П. Ю. ТОДРОВ

Тома Атанасов

web | Библиотека "Български писатели", т. VI

Поглед върху живота му. - Първи опити. - Идилии. Техните мотиви и символи - Копнеж по самота и волен живот. - Типът несретник. - Възгледи върху творчеството. - Композиция. - Драми: Зидари. - Самодива. - Драматургия и език.

Поглед върху живота му. - Мнозина български писатели са имали за предмет на творчество народния бит, разработвали са сюжети, теми и мотиви из народната поезия. Като почнем от бащата на нашата поезия, П. Р. Славейков, и свършим с П. П. Славейков, всеки повече или по-малко е черпил материал от тоя богат извор. Ала никой не е толкова своеобразен в обработката на тоя материал, както Петко Юрданов Тодоров. Последният заема особено място в нашата литература. И макар някои да го причисляват към кръга на Пенчо Славейков, по начини и похвати на творчество, както и по индивидуалния си стил, той се отличава твърде много от тях. Ако говорим за влияние от страна П. Славейков и др. писатели, то можем да говорим за такова само на почвата на индивидуализма, който послужи за основа в творчеството на тоя кръг писатели. Но и тоя индивидуализъм се възприема и изразява своеобразно от Петко Тодоров.

Петко Ю. Тодоров е роден през 1879 год. [26.09] в градеца Елена. Тихото и спокойно кътче, сгушено в полите на Балкана и обиколено от красива природа, оставя дълбоки следи във впечатлителната му душа. Тука П. Тодоров прекарва най-веселите и безгрижни дни от живота си, тука се заражда и развива любовта му към природата, която така щедро е разляна във всичките му поетични творения. Не малко влияние оказва върху него и околната среда с патриархалния бит, с установените нрави и традиции, с тихия, почти еднообразен живот, невълнуван от високи идеали и високи умствени интереси. Към тая среда са принадлежали и родителите му. Баща му, заможен хаджия, виден и събуден българин, притежавал малка библиотека от български, руски, френски и турски книги. Малкият Петко, още ученик в трикласното училище на градеца, навярно се е ровил из тия книги и е прочел някои от българските. Най-силно, обаче, въздействие върху него са оказали песните и приказките за самодиви, змейове, змеици, орисници, които слушал от стари хора и които развили у него любовта към народното творчество. След като свършва трикласното училище в родния си град, той следва в Търновската гимназия. Ала в учението не му вървяло, защото повече се занимавал с литература, отколкото с уроците си. По това време той се опитва да съчинява, зачита се в произведенията на Пушкин, Лермонтов, Толстой и др. руски писатели и мисли да се посвети на поетично творчество. Без да успее да завърши някой клас, той напуска Търновската гимназия, заминава на Запад и се записва ученик в националния лицей в Тулуза [1895]. Скоро успява да усвои френски език и почва да чете в оригинал Флобер, Мопасан, Доде и други французки писатели, а в превод - Ибсен, Стриндберг, Хауптман. На Запад П. Тодоров се увлича в социалните възгледи на Маркс, Енгелс и, надъхан с тях, се връща в България през лятната ваканция на 1897 г. За една политическа статия¹ против тогавашния режим той бил арестуван и изправен пред Русенския окръжен съд, който, обаче, не намерил вина в него и го оправдал².

През 1898 г., след като свършва народния лицей в Тулуза, Тодоров се записва студент по литература и право в Бернския университет, а после минава в Берлинския. Неуспял да свърши университета, той се прибира в България [1904] и постъпва на служба библиотекар в Софийската народна библиотека, дето известно време е работил с Пенчо Славейков. След дълго и мъчително боледуване умира в Швейцария през 1916 г. [14.02], отдето тленните му останки, заедно с тия на Пенчо Славейков, бидоха пренесени в София [15.06.1921].

Първи опити. - Литературната си дейност П. Тодоров почва с разкази, очерки и стихове на социални теми, като “Конкурс”³, “Сиромахкиня”, “Стихове на скучната лира”⁴ и др., печатани с псевдоним “Пенко”. От тия разкази и стихове не можем да проследим постепенното развитие на таланта му, не можем да извадим заключение за онова, което той дава през последните години на живота си. Тия първи опити говорят за умствените му и социални интереси и възгледи; те съвпадат с увлечението му в материализма. Когато се връща от Запад, той попада изключително под влиянието на обществените дейци у нас, изразители и проповедници на това учение.

90-те години на нашия живот се характеризират със засилване на крайните демократични течения. Цялото внимание на интелигенцията е обърнато към народната маса и към ония условия на живота, които именно обясняват типичните й прояви. Обществените дейци си турят за цел да работят за народа, да го просвещават, да будят съзнание у него. Това течение се отразява и в литературата. Почва се усилена демократизация на литературните сюжети и форми. Българските писатели наблюдават народния бит, изобразяват типове от разни класи, считат човешкия характер като продукт на околната среда. В тая посока работят Антон Страшимиров, Михалаки Георгиев, Веселин⁵ и др. На това народничество плати дан и П. Тодоров. Първите му опити отговарят на духа на времето, на новите веяния в обществения и политически живот и изразяват младежките му пориви и увлечения.

Ала по натура П. Тодоров съвсем не можеше да бъде носител и пропагандатор на социалдемократични идеи. На слабоволевия му и неекспанзивен характер съвсем не съответствуваше ролята на народен будител. Самата му физиономия говореше друго. Благата и незлобива усмивка на бледото му и изпито лице разкриваше благата му, незлобива душа, а кроткият му християнски поглед свидетелствуваше за възвишени и благородни черти в характера му. Мечтателно-сантименталната природа на Тодоров не можеше да се примири с грубите реалистични и натуралистични похвати в поезията⁶. И от тенденциозни разкази и очерки със сюжет, взет из обикновения живот, той постепенно минава на идилиите и туря за основа на творчеството си народния бит. За уяснение на тоя преход важни са разказите ”За правда”, “Мечкар” и “Край запустялата воденица”. Най-голямо влияние върху П. Тодоров в това отношение е оказал П. П. Славейков. Той насочил вниманието му към народния бит и народното творчество. Не малко значение имат и впечатленията му от детинство, слушаните някога народни песни, приказки и др. П. Тодоров се зачита в сборниците от народни творения, черпи от тях материал и вдъхновение за творчество и създава идилии, излезли в отделна книга под същия надслов 1908 г. Освен идилии, П. Тодоров създава и драми, които печати една след друга: “Зидари” (1902), “Самодива” (1904), “Страхил страшен хайдутин” (1905), “Първите” (1907) “Невеста Боряна” (1910) и “Змейова сватба” (1910)

Идилии. Техните мотиви и символи. - Сюжети, теми, образи и форми за идилиите, както и за драмите си, П. Тодоров взима от непосредствената българска действителност - от селския живот, познат нему добре, както казахме, от лични наблюдения и от творенията на народната фантазия. Естествено, бихме очаквали от произведенията му широка и богата картина на народния живот, вярно и точно изобразени моменти, сцени и образи, както авторът ги е наблюдавал и както се срещат в живота, с други думи, бихме очаквали напълно реалистично възпроизвеждане на действителността. Но П. Тодоров не е битописател-реалист. Той не се задоволява с това, което му дават народната поезия и народният живот, а се издига над тях, и в простите и наивни форми на народната фантазия влага ново душевно съдържание, влага свои възгледи, чувства и настроения. У него има свое, възвишено разбиране на живота и изкуството, навеяно

от чужди поети и мислители. Дори в произведения, които са пълно отражение на действителността, можем да открием негови възгледи, чувства и настроения. По това именно неговото творчество коренно, може да се каже, се различава от творчеството на други български писатели, (Т. Г. Влайков, П. П. Славейков), които също имат за обект народния бит, но много рядко или никак почти не влагат в своите произведения индивидуални схващания и възгледи.

Всички герои в идилиите на П. Тодоров се стремят към щастие, мъчат се да осъществят мечтите и бляновете си. Не можейки обаче да го постигнат, поради безсилието на духа си и ограничеността на природата си, остават да страдат и да жадуват по него с погледи, обърнати все към бъдещето. При все това, те не считат за нужно да се примирят с положението си, да се приспособят към живота. Околната среда с обикновените грижи и тревоги не може да ги задоволи. Те бягат от нея и живеят сами със своите копнежи и мечти.

Стремежът към щастие е основен мотив в идилиите и се проявява различно у различните герои. Едни търсят щастие в любовта, други мечтаят за тих и спокоен домашен кът, а трети, недоволни от живота и околната среда и разочаровани в любовта, копнеят за свобода и волен живот.

Копнежите на героите не са чужди и на самия автор. И Тодоров е жадувал за щастие, копнеел за близък човек, мечтаел за щастлив семеен кът. Ала под влияние на вътрешни противоречия, “на мъчителни гърчения на духа”, на несполуки в любовта и на разклатено здраве, в неговата душа често настъпват моменти на тежко разочарование. Той не знае “де му е останал животът, младините”, “забравил е, че е млад”, “иска му се дори с един куршум да смири своето младо сърце”. Вътрешното раздвоение, самотата и неудовлетвореността пораждат у него песимизъм, който се отразява на всичките му почти произведения.

По свежест, живост и сочност на образите идилиите, в които за мотив служи любовното чувство, заемат първо място измежду всички други. Любовта в тях се проявява ту като нежен и сладостен трепет, който дава криле на въображението и топли душата (“Сенокос”, “Вие да жумите, аз да гледам”, “Овчари”), ту като пламенен и страстен копнеж, който опиянява и зашеметява и за който няма граници и пречки. (“Радост” , Дрямка”, “Борба”, “Над черква”, “Молба”, “Змейно” и др.) Те са истински идилии, непосредствени снимки от наблюдаваната действителност, без фабула, или, ако в някои от тях има такава, то тя е проста, къса. Героите не се ръководят от необуздани страсти и желания: у тях няма вътрешно раздвоение и несъгласие. Спокойно и тихо те изживяват сърдечните си болки и тревоги. В тия идилии живо и вярно са нарисувани сцени и моменти из патриархалния селски живот, с установените традиции и обичаи, със специфичната простота и наивност в отношенията. Изобразена е също красивата селска природа, която мами в обятията си и от която вее същият копнеж по живот и щастие, както у героите.

Така, в “Сенокос” на фона на вярно и точно възпроизведена битова обстановка, в която се разкриват грижите на дядо Милко по дом, стопанство и челяд, грижите му да задоми и най-малката си дъщеря, да види и от нея внуче, е нарисувана идилична картина - срещата на влюбените край чучура - тъй както се рисуват такива срещи в народните ни песни, както стават те в действителност. Мита, дъщеря на дядо Милко, вече е порасла - мома е станала. У нея се пробужда любовното чувство, като “плашлива птичка” тя бяга да се скрие от погледите на баща си и на другите.

Във “Вие да жумите, аз да гледам”, вместо битова картина, е даден красив пролетен пейзаж. На пробудилата се природа съответствува пробудилото се любовно чувство у момъка, което го кара да тръпне по любимата, да се унася в съня си в сладостни мечти и блянове по нея.

Развитие на кратка фабула намираме в пасторалната идилия “Овчари”. Паралелно с преживяванията на влюбените, П. Тодоров и тука рисува една след друга природни картини, пропити с лирично настроение, които разкриват духовното състояние на автора и на изведените лица и които действуват емоционално върху нас. Цялото внимание е съсредоточено върху тях, затова контурите на фабулата и образите смътно се очертават, губят се дори в широкия пейзажен фон.

Битовата обстановка, пейзажът и настроението са основа, около която се разгъва темата, разкриват се образите и на идиличните картини, в които е въплътена непреодолимата сила на любовта, страстния копнеж. В някои от тях авторът се отклонява от обикновения реалистичен начин на изображение, като си служи със символи, за да обясни своите понятия, чувства и настроения. Така, в образа на кръшната и вита лоза, обгърнала величествения дъб, е въплътен страстният копнеж на жена, готова на всички жертви, за да осъществи любовния си блян (“Радост”). В образите на Деня и Сутринта (“Дрямка”) тоя копнеж е по-мъгляв, по-смътен, защото на преден план изпъква сутринният пейзаж и като контраст на него прашната и душна атмосфера на деня.

По-дълбока по концепция и по-пластична е символиката в “Борба”. Композиционно тя е най-издържаната идилия. Фабулата, макар и несложна, се среща разработена в много произведения на съвременната литература. Любовта между елена и сърната поражда ревност у стария рогач, който извиква на борба своя съперник. Тая неравна борба свършва трагично за рогача и сърната: еленът се отдалечава, като оставя посърналата и разтреперана сърна с наведена глава над убития си другар. Картината е сугестивна и с дълбокия си алегоричен смисъл, и с конкретността на образите, и със силния си лиризъм.

Преносното значение на символичните образи в горните идилии насочва мисълта ни от изобразяваните факти и явления към други такива и ни кара да се замислим върху моменти и положения, сходни на възпроизведените. В тия образи са обобщени представи, понятия и идеи, заедно с чувства и настроения, вълнуващи самия автор.

Символика има и в идилиите “Над черква”, “Молба”, “Една” и др. В първите две е подхванат мотивът в народните песни “Изяснило се небето” (Милчо и Янка) и “Дона болна легла” за вярност до гроб в любовта. П. Тодоров се вслушал в гласа на народния певец, обработил в идилии тия песни, без обаче да ги облече в нова форма, без да им даде нов смисъл. Силата на любовното чувство е изразена така, както народът я схваща и изразява. Никой, дори смъртта, не може да раздели любещите се: разделени в живота, те се събират след смъртта. На гробовете им пред черква и зад черква израстват бряст и топола, които преплитат върше и се съединяват. Злата пък в “Молба” копнее по Страхил войвода и в предсмъртния си час изказва желание да я погребат не на гробища, а на “злата рудина”, “навръх планина”, “да оставят на гроба й три прозора: през един слънце да огрява, и в гроба й да се хубавей, през други вятър да полъхва, песен по нея да не остави, а из трети - той към село да е - да слуша песните на своите дружки посестрими”. Идилията завършва така, както и народната песен, с тая разлика, че златна Злата не мисли толкова за младост и хубост, колкото за безвъзвратно загубената си любов. Същият мотив е използуван и от П. П. Славейков в “Псалом на поета”, само че много по-художествено обработен.

По-малко са идилиите, в които се рисува копнежът по тих, спокоен домашен кът, привързаността към семейство и домашно огнище. (“От прозореца”, “Сенки”, “Пленникът на Калипсо”), затова пък те са още по-близки до народния живот. Така старият делия Рале, несварил навреме да стъкне домашно огнище, най-после се оженва и, обиколен от близки, които обича и които го обичат, гледа на света от прозореца напълно доволен и спокоен. С трогателно съчувствие, издигайки се до общочовешко схващане, Тодоров се отнася към съдбата на клетите мюсюлмани, принудени да напуснат домашно огнище, гонени от ония, които никога са им били покорна рая (“Сенки”). Общочовешко чувство е изразено и в “Пленникът на Калипсо”. Впил жаден поглед над вълните, Одисей копнее час по-скоро да зърне родни брегове, да се види с жена и син и тихо, безметежно да отдъхне при близки, при домашно огнище.

Тия късички идилии са най-хубави, защото са създадени естествено, непринудено, в духа на народните творения. В тях никак или много слабо се чувствуват индивидуалните схващания и възгледи на автора. П. Тодоров се придържа о народния бит и предава вярно, без подправки, наблюденията си. С битовите си картини и образи, с красивите си пейзажи и с основния си елегичен тон те ни говорят за нещо близко, родно, истински българско. В тихите и невнятни душевни пориви, в нежното и сладостно любовно опиянение се крие силата на неговия талант.

Копнеж по самота и волен живот. - Не такова впечатление правят идилиите, в които за мотив служи копнежът по самота, по волен и безгрижен живот. В тях индивидуалните схващания и възгледи на Тодоров са попречили на обективното изображение на действителността. Лицата, техните действия и постъпки не отговарят напълно на средата, от която са взети. Заченки на индивидуализъм има и в първите творения на Тодоров. Него откриваме както в идилиите, тъй и в драмите му. Той е основна черта в мирогледа на автора и е навеян от западноевропейската философия и литература. Още на Запад Тодоров често се замислял върху смисъла на живота, върху ролята на личността и отношението й към обществото. И от тежкия кризис, преживян под влияние на Шопенхауеровата философия, в която по това време се увлякъл, той постепенно минава към ницшеанството и ибсенизма. Това се вижда най-добре в писмата му до писателя Иван Кирилов. В някои от тях той чувствува “свръхчовека” у себе си, счита се за “аристократ по дух,” “мрази глупавата тълпа” и т.н. Ибсеновите драми “Един народен враг”, “Дивата патица”, “Хеда Габлер”, “Морската жена”, “Джон Габриел Боркман” и др. го поразяват с дълбочината на идеите и мислите, с цялостните индивидуални образи, с високите нравствени и обществени въпроси. Усвоените индивидуалистични идеи и възгледи той прокарва в своите творения. Но като меланхолно-мечтателна натура нему остава чужд борческия и революционен дух на новото учение. Индивидуализмът у него се проявява в друга форма, свойствена на темперамента му и на условията, при които се е развивал и работил. Под влияние на Ибсен, а също и под влияние на Хауптман (“Потъналата камбана”), той усвоява и символизма като писателски похват. По-късно в творенията му все повече се засилва влиянието на Толстой, социално-нравствената философия на когото допада твърде много на неговите възвишени и благородни пориви (“Сянката на Назарянина”, “В Гетсиманската градина”.)

В образа на кукувицата (“Една”) Тодоров символизира гордата личност, която презира тълпата, която е силна, когато е сама. Всички връзки, ограничения и задължения й пречат да прояви свободно духовните си сили, да постигне идеала, за който бленува “Свойта волност и ширине за най-топлото място не би променила тя.” Само в любовта тя се чувства напълно щастлива.

И Косьо в “3мейно” търси щастие в любовта. Тя единствена може да го възроди, да го издигне над нищожния и глупав свят. Но тежка, мъчителна е болката му, когато вижда, че не може да осъществи мечтата си. Разочарованието му е толкова по-силно, колкото по-силна е любовта му. Той не може да се помири с околния свят, не може да живее в оная среда, която не разбира чувствата и желанията му, затова подбира стадото си и отива на балкана, за да живее самичък с бляновете и мечтите си. Но и там, всред природата, не може да намери успокоение. Образът на любимата е всякога пред него.

Той иска още веднъж да я види и накарва цяло село да тръгне за Балкана на самодивско хорище да търси цяр за болките си - мотив, обикнат в народните ни песни, използуван и от други писатели (“Спасова могила” - Елин Пелин). - Ала Неда [я] няма между другите. Горчива усмивка заиграва на устните му, когато узнава, че тя е превила врат пред свекърва. Той напуска хорището, за да се не върне вече никога между хората. “Самичък си е бил, ще си остане пак самичък. Обикнал си е самотията” - развръзка неестествена, неправдоподобна за момък от селска сряда, продиктувана главно от чужди навеи. Яла Косьо не е надменен и горд, не презира хората като свръхчовека на Ницше. Той може и иска да живее сред тях, стига да постигне мечтата си. Той бяга в Балкана, бяга от свят, само за да намери утеха, да забрави душевната си болка. Ницшеанският индивидуализъм е напълно развенчан в идилията “Мечкар”. В нея Тодоров е изобразил натура необикновена, изключителна, у която любовната страст заглушава всички други чувства и стремежи. Калина намира щастие само в любовта си към циганин мечкар. Тя обича волния, нестесняван от никакви ограничения живот, напуща дом и семейство, пренебрегва вяра и традиции и тръгва подир мечкаря. Както всички герои на Тодоров, така и тя не може да постигне жадуваното щастие. “Срещнали я градинари, посърнала, сбръчкала се, щура се да продава кошници и вретена по Добруджа. Отколе са минали единайсет години, изстинало им сърце един от други - мечкарят отишъл въз една страна, тя въз друга”. Краят е напълно сполучлив и естествен. Силната волева натура се е пречупила под бремето на живота, разочаровала се в мечтите си. Ни памет от гордия индивидуализъм. Такъв обикновено е краят на личности, незачитащи установените традиции, закони, морал - такъв е краят на конфликта между мечтите и действителността. В идилията има елементи на дълбок драматизъм, неизползуван обаче от автора.

Типът несретник. - И Косьо, и Калина, и много други герои в идилиите на Тодоров са все несретници в живота. Т е търсят щастие в любовта, щастие от жена, вярвайки, че тя може да им го даде, но като не могат да го постигнат, страдат, мъчат се. Същевременно обичат волния живот, не могат да се примирят с околната среда, с обикновеното, делничното, затова бягат от нея и живеят самотен живот. Те не са обаче горди индивидуалисти, а разочаровани, излъгани в надеждите си нещастници. У тях има човешки социални чувства: любов, страдание, ненавист, но няма онова, което може да ги привърже към хората. Дори тия от тях, които за миг постигат щастие и са доволни от живота, или ония, които притежават силна воля и могат да понесат страданието, най-накрай пак се чувствуват несретници. Сякаш зла съдба виси над всички, сякаш орисница е орисала от рождение нерадостния им живот, както на младенеца орисва: “Сал едно да не може: вън от себе да излезе. В кожата си да се пражи.” (“Орисници”). Зла съдба е преследвала самия писател, оттам тъжната и меланхолна нота, с която са пропити почти всичките му произведения.

Типът несретник е основен тип в идилиите и драмите на Тодоров. За пръв път в българската литература се изнася тоя тип в по-пълна и завършена форма. Най-сполучливо е даден той в идилията “Несретник”.

Като Косьо и Калина, и Бойко се откъсва от хората, защото не иска да се свие “като охлюв къща да гледа”, да слуша разправиите на братя и сестри по имот. Душна е за него атмосферата в село и в къщи. Той не е свикнал с живота на околната среда, с всекидневните грижи и тревоги. “Душа и свят е за него полето”, необятният простор, тишината и спокойствието на природата. Леко и свободно се диша там, забравят се мъки и неволи, унася се човек в блянове и мечти. Ала заедно с копнежа по волен и безгрижен живот, у него се заражда друг копнеж - копнеж по близка, родна, любеща душа. Копнежът се засилва, когато всеки се прибере вкъщи, край домашно огнище и сеща радост, обиколен от близки. Бойко не иска “да пусне корен на едно място”, “да превие врат под ниска страха: сутрин да излиза от къщи, вечер да се прибира с жена си, да орат, да жънат и свят да въдят”... Безгрижен и нехаен керванджия е той и такъв до край иска да си остане. Ала настъпва мъглива, дъждовна есен, и той отново се чувствува самотен, откъснат от всички. “Живот ли е то вън от света. Да няма нито кой да ти се радва, ни ти кого да пожалиш”, слуша той мъдрите думи на дядо Благое, тежко и мъчително чувство го налага и решава да иска Койка, да се прибере и да се понарадва на семейно щастие. Ала Койка е вече задомена. Както Косьо в “3мейно”, и Калина в “Мечкар”, така и Бойко, “самичък си е бил и самичък пак ще си остане”. Трагизмът в душата му се поражда от конфликта между вътрешния нагон и копнежа му по щастие край домашно огнище.

“Несретник” заема централно място между другите идилии, и то не само поради цялостното изображение на основния тип, но и поради това, че разкрива характерните похвати на Тодоровото творчество. Тука намираме и битови картини, и разнообразни пейзажи и задушевни, интимни преживявания. Макар образът да не е така живо и ярко очертан, но, което е най-ценно, в него можем да открием черти на самия автор.

Кротката и незлобива душа на Бойко, колебливите му и неясни мечти и копнежи са присъщи и на Тодоров.

Несретници са и Нено в “Гусларева майка”, Слънчо в “Слънчова женитба”, Христос в “Гетсиманската градина”, “Касандра” и др.

И Нено Гусларят се скита по сборове и хора да весели мало и голямо, без да има кой него да развесели. И той обича повече скитнишкия волен живот, отколкото семейните скърби и радости. И нему е тежка самотата, тежко му е “еднострък да стои”, ала орисията му е такава. Напразни са съветите на майка му да се прибере, отмяна да й доведе. Коя да доведе, коя да откъсне от хорото, когато всички му са по сърце? На живота той гледа другояче, гледа с очите на художник, който се радва на красивото, вдъхновява се от него, без сам да може да сети радост и щастие. Утеха за него са виното и гуслата.

Покрай образа на гусларя несретник, живо и вярно е нарисуван образът на майката. От обич към своя най-малък нехайник, тя не напуска къщата, с която са свързани най-милите й спомени за него, не отива при снахи и дъщеря, а живее сама самненичка с надежда синът й да се върне, да се прибере край старото огнище. Заедно с привързаността към домашното огнище, засегнат е и мотивът за свободата на творчеството, за ролята и призванието на художника.

Възгледи върху творчеството. - Въпросите за характера на творчеството, за ролята и значението на изкуството и частно на поезията за културния напредък често са занимавали Тодоров. Това се вижда, както от писмата му и от литературните му статии, печатани в сп. “Мисъл” (“Ибсен у нас”, “Давид Койген, лит. портрет”, “Духовният аристократизъм на Алека”, “Толстой в България” и пр.), така и от идилиите му “Гусларева майка”, “Слънчова женитба”, “Ръка”. Тодоров се запитва “дали наистина изкуството, красотата и любовта са в състояние да облагородят, да подигнат народа до уровена на другите народи”. И като излиза от мисълта, че трябва да се живее с нуждите на времето, у него още повече изкоренява убеждението за грамадната роля на изкуството. Той живее само в изкуството и с изкуството; то му дава криле, то крепи духа му. Израз на тая вяра и сила в изкуството е “Слънчова женитба”. Тодоров е използвал народните песни за женитбата на слънцето (“Слънчова женитба с хубава Грозданка”, “Имала мама, имала”, “Постигнала се убава Яна” и др. варианти) и е създал образ - символ на творец-художник и символ на краен индивидуалист.

Слънчо има предназначение да грее на света, да дава живот на всичко. И нему, като на гусларя, е орисано “над всичко да стои, всекиго да радва на света, а сам той радост да не познае”. С женитбата си за миг той забравя света и предназначението си. Ала почувствал в душата си възвишените пориви на творчество, откъсва се от дом и семейство и тръгва на воля и простор да изпълни задачата си.

Като другите герои и той не може да се примири с действителността, да свие гнездо и да заживее като всички. И той не търпи стесненията и ограниченията в семейния живот. Заскитал из необятното пространство, той също като другите не може да постигне щастие и блаженство. Най-висшата цел за него е да твори блага, жертвувайки своето собствено благо. Като художник, той поставя по-високо от всичко своето творчество.

Образът е така преработен и възсъздаден, че съвсем не съответствува на митичното същество, изобразено в народните песни. Самата фабула - женитбата на слънцето - е променена съобразно с тенденциите и схващанията на автора. Никъде субективният елемент не е толкова силен, колкото в тая идилия. По-право “Слънчова женитба” най малко може да се нарече идилия, защото Тодоров има за цел повече да нарисува моменти и положения из вътрешния живот на гения творец, отколкото битови сцени или моменти и положения на лице из селската среда. Така че образът на Слънчо е плод на философски размисли и идеи, а не на непосредствени наблюдения.

В “Ръка” също символично е представен процеса на творчество, вътрешната борба, която съпровожда всеки акт на художника. В образа на златаря, който си е внушил, че детето му ще оздравее, само когато направи златна Христова ръка за иконата на Богородица, са въплътени мъките на творчеството, мъките на художник, който иска да даде плът и кръв, живот и смисъл на своето дело. Мъките се разрешават, когато настъпи очакваният момент - вдъхновението. Тогава се излива в определена форма накипялото в душата на художника, смътно очертаващите се образи в неговото съзнание.

Композиция. - Ако хвърлим общ поглед на всички идилии, ще можем да проследим, как постепенно е зреел и крепнел талантът на Тодоров. От прости и къси битови и природни картини, в които образите почти не се виждат, минаваме към по-широки по съдържание и по-дълбоки по смисъл идилии. И в едните, и в другите, обаче, той си остава неизменен, един и същ в замисъла и постройката. Някои от идилиите са почти безфабулни, в други фабулата е много проста; затова пък има изобилие от статични мотиви, свързани или не с лицата и техните действия: битови и природни картини, характеристики, лирически излияния и др. Само те правят по-широк сюжета, иначе интрига почти няма. Наистина, център в идилиите са лицата, само че те малко действуват, а повече мислят и живеят с копнежите, чувствата и настроенията си. Над тях лежи някакъв фатализъм, някакво предопределение на съдбата, което сковава и парализира волята им. Те са идеализирани и обрисувани едностранчиво, все с едни и същи черти - все несретници, обикнали волния живот и самотата. Авторът не се вдълбочава в душевния им живот, не разкрива техните душевни преживявания: желания, мисли, чувства и настроения. Освен това, обрисовката им не става постепенно във връзка с развитието на сюжета; установен веднъж, техният характер не се развива по-нататък. Пък и какво развитие можем да очакваме от прости, изобразени само с няколко черти характери. Постъпките на лицата наистина са мотивирани, но не са яко свързани. Между тях срещаме описания на бита и на природата, които прекъсват развитието на фабулата и не дават ясна представа за нея и за образите. Слабото фабулно движение, простите, еднообразни и неподвижни положения на лицата с надълго и бавно нанизаните описания на бита и природата говорят за слаба творческа инвенция, за външно заимствувани мотиви и форми. Тодоров няма изработен, въз основа на житейски опит и наблюдение, мироглед. Мирогледът му е създаден

под влияние на западноевропейски литературни и философски течения, главно на ницшеанството и ибсенизма. Образите са взети из селската среда, но идеите, мислите и стремежите, вложени в тях, са повечето чужди на тая среда. Субективното отнасяне към действителността, изображението на мъгляви и смътни образи, на митични същества придават на идилиите романтичен характер. Тодоров разказва бавно, спира се на отделни сцени, положения, природни картини, описва ги подробно или пък прекъсва разказа си и дава израз на мислите и чувствата си, но не пряко, а чрез някое друго лице. Той взима присърце съдбата на героите, с любов и топлота говори за тях, радва се и скърби с техните радости и скърби.

В идилиите селянинът е изобразен като стопанин вкъщи, като работник на полето през различните годишни времена. Нарисувани са народни обичаи, нрави, поверия. С особена симпатия Тодоров се спира на установени с векове традиции, религиозни вярвания, изобщо на всичко мило и скъпо за народа.

Много от идилиите почват с природна картина и свършват с такава. Природната картина е свързана с мястото, дето става случката и има чисто български колорит. Пълни с живот и чувство са картините на пролетно утро, на мъглива и дъждовна есен, на ясни лунни нощи и др. Свойствени на темперамента на Тодоров са тихите, спокойни и мечтателно настройващи пейзажи. В изображението на природата той коренно се отличава от Ботев, а се доближава повече до П. Славейков.

Природните картини обикновено са декоративен фон на действията и положенията на лицата. Връзката им с тях е само външна. В повечето случаи Тодоров рисува природни картини с художествена цел - да въздействува върху четеца, да извика у него настроение, което би му помогнало да разбере и почувствува по-добре настроението на лицата. Тонът на тия природни описания съответствува напълно на тона на преживяваното настроение: то обикновено е тихо, меланхолно.

Драми: Зидари. - Петко Тодоров дължи популярността си повече на драмите, отколкото на идилиите. Почти всички драми с по-голям или по-малък успех са играни на българска сцена. И в тях Тодоров не е изменил на природата си. Съдържанието на драмите, както и на идилиите му, е почерпено из селския живот и обработено в романтичен дух. С това той туря начало на нов вид драма - на битово-романтичната, за разлика от историческите и социални драми на Друмев, Вазов и Яворов.

Основна фабулна интрига, която определя сюжетната постройка в “Зидари”, първата драма на Тодоров, е твърде разпространеното в народното творчество поверие, разработвано и от други български писатели, за вграждане на жив човек в основите на сграда. На това поверие Тодоров е дал по-широк и по-дълбок смисъл, като го е свързал с идеала и стремежите на народа към национално обособяване. Сградата, която се строи и в която трябва да се вгради жива душа, за да устои на напора на неприятеля, е църква - национална светиня, дето всеки може “да сети вярата си, да види рода си и да се научи да мре за тях”. В народните песни “Маноил майстор”, “Струна невеста” и др. се вгражда жената на някой майстор, която случайно първа идва при сградата, ала Тодоров е схванал, че такава фабулна интрига не е драматична, затова избрал за жертва жена, която дава повод за любовно съперничество, за ревност и отмъщение - общочовешки чувства и страсти. Любовното съперничество е втора фабулна интрига. Първата се движи от фактическото положение: по заповед на онбашията в 40-дневен срок да се привърши сградата и от страничното положение - нахлуването на кърджалиите. Втората интрига се движи от отношението на Дончо и Христо към Рада и драматично се усложнява от отношението на Рада към двамата. Двете фабулни интриги, преплитайки се, се развиват по-нататък постепенно, бавно и свършват във II акт, а не в ІІІ както би трябвало да се очаква. В последния акт се решава само съдбата на лицата, с което се приключва сюжета на пиесата. Образуваният по такъв начин сюжет, със слабо очертани взаимоотношения на характерите, се разкрива в рамките на широк битов фон. Битовият фон изпъква не само от мястото, дето става действието (старопланинско село) и от имената на лицата, взети все из селската среда, - зидари (дядо Милко, майстор Брайно, Дончо, Рада и др.), но и от битовите епизоди и диаложните битови теми, които разкриват интересите на второстепенните лица, а също и от битовите ремарки (описания на обстановката, при която става действието).

Драмата е построена по обикновения драматичен конструктивен принцип - експозиция на сюжета, диспозиция на лицата, конфликт, разрешение на конфликта и развръзка. В първата сцена е дадена експозицията - зидарите разговарят за градежа на църквата и за нейното значение. Втората сцена съдържа диспозицията на лицата - Дончо обича Рада, задиря я, тя отхвърля любовта му, ненавижда го и дори му се заканва. Следва спречкване между Христо, нейния любовник, и Дончо. Диспозицията се развива по-нататък чрез разговорите между зидарите за вграждане на жива душа в недоизкараната църква, за да се закрепи сградата; със срещата на Христо и Рада и т.н.; до конфликтът между Христо и Дончо и отказа на последния да се бие против кърджалиите под командата на Христо. Върхът в развитието на сюжета е във II акт, когато страхът от нахлуването на кърджалиите накарва зидарите да прибягнат до спасително средство - да вградят жива душа в сградата - и когато Дончо, комуто е възложено да изпълни тая задача, за да отмъсти на Христо, праща за изкупителна жертва Рада. Макар мудно и неясно да се очертават интригите, вторият акт е най напрегнат и най-драматичен. В него се разрешава външната и вътрешна борба на героите. Най-слаба е развръзката на драмата. Последният акт, който трябва да бъде най-напрегнат и най-силен в завършека си и в който трябва да се разрешат всички драматични конфликти, е лишен от драматично действие, от проява на съзнателна и активна воля. Тодоров почва с forte, а свършва с pianissimo. В III акт е дадено само тежкото душевно състояние на зидарите, на полуделия Дончо, на сломения от тежкия удар Христо, което извиква също такова състояние и у зрителя. С една дума, в постройката на сюжета, с изключение на няколко моменти в І акт и на най-високата точка във II акт, няма динамични елементи, които да водят в края към пълно закръгляване на характерите. Нарушена е дори обикновената сценична форма на диалога: вместо драматични диалози, дадени са разговори на обикновени битови теми. Изобилието на битови диаложни теми и на битови картини, слабо или никак несвързани с основното действие, забавя развитието му и отслабва фабулната линия. Като прибавим и преживяваните активни емоции от лицата, или с други думи, емоционалната основа на драмата, лесно можем да си обясним, защо тя има повече епиколиричен, отколкото драматичен характер.

Характерите на главните лица (Христо, Дончо, Рада) са слабо очертани, непълни, незавършени. Тодоров си служи повече с косвени характеристики (лицата се характеризират, говорейки на други теми) или с характеристики от други лица. Автохарактеристики - лицата сами в монологична форма (монолози в пиесата няма) да разкриват свои черти, да изразяват чувствата си - липсват. Тодоров много малко си служи и с контраста (Само Христо е контраст на Дончо). Слаби са и не дават представа за лицата интонационните и жестови ремарки. Колко слабо например е нарисуван Христо с бележките: стисва юмруци, подиграва се, усмихва се, дръпва Рада, препречва пътя на Дончо, дръпва кобилицата, хвърля се срещу Дончо, изпречва се между Д. и Р., не иска да знае, нехайно, омеква, гали я, самодоволно засмян, небрежно, пресича го и се завърта весело, със стиснати пестници към черквата, ядно цеди през зъби, смеря го. Сравнително по-добре е издържан Дончо в I и II актове. В III акт той изпада в състояние, неблагоприятно за развитие на характера му. Не са разкрити и преходните на това състояние моменти, твърде важни за драматичното действие.

Още по-слабо са обрисувани зидарите. Те са еднообразни в постъпките и жестовете си. Стимулите на техните действия са скрити в самите тях и в техните емоционални натури. Оформени в началото, те не се развиват по-нататък; само преживяваните чувства в различните моменти дават друга физиономия на характера им. Стремежите, от които те се ръководят в началото, не са изяснени и не изпъкват ярко в развръзката. Напротив, в нея те се явяват още по-неактивни, още по-безучастни към съдбата на героите, дори не влизат в конфликт с никого от тях. Ако в лицето на зидарите Тодоров е искал да изобрази народната маса, трябва да признаем, че не е сполучил в това: лицата са повече лирични, отколкото драматични.

В сюжета и в композицията на “Зидари” Тодоров е напълно самостоятелен. Ако да имаше влияние от чужди писатели, бихме очаквали по-съвършено развитие на фабулната линия, на характерите, на действието. Както в всички негови пиеси, така и тука, поради емоционалната основа и експресивния стил на постройката, можем да открием влияние на така наречената драма на настроението. Тодоров е останал верен на лиричната си натура. Тъй е останал верен и на индивидуалните си схващания и възгледи. Както в идилиите си, така и тука той дава израз на своя индивидуализъм. Христо например живеел със стремежите, мислите и чувствата на своята среда, най-на-край се откъсва от нея и заживява нов живот, при нови, създадени от него, условия.

Самодива. - Никъде обаче индивидуализмът на Тодоров не намира такова ярко въплъщение, както в драмата “Самодива”. И за тая драма авторът се обърнал към богатото народно творчество, като по-черпил от него мотиви и образи и ги обогатил с идеи и възгледи, вълнуващи душата му. Драматичната форма на използувания материал го е заставила да вникне по-дълбоко в народния бит и да се опита да разреши въпроси от по-висше естество. Задачата на автора била доста трудна. Народният бит не дава простор за широки и високи полети на мисълта. Но Тодоров успял да я изпълни.

Копнежът по младост и свобода - основен мотив в идилиите му - тука е въплътен в образа-символ на Гюргя самодива. Тодоров сполучливо е попаднал на образа на самодива, който в народните творения се рисува със същите черти.

Сюжетът на пиесата е прост, развива се в битов и дори по-тесен - семеен кръг, без външно движение, без особени събития. Авторът се е ограничил с вътрешни, емоционални преживявания на лицата, изразени в дребни конфликти, най силно в ІІ действие - на самодивско хорище, преживявания, които не могат да подтикнат волята към действие, да създадат драматични характери. Сюжетът няма начало; той би могъл да се почне от II или IIІ акт и да се продължи нататък. Тодоров грижливо мотивира постъпките на лицата, и то главно чрез битова и психологическа мотивировка. Само един момент в пиесата - отиването на Гюргя при Стилиян на планината - не е мотивиран психологически, чрез чувството на Гюргя към овчаря, макар лесно да се обяснява постъпката й със самодивската природа. Битова и психологична мотивировка намираме най-вече в I и III акт. В тях авторът е изобразил сцени с типове из селската среда: баба Петкана - Гюргя самодива; Гюргя самодива - Пенка, с цел да даде илюзия на обикновения селски живот с дребните му житейски случки, с вярванията и обичаите на лицата, с тяхната обикновена разговорна реч. Битовият фон в тия актове играе роля на сюжетни завръзки, мотивирайки възможните постъпки на лицата. Както в “Зидари”, така и тука, битовият фон забавя развитието на действието и отслабва фабулната линия. Вторият акт пък е пейзажна картина, надъхана с лиризъм. Цялото произведение е повече лироепична поема, отколкото драма. Няколкото конфликти, дребни, незначителни, не могат да се нарекат в никой случай драматични, не могат да дадат повод за развитие на истинско драматично действие. Най важният - конфликтът между личността, която иска да живее напълно свободен и неограничен живот и старите форми на живот, рутината и традициите, които не й позволяват да прояви всичката широта на духа, всичките затаени животворни сили - е раздробен от преобладаващите битови и пейзажни картини. И конфликтът между Стилиян и Гюргя, порен от силна възбуда на ревност, не можем да наречем драматичен. С него може да се почне драматично действие, но не и да се завърши.

Липсата на драматично действие говори за липса и на драматични характери. Дадени още от начало с индивидуалните им черти, характерите не се развиват по-пълно, по-широко, с по-други черти, с развитието на действието. Основният елемент в характера на Гюргя - копнежът й по свобода, младост и красота остава неизменен през цялото време на действието Развитие до известна степен можем да забележим само в характера на Стилиян. От луд делия, копнеещ по волен живот и красота, той става обикновен селянин, робски привързан към своята среда, към нравите, обичаите и традициите на своя народ. Ала тоя преход, при слабата воля и безсилието му да се налага, не е напълно уяснен и мотивиран. Второстепенните лица имат функция или да закрепят и засилят битовия фон (Дойновица, старата жена, Пенка), или да усложнят основната интрига (Баба Петкана, Бойко). Пиесата е ценна най-вече с вярно изобразените битови сцени, с разкошния пейзажен фон и с основното жизнерадостно настроение.

Интересни и увлекателни са и другите драми на Тодоров: “Невяста Боряна”, “Страхил страшен хайдутин”, “Змейова сватба”. Сюжетите им са взети пак от народното творчество. Авторът е съчетал и тука народни мотиви със свои лични възгледи и идеи. По композиция те малко се различават от разгледаните по-горе драми. Същият битов елемент в основата, същото, и дори по-голямо, изобилие на лиризъм, липса на драматично действие и драматични характери и пр.

Само драмата “Първите” е отклонение от пътя, начертан в първите драми. Вместо сюжет от народното творчество и от селския бит, вместо конфликт между личността и околната сряда, изобразена е българската действителност от недалечното минало (турското робство), изобразен е конфликтът между еснафи и чорбаджии. На такъв фон са развити характерите и изразени индивидуалните мисли и възгледи на автора. Опитът на Тодоров да ни даде социална драма е още по-несполучлив. Ако в първите му драми няма драматизъм, няма напрегнати моменти и положения, то поне има интересни битови сцени, художествени описания на природата, а в “Първите” няма нито едното, нито другото. Само характерите са по-живо нарисувани.

Драматургия и език. - Тодоров е повече битописател-романтик, отколкото битописател-реалист. Със специфична обработка на битови сюжети той се явява представител на нова насока в драматичното изкуство у нас. Всяка негова драма разкрива характерните му похвати - похвати, на които той остана верен докрай в драматичната си практика. За него вътрешният мир стои по-горе от външния, представите за живота са по-ценни от самия живот. Във всичките му драми можем да открием индивидуални схващания и възгледи. За Тодоров животът е такъв, какъвто му се представя, а не такъв, какъвто си е. Той не се мъчи да съгласува своите възгледи с възгледите на средата, живота на която рисува. За да изрази индивидуалните си схващания, чувства и настроения, той често си служи с мъгляви митични образи (“Самодива”, “Змейова сватба”), създадени от народната фантазия и почерпени от народното творчество. Ето защо от драмите му можем да добием повече поетична, отколкото истинска представа за действителността, повече фантастични, отколкото действителни образи. В драмите липсва драматично и сюжетно напрежение, а преобладават епични и лирични елементи, изразени в битови картини и епизоди и в емоционални преживявания. Лицата са дадени схематично, с изображение на ограничено число характеристични черти и се разкриват не толкова чрез постъпките си, колкото чрез чувствата и настроенията си. Диаложните теми се редуват последователно, свързани една с друга и мотивирани. В пиесите няма остри драматични ситуации, динамично развитие на действия, актови завършеци и драматична развръзка. Ефект произвеждат най-вече пасивните емоционални състояния, които придават лиричен характер на драмите.

Езикът на Тодоровите идилии и драми е близък до езика на народното творчество, няма писател у нас, който толкова много да се е влиял от народната поезия, да е почерпил от нея, освен мотиви и образи, толкова стилни средства и думи, като Тодоров. Изобразявайки селския бит с типичните му прояви, той подбира подходни изрази и думи и така ги групира, че придава напълно народен дух и характер на образите и картините. Оригиналните комбинации на думите и изразите придават индивидуален отпечатък на стила му. Живостта, колоритността и емоционалността се засилват от ритмичното развитие на речта. Цялото внимание на Тодоров е съсредоточено върху подбора на думите и нареждането им в връзка с преживяваното настроение. Вътрешната и външна хармония на речта говорят за развит усет към художествен стил и език. В творенията му много рядко ще срещнем чуждици; употребени са най-вече думи и изрази от родния му говор - Еленския. Тодоров освежи и обогати поетичната реч с много хубави народни думи и изрази.

Поетичното дело на Тодоров се отличава и по съдържание и по форма от това на предходниците и съвременниците му. Тодоров разширява кръга на българската литература и я обогатява с нови теми, мотиви и поетични форми. Той е създател на особен вид идилии, в които, покрай изображението на самия живот и природа, е изразил и индивидуалните си схващания и възгледи. Той е създател и на нов вид драма - битово-романтичната. Творчеството му е ценно не само с интересните и богати картини из селския живот и природа, но и с общочовешките чувства, които възбужда, с засегнатите социални и нравствени въпроси, с лиризма и най-после с художествения си стил и език.

БЕЛЕЖКИ:

1. “Възвание към русенските граждани”. [обратно]

2. Защитната реч пред съда е отпечатана в самостоятелна брошура под заглавие “Защитителна реч на П. Ю. Тодоров пред Русенския окръжен съд по обвинението му за оскърбление особата на княза”. Русе, 1897. На следващата година речта е преиздадена. [обратно]

3. Разказът е публикуван в сп. “Ново време”, г. ІІ (1898), кн. 1. [обратно]

4. “Стихове на скучната лира” (1895) е стихосбирка от ранните ученически опити на П. Тодоров. Преди това, през 1894 година, той издава в Търново “Драски” - къси разкази. [обратно]

5. Псевдоним на Т. Г. Влайков. [обратно]

6. За критическите възгледи на Тодоров вж. полемиката, която възниква в резултат на статията му “Нашата критика” в сп. “Демократически преглед”, г. ІІ, кн. 4. [обратно]

БИБЛИОГРАФИЯ:

Д-р К. Кръстев. (В. Миролюбов) Певец на воля и младост. - В: Млади и стари. Тутракан, 1906 г.

Д-р К. Кръстев. Петко Тодоров. - В: “Демократически преглед”, год. VII (1909), кн VI. срв. за “Самодива” и Мисъл, год. XVI, кн. VIII, - Петко Тодоров, Хр Ботйов, П. П. Славейков, П. К. Яворов, София 1917 г.

А. Протич. Драмите на П. Ю. Тодоров. - В: Изкуство, театър и литература. Кюстендил, 1907 г.

Б. Ангелов. Идилиите на П. Ю. Тодоров. Сп. “Демократически преглед”, г. VІІ (1909), кн. V.

П. П. Славейков. Блянове на модерен поет. Съчинения, т. VI. София, 1922 г.

Малчо Николов. Идилиите на П. Ю Тодоров. Литературни характеристики. София: изд. “Хемус”, 1927 г.

Тод. Хр. Дашков. Езикът на П. Ю. Тодоров. - В: “Родна мисъл”, 1921 г , кн. II.

Ив. Кирилов. П. Ю Тодоров, биографични наброски. За П. Ю. Тодоров. Спомени, Родна мисъл, 1921 г , кн. ІІ.

Н. Филипов. П. Ю Тодоров. Листопад, г. VII, кн. III - IV.

Др. Зографов. П. Ю. Тодоров, Литературен портрет. Кръгозор, София, 1925, г. I, кн. I.

Ник. Атанасов. По върховете. П. Ю. Тодоров и др. София.

Петко Ю. Тодоров Литературен сборник за десетгодишнината от смъртта [на писателя]. София, 1926 г.

НОВА БИБЛИОГРАФИЯ:

Пенчо Славейков, П. К. Яворов, П. Ю. Тодоров в спомените на съвременниците си. Редактор - Борис Делчев. София: Български писател, 1963.

П. Ю. Тодоров. Събрани съчинения (в четири тома). София: Български писател, 1979-1981.

© Тома Атанасов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 30.03.2004
Библиотека "Български писатели". Живот - творчество - идеи. Т. VI. Под ред. на А. Вачева. Варна: LiterNet, 2004

Други публикации:
Библиотека "Български писатели". Живот - творчество - идеи. Т. VI. Под ред. на М. Арнаудов. София: Факел, 1930.