Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
ПАРАТЕКСТ И СМИСЪЛ ВЪВ ВАЗОВАТА „ЕПОПЕЯ НА ЗАБРАВЕНИТЕ“

Снежана Великова, Страшимир Цанов

web | web

„Епопея на забравените“ е творба с огромно значение за представите ни за изграждането на националната идентичност на българите и за същността на Възраждането. Цикълът оди е първостепенен фактор за структуриране на националноисторическата ни митология (необходимо ли е да повтаряме тезата, че повечето българи формират в съзнанието си образите на Левски и Раковски на основата не на учебниците по история, а на Вазовите текстове). За „Епопея на забравените“ е писано много. Но функциите на паратекстовете, ограждащи дванадесетте Вазови оди, остават извън изследователските интереси на научната общност. Именно те са обект на анализ в настоящата работа. Поетиката на паратекстовото смислоизграждане на „Епопея на забравените“ е изключително интересна - и сама по себе си, и като средство за вникване във възрожденския дискурс и литературата на 80-те години на 19. век.

Паратекстовете могат да се разглеждат като помощни текстови структури, принадлежащи към нормите и конвенциите, чрез които дадена дискурсивна практика регулира и контролира продукцията, рецепцията и дистрибуцията на текстовете. Паратекстовите единици задължително се прикрепят към същинския текст, за да организират неговата реализация в публичната комуникация. Организиращата им функция се осъществява в няколко посоки - те вписват знаковия продукт в ситуацията на общуване, социологизират текста, т.е. превръщат го в част от социалното пространство, изграждат общата рецептивна и интерпретативна рамка около основния текст. Локализирани на границата между вътрешното и външното поле на текстовите образувания, допълващите знакови образувания създават възможност за отварянето на смисъла на текста към извънтекстовия свят и обратно - за нахлуване на извънезиковата реалност в света на знаковото произведение.

А. Паратекстове заглавия

Заглавието на даден текст е такъв тип паратекст, чиято основна функция е да впише основния текст в социалната дейност, реализираща се чрез него, като обозначи денотативната област, превърнала се в предмет на общуване. Освен това насловите служат за идентифициране на семиотичните образувания като автономни знаци, циркулиращи в социалния локус; за фиксиране на вниманието на адресата и съответно за създаването на определена рецептивна нагласа; за изграждането на адекватен, макар и твърде общ, интерпретативен подход към текста.

Вазовият цикъл обединява дванадесет поетически творби и всяка една от тях може да се възприема едновременно като самостоятелно произведение и като единица от общата структура на макротворбата „Епопея на забравените“.

Заглавията на отделните стихотворения назовават личност, личности, човешки групи („Опълченците на Шипка“) или символни за българския народ дати („1876“), които са обект на възхвала и са идеализирани като образец за всеотдайно и героично служене на отечеството.

Заглавията по принцип служат за формалното обозначаване на темата на текста. В литературния дискурс изразяването на тематичната съотнесеност обикновено има символен или метафоричен характер. В „Епопея на забравените“ обаче насловът пряко назовава темите на съставящите я произведения. Като заглавия са използвани предимно собствени имена (с изключение на „1876“). Тези имена принадлежат на реални исторически личности, познати на аудиторията. Подобен избор на озаглавяване предопределя един прочит на творбите, който мобилизира едновременно поетическите, социалните и историческите компетенции на читателя. В такъв случай задържането на интерпретацията на отделните стихотворения в рамките на литературния дискурс се разколебава. Поставени в граничната зона между вътре и вън, заглавията размиват отграничеността между фикционално и нефикционално; съполагат условно и неусловно, за да изградят единния смисъл на художествената творба.

Заглавието на цикъла има обединяваща роля - да скрепи самостойните части в единно цяло. Въвличането на спояващ паратекст акцентира върху факта, че текстовете не са въпрос на случайно групиране, а на интенционален акт, който има за цел да преформулира внушенията на частите, конструиращи цялото.

Насловът на цикъла „Епопея на забравените“ има хетерогенна конституция, изградена от жанров определител (епопея) и тематичен елемент (забравените). Тематичният израз поставя в една номинативна редица частните наименования, съотнесени с един и същ денотат. Субстантивираното прилагателно име е първият член на номинативната верига, чиито следходни компоненти са назоваванията на български патриоти и героически събития, обособени като заглавия на отделните поетически произведения. Общият семантичен признак, който поставя в единна оценъчна плоскост хиперонима забравените и кохипонимите „Левски“, „Волов“, „Паисий“, „Раковски“ и т.н., е забравеност. Обединяващият белег, изнесен като обектна номинация в заглавието на цикъла, фактически съобщава темата на цялото произведение. Оттук може да направим извода, че денотат на текстовете от „Епопея на забравените“ е забравата. Никъде обаче в съизграждащите творби (освен в последните няколко стиха на „Раковски“) идеята за забравата не е въплътена в тематичната им структура. Всяко едно стихотворение е възхвала на патриотизма, саможертвата, високите идеали, споделяни от всички, и именно тези предикати, приписани от поета на лирическите герои, са предмет на общуването в различните оди. Но обединени в целостта на цикъла, достойнствата, вдъхновяващият пример на най-светлите личности от недалечното ни минало, онова, което те са сътворили за родината, онова, което е историческата памет на общността, нейната основа за идентифицирането й като народ, се подчиняват на надредното за тях понятие забравените. Неслучайно Вазов използва собствени имена като наслови. Денотатът на личното име е уникален обект, а негово означаемо са „всички възможни негови истории на живота“1.

На базата на изложените дотук разсъждения може да определим като макротема на анализирания текст забравата, в която е потопен примерът на героите.

Основната функция на жанровия определител е да насочи публиката към суперструктурната схема, в чиито рамки и според чиито норми трябва да се възприеме и декодира даден знаков продукт.

С малки изключения („1876“ и „Волов“) в текстовете доминира одическото начало. Обединяващото заглавие обаче налага различен жанров обозначител - епопея. Влизайки в структурата на наслова, той заедно с тематичния компонент става формален експликатор на денотативната съотнесеност на поетическата творба. Посланията, които носи концептът епопея, се наслагват над одическото и започват да действат на съвсем друго равнище, надхвърлящо внушенията на жанровия детерминатор ода. Стихотворенията, без да престават да бъдат песни за възхвала, се превръщат в песни, повествуващи истината за етноса, като носят знанието за ценностно, идеали, стремежи на общността. Историчността, продуцирана от одическата жанровост, се извежда в едно надисторическо пространство - пространството на епопеята като разказ за абсолютното време на етноса, „източник на всяка истинска същина и ценност2“, което е едновременно в историята и извън нея; време, което със своята уникална героичност осмисля станалото и се превръща във вечен коректив и образец за съизмерване на всичко, което предстои да стане.

Вграждането на двете лексеми епопея и забравените в единна структура създава напрежение, идещо от различната им семантична натовареност. Онова, за което се творят епопеите, не може да бъде забравяно, защото епопеята е канонизираната национална памет. Тръгвайки от идеята, че озаглавяването е акт, чрез който авторът цели внушаването на определено илокутивно въздействие, може да обобщим, че посредством конституираното по този начин заглавие Ив. Вазов заявява желанието си да възкреси примера на личностите, които творят вечността на един народ, и да го положи в настоящето, което е част от нея. Освен това той отправя своя укор към обществото, пренебрегнало истината за себе си, въплътена в традициите му.

Б. Партекстове епиграфи

Епиграфът като цитат от чужд текст разчита на авторитета на чуждия текст, пренася ценността на цитираната творба и престижа на нейния автор върху цитиращото произведение. Този универсален смисъл на епиграфа в „Епопея на забравените“ е конкретизиран по три различни начина.

В одата „Каблешков“ паратекстът епиграф обхваща пасаж от пет изречения, две от които са твърде дълги. Цитиран е откъс от повестта „Отечество“ на К. Величков, който повтаря смисъла на поетическия текст - по време на подготовката за въстанието българите категорично заявяват националното си достойнство: „<...> Българийо, фърли своето презрение на хулителите, които разгласяват, че ти можеш да отхранваш само роби. Сърцето на тия роби бие със силата на петвековните си теглила!...“ (цитат от епиграфа на „Каблешков“) и

Едно дело общо, едничка цел свята
Вдъхваше душите, сгряваше сърцата.
Воъдушевленье нечуто завчас
Смая всеки разум, упи всяка свяст!
Народът живейше с чувството само.
Свободата беше пленила ума му.

(Цитат от одата „Каблешков“).

По принцип авторите търсят епиграфите си във фонда на голямата литература, на шедьоврите. И това е съвсем логично, след като епиграфът трябва да аксиологизира интенциите на собствения текст. В случая с одата „Каблешков“ Вазов като че ли се е мотивирал от приятелските си чувства, а не от правилото за търсене и намиране на източници за цитиране. По времето на първата публикация на „Епопея на забравените“ К. Величков е млад писател, без особен авторитет, несравнимо по-малко популярен от твореца, който го цитира. Сякаш Вазов преобръща принципа на епиграфното цитиране - включвайки в рамките на стихотворението „Каблешков“ цитат от Величковото произведение, бъдещият народен поет дава възможност художествените достойнства на собствената му творба да се пренесат върху чуждата (в сферата на читателската рецепция, естествено). В никакъв случай обаче не може да определим приятелския жест като нефункционален за произведението на Вазов. Първо, за по-компетентните читатели този жест създава, като фон на възприятието, един интимно-исторически контекст - историческата личност Каблешков е била в дружески оттношения както с Вазов, така и с Величков, които от своя страна също са приятели. Това безспорно внушава автентичност, искреност на интенциите на одата. Второ, „Отечество“ може да не е особено значима и интересна белетристична творба, но цитираният откъс е на високо художествено равнище и е смислово-стилистично конгениален на Вазовото произведение. Еднопосочното функциониране на цитирания прозаически и цитиращия стихотворен текст е ефективно с оглед засилване на внушението за величието на епохата, в която народът благодарение на мисията на апостолите се освобождава от робския сън и духовно възмогва своя дух.

Епиграфът на одата „Караджата“ е цитат от стихотворението шедьовър на Ботев „Хаджи Димитър“, митологизирано още през 80-те години на 19. век (времето на публикуване на „Епопея на забравените“) - „И търсят духът на Караджата!“ - Ботев. Безспорният авторитет и сакрален ореол на поета войвода е включен в поетическата система на Вазовото произведение като инструмент за митологизиране на личността на Стефан Караджа. Върху нея пренася своя художествен престиж и стихотворението „Хаджи Димитър“. Аксиологизиращата функция на цитата е максимално осъществена - епиграфът е откъс от най-известното стихотворение на най-популярния тогава български поет, възпял подвига на съратника на Караджата. Кореспонденцията между епиграфа и същинския текст е имплицитен опит „да се поправи една несправедливост“. Двамата войводи на знаменитата чета от 1868, Хаджи Димитър и Стефан Караджа, са еднакво достойни за народното преклонение, но поезията чрез творбата на Ботев е направила по-популярен Хаджи Димитър, изваяла е в колективната памет около него ореол, с който не е удостоен съратникът му Стефан Караджа. Затова Вазовото произведение, тръгвайки от баладата ода3 посредством епиграфа, включва в себе си чрез обобщителното слово на лирическия говорител и видението на Караджата - образа на Хаджи Димитър. Смисълът на тази художествена операция е в ценностното изравняване на двамата герои, което текстът не само внушава, но и пряко декларира:

Той беше юнака с горещата кръв.
Караджата храбри, във битките пръв,
мъдрец във съвета, орел в планината,
на четата гордост, слава на борбата,
на Хаджи Димитра съратник и брат,
като него храбър, като него млад.
Чувства се велики в двамата горяха,
на същото знаме служители бяха,
на същата мисъл - жив образ и плът.
Един бе главата, другият - умът,
един беше вожда, другият - кърмачът,
към смъртта готови еднакво да крачат.
<...>
и Хаджи Димитър цял в кърви облен,
който му ревеше: „Що се вдаде в плен?
Караджа, без тебе не умирам ази!“.

Епиграф на одата „Паисий“ са няколко ключови за смисъла на Паисиевото дело реда от „История славянобългарска“:

О, неразумни и юроде! Поради что се срамиш да се наречеш Болгарин? ... Или не са имали Болгаре царство и господарство? Ти, Болгарино, не прелщайся, знай свой род и язик ...

Паисий (1762).

Този цитат кореспондира с разбирането на Паисиевата мисия като възраждане на българското достойнство чрез откриването на собствената история, като изграждане на историческо самосъзнание, което е път към национално самоидентифициране. Така Вазов вижда смисъла на Паисиевото дело, така го изразява в одата си и именно затова избира като епиграф такива редове от „История славянобългарска“, които най-директно и риторично ефектно го подчертават. Най-пряко с епиграфа кореспондират началните думи от обхващащия 64 от общо 116 стиха въобразен монолог на хилендареца:

От днеска нататък българският род
история има и става народ!

Нека той познае от мойто писанье,
че голям е той бил и пак ще да стане...

В случая с „Паисий“ е интересен фактът, че епиграфът цитира като авторитет, който трябва да аргументира ценността на текста, чуждото слово на героя на одата (словото на историческия, а не художественоусловния Паисий). Почти всичко, което се знае за живота на хилендарския монах, се съдържа в „История славянобългарска“. Нейният текст е автентично вербално битие на отец Паисий и следователно цитирането й е своеобразно съполагане на художествената реалност на Вазовата творба с нехудожествената действителност (битието на героя, чието дело лирическата условност пресъздава). Това включване на документалното (при запазване на неговата относителна обособеност) в системата на художественото е типично за възрожденския литературен дискурс4. Чрез него авторите легитимират правомерността на идеологическите си послания. Творците на Възраждането и Вазов (в огромен дял от своето творчество) се изживяват като адвокати на своя народ и по една чисто юридическа логика трябва да верифицират изказванията си посредством фактологичността на действително станалото. За спецификата на идеологизираната литература това означава синкретизъм на художествено и нехудожествено начало, означава и понякога не твърде ясни граници между двете. Как границите може да ги има и синкретизмът да бъде едновременно снет и запазен, показва третата група паратекстове в „Епопея на забравените“ - бележките под линия.

В. ПАРАТЕКСТОВЕ: БЕЛЕЖКИ ПОД ЛИНИЯ

Бележките под линия са характерни за научния дискурс. В художествената литература те се срещат рядко. Все пак за прозата не са съвсем необичайни. Те са нормално явление в историческите романи, романизованите биографии и автобиографии. При условие, че бележката под линия рядко се появява в поетически текст, присъствието й заслужава внимание. Анализът на авторовата мотивация да я използва и интерпретирането на нейните функции предлагат ценна информация както за самата творба, така и за нейния контекст.

Социокултурната ситуация през 80-те години на 19. век започва да освобождава от утилитарност литературата. Вазов е творецът, чрез който тя се опитва вече да не е „лесно и практично средство да се подейства въз умът и чувствата на по-голямата част от народа ни5“. Заедно с К. Величков Вазов се отпитва „да измести в периферията на културното пространство възрожденския текстови корпус6“ с неговите същностни характеристики - документалност (достоверност), адаптивност към рецептивните възможности на читателя, обяснителна информативност и риторична идеологичност (тенденциозност).

В творчеството си през 80-те и 90-те години на 19. век Вазов е „двойствен“. Той адресира произведения както към индивидуалното в съзнанието на читателите, така и към техните колективистични социопсихологически нагласи. Показателна е критическата реакция на д-р Кр. Кръстев, който пише: „<...> ако съдя по произведенията на Вазова, в него живеят две души7...“. Специално що се отнася до „Епопея на забравените“, тази „двойственост“ се изразява в подчиняването на текста на художественоусловното начало и поместването на документалната информативност (същностна за възрожденската литература) в редките за поезията паратекстове - бележките под линия. Това е своеобразен компромис. Компромис между условността на новата поезия и възрожденския синкретичен литературен модел. Той се среща и в ред други творби на поета. Бележки под линия, подобни по функционалност на тези от „Паисий“ и „Волов“, има в „Дизраели“, „Разходка до Баняса“, „Той не умира“, „Векът“, „Българският език“, „Черното знаме“, „Паметниците на България“ и др. Нашето изследване обаче е посветено на паратекстовете на „Епопея на забравените“ като еталонен случай и затова ще се спрем подробно на бележките под линия в „Паисий“ и „Волов“.

Одата „Паисий“ има два такива паратекста. Първата бележка под линия се отнася към първия стих (даже полустих) - „Сто и двайсет годин“*. Тя е следната: „Временно разстояние между написването „Царственикаот Паисия (1762) и написване настоящото стихотворение (1882)“. Текстът на бележката включва в света на творбата настоящето на автора, като го отнася към времето на създаване на „История славянобългарска“, погрешно назована с името на своята печатна версия, дело на Христаки Павлович. Тази съотнесеност имплицира огромното значение на Паисиевото дело за прехода от „тъмнини дълбоки“ на робското битие към светлината на свободата. Очевидна цел, която поетът осъществява чрез бележката под линия, е да информира читателите, на които им липсва достатъчна историческа компетентност. Така паратекстът функционира като рефлекс на един от фундаменталните принципи на възрожденската литература - адаптивността като съзнание на автора, че произведението трябва по най-ефективен начин да въздейства на максимално широка аудитория и следователно стил, поетика и смисъл трябва да бъдат съобразени с интелектуалното равнище и естетико-рецептивните възможности на читателската маса.

Вазов определено е желаел да съсредоточи интенциите на творбата върху монументалния лик на хилендареца, но започвайки с връзката между своето време и времето на Паисий, се е чувствал длъжен да се съобрази с възрожденския принцип на адаптивността. Съобразяването е налице, но то не е за сметка на лироепическата компактност, с която се разгръща одата, защото обяснението (включващо и фактологическата информация) е отправено към читателите не от текста, а от паратекста. Тоест посланието за малоразвитите читатели (ако си позволим употребата на понятието, използвано от З. Стоянов в предисловието на първия том на „Записки по българските въстания“) е оставено в творбата, но е изведено от текста в паратекста. Дали подобен компромис не означава, че Вазовото поетическо творчество е ключово в историята на българското литературно съзнание, защото съвместява кодовете на различни естетически системи. Оставаме отговора за по-нататък и се насочваме към втората бележка под линия в одата. Тя се отнася към „преразказа“ на българската история в монолога на героя:

<...> кой бе Самуил
дето си изгуби душата във ада*
___________________
* В своя „Царственик“ Паисий при братоубийството приписва на Самула и отцеубийство и за тия престъпления мисли, че Бог прати страшните наказания нему и на държавата му.

Гледната точка на Паисий за личността на цар Самуил е пресъздадена в текста, а гледната точка на автора за същия владетел е изведена в паратекста. Извеждането на коментара на поета около текста внушава, че дистанцирането автор - лироепически герой не е от моралнооценъчен характер. Лирическият характер на одата предопределя невъзможността авторовият коментар на една Паисиева теза да присъства в самия текст - това би означавало Вазов да не даде думата на самия хилендарски монах, а да преразкаже неговия въображаем монолог. Избрал веднъж лирическата форма на „нарация“ (чрез азовостта на своя герой), авторът обаче не се отказва от обективността на своята гледна точка за Паисиевата история на българската история - той я помества в творбата, но извън текста, в паратекста. Така отново отдава дан на възрожденските естетически канони, които изискват скрупольозно придържане към фактологичната достоверност на изказването и „грижовно“ отношение към възможностите на читателя да разбира художествените послания. Това също е компромис - компромис между принципите на възрожденския литературен дискурс и едно ново съзнание за художествена условност, което освобождава творбата от синкретичното единство с нехудожественото, документалното. В „Паисий“ това освобождение е постигнато, но само в рамките на същинския текст. В рамката на творбата то продължава да съществува чрез бележката под линия. Този компромис определено внушава, че в „Паисий“, посредством кореспонденцията текст - паратекст (бележка под линия) се означава един важен момент в историята на българското литературно съзнание - преминаването от синкретизма и адаптивността на Възраждането към възприемане на отношенията автор - творба - читател вече от позициите на изкристализиралите представи за художествена условност, следствие на които е необходимостта читателят да общува с творбата по-свободно, без тоталното посредничество на автора.

Функционалната специфика на бележката под линия във „Волов“ най-категорично разкрива „двойствеността“ на „Епопея на забравените“. Всички останали единайсет творби лиризират историческия наратив за героите и за народа. „Волов“ също започва наративно, също включва (твърде кратък) монолог на героя (подобно на одите „Левски“ и „Паисий“). След петия стих обаче творбата се превръща в драматическа миниатюра, появяват се фикционалните образи на говорещите „Балканът“, „Градът“, „Хижата“ и „Янтра“, която единствена приютява в своите води разгромените въстаници и ги спасява от „безславна смърт?“: „Елате, нещастни, във мойте обятья“.

Факт е, че това най-непретенциозно като художествена стойност произведение от цикъла е с най-висок коефициент на художествена условност, резултат от присъствието на изброените фантазно-баладни образи. С това „Волов“ рязко се отличава от всички останали оди8 , които и когато домислят и коригират историята, носят внушението за достоверност. Интересно е, че тази, да я наречем баладна, художествена условност е „балансирана“ от една от най-обемните бележки под линия в българската поезия въобще. Текстът на творбата е от 54 думи, а бележката под линия е от 57. Паратекстът е по-голям от текста! Смъртта на Волов и неговите другари, фантазно-лирически пресъздадена от текста, в паратекста е описана с езика на документа, като исторически факт:

Волов - апостол по въстанието на 1876, и двама още въстаници, след провалянето на движението, като им се отказало навсякъде убежище и гонени от турска потеря, пристигнали на брега на Янтра, която била преишла буйна и голяма. Там, за да не паднат в ръцете на гонителите си, по предложение на Волова, предпочели смъртта и се фърлили в реката.

Вазов се отказва от лирическата нарация и внушението за историческа достоверност в текста, за да бъде документално обстоятелствен и исторически наративен в паратекста (бележката под линия). Зад първия (текста) се показва обликът на поета на новото време, поетът със съзнание за самостойността на художественото, самостойност, съществуваща и тогава, когато художественото определено и целенасочено се взира в дебрите на исторически фактичното. Зад втория (паратекста) стои поетът на Възраждането, синкретично сливащ художествено и нехудожествено и адаптиращ (с оглед на националноидеологическия характер на литературата) своите послания към интелектуалните и естетическите възможности на читателската публика.

Кореспонденцията текст - паратекст в „Епопея на забравените“ представя цикъла като творение на прехода - преход от възрожденските към следосвобожденските литературни канони. Тази кореспонденция ясно показва как два различни типа литературно съзнание могат да се съвместяват в една и съща творба.

Подобно заключение може да придобие по-голяма яснота в контекста на един паралел с функционалността на бележките под линия в „класическата“ възрожденска поезия. Този тип паратекст не е чуждо явление за възрожденските текстове, въпреки че бележките под линия рядко се появяват. Те обаче са предимно с речникова функция - превеждат или изясняват дадена текстова единица. Например в цялата Каравелова поезия има само няколко бележки под линия. Думата кара е преведена като наказание божие, тиара - с папска корона. Разликата между речниковите Каравелови бележки под линия и Вазовите, пространно разказващи и обясняващи, е огромна. Ив. Вазов даже има бележки под линия с жанров идентитет - паратекстът към „Черното знаме“ има облик на вестникарска дописка, а този към „Паметници на България“ - на цяла вестникарска статия.

Интересно е, че в поезията си Петко Славейков включва много свои стихотворения в състава на статии и дописки или ги прикрепва към фейлетони. Такива интегрирани в наративен контекст поетически творби са например „До кога щеш да вилнееш“, „Ех, гиди чувства свободни“, „Не сме народ“. Стихотворението „Не търси далек честта си“ е изнесено като бележка под линия към статията „Брачний дар на младите сопружници, годеници и на всички ония, които мислят този път да последуват (превел Петко Р. Славейков).“ Целта му обаче е не да поставя в йерархично отношение два различни по ритмическата си организация типове текст, т.е. единият от двата вида текст да изпълнява помощни функции спрямо другия. Възрожденският поет ги вписва в единно синкретично цяло, като поетическите текстове онагледяват, дублирайки и/или допълвайки, смисъла на прозаическия текст. Текст, който заслужава внимание, е „Изворът на белоногата“. Поемата започва с бележка, която се намира под заглавието и въвежда в условния свят на произведението. Функциите, с които е натоварена „надтекстовата“ бележка, се различават от тези, които се наблюдават при Вазовите бележки под линия. Докато при Вазов целта е да се обособи художественоусловното от нехудожественото, то Славейковите намерения са точно обратните - да вплете в единна тъкан фактуалното и фикционалното (народното предание), което е истинно не като буквална верификация, а като етноментално световъзприемане, и те да заговорят с внушенията на действително случващото се.

 

 

БЕЛЕЖКИ:

1. Бурдийо, П. Практическият разум. София, 1997, с. 99. [обратно]

2. Бахтин, М. Епосът и романът. // Бахтин, М. Въпроси на литературата и естетиката. София, 1983, с. 511. [обратно]

3. Вж. изследванията на Н. Георгиев за „Хаджи Димитър“: Георгиев, Н. Ботевата балада „Хаджи Димитър“. (Опит за разбор). // Литературна мисъл, 1974, № 4; Жанр, херменевтика и един прочит на „Хаджи Димитър“ от Хр. Ботев. // Език и литература, 1989, № 5. [обратно]

4. Органичната принадлежност на „Епопея на забравените“, както и въобще на литературата на 80-те години на 19 в., към духа на Възраждането е факт, който не се нуждае от коментар. [обратно]

5. Вазов, Ив. Ильо войвода. // Вазов, Ив. Събрани съчинения. Т. 19. София, 1979, с. 24. [обратно]

6. Сивриев, С. Литературната антиномия Захари Стоянов - Иван Вазов. // Сивриев, С. Чудесното раждане. Работи по литературна история. Шумен, 1995, с. 41. [обратно]

7. Д-р Кръстев, Кр. Иван Вазов. Етюди за стихотворната му поезия. // Българската критика за Иван Вазов. София, 1980, с. 29-30. [обратно]

8. „Волов“ е единствената творба, която не е ода сама по себе си. Тя може да бъде възприета като такава само в контекста на цикъла. [обратно]

 

 

© Снежана Великова, Страшимир Цанов, 2003
© сп. Български език и литература, 2003
© Издателство LiterNet, 30. 01. 2003
=============================
Публикация в сп. Български език и литература, 2003, бр. 4.