ЛЮБОВТА НА ЛОРА: РЕВНОСТ ПО СЪДЪРЖАНИЕ И СМЪРТ ПО ФОРМА

Мирела Иванова

web

"Две-три крачки по-далеч Лора се бе полуизвърнала към нас, докато ние с Яворов говорехме", спомня си писателят Константин Константинов. "Аз я знаех и по-рано и винаги се бях възхищавал от тая странна красота, в която всичко противоречеше на обикновеното понятие за красота: и във физиономия, и във фигура, и във вървеж тя нямаше нищо правилно, уравновесено, отмерено. Но сякаш тъкмо това лице, малко несиметрично, с тоя поглед под широката шапка, замъглен от мека тъга, тая висока, леко наклонена напред и встрани снага, винаги облечена в широка и дълга дреха, която се спускаше с гънки като античните хитони, тая мъжка походка с големи крачки - всичко това действуваше с някакво непобедимо очарование."

С непобедимо очарование Лорината осанка на велика и всеотдадена на тираничната си любов жена се мярка и до днес в разжарените ни или копнежни въображения, тревожи застоялостта на живота, дописва болезнената митология на ревността.

През лятото на 1910 година Лора се отправя от Лондон към Париж, обладана от устремна решителност най-сетне да си "присвои" Яворов: щом всичко в дотогавашния ѝ живот наподобява заговор срещу желанията и мечтите ѝ, то тя ще сбъдне на всяка цена порива си да се врече в любов на поета. Намира го на обичайното му тогава място - гроба на любимата Мина - и му открива сърцето си. Но признанието ѝ сякаш не го досяга, така вгълбен е в скръбта си. "Отвърнах ѝ - признава по-късно Яворов, - че ценя тези нейни чувства, обаче трябваше да бъда искрен и да ѝ кажа, че не мога да се отзова. Моят отговор я засегна болезнено. Тя сприхаво кипна и демонстративно ме остави, без да проговори. Видях, че честолюбието ѝ бе силно засегнато...".

Но "нищо правилно, уравновесено и отмерено" няма в любовта, с която Лора прииждащо и бурно ще залива Яворов, ураганно ще го спохожда и завихря с писма, посещения, неправдоподобни жестове, додето го смили и смири, додето го победи с "непобедимото си очарование" и го убие с ревността си, убивайки себе си. В обясненията на Яворов до апелативния съд през 1913 година, вече полусляп и полуотвъден, поетът ще назове Лорината любов "едно много сложно и тъмно чувство, което неминуемо води към смъртта". И ще добави: "Нейната ревност бе велика, както бе велика и нейната любов".

Но още сме в 1910 и в стъписването пред упоритостта, с която Лора се "хвърля в любовната битка", пред заслеплението, с което прегазва откази, честолюбие, гордост, обществени порядки, отчаяния, прегазва самата себе си. "Толкова повече те мразя, колкото по-жадно чакам любовта ти, защото все по-малко вярвам, че ти си способен на нея...", пише тя на поета, а друг път в друго писмо: "Ако бих искала да съм при тебе, то е защото ми трябваш и ми стигаш. Ако съм готова да се откажа от целия свят, от всички погледи, то е само защото те не ми трябват, не ме интересуват." След четири месеца Лора отново е в Париж и отново неуспехът не я разколебава, "странно мълчаливият Яворов" и отсъствието му от гарата, когато тя си заминава, удвояват куража ѝ да го убеди в насъщността и незаменимостта на своята непомерна обич.

През пролетта на 1911 "завоевателната страст" на Лора не притихва, но Яворов е твърде посветен на първата си пиеса "В полите на Витоша", която усилено се репетира на сцената на Народния театър. Вероятно и поради това душата му е завладяна от неотгонимата скръб по Мина, от мрачни страхове и предчувствия, и всички те съграждат бронята, която все още го пази от прииждащата любовна стихия. Но денят на премиерата я отприщва, събаря всички бентове: Лора е там и му хвърля цветя, и после го следи до късно в Градското казино, и после е неотделимо до него през целия септември, дори му подарява златен пръстен с голямо ръкописно Я и три опала в трите му края. Есента на 1911 е златното време за надеждите на Лора и колебанията на Яворов.

При все че привидно поетът е вече нейн, "наличен", публично прогласен "скъп приятел", той си остава заключеник на самия себе си, "затворен сандък", какъвто го познават и назовават още от детството му близките, любовен скъперник спрямо Лора, откликващ сдържано и предпазливо, наполовина само съучастник в бленуваното от нея щастие. Но тя е жена и притежава твърде много оръжия, с които да завладее Яворов, само че наранена и уязвима жена, и затова избира най-неподходящото: бягството, бягство, с което, струва ѝ се, ще го накаже, ще го принуди да оцени любовта ѝ, ще го нарани с отсъствието си, ще даде време и на собствения си неспокоен дух, и на неговата сдържаност зад "ледената стена". И поема към Париж, като му пише в последното си писмо от София: "Моето заминаване ми струва големи усилия. И те са последните, които съм способна да направя, за да те накарам да ме обичаш."

Париж удвоява ранимостта и болезнените пристъпи на съмнения у Лора, измъчва я със спомени, които не са на страната на нейната любов, предизвиква прииждането на ревността от вече мъртвото, но възпято момиче "с две хубави очи и душа на дете", от живите, въобразени или прекосили живота на Яворов жени, събужда въображението за бъдещи или настоящи - все пак той е сам в София - изневери, поражда безсънната ѝ епистоларна вреченост към поета: "Ти ми казваш: "Искаш да ме целунеш? Целуни ме. Искаш да си отидеш? Вратата е отворена. Искаш да останеш? Остани, особено не ми пречиш... Но каквото и да направиш, мене ми е все едно, безкрайно все едно..." - Ето те тебе от начало до край в нашата история." Терзае се, разязвеното ѝ въображение се носи из мнителности, догадки, укори, упреци, които тя, обзета, обсебена, обручена с неудовлетвореността, пише и праща, пише и праща в стотици писма и картички "Где си ти, защо не те чувствам?", "Ти не даде нищо от душата си!", "Аз съм цяла отчаяние и злоба", "Ако ти ме обичаш повече, аз бих била много щастлива", "Аз ти благодаря за твоята любов - такава, каквато е. Мразя те винаги, когато казваш, че ме обичаш!"

Все пак през септември 1912, преди да тръгне за фронта и за Македония, Яворов се венчава за Лора. Сетне, додето поетът се сражава с четата си, всред трещящ барут и опасности, в подстъпите на всекидневната смъртна заплаха, той изглежда смирен, дори съучастващ в любовта, но дали като Лора се уповава в бъдещото семейно щастие? Едва ли.

"Имало е нещо нездраво още в самата основа на тоя брак между най-големия български поет и най-хубавата жена на висшето българско общество. Любовта им е била, няма съмнение, само суетност. Те и двамата са живели през цялото време под погледа на публиката като на сцена и е трябвало да играят, да представят силни чувства, каквито вероятно не са имали, и най-после да извършат оня трагичен жест, който са мислили, че им приляга като на изключителни същества", безмилостно и отдалеч твърди Атанас Далчев в своите "Фрагменти", но в общия, кратък семеен живот на Лора и Яворов ври и кипи от същинска съдбовност и силни чувства, от полюсно привличане-отблъскване, от извънмерна ревност и неназовима страст, за която си спомнят мнозина от съвременниците им. "Но колко любов лъхаше в отношенията им понякога! Страшна, опасна любов. Те не се свеняха от нас в милувките си. Тая безкрайно голяма любов винаги ме е плашила. Усещах, че краят ще бъде страшен", безмилостно и отблизо изрича Михаил Кремен. И твърди: "Яворов не застреля Лора, но той е виновен за нейното самоубийство. Той и нейната прекалена ревнивост. Той не бе я опознал дълбоко. Не е вярвал в мъките ѝ на ревнивост. Със студенината си той ѝ е отмъщавал за тая безпричинна ревнивост. Тя му бе дотегнала с тия нервни избухвания. Едва след смъртта ѝ той я прецени и тя бе станала за него истинска светица."

Да, няма нищо "правилно, уравновесено, отмерено" в "тоя брак между най-големия български поет и най-хубавата жена на висшето българско общество", "винаги облечена в широка и дълга дреха, която се спускаше с гънки като античните хитони", сътворила с един изстрел в сърцето си най-голямата античната българска трагедия. Никога, нито за миг не се усъмних, че Тя се е самоубила. Не поради огромните отрязъци време, които ме "отстраняваха" от кънтежа на изстрелите, разнасянето на версиите, попълзновенията на съмненията и съсъка на клеветите. Не и поради някакъв криворазбран съдбовен дълг да оневиня Поета. Не.

Поради едничката причина, че всички Лорини пътища водят натам, към избора на смъртта. Цялата легенда, разпростряна като непомерно тежък шлейф подир Лора, всички предопределения, с които е отрупана приживе и посмъртно, я правят да изглежда по-възрастна от себе си, а е само на 27, когато опира револвера в сърцето си.

Казвам предопределения, без да го обвързвам с вменяваната ѝ фаталност. Лора не е фатална жена, просто не се вписва във времето си, в семейната си среда, в отредените ѝ социални роли и в очакванията да изпълни със светски смисъл произхода и образоваността си, да понесе с лежерна и елегантна изисканост високата си, лека прегърбена фигура и смуглата си красота по обществената сцена. Само че Лора е обърканата и уязвима дъщеря на великия, но мъртъв Петко Каравелов и на живата, но властна Екатерина Каравелова, участта ѝ е разпната между двамата ѝ родители, но и между двете ѝ деца, обичания първороден, но починал още като бебе син, и родения след него, но сякаш неприпознат докрай, недостатъчен да изпълни живота ѝ, непрекъснато мислен, но по силата на дълга. Лора е нещастна и неразбрана и в не-своя си, натрапен, "спазарен и дълго удържан" от майка ѝ брак с Дрянков, търси пролуките на интелектуалното общуване като осияващи неудовлетворителното ѝ съществуване мигове: кореспонденцията с Петко Тодоров, публикуваните ѝ под псевдоними импресии, бягствата в европейските мегаполиси, заръчваните и прочетени книги, странните ѝ и капризни флиртове.

Твърде привлекателна не само поради красотата си, но и поради това излъчващо се, трептящо и напрегнато неспокойство, Лора предизвиква въображенията и одумванията на светското общество и настойчивите ухажвания на мнозина от знаковите мъже на своето време: от Григор Василев до Елин Пелин. Но тя търси предизвикателство отвъд женствеността си, личностно тъй да се каже, извънмерна в различността си фигура, в която да се съсредоточи с цялата си любовна същност. Избира Яворов като последното си предопределение: няма по-подходящ и по-неподходящ от него за мъченичеството и светостта на великата ѝ любов и великата ѝ ревност.

© Мирела Иванова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 09.05.2020, № 5 (246)