Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

СОФРОНИЙ ВРАЧАНСКИ

Тома Атанасов

web | Библиотека "Български писатели", т. I

Детинство, свещеник, среща с Паисий. - Враца и Видин: епоха на Пазвантоглу. - Лична характеристика. - Учителска и проповедническа дейност. - Софроний - епископ Врачански. - Книжовна дейност в Букурещ. - Софроний - дидактически писател. - Автобиография: историческо и литературно значение. - Политическа дейност. - Позив към българите. - Софрониевци: Йоаким Кърчовски и Кирил Пейчинович.

Детинство, свещеник, среща с Паисий. - Софроний Врачански е роден през 1739 год. в гр. Котел. Светското му име е Стойко Владиславов. Баща му бил джелепин - занимавал се с търговия на добитък. В първите години на детинството си Софроний е преживял събития, които твърде зле са се отразили върху живота му. Когато бил на З години, майка му се поминала. Баща му бил принуден да се ожени втори път. Втората му майка била "люта и завистлива" жена; тя обичала повече своето дете, а него мразела. На девета година Софроний дали на училище. Скоро той се научил на гръцко четмо и писмо, а българското сам усвоил. Не се минало много време и баща му се поминал, като оставил дългове, които Софроний трябвало да изплаща. Роднините разграбили и продали почти цялата покъщнина. Тия, които имали да вземат, набедили Софроний, че укрил вещите, оплакали се на турския съдия и последният заповядал да го затворят и бият. Докато изплати дълговете, Софроний претеглил голяма сиромашия. "Нужда, тясное и прискорбное живение поминувах", казва той. По едно време намислил да остави дом и семейство и да тръгне по селата да работи, за да изкара прехраната си. Като научили това, по-първите чорбаджии го посъветвали да не ходи никъде и му обещали, че ще помолят владиката да го ръкоположи за свещеник. Софроний бил ръкоположен в 1762 год. При много тежки условия той изпълнявал своите свещенически задължения: от една страна, другите свещеници го ненавиждали, защото знаел да чете и да пише, а те били неграмотни, "прости орачи", както казва той, "понеже то е вещ природна; учен человек ученаго люби, и прост - простаго, и пиан - пианаго", от друга - турската власт и гръцкото духовенство му създавали ред неприятности. През 1765 г. той се срещнал с Паисий. Тая среща имала голямо значение за бъдещата му дейност. За нея се научаваме не от автобиографията му, а от преписа на Паисиевата история, в който Софроний съобщава, че историята е донесена от самия атонски йеромонах. При какви обстоятелства е станала тая среща, какви мисли са разменили двамата народни будители, какво влияние е оказал атонският йеромонах върху него, ние не знаем - нито единият, нито другият дават някакви сведения. Безспорно е обаче, че тя е въздействувала твърде много върху Софроний, като е събудила у него нови идеи, стремежи и желания; като го е научила как да гледа на действителността, в коя посока да насочи своята дейност. В това можем да се убедим от бележката на Софроний в направения от него препис на историята, дето той проклина оня, който усвои или открадне историята: "И който я усвои или открадне да е афоресан и проклет от Господа Бога Саваота и от дванайсетте апостоли и от светите отци и от четири евангелисти. И туч и желязо и камик да се стопи той ни во веки!" От тая бележка можем да съдим как е гледал Софроний на Паисиевото дело, каква цена е давал на неговия труд. Може би, подбуден от Паисий, и с цел да разшири образованието си, той се наканил да посети Света Гора. Но руско-турската война, а навярно и липсата на средства са му попречили да осъществи мечтата си. Големи мъки е претеглил Софроний през време на руско-турската война (1768 г.). Много войска е минавала през Котел, който се намирал на четири пътища. Софроний се е грижел за настаняване на войската по квартири. "После наченаха да минуват паши, казва той, и полагаха ме да пиша тескери да подавам за конаци. Като пишах бързо, а они не аресваха конаците свои и дохаждаха назад: колико крати пищоли изваждаха на мене да мя убият! Веднаш един с копие фарли на мене, ала не са случи да мя удари. Един мя фати за браду и мало остана да я оторгне!" Едва след 10 години той посетил Света Гора и престоял там 6 месеца. Нему се удало случай да се срещне с по-будни и по-издигнати монаси, да размени мисли с тях, а навярно и да надзърне в библиотеките на манастирите, които посетил. Като се завърнал в родния си град, почнал да учи децата на четмо и писмо и да проповядва на народа на прост български език. Но гръцкото духовенство не го оставило на мира. Архиереят го назначил епитроп и му възложил да събира църковните берии, да глобява хората за сродство и т.н. "И покварих аз благоговейное живение мое: наченах да ходя по неговое угождение и по греческое обичай да глобявам неповинни человеци." Софроний съзнава, че е сторил голям грях, че несправедливо е глобявал сиромасите християни и то все зарад алчния и користолюбив архиерей. Той не може да си прости тоя грях и от силни угризения на съвестта се разболява, хваща го "теснота сърдечная" - нервно разстройство, което го кара да се скита като луд край реките и постоянно да плаче. "Мнеше ми са како хоче да искочи сердце мое от уста моя" - казва той. Понеже в града нямало доктори, баби му баяли и го церили. За това баяне гръцкият владика му забранил три години да служи литургия. Другите свещеници, все негови ученици, го гледали накриво, укорявали го и не му давали частта, която му се полагала от приноса в църквата, а все му казвали, че като готован го хранят. И чорбаджиите се отнасяли зле към него. Вместо да бъдат признателни за услугите и добрите дела, които вършел, в най-тежки минути за него го оставяли на произвола на съдбата и дори го предавали на властта. "Колико послужих аз на все селскии работи; колико крати излазах на везирския диван зарад селская помощ, двадесят години учих децата им книжное учение и на всякая неделя и на всякий праздник сказвах поучение, и толкова труд що подях и толкова добро, що им сторих и телесно и душевно - а най-после мя предадоха на бостанджи баши да мя убий!" Дълбоко разочарован от такова отнасяне, след 20 годишна учителска и проповедническа дейност, той напуснал Котел и се озовал в Анхиалската епархия.

Враца и Видин; епоха на Пазвантоглу. - Анхиалският владика го приел с радост и му дал Карнобатската енория с дванадесет села. Но и тука Софроний не прекарал спокойно. Изложен на мъки и преследвания от страна на турски управници, той е преживял премеждия и опасности, които едва ли нему коствали живота. Най-после, в 1794 год. бил принуден да напусне Анхиалската епархия и да се прибере при синовете си в с. Арбанаси. Не се минало много време, още същата година, той бил поканен от Търновския митрополит за Врачански епископ. Дълго време архиереите увещавали Софроний да приеме тоя пост, като му изтъквали, че него митрополитът намерил за достоен, че те по двадесет години служат, пари дават, ходатаи пращат и все не могат да се удостоят с такъв сан, "а тебе, казвали му те, приишло това дарование без слугувание, без мито и без молебници". Увещанията на архиереите не са били искрени, защото те знаели в какво плачевно състояние се намирал тоя край. Никой от тях не се решавал в тия размирни времена, когато във Врачанско върлувал Пазвантоглу, да заеме свободното епископско място. Врачанската епархия е била разорена и опустошена от честите борби между редовната турска войска и Пазвантовските орди. Обеднялото население не е могло да посрещне насъщните си нужди, камо ли да поддържа своите пастири и църкви. Възможно е и от други съображения да се е ръководил Търновският митрополит, когато предлагал на Софроний тоя епископски пост. Софроний не бил гледан с добро око от гръцкото духовенство. Като истински български родолюбец той защищавал правата на народа, изпълнявал църковната служба на славянски език, проповядвал между населението на чист български език. А това засягало твърде много националното честолюбие на гръцкото духовенство. Ето защо Търновският митрополит търсел случай да се освободи от него, затова решил да го изпрати в Врачанско за епископ. Софроний дълго мислил и се колебаел да приеме поканата, защото се считал недостоен за такъв висок пост и схващал голямата и тежка отговорност на епископа. Но най-сетне, по настояване на синовете си, се съгласил и на 1 септември 1794 год. бил ръкоположен за Врачански епископ. След като получили ферман от Цариград и се приготвил за път, потеглил за епархията си зимно време, с намерение да пристигне там за Рождество Христово. Плевенци се почудили на смелостта му да пътува в такова размирно време. С големи трудности, при студ, несгоди и лишения той успял да пристигне във Враца. Тук Софроний прекарал 6 най-тежки и най-тревожни години от живота си, изложен постоянно на опасности от турските войски и от нахлуванията на Пазвантовските орди. Това време е цяла мартирология от страдания, мъки и теглила. Гладен, без средства, необлечен добре, той едва успявал да се укрие в чужди къщи, в турски семейства, дори в харем. Софроний знаел, че ако попадне в кърджалийски ръце, не би се откупил с няколко кесии пари, защото санът му бил висок, званието му - голямо. Никъде той не е могъл да се застои дълго време. Посред зима бил принуден да бяга от Враца, да се скита по планини и гори и да търси убежище от зулумите и преследванията. Ние го виждаме в Черепишкия манастир, в Тетевен, в Плевен, в Арбанаси и др. места, и все за кратко време, защото, съзнавайки своя дълг, той скоро се завръщал в епархията си. Бой, затвор, оковаване във вериги са били най-обикновените мъки, на които бил подлаган. Много пъти животът му висял на косъм. Подмамен от калугера Калиник, който управлявал Видинската епархия, в 1800 год. той се озовал в Видин, дето З години изпълнявал архиерейска служба, докато калугерът стане владика и се сдобие с позволение да служи. Тригодишното му пленничество във Видин било най-благотворно за книжовната му дейност. Като не е могъл поради размириците да се завърне в епархията си, Софроний отишъл в Крайова, а от там в Букурещ при двамата си внуци Стефан Богориди, по-късно княз Богориди, и Атанас, които се учели в висшето гръцко училище. В Букурещ той се явил пред угровлахийския митрополит Доситей, комуто разказал всичките си патила. Митрополитът го приел много любезно и се отнесъл съчувствено към неговите страдания. Той му дал подслон, канел го всеки ден на своята трапеза и дори му издействувал оставка от епископската длъжност. В Букурещ Софроний се запознал с видни духовни и светски лица. Облекчен от временните нужди, освободен от всякакви страхове, той се отдал на книжовна дейност. Една скръб, обаче, тровела душата му - скръбта по преждевременно напуснатото паство. Но той се успокоявал с това, че не напуснал паството си зарад почивка, а от голяма нужда. С тежка служба са го натоварили и то в разсипана страна, в един край, що е "живелище варварское и хайдутское". Дене и ноще се е трудил той да напише няколко народополезни книги, та да оправдае по такъв начин постъпката си. В Букурещ в 1813 год. той се поминал. Не се знае, обаче, къде и как е погребан.

Лична характеристика. - Биографичните сведения разкриват много живо вътрешния портрет на Софроний. Софроний понасял твърдо, безропотно и със стоическо търпение страданията, прекланяйки глава пред неумолимия закон на съдбата. Той бил безпомощен да се бори със злото. "Нека буде" - с тия примирителни думи той посреща всичко, което му било отредено да преживее. В негово лице се очертава релефно образът на народа-роб, измъчен и подтиснат под двойното иго, смирено понасящ това иго. Софроний не е гореща, буйна натура, а мек добродушен, благочестив духовник. Високото религиозно-нравствено чувство е придавало още по-бляскав ореол на чистата му и непокварена душа. Той е бил скромен, не се гордял, дори осъждал жена си за нейната горделивост. Готовността му да се самоизобличи, да укори себе си за извършени простъпки и прегрешения правят още по-възвишен и по-симпатичен образа му. У него нямало тайни. Каквото било на сърцето му, това било и на езика му. Искреността и правдивостта са били основни черти на неговия характер. Той притежавал ясен и бистър ум, прозрачна и чиста душа, затова лицемерието, фалшивата чувствителност, в каквато и да било форма, са му били неизвестни, непознати. Всички житейски неправди, всички превратности на съдбата не са могли да сломят непоколебимата му воля, да разколебаят здравата му душевна организация. Друго качество, което го издигало над околната среда, е неговата любознателност, стремежът му към просвета и образование. В онова време на мъртвило, на заспалост, на крайна неграмотност рядко можем да посочим личност, която с такъв жар, с такава ревност да се е стремила към самообразование, към самоусъвършенствуване. Софроний не се е ограничил само с онова, което му дало килийното училище, а чрез труд и постоянство се заел да разшири познанията си и да се сдобие с необходимото за бъдещата му дейност, да вникне в съвременната си действителност, да схване отрицателните й страни и да ги изобличи в своите проповеди и съчинения.

Софроний Врачански върви по стъпките на своя предшественик. Вдъхновеното слово на Паисий съгряло душите на мнозина дейци. Никого обаче то не е засегнало тъй силно, колкото Софроний. Мисълта за пробуждане на българския народ, за разпространение на просвета и знания е въодушевила младия свещеник и начертала бъдещата му дейност. След като се срещнал с Паисий и след като преписал историята му, ние го виждаме вече дълбоко проникнат от съзнанието за отечествен дълг и народополезна дейност. Той чувствувал своята кръвна връзка с народа, виждал тежкото му положение, схващал духовните му нужди и се помъчил с каквото може да му бъде полезен. Софроний бил истински духовен пастир, истински божи служител. С високите качества на своята натура той въплъщавал християнския идеал: никого не обиждал, никога не отвръщал на злото с зло, помагал на ближния, бил честен и безкористен. За него свещеническия сан не е бил средство за лични облаги и забогатяване, както са гледали на тоя сан другите свещеници, както е гледало и цялото гръцко духовенство, което налагало на народа особен данък, глобявало и ограбвало благочестивите християни. Софроний дълго време не е могъл да забрави оня момент от своя живот, когато Шуменският владика го назначил за епитроп и го накарал да обикаля по селата и да глобява невинните хорица. Тоя нечестив акт е предизвикал силно душевно разстройство, дълбоки нравствени мъки. Софроний вярвал, че Висшият Съдия, който дава всекиму заслуженото, ще го накаже за сторения грях.

Учителска и проповедническа дейност. - Софроний схващал широко своята задача. Мракът и невежеството всред околната среда, господството на рутината, предразсъдъците и суеверията - всичко това го подтикнало да заработи за пробуждане на бълг. народ. Той станал учител не само на малките, но и на възрастните. Като нашите първоучители св. Климент, св. Наум и др. той учел децата на четмо и писмо, а възрастните подготвял за свещеници. За него просветата има по-голямо значение за националното пробуждане, отколкото родното минало, на което обърна внимание Паисий. Особено е била ползотворна дейността му след завръщането му от Атон. Там Софроний се подготвил за учител, разширил и обогатил познанията си. В Котел той отворил училище, което се отличавало твърде много от тогавашните училища. Сам той в автобиографията си казва, че почнал да учи децата на "книжно учение" и да поучава народа на простобългарски език. В килийните училища, колкото ги имало по онова време, обучението се водело на гръцки. Софроний направил важна промяна, като се опитал да замести гръцкия език с български. Материалът бил същият: застъпени били предмети с църковно-религиозно съдържание, защото училището имало за цел да подготви главно свещеници. Но покрай тях навярно били въведени и някои предмети със светски характер. С прискърбие Софроний говори за своите ученици, свещеници в Котел, които, вместо да се отнесат с почит и признателност към него, укорявали го и го ненавиждали, когато, "аргосани" от архиерея, били принудени да отделят част от църковните приходи за него.

Като духовен пастир Софроний не се задоволявал само с църковна служба и изпълнение на всички треби, а всеки път, когато му паднело случай, давал наставления на гражданите, съветвал ги да изпълняват християнските си и граждански длъжности, насаждал у тях любов към истина и добро. И всичко това той вършел на прост и разбран за народа език.

Софроний - епископ Врачански. - Дейността на Софроний се засилва и разширява, когато става епископ Врачански. Той не се е решавал да заеме тоя висок пост не толкова затова, че се е чувствувал стар (вече на 54 години) и че епархията му се състояла от малки пръснати села, та е било нужно много време, за да се обикалят, а защото съзнавал, че му предстои тежка работа, свързана с големи отговорности, че е недостоен за тоя пост и няма да може да изпълни своя дълг тъй, както трябва. "И бою ся от Бога, казва той, да мя не суди Бог, като узех оное паство на рамена своя." В най-неспокойно време, при най-тежки условия, изложен всеки път на опасности и страдания, той не забравя своите задължения: обикаля епархията си, държи проповеди в неделни и празнични дни, дава мъдри съвети и напътствия на паството си. Софроний се бори със суеверията и предразсъдъците, разпространява здрави понятия и точни знания върху живота. Но силата и значението на неговите проповеди и поучения се крият не толкова в религиозно-нравственото съдържание, колкото в формата, с която те са произнасяни. Той не си служел с отвлечени понятия, а говорел просто, живо, увлекателно и при това все с конкретни примери из живота. Народът го разбирал, защото говорел на лек, достъпен език. До негово време не се е слушала нито църковна служба, нито проповед на български. По-голямата част от духовенството била съвсем неграмотна. Не само свещеници, но и владици не са знаели да четат и пишат. Българският език бил изхвърлен от църквите, хулен и преследван от гръцкото духовенство. Сега тоя език, зачетен и удостоен с най-голямо внимание от висшия духовник, става национална светиня, С него Софроний поддържал духа на българина, будел националното му чувство, крепял вярата му в по-щастливо бъдеще. С благоговение и възторг народът слушал живителното слово на своя духовен водач. Всички го обичали, всички му се радвали, всички се стичали да чуят мъдрата му реч. "А они християни, като не чули от други архиереа таковое по нашему язику поучение, имяха ма като едного философа." Особено привързана към него била простата маса: всякога с радост го посрещали, а със сълзи на очи го изпращали. "И като пойдох тамо (в Анхиало [Поморие]) да попувам, радваха ми са християни много. И като излезох от тамо (от с. Карабунар) плачеха християните зарад мое разлучение: искаха да седя и другая година." В критически моменти всички се стичали да му помогнат. Така, когато бостанджи баши искал да го убие, като чули това християните, "стекоха се на моление от касабата и от селата. Мужие припаднаха на едного неговаго любенаго человека, и жени припаднаха на матери его. И помоли ся матер его да мя харижи мене ней, зарад да не оскорбява христианите сас мое убиение. И сас големое моление свободиша мя от оная люта смерт." С такава популярност, с такова обаяние се е ползувал Софроний. Рядко можем да посочим личност в историята на нашето Възраждане, която да е била така обичана от народа. Тая обич Софроний дължи както на живата си, увлекателна и достъпна проповед, така и на високите морални качества на своята личност. Заслужено той носи името народен пастир и учител.

Книжовна дейност във Видин. - Времето на свещеничеството и епископството си Софроний прекарал в постоянни страхове за живота си, в бягства от преследванията и вилненията на турските войски и кърджалийските орди. При такива обстоятелства той не е могъл да се отдаде спокойно на книжовна работа.

В свободното си време, когато не е бил обезпокояван от никого и когато се е застоявал по-дълго време на някое место, той навярно се е ровел в църковни и светски гръцки и славянски книги и като "трудолюбива пчела" събирал материал: правел извадки от тях, превеждал и по такъв начин приготвял своите проповеди и поучения. Тригодишното му пленничество във Видин (1800 - 1802 г.), макар и доста мъчително за него, му дало възможност да поработи върху тоя материал, да го допълни и нареди. Софроний много добре схващал, че за умствения и нравствен напредък на народа не са нужни само проповеди и поучения, но и добре развита книжнина. От сравнението с други народи той дошъл до заключение, че положението на българския народ е окаяно, че невежеството и заспалостта са дълбоко заседнали у него. Гърците, сърбите, власите, русите и др. народи имат най-разнообразни книги, само българският народ няма никакви. Виждайки това, той заляга в свободното си време да напише няколко книги на прост български език и с това да тури начало на книжнината, като изказва надежда, че след него ще се явят много други книжовници, които ще продължат неговото дело. Него все го безпокояла мисълта, че като висше духовно лице, като йерарх български не е изпълнил достатъчно дълга си, не е завършил напълно жизнената си задача. Към своето паство той имал задължения, изпълнението на които е срещнало непредвидени пречки. Особено тежка отговорност пред Бога и пред народа той чувствувал, когато бил далеч от него, далеч и от своето отечество. За него, грешника, непростимо било да стои безучастен към народните нужди, да вижда страданията на народа, без да може да му се притече на помощ, да облекчи положението му. Единствена отплата за отдалечението му от паството, единствен начин за изкупление на греха е било старанието му да напише няколко книги за народа. "Затова ся трудя, казва той, денем и нощем да испиша няколико книги по нашему болгарскому язику, та ако не би възможно мене да сказувам им сас уста моя, да чуят от мене грешнаго някое полезное поучение, а тие да прочетут писание мое и да уползуются, и за мене недостойнаго да молят, невежество мое исправити и трудившаго ся прощение сподобити". Тия думи най-добре говорят за съзнанието на дълга у Софроний, най-добре рисуват идеалния образ на тоя "грешен и недострен" духовен пастир.

Както Паисий, така и Софроний се оплаква, че не владее книжовната българска реч, т.е. славянобългарски език, че не е "искусен в граматиках и в правописании". Той знае само простонародната реч и на тая реч почва да излага онова, което е събрал и превел от други книги - "простим болгаром просто и написах". Във Видин Софроний написва красиво, четливо два обемисти сборника. Първият е "Поучения и словосказания на празников Господних" съставен, както говори и заглавието му, от проповеди и поучения, навярно тия, които по села и градове като свещеник и епископ е произнасял. Те са преводи и компилации от разни сборници и други църковни книги. Сам той казва, че се е ползувал от "многии книг", а тия книги са дамаскини и "пролозите", които имал на ръка. Тука са поместени слова Златоустови, словото на презв. Козма за тия, които искат да станат монаси, слова за разни празници, поучения (за истината, за ласкателството, за безстрашието, за милостинята и др.). Сборникът се състои от посвещение, 79 слова и поучения и от послесловие. В послесловието Софроний казва, че е превел поученията и сказанията от славянски на простобългарски език, за да може и простият и невеж народ да разбере написаното, защото той виждал, че мнозина свещеници, монаси и прости четци четат, но не разбират славянските книги. Той се обръща към четците и ги моли да му простят грешките, които ще срещнат, тъй като той признава, че не е вещ и добър познавач на българската реч, съветва също и духовниците да приемат усърдно книгата му, всякога да я четат в църква и така да изпълняват своята длъжност.

Вторият сборник е смесен и с религиозно-нравствено съдържание. Той е известен по преписа на поп Кръстьо от Разград (направен в 1850 год.), който се пази в Софийската народна библиотека, под № 211. Съставен е от няколко части: I. Поучения, П. Митология Синтипа философа, ІІІ. Езопови басни и IV. Философския мудрости. Проф. А. Теодоров-Балан е наклонен да приеме за Софрониев труд само Митология Синтипа философа, не и другите части от сборника. Проф. М. Дринов пък въз основа на факти, почерпени от автобиографията, и на сходството в езика на поп Кръстьовия препис и на Софронието, поддържа, че всички части на сборника са дело на Софроний. Последното мнение се потвърждава от намерения напоследък ръкопис на същия сборник, предаден в Нар[одната] библиотека, който може да се счита за написан от самия Софроний.

Това се вижда от сравнението на почерка на ръкописа с почерка на намерената собственоръчно написана разписка на Софроний.

Поученията са седем на брой: за страха Господен, за сърдечната простота, за суеверието, за изповедта и т.н.

Митология Синтипа философа е преведена, както казва Софроний в заглавието, от персийски на гръцки, а от гръцки преписана и преведена от него "на болгарскiы краткiы и простiы язик, к разуменiю болгарскому простому народу к внешному ползу прочитаюшим ю". Книгата се състои от 30 анекдотични разкази с обществено-нравствено съдържание. - Една от жените на цар Кир, зла, отмъстителна и безсрамна, иска да убие сина си и увещава цар Кир да направи това, но Синтип философ и други 7 философи с разни притчи и басни го разубеждават. В тая книга са изтъкнати длъжностите на човека към обществото, към близките, към семейството и към себе си. Тая книга, както и много други с нравствено-поучителен характер, минали от изток, е била много популярна и преведена на много езици. На български има няколко превода след Софрониевия. Също така популярна е била и книгата Езопови басни. И тя е преведена от мнозина книжовници през епохата на Възраждането. Езоповите басни са били въведени в гръцките, а от тях и в наши училища като назидателно четиво за децата. М. Дринов е на мнение, че преводът на Езопови басни от Софроний, както Автобиографията му и Философския мудрости са написани под влияние на сръбския книжовник Доситей Обрадович. Проф. Попруженко обаче, като е сравнявал езика и изучвал трудовете на единия и другия, идва до заключение, че това влияние трябва да се ограничи, че Д. Обрадович не е влиял пряко върху Софроний. Същото поддържа и проф. Б. Пенев - Софроний е превел 144 Езопови басни от гръцки, а не от сръбски, като ги е придружил с поучения, или както той ги нарича "примечанiя".

Книжовна дейност в Букурещ. - С още по-голямо усърдие и при по-свободно време Софроний продължава книжовната си дейност в Букурещ. Тука той написва съчиненията си "Кириакодромион" или "Неделник", "Исповеданiе православной веры", "Житие и страданiя" и "Театрон политикон или Гражданское позорище". С първия си труд той туря начало на новата печатна българска книга. Всички други съчинения са ръкописни, преписвали се от книголюбиви хора и така се разпространявали. В Букурещ Софроний се намирал при по-добри условия, затова се погрижил да даде по-широко разпространение на най-големия си труд, да направи своите проповеди и наставления достояние на по-широк кръг хора. Неделникът е напечатан в Римник (Влашко) през 1806 год. Софроний почерпил материал за книгата си от гръцки и славянски съчинения. Не може обаче точно да се определи от кои съчинения и в какъв размер се е ползувал. Главен източник му е било съчинението на Никифор Теотокис - Κνριακοδρομιον, преведено и на руски (Москва 1796 год.). Софроний превеждал направо от оригинала, но не всичко, а онова, което му харесвало и което отговаряло на целта. Много слова и поучения той е взел от други книги - най-често от дамаскини. Тука се срещат и такива от първия му труд - от "Поученiя и словосказанiя". Преди да излезе книгата, Софроний се обърнал с напечатан позив към български търговци във Влашко, в който ги моли за подкрепа и обяснява, че е превел тая книга от славянски и гръцки на прост български език, та да разберат божия закон и простите неучени хора, и жените, и децата -"понеже нашея книга по славянски старий язик написана ест, а не разумяват простии человеци закон божий, много и священници не разумяват". Такива книги, казва той, имат гърците, сърбит, власите и други народи, само бедните българи нямат. Неделникът почва с предговор, в който Софроний говори за нуждата от просвета и съветва свещениците да прочитат съответното слово на верующите всяка неделя и през всички празници, за да разберат и те нашата православна вяра. По-нататък следват 96 слова и поучения, наредени по годишните празници. Словата са написани по образец на гръцките - с увод, текст, тълкуване и поучение, на риторичен византийски стил, но по-прост и по-близък до народната реч. Излизайки от евангелски текст, вземайки повод от случки из живота на библейски лица, Софроний хвърля поглед върху съвременния живот, разглежда отношенията между хората, изтъква достойнствата и недостатъците им и им дава съвети и наставления за всекидневния живот: да помагат на ближния, да бъдат благоразумни и търпеливо да понасят несгодите и лишенията, да предпочитат духовните блага пред материалните, да се стремят да развият у себе си от младини душевна и телесна чистота и т.н. Макар пропита с религиозен дух и основана на християнските догми, книгата е близка до действителността, защото рисува картини из семейния, обществения и граждански бит на народа. Значението й не се изчерпва само с религиозно-нравственото й съдържание, или с това, че е първа печатна книга в нашата книжнина. И преди Неделника има книги с такова съдържание, и преди нея са били напечатани "Абагар" (1651) и "Молитвеный крин" (1806), но тия книги са обикновени религиозни; в тях личността на автора никъде не изпъква. Съчинението на Софроний е оставило дълбоки следи в националното съзнание на българите. То е възбудило нови идеи и мисли, нови чувства и настроения, отговарящи на новия дух и новото веяне в живота. По език и тенденция то е произведение на епохата на Възраждането. В него е отразена много ярко личността на автора, неговите схващания и възгледи. Освен това, като първа печатна книга, тя е дала подтик за поява на ред други печатни книги. Неделникът се ползувал с голяма популярност. За слабокултурните и необразовани свещеници тя е станала настолна книга, а между народа е известна под простото, но популярно име Софроние. Всеки малко-много просветен човек е считал за необходимо да притежава книгата. Успехът и значението й се вижда от няколкото издания, които има до днес (в 1856 - второ издание, в 1865 - трето, а до 1905 г. още пет издания).

"Исповеданiе православной веры" е също превод от гръцки и славянски книги, написана в 1805 г. В предговора се говори за предимството на християнската вяра пред еврейската и мохамеданската и се съветва четецът да отбягва другите вери, които се скитат в заблуждение, да бяга далеч от тяхното "зломудрованые". В първата част - "Исповеданiе православной веры" - са дадени основите на православната вяра и поучения. Втората част е озаглавена "Повест о веры и обичай еврейскiя". В нея се излага религията на евреите: обичаи, вярвания, еврейските храмове и свещеници, търговията и изкуството у евреите, еврейската пасха, пост, покаяние, празници и др. Третата част е "Система мохамеданская и религия их". В нея се излага мохамеданската вяра, дават се сведения за живота на Мохамед, за неговите чудеса, за лъжепророчеството му и др.

"Театрон политикон", сир. "Гражданское позорище" (1809) е последното от написаните в Букурещ съчинения на Софроний. То е преведено от латински на руски, сръбски и гръцки език. От гръцкия превод на угровлахийския господар Ник. Маврокордато, под надслов Τεατρόν πολιτικόν, се е водил Софроний. На Софроний тая книга е произвела силно впечатление със съдържанието си, затова той се решил да я преведе на "болгарский прости язик к разумнiю и уведенiю простому болгарскому народу, на внешною и душевною ползу". И Д. Обрадович в своята реформаторска дейност се е влиял твърде много от нея. Книгата има светски характер. В нея се разглеждат отношенията между господари и подчинени, като се дават най-модерни схващания върху правата на едните и другите и се прокарват реформаторски идеи в демократичен дух. Съдържанието на книгата е съвпадало с робското положение на народа. Софроний искал да изтъкне длъжностите на господаря към подчинените и с това да подготви почва за реформи, а също и да посочи по косвен начин условията за мирно и спокойно развитие. Значението, което той отдава на книгата, се вижда от предговора, дето казва, че книгата е много полезна и потребна не само за господарите, които учи, кротко, справедливо и благочестиво да управляват, но и за всеки човек, защото всеки преди всичко е господар на къщата си, на жена си, на децата си, на слугите си и се нуждае от съвети. "Гражданское позорище" се състои от 30 глави, в които се излагат подробно длъжностите и качествата на идеалния господар. Господарят всякога трябва да бъде правдив, милосърден и кротък, да не налага тежки данъци на поданиците си, за да не предизвика бунтове, да изпълнява преди всичко той сам законите, а после и подчинените, да се занимава с книжнина, за да успява държавата му и т.н. - възгледи, пропити все от либерален дух. Още във Видин Софроний е работил върху превода на това съчинение. Част от него е поместена в последния дял на Видинския му сборник - "Философския мудрости". Със своите свободолюбиви и демократични идеи тая книга е играла голяма роля във Възраждането на много съседни и западноевропейски народи. Тя е била важно ръководство за мнозина политически дейци, които са разглеждали въпроса за отношенията между господари и подчинени, между власт и народ.

Софроний - дидактически писател. - От разгледаните съчинения се вижда, че Софроний не скъсва с миналото, с традицията. Като духовно лице, като възпитаник на църковнославянската книжнина и той, като старите писатели на дамаскини, влага религиозно-поучително съдържание в съчиненията си. Но тука още може да се долови разликата между него и писателите на дамаскини. В съчиненията на старите църковни дейци преобладава религиозният елемент, а в съчиненията на Софроний, както и в тия на първите дейци през епохата на Възраждането, религиозният елемент отстъпва място на нравствено-поучителния. Близкото съприкосновение със средата дава възможност на Софроний да вникне в обществения бит, да се запознае с обществените условия и отношения, да схване добрите и лошите страни в живота на народа и да съдействува за нравственото му повдигане. Във всяко свое съчинение той си поставя за цел да посочва правия път, да изобразява личните и обществени недъзи, да култивира духа на гражданите и да ги подтиква към оня идеал, който смътно се рисувал в умовете на нашите дейци. Със своите съчинения той туря начало на ново направление в нашата литература - дидактичното, което господствува през първата половина на Възраждането. Дидактичното направление иде у нас от гръцката литература и макар да не съдържа особени съживителни елементи, било признак на жизненост, на социалност. То допадало на вкуса на еснафското съсловие и било полезно както за обществото, така и за зараждащата се литература. Обществото виждало в него залог за своя нравствен напредък, действително полезен за него, интересувало се от такива произведения, а това съдействувало и за развитието на литературата.

Освен по съдържание, съчиненията на Софроний се отличават по новия дух и новите тенденции, с които са надъхани. Софроний е не само духовен пастир и учител, но и писател-гражданин в истински смисъл на думата. През целия си живот той е работил за оная среда, всред която е живял, потребите и нуждите на която много добре познавал. Неговите идеи, мисли и чувства са били най-тясно свързани с течението на работите по онова време, с целия обществен строй, както се е исторически сложил и както се е развивал. Старите писатели нямали връзка с живота, не познавали действителността и народните нужди. В своите съчинения, надъхани почти изключително с религиозен дъх, те говорят на благочестивите християни за задгробния живот, за спасение на душите на оня свят, "дето нема ни болест, ни въздишки, ни печал, но живот безконечен". Целите и задачите на Софроний са съвсем други. Народът е роб на други народи, поради "безразсъдността, глупавината и заспалостта си". Той кори българите за пренебрежението към просветата, кори ги затова, че са "потемнени и помрачени, некнижни, невежи, безгласни и безответни като самыи едни скотове". "Оле неразсудност болгарская и голямая глупавина!... Затова отворете очите и ум ваш, о болгаре, чада моя любезная"... се провиква той. Тия укори и тоя позив са същите почти, каквито отправя Паисий към българите. Дори тонът на речта и изразите си приличат. Новият път, който чертае Софроний, - пътя на просветата, на образованието, на разширение разума - може да изведе народа от робското му положение. Образованието, според него, не трябва да бъде килийно, не трябва да бъде надъхано с религиозен дух, а светско, модерно, "европейско", образование "философское и граматическое", както го нарича той. Софроний дава за пример европейските народи, които имат "школи и академiы" и с такова образование са станали "философи и хитри епистими" (учени). Той съветва българите да тръгнат в тая посока, да се грижат за образованието на децата си, да отварят училища, а не да поддържат никому непотребни манастири, които да дават подслон на лениви монаси. Само чрез образование човек може да познае себе си, света и хората, да съзнае своите длъжности и да бъде полезен на народа. Кое е карало Софроний да кори българите и да изтъква техните недостатъци, тяхната глупавина и безразсъдност? Преди всичко, чувството на отговорности пред Бога и пред хората за неизпълнен дълг, а след това чувство на жалост и ревност по рода своего - това, което е вдъхновявало и неговия учител. С новия дух и новите идеи Софроний изпъква като деец за национална просвета, като истински народен будител. Мирогледът му не е ограничен в тесните рамки на християнските догми и правила, а се простира върху животрептящи национални въпроси, върху прояви от обществен и образователен характер. Софроний открива нови хоризонти за българската мисъл, нови идеали за постигане. Неговата дейност представя нов етап в развитието на българската книжнина.

Автобиография: историческо и литературно значение. - Най-интересно и най-ценно съчинение на Софроний е неговата автобиография, или както той я е озаглавил "Житие и страдания грешнаго Софрония", завършено към 1804 г. в Букурещ. В това съчинение са отразени както личността и живота на Софроний, така и положението на целия бълг. народ през XVIIІ и началото на XIX в. То е важно не само като единствен източник за биографията на Софроний, но и като ценен исторически паметник, от който черпим богат материал за епоха от българското историческо минало малко позната, не напълно изследвана, епоха, през времето на която централната турска власт почнала да губи влияние и престиж в отдалечените области. Във Видинската област се настанява Пазвантоглу и се обявява за независим владетел. Опитите на турското правителство да го победи и подчини останали напразни. Арена на борбите между властта и непокорния васал става северозападния край на България - Видинско и Врачанско. Като съвременник и очевидец, Софроний се опитва да обрисува това междуцарствие. Както старите летописци, така и той излага в хронологичен ред някои факти и събития: споменава имената на пашите, които са взели участие в борбите, дава сведения за войските им и т.н. Не всичко, което излага той, е исторически вярно, правдоподобно. Много от сведенията не са проверени и не са предадени така, както са станали. От неговата автобиография историкът не може да добие истинска представа за развилите се по онова време исторически събития. Но автобиографията на Софроний има друго, по-важно значение - тя е жив паметник на страданията и мъките на самия автор и на целия български народ. Пред нас изпъкват една от друга по-интересни и по-покъртителни сцени на политическо безправие, на насилия, произволи, грабежи, преследвания и т.н. Никое историческо съчинение не може да окаже такова силно въздействие върху нас, както тая кратка, но богата със случки и картини автобиография. Покрай тия случки и картини, Софроний изобразява бита и нравите на простата маса, отношенията между властта и народа, политико-обществения строй по онова време. Всичко е предадено с малко думи, просто, леко и безизкусно, но затова пък живо, картинно и изразително. На фона на бегло обрисуваната епоха релефно се очертава образът на смирения и благочестив пастир. Ние преживяваме чувствата, мислите и настроенията, които той е преживявал в отделни моменти, ние като че сме свидетели и участници в рисуваните от него сцени. От непринудения му разказ художникът живописец може леко да възпроизведе редица сцени из мъченишкия му живот: да възпроизведе момента на явяването му пред пашата, окован във вериги и молещ за пощада, да възпроизведе момента, когато бостанджи баши го окачва на върбата да го обеси, да възпроизведе положението му в затвора и т.н.

Страданията и мъките на Софроний откриват някои основни черти в характера и психиката на народа. Робското тегло е развило у българина безкрайно търпение. Непосилният гнет и тежките изпитания са сломили духът и волята му. Мълчаливо, покорно, без роптание и оплакване той е понасял всичко, каквото му било предопределено. Като че това така трябвало да стане, като че сам Бог е пратил това наказание и с него всеки трябвало да се примири. Един фатализъм обладавал душите, сковавал волята и мисълта и не давал възможност на личността да се прояви. Тежката атмосфера създала песимистично настроение, което се чувствува в автобиографията, което преживявал самия Софроний, пък и целият български народ. Но това настроение било преходно, моментно. Народът не се отчаял, не изгубил надежда, не изгубил и вяра в силите си. Естественият извор на мисълта и чувството у него не се пресушил. Общото самочувствие и самосъзнание, пуснало дълбоки корени в душата, се запазило, макар духът да е бил угнетен и обезсилен. Това самосъзнание се открива в интереса на народа към съдбата на своя пастир, в интереса към проповедите му, към цялата му дейност. И Софроний страда, мъчи се като праведни Йов, но не пада духом, а с още по-голяма енергия продължава да служи народу. Със своето мъченичество той прилича на християнските проповедници, които, въпреки гоненията и преследванията, са следвали неотклонно своя идеал и са били готови да се жертвуват за него. Ореолът на светец окръжава неговото чело. И с право той е нарекъл съчинението си "житие".

От литературна страна автобиографията има голямо значение. Тя е първото оригинално произведение в новобългарската литература и първата жива и реалистична картина на тогавашната българска действителност. Различните случки и перипетии из своя живот авторът излага вярно, искрено и правдиво без извъртания и изопачавания, без да скрие нещо, което би породило съмнение или би го изложило. В такъв вид съчинения авторите обикновено не могат да бъдат напълно обективни и спокойни към събития и случки, свързани с техния живот. Те често изпадат в субективизъм, стремейки се да изтъкнат моралните качества на своята личност. У Софроний не е така. Естественият и непринуден разказ у него се развива спокойно, без лирически отстъпления, без субективно отнасяне. Софроний излага всичко тъй, както е станало. Дори неговите чувства и настроения, въпреки покъртителните сцени, които рисува, не се изявяват открито. Те могат да се доловят само в тона на неговата реч. Тоя тон изобщо е тъжен, нерадостен. Само в редки случаи, когато рисува някой весел момент из своя живот или някое свое смешно положение, той напуща тъжния и сериозен тон и в шеговита форма, след като са минали премеждията и критическите моменти, преценява постъпките си и се смее на ума си, над себе си. Ето напр. как разказва той, когато се е криел 26 дни в един харем: "Подигна се един кадийски вик, писък, ала кой ги слушаше. Аз от страх побегнах при самая кадина, а она по нихное обичаи, обръщаше лице свое от мене - да я не гледам." С такъв шеговит тон той говори как излъгал веднъж турците: "Побегнах при татар-агаси аз със зелен калпак. Питат ме: Що си ти за човек? Да река владика есм, не дава ми рука, ами рекох: "Доктор сем." И они ме питаха за лекови и мене, како би возможно дадох им ответ."

Софроний не вниква в душевното си състояние и не описва подробно онова, което е изпитал в даден момент. Душевното му състояние може да се долови от действията и постъпките му след преживяното. Така, след като бостанджи баши няколко пъти чактисал револвера си, за да го убие, след като се опитал да го обеси на върбата, Софроний изпитал такъв страх, че вместо за два часа, за четвърт час взел разстоянието до с. Сигмен. "И тамо наскоро, казва той, изпих три-четири чаши люта ракия. И като седнах, тогава ме съвзе страх и наченах да треперя като от тресавица." На друго място казва, че от страх и "недужная теснота" всички косми на главата му изпадали. Със сълзи на очи той оплаква своя живот, когато бил принуден посред зима и в тъмно и дъждовно време да бяга от Враца, да се скита немил недраг из планини и гори.

Най-хубаво, обаче, се откриват душевните преживявания на Софроний в индивидуалния му стил. Жив, изразителен и картинен е стилът му в автобиографията. Чрез възклицания, питания, тук-там и чрез сравнения Софроний изразява онова, което чувствува в даден момент. С естествения си и непринуден разказ, с изразителния си и картинен стил, автобиографията ще се чете всякога с жив интерес и увлечение.1

Софрониевите съчинения имат голяма цена и поради това, че са написани на простонароден език. Като дългогодишен народен проповедник и наставник, за да бъде разбран, Софроний се стараел да говори и пише на прост, достъпен за народната маса език. Навсякъде в неговите трудове се забелязва влиянието на живата реч, и то главно на родния му източнобългарски говор, а тук-там и на западния. В заглавията, в предговорите, в послесловията и всякъде, дето му падне случай, той пише, че превежда от гръцки и славянски на прост български език. Като застъпник на простия български език Софроний трябва да се счита за пръв представител на българската школа по повдигнатия по-късно въпрос за установяването на книжовен български език. Но Софроний не скъсва напълно с традицията. Църковнославянският език за него е свещен език. Както народът, така и той се е отнасял благоговейно към него, считал съчиненията, написани на тоя език, за народно богатство, а авторите им - за защитници на вярата и националността. Заглавията на съчиненията му и отделни думи и изрази в текста са написани на църковнославянски. В езика на Софроний се срещат гръцки, сръбски и руски думи, но най-вече турски. На много места той обяснява чуждите думи с турски, като изтъква и причините, които го карат да прави това: "Едино слабостию и невежество, скодоумiе моего; второе же краткости ради языка болгарскаго, понеже неможет бо исполнити болгарскы язык вся слова и наречей славянскаго языка; того ради положих и смесих няколико наречей и от турецкаго язика. Почто болгарскы народ в’та времена в турецкiй земли навикли есте выше турецкаго языка беседовати, а своето языка погубили от иноверных насилия." (Послесловие към "Кириакодромион").

Политическа дейност. - Софроний не е могъл да остане ням зрител на политическите събития, които се развивали около него при пребиваването му в Букурещ. Съзнал напълно колко дребнав и дори престъпен е стремежът към лично щастие и спокойствие, когато народът тъне в невежество и пъшка под тежко иго, чувствувайки в себе си от друга страна достатъчно сили и енергия за работа, като предан народен будител, като защитник и страж на народните идеали, той се стараел да извлече полза за своя народ от тия събития, да действува за подобрение на тежкото му положение. Въстанието на сърбите през 1804 г. и руско-турската война (1806 - 1812 г.) са подхранвали надежда у него за промяна на положението и за по-друга участ на народа. Особено силна е била вярата и надеждата му в Русия. Целият български народ през епохата на Възраждането е обръщал погледи към братския народ, очаквайки от него помощ и облекчение на положението си. Ако са съществували през известно време у нашите първи дейци негодувание и недоволство от руската политика на Балканите, то тия моменти не са били дълготрайни и не са могли да засегнат народната маса, която в мнозинството си очаквала спасение единствено от Русия. Заедно със Софроний в тая посока са работили и други двама българи - Атанас Николаев (Некович) от Тетевен и Иван Атанасов Замбин от Враца, които се смятат за първи представители на българския народ в Русия. В 1804 г. те заминават за Петроград, за да възобновят политическите връзки "по общополезни дела", т.е. да работят за подобрение участта на българския народ. Но без препоръчителни писма, без пълномощие, те не са могли да постигнат целта си, защото руското правителство не им се доверявало. Уверени, че само като се снабдят с пълномощия, от които да се вижда, че са представители на бълг. народ и че им е възложена народополезна мисия, ще могат да издействуват подкрепа за своята кауза, те се обръщат към свои познати в Враца с молба да поискат от епископ Софроний пълномощно до руското правителство. Такова пълномощно, дадено от най-висшия български духовен пастир, е било достатъчно, за да бъдат приети и изслушани от меродавни фактори. Дълго време те чакали, но поради размириците в България, не могли да получат никакво пълномощно. Поради липса на средства и поради развилите се военни действия между Турция и Русия, единият от тях - Ат. Николаев - с парична помощ, издействувана от руското правителство, дохожда във Влашко и тука влиза в връзка със Софроний и със своя приятел в Петроград. Той посветил Софрония в работата, с която се нагърбили двамата приятели, и го помолил да им съдействува. Софроний написал едно прошение, адресирано до ген. Горич, което Замбин се задължавал да предаде на генерала или на самия император. Прошението било написано на църковнославянски саморъчно от Софрония. Но изглежда, че Замбин не е бил доволен от него, защото не съдържало онова, което е било нужно, за да окаже по-силно въздействие. Недоволен бил и затова, че получил прошение, а не пълномощно, с което да действува сам, както и когато намери за добре. В едно писмо до Софроний той му обяснява от каква просба има нужда. Навярно по пратения му образец Софроний написва такава просба.

В нея той говори за бедствията на българите, за стремежа на гърците да унищожат божиите храмове, та християните да забравят своята религия, защото турците схващат, че българите никога не могат да бъдат предани, благонадеждни, познават тяхната храброст и мъжество и се страхуват от тях. Българите биха били действително страшни за турците, ако да разчитаха на каква-годе защита, обаче и досега провидението не е изпратило мощна ръка, която да заповяда да вземат оръжие и да се борят срещу тираните и разорителите на България, Тракия и Македония. По-нататък Софроний описва мъченията и изтезанията на бълг. народ, като разказва, че главна причина да забравят турците всека човещина е "ненавистта им към славянорусийската църква". Турците чрез грабежи, насилия, бунтове, тирания се стремят да променят религията си и да затвърдят по такъв начин властта си. "Однакоже народ наш, пише той, по привержености к вере и по преданности своей к едноверцам, надеется во первых на Бога, а потом на всеавгустейшаго Монарха всероссийскаго". Софроний изтъква, че по език и вяра българите се схождат с русите; те повече от всички други народи са предани към Русия и единодушно желаят да бъдат под нейна власт, но не могат да си изпросят това величествено покровителство. Той се обръща към Замбин от името на всички едноверци и го моли да напише прошение до Негово Императорско Величество, като приложи това доверително писмо, дадено му от името на неговите съотечественици и заедно с него, грешния; да падне пред стъпките на всеавгустейшия монарх и да го моли да се притече на помощ на гинещите под тежкото иго християни, та да могат, като се присъединят под премъдрото управление на всерусийския монарх, заедно с русите, да благославят небесния и земния цар.

Най-накрай Софроний от името на целия народ упълномощава Замбин, в случай, че царят възложи на никой от министрите да се осведоми за положението, да обясни всичко подробно, защото и той, както него, познава добре своята страна. Писмото е написано в 1808 год. и подписано "из Болгарскiя Области Епископ Софронiя вратчанскiй".

Замбин подава прошение до руското правителство, като прилага и пълномощното на Софроний. Руското правителство препраща документите на главнокомандуващия дунавската армия кн. Прозоровски за разглеждане и мнение. Но Замбин не е могъл да дочака резултатите от своето прошение. Той умира от туберкулоза в 1808 год. Всички негови вещи били продадени, а парите, с други ценни нища, изпратени на Софроний да ги предаде на близките му. Тоя факт свидетелствува за доверието и авторитета, с който се е ползувал Софроний пред руското правителство. Изглежда, че главнокомандуващият е дал най-добри отзиви за него, като го посочил за представител на целия български народ. За получените пари и ценни неща Софроний издал саморъчна разписка.

И след смъртта на Замбин Софроний продължавал да се грижи за облекчение положението на българския народ. Чрез Ат. Николаев той влиза в сношение с руското главно командване. Руската армия по това време стигнала до Каварна и обсаждала Силистра. Но поради липса на храна и фураж тя била принудена да се отдръпне и през зимата да прекара на квартири във Влашко и Молдова. Главнокомандуващият се погрижил за идната година да осигури успеха на военните действия в България и чрез съдействието на българите, които тъкмял да подигне срещу турците. За тая цел той влязъл в връзка с еп. Софроний, като разчитал на голямото влияние, с което последният се ползувал между българите. Софроний обещал своето пълно съдействие за успехите на руското оръжие, но обявил, че българите могат да въстанат само тогава, когато руските войски навлязат в България. Само тогава русите могат да разчитат, че българите ще са готови да ги снабдят с провизии и фураж, но с условие, щото войските сами нищо да не вземат и след помирението българите да не бъдат оставени в жертва на турците, както това се случило преди с морейските гърци (В. Златарски). В духа на това желание главнокомандуващият издава заповед, как да се отнася войската към бълг. население в завзетите области, а Софроний написва своя знаменит позив към бълг. народ.

Позив към българите. - Позивът почва с приветствие към българския род, към християните, които живеят на българска земя. След това Софроний възвестява, че е настъпил часа за освобождение. "Радуйте ся, понеже ето сега приходит радост общая на вся Болгариа: ето сега приближава спасение и избавление ваши. Ето сега видим и гледаме, как прифтаса милост божиа на беднаго рода вашето, - що е влял Бог милост в сердце благочестивейшему и великому государю императору Александру Павлович и повдигнал его да избави вас от таковое турецкое варварское мучителство. И ето сега приближава до вас крестоносно его войнство - ваши христиани братиа, да избавят вас от толикия беди; ето прииде оний светлий ден, що го чакате от четиристотин години!" Софроний дава кураж на българите, съветва ги да не бягат, да не се боят от русите, а да ги дочакат и да ги приемат най-благосклонно, защото те са техни братя и идат да ги освободят. Той ги съветва да не напущат градовете, селата и къщите си, но да се потрудят да им приготвят всичко, каквото е потребно: храна, ечемик, сено, колкото имат, и при това не присторно, а с вярност и любов, защото и те проливат кръвта си за отечеството, за светата божия църква, за братята и сестрите си, за да ги запазят да не паднат в робство, както българите от несъгласие и ненавист по между си са изпаднали в окаяно положение. Всеки християнин трябва "от уста своя да отдели хлеб свой и да угости их, а не да бяга при душманите турци." Русите не бият и не убиват като проклетите агаряни. Софроний уверява българите, че няма никаква загуба да понесат нито в стока, нито в имот, защото всичко, каквото дадат, ще им бъде изплатено от господаря. Той ще ги закриля и защищава. След като изброява мъченията, на които са подложени от страна на турците, той казва: "Ето това страдание ваше вниде в уши благочестивейшаго государя императора Александра Павловича и умилосердился на вас, и возжелал да избави вас от таковое лютое мучителство". Никъде, в никое царство няма такова мъчителство. На цяла Европа са известни страданията на българите; за тях се споменава във всички вестници. ,,Бягайте от вашите мъчители, любезнии христиани, каквот от лютаго и ядовитаго змия и притеците и сообщите се сас това христолюбивое войнство российское." Имайте русите, казва той по-нататък, като еднородни братя: вярно и любезно ги приемете във вашите домове, угостете и почетете ги. Но най-много съветва той своите сънародници да се пазят от предателство, да посочват без измама пътищата, по които иска да мине войската. "Ала най-вече, христиани, да ся пазите от юдиное предателство, каквото от огня гиенскаго. Да не буде никоему христианину, да упадне у таковий тяжкий грях, почто казнен хоче да буде и на тоя свят, и на оний: - понеже вяру свою христианскую предал ест на врага христианскаго." Изглежда, че по време на военните действия някои българи, под влияние на страха и заплашванията, са услужвали на турците, съобщавали им неща, каквито ставали в неприятелския лагер. Такива сведения Софроний навярно е имал от главната квартира на руските войски в Букурещ. Накрай Софроний изказва надежда, че, ако българите послушат тия съвети, ще могат в късо време да живеят "мирно и тихо", "в радост и веселие"2.

Позивът е оказал доста голямо въздействие върху българското население. На много места руските войски били посрещани най-радушно, услужвало им се, оказвало им се гостоприемство, посочвали им се пътища, дори им се съобщавало за разположението на неприятелските войски. Доволен от тоя прием, напр. ген. Турчанинов изпратил благодарствено писмо до врачанци.

Войната се свършва с Букурещкия мир. Надеждите на Софроний и на българския народ не се сбъднали. При все това грижите му не преставали. Той, заедно с неколцина първенци в Букурещ, се мъчели да облекчат положението на многото бежанци, надошли от България при оттеглянето на руските войски. Със съдействието на Ат. Николаев, представителя на бълг. народ пред главното командуване, "българския депутат", както го наричали русите, те сполучили да изходатайствуват от руското правителство българските бежанци да се настанят в новоприсъединената област Бесарабия. За грижите, усърдието и труда, които Ат. Николаев е положил за защита на бълг. интереси и бълг. население през време на войната и след нея, Софроний, ведно с неколцина българи първенци от Букурещ, му отправят в 1813 год. в знак на истинска признателност и благодарност една грамота, скрепена с техните подписи.

От всичко гореизложено се вижда каква политическа роля е играел Софроний през време на пребиваването му в Букурещ. Той е бил централна личност; около него се групирали всички по-интелигентни и по-събудени българи, които са си поставили за цел да работят за благото на народа. В негово лице руското главно командуване е виждало най-влиятелният и най-висшият представител на бълг. народ. Доколко пък е бил популярен между своите съвременници, се вижда от одата, написана в негова чест от тревненския учител Д. Попски (1813 г.).

Макар и израсъл всред некултурна среда и живял при условия, които са пречили за развитие на личността, Софроний е успял да прояви своите природни дарби, практически ум и опитност. Като учител, народен будител и общественик той е свързал на вечни времена името си с бълг. народ. Като книжовник той вече принадлежи на историята, но с някои от трудовете си, особено с своята автобиография - живия паметник на неговите и тия на народа страдания - той все още заема видно място между българските писатели.

Софрониевци: Йоаким Кърчовски и Кирил Пейчинович. - Почти едновременно със Софроний и в същия дух работят в северна Македония и други двама български просветители и книжовници - Хаджи Йоаким Кърчовски и Кирил Пейчинович.

Йоаким Кърчовски е роден в с. Ослоневи, Кичевско, неизвестно кога, а умрял около 1820 год. Той учителствувал отначало в Кичево или Кърчово, оттам и името му "даскал Кърчовски", а след това в Кратово, дето отворил смесено училище, в което обучавал момичета и момчета на църковнославянско четмо и писмо. Като Софроний, и той се скитал по села и градове, служел в църквите по български и държал проповеди на народен език.

Кърчовски е напечатал в Будапеща четири книги: "Повест ради страшнаго пришествия Христова" (1814), "Мытарства" (1817), "Чудеса пресвятыя Богородици" (1817) и "Различна поучителна наставления" (1819) Тия книги са преводи или компилации от гръцки и славянски. В някои от тях се забелязва влияние на дамаскинската литература. Съдържанието им, както се вижда и от заглавията, е религиозно-нравствено. Във всяка от тях авторът изтъква, че е написана на простейший язик болгарский, ползувания ради простейших человеков и некнижних" и с подкрепа на негови сънародници. Само тоя факт достатъчно говори за пробудено национално съзнание, за новия дух, с който са надъхани съчиненията му.

Кирил Пейчинович е роден в с. Теарце до Тетово, неизвестно кога, а умрял в 1845 г. Той е ученик на Кърчовски. На младини е посетил Света Гора и Хилендарския манастир, където приел монашество. В 1801 г. станал игумен на Крал Марковския манастир "Св. Димитър" при Скопие, където престоял 18 години. След това със свои средства се заел да възобнови западналия манастир при с. Лешок, близо до родното му място, на който станал игумен. Лешочкият манастир е играл голяма роля в духовното развитие на северозападните македонски покрайнини. Той е станал просветителен център на цяло Скопско и Тетовско. Кирил Пейчинович не е изпускал случай при обиколките си из околните села да държи проповеди и поучения, да буди националната свяст и да просвещава народа.

Той е написал 2 книги: "Огледало" (1816) и "Утешение грешним" (1840), напечатани - първата в Будапеща, а втората в българската печатница на архимандрит Теодосий в Солун. И в двете книги се разглеждат религиозно-нравствени въпроси. Както Кърчовски, така и Пейчинович счита за нужно да подчертае в заглавието, че книгите са написани на "препростейным и некныжиым язиком Болгарским". Кир. Пейчинович си написал и надгробен надпис в стихотворна форма.

И двамата книжовници вървят по пътя, начертан от Софроний, и двамата са най-близки негови последователи. Със своята дейност и със своите трудове те се явяват представители на новото време, на новата възродителна епоха, защото се стараят да въздействуват върху народната маса в нравствено и просветително отношение, държат проповеди, сами откриват училища и обучават децата. Със залагането да се пише и говори на прост бълг. език те дават право на живата нар. реч да легне в основата на бълг. книжовен език. И двамата като урожденци на западния край пишат на западнобългарски диалект. В езика им може да се открие сръбско влияние. Макар написани на западнобългарски диалект съчиненията им били разпространени из цяла България и се четели от мнозина просветени българи.

 

 

БЕЛЕЖКИ:

1. Автобиографията е открита от руския професор В. Григорович и за пръв път напечатана във в. "Дунавски лебед" (1861, г. ІІ, бр. 55-61) на Раковски. Но Раковски не е обнародвал преписа така, както му бил изпратен от Григорович, а го изменил, като употребил свой правопис и обяснил в скоби някои "невразумителны" думи. След него В. Д. Стоянов препечатва в Пер. списание, год. I, кн. V и VI, житието, като прави нови изменения в него: дава го "със свой правопис" и го снабдява "с по-точна пунктуация". Трети професор А. Теодоров-Балан го напечатва в книгата си "Софроний Врачански" (1906), издадена по случай стогодишнината на новата българска печатна книга. Изданието на проф. А. Теодоров-Балан е направено по първите две издания. И проф. Теодоров-Балан е внесъл някои промени в правописа и пунктуацията. П. Н. Орешков при пребиването си в Петроград преписва житието от ръкописа, по който проф. Григорович го е съобщил на Раковски, и го издава в книгата си "Автобиография на Софроний Врачански" (Изд. на Бълг. академия на науките). Изданието на П. Н. Орешков е най-автентично. По него се води изданието на Мин. на нар. просвещение. Ръкописът трябва да се счита за Софрониев автограф, защото между почерка на написаната саморъчно разписка от Софроний, намираща се в Румянцовския музей, и почерка на снети страници от ръкописа има голямо сходство. [обратно]

2. Позивът на Софроний не носи нито дата, нито подпис. Вероятно е написан в 1810 год., както установява това, въз основа на исторически данни, проф. Златарски. За пръв път той е напечатан от Раковски във в. "Дунавски лебед" (1861 г.) без пояснения и коментарии. След него го напечатва В. Д. Стоянов по препис, даден му от бесарабски родолюбци. По изданието на В. Д. Стоянов го преиздава проф. А. Теодоров-Балан, а по това на Теодоров-Балан го издава Мин. на нар. просвета. В самото начало на позива фигурира името "Серафим, архиерей български". В. Д. Стоянов твърди, че Софроний се именувал Серафим, защото бил защитник на бълг. интереси през руско-турската война (1806-1812), т.е. ангел бранител на българите. А. Теодоров-Балан пък мисли, че Серафим е порусена форма на Софроний. По-вероятно е мнението на проф. Златарски, който твърди, че Софроний не е излязъл с истинското си име, дори не е поставил дата и място на печатането, защото предполагал, че позивът, като предназначен за българското население в самата България, може да попадне в турски ръце и по такъв начин да си навлече по-сетне непредвидени неприятности и опасности. [обратно]

 

 

БИБЛИОГРАФИЯ:

М. Дринов. Стойко Владиславов - Софроний, епископ врачански, Псп., кн. V (1872 г.)

М. Дринов. Няколко забравени списания на Софроний Врачанскаго. Псп., кн. XII, 1884;

В. Д. Стоянов. Два новооткрити саморъчни трудове на Софроний, Псп., кн. XXVIII XXX;

А. Теодоров-Балан. Софроний Врачански. За стогодишнината на новата българска печатна книга (1806 - 1906). Бълг. Библиотека, бр. 8, изд. на Бълг. кн. дружество в София, 1906.

М. Попруженко. Очерки по исторiи возрожденiя болгарского народа, ІV Софроний Врачански, в Ж. М. Н. Пр., 1906.

Д-р П. И. Орешков. Автобиография на Софрония Врачански, Бълг. библиотека, бр, 9, 1914 г.

Д-р П. Н. Орешков. Няколко документа за Пазвантоглу и Софрония Врачански, в Сб., на бълг. акад. на науките, кн. III, 1914 г.

В. Н. Златарски. Политическата роля на Софроний Врачански, Годишник на Соф. университет, кн. XIX, З (ист. филол, клон) за 1922 - 23 год.

Б. Пенев. Доситей Обрадович у нас, Сп. БАН. кн. II, (1912), 73-112.

Б. Пенев. Автобиографията на Софрони Врачански, Сб. ,,Луи Леже". София, 1925, стр. 145.

Софроний Врачански. Избрани съчинения. Библиотека Бълг. книжнина, изд. Мин. нар. просвета № 2.

 

 

НОВА БИБЛИОГРАФИЯ:

Врачански, Софроний. Съчинения в два тома. С., 1989-1993.

Врачански, Св. Софроний епископ. Катехизически, омилетически и нравоучителни писания. С., 1989.

Киселков, В. Софроний Врачански. Живот и творчество. 1963.

Мутафчиева, В. Книга за Софроний. 1978.

Радев, Ив. Софроний Врачански. Личност и творчество. 1983.

 

 

© Тома Атанасов
© Издателство LiterNet, 29. 10. 2003

=============================
Публикация в "Библиотека "Български писатели". Под ред. на М. Арнаудов. Т. I, София: Факел, 1929.
Публикация в "Библиотека "Български писатели". Т. I. Под ред. на Н. Аретов. Варна: LiterNet, 2003.