Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ИСТОРИЧЕСКИЯТ НАРАТИВ НА "ЧЕТИТЕ В БЪЛГАРИЯ НА ФИЛИП ТОТЯ, ХАДЖИ ДИМИТРА И СТЕФАН КАРАДЖАТА" ОТ З. СТОЯНОВ

Страшимир Цанов

web


The paper deals with the models of historical thinking which build up the narrative in The Bands of Philip Totya, Hadji Dimitra and Stefan Karadjata in Bulgaria. It emphasises Zahari Stoyanov’s opinion that sacrifice leads to historical changes. The functions of the fictional moments in the text have been clarified. The conditionality of the satirical intentions on the ideas of history has been interpreted. The paper explains the specificity of Zahari Stoyanov’s narrative by following the idea that history is destabilising of different group stereotypes.

В контекста на Захарий-Стояновите книги, посветени на последното революционно десетилетие на Възраждането ("Записки по българските въстания", "Васил Левски. Дяконът. Основни чърти из живота му", "Христо Ботйов. Опит за биография"), "Четите в България..." (Пловдив, 1885) заема особено място. Във всички останали авторът разказва националноосвободителните борби чрез една основна жанрова доминанта. Синкретизмът на "Записките" се базира на мемоарния дискурс, а творбите за Левски и Ботев концептират историята през персоналистичната оптика на биографията.

"Четите в България..." също е синкретично произведение (синкретизмът е същностен принцип на З.-Стояновото писане), но в творбата няма господстващ жанров регистър. Повествувайки за исторически събития, книгата носи някои характеристики на историографията - цитиране на документи, анализ на устни свидетелства с цел установяване на историческата истина. Историографското начало обаче е погълнато от стихията на мемоарното (възпроизведените в първолична форма спомени на седемте четници на Хаджи Димитър и Стефан Караджа), мемоарният дискурс на свой ред е олитературен чрез наситения с тропи изказ, пряката реч, умереното вмъкване на фикционални моменти. Посредством портретите на Хаджи Димитър и Стефан Караджа книгата включва в себе си биографичния дискурс, а непрекъснатото съотнасяне на минало и настояще генерира публицистичната й тоналност. Да се даде точно определение на жанра на произведението, е невъзможно, а едва ли е и толкова необходимо. "Четите в България..." е в най-общ смисъл на думата исторически наратив, защото авторът изхожда от съзнанието за историчността на разказваните събития. Чрез текста си той едновременно се стреми да предостави факти на бъдещите историци, на Историята като наука, изследваща миналото, и манипулативно да предопредели нейното (на историческата наука) отношение към случилото се през 1867-1868 г. И двете цели З. Стоянов успява да постигне. Защо успява, не е безсмислен въпрос, но определено не носи особен смисъл отговорът: защото е изключително талантлив разказвач. Безспорно е, че литературните достойнства на нелитературния текст "Четите в България..." генерират въздействието му върху оформянето на представите и оценките на историческата наука за четническия период на Българското възраждане (както впрочем и "Записки по българските въстания" предопределят до голяма степен образа на Априлското въстание в българската историческа памет). Не е достатъчно това да се обяснява само със З.-Стояновия дар на разказвач, необходимо е да се идентифицира спецификата на разказваческия му талант. Тя може да бъде назована с две думи - историчност на мисленето. З. Стоянов има ясното съзнание за разликата между историята като случилото се и историята като разказ за случилото се. Без втората история първата не съществува, поне като културна памет на общността. Чрез "Четите в България..." З. Стоянов идентифицира събитията от 1867-1868 г. като исторически и го прави адекватно не само с оглед на историческото мислене на нацията през 80-те години на XIX век, но и спрямо времева перспектива, включваща и нашата съвременност. Само по себе си това доказва смислеността на една интерпретация на идеите за история, съдържащи се в книгата.

Настоящата статия цели именно да изследва моделите на историческо мислене, които конструират наратива на "Четите в България...". Или, както заглавието казва, историческия наратив на тази книга.

Естествено, трябва да започнем с въпроса: кои факти контекстът на книгата определя като съставки на Историята. Според автора фактите могат да се възприемат като исторически, ако имат следствия, ако пораждат съществени промени в общественото битие на нацията, или - ако разкриват същностни, типични ментални нагласи (стереотипи на етническа, регионална, съсловна психология). Историята е не само движение, промяна на националното битие, тя включва и трайните, типичните характеристики на социалната психология на общността, които са в основата на историческата събитийност и се променят под нейно въздействие. Първата З.-Стоянова идея за историчност на факта кореспондира с духа на традиционната историография, а втората е съзвучна с Новата история, с актуалната за нашата съвременност микроистория, или история на всекидневието. Съвместени в перото на медвенския Тукидит, двете идеи за историята раждат уникалното съседство между разсъжденията за историческото значение на четите и бита на бебровските търговци, които "могат да направят половин ока сапун - три четвърти драма"1 и с много хитрост и малко раболепие да оцелеят в морето от турски села, принасяйки при това и полза роду ("както от Елена, така и от Беброво са излезли най-много учители"). Всъщност всички отклонения в книгата по посока бит и социална психология опосредствено хвърлят светлина върху логиката на историческите (политическите) събития, защото изясняват техния причинно-следствен контекст. Така например самото случване на битката в гората Пустия според текста е възможно благодарение на някои особености на турската етнопсихология. Естествено, далеч сме от мисълта да определяме синкретичната проза на З. Стоянов като предшестваща Новата история, чието начало маркират Люсиен Февр и Марк Блок, основатели на сп. "Анали за икономическа и социална история" през 1929 г. Новата история е антиципирана през XVIII и XIX век от мислители като Волтер2, Шатобриан, Гизо, Бокл, Мишле. С творчеството на последните двама българският автор е добре запознат и достатъчно данни за това има в неговите текстове. Самата ориентация към устното слово, към сказоподобния език, така характерна за З. Стоянов, също генерира включването на множество подробности от частно, социално-битово и социално-психологическо естество в големия разказ за политическите събития.

З.-Стояновото повествование за революционните брожения от 1867-1868 г. има като своя отправна точка идеята, че историческото познание трябва да се ангажира с митологизираните личности и събития. Точно защото са митове, те го заслужават. Вглеждането в идеала по принцип застрашава статуквото му на идеал, но при З. Стоянов това вглеждане има идентичност на приближаване-съпричастност, приемане на идеалното от страна на простите смъртни. Колкото повече знае националната общност за героите, толкова по-значимо е тяхното следсмъртно битие, което за съратника на Бенковски е задължителен фактор на националната самоличност: "техните имена се произнасят без разлика и на партии, и на съсловия <...> те са идеал за всеки българин <...> на малцина е известно действията на тия народни херои, що за хора са били те, кой ги е накарал да минат Дунава, как са се осмелили да излязат с двайсе или стотина момчета срещу колосалната Турска империя. <...> Делата на едного Хаджи Димитра ще да намерят стотина подражатели най-много измежду българския народ..."

За З. Стоянов историята е разказ за познато-непознати неща. Непознатото не може да бъде обект на историята, защото е несъществено (ако е съществено, то не може да остане непознато). Историята може да се интересува само от познатото (същественото) и нейната цел е да го направи за изкушения от историческото знание още по-познато, по-разбираемо и ясно, да го види през оптиката на обективността, освободено от наслоенията на субективните визии. Филип Тотю, Хаджи Димитър, Стефан Караджа са познати на народа, защото са създали исторически събития, техните подвизи са породили следствия, оказали са мощно патриотично и революционно въздействие върху народните маси. З.-Стояновият наратив ги вписва в логиката на историческото развитие - след дейността на Раковски и преди вътрешната организация на Левски. Четите са следствие на събитие като Първата българска легия от 1862 г. и предпоставка за успешното изграждане на комитетската мрежа в България след 1870 г. Личностите, които създават историческите събития, събитията, променящи съдбата на нацията, са исторически митове, т.е. герои, безспорни, абсолютни морални ценности, примери за подражание. Логиката на З.-Стояновия наратив е, че към историческите митове трябва да се подхожда с обективността на историческото познание. За него то е ценност само по себе си, чрез него нацията постига своята зрелост. Целта му съвсем не е демитологизацията. Целта му е известните да станат и по-познати. Историческият контекст е необходим на митологемите. От аксиологическата позиция на автора, ако те са автентични митологеми, обективността на историческото знание, доколкото тя е възможна, допълнително ще открои героичните им ореоли. Ако не са автентични - ще дадат повод да се обясни на нуждаещия се от историческо мислене български читател, че законите на времето, повелите на историческата необходимост не само се създават от големите личности, но и сами ги създават, и даже могат да направят от полуграмотен и полукриминален субект емблема на национална гордост. Показателна е разликата в отношението на З. Стоянов към Филип Тотю и Панайот Хитов, от една страна, и Хаджи Димитър и Стефан Караджа, от друга. П. Хитов даже не е включен като герой на четническите 1867-1868 г., въпреки че успешно изпълнява възложената му от Добродетелната дружина мисия да проучи настроенията в България, без да влиза в сражения. За историческото мислене на З. Стоянов героиката и саможертвата осъществяват националното самоосъзнаване и косвено (чрез Руско-турската война от 1877-1878 г.) водят до националното освобождение. С пиетета си към идеалистите и "лудите глави" З. Стоянов просто не може да бъде "житиеписец" на П. Хитов и неговата чета. По-различен е случаят с Филип Тотю. "Крилатият" войвода не притежава саможертвения идеализъм, който според З. Стоянов идентифицира една историческа личност като автентичен митогерой, т.е. като адекватен на историческата необходимост и създаващ историческите събития не само с делата си (пряко), но и посредством дадения пример, запечатан в националната памет като образец. Но ако Филип Тотю не е от автентичните митогерои, от тези, които правят Историята, той безспорно е митогерой, конструиран от историческите събития, защото вписва безспорното си лично юначество в контекста на историческата необходимост българите от 60-те години на XIX век да имат своите актуални символи3 на войнска храброст. Битката при с. Върбовка ражда думата "комита" и това е достатъчно, за да бъде наричан всеки "малко-много разбуденичък българин Тотю" и Бачо Киро да пише за "Тотюво време". "Хвърковат" още преди 1867 г., Филип Тотю става жива легенда, защото историята като събитийност има нужда от това. Историята като памет за събитията, като обективен разказ за тях, не може да му отнеме това статукво. Показателно е, че за исторически мислещия З. Стоянов моралната деградация на човека Филип Тотю ("откогато се той оттегли да живей в Одеса, престана вече да води юнашки чисто непорочен живот") не може да накърни историческата значимост на мита Филип Тотю: "Филип Тотю, хвърковатият тоя гяурин! Какъв страх зададе той на апатическата Турция, колко много подигна той морално-патриотическото чувство на българския народ! <...> При всичко това обаче направеното от него си остава чист исторически факт и според съвременни взглядове името Тотю Филип завинаги ще държи почетно място между другите борци и деятели за Освобождението."

З.-Стояновият наратив внушава, че личността, сляла личното си битие с националната идея, е нейно въплъщение-символ. Идеята твори Историята - "оня страшен великан, който се нарича идея и пред който падат на поклонение и топове, и пушки." Но Идеята не може да даде плът на Историята, ако сама не придобие плът в личностите, жертващи себе си в нейно име. Тези личности, които в настоящата разработка назоваваме митогерои, са според З. Стоянов едновременно рожби на своето време и творци на неговата промяна. Те правят историята и паметта за тях съхранява историческата идентичност на нацията. "Четите в България..." откроява като автентични митогерои, морално адекватни на признанието, дадено им от националната памет и историята, двамата войводи от 1868 г. - Хаджи Димитър и Стефан Караджа.

Повествованието за най-славната българска чета започва като историографски текст (цел на четата, причини за организирането й), след това преминава към свидетелското слово на един от участниците в нея (Ангел Обретенов). Неговият разказ е вторично мемоаристичен, защото е всепроникнат от стила на З. Стоянов, ярък и индивидуален, както и в "Записките". Текстът е изпъстрен с подробности, които имат двояка функция - от една страна, доказват истинността на представените исторически факти, а от друга - романизират наратива, включват в него напрежението на сюжетното разгръщане и емоционалните светове на героите. Едно сравнение между З.-Стояновото произведение и чуждите документи за четата (особено османските - докладите на Митхад паша и Мехмед Сабри паша) (Четата 1988) доказва, че идеализацията на войводите и четата като цяло си има своите обективни основания - те са идеализирани не само защото митотворецът З. Стоянов смята това за исторически необходимо, а и защото действително съответстват на колективните представи за идеално поведение на историческите личности. Въпреки това в творбата присъстват някои фикционални моменти, които допълнително открояват митологичните ореоли на войводите. Наличието им лесно може да се обясни - митологичното отношение към историята не признава нейните верификационни критерии (иначе не би било митологично), то следва вътрешната си логика, според която това, което е трябвало да бъде, за да съответства на идеалния модел, е било. Или, казано с езика на Кантовата логика, за историко-митологичното мислене няма разлика между асерторично съждение и аподиктично съждение (Кант 1994: 116). За да открием фикционалните моменти и да изясним техните функции, ще използваме като паралелен контекст спомените на един от тримата оцелели в Бузлуджанската битка - Христо Македонски4.

Още първото важно събитие от похода на четата - влизането в село Саръяр - е представено в книгите на З. Стоянов и Хр. Македонски със съществени различия. Побоят над бея в "Четите в България..." е определено измислен, защото отсъства както в записките на Христо Македонски, така и в официалните турски документи, регистриращи в детайли движението на бунтовниците от Дунав до Бузлуджа (Тодоров-Хиндалов 1929). Фикционализирането на историческия наратив произтича от потребността кардиналният исторически конфликт "българи - турци" да се символизира от една битова ситуация - българи бият турски бей. Чрез символиката на физическата саморазправа се откроява промененият характер на отношението "поробени - поробители", новото самочувствие на българина от революционната епоха. Неслучайно побоят е следствие на ангарията - символ на безправието на българите в Османската империя. Другата определено измислена случка в Саръяр е заплюването в лицето на свищовския "базиргянин" от Хаджи Димитър. Това действие не съответства на характера на войводата, засвидетелстван в спомените на неговите съвременници. Епизодът не би убягнал и от вниманието на Хр. Македонски, за когото подобни жестове са нещо нормално и не влизат в разрез с представите му за достойнство на бунтовнически водач. Плюнката в лицето на търговеца като че ли е измислена, за да се измисли репликата на войводата: "Ние не сме минали ни за пари, ни за коне, ни пък за меки жени, но за свободата на вас." Тези думи са реторическо клише, те акцентират безкористната отдаденост на патриотичната кауза и звучат като перифрастичен цитат от Стамболовата песен, с която поетът войвода и апологет на Хаджи Димитър, Христо Ботев, слиза на Козлодуйския бряг осем години след подвига на своя кумир.

В "Четите в България...", както и във всички З.-Стоянови съчинения, посветени на революционните движения, има твърде много пряка реч, точно цитиране на разговори и обръщения, които не могат точно (буквално) да се запомнят. Тази фикционализация на историята не е фалшификация, доколкото не променя смисъла на събитията. Тя обаче романизира дискурса и уплътнява героическите ореоли на историческите личности. Както и Вазов, З. Стоянов митологизира героите на българската националноосвободителна идеология. Идеологията е слово, което изисква потвърждение с дела. Както словото не може без дела, така и на делата е необходимо словото. Единството "слово - дело" легитимира митоисторическата идентичност на личностите, посветили живота си на българската национална идеология. Това обяснява ритуалната реторичност в словесното поведение на Хаджи Димитър и Стефан Караджа в текста на З. Стоянов. Неизкушеният (поне не дотолкова) от митотворчески амбиции Хр. Македонски е далеч по-достоверностен в представянето на войводите. Затова "неговият" Стефан Караджа не призовава при пленяването си своите бойни другари към отмъщение (нещо трудно възможно за един "полумъртъв" човек и въобще невъзможно като слово, което може да бъде чуто в грохота на битката).

В двете книги има обаче три особено важни фактически разминавания. Едното от тях не е пряко свързано с интересуващия ни проблем - как З.-Стояновата книга, разказвайки историята, изгражда образите на митогероите. За пълнота на изложението ще го засегнем накратко. В текста на З. Стоянов при четвъртата битка четата е разделена на три отделения, командвани съответно от Хаджи Димитър, Стефан Караджата и Мавро от Казанлък. Според Хр. Македонски отделенията са две и Мавро въобще не съществува като участник в събитието. "Четите в България..." обяснява пленяването на Караджата с дезертьорството на Мавро и неговото отделение. Истината вероятно е някъде по средата, но по-близо до версията на Хр. Македонски. Ако се основаваме на спомените на Панайот Хитов (1962: 66), можем да допуснем, че в четата е бил и човек с прозвище Мавро. Но дали е командвал лявото отделение5 в сражението? В обкръжението на двамата войводи са опитни и прославени бойци от българските планини, походите на Гарибалди, Критското въстание, руските войни в Кавказ. При наличието на личности (някои от тях живи легенди), като Иван Попхристов (Иванчо Христович), Спиро Джеров, Димитър Зааралията (Коджа Ибрахим), Стефан Господинов-Хитрия, Коста Ефтимов (Наполеона) и др., е абсурдно да се мисли, че на малко известния Мавро ще бъде поверена командата на четническо отделение. По всяка вероятност отделенията са били две, както твърди Христо Македонски, а личното дезертьорство на Мавро е мултиплицирано от склонните към преувеличение информатори на З. Стоянов, който, особено чувствителен към темата "предателство", им се доверява. Освен това дезертьорството на цяло отделение (според цитирания Марин Нейков 14 души) "не се засича" от скрупульозните в своята информативност официални турски източници за събитията.

Далеч по-интересни, с оглед целите на настоящата разработка, са другите две фактически разминавания. Първото съдържа опозицията "единодушие - разномислие" на войводите. Между втората и третата битка четата пленява двадесетина въоръжени турци, които се представят за воловари и след кратък разпит са освободени. Случката е представена по следния начин в двете книги:

"Те навярно бяха от потерята, но скриха пред нас истината; казаха, че излезли да си търсят воловете. Караджата им прегледа пушките, които бяха пълни, а после им ги даде, като им поръча, че ако вземат участие в потерята, ще бъдат изклани като пилета.

Валлаха, билляха, няма да бъдем - говореха те, кротки и смирени като агнета. На много момчета не стана добре, гдето отпуснахме тия наши лични неприятели, но що да се чини, когато войводите искаха да изпълнят своите обязаности."

(Стоянов 1983: 177)

"Те се предадоха без съпротива. Те бяха толкова наивни, че на запитването от страна на Караджата те отговориха:

- Пратени сме да върдим.

Караджата разгледа оръжието им, а ние се приготвихме да колим. Както Караджата, така и всички ние изказахме мисъл, че те трябва да се умъртвят; само Хаджията не се съгласяваше и не позволяваше.

Не е голям мурафет, казваше той, ако вземем да ги избием, но няма да ги свършим, пък и това не е кавалерско. <...> И Караджата се подчини на решението на Хаджията, пусна турците да си идат, като наивно им поръчваше да не вземат участие в потерята против нас."

    (Македонски 1983: 79)

Христо Македонски е личен приятел със Стефан Караджа. Неколкократно в своите записки той изтъква неговото войводско превъзходство над Хаджи Димитър. В цитирания пасаж разногласието между двамата категорично е посочено, и то на два пъти. Нямаме никакво основание да не се доверяваме на свидетелството, че по въпроса за съдбата на пленените турци войводите са на противоположни позиции. В книгата на З. Стоянов великодушието към пленниците е приписано и на двамата. Това поражда въпроса: защо текстът "фалшифицира исторически факт"?6 При цялата си преданост към "святата истина" на историческото случване, З. Стоянов подхожда към него от определени светогледни (идеологически) позиции. Във всичките си книги, посветени на революционните събития от 60-те и 70-те години на XIX век, той следва ясно очертана схема, в която са подредени причини и следствия, а ценностите са строго йерархизирани. Раковски и четите подготвят създаването на вътрешната революционна организация на Левски, без нея е немислимо Априлското въстание, чието следствие е Освобождението. Личност-връх, като политическа мисъл и морал, на националната революция е Левски. Саможертвите на идеалистите са в основата на българската независимост. Това в резюме е идеологическата визия на З. Стоянов за същността на революционната епоха и в нея почетно място заемат митогероите, изкупителите на националната свобода. Тази идеологическа визия ПРЕДШЕСТВА представянето на историческата събитийност7 и е логично в определени моменти да пренебрегва декларираната от автора вярност към "святата истина", защото З. Стоянов е не само създател на исторически наративи, но е и инструмент на една наситена с национални митологеми идеология. Когато се подготвя изданието на "Четите в България...", Хаджи Димитър и Стефан Караджа вече са митологизирани от фолклора и литературата, ценностно са сдвоени от Ботевото "Кажи ми, сестро, де й Караджата" и Вазовото "един бе главата, другият - умът". За логиката на митоисторическото мислене е недопустимо наративът да приписва рицарски жест на единия войвода и желание за насилие над беззащитни хора на другия. И З.-Стояновият наратив не го прави, а си позволява да "фалшифицира" исторически факт, който обаче няма отношение към Историята като институционално познание (в една академична история, при цялата й подробност, може да влезе фактът, че пленниците са освободени, но не и детайлизираната информация за перипетиите на освобождаването им).

Последното фактическо разминаване между двете книги, което ще разгледаме, не включва различни версии на един факт, а е свързано с казуса "премълчана информация". У Хр. Македонски присъства един конфликт между войводата Хаджи Димитър и знаменосеца Димитър Зааралията - Коджа Ибрахим. Спречкването е по повод посоката на движение на четата и е непосредствено преди Бузлуджанската битка. Хр. Македонски акцентира върху него, отделя му почти цяла страница (Македонски 1983: 101-102). У З. Стоянов конфликтът въобще отсъства. Няма никаква логика епизодът да е измислен и това поражда въпроса: защо е пропуснат в "Четите в България...". Възможно е да е премълчан от Ангел Обретенов и другите информатори, защото кавгата между войвода и знаменосец непосредствено предхожда отделянето на 14 души от четата, сред които е и Зааралията. Тяхната версия е, че това става неволно, че те се изгубват, но "Записките" на Хр. Македонски оставят у непредубедения читател съмнения в нейната истинност. Другата възможност е спречкването да е премълчано от самия З. Стоянов, защото нарушава идентичността на митогероя Хаджи Димитър, защото противоречи на митоисторическия наратив на творбата. Сам по себе си конфликтът не може да хвърли сянка върху моралния облик на войводата, върху статуса му на заслужил революционен деятел. Но в националното съзнание Хаджи Димитър не е просто видна историческа личност. Той е нещо много по-голямо. Българите от 80-те години на XIX век конструират ценностните стереотипи, чрез които осмислят предосвобожденската епоха, не толкова с инструментариума на историографията, колкото посредством дискурсите на литературата и мемоаристиката. Още преди Освобождението знаменитата балада на Ботев и една позабравена днес драма на Л. Каравелов вписват в културната памет образа на митичния юнак Хаджи Димитър. Да не забравяме и че той е фолклоризиран в свръхценностна насока, преди литературата да се ангажира с неговата митологизация. За читателя на "Четите в България..." "куцофлорският херой" е легенда, харизматична историческа личност. Харизматичният водач въздейства върху своите съратници с магията на свръхестественото, него го следват не защото взема правилни решения, а защото ги взема именно той. Харизмата не допуска недоверието на своите и тяхното противопоставяне - иначе не би била харизма (Вебер 1992: 85-88). Историята познава сюжета "изгубена харизматичност", но българската митоисторическа представа за Хаджи Димитър от времето на "Четите в България..." изобщо изключва неговата поява като възможен алтернативен поглед към близкото минало. Евентуалното включване на конфликта "войвода - знаменосец" в книгата би нарушило харизматичната идентичност на митогероя Хаджи Димитър. За спецификата на З.-Стояновия наратив този епизод би бил чуждо тяло. Това ни дава основание да приемем, че, ако е знаел за спречкването, така подчертано като факт у Хр. Македонски, З. Стоянов не би разколебал с неговото включване митоисторическата интенция8 на своя наратив.

"Четите в България..." не представя само героичното в драматичния юли 1868 г. В митоисторическия дискурс на автора, зададен още от статията "Имената на българските въстаници, които са посягали сами на живота си" (в. "Работник", бр. 28, 1881 г.), герои на нацията са верните на клетвата "Свобода или смърт". Това не пречи на автора да отделя изключително внимание, и то чрез Аз-повествованието, на тези, които не могат да се издигнат до пиедестала на героите, които не изпълняват клетвата си. До чутовната саможертва на Бузлуджа наративът на "Четите в България..." поставя малодушната капитулация край Кечидере. В книгата категорична е отрицателната оценка само на предателите - овчарите, които предават ранените юнаци на турската власт, и чорбаджиите туркофили. Патриотите, обичащите България, но нямащи моралната сила да изберат смъртта в нейно име пред живота си, не са заклеймени. С това историческият наратив постига своята пълнота - той едновременно съгражда митовете, на които се основава националната идентичност в историята, и достоверно представя историческите събития; прекланя се пред безкомпромисния самопожертвователен идеализъм и мъдро отчита, че не всички могат да го проявяват, че той е достояние не на масата, а на единиците, избраниците. В З.-Стояновия разказ за Историята на националната революция и тези, които с готовност жертват живота си за свободата, и тези, които служат на Отечеството, но се стремят и да оцелеят, участват в историческото ставане. Историята като събитийност не може както без едните, така и без другите. Не може без тях и Историята като разказ. За нея обаче е особено важна паметта за величието на подвига. Оттук произтича една важна особеност на З.-Стояновия исторически наратив - сатиричната непримиримост с непризнателността към големите личности. Малките хора не могат да бъдат големи, те априори са лишени от възможността да избират да са големи, но те могат да са достойни, могат да изберат достойнството на преклонението пред подвига на водачите, избраниците, мъчениците за свобода. Без това преклонение саможертвите губят историческия си смисъл, защото, и това е важна импликация на З.-Стояновите текстове, делото на героите, на изключителните личности, не е заради самите тях, а е за общността, за другите, които не могат да се издигнат до тяхното величие. Логиката на З.-Стояновия наратив внушава достатъчно ясно една идея за историчност на личността - историческа е личността, която жертва себе си в името на другите, на тези, които са припознати като свои. Определено това е героическа, "митическа" идея за мястото на личността в историята. Тя обаче не обсебва изцяло историческото мислене на "българския Тукидид". За него са важни както героите, пред които се прекланя, така и обикновените хора, които разбира, а също предателите и непризнателните, които презира. С последните са свързани сатиричните ракурси на разказите за "най-бляскавата страница на нашата нова история". Сатиричната Захариева злъч срещу родоотстъпниците е производна от националистическия историзъм на автора. Какво имаме предвид чрез това понятие? За З. Стоянов историческа и съответно национална идентичност има народът, който почита своите герои. На едно дълбинно равнище в неговото идеологическо мислене враговете на идеята за национален суверенитет и апатичните към нея стоят на едно и също стъпало на нравствена деградация. Неслучайно "Четите в България..." завършва с диалога между предателя Маню и "послушните" младежи. Подобно на "Немили-недраги", и З.-Стояновата книга не приключва с апотеоз на подвига, а със сатирично-елегична констатация, която внушава, че делата на героите имат историческа смисленост в паметта и достойнството на потомците. На Вазовото: "Бедни, бедни Македонски! Защо не умря при Гредетин?...", съответства Захариевото: "Тежко и горко на народ с такива послушни младежи! - отговаряме ние..."

В началото на статията подчертахме, че за З. Стоянов историята е промяна, исторически са събитията, които водят до значими следствия в битието на националната общност. Необратимостта е същност на историческото движение, а неповторимостта - на историческите събития, които го изграждат. Логично възникват въпросите: какво място за З. Стоянов заема повтарящото се в историята, как може да се обясни наситеността на "Четите в България...", освен със събития и с твърде много обстоятелства. Текстът определено има афинитет не само към динамиката на историческите случвания, но и към трайното, устойчивото в бита и традициите, казано с езика на Фернан Бродел, към "почти неподвижната история". Авторът го търси в социалната психология, в нейния консерватизъм. По повод на историческите факти повествованието въвежда ред обобщения за различен тип общностна психология. Те визират стереотипи на мислене и поведение на етноси, регионални групи, съсловия. От книгата научаваме за манталитета на бебровци, за отношенията "котленци - сливенци". Лайтмотивно присъстват наблюдения върху българската народопсихология, а също и върху турската. Особено предпочитани са психологическите съпоставки: "българи - турци", "просветена Европа - варварска Турция", "чорбаджии преди - чорбаджии след Освобождението"... Националнополитическият конфликт е представен и чрез гледната точка на Другия, на Врага - налице е опит да се види историческата събитийност и през неговия поглед9.

От текста могат да се научат много неща - за символиката на разкопчаните крачоли и наметнатата аба, за неволното съучастие на цензурата в сътворяването на митовете. Авторът е изключително аналитичен - фактите, които представят манталитета, бита, социалното поведение на различни групи, винаги служат за основа на обобщения. Обикновено те се илюстрират от някаква случка, лично наблюдавана или "разиграна" по вероятност. Чрез и по повод хората и събитията наративът непрекъснато типизира историческото време, характеризира го като срещи между различни колективни психологически нагласи. Безспорно за З. Стоянов фактите от социалната психология принадлежат на историята и трябва да бъдат обект на историческия разказ. Защото историята е именно нахлуване в стабилността на етно- и регионалнопсихологическите стереотипи. Историята е промяна и следователно това, което се променя, е част от нея. Захарий-Стояновата историософия на революционното Възраждане има две основни понятия - "иде" и "подвиг". Подвигът е силата, чрез която идеята разрушава стабилността, регламентираната повторяемост в живота на обществото, силата, посредством която битието на хората се променя, за да се превърне народът в нация. Емблематичен пример са редовете, посветени на обесването на Стефан Орешков и следствията от това събитие:

"Юнакът стъпял смело, дигал гордо своята утомлена глава и с глас решителен поздравявал натрупаните българи, а особено ония, които той познавал лично: - Сбогом, братя! Сбогом, мили сестри! Аз не отивам да умра, както мислят поганците, но да се родя - казал той на двете си сестри, които нарочно били дошли от Шипка да присъствуват на трагическия акт.<...>

Изминало се няколко месеца от тоя пръв тържествен акт - даванието жертва за българската свобода, - а казанлъшките по-будни младежи, най-много учениците, бъдещи герои при Шипченския проход, не забравят действията и словата, казани и извършени от Ст. Орешкова. <...> Избирали едного изпомежду си, когото наричали Стефан Шипченчето, закачали на гърдите му бяла книга, връзвали му ръцете опак, туряли го на празно бъчовче и го приготовлявали за бесилницата. Избраникът от своя страна се обръщал към другарите си като към народа, говорел реч патриотическа, приказвал им, че умира за вяра, прощавал се, псувал турците и пр."

З. Стоянов е автор с изключително чувство за историчността на битието, той е исторически мислещ във всичките си текстове - и в посветените на близкото минало, и в тези, чрез които се ангажира със съвременни политически въпроси (историчността на Захариевата публицистика е благодатна тема, ненамерила все още своя изследовател). Емблематичен за неговото историческо мислене е последният абзац на предисловието на "Четите в България на Филип Тотя, Хаджи Димитра и Стефан Караджата":

"Не зная доколко съм можал да запазя правилото на сухата обективност в тоя си труд. Право да си кажа, аз се не пазих твърде от да не изказвам симпатии и антипатии в някои събития и обстоятелства. Напротив, драго ще да ми бъде даже, ако съм можал да се съобразя с духа на времето, в което пиша. Ако за бъдещия историк са важни фактите и датите от Х. Д. чета, то не по-малко му е нужно да знае и това обстоятелство, като как са гледали съвременниците на тая чета шестнадесет години след нейното преминувание (подч.м., С.Ц.).

За автора на тези редове историчността на фактите и датите се обуславя от оценките за тях ("как са гледали"), изразявани от следходниците. Историческите събития се раждат от духа на времето и на свой ред са фактори на неговата промяна и неговото формиране. Колкото по-силно въздействат историческите факти върху духа на времето, толкова те са по-исторически. Това внушава историзмът като модел на мислене в третата книга на З. Стоянов. Впечатлява това, че той определя като исторически не само събитията, за които пише, не само техните ментални обстоятелствени контексти, но и своето оценъчно отношение към тях, изразено шестнадесет години по-късно. От негова гледна точка всичко е история, писането на история е част от Историята. Разглеждането на едни събития като исторически, като обект на историческо спомняне и историческа оценка, на свой ред се превръща в обект на историческо изследване. Битието на човека е същностно историческо. Захарий Стоянов тотално историзира своя наратив - той идентифицира като исторически както събитията, за които разказва, така и самото разказване за тях, защото то, колкото и да е субективно, изразява определена групова менталност, имаща конкретно-времева, променлива и следователно историческа ситуираност. Всичко, което изразява човешка психология, незатворена в уникално-индивидуалното, съкровено-личното, човешка психология със социална идентичност, за гениалния "овчарин" е обект на историята, на историята като оценъчен разказ за нещата, такива, каквито са били и каквито са. Разказ и за нещата, каквито е трябвало да бъдат, защото Историята като знание не може както без истина, така и без митове.

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. Всички цитати са по изданието Стоянов (1983). [обратно]

2. Показателно е какво пише Волтер в "Нови разсъждения върху историята" (1744): "Но след като прочетох три или четири хиляди описания на битки и съдържанието на няколкостотин договора, открих, че всъщност не съм станал никак по-образован. Аз научавах там само събитията. Чрез битката на Шарл Мартел аз не опознах французите и сарацините повече, отколкото познавах татарите и турците чрез победата на Тимур над Баязид." (Льо Гоф 1988: 237). [обратно]

3. Средновековните символи на българското юначество, с които възрожденската книжнина идеологизира патриотичното самочувствие, в средата на 60-те години на XIX век вече не са достатъчни. Те са подготвили почвата да се търсят герои и в съвременността. Призивността на Чинтуловите стихове ("да бъдем пак, каквито бяхме") търси своята осъщественост в политическото битие на националния колектив. [обратно]

4. Христо Македонски е автор на "Записки на Христо Н. Македонски. 1852-1877 (първо издание - 1896, второ - 1983). Книгата в по-голяма степен от З.-Стояновата е ценен исторически източник за събитията от юли 1868 г. Причината явно е в това, че свидетелските качества на Христо Македонски превъзхождат тези на седемте информатори на З. Стоянов. Цитатите са по второто издание на книгата. [обратно]

5. В това, че именно лявото отделение е "предоставено" на предателя Мавро, като че ли има някаква архетипна логика - лявата страна е лошата, дяволската. Ако решим да продължим с психологизацията на историческата информация, можем да потърсим в съответствието 14 души начело с Мавро (както е според Нейков 1899) - 14 души, отделили се от Хаджи Димитър преди Бузлуджа, несъзнателен израз на чувство за вина от съзнателно прикриващи дезертьорството си хора. Тази хипотеза е правомерна, защото информаторите на З. Стоянов, разказващи за предателството на Мавро, са от групата на отделилите се (или, както те твърдят, изгубилите се) преди Бузлуджанското сражение четници. [обратно]

6. Дали информаторите премълчават част от истината за случилото се, или З. Стоянов "редактира" тяхната информация, е въпрос, на който може да се отговори само хипотетично. Нас в случая ни интересува текстът на "Четите в България...", а доколкото спомените на седемте четници са обработени от З. Стоянов и той е автор на книгата, естествено е да се приеме, че повествователят е проекция на неговата творческа личност. [обратно]

7. З. Стоянов може да бъде смятан за митоисторически писател и в един друг смисъл на понятието митоистория, този, използван от Корнфорд: "Митоистория (Mythistorу) е историческо описание, представено в рамките на стандартна концепция, художествена или философска (можем да добавим и идеологическа - д.м., С.Ц.), която здраво се е укрепила в съзнанието на автора, много време преди у него да се е появил замисълът за произведението." (Cornford 1907). [обратно]

8. Митоисторическата интенция на повествованието на "Четите в България..." най-определено присъства в биографичните портрети, чрез които се разрежда динамиката на целенасоченото мемоарно-сюжетно разгръщане на текста. Освен биографиите на двамата войводи, в книгата впечатляват с категоричната идеализация на героите и редовете, посветени на Бачо Киро и Иванчо Христович. [обратно]

9. По повод реакцията на турците, когато разпознават в пленените комити убийците на Сулак Пехливан, повествованието включва интересни разсъждения за относителността на категорията "справедливост" в национално-политическите конфронтации. Те са въведени с: "Представете си за минута, че Сулак Пехливан беше някой наш войвода или комита...". Фразата, с която завършва отклонението, също е показателна за широтата на З.-Стояновото мислене: "Но да оставим патриотизма настрана, на който границите са твърде широки...". [обратно]

 

 

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА

Вебер 1992: Вебер, М. Социология на господството. Социология на религията. София, 1992, 85-88.

Кант 1994: Кант, И. Логика. София, 1994.

Корнфорд 1907: Cornford, F. M. Thucydides. Mythistoricus. London, 1907, P. VII.

Льо Гоф 1988: Льо Гоф, Жак. Новата история. // Историци за историята. София, 1988.

Македонски 1983: Македонски, Хр. Записки на Христо Н. Македонски. 1852-1877. Първо изд. - 1896. Второ изд. - София, 1983.

Нейков 1899: Нейков, Марин. Няколко думи за войводата Христо Македонски. // Народна дума (Русе), № 7, 11 ноември 1899.

Стоянов 1983: Стоянов, З. Съчинения. Т. 2. Биографии. Четите в България. София, 1983.

Тодоров-Хиндалов 1929: Тодоров-Хиндалов, Вл. Въстания и народни движения в предосвободителна България, според новооткрити турски официални документи. София, 1929.

Хитов 1962: Хитов, П. Моето пътуване по Стара планина. София, 1962.

Четата 1988: Четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа. Чуждестранни документи. Под редакцията на З. Маркова, О. Маждракова, Д. Дойнов. София, 1988.

 

 

© Страшимир Цанов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 11.07.2009, № 7 (116)