НАДЕЖДАТА, ПОСЛЕДНИЯТ ПРОЗОРЕЦ

web | Каменни криле

Ще ни отмине ли това,
което трябваше да ни се случи...
Ние в гръдта му, в нашата той - градът,
гнездо на пътища, които се разпадат
до прах в домашните ни изтривалки
пред вратите. Градът с лице,
преболедувало от стъпки на човеци без лица,
от стъпки, които ни звучат като преследваме,
И като самота. (Последното й дъно е небето.)
В дванайсет точно се откъснахме -
среднощен вопъл от гърдите на града.
Така горчиви, греещи, говорещи,
горещи в свойта искреност
ще доживеем ли до друго някога.
Намерихме път за самия път,
за да сме ние заради самите ние.
Отпивахме на бавни глътки невъзможността
далечното и друго някога да бъде утре,
в понеделник, в петък. А часовете изтъняваха.
Надеждата потърси свойто име в тъмното:
утре, понеделник, петък.
Потърси на съня извивката, дъха на чая,
на душите восъка. Надеждата не е,
не може да е заради самата себе си.
Довиждане до никога ако я наречем,
с какво ще заплатим съдбата си на смъртни.

© Мирела Иванова
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 24.06.2004
Мирела Иванова. Каменни криле. Варна: LiterNet, 2004

Други публикации:
Мирела Иванова. Каменни криле. Варна, 1985.