Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Април  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

СМЪРТТА НА ВАЗОВ

Мирела Иванова

web

Мнозина си въобразяват, че знаят всичко за него, че познават книгите и познават живота му, та винаги питат за смъртта на Вазов. Най-често с ехидното любопитство, че видите ли, почти наясно са, подочули туй-онуй, попрочели тук-там, подосетили се и сами как е умрял, но хайде, кажете и Вие, потвърдете мръсничката тайна, която обгръща смъртта му като прегръдка на жена. Коя е жената - Евгения Марс, Дора Габе, ученичка, циганка, кабаретна танцьорка?

 

Вазов умира от инфаркт на 71-годишна възраст, пръска се сърцето му, побрало всичките български епохи, които е провидил, описал и изстрадал. Затваря се кръгът от "Тъгите на България" до "Не ще загине", макар и доста по-рано поетът да е обзет от страшното си прозрение - "разгром на своя свят дочаках" - и дори да го е приел. Обожаван и ненавиждан, средоточие на народното упование, духовна държава в държавата, Вазов побира във високата си, изправена и монолитна фигура всевъзможните противоречиви български енергии. Той има толкова невъзможно сгъстен и напрегнат живот, умножен поне по две от писателския му кръст, не спира да работи, не спира да обича - и как да издържи сърцето му? Как да понесе народното признание? Как да понесе погрома подир националните катастрофи? И едновременно любовта в залеза на дните си? И да ги възпее...

Как, ако не очаквайки смъртта и противопоставяйки й се със стихотворенията си, които пише за нея. "Далеч западно от Лясковец, около бреговете на река Пуста, червено петно е разляно - свещена кръв на български храбри синове. Там пак е пусто и спокойно и нито една сълза не се смеси с морето кръв. Там бе страшен бой: сръбското желязо срещаше българските железни гърди, а българското ура заглушаваше трясъка на двадесетте сръбски батареи... Славни български поете, оплачи и възпей героите, които със своите трупове пустите върхове около река Пуста покриха", пише поручик Б. на Вазов от Бяла Паланка, пише му и поручик К. от Крива паланка: "Събрани на другарска вечеря, изпращаме нашите сърдечни поздрави на нашия мил народен певец, който в своите старини намери сили и вдъхновение да преживее с народа си всичките му мъки и страдания, радости и победи и да възпее с дивни стихове подвизите на българската армия".

Смъртта на Вазов започва с тези писма, не десетки, стотици на брой, със съдбовните новини в тях, с описанията на събитията и вменения дълг да се напише за тях, смъртта на Вазов започва с "голямата война", както той нарича първата световна. Със саможертвените надежди на българите, които са и надежди на Вазовото сърце, да се осъществи и опредмети, макар и окъпано в кръв, копнението по целостта на България, да се събере в едно разкъсаното тяло на родината. "В 1915 г., в голямата война, написах пак голям брой стихотворения, вдъхнати от нашите победи и от радостта за постигнатия народен блян - освобождението на Македония...", споделя поетът пред проф. Шишманов.

Смъртта на Вазов започва с "голямата война": към поета прииждат подаръци и молби от бойното поле, телеграми и благодарности от южния фронт, от серетския фронт, от биваците на полковете, от главната квартира, от полковници и поручици, идат трагически и радостни известия от старите нови български земи, писма от редакторите на "Военни известия" и "Мир", от майор Л., началник на "Информац. цензурна секция при Щаба на действующата армия": "С всичката почит към "Народния ни поет", към когото не мога да питая нищо друго освен искрена и дълбока почит, Ви съобщавам, че според правилника за военната цензура забранено е да се печата всичко онова, което би повлияло отрицателно върху военната мощ, върху духа на народа и армията. Досега цензурата е заличила следните Ваши стихотворения:

"Въздишка", бр. 5030 на в. "Мир",

"Кога?", бр. 3051 на в. "Мир"

"Мора", бр. 5032 на в. "Мир".

Човеколюбивите и възвишени идеи и чувства, които веят в тия Ваши песни, не могат да не трогнат всекиго, а особено оногози, който изпитва върху гърба си ужасите. Вестникът се праща с хиляди екземпляри на фронта. Войникът трябва в настоящия момент да има кораво сърце. Това препоръчва и негово величество царят в последната височайше заповед до армията." Друг цензор, Р. П., от Одрин, пише до Вазов по съвсем друга причина: "С най-голямо нетърпение гледам да зърна някое Ваше стихотворение... Още не съм срещнал да възпеете и реката Ч е р н а, която почерни много български хижи и дворци. Там паднаха плеяда български герои, между които е и моят непрежалим син, подпоручик от 21 средногорски полк П. П., който сложи при същата тая Черна своите кости за величието на майка България и освобождението на брата-роб. Нашите родителски сълзи ще бъдат изтрити само когато прочетем Вашето стихотворение за почервената с алена геройска кръв река Черна...".

Смъртта на Вазов започва с "голямата война": със свръхнапрегнатите очаквания, които народът, провъзгласил го за свой поет, има към него: "да воюва с перото за отечествената кауза, за честта и живота на скъпата ни родина", да бъде "пълководец" с песните си, а те да са и извор, от който "душите на родителите на падналите герои да черпят кураж и утеха", да продължи да пише "хубави стихове, верен отзвук на великите събития и прочувствена апология на доблестните ни войници, в които те намират за себе си най-скъпата морална наслада"... Вазов, съвсем приживе, се превръща в духовно и институционално средоточие, в сила, опора и памет: от Дойран, от Охрид, от Добруджа пристигат неправдоподобни вести за новосъздадени български училища, наречени на негово име, трепетни и непредставими молби като тази на Г. Д. от 1917 година: "Обиколих редица книжарници, за да търся Вашия лик, обаче не го намерих. За това ще ви моля, уважаеми учителю, изпратете ми Вашия портрет, който ще украсява за бъдеще моята скромна войнишка маса...".

Вазов се отзовава всепредано и горещо, откликва на непомерните и непосилни народни желания, вероятно защото помни края на едно писмо от 1916 година, изпратено му от Г. Х.: "Вие не сте обикновен поет; Вие сте вече плът от плътта на българския народ".

Ще отида още по-надалеч и ще кажа, че от началото на "голямата война" Вазов се превръща в самата България, всичко лично му е окончателно отнето, затова и всичките победи и поражения, почернелите от кръв реки, разранените тела и души, давещото отчаяние от потъпканите надежди и унизителния Ньойския договор, националните катастрофи се струпват в сърцето на поета. Същото твърди и издателят Александър Паскалев: "Последните години дядо Вазов се чувстваше въпреки външното си спокойствие и бодрост много сломен и покрусен. Рядко го виждах по-жив и весел. Даже често се оплакваше от неразположение, но най-вече го бяха сломили тежките удари на съдбата, еднакво засегнали и България, и него - нейният син и певец, който пя и плака винаги за нея и с нея. Всякога живо е у мене впечатлението как съсипана и изпълнена с болки и тъга биваше неговата душа, как печално се поклащаше неговата беловласа глава през тежките дни, които преживя народът ни. И когато на няколко пъти след войните ми изказваше желанието си да види поне издадени и последните томове от съчиненията си, преди да умре, струваше ми се, че това негово желание едва си пробива път всред всеподавящата мъка и че примирението и спокойствието, с които той говореше за смъртта си, се раждаха от тая именно мъка...

А тая мъка, ние - деца на друго време - едва ли бяхме в състояние да я разберем."

 

 

© Мирела Иванова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 16.03.2020, № 3 (244)