Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ХОТЕЛ "МАЕБА"

Виолета Бончева

web

Тампико или Темпико, както се пееше в една песен. Казваха, че като курорт е няколко класи под Акапулко и Канкун, но това за мен нямаше абсолютно никакво значение. За мен беше важно, че след две години отново бях на брега на океана, в прекрасен хотел, построен на плажната ивица, от чийто прозорец се вижда как небето и водата се сливат в един невероятно син цвят. И цялото крайбрежие, застроено с капанчета, заредени с текила, десетки марки бира и люти ястия за туристите, си беше тук, с по двама-трима дежурни местни мачос, с широки сомбрера, разкопчани ризи и с лъснати от жегата чела. На фона на носталгична, романтична музика, в която затъваш с двата крака...

Хотел "Маеба" сигурно би могъл да побере поне хиляда курортисти, които да си тръгнат задоволени във всяко отношение - чистотата, обслужването, близостта на океана, както и от храната, на която мексиканците особено държат. Денонощно се консумираше, денонощно се разливаха коктейли, в които се стапяха тонове бучки лед, звучеше тиха музика, носеше се аромат на плажно масло и зелени водорасли.

Сред палмовите градини и басейните, които обграждаха сградата от двете страни, седнал, с коктейл от водка и портокалов сок, който мексиканците наричаха "отверка", бутилка кока-кола или халба бира, можеш да се почувстваш като гражданин на по-обгрижената част от човечеството. И пак нещо да не ти достига. Ровейки в душата си, разбираш, че нищо от това, което те заобикаля, не е твое - нито завладяващия с безкрайността си океан, нито безкрайния бял пясък, нито пурпурните облаци, които в късния следобед се гмурваха в дюните и водата, и оставаха там цяла нощ. И постепенно осъзнаваш, че всичко е един сън, който скоро ще се стопи на най-интересното място и че всичките ти съпротивителни сили ще изчезнат пред възможността да тъгуваш по него.

- Говорите ли английски? - беше млад светлоок мъж, който само по хитрото пламъче в очите приличаше на мексиканец.

- Испански - отговорих.

Казваше се Лусеро - име, което обикновено се дава на жена. По униформата, която носеше, разбрах, че е служител в хотела и вече за него работният ден е приключил. Сигурно беше виждал всякакви екземпляри от всички краища на света и за мен малко неясно остана вниманието му, въпреки че вероятно съм изглеждала доста самотно. Разговорът тръгна от прелестите на Мексико, прехвърли се към прелестите на България и се спря за дълго на особеностите на мексиканската люта кухня, която при все това е забележително вкусна. За доказателство изядох няколко гордитас с нопалес - вид кактус, който присъстваше задължително на трапезата, както и пастет от агуакате, пресни домати и кълцан лук. Поливахме нощната жега със студена бира и слушахме разтърсващи песни за любов и смърт. После Лусеро ме изпрати до хотела, качи се в една “Кордоба” и изчезна в нощта - точно така, защото часът беше един, а от отворения прозорец по посока на плажа прииждаше звън на китари и приглушен смях. Но това е Мексико - едни страдат за парите си, други страдат от потискаща мизерия, а трети от несподелена любов - живот, който кипи от страсти, надежди и музика. Като прибавим и двата океана и вечното слънце...

Легнах си, но не заспах въпреки леко замаяната ми от бирата глава. Имах усещане за тяжест в гърдите си, като че ли не ми достигаше въздухът. Искаше ми се да отпратя този Лусеро от мислите си, но той властно отпъждаше съня ми. Млад мъж, който е любопитен към света, заговорил ме е от човещина, защото явно съм събудила леко съчувствие така самотна, само с чаша "отверка" в ръка. Беше четвъртият, който каза, че по говора е допуснал, че съм от Бразилия - бил напевен и "паусадо", така се изрази той.

Събудих се, когато слънцето беше прехвърлило обед. Пристигнах на плажа с почти стопени от жежкия пясък ходила, хвърлих хавлията си под една палапа и се гмурнах в океана. Поплувах малко, после се върнах към брега и останах дълго потопена до шия в прозрачната вода. В един такъв миг човек се опитва да философства за красотата и болката, за живота и смъртта. Направих го и аз, но не ми помогна. Мисълта ми остана все така ангажирана с нещо, което определях като натрапчивост, и тя намираше място в главата ми заради усещането за самотност.

Облегнах се на шезлонга и притворих клепачи. През няколко минути до мен се спираха продавачи на сладкиши, сувенири, такоси. Предлагаха татуиране и екзотични прически. Един превит под тежестта на товара си жилав индианец простря на пясъка прекрасно пано, евтино, само за двеста песос - нещо, което не струваше по-малко от две хиляди.

Не можах да откажа на девойката с дълги плитки да ме среше и вплете в косата ми ситни охлювчета. Острите й пръсти хлътнаха в червените ми кичури. Подръпванията и мокрият гребен ме отпуснаха и аз заспах. Продължих да дремя и след като момичето си тръгна - стопи се сякаш в зноя.

Защо ми беше тази екзотична прическа - Бог знае - сигурно защото исках някой да ме докосне, да ме погали. След дългия си самотен престой бях уловила промяната в движенията ми - бе изчезнала женствеността в тях. Често се "хващах" да стоя с разкрачени крака, вечно обути в дънки, с опрени лакти на коленете и дълга цигара между пръстите.

Но този Лусеро определено ме съживи. Вниманието му към мен ме накара да трепна. И ми беше приятно. Гримирах се за вечеря, облякох бял панталон и синя разголена риза и слязох в ресторанта. Пътьом погледнах към рецепцията и оттам Лусеро ми махна. Имаше работа, но все пак го видях да ми се усмихва, а това беше достатъчно, за да почувствам приятен трепет, който се разпръсна около пъпа ми.

На другия ден внезапно се появи на плажа. Носеше два коктейла с дълги сламки, вежливата си усмивка и мексиканското пламъче в очите. Гледахме към лазурния океан, мълчаливо смучехме от питието, докато не дойде мигът, в който запях първата песен, която бях научила тук: “Говори ми за себе си, разкажи ми за своя живот” - така се казваше тази песен. Звучеше по всяко време и по всички радиостанции, в заведенията, в леките коли, по улицата. Мелодията й беше изтръгната, както повечето латиноамерикански балади, от дъното на някакво предчувствано страдание, без което животът на този край на света не би бил същият. После още една и още една песен, докато стана съвсем здрачно и лъхна лек ветрец.

Разделихме се до спретнатата “Кордоба” - всеки по пътя си - любезно и приятелски, с прекрасно настроение и налудничав смях, който незнайно защо ме навести точно в този момент.

Продължих да пея под душа, вдигнах с шнола негърската си прическа с охлюви, облякох дълбоко деколтирана рокля и след вечеря тръгнах по плажната ивица. И нямаше как да остана безразлична към една такава лятна нощ, от чийто купол висяха звезди, едри като хвърчила. Брегът не беше пуст - напротив - беше изпълнен с хора и смях, бяха запалили огън - ей така, за екзотика, а езикът му ближеше облаците и пръскаше искри към водата. Беше приятно - нещо като наближаващи празници и тържествени камбани.

На другия ден минах нарочно през рецепцията на път за плажа и погледът ми срещна усмивката на Лусеро.

- Приготвил съм изненада тази вечер - ще ми отделите ли време?

Кимнах в знак на съгласие и времето до уговорената среща премина в опити да предполагам каква точно ще бъде тази изненада. Сигурно концерт, ресторант, разходка с яхта из Мексиканския залив, или...

Питах се всъщност, късно ли е за мен да приема този завоалиран с учтивост флирт и не се побоях да си отговоря със: защо не. Може би трябваше да се запитам какви биха могли да бъдат последствията, но такъв въпрос не възникна и аз, без да изпитвам угризения, започнах да провокирам съзнанието си. Това продължи през целия ден, до часа на срещата на паркинга, където чакаше “Кордоба”-та.

Преди да тръгна, изпробвах всички възможности на гардероба си, за да изглеждам блестящо. Май не ми беше все едно, но накрая нахлузих отново панталон и избрах черен корсаж с тънки презрамки.

Колата се носеше по крайбрежието, а на фона на потъмняващото небе развяваха огньове няколко петролни кули. Следваше един преход, който минаваше покрай зелена горичка, после ранчото “Буена виста” и първите колонии на Тампико. Бяха застроени с еднотипни къщи, очевидно под средната класа. Гледах с любопитство, този път исках да запомня всичко до най-малки подробности.

Прехода към центъра на града започваше след малък площад, на който бяха струпани десетки магазини. Няколко палми бяха украсени със светещи крушки, които придаваха празнична атмосфера на този площад, по шосето за по-следващия, който беше истинският център на града. Прелетяхме и през него и се отправихме към колонията “Лас росас”. Тук фасадите на къщите бяха разнообразни, забелязах борови дървета, мраморни огради и шадравани в дворовете.

Колата рязко намали скоростта и спря на улица “Лос ривалес” 44. Мълчах мистериозно, усещайки, че ще се случи нещо неповторимо. Прекрачих прага на този дом с мисълта, че каквото и да ми се случи - то ще бъде значимо, запомнящо се - нещо, което никога нямаше да забравя, нещо, което щеше да стопля тъжните ми мигове до края на света.

Шумът и музиката изведнъж нахлуха в мен още при първата крачка към широкия хол. Около една елипсовидна, дълга маса бяха насядали много хора - усмихнати, с широко отворени очи.

Лусеро ме прегърна през раменете и каза:

- За мен е голяма радост и чест да представя съпругата ми Летисия, децата ми Армандо, Артуро, Анхелина и Антонио, моята леля Силвия, чичовците ми Хуан Рамон и Херардо Баррио, техните съпруги - доня Мария и доня Ернестина, братовчедите ми Хуанес и Родолфо, техните годеници Ракел и Кармен, приятеля ми Рейналдо и жена му Елса, а това са децата им Ернандо и Хавиер...

 

 

© Виолета Бончева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 09.10.2006, № 10 (83)