Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

АНТОН СТРАШИМИРОВ

Стефан Попвасилев

web | Библиотека "Български писатели", т. V

Животописни бележки. - Литературна и публицистична дейност. - Белетристика. - Разкази из селския бит. - Романи из градския живот. - Драми и комедии. - Народоведски съчинения. - Език и стил.

Животописни бележки. - Подценяван, дори съвсем отричан, А. Страшимиров до днес още не е получил пълна и заслужена литературна оценка, при все че работи повече от 30 години на книжовното ни поле и е създал многочислени и разнообразни трудове: разкази, повести, романи, драми, комедии, етюди, очерци, народоведенни студии и др. Той е и белетрист, и драматург, и редактор, и общественик. Името му често е будело вражди, дейността му не веднъж е била предмет на резки преценки, поради своеобразностите у човека и писателя Страшимиров. Но каквито и завои да е правил през личния си и творчески живот, писателското му дело е значително и българската литературна история трябва в страниците си да му даде извоюваното място.

Той е роден на 15 юни 1872 г. в привлекателната Варна, гдето баща му и чичо му забягнали от Разлог1. Баща му заболял от синята пъпка и в три дни умрял. Малкият 7-годишен Антон бил гледан по-нататък от чичо си - стар ерген. След като свършил втори клас, забягнал с един свой връстник в румънска Добруджа, в Кюстенджа, гдето слугувал. От там (все през зимата на 1886-1887 г.) отива пешком в Силистра, Тутракан и Русе, гдето слугувал до пролетта на 1888 год. Страшимиров бил слуга при бояджия, в гостилница, по кръчми, работник по тютюневи ниви в едно манастирско стопанство, в склад за чистене на кримкови патрони, по-сетне сгъвач в печатница и словослагател. От Русе се прибира във Варна и живее при омъжена своя сестра, през което време свършва трети клас. Вече бил обзет от силно желание да пътува и през лятото на същата 1888 г. заедно с един другар пропътувал, пак пешком, други кътове из страната ни: Бургас, Сливен, Ст. Загора, Казанлък, Шипка, Търново, Шумен. На следната година следвал четвъртокласно училище, гдето брат му Димитър Страшимиров бил учител. Благодарение грижите на брат си, на другата година държал приемен изпит и постъпил в V клас на същото училище. Брат му заминал по него време да следва в чужбина и наредил Антон да следва в Садовското земеделско училище, но последният не можал да издържи пансионския живот и след два месеца напуснал. Останал сам, той потърсил работа. Станал учител в Поповското село Аязлар [Светлен], без да доизкара учебната година: щом се запролетило той пак поел пътищата. Следната учебна 1890-1891 год. учителствувал във варненското село Яйла. Тук стоял през цялата учебна година, ала занапред бил лишен от право да учителствува във варненски окръг за проявена дързост спрямо инспектора. Благодарение застъпничеството на стария въстаник Отон Иванов - тогава бургаски окол[ийски] началник, близък до Стамболов, младият Страшимиров бил настанен на служба при данъчното отделение в Бургас, а след 2-З месеца - за учител в Анхиало [Поморие]. И тук не се застоял. Млад и буен, за два месеца само, той, заедно с други учители, раздвижил околията против училищното настоятелство, обвинено в големи злоупотреби, и през следната 1892 - 93 год. бил изпратен да учителствува в селцето Турски Алагюн [Варовник] - на турската граница, с фантастичната за онова време годишна заплата от 1400 лв.!

Ето така А. Страшимиров познал "лазурното утро на живота" и почнал гражданския си живот. От юношески години, благодарение на брат си Димитър Страшимиров, почнал да се интересува от литература: още в първия клас на гимназията почнал да чете руски, във втори клас вече пишел стихове2, а в трети написал драма "Васил Левски", която един книжар във Варна откупил, но не я напечатал. Пак по внушение на брат си Димитър той се отказал от стиховете и почнал да пише разкази През 1892 год. написал разказа "Дулчев", който още същата година бил обнародван в сп. "Лъча" [1891-1892], уреждано в Татар Пазарджик главно от Велчо Велчев. Разказът бил подписан с псевдоним "Мирьо", с който псевдоним Страшимиров е печатал и други работи.

През 1893-94 година той наново учителствува, пак в друго село - Дюлгерлий, Бургаско. И тук проявил "немирния си дух": увлякъл се в борбата срещу Стеф[ан] Стамболов, бил уволнен от учителство и преследван от полицията. След падането на Стамболов той бил пратен в казармата, ала за късо време, защото, получил известност из Бургаска околия, най-богатото Бургаско село Акезлий [Дебелт] успяло чрез постъпки в София да го освободи от военна служба и го вземе за учител на децата си през 1894-95 год. Макар неспокоен и при неблагоприятни условия да е бил, той продължавал да пише разкази. Сега вече излиза на бял свят със същинското си писателско име. Току-речи едновременно обнародва разкази в първите наши тогавашни списания: "Български преглед" ("Кочаловската крамола"), "Българска сбирка" ("Неделчо", по-сетне "У Калча", "Данил" и др.), "Мисъл", "Ден", "Ново време". Тия първи Страшимирови разкази произведоха навремето си доста силни впечатления на читателския ни свят.

През 1895 год. заминава за Швейцария и в Берн слуша около две години лекции по литература и география. Без да довърши науките си, връща се в България и получава учителско място във Видинската гимназия. И тук не стоял дълго време. Сблъскал се с върлуващите по него време в тоя край изборни шайки, та бил преместен в Казанлъшкото педагогическо училище, откъдето пък, след като престоял само една учебна година (1899-1900), бил уволнен за цяла година от всички училища в България, понеже нанесъл побой на тогавашния кмет на Казанлък. Страшимиров вече завинаги се откъсва от училището.

В един свой очерк ("На моите ученици", печатан в търговското3 списание "Звезда", 1900 год.) в зората на майски ден, той пише прощално на своите ученици: "Хубав е животът, о, младеж, а дваж е той по-хубав за нас - синове на тих, непокварен и мъченишки народ. Пътят на живота ни е оросен със сълзи от всенароден копнеж за обич, добро, светлина. Разкрийте сърцата и душите си за обич, добро и негасими лъчи! О, въоръжете се с това и всяка стъпка от живота ви по затънтените наши села и колиби, из които вий утре ще се пръснете като скромни труженици, - всяка стъпка, казвам, от живота ви по там ще бъде само едно благатно шествие".

Литературна и публицистична дейност. - Сега вече той се установява в София и се отдава на литературна и публицистична дейност. Става редактор на македонския революционен лист "Реформи" [1900-1901], а на следната 1901 год. основава (със Ст. Михайловски и Кирил Христов) сп. "Наш живот", което, с прекъсвания, излиза цели 6 години4. По-късно редактира и други периодични издания: "Културно единство", списание което излиза в Солун след турския Хуриет; "Наши дни"5 - София 1921 год.; "Българска общодостъпна библиотека" - София, 1922 и 1923 г. Бил е съредактор на видинското списание "Праг", излизало само една година - 1898 и на "Наблюдател" излизало две години в София - 1910 и 1911. В тия списания са поместени много негови художествени творения, критики, рецензии и статии от обществен характер. Особено напрегнато са написани статиите му, засягащи македонското дело, на което е доста служил. Македонските борби изобщо му погълнали много време. В свръзка с тях е бил влачен по участъци и затварян в Черната джамия [1907]; издал е и някои книжки ("Българската интелигенция и македоно-одринското освободително движение" [1900], "Тайна политическа анкета в София", "Македонски войводи [Етюди из българските геройства в Македония. По разкази на живи свидетели]" [1900], "Кръстю Асенов" [1906]; драмите "Прилепски светци" [1900] и "Отвъд" [1906]).

Страшимировата писателска дейност е доста плодовита и най-разнообразна при това. Първата му книга "Смях и сълзи" (9 разказа, между които най-бележити са: "Кочаловската крамола", "Данил", "Анатема" и "Бойчова майка"), излезе във Видин през 1897 год. След нея се заредиха току-речи всяка година по няколко нови книги. През 1899 г. романът "Смутно време"; през 1900 г. драмата "Прилепски светци"; през 1901 год. "Есенни дни"6, награден роман от Академията на науките, която го и издаде; комедията "Мрак" и драмата "Вампир"7; през 1903 г. повестта "Кръстопът"8, която биде отличена от първия литературен конкурс у нас; 1904 - романът "Среща"; 1906 - драмата "Отвъд" и комедията "Свекърва", и двете наградени на драматическия конкурс по случай откриването на Народния театър в София9; през 1910 - "Песен на песните"; "Драми" т. I ("Вампир", "Ангелина", "Къща"), "Драми", т. II (сценки и драматически етюди), 191110 год. - "Св. Ив. Рилски" (историческа трагедия), "Над безкръстни гробове" (драми); 1916 - "Войни и освобождение"; [1917 -] "Червени страници", драмата "Към слънцето"; 1918 г. - "Книга за българите", "В южните земи", "Българи, сърби и гърци"; 1921 - романът "Бена"; 1922 - "Народ и поет [Христо Ботев]"; 1926 - "Преход", и още други между които романът "Без път" [1919], драмата "Ревека" [1908], очеркът "Черньо" [1902].

През 1919 год. книгоиздателството на Ал. Паскалев почна да издава съчиненията му и пусна един том ("Етюди") с разкази и очерци; през 1922 г. Министерството на просвещението издаде "Антология" от негови творби, съдържаща 9 повести, 5 пиеси и 5 разказа; тая година [1929] пък книгоиздателство "Хемус" предприе ново издание на съчиненията му, от които са излезли на видело само три тома11. Преиздавайки творбите си, Страшимиров внася в някои от тях известни поправки, на някои пък мени и заглавието. Така романът "Без път" стана по-късно "Висящ мост", повестта "Габровка" - "Еснафка" - "Щастието на един век"12; разказът "В Кукуш" (из "Етюди") - "Привет будни" (в "Преход"); "Бойчова майка" (из "Смях и сълзи") - "Куда" (в "Етюди"); "Нашият народ" е из "Книга за българите", а самата "Книга за българите" е разширена глава из "Войни и освобождение" [1916]; "Вихър" пък е из "Войни и освобождение" и "Червени страници" и пр.

Наред с книжовната, Страшимиров продължава и обществената си дейност. Живо участие в политическите борби като явен борец в тая или оная партия не е вземал. През 1911 г. е бил избран за народен представител, заедно с Найчо Цанов, а в последното Велико народно събрание е народен избраник из Бургаско13. В цялата си дейност е бил винаги "неспокоен" дух, буен по темперамент и, както сам признава, дебнещ злополучията на нашата нещастна страна. Скитанията му още от ранни години из разни краища на страната ни му дали възможност да види по-добре живота, да почувствува пулса му, а учителството из селата - да познае живота, болките на българското село. От тия скитания из села и градове, от личните преживявания, у него са се наслоили много наблюдения, които му дали богат материал за творческо възсъздаване. Какво той е видял в нашето село, какво е заварил в града ни, това ще намерим отразено в разказите, повестите и романите му, ще го намерим и в драмите и комедиите му.

Белетристика. Разкази из селския бит. - Първи Страшимирови стъпки като писател са разказите му из селския бит. Из нашите битописатели Страшимиров е един от първите, надникнали в живота на селото ни. Но докато едни от тях, напр. Елин Пелин, изобразяват и радостите, наред с неволите на селянина, изобразяват идилични сценки из селската среда, Антон Страшимиров рисува главно несгодите и мъките на същия селянин, неволята и страданията му от лихвари, властници, чорбаджии. В предговора на "Смях и сълзи" той пише: "Предлаганите тук разкази, писани през шестгодишното ми живеене в затънтени кътове сред народа, не са възникнали под напевите на "меден" кавал, - последният отдавна е прогонен из катадневния живот у нас. Прогонен от тежките през векове несгоди... Тук са смесени личните смях и сълзи на млада, задета от идеи и илюзии душа с ония на народната маса, днес разнебитена от настъпилите нови условия за живота и все пак още неподвижна, както си е била от векове". Авторовите смях и сълзи добре личат в първия, сравнително най-хубав и най-голям разказ в "Смях и сълзи". Тук, наистина, са изнесени тревогите в селото, изобразени са всички неща, които вълнуват селяка, които причиняват селски крамоли: борби между партии, съперничество между влюбени, страх от кмет, бирник, кръчмар, чорбаджия; безпокойства от болест по добитъка, от град, порой, суша. Изобразено е и селското отмъщение чрез грозни картини: къщата и дюкяна на алчния селски чорбаджия Тасю биват подпалени и сам той умира от мисъл и "мерак". Не по-весело впечатление оставят у читателя и другите разкази в сборника: "Анатема", "Данил", "По широкия път". Всичките изобразяват с доста силни краски селското тегло, селските нерадости, селските размирици. И Балчо Дража ("На нивата") оре нивата с малкия си син Накю, за да плаща дългове на селския кръчмар; оре, а мъка притиска сърцето му.

У ранните Страшимирови разкази, наистина, има доста наблюдателност и жизнена правда, ала няма още яко художествен писателски похват. Тия разкази имат еднообразна постройка и не винаги са издържани в строго епически тон. Напротив, читателят чувствува присъствието на автора, който не сдържа лирическите си излияния. Разказът "Данил" почва тъй: "Тъга и чернило вее сега от това тихо дворче със спретната градинка, свито сякаш гнездо, под моя прозорец; като застаряла и грухнала изглежда малката селска къщица. Човешкият живот! - каква непрестанна върволица е той, върволица от любов и вяра, надежда и измама, радости и сълзи, сълзи..." Но ако и да липсва пълна художествена обективност в Страшимировите разкази из "Сълзи и смях", личи голямото старание на писателя да надникне по-дълбоко в живота и да изнесе интересни картини и сцени, най-вече из селската среда, разказани доста живо.

Посочените качества на Страшимировите разкази изпъкват и в по-едрите му творения, преди всичко в повестите. И тук виждаме склонността на писателя към битово изображение, - изразено в подбора на лицата и характеристиката им, в обрисовката на картини из природата, изобщо в обстановката, при която се развива разказът. И в крайдунавската повест "Змей", и в "Еснафка", и в "Обущаря Черньо", и в "Есенни дни", и в други още повести, както и в големи разкази, това битово изображение взема по-широки рамки, като обхваща и социалната страна на живота ни. Така е в "Обущаря Черньо", и още по-добре в "Кръстопът", дето е изобразено смущението и вълнението на селската маса. И ние виждаме как Страшимиров умело и по своему се справя с по-сложни сюжети, дето съвременността изисква по-остро наблюдение и художествено тълкувание в сравнение с тихите и идилични сюжети и романтични сцени.

Една от типичните повести на Страшимиров е "Есенни дни" (сметната по-късно за роман); най-типична и за Страшимиров като белетрист изобщо. В рамките на хубаво замислената повест е изобразена любовната историйка на Ангелина и Джонко, а заедно с това - селските скърби и радости, вражди и залисии.

Повестта почва със селска седянка през ясна есенна нощ. Оттук, от седянката, захваща и самата интрига. Селският писар Дойно Майдовски иска да се натрапи на Ангелина, чиито чувства и мисли са насочени към Джонко. Едно обстоятелство пречи за взаимните връзки на влюбените: техните родители са от два рода - Джонковци и Вълчарци, които имат стара вражда. Майдовски, заедно с Грозьо - най-юначният и същевременно най-зъл по нрав ерген след Джонко в селото, дебне влюбените. Вечерта след седянката Джонко замерва с голям камък Грозьо и забягва в гората. Наскоро сам се връща при кмета в село и се предава за съд. В село се дига голяма веселба: Майдовски ще се годява за Ангелина. Когато обаче годежниците очакват появата на Ангелина, тя избягва през прозореца със страшни решения в душата. Ала Джонко я пресреща и тя бива спасена. На другия ден Ангелина е вече Джонкова и двата враждуващи рода Вълчарци и Джонковци се примиряват.

Проста е фабулата на "Есенни дни". Непринудено и сравнително леко върви разказът, издържан е и диалогът. Преплетените сцени не разтягат и не объркват последователното развитие на разказа. Издържани психологически са и известни положения: любовната среща между Ангелина и Джонко след седянката, срещата между кмета и Джонко, душевните вълнения на Ангелина, Джонковите тревоги и др. Битовото изображение (седянката, годежа), картинността на отделните сцени (срещата на моми и момци при извора), ярко очертаните образи на хероите остават трайни впечатления у читателя. Изтъкнатите качества, към които може да се прибави и немалко романтичен блясък, повдигат до известна степен и други Страшимирови повести - и особено "Змей", дето имаме хубаво възпроизведени, по-верни наблюдения, народни обреди и поверия. Подобно на Каравелов (а по-сетне и други битописатели надникнаха в селската среда - Т. Г. Влайков, Михалаки Георгиев, Елин Пелин, Петко Тодоров, Цанко Церковски, Йордан Йовков), Страшимиров упорито се залови за битови сюжети из селската среда и тук най-вече се прояви като белетрист. Макар да е роден и да е израснал в град, първите му белетристични опити бяха на тема из живота на българското село; пък и по-късно селото задържа писателското му внимание и той създаде чисто битовите си повести, създаде ги с обич към селото, доловил неговото туптене, почувствувал и болките на селянина. "Ех, мили, хубави, тъжни и мъчни есенни дни. Храната е в пълните хамбари; веселието е по хора и седенки; тъгата е по изрежданата младост на вчерашните отрастъци, а мъката - ах, тая черна мъка по тия видими и невидими несгоди!... Да, мили, хубави, тъжни и мъчни есенни дни! В тях е животът по нас, и в тях е теглото. Защото нима е тегло на оран, сеитба, коситба ? Нима е тегло на жетва и вършитба? Трудът - макар и черен, макар и денонощен - е благодат от Бога. Но пък нима е в него животът? О, тежки са есенните дни - дни на разплата с бляновете на сърцето и дни на възмездие за човешката слепота, бездушие и коравина!..." Лирически отстъпления, като това, с което завършва "Есенни дни", бихме срещнали и в други Страшимирови творби. То добре говори за настроенията и привързаността на писателя към изобразяваната селска среда.

Романи из градския живот. - Но Антон Страшимиров не спря тук, не остана само битоописател с наблюдения из селската среда: той не остана чужд на цялостния наш живот. Силно отзивчив към съвременността, той се опита да обхване по-нашироко нейните прояви и да им даде художествено тълкувание, като засегна и градския живот, живота на интелигента; опита се да надникне в обществените среди, в нравствено-идейните борби на гражданина, като посочи редица характерни прояви, създадени от духа на времето. Тъй вместо селските "чичовци" у Страшимиров се заредиха нови характери "идейници - рожби на града; вместо селските неволи и радости - обществената ни безпътица; вместо романтичните и често тихи сцени - реалистични, на обществено-психологична основа. В стремежа си да обхване по-изшироко градския живот, както долови духа и настроенията на селската среда, той не успя. И това сам изповядва. Не успя с романа си "Смутно време", който обхваща събития из живота ни през Регентството след преврата през 1886 година; не успя и с романа си "Среща", в който са изобразени политическите и обществените настроения в България след четвъртвековен свободен живот; не успя и в новите си романи "Бена", "Висящ мост", в които се рисува общественото ни бездействие, усилията ни да се приобщим с новото време, нравствените ни търсения и падения. Нашият автор мисли, че вече се руши старата битова кора и жаждата за наслади прелива всички условности. "Ние сме изстрадан и почти обезверен народ, продължава той. От там е основната черта в характера ни днес: антисоциални сме, почти анархистични. Моралните ценности у нас са затвърдени повече край тъмна мъченишка битова кора. И когато тя рухва, както е днес, разголването е неминуемо." (Предговор към "Грях" - № 3 от Българска общодостъпна библиотека)

Склонност към социално-психологически теми у Страшимиров, стремеж към обрисовка на хероите с по-силни индивидуални черти, срещаме още в повестта "Кръстопът", обстойно разкритикувана навремето си от покойния д-р Кръстев. Учителят Петър Балатев и учителката Димка Нешева са носители на идеи и настроения, възникнали у тях във връзка с условията в живота. И ние виждаме как Антон Страшимиров се откъсва, може би временно, от своите народнически изобразявания, за да възсъздаде новите си херои, вече от пό друга среда, да въплъти наслоените у него впечатления и наблюдения из средата на т.н. "интелигентни люде". У него се е зародила идеята да създаде редица романи върху безпътицата у нас, каквито са "Висящ мост" (по-рано, при първото издание - "Без път") и "Бена". Новият тип Страшимирови херои са разсъдъчни натури, които непрестанно блуждаят в един свят от идейни търсения, стоят яко свързани с живота и неговите всекидневни конфликти. Те са, очевидно, опитът на автора за творчески синтез из натрупани у него наблюдения и впечатления. Но едва ли може да се твърди, че тези наблюдения и впечатления са изяснени в творческото му съзнание, че са избистрени, улегнали. Тъй може да се обясни неяснотата в копнежите и идеологията на хероите му, необяснимите отношения между някои от тях, напр. на унесения в плана за висящ мост над Янтра при Търново инженер, човек с мощ и, воля, Раданов, и учителката Тиха Калева; пак поради същите причини читателят понякога не може да вникне в същността на някои разговори между хероите, да следи темата на самите разговори, която е често и много съвременна - последните войни, обществените движения след тях, настроенията у разните наши слоеве. Изобщо, на последните Страшимирови романи липсва ясно поставена и добре изяснена интрига, липсва и една вътрешна връзка, здраво споена, в отделните случаи, поради което и съдържанието на тия романи по-мъчно се предава. Всичко е, разбира се, следствие от писателския навик на Страшимиров да внася в творчеството си повече елементи от обществено-психологическо естество, повече психологизъм. Туй обаче не му позволява да се домогва най-често и до художествени постижения. Затова с пълно право може да се потвърди, че чисто битовите му творения (били с реалистично и дори с романтично на места изображение) съдържат повече и по-трайни художествени ценности от тия със социално-психологическо изображение.

Драми и комедии. - По сюжет и замисъл по вложеното настроение и по разработка Страшимировите драматични творби са доста разнообразни. Едни са с битово-реалистично съдържание ("Вампир", "Отвъд", "Прилепски светци", "Къща", "Мрак", "Свекърва"), а други - с легендарно-символично ("Над безкръстни гробове", "Ревека"). От всички най-хубава е "Вампир", която е и една от най-сполучливите български драми, най-издържана и по техника, и по драматизъм. В нея има и драматични лица, и драматично движение, има драматична атмосфера; в основата й е добре поставен конфликтът, а отделните действия и постъпки на лицата са подготвени и разяснени. Сюжетът на "Вампир" е твърде прост и е свързан с Казанлък, гдето Страшимиров, както вече се посочи, учителствувал известно време и гдето написал няколко разказа и повестите си "Змей" и "Габровка", които сам смята за най-хубави. Баба Килинчийка от Куленската махала, неговата хазайка, му дала сюжета за драмата, като му разказала за избухналата голяма свада в Балкана, поради изгубения гердан на кметицата; когато са отивали на сбор в едно лобно место, гдето са се погубили Неранза девойка и Гердан терзийче. В драмата е изобразена страшната свада между Малама ханджийката - сурова и решителна селянка, и конярят Динко - груб и жесток момък. Малама тъкми дъщеря си Вела за Динко, ала Вела е изгора на кметовия син Жельо. Ханджийката е скарана с родителите на Жельо и настоява дъщеря й да се омъжи за Динко. Макар и омъжена вече, Вела не престава да се среща с Жельо и веднъж те - влюбените - биват неочаквано сварени от Динко, който, разярен и подозирайки в тая измама и участието на Малама, забягва, като се заканва да се завърне "в незнаен ден, незнаен час". И ето след време, през една нощ, той, считан за умрял, се завръща с другари - разбойници да отмъщава: Удушава Жельо, напада и Малама, ала тя, каквато е силна и мъжествена, се сборичква с него, връзва го и го предава на властите. Драматичното движение, действието във "Вампир" се напряга от постъпките на Малама - един интересен тип, схванат и обрисуван с доста художествена правда. Добре е характеризиран и Динко, от когото изхожда противодействието. Изобщо, лицата са живо създадени, живо се развива и цялото действие, осмислено с любовната историйка на Вела и Жельо. Самото действие се развива в обстановка и при условия, дали възможност на автора да представи интересни значителни картини на селско-битова среда, да изобрази нрави на лица, движещи се из такава среда

Драмата "Вампир" е значителен принос към историята на българската драма.

В другите Страшимирови драматически творби обаче не бихме се натъкнали на същите достойнства. Ни "Отвъд" - спечелила първа награда на драматическия конкурс, със сюжет из робския живот на македонците; ни "Прилепски светци" - трагическа игра, също из македонския живот, ни "Към слънцето" и други още драми на Страшимиров [не] притежават достатъчно драматично движение и мотивировка в действието, а драматическата им развръзка не винаги е логично последствие от умело поставен конфликт.

От комедиите на Страшимиров особено внимание заслужава "Свекърва" - едно "ултрабългарско" драматично произведение, което е работено, заедно с "Отвъд", далеко от България - във Франция именно. Сюжетът е хубав и добре разработен. В образа на старата Костанда са изнесени противоположните качества на свекървата, изразили се в лоши и несправедливи отношение спрямо снахата - кротката и търпелива Дечка. В "Свекърва" имаме здрав комизъм и здраво комическо действие, чуждо за нагласени случайности. Извън тия случайности е даден и образът на Велчо Свилен, син на свекървата, даден е с пълно комическо осветление и ясно очертана характеристика, които засилват комическото впечатление.

В драматургическата си дейност Антон Страшимиров не се задържа из чисто битовите сюжети, с които добре започна: както в белетристиката, тъй и в драмата той направи завой, който излезе не яко благоприятен за писателското му дело.

И, наистина, легендарно-символичните му драми не допринесоха за писателското му име, не оставиха следи в българската драма. И какво собствено представя драмата "Над безкръстни гробове", при все че е най-дълго обмислената му работа, заработена през 1904 г. и обнародвана пръв път в сп. "Наш живот", год. 1906 - 1907? В основата й лежи проблемата за изкуплението на греха, - един сюжет европейски, общочовешки, в чиято нашенска разработка не са чужди външни влияния. Действието се върши на морски нос - скала, с пещерни зъбери и дълбоки бездни и при страшния шум на морето. Майстор Никола и други зидари строят църквата. Тук се мярка пустинник, по-сетне приближават татари. Действието изобщо се развива при особена - с романтични подробности - обстановка и при особено настроение. Майстор Никола, хубав на младини човек, "турил око" на братовата си годеница. Брат му забягнал, прогонен от брат; годеницата умира, съсипана от скръб за своя възлюбен. И за да смири душата си, майстор Никола гради църква и то на същото място, гдето мисли, че е гробът на нещастния му прокуден брат. А всъщност брат му е жив - пустинникът Генадий, който разговаря с брат си. "Мене някога в полето роден брат ме погуби, казва пустинникът на майстор Никола. - Аз и грях нямам - нищо нямам. Имах мило - имах радост - някога в полето - роден брат ме ограби. И ме погуби - роден брат - с лъжа и срам ме погуби". Татарите нахлуват, всичко пленят и пожарят, срещу им се опълчват пустинникът и други зидари да бранят побягналите там - на морския нос девойки. Татарите прииждат - страшни, окървавени, наболи човешки глави на върлини. Майстор Никола издъхва в скривалището си.

Мъчно може да се проумее пълният смисъл на тая драматическа легенда. Много неща са неясни за читателя. Лицата говорят смутено, разсъждават, движат се в един особен свят на афекти, страх и настроения. Обясненията на автора, че бил изразил предвечната дилема - "раздвоят между зова на отвлечената мисъл и зова на конкретния трагичен момент" - нищо не допринесоха, за да се осветли самото творение, чиито херои говорят и действуват, сякаш са херои на Ибсен и на Хауптман напр. Нещо чуждинско съдържа и триактовата драма "Ревека" - нещо Ибсеновско, нови търсения, мирови проблеми, устреми и идеали, често мъгляви. Страшимиров се увлича в своите търсения, опитва се да тълкува разни прояви в съвременността, да разрешава всевъзможни проблеми, като се пренася и в далечното минало. Мирови проблеми се опитва да докосне и в "Св. Иван Рилски", историческа трагедия в пет действия и пролог, написана в бели стихове. "В своята историческа трагедия, пише той в списанието си "Наш живот", год. V, стр. 227, аз търсих мирови проблеми в свръзка с мисловните и чувствени блуждения в моята нация - на чиято култура служа, като творя мисъл и чувства чрез езика й и психичните наслоения от векове в нея".

И в драмите си Антон Страшимиров иска да бъде много идеен; и в тях се стреми към мирови проблеми. Ала тъкмо затова не можа да създаде истинска драматична творба, не е успял да обработи напълно задоволително една поетическа идея, да постави хероите си в същински трагични положения, следствие на създадени трагични конфликти. Не може да се не признае, обаче, съществуващия драматизъм във "Вампир", "Свекърва" и в още някои творения; не може да се не признае и сполучливата им драматическа постройка. Страшимиров обикновено добре си подбира сюжетите грижливо ги обмисля и разпада на действия и сцени, като прибягва не веднъж и до пролог и епилог, за да разпадне по-равномерно технически сюжета и с оглед към действителността и психологическата мотивировка. - Все пак най-хубави остават чисто битовите му драматични творения, а легендарно-символичните му драматични опити излязоха едва-ли не злополучни, най-малко - с недоказани и недоказуеми драматически ценности. Страшимиров е и ще си остане битоописател в добрия смисъл на думата, както в белетристиката, тъй и в драмата. Да се впуска в друг свят, да твори върху социално-психологически теми се оказа непосилно за творческия замах на нашия писател; не съответствуват на неговата писателска природа, не са присъщи на писателските му навици и вдъхновенията из легендарно-символичното.

Народоведски съчинения. - Това са очерци и студии с етнографско-исторически характер, примесени и с белетристичен елемент. Тия съчинения са писани на теми и време около войните. Балканската и общоевропейската войни показаха хероичния елемент в характера на българина, изнесоха величавото у племето ни. Редица подвизи на българина във военно и мирно време, редица случки и сцени, видени или чути, са дали повод на Страшимиров да направи своите заключения за общонародната ни психология. В тия свои заключения той се основава често и на аналогии, чрез които се опитва да освети още по-добре, по-убедително нещата. В книгите си от тоя характер той влага наблюдения, добити при пътешествие ("В южните земи"), долавя редки черти из бита ни ("Книга за българите", "Нашият народ"), предава собствени, истински преживелици ("Войни и освобождение"); изобщо дава хубави проучвания за цялостния живот на племето ни: културен, стопански, обществен, - проучвания, в които личи познаване на племето и земята ни. Тези проучвания, разбира се, не са работа на учен, а на писател и общественик, живял сред народа си и доловил важни прояви в неговия дух. Психологията на българския народ А. Страшимиров често съпоставя с психологията на други народи, обикновено съседни; (сърби, гърци); излага психологията и на отделни български народностни групи (шопи, мизийци, рупци, македонци) и след тия единични проучвания прави опит да очертае общобългарския тип, да изреди основните черти на народната ни психология. В своите обобщения и заключения тук нашият писател често изпада в смели твърдения. Тъй в "Народ и поет" той, като говори за народната психология и народната самобитност - отразена в езика, словесните произведения и пр., и като отрича всяка склонност у българина към мистично съзерцателство, мисли, че той, българинът, е "съмняющ се интелект", неспокоен, склонен към разпаленост; настоява, че у нас Хр. Ботев е въплотителя на колективния борчески народен гений. Народ и Ботев са "единна същност". И тая същност по-сетне се нарушава. Страшимиров мисли, че поетът - херой е убит на Вола не от турски, а от въстанически куршум, убит от българин. Трябва да се отбележи, че Страшимировите наблюдения върху народностния ни живот и заключенията, направени от тях и наслоени в писателското му съзнание, са от значение и за чисто белетристичните му творения. Създадените художествени типове, както в белетристиката, тъй и в драмата му, носят често същия печат на прибързани и своеобразни схващания и на необясними дори налучквания за общобългарския характер или единичния тип.

Език и стил. - Антон Страшимиров неведнъж е писал статии по езикови въпроси и сам е сочил условията за добър и правилен български език. На едно място казва: "За да се постигне добър език и лек стил са потребни две качества, които наглед се изключват: трябва школуване в езикознание (писателство) и трябва вдъхновение". На друго място: "Първа длъжност на писателя е да не [се] доверява на фигурите и метафорите, ако не може съвсем да ги изгони изпод перото си. Език, най-богат с образи, обикновено е най-беден с идеи". А. Страшимиров е школувал доста дълго време в езикознанието, - повече от 30 години се подвизава като писател, но все още не е постигнал "добър език и лек стил". А и на "фигурите и метафорите" не се много доверява, и езикът му не се отличава с ценни художествени качества. И колко пъти е бил укоряван, с право и без право, за тоя си език! Действително, неравен е Страшимировият език, както е неравно и творчеството му. И тъкмо тая неравност прави езика на писателя характерен. Откъм словната страна и речника тоя език не е беден. Липсва му, обаче, разнообразието и гъвкавостта на родната реч. Нашият писател се опитва да даде и по-друг вид на някои думи, прикачва им по-други словообразувателни частици (суфикси) - това негово езиково строителство обаче не остави белези в книжовния наш език. Така, вм. "хлад" той употребява "хладовина", вм. "имот" - "имовина", вм. "изпъди" - опъди", вм, "глъчка" - "глъчева", вм. "покруса" - "покрус", "мрачева" (по подобие на синева), "неуреда" - вм. "неуредица", "въздъх" - вм. "въздишка" и пр. и пр.; опитва се да образува и нови глаголи от съществителни: от "юнак" - глагола "юнача се", от "седянка" - "седнувам" и др. и обратно - от глаголи - съществителни, напр. гл. "ездя" - съществително "ездехин", вм. "конник", сир. "човек, който езди на кон". Това са само наченки на езиково строителство, за жалост неполучило широки рамки. От писателя, който е надникнал тъй зорко в народния бит и е доловил хубави сюжети, ние бихме очаквали да се добере до ценни постижения и в езика на народа, бихме очаквали наред с битовите и повече езикови ценности.

Макар да пише, че писателят не трябва да [се] доверява на фигурите и метафорите, Страшимиров е нагиздил речта си с доста стилни накити, та е позасилил художествеността й. Изразителни са напр. сравненията в стила на писателя. Ето някои: "Не се облизвай като котка след риба", "Какво се хилиш като калугер на сватба", "Полето се опраши като от подплашени яребици", "Радонов седеше пред малката си припряна жена като гривест кон", "Лицето на момъка се обтегна като у касапин, когато мери с очи, колко месо ще отсече". Тия сравнения са из разни Страшимирови произведения. Би могло да се наведат още много, та да се види, че наистина писателят разхубавява мисълта си с живи и оригинални сравнения. Но само с такива средства за художествен израз, Страшимировият стил не се добира до изискана поетическа висота. Тоя стил все пак си остава неравен, своеобразен, нервен, израз на Страшимировото писателско самочувство, стил, който ни разкрива писателя и човека.

 

 

БЕЛЕЖКИ:

1. Антон Страшимиров умира във Виена на 7 декември 1937 година. [обратно]

2. Първото си стихотворение "Мъчно, тясно ми е - простор ми дайте" Страшимиров публикува в сп. "Искра", 1889, кн. 3. [обратно]

3. Вероятно става дума за печатна грешка, повлияна от мястото на издаване на "Звезда" - В. Търново. [обратно]

4. Списанието излиза в периода 1901 - 1912 г. През октомври 1902 издаването му прекъсва и се подновява през м. септември, 1906 г. 1910 - 1911 г. излиза под заглавие "Наблюдател". [обратно]

5. "Наши дни" е месечно издание, което излиза в 10 книжки през 1921. [обратно]

6. Романът е издаден от фонд "Напредък" на Българското книжовно дружество и е отпечатан през 1902 г. [обратно]

7. "Вампир" също е отпечатана през 1902 година. [обратно]

8. Повестта е отпечатана през 1904 година. [обратно]

9. Първата е наградена през 1904, а втората - през 1907 г. [обратно]

10. Вторият том е отпечатан през 1912 година. [обратно]

11. Изданието се реализира в три тома: Т. І. Повести; Т. ІІ. Новели; Т. ІІІ. Висящ мост (роман). [обратно]

12. Повестта се публикува за първи път в сп. "Български преглед" (г. VІ (1900), кн. VІ) под заглавие "Щастието на един век". [обратно]

13. Антон Страшимиров е народен представител в ХІІ (1902-1903) и ХІІІ (1903-1908) ОНС. През 1911 година е избран за народен представител в V ВНС. [обратно]

 

 

БИБЛИОГРАФИЯ:

К. Величков. Смутно време. (Величк[ов.] Съчинения, т. VIII [1914]).

Д-р К. Кръстев. Историята на една повест. "Периодическо списание", кн. LХV [г. ХVІ, 1904, св. 5-6].

Ст. Минчев. Селски любовни скърби и радости ("Есенни дни"). "Мисъл", год. XII (1903).

Вл. Василев. Последните драми на А. Страшимирова. "Мисъл", год. XVII [1907].

Б. Ангелов. Един нов документ за драматургическото труженичество на А. Страшимиров ("Св. Ив. Рилски"). "Съвременна мисъл", год. III, кн. 1 [1912].

Д. Бабев. А. Страшимиров. ("Нашите писатели". София, 1916).

 

 

НОВА БИБЛИОГРАФИЯ:

Антон Страшимиров. Личност и дело. 1872-1931. Юбилеен сборник, 1931.

А. Страшимиров, Ел. Пелин и Й. Йовков в спомените на съвременниците си. София: Български писател, 1962.

Николов, Минко. Антон Страшимиров. Монографически портрет. С., 1965.

Каранфилов, Ефрем. Антон Страшимиров и душевността на българина. С., 1979.

Правчанов, С. Неуморимият обвинител. Обществена и публицистична дейност на А. Страшимиров. С., 1986.

Коларов, Радосвет. В художествения свят на романа "Хоро". С., 1988.

Баева, Албена. Кланицата: Структурен анализ на романа "Хоро" от Антон Страшимиров. София: Сребърен лъв, 1995.

Казанджиев, Спиридон. Есета. Из архива. Съст. А. Стойнев, Д. Илиева. София: АИ "Марин Дринов", 1999.

 

 

© Стефан Попвасилев, 1929
© Издателство LiterNet, 02.03.2004

=============================
Публикация в "Библиотека "Български писатели". Под ред. на М. Арнаудов. Т. V, София: Факел, 1929.
Публикация в "Библиотека "Български писатели". Т. V. Под ред. на А. Вачева. Варна: LiterNet, 2004.