ПИСМО ДО ЕКАТЕРИНА НЕНЧЕВА

web | Каменни криле

Госпожо,
простете за писмото ми, безцеремонно закъсняло,
с клеймо от Пловдив, от града, където
смъртта с тържествен жест е спряла
агонизиращата симфония на сърцето Ви.
Звукът е стръмен и небето е орисано,
в началото е словото, накрая - лудостта.
И как от болничния ад спасихте
последната усмивка за децата си...
Нима сте знаели на тридесет и шест години -
децата са обикновеното,
                                      ала единственото ни безсмъртие.
А иначе додето кажем само свойто име,
и сетният ни дъх се е откъртил.
Та не случайно пиша Ви от Пловдив -
тук аз самата всеки ден умирам жалко и безизразно,
посред площадите и кафенетата,
           и посред стаята - в бърлога
превърната от самота. Тук непрекъснато достигам
до своята агония - или поне вървя към нея.
Колко по-малко знам от Вас, госпожо,
и колко повече... Тъмнеят
кошмарните ми помисли, но невъзможно е
да се самоубия. Самоубийството поевтиня,
религиите - също. И вярата все по-неискрено
                                                            ни служи.
Тежи във въздуха съвсем нелятна мараня,
все по-нелепи стават хората - и все по-чужди.
Ако са заедно - ще бъде в глутница,
освирепяла срещу някого,
от злоба вдъхновена - този всесилен опиат.
Дали ще стигна до последната и свята лудница,
преди лицето ми да придобие зеленикав цвят...
Госпожо,
простете за писмото ми, безцеремонно подранило,
с неясен от прибързаност и земна суета печат.
Подписвам се накрая с горчивото мастило
на свойта искреност и своя страх.

© Мирела Иванова
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 24.06.2004
Мирела Иванова. Каменни криле. Варна: LiterNet, 2004

Други публикации:
Мирела Иванова. Каменни криле. Варна, 1985.