БАСТУНЪТ, КОЙТО ПАЗИ И УБИВА

Мирела Иванова

web

В българската поезия има една знакова, пътеводна в модерността книга, написана от Пенчо Славейков: "На острова на блажените". Опитът тя с цялата си многозначна мистификационна същност отново "да се разиграе и пренапише пет войни по-късно" само доказа нейната уникалност. Мистификацията всъщност е твърде екзотично цвете и рядко вирее по нашите земи - мътни и кървави от страсти, нетърпения и късопаметност. Но въпреки тази обезкуражителна обреченост поетът Пламен Дойнов написа и издаде две книги, обвити в тънката паяжина на мистификацията: "Любовникът и Маестрото" и "Висящите градини на България". Сетне ги обедини в сборната "Мистификации".

В новия си поетичен сборник "Истински истории" ("Литературен вестник", 2000) Пламен Дойнов привидно се отстранява от интелектуалната игра да обвързва и "затлачва" в сюжети, да украсява с излишествата на познанието и тълкувателното дописване своите стихотворения. Просто ги подрежда в три големи цикъла, като не пропуска иронично, с намигване да ни напомни, че са истински: "истински граждански", "истински любовни". Цялостното, премислено, та премислено оформление на книгата също се включва във внушението "Аз не пиша, аз само записвам", назовано и с Далчевите слова на четвърта страница. Стихотворенията "по действителни случаи", приличат на такива, но не са. Красив е жестът, с който Пламен Дойнов омаловажава драматизма на времето и историята, сгъстил въздуха на последната му книга. Овладял всекидневните езици на битовия ужас, той провижда отвъд жестокото безсмислие, с което Джина пие седми джин или семейството разиграва персоналната си сапунена опера на живо; преразказва другите смисли в горчивото бръщолевене на "съседката отсреща"; поставя в специална, открояваща ги рамка "картините от едно семейство". Прави го с лекота и замах, тъй че нищетата да е смешна, но без да е осмяна. А едновременно с това и да ни заболи от нея, защото уж е чужда, но е и наша. Нима има недосегнати от нея. То е видимо с просто око в мечтите на Киро от Владая или в кратката поема "Граждани и кучета", към която съм особено пристрастна - заради натаралежените от иронии и безумие строфи, които ни приковават с невидими, но болезнени гвоздейчета о вечно мъдруващата и мърмореща невъзможност да се справим със самите себе си, със собствения си български живот.

Трудно е да си представим, че и в тази книга Пламен Дойнов ще пропусне възможността да изрази своята деликатна почит към родната поетична традиция. "Префасонираната" "Азбучна молитва", "препрочетената" Ботева любов към Венета; напаснатите изумително трагизми на всеобщата история на ослепените Самуилови войници и личната слепота на Яворов като текст от "Нова македонска песнопойка"; стихотворенията по памет за Петър Алипиев и Усин Керим. Ще спра дотук, за да подчертая тази уникална способност да съзреш навсякъде по пътя си знаците на българската поезия, да им се усмихнеш или поклониш, вграждайки ги като сияйни тухлички в грубата постройка на днешното, на действителността; "да ги монтираш" като ветропоказатели по високото, все едно откъде и накъде духа вятърът. Ето това са истинските истории на едно духовно усилие, на едно несвършващо служене и синовен патос към "бащата с бастуна, който пази и убива".

© Мирела Иванова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 27.12.2008, № 12 (109)

Други публикации:
Капитал (приложение "Капител"), бр. 3, 20-26.01.2001.