюре и отчетливо произнесе паролата на Дежурния стражник.

Кралят седеше пред географския глобус и колкото повече се взираше, толкова повече у него се затвърждаваше едно съждение, което започваше да чувства като свое: светът е едно голямо село.

Кралските възможности бяха неограничени и всеки миг можеше да полети с кралския “Миг”, където си поиска. Напрягаше сетивата си, за да чуе вътрешния си глас, но нещо му убягваше. Досети се, че най-добре би било да търси решение по време на сън. Беше пристрастен към пътуванията. Те го изпълваха със силатa и със самочувствието, че е владетел на едно от най-мощните кралства в света.

Кралят например знаеше, че ако сънува Бразилия - трябваше да се отправи към Австрия... А сега страшно му се прииска да прекоси на сън Домениканската република, за да се насочи към Румъния. Не беше се разхождал скоро из Карпатите, по пътеките на Дракула. Време беше да изживее нещо разтърсващо.

Последният път, когато беше там и беше спуснал поглед навътре в себе си, изведнъж пред очите му се появи едно странно хоро. Странно, защото се бяха наловили мъже и жени съвсем без дрехи. Само на главите на мъжете се мъдреше по едно бомбе, а жените си бяха закачили смокиново листо на лицето.

Странна работа!

- Това ритуал за здраве ли е? - поиска да се информира Кралят.

Никой не му отговори, защото всички бяха заети с хорото.

Изведнъж, в средата на кръга, се появи една тъмна фигура, която - нямаше съмнение - принадлежеше на Дракула.

Всички се метнаха на земята по очи, само Кралят остана на мястото си, седнал на един пън.

Дракула го приближи.

- Вие ли сте Кралят?

- Ние - кратко и с достойнство отговори Негово Величество, - а ти сигурно си Дракула?

- От столетия вече...

- Защо дойде?

- Имам новина за вас, която произнесена от мен - ще бъде истински разтърсваща, имайки предвид какво ви прави безконтролно щастлив. Скоро ще ви предложат контракт от една издателска къща...

- Но аз не съм написал и един ред мемоари - мисля, че още не му е дошло времето.

- Не искам да ви обиждам, но нима не мислите, че това е работа на вашите хроникьори?

- Смятате ли, че една кралска особа не е в състояние да напише собствените си мемоари?

Дракула беше блед.

- Не е проблем, ако сам искате да напишете мемоарите си, аз дори мога да ви помогна... Ще ви изпратя змията на изкушението, за да се опитате да извадите отровните й зъби. Това трябва да стане по възможност най-бързо, преди да ви ухапе смъртоносно и вашата победа над смъртта ще ви даде сила, с която можете да се захванете не само за личните си мемоари, но и със световната история!

- Крие ли се нещо изключително във вашето предложение?

- Лъжа е, че съм кръволок. Всички ми даваха кръвта си доброволно.

- С каква цел?

На това място Дракула се разсмя така, че Карпатите потръпнаха.

- Кралю честити, целта е една - всеки се бори за вечен живот.

Дракула вдигна ръка към небосвода и мигом се появи мощна светкавица, с която вампирът изчезна в Незнайното.

Този спомен раздвижи циркулационното движение в кралските вени и Повелителят повика стражата:

- Сменете паролата за през нощта.

Главният стражник се наведе и Кралят прошепна на ухо късната парола за влизане в двореца.

- Но, Ваше Величество, към кралските порти се приближава мадам Мюре, която знае единствено предишната парола!

- Тогава ще я пуснете с предишната парола - даде разпорежданията си Кралят, въздъхвайки.

Изведнъж той почувства, че се нуждае от самота. Разбра го, докато шепнеше паролата на стражника, а когато се убеди, че към двореца приближава Мюре, желанието му да остане на спокойствие го тласна зад оградата на палата, без охрана, без каквито и да било атрибути на кралската власт. Жезълът и скиптърът бяха заключени в сейфа на реквизитора, а дългата му червена наметка, с кожена яка, беше при шивача, който кроеше нова, от китайска коприна, старо злато.

И така, когато се намери зад пределите на своите покои, като обикновен гражданин, Кралят се натъкна на двама просяци, единият от които бе най-обикновен пияница, останал без пукнат грош.

Владетелят почувства, че му става зле... Добре, че имаше в джобовете си златни монети за дъвка - пусна по грош в дланите на скитниците, за да се отърве от тях. После тръгна безцелно, чувствайки, че прави нещо добро за себе си.

По същото време Мюре се наслаждаваше на въздуха, пропит с горчивия аромат на смачкан лимон, а това беше основание да раздуха още по-усърдно въжделенията си. Не, тя в никакъв случай не искаше да се възприема като претендентка за мястото на Кралицата. Искаше само да сподели приятелството с Негово Величество, тъй като беше уверена, че с добрата си енергия ще го спаси от убийствената му самоирония, която го подтикваше постоянно към писане на епиграми.

Когато вратата се отвори, Мюре беше попаднала в прегръдките на сладката дрямка, която винаги се мотаеше около нея след втория коктейл.

Кралят се покашля.

- Късно е, г-це Мюре, ще ви придружа.

- Нима, Кралю, искате да видите как гримът ми ще се размаже от влагата, в която ще се удавят очите ми?

- Но аз дори няма да забележа нищо - толкова съм уморен.

- Кралю, оставете ме да пренощувам в двореца, няма да заема повече от едно място на плочника, под вашите нозе.

- Но там спят само моите кучета.

- Тогава ме заключете в апартамента за гости.

В него е настанен един халиф, а другите спални са заети от жените му... Добре, нека идем да кажем лека нощ на Халифа.

- “Да отидем”? Значи и аз мога да дойда? - разтопи се в надежди г-ца Мюре.

- Може, но преди всичко искам да не забравяте, че ние, кралете, говорим в множествено число, защото изразяваме и волята божия.

- Ваше Величество!

- Проблем ли има?

- Аз съм най-вярната ви поданичка!

- Знам, за това те пуснаха с невалидна парола в двореца, по мое разпореждане.

- Тогава?!

- Можеш да се приближиш - ето ръката ми... Харесва ли ти този “АХЕ”?

- Супер!

- Този освежител е нова формула - трайна повече от живота...

Лимузината ги погълна, за да ги придвижи към увеселителната част на кралския дворец, където ги очакваше една безкрайна забава, една несвършваща игра с времето и мястото, както и с всичко, което съдбата щеше да импровизира в тяхна чест.

Негово Величество седна на любимото си място до прозореца, затвори очи и потъна в размишления.

- Дааа, вярно, че пристигнаха веднъж от издателската къща на Патриаршията и поискаха да сключат контракт с него. Знаеха, че голям процент ще глътнат и бяха страшно дипломатични при преговорите. Накрая контрактът бе подписан. Кралят мобилизира няколко писари и те денонощно вървяха по петите му, за да записват бисерите, които често се нижеха из устата му.

Книгата стана сносна. Бе представена във всички монархии на планетата. Получиха се поздравителни адреси от Кралския клуб на краля и от Кралския клуб на кралицата - съответно и двата изписани със златни букви.

Изведнъж въздухът се раздвижи от тържественото съобщение на главния стражник:

- Ваше Величество, на външната линия ви очаква Нейно Величество!

- Свържете ме тук - разпореди се Кралят.

Той вдигна слушалката и чу дишането на кралската си съпруга.

- Ало, здравейте, Кралю мой...

- Здравейте Кралице, колко мило. Имате ли конкретен повод за това обаждане?

- Но, Кралю, не мислите ли, че нашите срещи в двореца съвсем се разредиха напоследък?

- Кралице, та нали вчера се разминахме пред главната порта?

- Но, моята спалня е студена, може би като вашата?

- Докладваха ми, че много добре се развличате с първата дама?

- Да, ходим на уроци по шев и кройка.

- Междувременно сте посетили и магесника от Пълнолудието, за да направите черна магия на г-ца Мюре?

- Тази вещица иска да заеме мястото ми до вас! - Кралицата настръхна. - Какво стана с магесника?

- Обезглавиха го.

- Заради една луда, която пристига в двореца със зелено такси и плаща маршрута си с вашите подаръци?!

- Оставете тези приказки, Кралице - въздъхна Кралят. - Не се притеснявайте и за магесника, сега той е по-близо до своя учител в пъкъла...

- Под достойнството ми е да помоля моите кавалери да напердашат тази лигла Мюре!

- Кралице, под достойнството ми е да ви обяснявам какво би станало после с вашите кавалери...

- И техните глави ли ще заповядате да отсекат?

- Не, разбира се, ще ги изпратя като подарък на Халифа, а той поддържа цяла гвардия гьотверени...

- Разрешете да се оттегля от разговора, Кралю...

- Разрешавам. - Кралят пое дълбоко въздух. - Хей, стражник!

Главният стражник се появи на секундата.

- Моля, пригответе една фруктиера с плодове, една видеокасета с трилър и една кутия дамски пури, после ги занесете на моята гостенка, г-ца Мюре.

След като даде разпореждания, Кралят се отпусна в любимия си шезлонг и притвори очи - каква нощ само!

Кралят и г-ца Мюре се озоваха в една зала, тапицирана, украсена изцяло в аленопозлатено. Разкошът беше в изтънчеността, с която бяха подбрани картините, аксесоарите за кафе и чай, пискюлите на пердетата. От тавана висяха кристални полюлеи. Миришеше на богатство и отегчение.

Един мъж плесна с ръце и след миг се появиха Дебелите глави, които бяха застъпили на оглед из целия дворец, сякаш Кралят си нямаше стражници.

- Музикантите!

Г-ца Мюре се наведе към Негово Величество.

- Къде е Халифът?

- Този мъж е самият Халиф.

- А защо няма чалма?

- Чалмата му почива. Този номер се прави срещу евентуални атентати - така прилича на обикновен гражданин.

- Но тук е на сигурно място?

- Най-сигурното място, за съжаление, са гробищата - така е в целия свят.

Пристигнаха и музикантите - една рок банда.

Изглеждаха малко нещо замаяни, изглеждаха така, сякаш щяха да влязат в образа на дрогирани металисти.

Халифът изпляска с ръце:

- Ханъмите!

Най-после нещо екзотично!

Жените бяха се покрили с воали, но под прозрачевината им се долавяха линиите на гъвкавите им тела.

- Колко са красиви! - плесна с ръце Мюре. - Как ги подбира Халифът?

- Изпраща своите кастрати да се пазарят.

- И колко плаща за една от тях?

- За тези - нищо. Всички са събрани от стаите на хотела в центъра, за чиито услуги таксата е по седем долара на час.

- А, Халифът не се ли страхува от спин?

- Халифът не се интересува от спина. За него по-важно е да се продава книгата му с приказките от 1002 нощи.

- Така ли?

- Така е, защото от всяка разпродадена книга се пада и процент за халифата. Така се събират в хазната повече пари за ремонт на пътища, обществени тоалетни, джамии и храмове... Не искаш ли нещо за пиене?

Мюре се събуди под затворените си клепачи. Преди да се раздвижи, се опита да познае къде се намира. Може би в харема? Не!

Всъщност, не можеше да е в харема, защото формите й отговаряха на друг стандарт.

Тогава е на онова място, от което й се гади?! Не, не можеше да е там. Въздухът имаше друг вкус - нещо горчиво и свежо, като смачкано листо от лимон, като окосена трева, като нагризана ябълка...

Стоп!

Под затворените й клепки се появи пищна зала с танцьорки, покрити само с косите си, табуретки - дърворезба, украсени с богати червени пискюли.

Един мъж, когото наричаха Халифа, се беше протегнал на мек диван и с наслада пушеше наргеле. Редеше си и пасианси.

Встрани от него се бяха изправили двама здравеняци, на чиито кореми бяха закачени вентилатори. Рок бандата цепеше въздуха, а съвсем близо до нея, съсредоточен върху великите дела на кралството, се бе отпуснал Кралят. Лявата ръка беше закрила очите му, а в дясната бе увиснал салкъм грозде.

- Ще пия във ваша чест, Кралю! - стресна го Мюре.

- Щом е за честта - може. Но аз не бих могъл да си позволя наздравица по това време. Прекалих и почти спя, а моят приятел, Халифът, май изобщо няма намерение да разкаже нещо от приказките от 1002 нощи. Не му излиза пасиансът. Казвал ми е, че поради изразходване на умствена енергия при подобни случаи трябвало да наваксва с по една тенджера варена царевица, за да се възстанови... Погледни го в профил - прилича на изправено на задните си крака прасе...

Мюре прихна, но после мигновено зае позата на благонравието и плесна с ръце:

- Колко са изящни движенията им, нали Кралю? - каза, сочейки към танцьорките.

- Вярно е, нищо че са от хотела в центъра.

- А вие, Ваше Величество - никога ли не сте посещавали подобни места?

Кралят се усмихна загадъчно.

- Не се е налагало, засега поданиците ми си плащат данъците.

- А подобни места не са ли опасни за тяхното здраве?

- Поданиците да му мислят, аз съм пас...

Мюре тъкмо започна да отключва фантазиите си, представяйки си, че е резедавото, прозрачно зърно, което се търкулна по езика на Негово Величество към гърлото му, когато чу неговия глас.

- Пропяха първи петли.

- Но това е кучешки лай? - отбеляза стреснато Мюре.

- Поради липса на петли - кучетата изпълняват този ритуал.

- Коя порода точно?

- Немските овчарки се оказаха най-подходящи да заместят петлите. Териерите са мързеливи, а доберманите лаят и на комар. Булонките непрекъснато се разплождат, а пуделите искат да спят на трона ми...

- Какво възнамерявате да предприемете?

- Ще се допитам до шута ми, който заема и щата за магесник.

- Искам да кажа - имате ли намерение да се оттеглите от купона?

- Нагледах се на всякакви задници, Халифът вече хърка, вентилаторите загряха.

- Няма ли поне да поръчате на музикантите любимата си песен?

- Може...

- Кралят вдигна ръка и шеф бандата се приближи с поклон.

- Нещо от Деветата симфония, моля.

Шеф бандата набръчка челото си.

- Ваше Величество, ние сме хард група, по-добре е да ви върнем малко назад с едно парче на “Гънст енд роузес”?

- Последен компромис - усмихна се Кралят - нещо от репертоара на оркестъра на Куинси Джоунс.

Шеф групата се поклони, отсече едно парче въздух с ръка и един убийствен рок разтърси пискюлите на пердетата.

- Е, добре - примирено въздъхна Владетелят. - Аз и без това не знам колко е часът. Ще им дам обичайния бакшиш, защото пак не са научили нищо от класиката, изпуснаха по няколко златни монети...

- Ами аз?

- Какъв ви е проблемът, г-це Мюре?

- Нима ще ми поръчате такси?

- Имам по-добър вариант.

- Палачът?!

- Не, ще ви придружа до зимната градина и ще ви оставя там, за да чуете как разцъфват портокалите рано сутрин.

Мюре се излегна на мекия диван под клоните на зеленясалия свод, устремени към отвора на стъкления покрив към небето. Раздими с една хаванска пура, хапна от бананите в позлатената фруктиера. Фиестата беше възбудила сетивата й и в никакъв случай не можеше да допусне, че ще заспи веднага. Нуждаеше се от компания, но кой, по дяволите, можеше да е буден по това време?

- Хей, стражник! - реши да провери късмета си Мюре.

Вратата се отвори и Главният стражник чукна токове.

- На вашите заповеди - кимна с глава офицерът.

- Седнете да си поприказваме, ще умра от скука рано сутринта...

- Но, мадам, това е абсолютно забранено - опита се да обясни Главният стражник.

- Да не се придържаме към тези старомодни дворцови порядки, моля, ако Негово Величество има някакви резерви - аз съм насреща, седнете и да отпием по глътка...

После, след третата-петата глътка, между двамата се завърза някакъв диалог.

- Офицер, как сте получили високата степен “главен стражник”?

- О, госпожице, само с честна служба към Краля и Отечеството.

- Вярвам, че е така, но какво значи “честна служба към краля и отечеството”?

- Значи, че съм бил буден на своя пост и не съм допуснал нито една птичка да прехвръкне оградата на двореца.

- Хвала на такива стражници, като вас!

Офицерът се изправи с чаша в ръка:

- За Краля и Отечеството - миррррно!

Мюре застана мирно, с опънати по бедрата ръце.

- Екс! - изкомандва Главният стражник и гаврътна чашата в устата си.

След няколко “екс”-а, Мюре и стражника подхванаха руски песни. По едно време офицерът скочи с пръст на устата:

- Шшшш-т!

- Защо?

- Някой ще помисли, че започва нова революция!

- Тогава да изпеем песента за Лили Марлен?

- Да, но не сега. Има едно местенце, където тихичко можем да попеем, даже има и трева...

- Каква трева?

- Става дума за херба буена - ароматната трева, която прави дъха свеж.

- Кралят ползва ли я?

- Само във вид на дъвка - тоест, искам да кажа, че дъвката, която Кралят предпочита, има аромата на тази трева.

- Аха, а вашата дъвка?

- Аз си освежавам дъха с “Бъфало” - има вкус на розов бонбон.

- Неизживяно детство?

- Не, гимнастика за ченето.

Мюре прихна, а после се отказа от идеята да се търси “онова” място, където може да се пее за Лили Марлен, където има херба буена - може би друг път.

- Главен стражник, разкажете ми нещо от вашето ежедневие, а аз ще се опитам да заспя, може ли?

- За мен ще бъде чест... Да, спомням си, че веднъж, в най-неподходящия момент, алармената инсталация на двореца се включи. Моята въоръжена гвардия моментално заобиколи сградата и се разположи по най-стратегическите места на кралския дворец... После се оказа, че в градината е влязло стадо изоставени от пастира овце. Помирисали са зелената морава и хоп! Така се е задействала алармата. Войниците ги придружиха, докато напуснат пределите на двора. Не знам до ден-днешен съдбата им - може пък някой да се е погрижил за тях, грях ще е да ги оставят така да се затрият немили-недраги...

- Не драматизирайте сега, Главен стражник, защото сърцето ми се изпълва с жал...

- Да, така е... макар че, ако се замисли човек - животът е в простите овце - исках да кажа - в простите неща...

- Допада ми вашата философия, боец.

- Стараем се - изправи се офицерът.

- Седнете, моля, станали сте мъдрец и философ.

- Когато ме отзоват от военна служба някой ден - ще си пусна брада... Между другото, войниците тогава направиха жертвоприношение - целият кралски двор се размириса на овче месо.

- Може би един ден ще напишете хроника за вашата вярна служба към Краля и Отечеството...

- Вече съм я започнал, с ваше позволение.

- И аз обичам да изпреварвам времето.

- А обичате ли нощем, когато се разиграва неповторимият спектакъл в небето - да четете стихове?

- Истината, Главен стражник, истината е, че това е нещото, което ме изпълва със същност.

- Ще ви призная, че аз съм написал сто стихотворения за галактиките.

- Виж ти, това е наистина впечатляващо!

- Нима не бихте могли да допуснете такъв факт?

- Сега ще ви кажа нещо - познавах един стражник, ваш колега, който веднъж ми каза, че главите ви са обикновено пълни с пръдни - струва ми се, че е сбъркал...

Главният стражник се изправи рязко:

- Този ще е бил или пиян, или луд.

- Прав сте - беше пиян, но гарантирам, че не е луд. - Главният стражник се завъртя кръгом. - Г-це Мюре, разрешете да се оттегля, време е да си починете.

Жената се изправи и рече:

- Останете още малко и ми разкажете пак историята за изгубените овце.

Главният стражник седна - как можеше да откаже на най-милата госпожица - Мюре. Седна до нея и отново разказа историята за овцете.

От очите на Мюре внезапно се търкулна сълза. Тя гледаше тъжно Главния стражник, дори хвана ръката му. След такава шантава нощ онова, което не й даваше да се отпусне и да заспи, беше липсата на опорна точка.

А сега - сега Мюре изведнъж я намери - болката по изгубеното стадо... Дано някой го прибере, дано не се затрият овчиците...

С тази надежда тя заспа и за пореден път не можа да чуе как се разпукват цветовете на портокалите рано сутрин.

- Седнете, моля, станали сте мъдрец и философ.

- Когато ме отзоват от военна служба някой ден - ще си пусна брада... Между другото, войниците тогава направиха жертвоприношение - целият кралски двор се размириса на овче месо.

 

 

© Виолета Бончева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 10.07.2004, № 7 (56)