БИБЛЕЙСКИЯТ ГЕНОТИП ЗА ЦАРСКАТА ИНСТИТУЦИЯ И ОТРАЖЕНИЕТО МУ В ЙОАНОВИЯ "ШЕСТОДНЕВ"

Галина Лечева

web

Родено в древността като мироглед на общества с висока култура и понесло в себе си елементи на космополитна религия, християнството гъвкаво се съобразява с особеностите на хаотичния варварски свят, в който се разпространява, за да се окаже, през първата половина на Средновековието, главната сила, съдействаща за културния ръст на обществата и народите, негови последователи.

Заедно с идеята за единния Бог християнството носи и “представите за единствения светски господар, Божий представител на Земята, от когото изхождат и зависят всички власти.” (Мутафчиев 1992: 118) В края на ІХ век източното християнство е еманация на византизма. Цариградската патриаршия е държавен институт, чийто истински глава е императорът, а патриархът “не е нищо повече от обикновен сановник на владетеля на една държава.” (Мутафчиев 1992: 118)

Според Николай Шиваров “проследи ли се историята на императорската институция във Византия, може да се заключи, че са вземани под внимание старозаветни разкази, които въздействат идейно върху някои византийски традиции и практики. Те, от своя страна, оказват влияние и в средновековна България.” (Шиваров 1994: 175)

Настоящият текст цели, тръгвайки от библейския генотип за царската институция - Първа книга Самуилова (І Царства), да открие скрижалите на царската институция, закодирани в "Шестоднев" на Йоан Екзарх.

Длъжна съм предварително да отбележа, че Новият завет, като идеология на християнството, не се ангажира с интерпретиране на царската институция.

В края на междузаветната епоха - т.нар. “Римски мир” (30 г. пр.Хр. - 14 г. сл.Хр.), когато царското служение залязва, наместникът на римската провинция Сирия - Публий Сулпиций Кириний, провежда преброяване. Светият евангелист Лука пише: “И отиваха всички да се записват, всеки в своя град. Тръгна и Йосиф от Галилея, от град Назарет, за Юдея, за града Давидов, наречен Витлеем, понеже беше от дома и рода Давидов, за да се запише с Мария, сгодената за него жена, която беше непразна. А когато бяха те там, дойде й време да роди; и роди своя Син първенец, пови Го и Го положи в ясли, защото нямаше за тях място в страноприемницата (Лука 2:1-7). Според Славчо Вълчанов този цитат “подчертава провиденциалното и историческо значение на царската власт (еврейска и римска ) в месианско-сотириологичен аспект (Вълчанов 1994: 179), защото чрез раждането на Иисус държавите се подчиняват на едно световно царство и народите повярват във властта на единния Бог.

Този факт е предречен още в Битие, когато при предсмъртните си благословии към 12^-те си сина Иаков (живял през ХVІ в. пр.Хр.) изрича месианско предсказание. Патриархът се обръща с особена надежда към Иуда, като му предрича: “Скиптърът не ще се отнеме от Иуда и законодателят - от чреслата му, докле не дойде Примирителят и Нему ще се покоряват народите.” (Бит. 49:10).

В Първа книга Самуилова, известна в православието като Първа книга Царства, има комплекс от текстове (8:10-22)¹, в които е прокламиран Законът на пророк Самуил. Той представя царската институция изключително в контекста на идеята за теокрация. Според написаното само Яхве е цар и пълновластен господар, както над вселената, така и над избрания от него народ. За Библията, както подчертава Сл. Вълчанов, “единственият пълен носител на властта е Бог.” (Вълчанов 1994: 180)

• Според книгата Изход (15:18): Господ ще царува до вечни векове;

• Изход (19: 5-6): “Сега, прочее, ако наистина ще слушате гласа Ми и ще пазите завета Ми, то повече от всичките племена вие ще бъдете Мое собствено притежание; защото Мой е целият свят; и вие ще Ми бъдете царство свещеници и свет народ. Тия са думите, които трябва да кажеш на израилтяните.”;

• І Цар. (8:7) “А Господ каза на Самуила: Послушай гласа на людете за всичко, що ти говорят, защото не отхвърлиха тебе, но Мене отхвърлиха, за да не царувам над тях”.

Прокламираният от пророк Самуил царски закон дава две противоречиви оценки за царската власт. Православната екзегеза отдавна е установила, че в глава 9:1-10, 16; гл.11, (както и в гл. 13, 14) е намерило израз позитивното отношение на Библията към царската институция², докато в глава 8; 10:17-27; гл.12 (и гл. 15) библейският текст критикува царската институция.

Защо това е така?

Установяването на царската институция в Стария завет започва след времето на съдиите и се свързва с името на Самуил - последния Израилев съдия, който, във време на дълбока национална и духовна криза, е призван да възроди вярата в Яхве и да поведе Иаковите потомци към единство чрез установяване на царска институция.

Според Първа книга Царства народът пожелава институцията на съдиите да бъде заменена с царска. Ето, ти остаря, и синовете ти не ходят в твоите пътища; постави ни, прочее, цар, който да ни съди, както е у всичките народи. (1 Царе 8:5) - изискват евреите от Самуил, защото разчитат повече на по-ефикасно действащо земно ръководство, отколкото на Бога, който е истинският цар. Йехова разпорежда на пророка да разреши избора и помазването на цар: “А Господ каза на Самуила: Послушай гласа на людете за всичко, що ти говорят, защото не отхвърлиха тебе, но Мене отхвърлиха, за да не царувам над тях. Сега, прочее, слушай гласа им, обаче тържествено протестирай пред тях, и покажи им как ще постъпва царят, който ще царува над тях.” (1 Царе 8:7-9). Самуил изпълнява Божията повеля и съобщава правата и задълженията на царя (І Царства 8:10-22). Както правилно отбелязва Н. Шиваров: “съдържанието на закона е по-скоро една неутрална “изборна капитулация”, едно предаване на властта от рода и племето в ръцете на царя при избора му.” (Шиваров 1994: 172) От гледна точка на историческия контекст Самуиловият Закон бележи прехода към монархическата форма на управление. Двоякото отношение на Библията към този нов период от развитието на еврейската цивилизация е изразено в заключението на Самуил: “В оня ден ще викате поради царя си, когото ще сте си избрали; но Господ няма да ви послуша в оня ден (1 Царе 8:18). “Обаче, - продължава библейският текст, - людете не искаха да послушат Самуиловия глас, а рекоха: Не, но цар нека има над нас.” (1 Царе 8:19).

Участието на народа продължава и при възцаряването на Саул. Прави се оценка на неговата снажност: “Виждате ли онзи, когото Господ избра, че няма подобен на него между всичките люде? И всичките люде извикаха, казвайки: Да живее царят! После Самуил съобщи на людете как ще се реди царството, и като го написа в книга, положи я пред Господа. Тогава Самуил разпусна всичките люде, всеки у дома му.” (1 Царе 10:25). Чрез каноничната акламация народът одобрява или не своя цар.

Помазването на избраника с благовонен елей (І Царства 9:26 - за Саул; ІІ Царства 5:1-10 - за Давид) превръща императора в харизматично лице (личност, одарена свише с духовни дарове и привилегировано положение като заместник и представител на Яхве на Земята). Очевидно е, че Старият завет приема императора за Божий представител на Земята, от когото изхождат и зависят всички власти, без да му придава фактически ни най-малка божественост, каквато е например монархическата традиция за обожествяване на царя в извънбиблейския древен свят - Египет, Асирия, Вавилон и Персия.³

В тази връзка е показателна ролята на личния авторитет на царя и пътищата за неговото формиране и опазване. Този авторитет се изгражда не само въз основа на физиката на владетеля - сила и храброст, не само въз основа на мъдростта му - т.е. способността за държавно ръководство, но най-вече въз основа на чистотата на неговото вероизповедание и чистотата на живота му.

• Когато Саул се отклонява от Божиите разпоредби, въпреки войнските си и държавнически качества, той загубва авторитета си.

• Давид е най-великият измежду еврейските царе, но за да възвърне авторитета си заради греха с Вирсавия, той трябва да страда - умира първият им син (ІІ Царства 11:27-12:25).

Израелският племенен принцип дава предимство при престолонаследие на първородния син (особено в Йерусалим). Но наследяването в еврейската държава често е резултат от надмощие на държавни, военни и религиозни ръководни тела. Затова пророк Самуил не съобщава на народа си начин за наследяване на престола.

• Избраният Саул се крие сред торбите и вързопите, докато Господ обикаля рода му (І Царства 10:9-27), за да го посочи като свой избраник.

• Давид е най-малкият от братята си ( І Царства 15:9-16:13).

• Соломон е последното дете на Давид, който се жени за прекрасната Витсавее (Вирсавия), след като е убил, изпращайки на смърт, съпруга й Урия (ІІ Царства 11:1-26).

Т.е. според Библията наследяването на престола или заемането му е резултат от констелацията на държавно-политическите и религиозни сили.

Както стана дума по-горе, библейският автор приема две различни постановки за царската власт, които идват от две различни традиции. Има колебание между харизматичното начало и демократичното. Целият текст на Първа книга Самуилова не се опитва да изглади противоречията между тези начала. Старозаветното предание дава само каноническа и богословска обосновка кога и при какви обстоятелства царската власт би била угодна или неугодна Богу.

* * *

“Ритора сред риторите” и “философа сред философите” (Гр. Богослов) Василий Велики от Кесария написва преди повече от 370 г. сл. Хр. своите Девет беседи върху Творението, известни като "Шестоднев".

Големият старобългарски преводач Йоан Екзарх, с право смятан от медиавистиката за идеолог на българския феодализъм, продължава делото на кесарийския екзегет, създавайки своя ⁴ И тъй като според Библията царската институция е Божие творение, без да отделя специално място на този проблем, книжовникът Йоан вплита всички характеристики на царската институция, взаимствани от византийския ритуал и Старозаветната практика.

Преди обаче да се спра на текста на Йоановия "Шестоднев", искам да направя едно отклонение по повод на причините, принудили хан Борис да покръсти народа си, търсейки аналогии със Самуиловия Закон за царската институция.

В началото на популярната Великоморавска мисия на солунските братя Константин-Кирил и Методий (863 г.) хан Борис “поема обещание” (Лазаров, Ив.) пред Людовик Немски, народът му да приеме християнството от Рим като гаранция за здравината на съюза. (Лазаров 1993: 80) Българските действия не остават скрити за Византия. Годината била неплодородна за България, 40-дневен земетръс довършва и без това разклатената държава. Византия използва неблагоприятното положение на страната ни и предприема военна офанзива. Борис е разгромен и принуден да проси мир. Византийските условия са: прекратяване на договора с Людовик Немски и покръстване на българите от Константинополската патриаршия.

Както посочих по-горе, последният Израилев съдия е призван да обедини народа си чрез установяването на царската институция. Царят на българите покръства народа си, за да му извоюва и запази място под слънцето и на Балканите, т.е. българската царска институция подпомага установяването на един народ като държава, използвайки християнството.

“Християнската религия е била приспособявана във всички времена на своето съществуване към възникващата или съществуващата форма на живот, към нуждите на господстващата класа. Йоан подбира и темата на своя труд, и съдържанието му с оглед на новата българска феодална държава... в България християнството не се развива като идеология на роби срещу сурови угнетители. То не се възприема като критика на съществуващия ред... В България то се възприема като идеология на по-висока в сравнение с предшестващата родово-общинна форма на живот. То идва с нова политическа концепция - феодалната държава” (Георгиев 1983: 234) и свързаната с нея царска институция.

В популярния пролог на "Шестоднев" Йоан Екзарх се обръща към своя княз, върховния представител на царската институция, поднасяйки му като дар своя труд. Одаряването на царя според Стария завет е знак за неговото признаване. Симеон е представен като просветен владетел (припомням хипотезата на проф. Н. Драгова за архетипа Птолемей ІІ - Филаделф (Драгова 1983), който не престава да изучава нарежданията на писанията и създанията на Божеството и да се стреми да се украсява и прославя чрез тях. Това обръщение, поместено след топоса в началото на текста:

(Какво е по-красиво, какво е по-сладко за боголюбците, които истински жадуват вечния живот? Нима не е това да не отстъпват от Бога в мисълта си и да помнят добрите му дела.) и антитезата “тези, които се насищат с пиене и ядене”, биха могли да бъде интерпретирани като Йоановия вариант на Симеоновата харизматичност. Видимо и деликатно книжовникът величае своя цар, без да му придава ни най-малка божественост - точно следвайки Старозаветните канони.

Eкзегетическият метод на Йоан Екзарх е пречупен през призмата на царската институция. По този начин описанието на Божието творение става по-достъпно за простия, непосветен в християнството българин, от една страна, а от друга, “узаконява” властта на царя като Божие решение.

Още в първото слово на "Шестоднев", говорейки за величието на божеството и красотата на светлината, която иде от него, Йоан ги сравнява с величието и красотата, които излъчва изображението на княза и още повече самият княз. Нарисуваното велелепие на Симеон се родее с цитираните по-горе старозаветни дитирамби за красотата на Саул, Давид, а по-късно и на Соломон.

В края на изложението си за светлината (края на І слово) Йоан се обръща към Симеон и му пожелава “бащата на истинската светлина” да просвети сърцето му, да просвети и неговите “мъже и поданици”, за да може да познае и разбере творението и предписанието на божествената мъдрост и да последва върховната заповед. Същевременно образът на Симеон се рисува като образ на “велик христолюбец”, като образ на владетел, пред когото авторът дълбоко се прекланя: “Безпримерният мъдрец и творец нека осветли твоето сърце, господарю мой, царю, велики христолюбче Симеоне, с всички твои мъже и поданици, и да ти даде да разбереш и узнаеш, доколкото е във властта на човека, творението на своята мъдрост и предписанието, да те въоръжи със своите заповеди, които просветляват очите на разума...” В тази апология могат безпроблемно да бъдат отбелязани всички компоненти на царската власт: Симеон е “велик христолюбец”, т.е. царският авторитет е неоспорим, защото вярата на владетеля е чиста; “бащата на истинската светлина” ще просветлява сърцето му, защото Той е Негов избраник.

В Слово за четвъртия ден, обяснявайки произхода на небесните светила, авторът заключава: “на всяко от тях, според повелята на Бога и Твореца, е отделено време, за да сияе над земята. По тази причина и те са поставени като господари и управители.” По-надолу Слънцето, “като послушен слуга, който не престъпва заповедите”, предава пътя си на луната, за да се прибере “както би казал някой, в господарските покои, където отново се облича в достойна княжеска одежда”. Подходящ за случая е и един пример от Небеса: “Трябва да се знае, че луната се осветлява от слънцето не затова, че Бог не е бил в състояние да й даде отделна светлина, но за да бъде въведено в творението съотношение и ред на властелин и подчинени.”

Както споменах по-горе, екзегетическият метод на Йоан Екзарх е пречупен през призмата на царската институция. Затова по-слабата светлина на луната е обяснена с: “за да бъде въведено в творението съотношение и ред на властелин и подчинени.” В тази връзка още Горски и Невоструев (1857: 4) обръщат внимание в същото четвърто слово на онзи пасаж, в който след обяснението за констелацията на звездите Йоан Екзарх мимоходом говори за престолонаследието у народите и у българите. Според Ем. Георгиев “пасажът е зависим от източника на Йоан - св. Василий. Но той подчертава приемствеността на българските князе. Престолонаследието у българите минавало от баща на син и от брат на брат.” (Георгиев 1983: 252) Престолонаследието от брат на брат е много актуално за времето на книжовника, имайки пред вид начина, по който Симеон бива коронясан. Библейският Закон не анатемосва този начин на възцаряване като нежелан от Бога. Затова, и имайки пред вид историческата обстановка, Йоан е можел спокойно да обсъжда “недостатъците” на наследяването баща-син. Нали князът наследява баща си, след провала на най-големия си брат!?

В началото на шесто слово князът пребивава в разкошен дворец, седнал на трон, облечен с обшита в бисери одежда, на шията с наниз жълтици, на ръцете с гривни и т.н., а от двете му страни стоят боляри, които увеличават блясъка му. Видът му е такъв, че представителят на народа - смердът, би се смаял от величието на това, което е видял. Идеализацията на Симеон е обусловена от разностранни причини: литературния етикет, т.е. закона за двойното художествено отражение на действителността, което изисква идеализация на житийния герой (в случая князът изпълнява агиографска роля); фактът, че Йоан работи в Преславския книжовнически кръг - организиран, ръководен и спонсориран от княза; задълженията на придворен писател; обикновената човешка симпатия и т.н. В няколкото пасажа, в които говори за княза, Йоан разисква и въпроси, отнасящи се до неговата власт, до начините на заемане на престола, до това как да упражнява властта си. Често тези проповеди имат едва забележима връзка с християнската проповед и учение, според Ем. Георгиев, но показват и положението на автора в придворния кръг на княза.

Все така въодушевено идеализацията на Симеон продължава и при описание на човешкото тяло. Умът е сравнен с “цар, седящ на висок престол и бързо схващащ чуването, както и онова, що се види с очи”. Ако умът не се справи с поставената му задача, той ще “погуби царското самодостойнство на самодържавната си власт”. Сетивата приемат информация и я предават на ума “като на свой цар”. Пасажите, посветени на ума и неговите отношения към сетивата; на ума и разсъдъка, могат да бъдат тълкувани в конкретно-исторически аспект като информация по психология, биология и т.н. Витиеватият книжовник от придворния кръг на Симеон обаче като че ли е вплел и конотативен смисъл на пасажите, т.е., както всички сетива носят информация на ума, а той я обработва, пазейки “самодържавната си власт”, така и болярите трябва всичко да донасят на своя господар, т.е. да се подчиняват на монархическата царска институция, за да просперира държавата. В тази връзка да припомня една констатация, макар и по друг повод, на Ем. Георгиев, който пише, че “Шестодневът на Йоан Екзарх е красноречив пример за това, как философията през Средновековието се превръща в “слугиня на богословието”. (Георгиев 1983: 239)

Новият българин от епохата на Златния век, неотдавна приел християнството, е трябвало да почувства “Божията премъдрост”. Същевременно пред него трябвало да бъде разкрита несъстоятелността на всяко друго учение, на всяка друга “философия”. Освен това придворният книжовник е трябвало да прославя царя си, който го хранел и институцията, която този цар представлявал. Така чисто идеологическите причини се интерферират с практическите и средновековният текст изпълнява предназначението си. На ниво конкретно-изобразителен пласт обяснява Божието творение, а на ниво символно-митологичен величае царската институция чрез апологията на Симеон. Всичко това съобразено с канона, зададен от Библията.

БЕЛЕЖКИ:

1. Царе І (8:10) Самуил, прочее, каза всичките Господни думи на людете, които искаха цар от него. Царе І (8:11) Каза още: Така ще постъпва царят, който ще се възцари над вас; ще взема синовете ви и ще ги определя за колесниците си, и да му бъдат конници, и за да тичат пред колесницата му. (8:12) И ще си ги назначава хилядници и петдесетници, и ще ги поставя да работят земята му, да жънат жетвата му, и да правят военните му оръжия и приборите за колесниците му. (8:13) Ще взема и дъщерите ви за мироварици и готвачки и хлебарки. (8:14) И ще взема по-добрите от нивите ви, лозята ви и маслините ви и ще ги дава на слугите си. (8:15) Ще взема и десетък от посевите ви и от лозята ви и ще ги дава на скопците си и на слугите си. (8:16) И ще взема слугите ви, слугините ви, по-добрите момчета, и ослите ви и ще ги употребява в своите работи. (8:17) Ще взема десетък от стадата ви; и вие ще му бъдете слуги. (8:18) В оня ден ще викате поради царя си, когото ще сте си избрали; но Господ няма да ви послуша в оня ден. (8:19) Обаче, людете не искаха да послушат Самуиловия глас, а рекоха: Не, но цар нека има над нас (8:20), за да бъдем и ние както всичките народи, и нашият цар да ни служи, и да ни предвожда, и да воюва в боевете ни. И Самуил, като изслуша всичките думи на людете, каза ги в ушите на Господа. (8:22) А Господ каза на Самуила: Послушай гласа им и постави им цар. Тогава Самуил каза на Израилевите мъже: Идете всеки в града си. [обратно]

2. Вж. Шиваров 1994: 169. [обратно]

3. J. de Freinq Koenig, in Bibel, Lexikon, hrsg. // Von prof. H. Haag, Zuerich,1968. По: Вълчанов 1994: 181. [обратно]

4. Горский, А., Невоструев, К. Описание. ІІ, 1, М., 1857. По: Георгиев 1983: 228. [обратно]

БИБЛИОГРАФИЯ:

Драгова 1983: Драгова, Н. Балканският контекст на старобългарската писмена култура. С., 1983.

Лазаров 1993: Лазаров, Ив. Покръстване на българите и борба за независима бълграска църква (ІХ-Х век). // Кратка история на българския народ. С., 1993.

Мутафчиев 1992: Мутафчиев, П. България и християнството. // Книга за българите. С., 1992.

Вълчанов 1994: Вълчанов, Сл. Царското служение в Стария завет. // Вечното в двата библейски завета. В.Т., 1994.

Шиваров 1994: Шиваров, Н. Библейският закон за царската институция според пророк Самуил (православна екзегеза). // Вечното в двата библейски завета. В.Т., 1994.

Горски, Невоструев 1857: Горский, А., Невоструев, К. Описание. ІІ 1, М., 1857.

Георгиев 1983: Георгиев, Ем. Разцветът на старобългарската литература. С., 1983.

© Галина Лечева, 2002
© Издателство LiterNet, 08. 03. 2004
=============================
Първо издание, електронно.

Текстът е четен на Втора научна конференция "Хрискиянската традиция и царската институция в българската култура", 14-15 юни 2002 г., ШУ "Епискип Константин Преславски".