ВЕЧНАТА "ИСТОРИЯ СЛАВЯНОБЪЛГАРСКАЯ"

Дочо Леков

web

Понякога литературната история си прави странни експерименти и шеги - за авторите на посредствени произведения информацията е богата; за творци, чието дело е влог в художествената и обществената мисъл, се знае малко или почти нищо. Такава е съдбата на автора на „Илиада“. Оскъдни са данните и за живота, характера, обкръжението на Паисий Хилендарски. Когато миналото мълчи или отронва лаконични слова за онова, което ни интересува, се ражда легендата. Понякога тя е дискретна, в други случаи словоохотлива.

Паисий остави само една творба. Но тя се оказа достатъчна, за да направи името му знамение. В зависимост от традицията и нравствените принципи атонският монах каза броени думи за себе си - в заглавието и в после-слова на своя труд. Посочи, че е роден в Самоковска епархия, че се заселва в Света гора Атонска през 1745 г., че завършва „История славяноболгарская“ през 1762 г. Независимо от автобиографичната си дискретност обаче, той намери за необходимо и целесъобразно да отбележи конкретни събития и факти, свързани с творческата история на произведението си - насочи към някои от източниците, които открива в Сремски Карловци, обърна внимание на двете фази в дейността на книжовника историограф („събиране“ и „написване“), на атмосферата в Хилендарския манастир и на Атон. Чрез тази информация, оскъдна, но в замяна на това автентична, той даде възможност на своите изследователи да дообогатят и доизяснят онова, за което загатва.

В достигналия до нас първи препис на „История славяноболгарская“ преписвачът, поп Стойко Владиславов, бъдещият епископ Софроний Врачански, изпитал неотразимото въздействие на творбата, отбелязва: „И кой я усвои или открадне, да е афоресан и проклет от Бога Саваота и от 12 апостоли, и от 318 отци, и от четири евангелисти. И туч, и желязо и камик да се стопи, той ни в веки!“. Десетилетия по-късно след досега си с Паисиевия труд П. Р. Славейков ще сподели: „Досега аз мислех едностранчиво, само как да спася душата си, а след прочитането на тая история аз си зададох цел как да спася народа си, т.е. как да му вдъхна патриотизъм“.

Исторически трудове през Възраждането пишат и съвременници на Паисий - Блазиус Клайнер, неизвестният все още автор на Зографската история, йеросхимонах Спиридон, - и Гаврил Кръстевич, Добри Войников, Драган Цанков, Димитър Душанов, Марин Дринов... Но нито едно от съчиненията им няма популярността и силното обществено и творческо въздействие на „История славяноболгарская“. Къде се крие магическата сила на тази „историйца“, както скромно нарича Паисий своята творба?

Атонският монах е новатор с идеите, с търсенията, с прозренията си - затова и Историята му се възприема като манифест на Българското възраждане. При интерпретацията й обаче често се пропуска и недооценява нещо съществено - че авторът й е новатор и с предразполагащия си подход към читателя и слушателя, с таланта си да държи будно неговото съзнание.

Паисий е свързан с традицията - народностна и европейска, запознат е с историческите трудове на Мавро Орбини („Книга историография“) и Цезар Бароний („Деяния церковная и гражданская“), със съчинения на Евтимий, с жития, поменици, хрисовули, предания, със „Стематография“ на Жефарович. Но той взема от тях онова, което може да подчини на своите принципи и тези, да доразвие и обвърже с тенденциите на съвременността. През средновековието книжовникът избягва да говори за себе си. Наистина някои от съвременниците на Паисий, като Йосиф Брадати, започват да влизат в противоречие с узаконеното. Но те не отиват докрай. Авторът на „История славяноболгарская“ прави решителна крачка напред - той съзнателно загатва за себе си в конкретни пасажи от текста, а и чрез структурата, стила, чрез последователната диалогичност на своя труд. Наистина творецът все още не се разкрива докрай, не залага изцяло на богатите възможности на автобиографизма, както това ще направи след няколко десетилетия поп Стойко Владиславов. Но Паисий разчупва решително средновековния шаблон, стреми се да се разкрие като личност с конкретни морални и физически очертания, за да може да поведе реален диалог с хиляди читатели и слушатели. А чрез диалога, който подема от заглавието и поддържа активно във всички части на своята „историйца“, той влиза в непосредствен контакт с всички. За пръв път в новобългарската литература проблемът за триединството „творец - творба - възприемател“, за взаимозависимостта между автор, текст, читател и слушател се поставя и осъществява в толкова богати и многоаспектни насоки. Анализирането и изясняването на този именно проблем позволява да се долови и открои личността на Паисий, да се почувстват душевността и манталитетът на онази многолика аудитория от грамотни и неграмотни българи, с които постоянно и предразполагащо говори Хилендарецьт.

Композицията на „История славяноболгарская“ е необичайна - трудът започва с предговор, който е адаптация на предисловието от руския превод на „Деяния церковная и гражданская“ (1719) от Цезар Бароний, един от основните източници на Паисий. И чак след това следват заглавието и вторият предговор. Защо по такъв странен и нестандартен начин постъпва Паисий?

Първият предговор („Ползата от историята“), който в руското издание е заимстван от полската адаптация на съчинението на Бароний, е предназначен за така наречения елитарен, или „любомъдър“, читател. В него властва духът на разума, на Просвещението и на обновлението. Той не може да бъде осмислен от обикновения българин, тъй като поставя философско-теоретични въпроси, които не са чужди нито на Паисий, нито на малочислената българска интелигенция по това време. Диалогът започва най-напред с нея, тъй като тя най-добре може да усвои и популяризира идеите и труда на монаха от Хилендар. И чак след това, чрез втория предговор, Паисий се обръща към основния адресат - „прости орачи, копачи, овчари и прости занаятчии“. Диференцирайки възприемателя на писменото и устното слово, авторът „прилага“ и своеобразен подход към всяка интелектуална и социална категория. За „любомъдрите“ обстойните обяснения са излишни. Те са необходими за обикновения читател и слушател, на когото трябва да се разяснява достъпно, просто и увлекателно. Това предопределя появата на втория предговор, включен след заглавието и онасловен „Предисловие към тези, които желаят да прочетат и чуят написаното в тази историйца“. Паралелно с „любомъдрия“ читател се появяват две нови категории - на грамотния възприемател, т.е. този, който знае да чете, но познанията му са оскъдни, за да бъде включен в кръга на интелигенцията, и на неграмотния българин, който може да възприема писменото слово само като слушател. Без да пренебрегва елитарната част от българското общество, като творец и гражданин Паисий залага особено много на обикновения българин от градове, села и паланки. Предисловието към представителите на интелигенцията, както вече посочихме, е заимствано. В зависимост от това и от специфичната си проблематика то е обособено от основния, т.е. от Паисиевия, текст. Тези съображения на автора трябва да се имат предвид, за да се разберат начинът, по който той адаптира информацията от различните източници, характерът на поясненията, които прави, композицията на творбата, гневните и патетичните му изблици, неговият стил, език и т.н.

В предисловието на Паисий има всичко - болка и надежда, родолюбие и жертвоготовност, изстрадана истина и сила на духа. И една изключителна прозорливост, предопределена от поуките на миналото и настоящето. Макар и усамотен в килиите на Хилендар и Зограф, когато работи над съчинението си, Паисий е в диалог с всички българи. Той ги чувства близки и родни, поради което си позволява да ги напътства, укорява и поощрява: „Внимавайте вие, читатели и слушатели, роде български, които обичате и имате присърце своя род и своето българско отечество, и желаете да разберете и знаете известното за своя български род и за вашите отци и праотци, и царе и патриарси и светци - как изпърво са живели и преминавали. И за вас е потребно и полезно да знаете известното за делата на вашите бащи, както това знаят всички други племена и народи за своя род и език, имат истории и всеки грамотен от тях знае, разказва и се хвали със своя род и език“. Подет е диалог с читателя и слушателя, с формиращата се национална аудитория по въпроси от съдбовен характер - за бъдещето на българската народност. В този диалог, както многократно посочва, Паисий залага на няколко ключови думи - род, език, отечество, история. Те се повтарят съзнателно и целенасочено и в предисловието, и в другите части на Историята, преминават във възрожденската поезия, белетристика, публицистика, драматургия. А оня „български лев“ от „Стематография“ на Христофор Жефарович, който по-късно ще символизира силата и величието на българина в неговия национален герб, получава стойността на граждански и художествен код също и в „История славяноболгарская“: „Но не били свикнали да се покоряват на царе - отбелязва Паисий за българите, - а били свирепи, диви, безстрашни и силни в бран като лъвове“.

Проследяването на българската история атонският монах започва в библейски план - от потопа - и продължава фактически утвърдената религиозна традиция за създаването на човешкия род, за формирането на различните народности и езици. Подобен подход е перспективен в няколко насоки. Необходимо е да се възкреси и поддържа патриотизмът на българина, като се посочи „документално“ неговият божествен произход. Паралелно с това обаче Паисий има предвид и нещо друго - „История славяноболгарская“ ще бъде четена и слушана преди всичко от хора с патриархални разбирания, закърмени с легендата и притчата, със сказанието за Ноевия ковчег, за разселването на народите. С душевността и критериите на тази част от възприемателите е трябвало преди всичко да се съобразява авторът.

Задоволил първоначалните очаквания и интереси на мнозинството, Паисий започва изложението на материала в светски дух - позовава се на различни източници, спори, разяснява, отхвърля, обобщава. ,,Любомъдрият читател“ е удовлетворен - пред него е исторически труд, чийто автор проследява историческите събития аргументирано, цитира и сравнява различни източници. И в повечето случаи ги коментира, като се съобразява с манталитета и вкуса на простите орачи, копачи и занаятчии. Едните, „любомъдрите“, кореспондират с автора преди всичко чрез цитата, другите - в значителна степен и чрез коментара.

Завършил прегледа на българската история, Паисий продължава да се съобразява с адресата. Ако пишеше научен труд, предназначен за специална категория читатели, той вероятно щеше да го приключи с изброяването и интерпретирането на историческите факти. Такива читатели, както вече посочихме, Паисий също има предвид. Но останалите възприематели са затруднени да асимилират и класифицират огромната и разнородна информация от събития, имена и дати, която получават. За тях Паисий е принуден да напише нова глава - „Тук е потребно да се съберат заедно имената на българските крале и царе, колкото се намират, и кой след кого е царувал“. В нея е систематизирано вече казаното и изясненото, откроени са характеристиките на онези владетели, влезли със слава и блясък в българската история. За читателя с известни исторически познания повече повторения и обобщения не са необходими. Но със слушателя, който за пръв път чува имената на царе, крале и императори, мисли Паисий, диалогът трябва да бъде продължен. И се появява нова глава за най-достойните, великите и родолюбиви владетели - „Събрахме накратко колко били знаменитите български крале и царе“. От многото имена, цифри и факти неграмотният българин трябва да запамети поне онова, което ще крепи и възвисява националното му достойнство.

Започнал с подробен разказ за събития и владетели, за войни и победи, в зависимост от интелектуалното равнище на своите читатели и слушатели моделира Паисий структурата на своята история, акцентира върху едно, пропуска или редуцира друго, стреми се да поддържа диалога на различни нива, с различни похвати и емоционални нюанси. С това се обяснява въздействието на неговия труд върху книжовници и учители, занаятчии и неграмотни селяни. Едните четат и интерпретират, на другите трябва да се обяснява. Затова понякога Хилендарецът съзнателно ще преповтори, в други случаи назидателно ще отсече: „Внимавай тук добре, читателю“.

За Паисий историята на един народ е не само политическа, но и културна, духовна, религиозна. Съществен аргумент на опонентите му е, че за разлика от другите народности, българите нямат големи имена и приноси в световната цивилизация. За да ги обори, Паисий противопоставя на философи и писатели като Сократ, Софокъл или Еврипид имена с неоспорим авторитет не само за българите, но и за славяните в света. Обезоръжил злоезичниците на българската народност в областта на политическата история, Паисий поема защитата и на българската култура. Всеки трябва да знае, че българите са не само воини, но и създатели на култура със световно значение. Появява се нова глава в „История славяноболгарская“ - „За славянските учители“. Паисий говори с респект за създаването на славянската писменост, за живота и делото на Кирил и Методий, за техните ученици и последователи. Долавяме отзвука от разгорещените спорове, които води в Атон с гръцки, сръбски и руски монаси, от доводите, които им противопоставя в защита на своите тези. „Макар и да се хвалят москали и руси, и сърби, и други, че те първо са приели славянското писмо и кръщение, но не е така. Не могат да представят за това никакво свидетелство.“

Обосновал неоспоримите претенции за приоритета на българите в областта на славянската култура, Паисий се противопоставя решително на експанзията на фанариотското духовенство. И отпраща читателя отново към онези страници от своята История, в които страданията от духовния и политическия гнет са описани с неотразимата сила на едно самобитно перо.

Главата „Тук събрахме накратко имената на българските светци, които са просияли от българския народ в ново време“ допълва с нова информация един нов дял от целокупната българска история. Насочвайки към имена на българи - мъченици за вяра и народност, Хилендарецът отново намира повод да напомни за богатите литературни традиции, създадени от българите (Климент, Сава, Ангеларий, Наум, Еразъм), да възвеличи героизма на светци, загинали от „безбожните турци“.

„История славяноболгарская“ е написана. Не е задача на автора да дава преценка за своя труд. Възможно е само да направи кратка равносметка - колко време е работил, какви източници е използвал, несгодите и страданията, които е изтърпял. И да посочи отново, че ревността и жалостта към българския народ, голямото му родолюбие са причина за сътворяването на този „малък“ книжовен труд.

Всички изследователи на Паисиевото дело изтъкват, че „История славяноболгарская“ е програма на Българското национално възраждане. Тази оценка е точна. В нея няма нито преувеличение, нито романтичен патос. Всеки ред от Историята убеждава в това. Още уводната част - „Предисловие към тези, които желаят да прочетат и чуят написаното в тази историйца“, - написана темпераментно и интригуващо, подсказва за творец, свързан живо с проблемите на своята съвременност. Паисий е разтревожен от политическото робство, от стремежите на фанариотите за духовна асимилация. Тя започва със замяната на българския език в църквите, училищата, в обществения живот с гръцкия; с нихилистично отношение към традицията, културата, бита. Фанариотите са коварно далновидни - щом един народ изгуби своя език, той престава да съществува като обособена етническа единица. Неслучайно за Паисий езикът става синоним на род, народност, националност. Атонският монах най-прозорливо от всички свои съвременници през втората половина на 18. в. съзира голямата опасност, която застрашава българския народ. И забележете, той, човекът, който не е учил „нито граматика, нито политика“, проникновено долавя органичната връзка между език, род, отечество.

Книгата си Паисий посвещава на тези, които имат „присърце своя род и своето българско отечество“. Но тя има много по-широк адресат - това личи и от конкретните обръщения, и от язвителните реплики, отправени към родоотстъпниците и зложелателите на българския род. „О, неразумни и юроде!“ - плющи сатиричният бич на Хилендареца. - „Защо се срамуваш да се наречеш българин и не четеш и не говориш на свой език! Или не са имали българите царство и държава!“. Паисий е толкова възмутен и огорчен от тези, които са се отрекли от своята народност, че му е трудно да намери най-подходящата дума, с която да назове постъпките им. Той задава въпрос след въпрос и без да дочака обяснение или опровержение, отговаря - от името на деди и прадеди, писали с кръв, пот и попукани длани героичните, но забравени страници от българската история. Въпросите на Хилендареца са точни, отговорите - безапелационни. Гърците са мъдри - не отрича Паисий. Но има народи, които ги превъзхождат със своята култура - „... дали си оставя някой грък своя език и учение, и род...“, е логичният въпрос на атонския монах.

Паисий бичува отцеругателите, но се прекланя пред морала, пред нрав-ствените добродетели на обикновения българин. Без да проявява боязън от официалната османска власт, той заговорва открито и дръзко срещу политическото безправие на българина, дава лаконични, но точни характеристики на поробителите - те са „окаяни“, „жестоки“, „нямат никаква правда, нито съд“.

Още в заглавието на своя труд Паисий документира вродения си демократизъм и хуманизъм - „История славяноболгарская за народа и за българските царе и светци, и за всички български деяния и минало...“. Степенуването е категорично - най-напред и над всичко е народът и след него царете и светците. Този императив пронизва цялата „История славяноболгарская“.

Какви са жанровите показатели и жанровата характеристика на Паисиевия труд? Различните изследователи му дават различни жанрови определения. Едни приемат, че трябва да бъде причислен към научното четиво, други - към публицистиката. Някои са склонни да го обвържат и с художествените жанрове.

Години наред Паисий изследва ръкописи и книги, упорито и всеотдайно събира информация от Атон, от различни краища на Балканския полуостров. Често по полето на много страници от своята история той отбелязва източниците, посочва противоречиви мнения, изказва и отстоява становища. Но винаги и навсякъде се старае да обърне внимание на онова, което внушава уважение и преклонение пред конкретни събития, факти и личности. И това е естествено - Паисий не си поставя за задача да напише обстоен и задълбочен исторически труд. Без да пренебрегва последователността и необходимата обективност при трактовката на историческия материал, авторът на „История славяноболгарская“ преследва не научна, а гражданска цел - да формира националното съзнание и дух, да заинтригува и да внуши чрез подбора и тълкуването, чрез неповторимостта и силата на факта. В зависимост от това въздейства като историк и публицист, като народопсихолог и политик. Своеобразието на ситуацията предопределя спецификата на подхода. Чрез „История славяноболгарская“ водим диалог с историка, културолога, писателя, енциклопедиста - с будителя преди всичко. Той не се бои, че ще бъде упрекнат в субективизъм, защото изгражда своите концепции върху солидни източници.

Автентичният портрет на Паисий не ни е известен. Художници и скулптори, писатели и читатели се интересуват от нравствените и интелектуалните, от физическите измерения на неговия образ. Сравнително правдива представа за него ни дава творбата му. Едни са склонни да представят Паисий с осанката на бунтовник - с лице сурово и дръзко, с устрем, в който се долавя някаква революционна стихия. В представите на други властва буквализмът - те са склонни да възприемат опростенчески конкретни пасажи от текста: „Така аз презрях своето главоболие, от което страдах дълго време, също и от стомах боледувах много - и това презрях от голямото желание, което имах“. Оттук идва и оня изпйт и болезнен образ, който ни гледа загадъчно от картини и илюстрации в учебници. И в двете интерпретации на образа и личността на монаха от Атон има истини и абсолютизации. Паисий е тип на българин балканджия - пъргав, жилав и сърцат. Той носи любознателността и предприемчивостта на своите съграждани от Банско. Не се страхува от трудности и без боязън обикаля България като таксидиот, за да събира помощи, и води гости в Хилендар и Зограф. Умен, далновиден и житейски зрял, той живее с голяма доза мечтателност - пренася се в романтични блянове по миналото, живее с оптимистични представи за бъдещето. Принципен и импулсивен като характер, щом стигне до конкретна истина, той я защитава докрай - неотстъпчиво, емоционално и същевременно логично.

Дълбоко религиозен, Паисий вярва във вечността и всемогъществото на Бога. „И събрах и завърших казаното в тази историйца - съзнателно отбелязва той - в полза на нашия български род, в слава и похвала на нашия Господ Исус Христос.“ В религиозните принципи на Паисий обаче има нещо, което трябва да се вземе предвид - религиозните чувства и постъпките на монаха, отрекъл се от всичко земно и тленно, са в неотстъпчив спор с вроденото родолюбие на патриота. В този спор на преден план излиза винаги гражданинът. Църковните бдения са пренебрегнати в името на конкретната патриотична повеля. В Немска земя, т.е. в Сремски Карловци, Паисий отива не само за да изпълни определена манастирска повеля - да прибере имуществото на починал монах от Хилендар, а „повече с... намерение“, както чистосърдечно отбелязва, да търси нови източници за своята история. А когато тя е завършена, авторът й, без да накърнява непоклатимите си религиозни чувства, отново поставя на преден план народа.

За Паисий „История славяноболгарская“ има по-голяма стойност от всяко религиозно четиво. Защото тя ще бъде не само настолна книга на всеки книжовник, учител, търговец, обикновен читател. Чрез нея ще се възхвалява и името на Всевишния, закрилник на всички поробени и онеправдани. Паисий не написа жития на светци, похвални слова или служби, както това направиха негови предшественици и съвременници. Той живя със съзнанието, че е извършил нещо по-съществено от тях - откликнал е на кардиналните повели на времето и чрез мисията си на гражданин е изпълнил задълженията си на духовен служител и творец. Изваден от контекста на епохата, от противоречивите й явления и процеси, той губи значителна доза от колорита на своя характер, от самобитността на творческия си дух.

Точния маршрут на Паисиевите обиколки не знаем. За някои пунктове от него ни загатват част от преписите на „История славяноболгарская“ и приписките към тях. През 1765 г., т.е. три години след завършването на своя труд, Паисий е в Котел. Историята му е преписана от поп Стойко Владиславов и е поставена в котленската черква „Свети равноапостоли Петър и Павел“. Така още първият достигнал до нас препис се възприема и утвърждава като свещена книга. Мнението на Паисий за неговата история като творба, в която са казани свещени истини, е документирано от преписката на Стойко Владиславов, от масовизирането й посредством Божия храм.

През лятото на 1771 г. Историята „преписва... Алекси йерей Велкович Попович... в града, наречен Самоков... Събрана е от различни книги и истории от Паисий йеромонах. Както той я е наредил, така и я написах... Тогава бях на 28 години...“. На следващата година се появява нов, трети препис - „лето 1772, април 22“. Прави го „многогрешни монах Никифор Терновалия... в светата и славна обител Рилска...“. През същата 1772 г. е направен препис и в Жеравна, който по-късно, през 1838 г., е изпратен на Васил Априлов в Одеса. През 1781 г. се появява вторият препис на поп Стойко Владиславов, последван от Кованлъшки (1783), Еленски (1784), първи Русенски (1809), Преображенски (1809) и др. Още в първите приписки към „История славяноболгарская“ се долавя как в лаконичните си бележки преписвачите се стараят да подражават на Паисий - посочват как и къде са преписали творбата му, на колко години са били и т.н.

В определени случаи някои книжовници не се придържат рабски към текста, а пропускат, допълват или видоизменят определени пасажи от него. Този подход те прилагат в зависимост от диалога, който водят с Паисий като преписвачи и интерпретатори на неговия ръкопис, в зависимост от функциите, които възлагат на преписа в конкретен регион и време. По такъв начин се появяват така наречените преправки, съдържащи интересна информация за историческото минало, за рецепцията на Паисиевия труд между различни категории възприематели. Понякога преписвачите не се интересуват от името на автора - и го пропускат. По-важни преправки или компилации на „История славяноболгарская“ са: на поп Пунчо (1796), Сопотска (1828), Габровска (1833) и др. През 1844 г. излиза първото печатно издание на Историята, значително преработено и осъществено от Христаки Павлович. То е с наслов: „Царственик или история болгарская...“ В него педантично се изброяват източниците, използвани от Паисий. Не се посочва само едно - неговото авторство.

Още в началото на своя труд атонският монах отбелязва: „Преписвайте тази историйца и платете, нека ви я препишат, които умеят да пишат, и пазете я - да се не погуби!“. Преписите и преправките на „История славяноболгарская“ показват колко далновиден е бил нейният автор с оглед на огромното й обществено и творческо въздействие. То се долавя в книжовното на-следство на Софроний, Неофит Бозвели, Константин Фотинов, Раковски, Петко Славейков... Привлича изследователския интерес на Марин Дринов, Васил Друмев, Любен Каравелов...

Паисий насочи към актуалните проблеми на своята съвременност - духовния, политическия и икономическия гнет, - към нови теми, идеи, сюжети, образи, към създаване на самобитна национална литература и култура. Независимо че в неговата история говоримото българско слово не успя да вземе превес, Паисий направи решителен опит да посочи мястото на народния език при формиране на националния, да докаже и да убеди, че диалог между книжовник, читател и слушател може да има само тогава, когато между тях не съществуват никакви езикови бариери.

Много от словата на Паисий се утвърждават като сентенции, валидни всякога, за всички и навсякъде - по време на гнет или духовен подем, при изграждане на нови политически и нравствени критерии:

„О, неразумни и юроде! Защо се срамуваш да се наречеш българин и не четеш и не говориш на свой език!“

„Ти, българино, не се подмамвай, знай своя род и език и се учи по своя език!“

„Аз видях у много българи, че правят така и се водят по чуждия език и обичай, а своя език хулят, затова тук написах срещу ония отцеругатели, които не любят своя род и език.“

В диалога на Паисий с българина и света се сменят различни поколения читатели и слушатели. Вечни остават само „История славяноболгарская“ и нейният автор...

© Дочо Леков, 2003
© сп. Български език и литература, 2003
© Издателство LiterNet, 27. 10. 2003
=============================
Публикация в сп. "Български език и литература", кн. 2, 2003.