КОНСТАНТИН ВЕЛИЧКОВ

Стефан Попвасилев

web | Библиотека "Български писатели". Т. IV.

І. Животопис. - Три имена. - В цариградския лицей. - Политика и литература. Ораторът. - Самоволно изгнание. Италия и Цариград. - Министър на нар. просвета. Тревоги, болест, смърт. - ІІ. Книжовна дейност. - Лирика. - Родината. - Бащина обич. - Сонети. Художествени качества. - Ритъм и рима. - Разкази и повести. - Психологически рисунък; усет за езика. - Композиция, характер. - Драми. - Критика. - Преводи. - Общи изводи.

I. Животопис

Три имена. - Наскоро след Освобождението три писателски имена изпъкнаха у нас, които по-късно се яко свързаха с художествената ни книжнина: Ив. Вазов, Константин Величков и Ст. Михайловски, - три имена на покойници вече, които излъчват обилен поетически блясък. Величков собствено не се обособи като силна поетическа личност, каквито са в по-ново време Пенчо Славейков, Петко Тодоров и Пейо Яворов, но и без това литературната му дейност оставя трайни следи и поетическото му наследство днес е от значимост за литературната ни история.

В Цариградския лицей. - Константин Величков е роден през 1855 г. в Татар Пазарджик, град, който още в средата на миналия век изпъкна като културно-просветителен център. Баща му, Величко Петков-Кюркчията, е бил един от видните градски първенци, ползувал се е с известност между турци и българи, участвувал в борбите между българи и гърци, а през време на въстанията бил арестуван и разкарван по затворите. Майка му, Мариола хаджи Стоянова, също била видна и почитана жена: била членка на местното ученолюбиво дружество и влизала в настоятелството му като касиерка.

Детските си ученически години в Пазарджик Величков е преминал с успех и от малък проявил особена склонност към рисуване. Тия негови, дарби, прилежанието му, любознанието му били всеобщо признати и затова той бил посочен да следва на държавни разноски в новооснования в Цариград султански лицей [Lycée imperial], когато турското правителство предписва на града Пазарджик да прати един ученик в тоя лицей. В Цариград младият Величков учил шест години - от септември 1868 до юли 1874 година. Тук той е имал възможност да се запознае с бележитостите на историческия и красен град, да се запознае с дейците на Просвещението и Църковния ни въпрос, а също тъй и с представители на търговското ни и занаятчийско съсловия, всички еднакво вдъхновявани тогава от родолюбиви чувства.

За лицейските години на Константин се знаят малко, ала интересни неща. Тук той се занимавал сериозно, и особено през последната година. Наред с училищните занятия, увличал се от литературата, най-вече от френските романтици. Бил е един от първите лицеисти по успех и поведение и един път само е трябвало да понесе чувствително наказание, поради една своя "осъдителна грешка".

Случаят ни описва сам той в разказа си "Един цитат от Андре Шение" [1900]: Бил тогава четвърта година ученик в лицея. Еднаж, когато всички пансионери обядвали, един негов съученик, грък, който стоял на трапезата срещу него, казал нещо обидно за българската народност. Дочул това, Величков кипнал от неудържим гняв и хвърлил ножа, с който се хранил, право в лицето на клеветника, та му счупил един преден зъб. За тая дръзка постъпка той трябвало да понесе голямо наказание, обаче, бил опростен следствие едно негово писмо до поддиректора на лицея, в което гордо заявил, че спокойно би понесъл всякаква присъда и че не се вълнувал ни най-малко от страх за бъдещето. Писмото завършил с два характерни стиха из едно стихотворение на френския поет Шение.

В лицея Величков започва и литературните си подвизи. Тук той, съвсем млад, става известен и като автор и като преводач. Заедно с лицейския си другар Г. Николов превежда и издава (1872) "Лукреция Борджия", драма от Юго. На следната година печата собствен превод на Пушкиновата поема "Русалка", а през 1874 год. издава петактната си драма "Невенка и Светослав", посрещната добре от печата и играна в театър "Османие" от възпитаници на лицея.

Политика и литература. Ораторът. - След като завършил лицея с диплом licencie en littérature, Величков се завръща в родния си град и с жадност се залавя за работа. Той станал учител в главното (класното) училище и с наслаждение преподавал български език, френски, история и география; отдал се на читалищна, а след това и на революционна дейност. И когато готвеното въстание предивременно избухнало, бил уличен и разкарван чак до Одрин. Освободен, той се прибрал пак в Пазарджик при близките си, ала стоенето му тук вече станало невъзможно, затова отива да търси в Цариград работа. Станал обикновен писар в Екзархията и като такъв праща дописки до излизащия в Букурещ вестник "Стара планина", редактиран от С. Бежан (С. С. Бобчев). В Цариград го заварва Руско-турската война и от тук вече се прибира в свободна България, в Пазарджик, в чиято уредба и управление участвува като член и председател на окръжния административен свет; участвува след това и при уредбата на тъй наречените гимнастически дружества, като бил избран за член на върховния им комитет, заседаващ в Пловдив. Сега той искал да служи на България с ума си, със силите си, с целия свой живот и ето в първите избори за народни представители в Пловдивското областно събрание той е избран от иробаската избирателна колегия (Хасковски департамент). Величков вече се установява за по-дълго в Пловдив - столица на Източна Румелия и средище на умствен и политически живот. Тук той общува с Ив. Вазов, Мих. Маджаров, С. С. Бобчев, Дан. Юруков и др.; редактира известно време в-к "Народний глас", по-късно влиза в редакционния комитет на сп. "Наука", дето обнародва (в г. II) драмата си"Вичензо и Анжелина" и повестите "Жертви и отмъщение" (в г. I), "Найда" и "Зои" (в г. III); още по-късно, през първите месеци на 1885 год., редактира заедно с Вазов сп. "Зора", в което помества анонимно литературни характеристики за Ив. Тургенев, В. Юго, Адам Мицкевич и Раковски, а също и подписаните с инициали А. И. разкази: "Таласъм", "Заточеник", "Дядо Димитър" и др.

Макар и зает доста много като политик (през октомври 1884 той е бил назначен за директор на Народното просвещение на мястото на подалия оставка Яким [Йоаким] Груев) Величков непрестанно се е занимавал с книжовна дейност, като е съставил между друго (заедно с Вазов) и обемистата "Българска христоматия" (изд. на Д. В. Манчев, Пловдив, 1884 г.), сериозен труд, в два тома, единствен по рода си и от голяма полза през нея епоха.

Съединението, важно събитие в историята на новия ни политически живот, тури край на Величковото директорство. Убеден русофил, той не е одобрявал напълно извършения политически акт - съединението на двете Българии - само защото е станал мимо волята на Русия, чието влияние било понакърнено, и с негласното участие на Батенберг, провъзгласен за общобългарски княз. Но столица на целокупното отечество е вече София и там се пренасят всички политически борби, там е средището и на умствения ни живот. Там се пренася и Константин Величков: Южна България с произведените през май 1886 г. избори праща в Софийското Народно събрание 31 представители, между които е и Величков, избран от Хасковско. В Народното събрание сега той изпъква като изобличител на възтържествувалата партия на "казионните", поради което си е навлякъл и омразата на мнозина. В тия свои изобличения той изпъква и като добър оратор, - едно бляскаво качество на човека Величков, с което е можел винаги да бъде харесван; да бъде харесван поради нравственото обаяние на своята популярна личност и поради убедителния тон, патетичността на излиянията и художествеността на фразата. Всички, които са го слушали да говори, признават неговите изобилни качества на красноречив човек. Неговите речи - политически (парламентарни и агитационни) или пък неполитически (за първия Вазов юбилей, за 35-годишнината¹ на Априлското въстание и др.) - са в много отношения образцови. В тях той винаги се е старал да бъде убедителен и благороден. Темпераментен, обаче, нервен по природа, избухлив и с възпитание, присъщо на френския дух, той често се е увличал, но без да се забравя, и се поддавал на чувствата си, без да губи самообладание. Няма съмнение, че поради обаянието на своята личност и качествата на своите речи, той ще да е имал влияние върху слушателите си, ще да се е радвал на ораторски успехи.

Самоволно изгнание. Италия и Цариград. - Превратът на 9 август 1886 г. заварва Величков в Унгария. Той бил дошъл тук да прекара летните горещини и чакал около три месеца развитието на събитията в България. А в това време у нас все повече се затвърдил Стамболовия режим, принудил някои видни русофили да напуснат родината си и да живеят под чужди небеса. Така Ив. Вазов се установил в Одеса, дето написал "Под игото", а Величков към края на годината заминал за Италия. Сега започва неговото "самоволно изгнание", което продължава цели осем години. Той се установява във Флоренция и в продължение на две години учи живопис в Художествената академия: рисува картини и студии, като се увлича с упоението на истински художник. Изкуството му доставя единствените мигове, в които забравя и страданията си, и мислите си по далечния роден край. Тук изучва подробно италианския Ренесанс и се униса от творенията на неговите велики майстори. Във връзка с това е ходил в Рим и цял месец скитал с наслаждение и без умора из галериите и по старините на вечния град. Навсякъде е работил усилено, без да мисли за здравето си и без да се обезсърчава от мизерните условия, в които е живеел, докато най-сетне заболява от плеврит. Организмът му отстоял на болестта, тя, обаче, оставила следи в дробовете и това издавало на Величков физическа болезненост през целия му живот. Отпаднал физически, той пак работил: написал редица стихотворения и по-голямата част от "Писма от Рим". Но по-нататък стоенето му във Флоренция станало невъзможно и той заминава за Цариград, а от там за Солун, назначен от Екзархията за учител в Солунската българска гимназия. Цяла година - учебната 1890 - 1891 - преподава български и френски език и се ползувал с уважението и обичта на учители и ученици, преподавал с наслаждение, без да се откъсва от любимите си литературни занятия.

Последните три години от изгнаническия си живот той прекарва в Цариград. И тук неговата душа е измъчена от болест, страдания и копнежи по родината. В едно писмо от това време той пише до свой близък сродник: "За сега не мисля нищо... Боря се с двама неприятели - болестта и мизерията..." И в такова ужасно положение е работил, и то усилено: написал хубавите "Цариградски сонети"; продължил "Писма от Рим", едно от най-дивните му творения, което досега няма своя другар; започва мемоарите си "В тъмница" - сцени и случки из Априлското въстание; започва превода на Дантевия "Ад" и завършва едно ръководство по "Всеобща история на литературата" - т. VI) от съчиненията му ("Нашите учители") и т. IX - "Европейски писатели"². От Цариград той е сътрудничил във Вазовата "Денница", д-р Кръстевата "Мисъл" и Татар-Пазарджишкия в-к "Прогрес", редактиран от Велчо Велчев, Богдан Величков и Рачо Косев, С получавания хонорар срещу печатаните в тия периодични издания трудове той услаждал изгнаническия си залък.

Министър на Нар. просвета. Тревоги, болест, смърт. - След падането на Стамболов (18 май 1894 г.) настъпва краят и на Величковото изгнание. Той се прибира в родната земя и вече при друга политическа атмосфера се предава изново на народополезна дейност. В произведените през септември избори за осмо обикновено Народно събрание е избран за народен представител от Татар-Пазарджик и Харманли, а наскоро след това (на 5.Х.1894) се оженил. През същия месец става министър на общите сгради и съобщенията. През декември кабинетът на Стоилов претърпява промени и Величков поема Министерството на просвещението. Близо три години той управлява това министерство, през което време под ведомството му се извършват ред културно-просветни дела и множество реформи: основаване на Рисувалното училище, днес преобърнато в Художествена академия; грижи за театъра чрез държавни субсидии и стипендии за следване по драматическо изкуство в чужбина; грижи за училищното ни дело и за образованието изобщо. С редица окръжни предписания до окръжни инспектори и директори на средни училища, министър Величков обръща внимание върху здравото преподаване на българския език, като се полага особена грижа за писмените работи и методиката при обучението на тоя предмет; набляга за извънкласното четене на средношколската младеж, като се отварят все повече ученически библиотеки, читални и се държат ученически беседи, въвежда формено облекло за всички ученици. Освен това той учредява Висшия учебен свет и Постоянния учебен свет при Министерството на просвещението; основава сп. "Училищен преглед" [1896 - 1949], орган на министерството; създава закон за доставяне на два екземпляра от всички печатни издания за Народната библиотека в София и Пловдив. Ала въпреки тия полезни мероприятия, Величковата дейност по просвещението е създавала вражди и неодобрение у някои среди и преди всичко между учителството и особено между народното учителство, сдружило се през 1895 год. в основания Български учителски съюз. Всичко това не е могло да се не отрази в неговата до болезненост чувствителна природа, и да не внесе в душата му зародиша на разочарованието. И ето, през 1897 год., през август, той отстъпва на Вазов Министерството на просвещението и поема Министерството на търговията, дето мислел, че ще бъде по-полезен. Около една година по-късно, обаче, той завинаги напуща министерското кресло. Да стори това са го заставили, очевидно, и политически, и здравословни причини.

И като министър Константин Величков не е напущал литературните занятия. Хвърля последен поглед върху "Писма от Рим", много късове от които са били вече печатани в някои списания, и ги обнародва в отделна книга през 1895 год. Това произведение е, по всеобщо признание, една от най-хубавите негови работи и по съдържание, и по стилно съвършенство. В двадесет и две глави (писма) Величков е представил величието на древния Рим, папския Рим, заедно с епохата на Ренесанса, и на новия, Рим в наше време. Дивните творчески ликове на Микеланджело, Рафаел Санцио, Бенвенуто Челини и др. са представени в най-хубавия, най същинския вид. На всяка страница на тия писма се чувствува разлят до разточителност възторженият Величков дух, чувствува се неговото зорко наблюдателно и силно впечатлително око. Богата откъм съдържание, тая книга е ценна и в стилно-езиково отношение. Качествата на Величковата реч - плавна, цветиста, гъвкава - тук изпъкват по един бляскав начин.

След като се отказал от министерствуване, Величков, останал без най-необходими средства за преживяване, се отдава на усилен литературен живот. Издава през 1899 г. "Цариградски сонети", преведени по-късно от Вл. Шак на чешки език; същата година става директор на новото списание "Летописи" [до 1905] и главен сътрудник на "Ученическа беседа" [1900-1904]. Но малките хонорари, що е получавал по това време, не са услаждали нерадостния му живот. За прекараните в борба с лишения и тревоги тогавашни дни срещаме трогателни страници в неиздадения му и до ден-днешен дневник. Едва през 1901 год. той е познал наново малко радости, когато бил назначен дипломатически агент в Белград, но това не траяло дълго след две години бил отзован и пенсиониран. За него сега пак настъпват тревожни дни, терзания и борба с познатата му вече нищета; обладават го при това и мрачни настроения, от които почнал да се плаши. Но и при тия тежки условия непрестанно работел: творил и превеждал, тъй да се каже, за хляб. С особена любов и големи грижи се заловил изново с Дантевия "Ад". Тая бележита поема излиза от печат в разкошно, рядко издание, но не донесла на преводача очакваната радост. В дневника си той бележи нервно, че усилията, които е положил за "Ад", са му дали само разрушение на здравето, че "Ад" го разнебитил морално и физически. Величков наистина почнал да слабее, поради което е трябвало да замине за известно време на лечение в южна Франция, отдето се завърнал с подобрено здраве, ала все тъй болезнено чувствителен и отзивчив към всичко.

Между туй, материалното му положение все повече се влошавало и това му причинявало мрачни настроения и душевни мъчения; тежала му при това и тогавашната политическа атмосфера. И той наново напуща, сега вече завинаги България. Разпродава покъщнина, залага ценности и със сбраните на първо време пари заминава със семейството си за Гренобъл. Малко преди да отпътува в-к "Ден" (брой 1336 от 30. IX. 1907 год.) напечатва къса негова статия, в която той, измъченият и болен поет и общественик, между другото казва: "Живее се в поробена страна. Не се живее в опозорена страна, особено кога си се родил и си носил вериги за нея. България, обаче, навсякъде ще я нося в сърцето си и ней ще бъдат всички мои мисли и чувства". България, която тъй силно и искрено е обичал и за която толкова много е страдал, той напуща на 30 октомври 1907 г., за да склопи очи далеч от нея на З ноември - същата вечер, в която стигнал в Гренобъл, Величков издъхнал, без да е промълвил някому последните си думи, издъхнал е с вяра, която го е подкрепяла през целия живот, според прозрението му в един цариградски сонет:

Кой знае де ще си свърша дните;
Ще умра може би в чужбина аз,
Но вярата, що сгрява ми гърдите,
Не ще угасне до последний час;
На смъртний одър ще я викам с глас
И тя ще ми склопи очите...

[ХХХІІІ. О, нека ме преследова - в "Цариградски сонети"]

Погребението му било извършено с подобаваща тържественост в Гренобълските гробища, дето тленните му останки се покоили година и половина и от дето през пролетта на 1909 год. бидоха пренесени в София.

II. Книжовна дейност

Лирика. - Творческото дело на Константин Величков, особено поезията му, съдържа доста материал, за да се разкрие вътрешната биография на човека и дееца. Много от стихотворенията му са свързани с важни мигове от неговия живот, от преживяванията, от страданията и копнежите му. Ако и не многобройни, не особено богати, тия стихотворения ни дават достатъчно поводи да говорим за мотиви и поетически идеи у един поет, чието творческо дело се отличава по своята чувствителност и по своя тон.

Величковият живот е бил изобщо безрадостен. Съдбата рядко му се усмихвала, за да се почувствува той истински честит. Предал се от ранни години да служи на България с всичките си сили, той срещал повече разочарования, на които борчески е отстоявал. Натура болезнена, дух безпокоен, склонен към мечтателност, към съзерцания, нашият поет често пасивно изживява чувстванията и страданията си. И през целия негов нерадостен живот чувствата и вниманието му били заети главно от обич към отечеството и собственото дете. Тази силна и трайна обич обхващала цялата му душа, цялата му нервна природа, - обич органическа, която го разтърсвала изцяло и му причинявала вълнения.

Родината. - В поезията на Величков образът на България заема широко място. Поетът обича родината си. Най-силен израз на тая обич срещаме в стихотворенията му, писани в изгнание, най-вече в сонетите. Далеч от отечество и близки, той страда, мисли и копне за родни простори и небосклони, за близки души. В сонета "Уединение", който носи печат на сподавена скръб, поетът изповядва, че когато, уединен на Босфора, е виждал кораб да пори морските вълни, носейки мнозина към родни брегове, със сълзи на очи благославял тия щастливци. Скръбта му към бащин край се засилва и той се провиква: "О, дайте ми родината ми свята!" [XLIII, "Уединение" - в "Цариградски сонети"] Изгнаникът-поет през сълзи и искрено тъжи за родината; сърцето му се свива като гледа ластовиците да се прибират в края на лотото към юг, и случайни негови другари да се стягат за път към "милата родина", а само той остава в далечна чужбина самотен и бездомен. Понякога, носен на крилата на своето въображение, той си мечтае, че плува "на мощен кораб" към родий брегове:

Мечтаех аз: на мощен кораб плувах
По ширните морета, и отвред
Потайни гласове неземни чувах:
Подвластен беше мене целий свят.
Земи, царства, народи свойте тайни
Откриваха, откриваха усмихнато пред мен;
Очи ми в гледки тънаха омайни,
И плуваше в мечти духът пленен.
Сърцето ми затупа с радост свята:
Вести се родний бряг край сенчест лес,
И полетях да стъпя на земята;
Но прозвуча към мен жестока вест:
Назад! И там изохка ми душата:
О, горко на изгнаника злочест.

[ХХХVІІ Мечтаех аз - в "Цариградски сонети"]

Копнежите на изгнаника за прекрасната родна земя са насочени и към близките му, към интимната среда на домашното огнище. В сонета "Далече" той мислено се пренася сред зимен ден в родния край и си представя най-близките си - баща, майка, брат, сестри и роднини - насядали около разгорената печка и непринудено си приказват за зимата, тежките години, за него, разговор с вяра и надежда за топли дни и честити години. Дълбок израз на чувства и обич към родната земя съдържа стихотворението "От чуждата земя". В него поетът също излива изцяло душата си, която чувствува непреодолима нужда да бъде сгрявана от топлина на всичко, що е родно. Преди още да е изпил до дъно чашата на страдалческия живот в чужди земи, Величков е дал в тоя задушевен химн на родината, писан във Флоренция през 1888 год., най-прямо въплъщение на своите настроения, на своя вътрешен свят. Бедите и страданията в чужбина, които са измъчвали душата му, заставяли са я да унива, но никога да не се отчайва и опустошава, са го довеждали по някой път до гневни протести срещу съдбата, до бунт против Бога и света. В такива минути той иска да ехти негодуването му, да стигне чак до родната земя като бесен вой от бедите му, както сам казва, но когато е дигал ръка за проклятие, в същия миг пред него изпъква образът, печален и блед на родината, и той разкаяно проклина себе си и коленопреклонно моли за прошка:

Минути има горестни, когато
В мен сещам всяка вяра да слабей,
И гасне, мисля, всяко чувство свято
Тъй както срещу вятър свещ гасней.
..........................................................
Тогаз гняв страшен заехтява в мене,
Въставам против Бога и света,
И клетви из гърди ми изнурени
Изкачват се на моите уста.
..........................................................
Но да кълна издигна ли ръката,
Пред мен изправяш се ти в същий миг,
С очи наведени в земята,
Посърнала, печална, с бледен лик;
И като грешник, стрит от съкрушене,
Заплаквам за жестокостта си с глас,
Проклинам себе си и на колене
От тебе прошка, прошка искам аз...

["В минути горестни"]

Величковата обич към родното се обективира по-нататък в почит към люде, оставили следи в нашия духовен живот. Подобно на Вазов в "Епопея на забравените", той възпява някои труженици от старо и по-ново време, възпя светите братя Кирил и Методий, Неофит Рилски, Люб[ен] Каравелов и др. Поменатите възпеви, обаче, не могат да се равняват с Вазовите ни по мисъл, ни по образи, ни по формална обработка, затова и оставят слабо впечатление, ако и да не са лишени от въодушевление, от поривистата сила на вдъхновението.

Обичта към родината, отразена в лириката на Величков, е изразена в не малко подробности. Тя се обособява в поетически мотив, характерен за поезията на този наш поет от Вазовия кръг. След Вазов рядко наш поет е създал на тоя мотив стихотворения с толкова въодушевление и лиризъм, както Величков. Обичта към отечеството у него е свързана с чувствата на патриота, чувства избухливи, понякога кресливи. Това са, обаче, чувства на искрен поет, който се гордее, че ги таи в душата си и би желал всеки да ги преживява; изпитвайки ги сам, той призовава младото поколение ("Към младежта") да поеме същия път - да обича своята родина.

Бащина обич. - В лириката на К. Величков (има друга редица стихотворения, в които е въплътена обичта му към единственото дете. "Тези стихотворения се групират около втория поетически мотив във Величковата поезия - бащината обич, мотив много по-богат и оригинален от току-що разгледания. Нашият поет е възпял детето си също тъй възторжено, както и родния си край. Той храни в себе си безгранична, всеотдайна обич към детето си. За него то е "чедо мило", "ангел мили", "щерка красна", "ангел любим", - обръщения най-нежни и задушевни. Стиховете в "Случайни станси" са висок израз на бащини чувства. Обичта на детето възвисява бащата, дава му неизпитани сили и го заставя със същата обич да се отзовава - и по-силна, и по-разумна. Любовта на детето му е за него"крепка твърдина", в която властвува само той, без да се опасява от външен враг; тя е "залив спокоен", в който се люшка само неговата ладия, недосегаема от никакви ветрове и бури; тя е "светая светих", дето само неговият дух прониква и само той излива възторзите на душата си; тя е "чародеен рай", в който цъфти вечна пролет и в който той вие гирлянди от мечти; тя е най-сетне "синайский връх висок", където той слуша гласа на Бога, който му дал скрижал със завет да обича детето си. - Прочувствени, ако и не особено гладки и музикални, са тия стихове и образни са мислите, що изразяват. Образът на детето с невинната си обич е издигнат до култ; чувствата на поета вземат големи размери, стават и хиперболични. В поезията на Величков, както и в дневника му, чувствата на бащата са насочени към определен, действителен обект. Съдържанието им е различно: скръбно и жизнерадостно, ала повечето е, може да се каже, радостно, тъй като самият техен извор буди радост и душевно облекчение. Детето всъщност не може да разбере тревогите, безпокойствата и скърбите, които бащата търпи и чувствува заради него; то не вижда, как той бди над него, как понякога в безсъница се обръща за помощ към Бога, как често тъгите късат сърцето му в името все на обичта към него. Той пее (в стих. "Дете, дете"):

Дете, дете, ти нивга няма,
Дорде у теб невинност светла грей,
Да разбереш с каква любов голяма
Душата ми за тебе пламеней.

Споменът за детето, мисълта за него винаги му създават, намирайки се в чужбина, свят порив от възхищение, усещания на непознати сили, които карат духът му да лети и немее, както признава в стих. "Копнеж" из "В честити минути". Има още едно стихотворение в "Крайморски мелодии", което, според бележките на Величков в дневника му, 23.ІІІ. 907 г., е едно от най-хубавите в поменатата сбирка, именно стихотворението "В необозримий шир", дето е отпечатано интимното желание на поета - да има при себе си рожбата и заедно да се наслаждават на природните хубости, да откриват и съзерцават в тях Бога. Сърдечност, бащински топли чувства и размисли съдържа и стихотворението "Бащино въжделение": като състрадание и милост от небето поетът-баща има "диамант-звезда", която не гасне и в най-ужасните тъмноти свети. Всичко това го кара да се смята неизказано щастлив (стих. "Така те обичам"), да се крепи с надежда при всички неволи, да открива в себе си сили, да се облива в сълзи понякога от щастие и радост, да мечтае за честити дни, - да се смята щастлив, обнадежден и силен, защото има за опора обичано дете, което ще "грее" по жизнения му път:

..........................................................
От теб надежда крепка вей в сърцето;
Пред мене от неволи и беди
Зловещий призрак нек с криле трепти:
Аз смело дигам очи към небето,
Не плаша се, че бури там трещят,
Не плаша се, че чер е кръгозора,
Понеже имам тебе за опора,
Понеже грееш ти по моя път.

Такъв поетически израз е даден в Величковата лирика на чувствата, породени от бащинската обич и съчетани с преживявания в различни мигове. Мотивът, наистина, е съдържателен, на него могат да бъдат създадени трогателни и ценни постижения, при това и в голямо разнообразие. У Величков, обаче, същият мотив не се простира, преди всичко, до разнообразието на преживяването и тона на настроението; у него той е ограничен в лирически излияния, примесени с патетичност, с жалби и възторзи, тъй характерни за цялата му лирика. До никакви по-дълбоки концепции в мислите и до никакъв строго определен синтез на чувствата той не се е добрал. Пък и самият образ - детето не е достатъчно характеризуван, не е добил пълно очертание. И тук бихме дирили причините за тоя неуспех, тъй да се каже, в неговата поетическа чувствителност, в неговия темперамент като човек и поет.

За лириката на Величков тоя мотив е от значение, тъй като в нея не е застъпена любовната емоция. Любовни песни у него току-речи няма. Вместо жената, той възпява детето; вместо да говори мъжът, говори бащата. Неговата лирическа поезия отначало докрай е поезия на чувства и преживявания, свързани с родния край и детето.

У Величков, редом с няколкото стихотворения, в които е застъпена идеята за Бога, в които са вложени човеколюбиви чувства и от които се носи зов за човещина, има още други няколко стихотворения с по-широк замах в изпълнението, с буен лирически тон и с идейно съдържание. Вдъхновението на поета в тия стихотворения ("Дон Кихот в България", "Старият художник", "Три града"), които се сочат като най-хубавите и най-известни Величкови лирически творби, се спира вече на по-общи теми.

Сонети. Художествени качества. - След като бидоха посочени главните мотиви в поезията на Величков, нека сега бъдат изтъкнати, пак в общи черти, нейните художествени качества. Последните най-добре изпъкват в сонетите му - богати по своята картинност, по поетическото възсъздаване на природата и частно на морето. Притежавайки художествен дар и поетически усет, поет-художник, той имал око да вижда и съзерцава природните красоти, да ги чувствува и да се трогва. Склонността му към живопис личи и в поезията. Голям брой от сонетите са картини: морски изгледи, вечерни мигове из природата, живописни сценки и пр. Величков страстно обича морето с неговата обширна площ, с вълните му, с бреговете му, с ладиите, с шума му, и всичко туй внася утеха в гърдите му, дава наслада на душата му (стих. "На морския бряг").

Хубави, живо написани са сонетите, чиито картини са тясно свързани с чувствуванията на поета. Поет и живописец тук се взаимно допълнят - пейзажът стои като фон за чувствата и мислите. Особено при вечерните картини, обични за нашия поет: такива той подбира, за да изрази по-образно скръбните си настроения, като ги слива с меланхолията на сладкия вечерен час, който зове душата към съзерцателност и настройва мисълта за копнеж. Например:

Блести небето, като че празнува,
Изпъстрено с бисерни звезди.
От никъде ни шум, ни глас се чува:
Душата развълнувана трепти.

[ІІ. Блести небето. - в "Цариградски сонети"]

Или:

С омая чудна грей нощта. Звезди
Една по друга сипят се в небето.
С омая чудна грей нощта. Мечти
И мен изгряват трепетни в сърцето.

[VІІ. С омая чудна грей нощта. - в "Цариградски сонети"]

Живописни, импресивни в схващането са и картините, които имат очертан местен - стамболски³ колорит, или пък римски дух. В сонетите "При мечета"⁴, "Днес светъл е байрам" [ХХІV, "Цариградски сонети"], "Низ улиците тесни" [XXXVI], "На стръмний бряг" [XLVI] и др., поетическите краски са достатъчно изразителни, за да придадат на образа и мисълта типичен вид, също и художествените средства са подбрани, за да се получи нужния ефект.

Общо казано, Величковите пейзажи не се отличават със силна поетическа изразителност; настроенията и поетическата чувствителност на поета, свързани с тях, са тихи, съзерцателни. От тия пейзажи, морски и вечерни, римски и стамболски, вее меланхолия и усамотение, мечтателност и романтика, какъвто лъх иде от цялата му поезия.

Откъм формална страна Величковите сонети, - както и цялата му поезия, - не се отличават с достатъчна поетическа изисканост, не обръщат вниманието ни и със стилните си средства. И чудно е, наистина, че първокачествения стилист в "Писма от Рим" не владее формата на стиха. Хармония между форма и съдържание у нашия поет рядко е постигната; рядко е постигната, поради липсата на разновидни средства за художествена изобразителност и желаната пластичност. Епитетите, например, у него са изобилни. Срещат се в всяка строфа, във всеки стих; от тяхното множество, обаче, мисълта не става по-изразителна, нито по-художествена; взети пък като обикновени прилагателни, те не само че не разхубавяват винаги мисълта, но и я правят често без движение, като възпират туптежа й, или пък я ненужно разтягат. Обикнати от Величков епитети са: "светъл", "чуден" (чудесен), "ясен", "омаен" и др.; светли и сияйни са мислите, висотите, небесата, кръгозорите, идеала, радостта и пр.; чудна е омаята, синевата, природата.

От останалите стилни похвати заслужава да бъдат отбелязани сравненията и повторенията на думи близки по съдържание и изразителност. С типични сравнения Величков не си служи, затова и пластичността на стиха му с тях се не засилва, нито пък образността им става по-голяма. Италия, напр., е "пленителна като мечта", засмяна е "като зора през май", "ладията плава като лебед". - Повторенията пък са не от еднакви думи или цели изрази и стихове, а думи, чието съдържание е близко, допълнящо. Напластени една след друга, тия думи наблягат мисълта, засилват ефекта, като правят и образа по-траен.

Ритъм и рима. - Не се отличават с достатъчна поетическа изисканост и ритъма, римата, словонаредбата на Величковите стихотворения. Всички те имат току речи една и съща ритмична стъпка - ямбична еднообразна метрика, която е наложила ред формални недостатъци на стиха, загубил много от своето вътрешно движение. Това движение е накърнено, между друго, и от честото разместване на ударението върху думите, от неестественото съкращение на самите думи и др. А това става, за да се получи рима и ритъм. Все поради същите намерения са вместени и ред ненужни, дори грозни чуждици, които лесно биха могли да се заменят с нашенски думи. Думи като "неистово", "удел"⁵, "угрози", "нечайни"⁶ и пр. нямат място не само в поезията на Величков, но и в българската художествена реч изобщо.

Величковата несполука във формата на стиховете и, разбира се, в сонетите, между които има няколко издържани, прекрасни ("Блести небето" [II], "Светлей морето" [VI], "Как всичко хубаво е" [ХVІІ], "Далеч" [XLIV] и още някои) трябва да се обясни пак с личните му темпераментни качества, с нервния му характер, а не с нехайство или безсилие. Ако ли пък сметнем, че е безсилен да създаде по-съвършени и по форма, и по съдържание стихове, това безсилие трябва да се обясни и с безпокойния му дух, с нетърпеливия му характер, с угнетеността на мислите му от непрестанни неволи и общо неразположение, - неблагоприятни условия, поради които е писал все "на бърза ръка", без да обработва или преработва, което се вижда от много места в дневника му. И при все това оскъдицата от средства за художествена изобразителност и музикална изразителност в формата, както и липсата от идеи и поетически внушения в съдържанието на Величковата лирика, която не е чужда от външни и домашни влияния, най-вече на Юго и Вазов, не ни отнема правото да заключим, че тази лирика е принос, ако не момент, в съкровищницата на нашата поезия и че ако се проследи развоя на някоя поетическа идея или мотив в лириката ни, напр. идеята за родината, стихотворенията на Величков в никой случай не бива да се пренебрегват.

Разкази и повести. - По няколкото разкази, толкова очерци и спомени, събрани в томове І и IV на издадените му от Ст. Атанасов съчинения⁷, а също и по трите повести, останали и до днес в страниците на някогашното пловдивско списание "Наука" съдим за Величков като епически творец⁸. На първо време, към средата на осемдесетте години, той пише предимно битови разкази, оттогава са и повестите му - също битови; по-късно, през първата половина на деветстотинте години, пише очерци и спомени, в които ярко са отразени лиричните му настроения. Най-обикновени случки и сценки из всекидневния живот, разказани просто и с участието на тихи херои; разни преживявания, видени и чути неща, разказани леко и не винаги спокойно, съставят сюжетите на белетристичните му творби, - сюжети, заети из разни среди и слоеве на обществото.

Както се вече каза, Величковото внимание бе насочено изпърво към народния бит, плод от което са разказите "Таласъм", "Дядо Димитър", повестите. "Найда", "Зои" и пр.; по-късно "Нашите Монтегю и Капулет", "Златан" и още други все с битово съдържание. Тези и непосочените останали разкази имат анекдотичен характер и темите им са най-обикновени. Същите разкази имат току-речи еднообразна; разработка и краят им е често незавършен или просто изненадващ. Анекдотичност в сюжета, неоснователна мотивировка на постъпките, непълно очертана характеристика на лицата, това са изобщо слабите страни, които издават първите Величкови белетристични опити. Дребната интрижка, около която са построени разказите му, би могла да се използува, разбира се, за по-широки белетристични намерения, като се създадат и по-живи типове, ала на Величков не се е отдало това - той не може да надникне дълбоко в душевния свят на хероите си, да обясни вътрешния им живот. Тия общо посочени нехудожествени похвати в началните му белетристични стъпки откриваме и в по-едрите му работи от тоя род, писани все по това време - първата половина на осемдесетте години - и печатани в "Наука": "Жертви и отмъщение" (в год. I), "Найда" (г. III) и "Зои" (г. ІІІ). Тук нашият автор е имал да надвива още една трудност - да запази художествено средище ("център") в разказа, налагащо се от по-широките рамки, в които е поставен сюжетът; да се справи с по-многочислените херои, чрез които се развива разказа, да се съобрази с по-сложната композиция, в която вече влизат и повече подробности. А тъкмо в тия важни белетристични изисквания той не е излязъл победител. Поменатите три повести имат също битов характер.. Написани са в духа и насоките на Каравеловите повести, но не и в тона и живописността на неговата реч.

Първата от тях, най голямата и затова пък най-несполучливата, е със сюжет из Априлското въстание, около месец след потушаването му. Авторът е искал да представи картини на ужас и грозотии, създадени от турците, - и такива се редят страшни, пълни с жестокости още из началото. Сравнително по-добри са "Найда" и "Зои". "Найда" всъщност е по-скоро разказ, отколкото повест, защото рамките на развитието й не са дотам разграничени, и сам авторът я нарича, "селска приказка". И двете повести имат един и същи сюжет - насила оженване. Бащата на Найда иска да я годява за чорбаджийския син Пенчо, но тя не се съгласява, защото се обича с Петър (В "3ои" пък майката на Зои иска да я омъжи за богаташа Т., но тя се противопоставя, защото обича Георги). И въпреки това, въпреки протестите на сърцето й, венчават я с хора и веселия. Но и след сватбата Найда е непреклонна в чувствата си. Мислите й са насочени все към Петър, с когото се и среща. След известно време те се нагласяват и избягват. Залавят ги в София и ги докарват обратно. Започва да ги съди духовен съд. Затворът и изтощението не разколебават съдената Найда. Тя е твърда, но и баща й настоява на волята си. След четиридневен живот в затвора, решава да се погуби: трови се с изтърканата червена обложка на подареното й от Петър огледало, ала лекарят я спасява. След това тя се впуща в развратен път.

В развитието на целия разказ в "Найда" са допуснати редица психологически несъобразности в постъпки, душевни преживявания, в сцени, в характеристики, на каквито се натъкваме и в "Зои", която и по замисъл и изпълнение е по-значителна от другите две повести. И във формално отношение тук са постигнати по-значителни сполуки. Авторът е разказал историята на Зои и Христо във форма на записки, и по тоя начин е успял да изнесе по-добре душевния живот на главните херои.

Психологич. рисунък; усет за езика. - Но ако от общо казаното досега за поменатите разкази и повести би се заключило, че Величков е безсилен да създаде трайни белетристични работи, такива, в които да има жизнена правда, да има психологически истини, - то трябва веднага да се добави, че, покрай тия не без грешки работи и с не особено значителни сюжети, той е създал и други, макар и дребни разкази с по-сериозни теми и с повече психология в съдържанието. В "Златан" ("Мисъл" год. I), битов разказ, авторът се опитал да изнесе по-очертано душевния живот на главния херой, като избира подходящи психологически мигове ("моменти"); в "Призраци" (първа редакция в "Мисъл", год. I) е разгледана реалистична тема, като е направил опит да се надникне в душата на подлата жена; в "Заточеник" (Съчинения, т. I) пък е разработен чисто психологичен миг. Този разказ справедливо се смята за най-хубавия в цялата Величков белетристика. Темата е допаднала на автора и той създал истинско поетическо дело, със стегната постройка, естественост в разказа и психологическо оправдание на постъпките. Краят на тоя поетичен разказ (българин из Македония се връща след дълго заточение в Азия и щом вижда в родната земя семейството си, неочаквано умира) не е прибързано поставен, не изглежда неправдоподобен. Целият разказ, изобщо, е издържан, вдъхновено написан.

Останалите Величкови белетристични работи, писани през деветстотинте години, не са с битово съдържание - те са рожба на свободно творческо възсъздаване: едни са със сюжет из близкото историческо минало, други изобразяват сцени из живота, видени или преживени от автора, трети са спомени за лица и случки също из близкото историческо минало - Априлското въстание. Измежду тях повече ценности като художествено произведение съдържа "Няма Македония" - малък разказ, написан сръчно и живо, чрез който се пренася мисълта на читателя към Македония и се напомнят добрите чувства на граф Игнатиев към България.

Величковата чувствителна душа, лиричният му темперамент са отразени доста очебийно в разказите от рода на "Няма Македония"; тия разкази са характерни и за вътрешния живот на човека и писателя, един неспокоен живот дал отпечатък върху езика и стила на твореца. За неговия език - чиста, хубава книжовна българска реч - ни свидетелствува всичката му художествена проза. Върху тая гъвкава проза ние чувствуваме влиянието на френската реч. Влиянието на френския дух изобщо върху нашия писател е лесно обяснимо. Получил от младини френско образование, изучавал френските писатели, той яко се е приобщил към френския дух, израз на което долавяме и в езика му, в синтаксиса на речта му, част и в речника му и в стилните му похвати изобщо.

Трябва да се отбележи, че чисто народните думи в творенията на Величков не са много застъпени, както не е застъпено и словопроизводството, с чиито приноси би се обогатила българската художествена реч; трябва да се отбележи също тъй, че не са в изобилие и чуждите думи в речта му, при все че бихме очаквали те да бъдат много, следствие на френското, а по-късно и на руското влияние, и тия които са вместени (тироар, угроза, неистово и др.) могат лесно да се махнат и тутакси заменят с хубави нашенски.

Тънък вкус и усет към фразата са вложени в словонаредбата, в синтактичния строеж на Величковата фраза. Тук нашият писател е проявил езиковото си чувство - стремеж към плавна и точна реч, към симетрични изрази. Като типичен синтактичен похват у него се смята периодът. Той обича периодичния изказ, периодичната реч, която дава синтетичен характер на стила му; той обича дългите периоди и ги построява естествено, без да търси думи и изрази, без да ги нагласява. Неиздържани, засукани периоди у него съвсем рядко, току-речи никак, бихме срещнали, и нужната стилизуваност никога не е нарушена от периодичния характер на речта му, правилната периодична конструкция никога не позволява да се затъмни мисълта. Напротив, последната, никога не измъчена, е ясна и получава в отделните си моменти по-голяма изразителност и сила, а стилът - повече разнообразие. Тези основни белези в писмената реч на писателя виждаме и в раншните, и в по-сетнешните му творби еднакво. Те могат да бъдат наблюдавани и в "Писма от Рим". Честите периоди в страниците на тая книга са едно от достойнствата й. Не претрупани, поради обяснителния характер на мислите, гъвкави, поради подбора и наредбата на думите и увлекателни по съдържание, тук те са като ваяни и придават особена краска на стила, сполучливо наречен от един рецензент на книгата "скулптурен".

Композиция; характери. - Белетристичните Величкови творби изобщо не се отличават с особени художествени преимущества. Защото сюжетите, до които писателят се е докоснал, са най-често дребни, дори незначителни, и не изнасят характерни прояви на живота ни; обикновените теми на разказите, повестите и очерците му - любовни, патриотически, споменни - не осветяват проникновено и художествено бита. Освен това, на писателя липсва силно творческо въображение, за да комбинира наблюденията си в свободно замислени сюжети; по същите причини и композицията на разказите е еднообразна и небогата с подробности и положения, изхождащи от драматични моменти. Типични херои, носители на известни житейски настроения, в разказите има малко. И те се характеризуват повече от авторовото повествуване, отколкото от своите лични действия; изобразен е повече външният им живот, а не душевният. Величков просто дедуцира, както се изразява Айхенвалд за един руски белетрист, сир[еч] извежда постъпките на хероите от по-раншни описания, а характерите - из писаната характеристика, в което не личи психологическо вдълбочаване и приучване при изобразяването. Докато Вазов се постара да върви с живота, да се вслуша в неговите прояви и да им даде поетическо тълкувание в страниците на своите разкази, повести и романи, докато той създаде наред с чичовците и съвременни люде от типа на Гороломов напр., докато, значи, той, близък и по вдъхновение, и по писателска природа със своя приятел, се вслуша в шепота на съвременността и стана, макар и слаб, неин изразител, Величков изостана назад от живота. И през 900-те години⁹, когато в книжнината ни почнаха да се очертават белетристични таланти с по-остро чувство към действителността и склонност към реално изобразяване, той се ограничи в спомените си; именно със спомени подхранваше главно вдъхновението си, като не отстъпваше от по-раншните си писателски навици - да морализува и идеализува в поетичните си възсъздавания. Последните - разкази, спомени - са обективация на неговите лични настроения и преживявания, на духа му, отражение на които намираме дори и в стила му.

* * *

Драми. - Склонен към лиризъм и вътрешен съзерцателен живот, Величков опитал творческите си сили и в драмата, дори започва с нея литературната си дейност. Шестнадесетгодишен, още ученик, без да познава живота, без да е наслоил в съзнанието си запас от наблюдения и впечатления, той пише драмата "Невенка и Светослав", ползувайки се от готов исторически сюжет, епически разработен от съгражданина му Стефан Захариев в повестта "Невенка, болярска дъщеря" (Цариград, 1867 год., стр. 56; второ издание през1872 г. от П. Р. Славейков направено). В драматизацията на тоя чисто романтичен сюжет е взето току-речи всичко из епичното повествувание; драматичното изображение на отделни сцени и мигове е представено във вид и по начин, които още повече са засилили романтичния ефект. Сюжетът, както е даден в самата повест, не е безсъдържателен; той обхваща доста драматически моменти от рода на тези, що срещаме в историческите драми на Войников и Вазов. Но младият Величков не е можал да го осмисли: с похвати на неопитен още писател, той нагажда епическото действие на повестта в драматични сцени, без да внесе истинско драматична изображение, та появите и действията на хероите се дължат по-скоро на случайности, а не на вътрешни подбуждения, психологически обосновани. Навсякъде личи как романтично-наивният тон в повестта е засилен в драмата посредством ефектни сцени и всичко туй говори за вкуса и внушенията на неопитния писач, който още от рано издава склонност към романтико-сантиментално творчество; издава също едно живо въображение, способно да комбинира лица и сцени в по-широко и цялостно поетическо предприятие, мерейки да догони известни постижения. Всякак в тия домогвания изпъкват и патриотическите съображения на автора-юноша: да посочи хероичното у българина и частно у жената (чрез образа на Невенка) със средствата на сценичната обстановка. И тъкмо това дава повод, щото първият младежки поетически опит на писателя и сетнешен общественик да се задържи, въпреки всичките си недостатъци, и след Освобождението на българска сцена и да буди патриотическо чувство у публиката, нещо което двадесетина и повече години по-късно вършеха някои Вазови исторически драми.

Патос и патриотическо въодушевление съдържа и "Отечество", втората Величков драма, чийто сюжет е из епохата на въстаническите движения, родили по-късно освобождението ни. И при тоя самостойно вече подбран сюжет личи колко нашият драматург е безсилен да въплъти чрез драматическо изображение величието на една славна епоха. И това безсилие се е отразило върху цялото произведение: във фабулата, която би могла да се сдипли, да се стегне, та да се даде напрежение на действието; в обрисовката на лицата - многобройни, без индивидуална характеристика; в любовната интрига - заела голяма част в действието, без да му даде тласък и значителна осмисленост; отразено е най-сетне и в самото действие - то върви бавно, монотонно, на места провлачено и неестествено, дори без сценичност, - драматически слабости, от които не е лишена и третата драма "Вичензо и Анжелина", която ни пренася към Шекспировата драма на любовта "Ромео и Юлия" [Ромео и Жулиета].

До сравнително по-осмислен сюжет се е натъкнал Величков в "Хадерал" - драматическа поема с пролог и три къси действия, - вдъхновен от "Бюг Жаргал", младежки роман на Юго, - и в "На морския бряг", малка "стихотворна драма", из която иде лъх на "ориенталски колорит", на цариградска морска свежест, познати ни от хубавите "Цариградски сонети". Една любовна история, трагична по своя край, образува фабулата на трите драматични сцени: млада ханъмка копнее за своя възлюбен. В сарая на мъжа си тя е обзета от очакване на Джемал, нейната любов. Той идва с лодка (сараят е живописно разположен край Босфора) и те си нашепват сладки, упоителни любовни думи. След това той заминава, а тя, обезнадеждена, се хвърля в морските вълни. - Пиесата е наситена с романтичен блясък. Романтична е обстановката - къщата на Селим бей с балкон и кьошкове, разположена край морския бряг; романтична е и любовта на Айше, жена на бея и влюбена в Джемал; романтични са признанията на стария Хасан ага, идването на Джемал, романтично е цялото действие, което става при хубава лунна нощ и плясъка на морските вълни.

В цялото творческо дело на Величков най-слаби са драматическите му приноси. Същинско драматична творение той не е създал, затова и в историята на нашата драма името му не се споменува. В подбора на сюжетите, характеристиката на лицата и мотивировката на действията в пиесите му не се чувствува присъствието на драматичен похват. Склонен да разработва романтични сюжети, той сякаш е неспособен да се докосва до съвременността с нейните конфликти. Викът на живота със своите комически противоречия и всекидневен трагизъм не го е вдъхновил за драма. И комедия не се е залавял да пише, освен известния през румелийско време фарс "Мортагон", писан съвместно с Вазов. Три от драмите му ("Невенка и Светослав", "Отечество" и "Опълченец") са вдъхновени из историческото и недавнашно наше минало, последното от които му е особено познато; другите три драми ("Вичензо и Анжелина", "Хадерал" и "На морския бряг") са с екзотични сюжети, рисуват човешки, ала небългарски душевни пориви в рамките на чужда среда (италианска, колониална, турска). На лирично настроения Величков не се е удало да създаде драматична атмосфера, в която да се движат и да действуват хероите му, подбуждани единствено от своите вътрешни пориви и страсти. Едни от тези херои са патетични, други сантиментални, трети словоохотливи и т. н., а съвсем малко са тия, чието изображение е живо, действително.

Критика. - Разглеждайки автора на "Писма от Рим" като литературен критик, у него не ще открием дълбок психолог, който умее да прониква, тъй да се каже, в тайните на писателското творчество, за да направи характеристиката му изискана; не ще се натъкнем на някой голям естетик, способен да прави обширни анализи на литературни творения и да изнесе поетическите им прелести или невъзможности; не ще се срещнем със силен критичен ум, който е в състояние да прониква в същността на важни литературно-обществени въпроси и да им дава бляскаво осветление: Константин Величков нито бе критик с големи дарби, нито е имал здрава критическа подготовка или пък богато литературно образование.

Критиката на Величков по своя характер и по целите си е импресионистична - сбор от впечатления при четене на художествени творби. Тя наистина съдържа много споделени с читателя мисли и впечатления от прочетена книга, изпитана естетична наслада, преживени приятни вълнения, обрисовка на писателски силуети и т. н. И задачата на критика, на българския критик, според него, е именно тая: да следи важните литературни факти в родната книжнина, особено тия, излезли из под перото на млади и начеващи писачи, с искрено намерение да открива у тях творчески способности; да предава своите естетически наслаждения и художествени впечатления, добити от прочита на едно художествено творение и да изтъкне поетическите му достойнства, според своето искрено убеждение. Така мисли той, критикът върши едно добро дело. Напротив, лоши услуги принася на литературата онзи критик, който подхвърля на строга преценка един талант или известно литературно произведение и не може да намери нищо хубаво в него. Такъв критик той смята за безпощаден, разрушителен, убийствен.

Но импресионистичната насока на Величковата критика, изпъкна по-сетне и особено, когато се основа сп. "Летописи" (1899), на страниците на което в течение на пет години обнародва много свои критически очерци, книжовни оценки и дребни отзиви за излезли на бял свят книги. С тия оценки, и отзиви той споделяше главно радостта си от прочетена хубава и полезна книга или от появата на нова литературна сила. Да предаде впечатлението си от някое художествено произведение, от какъвто литературен род и да е то, да характеризира творческата сила на един автор, колкото и да е талантлив. За Величков сякаш са безполезни методите на литературната критика или съществуващите естетически критерии, - нашият критик се доверява на своите естествени дарби, които по размер не се оказаха широки, и на своя проницателен дух, чиято сила не се оказа много голяма. От критическите му разбирания собствено явствува, че той не одобрява прекия реалистичен начин на изобразяване, и мисли, че не е нужно да се зачитат "естетическите норми" при художественото творчество, и че творецът на художествени дела не бива да представя действителността с всичката й суровост или грозота, защото в тоя си вид тя ще буди у хората неприятни чувства и размишления. Необходимо е, значи, да се отстъпи от точната обрисовка на действителността и нейните подробности, необходимо е и литературата да стои в близко съотношение с морала, защото само тъй би оправдала своето назначение: да служи на култа на доброто и прекрасното.

Във възгледите си за изкуството Величков е изобщо голям идеалист, а в отношенията си към литературата - разпален патриот. Идеал за него е било да види литературата ни обогатена с много и разнообразни художествени творби от всички литературни родове, затова именно и всяка поява на ново литературно име го радва и току речи всяка новоизлязла. книга, написана колко-годе талантливо, изпълва душата, му с възторг; той храни голяма любов към литературата ни, милее за нея и бащински, внимателно и доброжелателно се отнася към строителите й. Патриот в отношенията си към нея той е голям оптимист с вярата си в напредъка й: никога не се е оплаквал, че нямаме литература, не се е съмнявал в делото на творците й и особено на по-младото поколение поети и писатели. Увлечен от желанието си да възхвали и насърчи писателя, той отива до там, че открива у него достойнства, които самият писател не притежава, и го въздига до положение, каквото съвсем не заслужава; обзет от желание, да препоръча една книга, всячески надценява малките нейни хубости, а недостатъците й не му изглеждат неприятни. И всичката тази неоправдана много пъти благосклонност на критика към писателя, всичкото много пъти извънмерно снизхождение на рецензента към една книга, има в основата си това благо намерение: да се насърчи писателя, да се подкрепи неговото дело, тъй като в насърчението на критиката и подкрепата на обществото талантът черпел нравствени сили. Когато критиката (а също и публиката) мълком отминава появата на някое по-крупно литературно дело, или пък строго се произнесе за него, Величков, недоволен от подобно равнодушие, сам се застъпва за писателя, без да се бои, че ще бъде обвинен в прекалена снизходителност. Той се опита да защити признатия за несполучлив превод на "Илиада" и с това като че ли искаше да утеши преводача - Гр[игор] Пърличев; залови се с по-голямо разгорещение да възвеличи и А. Страшимиров, по-точно романа му "Смутно време", за който критиката ни "не обелила зъб".

Разпалено и с патетична фразеология той пише и когато иска да изрази недоволството си от някой писател или произведение. Той чувствува душевно огорчение, че и в нашата литература проникват противоположните западноевропейски литературни движения.

Разпалено и патетично, и с особено великодушие при това, пише той за младите ни поети: иска да им се даде пълна свобода да проявят силата на дарбите си и, без да ги наставлява, "защото на поетите, твърди той, не се дават свети", изявява винаги вярата си в преуспяването им, заедно с това и в тържеството на литературата ни. Но той, проповедникът на идеалния реализъм и здравото чувство в литературата ни, не одобрява поетическите мъглявини на нашите първи модернисти декаденти, при все че похвали поезията на своя съгражданин Теодор Траянов. Величков признава, че Траянов спечелил симпатиите му още с първите си опити и че вижда в дарбите му нещо "стихийно", признава, че е сила, за която "трябва да се облажаваме" и нещо повече, като че ли напълно одобрява декадентството като литературно движение и появата му у нас. Лесно е да се обясни това Величково противоречие: то изхожда единствено от желанието му да се насърчи сигурният талант, който би могъл да обогатява родната литература с поетически неща.

Със същия радостен и патетичен тон са написани и всички рецензии на книги, които са минали през очите му като редактор на сп. "Летописи". В това число влизат книги с всякакво съдържание: художествена литература, исторически и литературни трудове, списания и юбилейни сборници, алманаси, речници, брошури и пр. Във всяка рецензия обикновено изказва благи думи за книгата, за да привлече вниманието на читателите на "Летописи", да се отплати за приятния час прекаран с нея или пък да изпълни редакторския си дълг, тъй като повечето от тия книги са допратени в редакцията за отзив. "За мене е щастие, пише той, когато мога да кажа за една книга, че е хубава, без да мисля, че могат да ме обвинят в пристрастие или прекалени похвали" (Съчинения, т. VIII, стр. 265). От тоя род са всичките му възхитителни излияния за книги, дори съвсем незначителни, възхитителни излияния и с повишен тон предадени. Така, с повишен и неспокоен тон в изложението, пише той най-вече за Вазов. Величков е обаян от творчеството на нашия народен поет, удивен е от поетическия му език. Изповядва, че винаги се радва, когато излезе някоя нова негова книга, бърза да възвеличае автора й, който знаел да чете "в глъбината на душата и да вижда чародейните хубости на природата"; бърза да предаде впечатленията си от тая нова книга, от нейната поезия, от формата, от езика й.

Поради липса на вътрешно, душевно спокойствие и на аналитико-творческа способност Величков не е можал да вникне зорко в книгописните си оценки, а също и в по-едрите критически работи и литературни характеристики и най-вече в обширната си студия върху творчеството на Любен Каравелов. В тоя свой най-голям и сериозен критически труд Величков е искал да даде правилна оценка на Каравеловите литературни трудове, да издири характерните черти на таланта му, да възпроизведе нравствения и умствен поглед на писателя и за всичко това хвърля светлина върху духа на епохата, в която писателят-революционер е работил, върху обществените настроения и средата, в която е живял. Това осветление, обаче, се оказва недостатъчно, - образът на дееца не е поставен в тясна връзка с епохата, - и творческото дело на писателя не е изцяло обхванато и обяснено критически. Литературните характеристики на Величков са написани тъй, че в тях той се явява по-скоро като литературен историк, а не критик, чиито задачи, както е известно, не са едни и същи.

С критическата си дейност К. Величков прояви към литературата ни такава обич и жива заинтересуваност, каквато и към живота на страната ни. България винаги му е била мила, той винаги се е вслушвал в туптежа на нейното сърце. Обичта към родината и литературата е била обич синовна, съзнателна, в която вложил всичката си душевна доброта, всичката сърдечна чувствителност, всичките качества на своя темпераментен характер. Неговото душевно неспокойство се е отразило и в критическите работи: личи, че той е нямал търпение да направи обстоен разбор на едно поетическо произведение и да изложи в по-развита форма съжденията си за един писател. При не големи дарби за критикуване, при не особена подготовка за такава работа и най-вече поради предумишленото желание да хвали литературните творби и да насърчава писателите, критическата му дейност не можеше да даде по-големи резултати. Ала безсилен да мисли яко критически и да се оглъбява в подробностите на литературното произведение, за да го проучи спокойно и основно, Величков се издига с развитото си художествено чувство, с естетически усет към хубавото, - качества, които вложи в насърчителната си критика, - насърчителна, защото в нея той се вдъхновява от силното желание да се въздигне литературата ни на подобаваща висота. В тая критика ние виждаме Величков такъв, какъвто се е проявил в цялата си дейност: пламенен и вдъхновен, благороден и откровен, - какъвто се е проявил и в стила си. Величковата мисъл, лека и дълбока откъм идейно съдържание, темпераментът му, жив и неспокоен, изобщо самият човек и писател Величков с добродушието си, с благородството на характера си, с прямотата си, с дарбите си - са отразени най-вече тук, в този критически стил; един стил, който оправдава познатите думи на Бюфон: Le style c’est l’homme [Стилът - това е човекът].

Преводи. - Величков обогати родната книжнина и с доста преводи из бележити европейски и славянски писатели. Още ученик в Цариград, както вече се каза, той превежда и издава (заедно с Георги Николов, също лицеист) "Лукреция Борджия" от Виктор Юго, и Пушкиновата поема "Русалка". След това вече, в различни времена, превежда редица художествени творения, едни от които са поместени в съставената от него и Вазова христоматия. Превежда Дантевия "Ад", Шекспировата трагедия "Макбет", "Атила" от Расин, "Мизантроп" от Молиер; превежда стихотворения от Петрарка, Кардучи, Стекети, Ередиа, Юго, Ламартин, Пушкин, Лермонтов и др. Най-многото преводи са из френската и италианската литератури, които са го увличали най-много и чието благотворно влияние е най-добре почувствувал. Всички тия преводи, извършени в хубава мерена реч, излъчват доста подробности, от които бихме могли да заключим за литературния и поетически вкус на преводача, за неговите граждански и човешки настроения, за поетическия му светоглед, както заключаваме за същото и от оригиналните му трудове; бихме могли да потвърдим вкуса му към историцизъм и романтичен блясък, към грандиозните образи на човешката фантазия, бихме могли да видим, най-сетне, и силната му и неизменна обич към сюжети с нравствена основа.

При подбора на творенията за превод Величков се е спирал на такива, които са се отличавали с призната художествена цена, които са дело на именити писатели и които са отговаряли на исканията на поетическия му вкус, на исканията на душата му. Някои от тия писатели той дълго е чел, изучавал ги, обичал ги, и можем да си представим с каква любов, с какво вдъхновение и упоение е превеждал! Можем да си представим и от какви съображения се е водил в желанието си да превежда, познавайки превъзходно българския език и няколко чуждестранни! От изучаваните или превеждани чужди писатели, у него са се наслоили и литературните влияния, на които се е поддал. Най-силно са му повлияли писатели, преимуществено френски, от романтичното направление, и особено Виктор Юго. Чувства и идеи у обаятелния Юго ние намираме обилно отразени у Величков; поривите на духа у френския поет, изразени по най-различни начини чрез образи, антитези, повишен лиричен тон, възторзи и жалби, видения от миналото и сегашното, вярата му в Бога, в силите на народа, омразата км неправдите, нашироко намерили въплъщение в огромното му поетическо дело, - всичко е получило отзив у нашия поет. Френската литература, главно френския романтизъм, го увлича, влияе му и той едва ли не става всецяло подчинен романтик. Романтичното влияние, френското повече, а по-малко италианското се разстила върху цялата му литературна дейност: обхваща лириката, прозата и драмата му; отнася се към сюжетите, засега интимното му схващане на природата, като се разкрият душевните му преживявания в меланхолията на пейзажа. Общо казано, романтичната школа в литературата е намерила нашироко достъп в творчеството на К. Величков, както в оригиналните му творби, тъй и в преводните. И Величков с основание се смята, наред с Вазов и Михайловски, за един от първите поети - проводници на туй влияние у нас, от първите и вдъхновените.

Сам поет, Величков има това преимущество като преводач, че може да вникне и да почувствува най-добре същността на творението, което превежда, да преживее чувствата и настроенията на автора, да се приобщи с творческото му вдъхновение, след това да предаде чуждата мисъл със средствата на езика ни, като запази образите, формата и духа на оригинала. Усилията на нашия преводач в тая насока не са безрезултатни. Преводите му са образ за творчески извършен труд, такива, в които се влага разбиране, усърдие, в които не се жалят душевни сили и време. Току-речи за всички преводи може да се твърди, че са близко до оригинала. Строго, робски о оригиналния текст на произведението, дребно или голямо, нашият преводач не се държи. Той се отклонява на места, без да накърнява авторовата мисъл, без да изменя образа, без да го разваля, без да затъмнява яснотата на оригинала. Значителни отстъпления от тия му преводачески навици бихме могли да намерим само в ранните преводи, напр. в "Езерото" от Ламартин и "Еймерио" от В. Юго. Близо до оригинала са всички преводи и от към формална страна: дето е било възможно, следствие еднаквия размер на стихосложението в оригиналния и нашия език, запазен е същият ритъм и броя на стъпките, както е с преводите на руските поети; запазено е, също така, пак където е било възможно, разбира се, и мястото на римите. Ако ли пък на места някое творение е преведено по-свободно, то смисълът, духът на съдържанието е винаги здраво задържан.

Общи изводи. - Повече от двадесет години са се изминали вече, откак Константин Величков напусна тоя свят, ала неговият страдалчески образ е още жив пред всички, които са го познавали отблизо, или пък само са го виждали, било като говори, било като мълчи. Днес името му минало в политическата и литературна история на България, не е без авторитет, личността му не е без уважение, както не е без значение и писателската му дейност. Той живее и работи през най-интересните и бурни години на млада България; свидетел е и участник на важни мигове от нейния живот: исполинските борби за църковна независимост, буйното Априлско въстание, Освободителната война, румелийското време, устройството на нова България и т. н. И през целия си живот работи за културния подем на страната, работи без умора и с всички сили - с перо, с четка, със слово, с ум на просветен и съзнаващ дълга си човек. Разностранна е неговата дейност като общественик и писател и винаги насочена за успехите на родината, която безгранично е обичал. Общественикът Величков, чието влияние в политическите среди и приятелски кръгове се е чувствувало още от румелийските години, е публицист, оратор, народен представител, министър и дипломат, - дългогодишна дейност, която е започнал с подвизи като бунтовник и учител, и все в служба на България; писателят Величков работи, кога с по-голям, кога с по-малък успех, на книжовното поле като поет, белетрист, драматург, критик и преводач, изхождайки от истински грижи за напредъка и обогатяването на родната литература. В двете насоки на своята дейност общественикът и писателят се е ръководил от чист, стигащ до себеотрицание идеализъм. Разбира се, че многостранната му дейност (в политиката и литературата) не е безпогрешна. И когато се обсъждат политическите му грешки и литературните му неуспехи, нека се не забравят и личните качества на човека Величков. Той е бил цял от чувства. Бил е прекалено доверчив, с мека душа, кротък нрав, болезнено чувствителен и избухлив по темперамент. В желанието си да услужва или да не отказва на външни настоявания, попадал е в увлечения, прибързани решения и грешки, особено като министър. Но това му струвало много душевни измъчвания и не един път е бивал принуден да се моли с глас: "Боже, запази ме от приятелите ми!" Тъкмо поради тая своя прибързаност в решенията, поради голямата си доверчивост, си е създавал неприятности, врагове и ставал дори проводник на клевети и вражди. Тук, от една страна, трябва да търсим и пречките на политическата му дейност, тук. а не в зла воля или упорит нрав. Но обществената му дейност е срещала пречки, от друга страна, и в условията на нашия живот, в лошите ни политически нрави. При това и сам той твърде млад стъпи на политическото поприще. Едва двадесет и пет годишен бива избран народен представител в Областното събрание и по-после става директор (министър) на правосъдието. Въодушевлението, с което започнал на млади години да служи на народа, не го напусна до последните дни на живота и, винаги уверен, че действува по свои искрени вътрешни убеждения и по съвест, служил е всеотдайно, без да се разколебава от страданията, лишенията, тревогите и болестите, които през последните години са помрачавали живота му.

В съкровищницата на литературата ни той не остави могъщи творения. Но все пак много от поетическите му работи се ценят и четат с наслаждение, а някои са дори единствени, като песните, в които възпява детето си, един мотив миров, не разработван от друг наш поет. Увлечен в политиката, той занемарил литературното си развитие, не е дал възможност на таланта си да се прояви. Политическата му дейност, знаем, е попречила на поетическата. Може да се смята, да се подчертае дори изрично, като се вземе предвид всичко, което е създал в трите поетически рода, че той можеше да има по-големи успехи само в литературата, защото е имал хубави поетически дарби и обич към творческото дело, ако би се откъснал от политическия живот, към който не бил пригоден и който му създал само мъчения. По-големи литературни успехи би имал още, ако работеше спокойно, нетревожен и от мизерия, както от политиката. Защото много от произведенията му носят следи на незавършени, бързо писани, бързо или в големи промеждутъци, както са създадени напр. спомените "В тъмница", други, също голяма част са създадени при угнетен от болест и нерадости дух, и всички свидетелствуват за преживяванията и чувствата, които са вълнували поета.

Но за да се прецени справедливо историческото значение на Величков, като се осветли дейността му на общественик и писател, трябва непременно да се вземе предвид времето, през което живее и условията, при които работи, - време на държавно строителство и борби, условия (лични и обществени) твърде неблагоприятни. Като знаем всичко туй, не може да се не учудваме на постоянството, с което този човек на вярата и с толкова редки душевни особености е работил през целия си живот. И когато, преди две години, у нас се чествува скромно двадесетгодишнината от предивременната му смърт, българското образовано общество показа, че цени този наистина заслужил българин.

БЕЛЕЖКИ:

1. Позоваването е неточно. Речта е произнесена на 23 април 1901 г. В "Константин Величков. Избрани съчинения", С., 1933, е допусната същата грешка: речта е публикувана (с. 99-103) под заглавие "Реч, произнесена на 23 април 1901, по случай 35-годишнината от Априлското възстание". [обратно]

2. По отношение на "Всеобща история на литературата" и "Европейски писатели" вероятно авторът визира подредбата в 9-томното издание на "Съчинения" - 1911-1915, с предговор и под редакцията на Иван Вазов. Подобен извод се налага от факта, че "Всеобща история на литературата" включва три части: "Източни литератури", "Гръцка литература" и "Римска литература", но излиза като единично самостоятелно издание през 1891 г. При подредбата, направена от Вазов, том VІ (1914) включва Чуждестранни литератури. Нашите учители, а том ІХ - Чуждестранни литератури. Европейски писатели. Френска, италианска, испанска, полска, руска литератури. [обратно]

3. По името на град Истанбул (Стамбул). [обратно]

4. Мечет и мечит - диал. (от тур. mesçit) - джамия. [обратно]

5. Удел (рус.) - съдба, дял. [обратно]

6. От рус. нечаянный - неочакван. [обратно]

7. Тук отново се визира изданието на съчиненията на К. Величков (1911-1914), под редакцията и с предговор на Иван Вазов. Според това издание том І (1911) включва "Повести, разкази, спомени", а том ІV (1911) - "В честити минути". [обратно]

8. Константин Величков публикува и три стихотворения в списанието: "Паметникът на Левски в София (Милано, август, 1881)" [1881], "И вярвахме ний (Пазарджик, декември, 1878)" [г. ІІ] и "Просяк (Кюстендил, юли, 1883)" [г. ІІІ, кн. 2]. В средни скоби са поставени годините на публикуване в списанието. [обратно]

9. Има се предвид десетилетието след 1900 г. [обратно]

БИБЛИОГРАФИЯ:

К. Величков. Съчинения. т. т. І-ІХ, с предговор и под редакцията на Иван Вазов, издава Ст. Атанасов, София, [1911-1915].

Н. Начов. Константин Величков (поменик). "Летопис на Бълг. книж. д-во в София, кн. VІІІ, 1907 г.

А. Гечев. Литературната дейност на К. Величкова. "Демократически преглед", год. VІІІ, 1910.

Проф. М. Арнаудов. Константин Величков (няколко думи за човека и поета). "Българска мисъл", год. II (1927).

В. Димов. Конст. Величков. "Художествена култура", год. VII (1907).

Ник. Станев. Конст. Величков като министър на народното просвещение. "Училищен преглед", год. VIII (1908).

Ник. Атанасов. Песен на тогата. "Силуети на българските писатели", София, 1916 г.

А. Т(еодоров). Цариградски сонети. "Периодическо списание", кн. LIX (1899 год.), стр. 810 - 813.

Д. Т. Страшимиров. Писма от Рим. "Българска сбирка", год. III (1896) стр. 712-715.

Ив. В. Шишманов. Вичензо и Анжелина. "Периодическо списание", кн. 8, 1884 г.

Сп. Ганев. Конст. Величков като литературен критик. "Българска сбирка", год. XIV (1907).

Кирил Христов. Дантевият "Ад" на български. "Ново общество", год. I (1906).

Дан. Юруков. Константин Величков (спомени). София, 1921 год.

Ст. П. Василев. Константин Величков (личност и творчество). Казанлък, 1926.

Велчо Т. Велчев. Страници от новата ни политическа история. София, 1924.

НОВА БИБЛИОГРАФИЯ:

Константин Величков. Избрани произведения (Цариградски сонети. В тъмницата. Писма от Рим). Под редакцията на Иван Сестримски. София: Български писател, 1980.

Константин Величков. Избрани преводи. София: Народна култура, 1979.

Константин Величков. Съчинения (в пет тома). Редакционна колегия Б. Далчев, И. Сестримски, Ил. Тодоров. Предговор - Ил. Тодоров. София: Български писател, 1986-1987.

Константин Величков. В параклиса на тъжната муза. Съст. Богдан Стефанов, София: Иван Вазов, 1999.

Литературен архив. Т. VІІ. Константин Величков. Съставител и коментар - Величко Вълчев. София: Издателство на БАН, 1979.

Ст. П. Василев [Стефан Попвасилев]. Константин Величков. Литературно-критически очерк. С., 1960.

© Стефан Попвасилев
© Издателство LiterNet, 15. 11. 2003
=============================
Публикация в "Библиотека "Български писатели". Под ред. на М. Арнаудов. Т. IV, София: Факел, 1929.
Публикация в "Библиотека "Български писатели". Т. IV. Под ред. на А. Вачева. Варна: LiterNet, 2003.