ДИНАМИКА НА МИСТИФИКАЦИЯТА:
ОДИСЕЙ И ОСТРОВЪТ В "НА ОСТРОВА НА БЛАЖЕНИТЕ"^*

Петър Трендафилов

web

И все отново се изправя пред мене
призракът на Одисей...

К. Кавафис, "Върху един чужд стих"

Зареян бог знай де, накрая на Европа,
Тъгува Одисей за свойта Пенелопа,
Тъгуваща сама в далечний роден край...
И ще се върне той... Кога? Сам Господ знай!

П.П.С.
Kартичка до М. Белчева от Москва (2.V.1909 г.),
изобразяваща Одисей и Калипсо (Славейков 1959б: 162)

Арнолд Бьоклин. Одисей и Калипсо (1883)

Антологиите и мистификациите на Пенчо Славейков от началото на XX в. са важна част от надпреварата за място в българския литературен канон, която се води с всички средства на литературната жанрология. Несъмнено е, че Пенчо Славейков познава българските и световните мистификационни практики и през целия си живот използва мистификацията като един от основните похвати в текстовете си или е провокиран да я използва. В творчеството му се откриват няколко мистификационни етапа - от 1891 г. до 1910-1911 г. (за тях вж. подробно: Трендафилов 2007, 2009, 2011). Централно място заемат два митологични архетипа - островът на блажените и Одисей. Това е и целта на настоящия текст: да се проследи как са разгърнати мотивите за блажения остров и Одисей в антологията "На Острова на Блажените" (нататък - ОБ) и в очерка "На Острова на блаженните".

Известно е, че през 1927 г. В. Пундев, сравнявайки антологията "Немски поети" (1911) с ОБ твърди, че "тази антология е сложна, още неизяснена мистификация", а "характеристиките са вариации на голям самопортрет" (Пундев 1927: 375). Този като че вечно съпътстващ критическата рецепция на Славейков проблем едва ли скоро ще бъде разрешен, но през последните двайсетина години се забеляза известно раздвижване в интерпретативните похвати и техники по отношение на мистификационната специфика на ОБ, и в частност - на основния мистификационен фундамент - митологемата остров. Ще се опитаме да се включим в това раздвижване.

Особено внимание заслужават някои наблюдения на немския славист В. Геземан. Статията му има комплексен характер и обхваща широк кръг от проблеми, свързани най-общо с наученото от П. Славейков в Германия; за нас обаче в случая от особена важност са размислите на автора за учестената употреба на митологемата остров в немската литература и култура от края на XIX - нач. XX в. (Фактите говорят, че тази митологема има определено присъствие през същия период в литературата и живописта и на други европейски страни¹). Така например през 1899 г. в Германия започва да се издава списание "Островът" (Der Inzel); малко по-късно върху основата му е формирано и издателство със същото название - Inzel-Verlag, а през 1905 г. е публикувана комедията "Островът на блажените" от писателя натуралист Макс Халбе. "Островни" мотиви се срещат и в немската живопис от този период, а съвременни литературоведски изследвания говорят дори за "островно битие в художествената литература" (Гeземан 1994: 156). Всъщност наблюденията на Геземан са инспирирани и от литературоведския компендиум на Ел. Френцел "Мотиви в световната литература" (Френцел 1988), в който авторката отделя немалко страници на различните репрезентации на мотива остров в текстовете на творци от различни епохи - от Омир, Хезиод, Аполоний Родоски ("Аргонавтика"), Платон, Диодор Сицилийски², "1001 нощ", "Песен за нибелунгите", Т. Тасо ("Освободеният Йерусалим"), Т. Мор, Т. Кампанела, Ф. Бейкън, Д. Суифт до Р. Л. Стивънсън, Х. Уелс, А. Платонов и много други (Френцел 1995: 381-391). Много съществен е изводът на Ел. Френцел, според която островното пространство в литературата има подчертано амбивалентен характер и може да означава както убежище и защитеност, така и емиграция, арест, отхвърленост (прогонване), заточение, притесненост, пустота. (С последните няколко значения митологемата остров присъства например в издадената през периода 1891-1894 г. книга на Чехов "Остров Сахалин", а много по-късно Ал. Солженицин ще задълбочи тези негативни значения в известната си книга "Архипелагът ГУЛАГ", 1973-1974).

Но приемайки, че Пенчо Славейков е бил най-малкото впечатлен от своеобразната островна "мода" в немската литература, възникват въпросите какво точно е усвоил от нея в своята дискурсивна практика (проблем, който заслужава да бъде проучен по-задълбочено) и няма ли в случая и български традиции? Всички тези аспекти, разбира се, са свързани и с недоизяснените проблеми за жанровата специфика на антологията мистификация ОБ, с нейната картография, топоси, със ситуирането й в различните реални и художествени пространства.

Струва ни се, че от немската литература в по-общ, а не в конкретен план островният проект на П. П. Славейков е бил инспириран от "Тъй рече Заратустра" на любимия му Фр. Ницше³, в която за острови се говори в гл. "На блажените острови", за "острова на Заратустра" в гл. "За големи събития", за "остров на гробовете" в гл. "Надгробна песен" на 2-ра част и особено в 3-та част на книгата (1883-1884), в които се описва пътешествието на Заратустра по море - гл. "За видението и загадката", "За блаженство мимо волята" (Ницше 1990: 99, 144-145, 168, 173-175). Във встъпителното си слово, предшестващо издаването на ОБ, състояло се през 1910 г. в Софийския университет, авторът обръща внимание върху този текст, като осведомява публиката кои са достигнали блажения остров: "На Острова на Блажените" досега положително се знае да са ходили само трима знаменити пътешественици: стария спокоен Омир, Бьоклин⁴ и Дионисиеца Нитче!... Понякога може да ви се стори от това, което ще чуете, че вие не сте на Остров, а на полуостров, т.е. у дома си. За това не съм крив аз... Бьоклин е видял там само гробове... Пардон, забравих да ви кажа, че Виктор Берар⁵ в книгата си... А Нитче в книгата си "Тъй рече Заратустра" нарича остров на блажените Ишия, в неаполитанския залив. Остров на Блажените, онзи, на който аз в продължение на двайсе и пет години често ходя, не е тъй далеч от нас, не е страна на гробовете, ни на надеждите, а на действителността, и аз тъкмо оттам сега се връщам..." (Михайлов 1980: 42); в бележките към едноименния очерк съобщава, че "последно посещение на Острова на блажените направил през 1885 г. немският учен и мислител Нитче" (Славейков 1959а: 464). Упоменаването на тримата вечни спътници и фаворити на Славейков в литературата, живописта и философията едва ли е случайно, напротив, несъмнено тяхното влияние върху творчеството и личността му е твърде осезаемо и намира различни репрезентации, особено по отношение на "островната" тематика.

В друг свой останал полупознат очерк "Заратустра" (Славейков 1995: 76) авторът също говори за остров на блажените - вероятно става дума за остров в близост до "тихото и дивно пристанище" Рапалo - недалеч от Генуа, където Ницше е обичал да се разхожда сред пинии и съзерцавайки морската шир. Именно в този природен локус "блясва като светкавица" идеята за написването на "Тъй рече Заратустра". Може би тук би следвало да се припомни и съотнасянето между двата плана на локуса в литературата: природен (ландшафтно-пейзажен) и културен, чието единство създава своеобразна "поетосфера", т.е. художествено-стимулиращото пространство (срв. напр. Топоров 1991: 201). В поетосферата на ОБ природният план е представен епизодично, акцентът е върху втория, културния план - това е творчеството на онези автори, които асоциират с българската (а в отделни случаи и с немската) литература и социум.

От своя страна българската възрожденска литература би могла да му предложи само преводни творби с островна тематика⁶, например побългареният превод на романа на Д. Дефо "Робинзон Крузо", "Първий мореплавател" от Г. Германц (прев. П. Р. Славейков). Островната тема е разгърната и в някои други произведения на преводната белетристика през Възраждането, като тук следва да се посочи и повестта на Н. Карамзин "Остров Борнхолм". Тя е преведена от Т. Шишков и публикувана в "Цариградски вестник", год. IV, бр. 154-157 за 1854 г. Преводачът като цяло се е стремил към точност, но извършва някои промени от титрологичен и композиционен характер. Изменя заглавието - от "Остров Борнхолм" то става "Разказ на руския пътешественик К* за острова Борнголм", съкращава увода и заключението на творбата, лишава я от интригата (Манолакев 1996: 74-80). Все пак сюжетът заслужава да бъде описан съвсем накратко.

На път за родината разказвачът и придружаващите го са принудени да спрат в малко градче, където чуват песента на някакъв младеж. Момъкът пее за своята нещастна любов, която е осъдена жестоко от морала на обществото, а той самият е заставен да напусне родния си остров Борнхолм, където остава неговата любима. По-късно пътуването продължава, но появилата се буря изхвърля кораба именно на о. Борнхолм; там пътниците пренощуват у собственика на старинен готически замък. Изпълнен със странни предчувствия, разказвачът се пробужда и тръгва да се разхожда из острова. Открива пещера, в която вижда окована във вериги чудно хубава млада жена. Научил за срещата, техният домакин разказва за нейната съдба. Поразеният от чутото разказвач напуска острова, без да сподели с читателя тайната на нещастната млада жена и нейния любим (Манолакев 1996: 72-73).

Погледнато в сравнителен план може да се види, че островната тема в текста има допирни точки с някои моменти от ОБ, както и с други творби на П. Славейков. Първо песента на нещастния прогонен момък напомня песента на омагьосаните, превърнати в лотофаги люде, която Одисей и неговите другари чуват от Острова на блажените ("Пред острова на блажените" от "Епически песни"). А мотивът за нещастната любов между двама млади поетът разработва неведнъж - например в "Чумави", "Неразделни", в т.нар. битово-психологически поеми. Вероятно Пенчо Славейков се е запознал с повестта на Н. Карамзин от публикацията в редактирания от баща му "Цариградски вестник", не е изключено обаче да е познавал произведението в оригинал. Макар и да няма пряко влияние, все пак "Остров Борнхолм" усилва културната памет на П. Славейков за острова като градивна митологема.

Но "Остров Борнхолм" от Карамзин едва ли е представлявал специален интерес, далеч по-любопитен като пораждащ литературен образец изглежда "Александрията" - късноантичен или ранновизантийски роман за походите и приключенията на Александър Македонски, приписван на Псевдо-Калистен, чиято първа (хронографска) редакция е преведена още по времето на цар Симеон на старобългарски език. Впоследствие се появява и т.нар. сръбска "Александрия" (XIII в.), в която образът на главния герой е представен като благочестив християнин. Според текста на романа в похода си на Изток завоевателят достига до земите на "голите мъдреци" - рахманите^7*, амазонките и дори до "острова на блажените". "Александрията" обаче придобива нова популярност през XIX в. под формата не само на ръкописи, но и на печатни издания - от 1810 до 1873 г. се откриват 15 ръкописа, съдържащи "Александрията". В края на XIX в. на български език се появяват нови биографични съчинения за Александър Македонски, възхождащи към френски и руски преводи (Йонова 1994: 5-20; срв. Псевдо-Калистен 1976)⁸. Слабоизвестен е фактът, че като директор на Народната библиотека Пенчо Славейков живо се интересува от старопечатни книги. Може да се предположи, че за една от версиите на "Александрията" съвсем определено говори и самият автор в очерка "На Острова на блаженните": "Най-безумни от всички приказки е на един анонимен византиец, който твърди, че жителите на Острова на блаженните спели шест месеца в годината, а другите шест месеца се скитали на печала бозна къде по гурбет" (Славейков 1959а: 334). Придирчивата текстологична справка обаче изисква да знаем кое точно от посочените издания има предвид П. Славейков, а след като това засега не може да се уточни, то оставаме само с по-общи съждения за близост между острова на блажените, описан от Славейков, и този в "Александрията"; върху това впрочем обръща внимание, без да конкретизира, още медиевистът К. Куев (1936: 8); познаването на "Александрията" допуска и А. Тодоров в предговора си към т. 1 от Събраните съчинения на поета (Тодоров 1958: 49-50).

Представа за възникването на Славейковия "остров" могат да ни дадат и някои цитирани в очерка реални автори, на които Славейков приписва ненаписани от тях книги. Така например Славейков пише за една "хубава книжка, написана на френски и от френски автор" - Абу: Е. Аbout. L'Histoire de l’ile des Bienheureux. Paris, 1907. Тази книжка била пълна с портрети на герои на словото и делото, била историята на островния народ (Славейков 1959а: 338). В коментара към очерка А. Тодоров определя Едмон Абу⁹ като френски журналист и писател с хаплив език, напомнящ езика на П. Славейков. Но подобна книга Е. Абу не е писал. Вероятно е измислена от Славейков върху основата на друга книга на френския автор - "Спомени за остров Ежин", в която животът на този гръцки остров се описва като щастлив и блажен (Славейков 1959а: 460).

Посочените факти предизвикват въпроса: не е ли извършил и тук изкусният комбинатор П. Славейков една малка, но ефикасна мистификация? Да е компилирал антигръцкия патос от последните две книги на Абу и да го е адаптирал към книгата му за гръцкия "остров на блажените"? Славейков обещава, че ще използва книгата на Абу и при по-нататъшното си описание на Острова (Славейков 1959а: 338-339).

Към казаното може да се добави и един абзац от ръкописа на очерка, който не е включен при неговата публикация в "Златорог". В леко променен и адаптиран към Острова вид е цитиран един откъс от книгата на френския икономист и журналист Жером-Адолф Бланки "Пътуване из България през 1841 г.", издадена в Париж през 1843 г. Името България (Bulgarie) е заменено с Дебра (Dibra), цитиран е един откъс от книгата, в който се говори за предимствата на българите като народ спрямо гърците; българите са наречени "германците на Турция"¹⁰ (променено от Славейков на "германците на Острова" (Славейков 1959а: 464-465; срв. Бланки 2005: 120 и коментара на този пасаж от акад. Ив. Снегаров (1997: 303). И в този, както и в други случаи, Славейков мистифицира, приписвайки на други (реални и фикционални, близки и далечни) автори и контексти, своята гледна точка за България и българското.

Виждаме как митологемите "остров" и "остров на блажените" все повече се стесняват в eдин доброволно избран "пространствен изолационизъм", т.е. в литературна и дори културна утопия, до "остров-библиотека" (Тиханов 1998: 151, 157; Стефанов 1996: 48-55). Универсалният островен митологичен архетип, който откриваме в компендиума на Ел. Френцел и върху който обърна внимание и М. Неделчев, има амбивалентен характер и Славейковият остров не прави изключение - той постепенно се свежда в известна степен до блажените острови от "Тъй рече Заратустра", острова от "Александрията" и/или острова на Ед. Абу.

За да свърже общия мистификационен фундамент на острова и маските на поетите, авторът прибягва до мистификационен медиатор. Този медиатор е митът за Одисей, интерпретиран своеобразно от поета в "увода" и "заключението" към антологията "На Острова на Блажените", т.е. в стихотворението "Пред острова на блажените" от "Епически песни" и в очерка "На Острова на блаженните", публикуван след издаването на антологията. Анализът на Славейковата версия на мита за Одисей би ни помогнал за разкриване мистификационното изграждане на ОБ. Всъщност не може да се говори за диахронно, хронологично развитие на замисъла, а по-скоро за синхронно. Това, струва ни се, проличава от изложените по-долу фази на динамиката на мистификацията.

Изборът на Одисей за мистификационен медиатор е напълно закономерен. Както справедливо сочи Олга Фрайденберг, самата природа на Одисей като герой е мистифицирана, неговите подвизи, изпълнени с приключения, лъжи, хитрини са дълбоко мистификационни, но те също така пораждат мистификации (Фрейденберг 1978: 221, 420). С Одисей¹¹ кореспондира пронизващият почти цялото творчество на Славейков блян за отиване "на другия бряг", за неговата "любов към далечното"¹², осъществена текстово чрез употребата на превърналите се в естетически концепти думи "път", "пътешествие", "море", "острови", "други брегове", "честит бряг", "лодки", "плуване", "вълни" и др. В тази връзка ще споменем, че автори като Дельоз и Гатари например говорят за такъв "концептуален персонаж", който не е представител на философа, а по-скоро е нещо друго: "Философът е само обвивката на своя основен концептуален персонаж и на всички останали концептуални персонажи, които са застъпници и истински субекти на неговата философия. Концептуалните персонажи са "хетеронимите" на философа, а името му - прост псевдоним на неговите персонажи. Неговата съдба е да стане своя или на своите концептуални персонажи, като същевременно самите тези персонажи стават нещо друго в сравнение с това, което са исторически, митологически или обичайно..." (Дельоз, Гатари 1998: 104). Би могло да се твърди, че Одисей се превръща в едно от концептуалните ядра в стратегията на Славейков към "глобален концептуализъм" (К. Михайлов). В този именно план, ако се опитаме да разширим "кръга на четене" на автора, то следва да се припомни и доброто познаване на Алфред Тенисън от страна на П. Славейков и по-специално неговите идилии, епически поеми и стихотворения, за които споменава в статията си "Честит поет". Интересно е, че говорейки за монолога на Одисей в едноименното стихотворение на английския поет, Славейков пише: "Тук той (Тенисън - б.м., П.Т.) ни предава тъгата на Одисея, завърнал се вече на остров Итака - ала нему са се втръснали домашното щастие и покоя: той се рве навън из тая тишина, пак към морето, пак към бури и борби, в стихията, от която той сам е частица - I am a part of all that I have met (Аз съм част от всичко, което съм видял). Може би пак ще му се усмихне честта; ако пък го погълнат вълните, ако отиде на Острова на блажените, висша наслада ще му е още веднъж да види Ахилеса" (Славейков 1958б: 248-249). В този очерк за полупознатия у нас А. Тенисън авторът анализира неговите идилии¹³ (някои от които превежда за сп. "Мисъл" през 1892 г.), епически поеми като "Енох Арден" (за съдбата на английския моряк Енох, точна проекция на Одисей), който 10 години не се завръща у дома), "Пътешествието на Мелдюн" и др. В случая насочващи могат да се окажат и някои стихотворения като "Лотофагите", "Островът" и особено монологът равносметка "Одисей" (срв. Тенисън 1936: 182-185; вж. Саутън 1981: 323-339), както и важния според Славейков факт, че Тенисън е притежавал вила на остров Уайт.

Арнолд Бьоклин. Елисейските полета

Ако разширим одисеевския диапазон, то можем да предположим и доброто познаване на някои италиански поети като Л. Стекети (превеждан за "Мисъл" от друг пътешественик - Кирил Христов), на Дж. Пасколи, автор на "Сънят на Одисей" и "Последно пътешествие", а също на Е. Панцаки и Дж. Леопарди, споменавани от П. Славейков. Не трябва да се забравя и стихотворението "Odyssey na moři" (1895) на уважавания от Славейков Ярослав Връхлицки, както и заглавията на някои негови книги - "Сънища за щастие" (Sny o љtěstí, 1876), "Пътища към Елдорадо" ("Poutí k Eldorádu", 1882, Korálové ostrovy, 1908), които вероятно са повлияли върху избора на заглавията на българския поет.

Присъствието на образа на Одисей в творчеството на Славейков, перманентно подлаган на класически и некласически прочити, всъщност нагледно показва усвоеното от вечния еталон за класика - от "дяда Омира"¹⁴. Омир съпътства българския поет през целия му творчески път - ако в "Кървава песен" личат реминисценциите от "Илиада", то в ОБ поетът се обръща към "Одисея". (Така например израз на преклонението на Славейков пред Омир е не особено познатото стихотворение "На Омира пред статуйката медна..." (под заглавие "Херой" от очерка за Чевдар Подрумче в ОБ), а в изпълненото с митологични асоциации "В Аида" от очерка за Секул Скъта (единственият от поетите на Острова, който е учен, при това елинист, автор на "две от капитална важност изследвания на елинския мир") Одисей се среща с Омир. Любопитно е да отбележим и факта, че на бюрото на Славейков винаги се е намирала статуетка на старогръцкия поет. Тук може би следва да се уточни, че под "самото начало" се подразбира преклонението пред античната класика като важен елемент от бляна или по-скоро "копнежа по световната култура" у П. Славейков. И затова нашият опит ще се фокусира именно върху неговата роля в очерка с дублиращото заглавие.

Първата фаза от динамиката на мистификацията със свързващ митологичен образ Одисей откриваме в очерка "На Острова на блаженните" (също вид литературна мистификация), публикуван за пръв път в кн. 6 на сп. "Златорог" едва през 1921 г. Ръкописният вариант, който се пази в Архива на БАН, не е датиран, така че за годината на неговото създаване можем да съдим по-скоро по някои контекстуално-текстологични съображения и чрез сравняването на очерка и антологията. Очеркът, въпреки закъснялото си откриване и частичен коментар в изданието от 1958 г., може да се окаже важен ключ към дешифриране на антологията мистификация. Според М. Белчева П. Славейков е написал първо очерка и след това биографиите и стиховете. Близостта между очерка и антологията се вижда още от избора на заглавието; важни са и авторовите думи за запознаването му с острова: "Първо описание на тоя Остров бях чел, още дете, в Одисея, в тая скитнишка книга, която френският учен и публицист Виктор Берар препоръчва и сега, като най-верен водач за пътници, които искат да вървят по следите на знаменития по суша и море цар на Итака" (Славейков 1959а: 333). Пътешественикът, след като стъпва на острова, преразказва от името на Одисей историята за приключението му на острова на лотофагите, следвайки девета песен, стих 88-98. Преразказът е сбит и точен и това личи при съпоставянето му с оригинала на Омир (според съвременния превод на Г. Батаклиев):

След като тръгнаха, скоро открили мъже лотофаги.
Без да желаят на тях зло да им сторят,
дали на гостите само да вкусят от техния лотос.
Който опитвал плода му, по сладост на мед равностоен,
вече не искал назад да се връща и вест да ни праща,
но пожелавал сред тези мъже лотофаги навеки
лотосов цвят да бере и от родния край се отказвал.

(Омир 1971: 161)

"На Острова на блаженните": "Девет деня наред, гонен от враждебни ветрове, се люшках по морето; на десетия, след туй, стигнах в страната на лотофагите. Излязохме на суша, налехме си вода и тук при самите кораби набързо се наядохме. И като утолихме гладът и жадът си, аз изпратих двамина, а пред тях и един глашатай, да видят и разпитат, какви са тия обитатели тук, плодоедци, и техните обичаи. И те бързо отидоха при лотофагите. А не се върнаха бързо. Лотофагите ги посрещнали без никакви зли помисли. Поднесли им лотос да ядат. И като вкусили от плода, сладък като мед, моите спътници не помислили вече за връщане, ни вест да ни донесат, за каквото бяха отишли: решили там да си останат, да се тъпчат с лотос и да не ги еня вече за дома" (Славейков 1959а: 333-334).

Според съвременни критици (Г. Тиханов) миналото на Острова се легитимира чрез легенди и чрез митологичния наратив за Одисей; за това ни помага и самият Славейков: "Мнозина след Омира са писали и описвали Острова, от които някои са се лутали само да го търсят, и не намерили - отричат съществуването му. Тъй съществуващето отскача лесно в областта на легендите... Най-безумна от всички приказки е на един анонимен византиец, който твърди, че жителите на Острова на блаженните спели шест месеца в годината, а другите шест месеца се скитали на печала бозна къде по гурбет... И Страбон, и Полибий, па и сам Платон - мъдрият над мъдрите - са вземали участие в измисляне, или поне поддържане на приказките за този Остров и нравите на жителите му" (Славейков 1959а: 334).

Следователно в очерка островът на блажените е идентифициран с острова на лотофагите, където всички пришълци, вкусили лотоса, забравят за родния си край. (Напоследък някои автори пътешественици, следващи маршрутите на Одисей, дори предполагат, че островитяните са упоили моряците на Одисей с наркотик, за да останат на острова (Северин 2009: 96, 109). В приведения откъс П. Славейков припомня мита в неговата класическа Омирова версия - това е първата фаза в разгръщането (динамиката) на мистификацията. Тя е представена в също така мистифицирания разказ (като "текст в текста") на автора за посещението му на Острова на блажените; другите фази от мистификационното изграждане ще се диктуват изцяло от автора.

Втората фаза, както ще видим, е резултат на авторска митологизация и се открива в два различни по време на написване и жанр текста.

Първият от тях е стихотворението "Пред острова на блажените", завършващо "Епически песни" от 1907 г., но публикувано за пръв път в кн. 1 на сп. "Мисъл" през 1903 г. (Между двете издания съществуват отделни стилистични разлики, а освен това има и други уточнения в бележките на автора, нанесени в личния екземпляр на стихосбирката). Творбата представя изнурителните морски странствания на Одисей и неговия екипаж и откритата пред уморените им очи земя. Това вероятно е островът на лотофагите, макар и да не е назован пряко: Одисей и моряците изслушват тъжната песен на завинаги лишените от роден край, превърнати в лотофаги люде. Песента омайва и моряците, и Одисей - най-жаден от всички за почивка. Героят решава да хвърли котвата на брега, но морският вихър оттласква кораба и Одисей отново се понася из морето на интересно, пълно с опасности, и в крайна сметка по сизифовски безсмислено пътешествие: "Самси Одисей, за почивка най-жаден,/ измъчен от бурите върли,/ се впусна и грабна желязната котва/ и смери на бряг да я фърли. И тъкмо да фърли - нечакано вихър/ вълните спокойни разтури/ и лекия кораб оттласна, отвлече - отново играчка на бури./ Вилнеят вълните и кораба мятат -/ какво ли напред ги очаква?/ И сякаш през морския плясък глас тъжен/ честта им незнайна оплаква" (Славейков 2001: 174; срв. и Кръстев 1917: IX, XXXII, който с основание приема, че стихотворението символизира копнежа на душата "към едно отвъд").

В общия патос на стихотворението и в песимистичния му финал¹⁵ се наблюдава една все още първична степен на деструкция на класическия (Омировия) мит: Одисей, макар и против волята си, по силата на обстоятелствата (внезапната поява на вятъра, дирижирана явно от боговете) дори не достига брега на острова. Тези обстоятелства обаче подготвят или поне крият в себе си идеята за по-определена и видима деструкция. И тя наистина може да се открие в очерка "На Острова на блаженните".

Вторият текст е част от разказа за героя пътешественик, попаднал на острова на блажените, според посочения вече очерк. Този разказ бихме могли да наречем условно "Легенда за смъртта на Одисей"; съгласно оценката на разказвача тази легенда била най-дивната и най-разпространената на острова. Същността й се свежда до следното: Одисей се отбива с другарите си на острова (Дебра), където е посрещнат от местните жители - дебряните, с които три дни пирува и разказва патилата си. За жалост обаче, се стига и до типична балканска свада, в която Одисей е пребит, а двама от дебряните и няколко от одисеяните падат дори убити. Според разказвача възможната причина за крамолата е желанието на някои от Одисеевите другари да останат да живеят на острова. Те се затичват към брега, но явно и тук се сбиват, като самият Одисей пада мъртъв, "халосан" с боздуган от свой другар (Славейков 1959а: 337). С тази неочаквана и дори принудителна смърт на героя се сриват и "утопията на завръщането" (Ницшевият мит за вечното завръщане), и ескапизмът, т.е. отново Ницшевата любов към далечното, позната у Славейков като перманентен блян към достигане до "другия бряг", както и носталгичните рефлекси, т.е. индивидуалната (компенсаторна) утопия на автора - това е тъжният финал на вечния герой. В този смисъл антологията застава повече на границата на антиутопията, отколкото на утопията и изобщо на атопичността, както се твърди напоследък. Ако смъртта на Одисей е край на една утопия, то някои критици определят цялата антология като утопия (Трендафилов 1998: 190-191; срв. Игов 1998: 43-44; 2006: 159, който приема, че утопията¹⁶, наред с мистификацията и антологията е един от трите интерпретативни кода, през които ОБ може да се чете; именно този код е най-силен). Освен това, с този екстремален похват Славейков като че предвижда (или предхожда) и слага край на мита, а с това и на прословутата и все още битуваща малко или много родна теория за желаното завръщане у дома на пастира господар и "търсач на силни усещания" Одисей. В самия край на очерка обаче Одисей "възкръсва", но според авторовата воля той остава завинаги на блажения остров: "Оттук се вижда далечното море, и тихо, и в буря, и Одисей, макар мъртъв, свободно може да гледа и копнее за недостигнатия роден кът. Уверяват дори често да са го виждали изправен до стълпа да се взира към недостигнатото. Такава картина - Одисей копнеещ на морския бряг - сещам се да съм виждал у някой модерен автор, дали не у Бьоклина¹⁷" (Славейков 1959а: 337). Това още веднъж доказва разрушаването на мита от Славейков, смъртта на героя всъщност е прозирна алюзия на умората от вечния авантюристичен бит; видима е и асоциацията със самия автор, а заглавието на неговия текст отпраща към образци, които той явно следва и комбинира, за да достигне до "другия бряг", до "острова на блажените" - картините на А. Бьоклин "Островът на мъртвите" (1880) и "Полетата на блажените" (1878). Дали не можем да провидим тук някакъв тип "одисеевски комплекс" у П. Славейков? Защото те доста се нароиха, макар да са предизвикани от родния методологически опит - "Българският Одисей" на Т. Жечев. Или това е началото и краят на Пенчо-Славейковата и изобщо на "българската одисея"? Различна е гледната точка на Н. Генчев. В опита си за цялостен поглед към българската история и психология той тълкува образа на родния Одисей като означаващ повече рефлекса за самосъхранение и липсата на желание за рисковани начинания: "Българският Одисей след кратки митарства до Бяло море и най-много до Божи гроб бърза да се върне в родния край... Това е продукт на патриархалния консерватизъм, спасил може би България от затриване и изчезване" (Генчев 1991: 9).

Арнолд Бьоклин. Островът на мъртвите (1880)

Както се вижда от странния и вълнуващ наратив за смъртта на Одисей, деструкцията на мита е почти пълна. Одисей не само не се завръща в Итака, но пада убит от своите другари. Легендата в известна степен е обратнопропорционална на основния (Омировия) мит за Одисей. Тази антитетичност спрямо статуквото на основния Одисеев мит в очерка на П. Славейков може да се представи от гледна точка на неговия финал примерно така:

Одисей в "Одисея": 1. Съзнателно завръщане в Итака. 2. Одисей е сам (единствен оцелял). 3. Одисей избива женихите. 4. Намеса на боговете в полза на Одисей.

Одисей в "На Острова на блаженните": 1. Принудително оставане на Острова на блажените (възможен нов роден край). 2. Одисей е със своите другари. 3. Одисей е убит от другарите си, които желаят да останат на острова. 4. Ненамеса (липса на намеса) на боговете. 5. Смъртта и гробът на Одисей на чужда земя - символ на прокудения поет.

Наистина на мястото на идиличния мит идва митът за трагичния и обречен мореплавател поет, убит и погребан далеч от родния край. Наличието на този мотив може да се види и в други очерци и стихотворения от книгата. Впрочем според разказа в далечни времена са се извършвали жертвени възлияния на гроба на Одисей и дори потомците на неговите другари, смятани за избрана, елитна раса сред населението на Острова, са пътували за Итака, за да възложат венци в храма на Атина, закрилницата на Одисей и неговите предци. Подобни ритуали са един вид плач по неосъщественото завръщане в родния край, но - продължава Пенчо Славейков: "Това е било някога. Сегашното е гроб на миналото, и на това основание гробът на Одисея и празненствата са забравени, освен от поетите" (Славейков 1959а: 38). С годините деструкцията на мита става пълна. По този начин поетът подготвя третата фаза на мистификацията; с нея всъщност очеркът завършва. Авторът съвсем открито рисува (скицира) съвременната ситуация на Острова като точна проекция на тогавашна България. Тук отново легендата за блажената Аркадия, за изчезналия Остров е негативно натоварена, т.е. тотално дегероизирана и демитологизирана поради изпълването й най-вече с български социополитически реалии. Славейков сякаш "довършва" своята "картография на българското", имайки предвид и опита му за написването на "Глупография на княжество България" преди да замине за Германия. С присъщата си язвителност той описва отделните сфери на културата и политиката, морала, правото, образованието, управлението. С особена сатирична пристрастност са показани "любимите" му институции - Университетът и по-специално университетските филолози, Академията на науките, Театърът. Без да навлизаме в подробности, ще цитираме един от типичните пенчославейковски афоризми, които сумират чертите на народ и държава на Острова, т.е. обратната страна на "блажената Аркадия": "Историята на тая страна и досега е една легенда, настоящето й - нещо като карнавален брой на Simplicissimus", с рисунки от Т. Т. Хайне и Олаф Гулбрансон, а бъдещето й - точка и запетая. Да царуваш в една такава страна, дето животът на народа е елегия, аристокрацията му - епиграма, демокрацията - епитафия, трябва да имаш доста хумор" (Славейков 1959а: 346; Славейков споменава двама световноизвестни карикатуристи, които са били на почит в кръга "Българан"; срв. Стойков 1970: 17). А следващите редове от цитирания пасаж притежават специфичен политически контекст, актуализиращ предишното днес. Разгадавайки го, евентуалните читатели едва ли биха пожелали да се завърнат на Острова.

Не без връзка с нашия опит ще припомним, че според Ю. Лотман напр. в "Божествена комедия" на Данте Одисей е двойник на автора като пътешественик, но не притежава неговия християнски морал на паломник; като персонаж Данте е антипод на морално индиферентния Одисей, затворен в ада заради лъжлив съвет, но като автор Данте му съчувства и може би симпатизира - Одисей умира в "Чистилище" (срв. Лотман 2000: 249-269). В тази връзка още по-немаловажен факт е и идеята на самия Славейков да напише "Божествена комедия". Това личи в открития очерк за Сабо Лаперда (първообразът на Спиро Година от антологията). Ще приведем малко по-обширен цитат според публикацията на К. Михайлов, тъй като в този очерк за невключения в антологията поет в синтезиран вид е представена концепцията на ОБ, като ясно се откроява нейния сатиричен модус; проличава и близостта с очерка "На Острова на блаженните":

"Казват, наистина, че е той (Сабо Лаперда), но никой сериозно не вярва, че това невинно и невзрачно човече би могло да бъде автор на една книга от 365 страници, в която са поместени повече от 400 стихотворения - характеристики на лица, случки, събития и неща от политическия и културен сегашен живот на Острова. То е една своеобразна Божествена комедия¹⁸... Книгата е разделена на четири дяла: Пролет, Лято, Есен и Зима... По тоя начин се открива една обща концепция и композиция на книгата, която външно изглежда като обикновена сбирка стихове... Върволицата на дните сякаш е историята на нашия съвременен живот. И жалкото е само, че тя не е написана на български, та да няма нужда да я превождам и да се мъча за непреводимото. И от тая книга аз преведох малко, твърде малко неща и то едни от най-невинните, както сами ще видите... А какво няма в тая върволица на дните! Без озъртане, без заобикалки, в нея е изобразен настоящия и минал живот на Острова..." (Михайлов 1981: 129).

Със своя разказ за Одисей и неговата участ на острова П. Славейков се включва в одисеевския мегатекст - и в античния, и в съвременния му смисъл. Неомитологизмът от XX в. предлага две главни трактовки на мита за Одисей. Едната акцентира върху завръщането и стои близо до основния античен мит, а другата, разпространена през Ренесанса - върху дръзкия търсач и авантюрист, предшественик на Великите географски открития. През XX в. за Н. Казандзакис например (поемата "Одисей", състояща се от 33 333 стиха) Одисей е преди всичко търсач. У автори като Л. Фойхтвангер и Т. Жечев отново изпъква митът за завръщането, за Хоркхаймер и Адорно той е просто "хитър индивидуалист", по-особена е позицията на Левинас, който сравнява Одисей със старозаветния Авраам (Протохристова 2003: 97-106; срв. Елиаде 1994: 8-62, 187).

Интересно е да се отбележи, че приблизително по същото време, когато е публикуван очеркът на П. Славейков "На Острова на блаженните", и Вазов издава своя очерк "В царството на Одисея. Една година във въздуха на Гърция" (в. "Напред", I, бр. 311 от 3.VII.1920). И тук е налице дегероизация и демитологизация - и на Одисей, и на остров Итака. Одисей е лукаво "царче", управлявало едва десет хиляди души, обраслият му днес с бурени дворец е голям колкото железопътната станция Божурище, а цялото му царско богатство се състои от стотина свине. Днешните островитяни се гордеят със своя прадед Одисей, но той им е толкова прадед, колкото и сиамският крал на българите (Вазов 1956б: 288-289). Темата на очерка обаче е друга - Вазов предава вълнуващия разказ на български войник, прекарал една година в гръцки плен на този остров, за ужасите на гръцкото отношение и щастието, че началник на охраната е благороден френски офицер. При освобождаването им той казва на българските пленници: "Вие сте храбър народ и в Ориента вие сте единствения честен народ!" (Вазов 1956б: 291). Ако сравним тези думи с думите на М. Бланки, цитирани от П. Славейков в черновите материали за очерка, ще забележим определено сходство в етнопсихологическата оценка на българите. Пасажът на Бланки в български превод гласи: "Гръцката раса е по-красива, по-духовна, по-класическа, но по-малко честна и по-малко религиозна от българите. Българите изобщо са кротки, мирни, търпеливи, работливи и гостоприемни, по-откровени..." (Вазов 1956а: 464; срв. Бланки 2005: 120). Както се вижда, макар да е подтикнат от актуални политически мотиви, Вазов също се включва в дегероизацията на Одисей и неговия прочут остров.

И така, разрушавайки традиционните митове за Одисей и Острова на блажените¹⁹, Пенчо Славейков конструира мистификационния фундамент, върху който разполага главното изображение. А то се състои от мистифицираните образи на поетите, населяващи псевдоблажения остров, и наистина блажения образ на Свръхпоета, синтезирал в себе си цялата тогавашна българска и част от световната поезия. Но темата за Свръхпоета като литературен и културен демиург изисква по-специално внимание.

БЕЛЕЖКИ

* Статията е част от подготвената от нас монография за "На Острова на Блажените" на П. П. Славейков. [обратно]

1. Освен фактите, посочени от Геземан, могат да се споменат и други, забелязани много по-рано. Например островите около Дубровник, които са възпети от известния хърватски поет и драматург Иво Войнович. Войнович, който е и приятел на П. Славейков, говори в една от драмите си за "остров на блажените". Към това може да се добави, че в Дубровник често е почивал и Арнолд Бьоклин, автор на картини като "Островът на мъртвите" и "Полетата на блажените" (Славейков 2001: 51), "Къща на морския бряг" (1875 г.) и др. Значението на Бьоклиновата картина "Островът на мъртвите" като пораждащ образец е добре доловено още от Гео Милев. Неговият трети ръкописен сборник "Изкуство" (1912) завършва със стихотворението "Към Острова на мъртвите". Явно съвсем младият Гео е подражавал на своя ранен вдъхновител П. Славейков - сборникът "Изкуство" се открива с портрет на Славейков и завършва с "Към Острова на мъртвите" - също както "Епически песни" завършват със стихотворението "Пред Острова на блажените" (Литературен архив 1964: 118-119). [обратно]

2. От Диодор Сицилийски знаем, макар и в преработен вид, за две антични "островни" утопии: "Остров Панхея" от Евхемер и "Слънчевият остров" на Ямбул, една чиста утопия с близък до очерка ОБ сюжет: блажено съществуване, парите и законите липсват, а хората живеят според природните закони, дори си измислят азбука. В римската история I в. пр.Хр. е време на непрекъснати граждански войни, които подготвят падането на Републиката. Социалните и политическите кризи пораждат стремеж към преселване и ескапизъм, търсене на блажени земи на благоденствие. Последвалият Принципат на Октавиан Август гъвкаво заменя тези утопии с идеята за настъпващия "Златен век". Поети като Вергилий (в 4-та еклога на "Буколики") и Хораций (в 16-ти епод) поддържат тази идея, в която проличават месианистични интенции. Хораций дори споделя, че е щастлив само с имението си - явно то замества "блажения остров". В античната литература идеята за "острова на блажените" се появява едва след два века - при Лукиан, при това в пародиран вид. [обратно]

3. Силните ницшеански рефлексии у П. Славейков се коментират и в по-нови философски опити. Срв. напоследък: Асенова (2005: 20-28). В този текст се добавя още една към немалкото номинации на "На Острова на Блажените" - този път тя е "антология автобиография". [обратно]

4. За интереса на Славейков към островното и по-специално към Бьоклин свидетелстват и картичките, които той изпраща на М. Белчева: едната изобразява Одисей на морския бряг ("Одисей и Калипсо"), а втората "Гробът на Бьоклина". Вероятно Славейков е съзерцавал тези и други картини на швейцарския майстор в Берлин и Лайпциг. Бьоклин оказва сериозно влияние върху Никола Петров, илюстрирал ОБ.

"Бьоклин е видял там само гробове..." - алюзия за мотивите за смъртта в творчеството му, по-специално картината "Островът на мъртвите"; също така картичката до Ал. Паскалев, изобразяваща морския бряг на остров Капри (Славейков 1959б: 245) и др. [обратно]

5. Виктор Берар (1864-1931) - елинист, археолог, превежда "Одисея" на френски език, известен с опита си да възстанови пътешествието на Одисей. [обратно]

6. Любопитно е да се отбележи и това, че първата "по-сериозна" книга, която малкият Пенчо прочита, е "Остров Борнео" от М. Рид (Арнаудов 1978: 11; срв. Йоцов 1930: 50). [обратно]

7. Рахманите липсват в очерка на Славейков - явно, съществуването на мъдреци на ОБ е невъзможно. За рахманите като обитатели на рая или в близост до рая в контекста на славянската култура вж. например: Успенски (1994: 406). [обратно]

8. За популярността на "Александрията" сред народа говори и Вазов в поемата си "Загорка", публикувана в Пловдив през 1883 г. Там поетът казва за своя герой Лулчо Панов - селски историк "с цървули и кривак дрянов", иманяр и колекционер: "Много за Дария, и за царя Пора/ славната Александрия чете насред сбора,/ Коя книга до днес се е по-сладко слушала?/ Колко баби той разплака върху Буцефала?" (Вазов 1956а: 147). Обвинен, че с тази бунтовна книга разклаща царството, дядо Лулчо заравя в земята "славната Александрия". [обратно]

9. За писателя Е. Абу (1828-1885) споменава и Вазов. Отличавал се с лек стил, живописен език и голяма духовитост, които напомняли за Волтер. Най-известните му трудове са "Съвременна Гърция" и "Кралят на планините", в които се отзовавал твърде "неласкателно" за гръцките граждански и политически нрави (Вазов 1957: 475). Бележката на Вазов за френския автор е публикувана за първи път в сп. "Зора", кн. 1, 1885 г. - не е изключено 19-годишният Славейков, който тогава е бил именно в Пловдив, да я е чел и да е запазил спомен за нея, но е по-възможно да се е запознал с книгата на Абу в немските библиотеки. [обратно]

10. В тази връзка би било интересно да се отбележи, че във фейлетона си "O, tempora! O, mores!" Хр. Ботев цитира чуждо, но сходно определение за българите - те са "немци на юг" и "английци на восток" (Ботев 1969: 144). [обратно]

11. Темата за Одисей мореплавателя е в основата на идилията на П. Тодоров "Песента на Калипсо" (1907); срв. Тодоров (1958: 82-96). Струва ни се, че като цяло образът на Одисей и одисеевските мотиви и сюжети в българската култура не са често срещани, а още по-рядко се изследват.

Следва да отбележим, че концепцията за завръщането на Одисей и идеята за българския "националекзотизъм" беше подложена на заслужаваща внимание критика (срв. Манчев 2003: 376-416). [обратно]

12. Според Ницше ние трябва да обичаме и да се стремим повече към далечното, отколкото да обичаме ближния. Срв. Ницше (1990: 77-78, гл. "За любовта към ближния" и сл.); за "любовта към далечното" у Ницше вж. коментара на Франк (1990). [обратно]

13. В случая акцентът е върху виденията на моряка Енох, бленуващ за пустинни острови и др. Аналогичен е и монологът равносметка "Одисей", в който героят казва в края: "Може би ще достигнем Блажените острови...".

Може бездната да ни погълне,
или на острова блажен да спрем,
великия Ахил да видим пак.

(Тенисън 2017)

За интереса към Тенисън говори и преведеният в няколко последователни броя в "Мисъл" през 1892 г. и 1893 г. очерк на Г. Саразен "Ал. Тенисон". Тенисън и Славейков е тема с продължение; повече за връзката между двамата поети вж. Русев (1966).

Във връзка с вариациите на темата за Енох Арден като одисеевски образ особено любопитен факт е, че един от новаторите на американското кино Д. У. Грифит филмира три пъти този текст на Тенисън в началото на 20 в., демонстрирайки принципа на "паралелния монтаж". [обратно]

14. Любопитен факт е, че на работната маса на Славейков винаги се е намирал бюстът на Омир, а някои картички от чужбина той изпраща с шеговит поздрав в патерналистки дух: "Много здраве от дяда ви Омира", в който можем да провидим една не толкова маскирана асоциация със старогръцкия аед; неслучайно като Гьоте Славейков се определя като "омирид" (homiride), т.е. последовател на Омир (Славейков 1959б: 47, 52), което, разбира се, е отделна тема. През 1911 г. от Неапол Славейков изпраща и картичка с лика на Омир до Петко Тодоров с шеговит поздрав: "Много ви здраве от дяда ти" (Славейков 1959б: 228); срв. и Г. Тиханов, който обръща внимание на този факт (1998: 268-269). [обратно]

15. За "Пред острова на блажените" споменава и Сп. Казанджиев, който приема, че този текст е "най-добър израз на тая преходност на съзерцателния свят и неговата илюзивност" (Казанджиев 1937: 109-110). Н. Райнов обаче строго отсъжда, че Одисей не достига брега, "понеже за хитреците няма място там" (Райнов 1941: 44; срв. напоследък: Чернокожев 2000: 109-110). Вездесъщото наличие на бляна за достигането на "другия бряг", до утопичния локус, както и одисеевските мотиви, се оказва и главната ("осева") тема у Славейков, която е разгърната и в други стихотворения от антологията мистификация ("На другия бряг" от очерка за Стамен Росита, "Към кой бряг" от очерка за Доре Груда и др.); този проблем ще бъде обект на друг анализ. Срв. напр. сходното заглавие на мемоарната книга на Вл. Набоков "Други брегове". [обратно]

16. В "Сърце на сърцата" от "Епически песни" утопията е оценностена от Славейков изцяло положително посредством думите на Шели:

Утопия! И тъй да е - в живота
утопиите само дават цел
и человека во човека раждат.
Утопии сърцето възродяват,
превръщат го на рай цветущ, където
мирът върховен свива свойто гняздо...

Славейков (2001: 277) [обратно]

17. Най-вероятно поетът има предвид картината на Бьоклин "Одисей при Калипсо" (1883 г., съхранявана в Берлин); както се вижда, митологизмът на художника намира своя рефлексия в душата на поета. За интереса на Славейков към Бьоклин свидетелства и още една картичка, която той изпраща на М. Белчева - "Гробът на Бьоклина" (Славейков 1959б: 158). Всички тези сравнения и алюзии ни насочват към още една възможна тема - Славейков и Бьоклин. Никак не е случаен и фактът, че Славейков написва стихотворение, посветено на художника - "Към Ахерон - Arnold Bocklin" ("Блянове", 1898, в "Сън за щастие" под заглавие "През мрака сянка надалеч"). Срв. и епиграфа в началото на настоящата работа. [обратно]

18. В случая от значение е и един спомен на Мара Белчева, която разказва за едновременното четене в оригинал на "Божествена комедия" и писането на очерците за антологията... (Белчева 1995: 152). Рефлексиите на Данте върху Славейков са отделна тема, но в окончателен вид ОБ не е ли всъщност една Пенчо-Славейкова, българска "Божествена комедия"? [обратно]

19. За теоретици на символизма като Андрей Бели концептите на Ницше са всъщност алегории, а той е символист, който разлага в творчеството си алегориите (т.е. символите) на различни идейно-философски тенденции: такива са концептите "свръхчовек", "вечно завръщане", "остров на блажените", "пещерата на Заратустра", които представляват "религиозно-художествени символи" (Бели 1994: 124). [обратно]

ЦИТИРАНА ЛИТЕРАТУРА

Арнаудов 1978: Арнаудов, М. Из живота и творчеството на Пенчо Славейков (изповеди и показания на поета). // Арнаудов, М. Избрани произведения в два тома. Т.1. П. Славейков, П. К. Яворов, К. Христов. София, 1978.

Асенова 2005: Асенова, К. Гласът "Ницше" в творчеството на П. П. Славейков. // Философски алтернативи, 2005, кн. 1.

Белый А. Символизм как миропонимание. Москва, 1994.

Белчева 1995: Белчева, М. Бегли спомени. // Един живот: поезия, преводи, дневник, спомени, писма. Съст. М. Иванова. София, 1995.

Бланки 2005: Бланки, Ж.-А. Пътуване из България през 1841 г. Прев. Ил. Райчева. София, 2005.

Ботев 1969: Ботев, Хр. Избрани произведения. София, 1969.

Вазов 1956а: Вазов, Ив. Събрани съчинения. Том IV. Поеми, балади, преводи. София, 1956.

Вазов 1956б: Вазов, Ив. Събрани съчинения. Том IX. Утро в Банки. Разкази. Спомени. София, 1956.

Вазов 1957: Вазов, Ив. Събрани съчинения. Том XVIII. Статии. София, 1957.

Връхлицки 1950: Jaroslav Vrhlický. Zlomky epopeje. Praha, 1950.

Геземан 1994: Геземан, В. "На Острова на блажените" от Пенчо Славейков. Призма - огледало - фокус. Прев. Н. Чернокожев. // Литературата, 1994, 2.

Генчев 1991: Генчев, Н. Българският Одисей. // Език и литература, 1991, 1.

Гурмон 1913: Гурмон, де Р. Книга масок. Москва, 1913.

Дельоз, Гатари, 1998: Дельоз, Ж., Гатари, Ф. Що е философия? София, 1998.

Елиаде 1994: Елиаде, М. Митът за вечното завръщане: Архетипи и повторение. Прев.: Л. Денкова, Г. Вълчинова. София, 1994.

Игов 1996: Игов, Св. "Кървава песен" като месианистична утопия. // Език и литература, 1996, 1.

Игов 2006: Островът. // Игов, Св. Книга за Пенчо Славейков. Варна, 2006.

Йонова 1994: Йонова, М. Романът за Александър Македонски в старобългарската литература. // Животът на Александър Македонски. Превод от старобългарски: А. Делева. София, 1994.

Йоцов 1930: Йоцов, Б. Пенчо Славейков. // Български писатели. Т. 5. София, 1930.

Казанджиев 1937: Казанджиев, Сп. Индивидуализмът на Пенчо Славейков. // Казанджиев, Сп. Пред извора на живота. София, 1937.

Кръстев 1917: Кръстев, Кр. Вътрешният строеж и лайтмотива на "Епически песни" (Предговор). // Славейков, П. П. Епически песни. София, 1917.

Куев 1936: Куев, К. Имената на поетите в "На острова на блажените". // Родна реч, 1936, № 2.

Литературен архив 1964: Литературен архив. Том II. Гео Милев. Встъп. студия, публ. и ком. Г. Марков. София, 1964.

Maнолакев 1996: Манолакев, Хр. Между образа и четенето (руската преводна белетристика през Българското възраждане). София, 1996.

Манчев 2003: Манчев, Б. Модерност и антимодерност. Българският националекзотизъм. // Култура и критика. Ч. III. Краят на модерността? Варна: LiterNet, 2003 <https: //liternet.bg/publish2/bmanchev/modernost1.htm> (12.10.2018).

Михайлов 1980: Михайлов, К. Едно становище за "На Острова на Блажените". // Литературна история, 1980, 6.

Михайлов 1981: Михайлов, К. Неизвестни материали от "На Острова на блажените". // Литературна мисъл, 1981, 2.

Неделчев 1991: Неделчев, М. "На Острова на Блажените" като сложен израз на българския литературен персонализъм. // Страници за Пенчо Славейков. София, 1991.

Ницше 1990: Ницше, Фр. Тъй рече Заратустра. Книга за всички и никого. Прев. Ж. Николова-Гълъбова. София, 1990.

Николова, Черпокова 1997: Николова, Д., Черпокова, Св. От разказа към мита. Пловдив, 1997.

Омир 1971: Омир. Одисея. Превел от старогръцки: Г. Батаклиев. София, 1971.

Протохристова 2003: Протохристова, К. Митът за Одисей и утопията на завръщането. // Език и идентитет. Страници за българското себе/познание. София/ Будапеща, 2003.

Псевдо-Калистен 1976: Псевдо-Калистен. Животът на Александър Македонски. Прев. Б. Богданов. София, 1976.

Пундев 1927: Пундев, В. Двете антологии на Пенчо Славейков. // Златорог, VIII, 1927, 5.

Райнов 1941: Райнов, Н. Вечното в нашата литература. Том 5. Пенчо Славейков, Т. Г. Влайков. София, 1941.

Русев 1966: Русев, Р. Пенчо Славейков и Тенисън. // Годишник на СУ, LX, 1966.

Саразен 1892-1893: Саразен, Г. Алфред Тенисон. // Mисъл, кн. IV-V, 1892; Mисъл, кн. VII-VIII, X-XI, 1893.

Саутън 1981: Southan, B. Alfred Tennyson. // British Writers (edited under the auspices of the British Council). Volume IV. From W. Wordsword to R. Browning. New York, 1981.

Северин 2009: Северин, Т. Островът на лотофагите. // Северин, Т. Пътешествието Одисей. Нов поглед към "Одисея". Прев. Т. Давидова. София, 2009.

Славейков 1958а: Славейков, П. Събрани съчинения в осем тома. Т. II. На Острова на Блажените. София, 1958.

Славейков 1958б: Славейков, П. Събрани съчинения в осем тома. Т. IV. Критика. София, 1958.

Славейков 1959а: Славейков, П. На Острова на блаженните. // Славейков, П. Събрани съчинения в осем тома. Т. V. Критика и обществени въпроси. Очерци. Пътеписи. София, 1958.

Славейков 1959б: Славейков, П. Събрани съчинения в осем тома. Т. VIII. Писма. София, 1959.

Славейков 1995: Славейков, П. Заратустра. // Защо сме такива? София, 1995.

Славейков 2001: Славейков, П. Съчинения. Т. I. Епика. Съст., ком. и ред. Ст. Михайлова и К. Михайлов. София, 2001.

Снегаров 1997: Снегаров, Ив. Българските земи през погледа на чужди пътешественици - 1828-1853. София, 1997.

Стефанов 1996: Стефанов, В. Островът - библиотека. // Език и литература, 1996, 1.

Стойков 1970: Стойков, Ат. Българската карикатура. Кратък очерк за нейния път и за творчеството на Ал. Божинов, Ил. Бешков, Ал. Жендов, Б. Ангелушев и Ст. Венев. София, 1970.

Тенисън 1936: Poems of Alfred Tennyson (1830-1870). London, 1936.

Тенисън 2017: Тенисън, Алфред. Одисей. Прев. Теменуга Маринова. // Електронно списание LiterNet, 08.07.2017, № 7 (212) <https://liternet.bg/publish10/ptrendafilov/slaveikov-mistifikacii.htm> (10.10.2018).

Тиханов 1998: Тиханов, Г. Жанровото съзнание на кръга "Мисъл". Към културната биография на българския модернизъм. София, 1998.

Тодоров 1958: Тодоров, А. Пенчо Славейков. // Пенчо Славейков. Събрани съчинения. Т. 1. Сън за щастие. Епически песни. София, 1958.

Тодоров 1907: Тодоров, П. Песента на Калипсо. // Мисъл, XII, кн. 7-8, 1907, 453-459.

Топоров 1991: Топоров, В. Аптекарский остров как городское урочище. // Ноосфера и художественное творчество. Москва, 1991.

Трендафилов 1998: Трендафилов, Вл. Канон и антология. // Българският канон? София, 1998.

Трендафилов 2007: Трендафилов, П. Антологиите на Пенчо Славейков и българският канон за поезия в началото на XX в. (Автореферат на дисертация), 2007.

Трендафилов 2009: Трендафилов, П. Мистификация и канон (пътят на Пенчо Славейков до "На Острова на Блажените"). // Представи за българския литературен канон. Шумен, В. Търново, 2009.

Трендафилов 2011: Трендафилов, П. Етапи на мистификацията в творчеството на Пенчо Славейков. // Епископ-Константинови четения. Т. 15. Шумен: ШУ "Еп. Константин Преславски". 2011.

Успенский 1994: Успенский, Б. Дуалистический характер русской средневековой культуры. // Успенский, Б. Избранные труды. Т. I. Семиотика истории. Семиотика культуры. Москва, 1994.

Франк 1990: Франк, С. Фр. Ницше и этика "любви к дальнему". Москва, 1990.

Фрейденберг 1978: Фрейденберг, О. Миф и литература древности. Москва, 1978.

Френцел 1995: Frenzel, El. Motive der Weltliteratur. Ein Lexikon Dichtungs geschichtlicher Langsschnitte. Stuttgart, 1995.

Чернокожев 2000: Чернокожев, Н. Пенчо Славейков - визии за отвъдното. // Българската литература - фигури на четенето. София, 2000.

Ярхо 1992: Ярхо, В. Одиссей. // Мифы народов мира. Т. 2. Москва, 1992.

© Петър Трендафилов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 14.10.2018, № 10 (227)

Други публикации:
Любословие. Т. 8. Шумен: ШУ "Епископ Константин Преславски“, Факултет по хуманитарни науки, 2008 (вариант).