Румяна Дамянова

web | Адаптацията като стратегия...

В историята на Българското възраждане д-р Петър Берон е една от най-необичайните фигури. Неговото име многократно е съпътствано от определението първи - Борис Йоцов го нарича “първият европеец в българската литература”; още приживе Берон е определян като “първият български учен”; неговият “Рибен буквар” е първият български учебник за модерно образование; Берон пръв дава идеи за образование на “женский пол”; определян е като “първият български енциклопедист”; един от “първите меценати”, който пръв замисля институционалните форми на едно перспективно модерно образование и т.н. Същевременно, вярна в своята парадоксалност е и мисълта, отново изказана от Борис Йоцов: ”д-р Петър Берон не дава възможност на своите съвременници да бъде достатъчно оценен”.

Къде се срещат разбирането и неразбирането, оценката и недооценяваното? Европеизирането на българската култура започва през периода на Българското възраждане. Ако се погледне през такава призма направеното от д-р Петър Берон, неизбежен е въпросът: кое е пространството, където се пресичат постигнатото от този “първи европеец” с онова, което е било мода, опит и пример? Може ли да се правят изводи за българската национална характерология от “синдрома Берон” или, както го определи Георги Гачев, “комплексът на Берон”? И не на последно място - възхвалата на делото на Берон (тръгнала още от Възраждането) намира ли опори в едно съвременно тълкуване, или, както всичко, което е отдавна преминало, започва да позаглъхва в българската културна памет?

Днес, повече от 200 години от рождението на д-р Петър Берон, би трябвало отговорите да са повече от въпросите. Така ли е наистина? Дали, улисани в различни концептуални спъникамъци, не изоставихме светлата и твърде ярка за времето си личност на Берон да огрява историческия ни хоризонт само със своя “Рибен буквар”? Имаме ли отговор на въпроса, защо след две столетия Бероновата “панепистема” все още е непреведена и неизучена и то от българи?

И все пак, на пръв поглед ясната житейска и творческа съдба на д-р Петър Берон продължава да смущава. Тя не е намерила своето ново тълкуване, защото отдаваме предпочитание повече на инерцията, отколкото на провокативното, обогатено и подкрепено с нови конструктивни наблюдения, разчитане.

Петър хаджи Берович е едва 25-26 годишен¹, когато заявява за себе си със своя “БУКВАР С РАЗЛИЧНИ ПОУЧЕНИЯ”. Годината е 1824, а българската книжнина е още слаба. Получил солидна енциклопедична подготовка в Букурещ, в така наречената “Бейска академия” при видния Константин Вардалах, младият Берович рано осъзнава духовната потребност на българския народ от ново образование с нови учебници, а също и с нови учители. Така създава своя “Буквар”, наречен сговорчиво от народа “рибен”. През 1843 г. издава в Букурещ втората си педагогическа книга - “Краснописание”. След тези книги Берон се отдава на овладяване на модерните за времето науки, издавайки предимно на френски език огромен за мащабите не само на България, но и на Европа, свод от научни трудове (“съдържащи общо над 10 000 страници” - Топалов 1999: 48) в различни области на хуманитарното знание - физика, химия, философия, метеорология, геология.

“Букварът” се състои от 8 раздела, приложени са 12 изображения на животни, птици и риби, а също и едно изключително ценно “Предисловие” и не по-малко важно обръщение към “любезните единородци”, с което завършва книгата. В “Предисловие” Берон посочва важните аргументи, подбудили го да напише “буквара”, аргументи, които с друга патетика срещаме още у Паисий: “Когато изперво видях по другите места, чи децата начеват да четат на книги, писани по техният язик, познах колко зле струват по нас учителите и колко напраздно муки теглят горките деца. Защо като преминат младостта си и школата със толкова страх и треперание, излазят и не знаят барим имято си да пишат, нити да си сметнат щото земат и дават, ами по дугените, ако им ся случи, понаучат ся малко нещо. Почудих ся как през толкози векове не си намери ни един да познай това окаяно състояние и да покажи един прав път камто учението... Това дело воспиех аз: сочиних тойзи Буквар из перво със имяна, местоимения и прочая, по граматически чин, щото сега да ся учат децата да сричат на тях и подире да ги имат за примери и помощ на граматиката. Собрах и няколко къси и различни поучения от Дарварьоват Еклогар и гледах да ги напиша колкото мога просто...” (Берон 1992: 23).

В буквален смисъл “буквар” е само първата част, която представя азбуката, сведения за съществителни и прилагателни, за имена и местоимения, за предлози, наречия, глагол. Приносно за времето си е поставянето на въпроса за произнасянето, издържано изцяло в източнобългарския говор - да се изостави инерцията на произнасянето “бе, ве, ге, де”, а да стане “бъ, въ, гъ, дъ”. Сред молитвите във втория раздел Берон включва такива, които трябва задължително да се знаят от учениците, като “Отче наш”, “Приидите, поклонимся” и т.н.

Любопитни, а за учениците особено познавателни и развиващи морала и възпитанието, са трети и четвърти раздел, съответно определени като “Добри съвети” и “Умни ответи”. С тях, както точно отбелязва Б. Йоцов, “Берон е искал да даде израз на своята нравствена и житейска философия, която не е без значение за възпитанието на българското дете.” (Берон 1939: XII). И още: “Чрез поставени въпроси и отговори, общо 64 на брой, на гръцки и римски философи и други видни мъже се цели да се втълпят в съзнанието на учащите се хубави напътствия за живота. Интересни и находчиви, те служат и за изработване подвижност и гъвкавост на ума.” (Берон 1939: XIII). Няколко примера: “Струвай добро, да намериш добро”, “Всеки обича, който му прилича”. В раздела “Умни ответи” той включва различни миниатюри от живота на древните гърци, които съдържат задължителна поука: “Александра попитаха: где ти е имането? А той показа приятелите си”, “Попитаха Талеса: що е мъчно? А той отвеща: да познай человек себе си. Пак го попитаха: ами що е лесно? И той рече: да учим другаго”. Пети раздел съдържа басни, а шести - “Различни истории”, където са предадени поучителни случки из живота на древните. Седми раздел - “Физически сказания” - предлага любопитни сведения за историята на кафето и тютюна, на захарта, солта или информация за всякакви животни - камили, птици, крокодил, носорог и т.н. Например за делфина, чиято рисунка дава и името на буквара, Берон пише: “Делфин (домуз-бали). Делфинът е най-чивръст от сичките добитъци, защо, кога бега, не може го пристигна нити птиче, нити стрела, и ни една риба не убегнуваше от него, ако можаше от веднъж да ги улавя... Кажат, чи твърде люби пеанието и человеците.” (Берон 1937: 32-33). Осма част е “Аритметика”.

Невероятният успех и популярността на “Рибния буквар” му осигуряват само за две десетилетия шест последователни издания. А на неговия автор - признание и слава. Само 5 години след публикуването на буквара, през 1829 г. в “Древные и нынешние Болгаре...” излиза и първата оценка на големия “българофил” Юрий Венелин: “Аз не съм видел ни един руски буквар, който по достойнство да се равнява на тая книжка, която е много поучителна.” Първите отзиви от българи също са ласкави. А за научните занимания на Берон за първи път съобщава Анастас Кипиловски в предговора на преведената и допълнена от него история на Кайданов (1836). Патосът на този предговор е в отношението към “просвещенната Европа”, което в този твърде ранен период от Българското възраждане е учудващо критично. Нападайки пренебрежението на някои българи в чужбина, които само се възхищават от Европа, а “кам свойат народ или по-добре да река, кам нас нити ся обратат да ни погледнат”, Кипиловски напомня: “а на умат си не докарват да рекат, чи тес просвещенни народи и сичка Европа не слязоха от небето таквис, и тии бяха некога си диви, груби и варвари, каквито и ний сега сми и сега с тейзи прозванията европейците ни отличат от себе си...” (Берон 1992: 55).

С такава патетика още в първите десетилетия на ХІХ век възрожденецът се включва в продължилия през цялото Възраждане дебат за европейското - като опит, пример и мода, но и за стремежа то да бъде постигнато като еталон за модерно и ново.

В голяма степен повод за възхита дава предисловието към Буквара - един програмен текст, в който Берон се смилява “над несчастните деца “ и им поднася една полезна книжка. Реакция на тази позиция на Берон е и отзивът на Кипиловски, който действително пръв запознава българите с научните интереси на Берон и дава една от първите високи оценки на делото му: “Високоучения господин Петар Х. Берович (сега Петар Берон), окружний и градский доктор в Крайова, в 1824 лето досадно ся провикна в предисловието на свойат известний Болгарский буквар кам сичките наши учени и ги намамра защо ни ся найде никой да ся упразни и да улесни науката на болгарските дечица, и като учини опит тогис на това улеснявани сас реченият си буквар, засвидетелствова пред лице народа, сас това, чи ний воистина ще можим да имами полна надежда, за да видим и други йощи благотворни книги, списани или преведени на нашийат язик от неговото ученомудрийе за просвещение и на оние, дето учат, и на оние, дето са учат... Сас една география, совершенно добра, г-н д-р П. Берон можи да снабди нас, защото природата най-много за тая наука го обдарила преизобилно, на което и доказателство служат отличителните успехи негови в математическите знанията” (Берон 1992: 55; подч. мое - Р. Д.). Подобни отзиви дават и В. Друмев в своето “Животописание”, и Л. Каравелов, и П. Славейков, и д-р Селимински, и Ст. Бобчев, и много други.

Написвайки и издавайки “Рибния буквар”, д-р Петър Берон дава отговор на актуални въпроси на възрожденското време - за пътя на българското образование, за квалификацията на учителите, за приложимостта на знанията, за адекватното им преподаване. Един от въпросите обаче, които придобиват ядрен характер през Възраждането, е въпросът за отношението към Европа - като идеал и модел за следване. В този смисъл Берон се включва в дебата, покрил възрожденския период с твърде драматични и в широка амплитуда отношения - на приемане и неприемане, на възторг или директно отричане. Д-р П. Берон е сред първите, които, оценявайки необходимостта от ново знание за българите, перспективно открива и пътя за неговото постигане. В това е и огромната историкокултурна заслуга на д-р Петър Берон и неговия “Рибен буквар”. Както проницателно пише и Б. Йоцов в споменатата вече студия за “културния устрем на Берона”: “Букварът става проводник на светско образование и на европейски дух, той е най-ярката връзка между Западния свят и българската родина. Той утвърждава правото на новия говорим български език - в книжнината, училището и живота. Става орган на българския език и оръдие на българската национална просвета - във време, когато българската книга е рядкост, а от периодичния печат няма и помен... Букварът е ценен и с онова въздействие, което оказва върху българското народностно съзнание” (Берон 1939: XXX-XXXII). Усетил привличащата сила на “европеизма”, разразил се особено силно през втората половина на ХІХ век, Берон дава своя първи влог в усилията за излизане от българската домораслост. Неговият буквар става буквално настолна книга за всички поколения възрожденци.

Така се създава легендата Берон - със своя “Рибен буквар” той среща славата приживе, която в първата половина на ХІХ век прераства в култ към личността и най-вече към делата му. Той е ценен от всички по-видни възрожденци - от Васил Априлов до Любен Каравелов и Петко Славейков. В своите периодични издания те му посвещават единодушно възхита и признание, а Георги Пешаков през 1837 г. и стихотворение-възхвала. Неговата известност като благодетел набира мощ - от различни краища на България се обръщат към него за парична подкрепа и той я дава. Това е отбелязяно още от В. Априлов в “Денница на новобългарското образование”: “ще забележим още, че известният с учеността си Берович или Петър Берон внася ежегодно в общата каса на котленското училище хиляди левове”. Известна е и спомоществователската му дейност - той подпомага издаването на множество книги: например, предплаща за 20 екземляра от “Математическа география” (1842) на К. Фотинов, за 20 книжки от “Всеобща география за децата“ (1843) на Ив. Богоров и пр.

Всички изследователи на делото на д-р Петър Берон са единодушни за приноса му към новобългарското образование.² Многократно е посочвана лансираната от него идея да се учат българските деца на своя роден говорим език. Източник за такива наблюдения дава отново предисловието към буквара. “Претворявайки се” в “учител на сто деца”, Берон разкрива механизма на взаимното обучение, което едва по-късно се въвежда в реалното българско образование. Нещо повече, той изгражда един нов и непознат дотогава морален кодекс на възрожденския учител: “Исперво мислта ми не е да спичеля пари, нито да преболярея от святото това дело, ами да управя и да наставя колкото мога камто добродетелта и учението младите деца, които придават на моите раце родителите техни”. И още: “Ще ся трудя да съм и от вътре, и от вън добр, смирен, кротак, целомудр и благочестив, щото моите работи да стават примери на моите ученици: защо ако ги развратя, ще им сторя по-голямо зло от умразниат онзи учител, който придади на римският военачалник своите ученици” (Берон 1992: 23).

В една обстойна студия Б. Цонев обособява четири основни насоки, в които се изявява модерното мислене на Берон: “1) като реформатор на българското учебно дело; 2) като реформатор на българския книжовен език и правопис; 3) като благодетел и организатор на българските училища; 4) като европейски учен” (Цонев 1925: 15). В такава посока са и наблюденията на Г. Дочев в статията “Педагогическата мисъл и училищното дело в Европа преди 100 години (в връзка с делото на д-р Петър Берон)” (1925: 115-133).

Безспорно, приносите на Берон в модерното българско образование са огромни, но заслужава да се отбележат и две негови прояви, които отново го поставят сред първите. И двете са ознаменувани с писма от д-р П. Берон. Първото писмо е до котленци от времето, когато е бил в Крайова. Това писмо е знаменателно с признанието на Берон ”аз, както и всеки еднородец, не считам за мое отечество само Котел, но цела България”, признание, което поражда и една от най-напредничавите идеи за новобългарското образование. В писмото Берон предлага да се централизира и институционализира българската модерна просвета и то във време, когато още няма български държавни институции: “Аз бих искал да се състави едно дружество, което да се грижи не само за училището на нашето отечество, но и за училищата на другите градове; от това дружество да се плащат всички учители, и то да гледа и да бди за парите, които са посветени за училищата на страната, както то тъй също да ради и за всички училища на България. Обичал бих да намеря някого, комуто да платя каквото иска, за да обиходи България и да види, има ли в всеки град училище или не, какъв е учителят в всеко училище, как му е името, отгде е той, от кога учителствува, колко ученици има, какво ги учи, откъде получава годишната си заплата...” (Берон 1937: 37-38). Този безпрецедентен текст остава непоследван, едва по-късно се появяват подобни дружества, едва по-късно се създават институции, които да ръководят и контролират образованието. Но в първите десетилетия на ХІХ век това предложение на д-р П. Берон е равностойно на културен подвиг в името на народното добро и така популярното през Възраждането “на ползу роду”.

Второто писмо е с обръщение “Честити Епитропи на разградската школа” и поставя, още през 1846 г., въпроса за образованието на девойките. Берон пръв поставя въпроса за девическото образование, нещо повече, той го осигурява материално и създава първия правилник за уредба на девическите училища: “Приел съм вашето писмо от 28 августа и със радост видех вашето усердие за да состоите една школа за младите момичета. Макар че вашият град не е толкова голем, за да ся похарчат толкова пари, но за да возблагодаря и да исполня вашата ревност, вричам ви ся, чи от святаго Георгия 1847 ще примните и вий 20 желтици ката година за вашата школа, в която могат да ся учат и момчета, и момичета...” (Берон 1937: 38-39). Осъзнал перспективността на такава идея, Берон подпомага девическото образование, а до своите съграждани в Котел пише да го информират за всяко новооткрито девическо училище в страната, като изисква “да има според силата една, две или три жени да хортуват руски, френски, италиански и немски; тия жени ще учат момичетата да кроят и шият дрехи за жени и мъже и ще приготвят храна; без разлика на вяра училището ще бъде достъпно за всички девици...” (Дочев 1925: 133).

Д-р П. Берон рано осъзнава, че реалните възможности за постигане на по-висок статут на образование са в Европа и отрано ги прокламира - същевременно осигурява издръжката на талантливи българи да получат образование в елитни европейски училища: през 1846 изпраща един българин, завършил в Страсбург, да стане учител в Котел; по-късно изпраща Иван Добрович (Добровски) в България със същата задача. Отделно издържа талантливи българи да се учат в чуждестранни заведения - И. Селимински в Атина, Н. Павлович в художествената академия в Мюнхен.

Другият Петър Берон през 1825 г. заминава за Германия, където следва философия в Хайделберг, а след втората година - заминава за Мюнхен, където завършва медицина. И попада под влияние на натурфилософските възгледи на Фридрих Шелинг. През 1831 г. завършва медицина и променя името си - изоставя Берович и става д-р Берон. В Букурещ и Крайова работи като лекар, натрупва огромно състояние, което му дава възможност от 1839 г. да се отдаде изцяло на научни занимания. Заминава за Европа - посещава Прага, Париж, Виена, Берлин, Лондон. Извършва се нещо необяснимо - за кратко време успява да овладее основно съвременните хуманитарни, природни и естествени науки и на пет от деветте езика, които владее, да напише значително количество трудове. Той изучава огромния емпиричен материал в областта на метеорологията, физиката и химията, прави опит да го осмисли концептуално и да го обобщи. Резултат са множество трудове с общо заглавие система: Система на атмосферологията (1846), Система на геологията (1846), Славянска философия (1855), Небесна физика (тритомно издание, 1866-1867), Физико-химия (1870); през 50-60-те години на ХІХ век издава ”един важен “Метеорологичен атлас” (като картите в атласа са нарисувани от Н. Павлович). Д-р П. Берон участва активно в научния живот на Европа - чете реферати в Париж и Виена, разяснява своите концепции, получава и признание.

Освен многобройните си трудове издава и своята 7-томна “Панепистема” - “Всенаука” (1861-1867) с амбицията да обобщи всичко, постигнато от науките дотогава, създавайки единна и цялостна концепция за човека и вселената, за човека и света. Убеден в правилността на наблюденията и изводите - за възникването и еволюцията на живота, изгражда своята концепция за произхода на телата и същността на химичните процеси. За да изрече мисълта, приемана и от по-късните тълкуватели - “всички науки са свързани помежду си”.

През 2000 г. академичното издателство “Проф. Марин Дринов” издаде Бероновата “Славянска философия” в поредицата “Българска философия и култура” (Берон 2000). С това издание се поставя едно важно начало - да се издава критично Бероновото научно наследство, като още в предговора А. Стойнев изказва надежда цялото наследство на д-р Петър Берон да има своето академично, ще рече, критично издание - и фототипно, и паралелно с него превод на съвременен български език - с необходимия научен апарат и пояснения (Стойнев 2000: 5). За основа на подобно издание той посочва дългогодишните изследователски усилия на М. Бъчваров и Н. Бъчварова да се осветли мирогледът на Берон, неговите научни тези, неговата философия. В предговора си А. Стойнев изказва и важна мисъл, която влиза в диалог с обвиненията към Берон в анахронизъм: “Това, че неговата натурфилософия е анахронична за тогавашната най-нова философия, не означава, че той няма място в нашия културен пантеон - това са различни измерения и те не бива да се смесват и по отношение на такива като Берон, още повече, че поначало тогавашната натурфилософия е анахронизъм, тя е анахронизъм в съответните трудове и у Хегел, и още повече у Шелинг, но в това никой не се вторачава, омаян от митологизма - наистина заслужен - около имената на тези мислители” (Стойнев 2000: 6).

Сложният въпрос - за актуалността на Бероновите идеи - е дискутиран многократно в науката, но тази теза на Стойнев отключва към един по-широк поглед, насочен не само навътре, но и навън, пледиращ за едно обективно четене на Бероновите текстове. Любопитно е и мнението на самия Берон, изказано в предговора към “Славянска философия”: “Това учение съставя увод към сички природни и умозрителни науки, от които сега занапред ще се развива по тук посочените естествени закони”. Не липсва и самочувствието на откривател в една ярка самооценка: ”Това учение - пише Берон - може да се сравни с новооткрита земя (Terra incognita), с разни съкровища, които ще стигнат да обогатят сегашните и много от бъдните поколения”.

Изследвайки Бероновите съчинения по метеорология, един учен от Берлинския институт - д-р Кeснер, публикува изследване, в което пространно показва постиженията на Берон, заявявайки, че въпреки невъзможността “да се създаде една велика система по метеорология и ако това най-после не се е удало, все пак трябва да се признаят големите заслуги на Берона, че той, въоръжен с обширни познания по физика, метеорология и близките до тях науки, не е скъпил времето си, за да подпомогне науката” (Кeснер 1925: 79).

Една от важните за науката Беронови книги - дискутирана от съвременни физици и астрофизици - е “Небесна физика” (три тома, издание на Готие-Вилар, Париж, 1866-1867). В нея той развива теорията си за движението около слънцето, наречено от него АРХЕГЕТ. Но, както споменава в едно изследване Н. Калицин, “идеята за съществуването на централно тяло в Млечния път, около което според законите на всемирното привличане се въртят всички звезди (“слънца” при П. Берон), не принадлежи на П. Берон. Тя е дадена за пръв път от знаменития немски философ Емануил Кант” (Калицин 1962: 117). Същевременно, Калицин посочва и креативното в изследването на българския учен: “Хипотезата на П. Берон, че всички галактики, всички звезди са произлезли от едно първично тяло, което той нарича Архегет, заслужава нашето внимание” (Калицин 1962: 117).

Водени от разбираем интерес, често четем коментарите единствено през призмата на собственото вълнение, но все пак постигнатото от Берон и оценено от една сравнително нова гледна точка, е впечатляващо: “Крайно интересни са атомистическите разсъждения в книгата на П. Берон - продължава наблюденията си Н. Калицин. - За него тежестта се създава от особена субстанция, която той нарича бароген. Барогенът се състои от атоми, които той означава с “b”... Ние сме далеч от мисълта, че П. Берон е предсказал съществуването на гравитоните, но все пак аналогията между гравитоните и атомите на барогена на П. Берон е очевидна. За П. Берон не само веществото, но и светлината и топлината се състоят от атоми. До подобно схващане стига и модерната физика след откритието на Макс Планк в 1900 г. и на Айнщайн в 1905 г.” (Калицин 1962: 119).

С целия скептицизъм на едно модерно виждане е трудно да се приеме, че дълго преди големите открития във физиката П. Берон е намерил отговори на немалко въпроси. Но, както отбелязва и самият Калицин, цитирайки тезата на Берон за “Вълновата система”, която “предполага съществуването на един флуид - етера”: “Виждаме, че П. Берон е стигнал до гениалната концепция за обединяване на вълновата и емисионната теория на светлината 38 години преди Айнщайн. Нещо повече, П. Берон отрича съществуването на етера, което предположение лежи в основата на Айнщайновата специална релативна теория, публикувана също в 1905 г ”. Същевременно, обглеждайки направеното от Берон, ученият категорично обобщава: “Ние не смятаме, че П. Берон е направил някакви научни открития, предшествуващи фундаменталните открития на Планк, Айнщайн и пр... Ние искаме само да изтъкнем, че идеята да се обединят двете противоположни системи на светлината - емисионната и вълновата - е сама по себе си гениална независимо от конкретния начин на нейното осъществяване и че П. Берон е притежавал тази идея, макар и в такъв фантастичен вид, дълго време преди Айнщайн, Шрьодингер и др.” (Калицин 1962: 120; подч. мое - Р.Д.). Но въпреки тази категоричност на твърденията, Калицин не приема за основополагащи научните открития на Берон. И определя неговите хипотези като “фантастични”, макар и “гениални хрумвания”.

Примамливо би било да търсим отговори на основните въпроси, породени от направеното от Берон - трябва само да приемем, че сме в дълг към делото му на учен и откривател.

И така - какъв е д-р Петър Берон - педагог, учител, меценат, модерен преобразувател на образованието и учен-фантаст, който все пак изгражда стройна хипотеза за разширяващите се атоми и молекули, която намира своето осъществяване в модерната физика?

Пренесен върху един друг фон - културната история на ХІХ век - този проблем би прозвучал по друг начин. А именно - осъществена ли е срещата с европейското като опит и пример? Отговор този въпрос се опита да даде Г. Гачев със своята теория за ускореното и същевременно закъсняло развитие и мотивира термина “комплексът на Берон”, като проекция на термина “извънвременност”. Единият Петър Берон - надскочил своето време с повече от век, но разочаровал съвременниците си с нежеланието да продължи започнатото с “Рибния буквар” - и същевременно останал в последните години на живота си самотен, отчужден, затворен. Останал, по думите на Б. Йоцов, “в сянката на своя буквар, на тая малка книжка, която едничка запазва името му от забрава” (Берон 1939: XXXII). И другият Петър Берон - ученият, който поднася на модерна и “просвященна Европа” фантазма на своите хрумвания, търси физически зависимости, открива химически формули, очертава пътя на северни и южни ветрове (които и до днес стоят отбелязани на метеорологичните атласи!), но който сякаш безнадеждно е изпреварен от големите европейски умове - от Кант до Хюгенс, Юнг и Френел.

Дали образ на тази неосъществена среща, на това разминаване е именно Петър Берон? И дали не го е съзнавал, защото, отново според неоспоримите факти, през последните години от живота си сам публикува в български издания обявления за излизането на трудовете си на френски: например обявата, изпратена от Париж през 1863 г. за в. “Българска пчела” - за негови книги, с едно важно допълнение, че те струват деветдесет франка, но той ги предлага само за четири турски лири! И това е един от първите най-богати българи. Или написаното до г-н Вениамин в Браила, с което предлага да се намерят купувачи “барем за 20 тела (тома), да се проводят и в Солун пак за Българите ги оставям всичките за една лира”, или споменатите вече предложения за издръжка на училища, на които обръщат внимание и Л. Каравелов, и В. Априлов, и т.н.

Неговият образ е чист и ясен и ако погледнем по-настоятелно в далечното, в пространството на космическото, към което той се е стремял - ще съзрем може би една звезда, осветила националното ни име.

БЕЛЕЖКИ

1. Няма неоспорими документи, посочващи точната година на раждане на д-р П. Берон - по запазените материали се предполага, че е роден между 1791 и 1800 г. Подробно проследява източниците М. Гечев (1962: 7-20). [обратно]

2. На живота и делото на д-р П. Берон са посветени много изследвания, два отделни сборника: 1. Сборник д-р Петър Берон по случай стогодишнината на Рибния буквар (1925); 2. Петър Берон. Изследвания и материали (1962); специална студия на Б. Цонев (1925); цитираното вече фототипно издание с увод от Б. Йоцов (1939); студии на Д. Леков, К. Топалов (1999); в последните години излезе едно важно издание: Д-р Петър Берон. По материали от архива на д-р Васил Бакърджиев (1999), и др. [обратно]

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА

Берон 1937: Д-р Берон, П. Извадки от Рибния буквар и писма. Стъкмил Панайот Петров. София, 1937.

Берон 1939: Берон, П. Буквар с различни поучения. Фототипно издание. Стъкмено и снабдено с увод и бележки от Борис Йоцов. София, 1939.

Берон 1962: Петър Берон. Изследвания и материали. София, 1962.

Берон 1992: Берон, П. [“Това дело восприех аз...”]. // Родолюбивий и благоразумний Народе българский. Възрожденски предговори. Книга първа. 1806-1865. Събрал и наредил Дочо Леков. София, 1992.

Берон 1999: Д-р Петър Берон. По материали от архива на д-р Васил Бакърджиев. Съст. Н. Напетова, Р. Джамбазова. София, 1999.

Берон 2000: Д-р Берон, П. Славянска философия. Съдържаща основите на всички естествени и нравствени науки, с приложение “Върху свободата и волята” и “Безсмъртието на душата”. Поредица “Българска философия и култура”. Под съставителството и редакторството на А. Стойнев. София, 2000.

Гечев 1962: Гечев, М. Петър Берон. Биографични бележки. // Петър Берон. Изследвания и материали. София: БАН, 1962.

Дочев 1925: Дочев, Г. Педагогическата мисъл и училищното дело в Европа преди 100 години (в връзка с делото на д-р Петър Берон). // Сборник д-р Петър Берон по случай стогодишнината на Рибния буквар. 1824-1924. Под ред. на д-р Хр. Негенцов и Н. Т. Балабанов. София, 1925.

Калицин 1962: Калицин, Н. Възгледите на Петър Берон в неговата “Небесна физика”. // Петър Берон. Изследвания и материали. София, 1962.

Кeснер 1925: Д-р Кeснер. Съчиненията на Петър Берон по метеорология. // Сборник д-р Петър Берон по случай стогодишнината на Рибния буквар. 1824-1924. Под ред. на д-р Хр. Негенцов и Н. Т. Балабанов. София, 1925.

Сборник 1925: Сборник д-р Петър Берон по случай стогодишнината на Рибния буквар. 1824-1924. Под ред. на д-р Хр. Негенцов и Н. Т. Балабанов. София, 1925.

Стойнев 2000: Стойнев, А. Няколко думи за това издание. // Д-р Берон, П. Славянска философия. Съдържаща основите на всички естествени и нравствени науки, с приложение “Върху свободата и волята” и “Безсмъртието на душата”. Поредица “Българска философия и култура”. Под съставителството и редакторството на А. Стойнев. София, 2000.

Топалов 1999: Топалов, К. Енциклопедистът и неговият “Рибен буквар” // Топалов, К. Възрожденци. София, 1999.

Цонев 1925: Цонев, Б. Д-р Петър хаджи Берович - Берон (книжовно-просветна и научна дейност). // Сборник д-р Петър Берон по случай стогодишнината на Рибния буквар. 1824-1924. Под ред. на д-р Хр. Негенцов и Н. Т. Балабанов. София, 1925.

DR. PETAR BERON, THE EUROPEAN

Rumyana Damyanova

Summary

The article follows the life and the work of Dr. Petar Beron through the problem of the Europeization of the Bulgarian culture in the 19th century. The complex and outstanding destiny of the “first European in the Bulgarian literature” passed through many different activities, though not of an equal value. He was the author of the first Bulgarian textbook of modern education, he promoted the idea of the Bulgarian people’s school with teaching in the native language, and he was the first to put forward the issue of the girls’ education, which he generously supported. Having studied philosophy and medicine in Germany and being influenced by the natural philosophy of Friedrich Schelling, Dr. Petar Beron did something without a precedent - he published an enormous quantity of works under the common title “System”, as well as the seven volumes of “Panepistema” (“Comprehensive science”, 1861-1867), which was a representation of the unique ambition to generalize the achievements in all fields of science by that time. Dr. Petar Beron was among the first outstanding figures in the Bulgarian National Revival who diverted the thinking and the behaviour of the Renaissance person towards the commensurability with the achievements of the advanced European peoples.

---

© Румяна Дамянова
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 09.11.2005
Адаптацията като стратегия на детската литература. / Adaptation as a Strategy of Children's Literature. Съст. и ред. Маргарита Славова. Варна: LiterNet, 2005.