КИРИЛ ХРИСТОВ

Цветан Минков

web | Библиотека "Български писатели", т. VI

Поетът и времето. - Житейска съдба и творчество. - Лирика. Мотиви. - Любов - мъка; чиста любов. - Природата. - Символи и субективизъм. - Самодивска китка. - Победни песни. - Лична съдба и призвание. - Поетът и народа. - Сатири. - Други мотиви. - Епос. - Балади. - Поеми. - Разкази и романи. - Драма. - Значение.

Поетът и времето. - Никой поет у нас не е бил посрещан така възторжено и единодушно признат в началото, както е станала на времето с Кирил Христов. Суровото и героическо време на народничеството и стопанско-политическото избистряне у нас през 90-те години изведнъж е забравило задачите и идеалите си, за да се преклони пред ярката звезда на един български Анакреон¹, дързък и демоничен, който издигнал девизите на еротиката срещу лозунгите на гражданствеността и идейността, с които е кипяло времето, това странно противоречие, всъщност, е било твърде естествено явление за епохата.

Иван Вазов се намира тогава в своя зенит. Той е par excellence поет на всекидневното, българското, домашното. Кирил Христов се втурва със своето юношеско вдъхновение, в което бликат буйно струите на общочовешкото, общозначителното, на европейското, тъй да се каже. Иван Вазов пресища поезията с излиянията на умерения национален колективизъм. Кирил Христов неочаквано сякаш изсипва гръмотевиците на един необуздан индивидуализъм, в дъното на който се крие силната страст. Успехът му е обясним. Той засяга занемарени, пренебрегнати до тогава струни на човешкия живот, напипва гъдела на homo sapiense, който, увлечен подир гражданските идеали, е забравил литургията на пола, лудите пориви на младините. Разбира се, някои се резервират, посвиват недоволно и недоуменно рамене, но поетът и неговите адмиратори нехаят, те го величаят, обявяват го за бисерен лирик, виждат в песните му проявите на гениалност дори.

Всъщност Кирил Христов не е без корен в нашата лирика. Само задачите на времето и високото съзнание за дълг към народа са били в състояние да отклонят от пътя на еротиката и индивидуализма един жизнерадостен и алчен за живот поет като П. Р. Славейков например. Колкото да е заглушавал личните нотки на своята душа, той не е могъл да ги прогони напълно в творческите моменти на живота си. И може би затова меланхолията е ударила печат върху неговите любовни песни, между които има такива, които ни загатват за един сочен, неудържим еротизъм... Но най-характерно е това, че Кирил Христов започва - разбира се, с повече замах, дълбочина и яркост - така, както е започнал сам Вазов, с когото, между другото, той има не една сродна черта. Вазовата “Майска китка” крие в себе си всички елементи на един здрав хедонизъм, наистина, плах и наивен в сравнение с оргиастичните и лудешки виталистични устреми на юношата К. Христов. Разликата е там, че времето и съзнанието наложили на Вазов да подтисне субективните тонове на душата си, а К. Христов не се съгласил на никаква концесия, в името на каквито и да били идеали: неговото време разполага вече с достатъчно работници, за да не бъде толкова жестоко към поетите и [да] ги впрегне в обществена служба. Бедата, обаче, е там, че младият поет не устоява до край - не на своя вакханален еротизъм, а на това буйно жизнерадостно начало, което лежи в първите му песни. Той не развива до края мотивите на една виталистична лирика, уплашва се сякаш сам от своя жад за живот, изкривява пътя си и първите му вдъхновения остават само момент в творчеството му и в нашата поезия, вместо да послужат като изходище на една действително жизнерада поезия у нас.

Житейска съдба и творчество. - Кирил [Генчев] Христов е роден на 29 юни 1875 г. в Стара Загора². Изгубил рано родителите си, та трябвало да се лута от град в град по роднини, докато се прибере в София, гдето завършва гимназия. По едно време се увлича да учи мореплаване, та се озовава дори в Италия, която с живота и поезията си подхранва органическите му влечения. Напуснал по болест морската школа в Торино, той се връща в България, гдето се записва студент в университета. После бива назначен чиновник, учител, дори професор в университета [1907-1909]. През последните години той прекарва в чужбина - Германия и Чехословакия, гдето от време на време държи в течение тамошното общество върху движението на съвременната българска литература³.

Роден лирик, той започва литературната си дейност с редица лирически сбирки, към които по-късно вече прибавя и епически и драматически дела.

Сбирките, с които единодушно бива признат за бисерен лирик у нас са: “Песни и въздишки” (София, 1896), “Трепети” (Сливен, 1897), “Вечерни сенки” (Варна, 1899) и “На кръстопът” (София, 1901). След това К. Христов постепенно изоставя първите си еротически мотиви и се заема с подбор и преработка на своите стари работи. Така той издава един том “Избрани стихотворения” (София, 1903) с предговор от Ив. Вазов. Увличан неведнъж от народната любовна лирика, той събира в едно своите преработки на народни песни в “Самодивска китка” (1904)⁴. Вече съвсем преобразен, с умисъл едва ли не да заличи характерните елементи на своя поетически възход, се явява К. Христов в своите сборници “Слънчогледи” (София, 1910)⁵, “Химни на зората” (София, 1912)⁶, в които той публикува и своите опити в модернизма и мистицизма. Войните от 1912 - 1913 г. го заразяват с патриотически огън, под горещината на който той пише своите сбирки “На нож” (София, 1913) и “Победни песни” (София, 1916) Вече по-късно Министерството на народното просвещение издава една негова “Антология” (София, 1922), предимно лирика, поеми и откъслек от неговата драма “Боян Магесникът”.

К. Христов се е опитвал така също и в драматическата поезия. Така издава една след друга драмите “Стълпотворение [Богоборци]” (София, 1904)⁷ и историческата драма “Боян Магесникът” (София, 1905)⁸. По-късно, под влияние на войната написва и издава още три драми: “Старият воин” (София, 1914)⁹, “Ръченица” (София, 1917) и “Охридска девойка” (София, 1918).

Между отделно издадените му поеми личи книжката “Празник в пламъци” (София)¹⁰.

Разкази почнал да пише още през 90-те години¹¹. Издава “Разкази” (София, 1903), “Огнен път” (военни разкази, София, 1917).

Издал е още сбирка преводни стихотворения “Приближени хоризонти” (София, 1911), биографията “Животът на генерал Жеков” (София, 1918)¹², “Иван Вазов. Кратък животопис” (София, 1920), “Три дни с миноносеца “Дръзки” (София, 1918) и “Бурни години [1913-1916]” (статии, София, 1916).

Напоследък К. Христов работи върху своята поема “Чеда на Балкана”, от която са излезли вече две части¹³.

Така изобилен и на пръв поглед разнообразен в своето творчество, Кирил Христов си остава белязан с посоха на лирика и като такъв заема значително място в нашата поезия.

Лирика. Мотиви. - Още в началото на своето поетическо поприще поетът явно се проявява в две посоки. Неговата муза еднакво черпи вдъхновение от живата вода на еротиката и от пленителната хубост на природата. Ако първата може да се смята за негов основен патос, при все че по-късно той я отстранява от творчеството си, втората може да се смята като най-чистата и благородна спътница на неговото поетическо творчество. В областта на пейзажната лирика той е създал образци, които са гордост за българската поезия. - Съвсем случайно към тези мотиви се прилепват гражданско-социални песни, които отпосле не се повтарят, но биват заменени с патриотически сатири и елегии, често твърде ударни, издържани. Народната поезия разкрива пред душата му чаровете на първобитната, но непокътната нравствено любовна лирика, песни от която преработва не без успех и духовитост. Войните пробуждат вдъхновението му за една милитарно-патриотическа лирика, в която се срещат и хубави, сносни работи, които съперничат на Вазовите. Под влияние на увлечението от “новите навеи” на европейската лирика, дошла впрочем у нас и чрез руската следреволюционна (1905) нова поезия, и К. Христов плати дан на модернизма, без никакви особено ценни достигания в тази област. Най-сетне неговата лична съдба, преживени огорчения, неуспехи, съзнание за призвание и отношението на другите към него са породили редица песни, в които той излива с еднаква ревност и мъката си и презрението си към своите огорчители и врагове.

Лудейте младини! Преди всичко, поетическото начало на К. Христов се дължи - по своя основен патос и дръзка оргиастичност - на неговия темперамент и младост. Неговите предизвикателни еротически песни са вик на една млада плът, която се е изтръгнала из “мъртвилото на родния край”, освободила се е от плена на все още запазената морална традиция и обществено-идеен контрол и без всякаква романтика, без мечтателност и копнежи, въоръжена с една разюздана чувственост, се хвърля в областта на еротиката и вивьорството. Морската школа, животът на моряците, които тръпнат да слязат на брега, гдето ги чакат хубави жени, вино и веселие, са докърмили и изяснили това ранно бохемство и хедонизъм в нашата поезия, носител на което и досега се явява предимно К. Христов.

Той се чувствува скован от еднообразието и пустотата на охолния живот. Той е угнетен, превърнат сякаш на мъртвец, пробуден за битие от възродителните сили на половия инстинкт. С психологията на сексуално пробудения младеж, той отрича всичко останало, създавайки една своеобразна философия на физиологическата жизнерадост, твърде предизвикателна, за да хармонира с умерения Хорациев епикуреизъм “Carpe diem!”¹⁴ Неговият “Химн”¹⁵ е лудешко възвестяване на един нов девиз в живота:

Пред мене нов живот се днес открива.
                 - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - -
Че свят девиз яви се пак пред мене:
                Жени и вино! Вино и жени!

Защото всичко тук е суета, -
                освен кипящата и буйна младост,
прахосана, - дори в минутна сладост,
                що срещаме случайно на света!...

Опиянен от своя свят девиз, поетът отрича напълно цялата обществено-народническа мъдрост на своето време:

Живот разумен, слава, идеали?...
                Таз стара песен вече се не пей!
Защото днес се с нея само хвали
                тоз, който не умее да живей.

[“Химн”]

Той не желае да се обвързва с никакви обществени задължения, да робува на никакъв морал: той иска абсолютна свобода за своите вивьорски въжделения. Неговият свят девиз “Жени и вино! Вино и жени!” му разкрива с още по-голяма сила пустотата в родния край. Той го задушава, тежи му като бреме, затова поетът се прощава с него -

Прости, мъртвило, роден край прости!

[“Химн”]

Защото е “пиян от своите младини”. Неговата ръководна песен е “Прости!” [1897]:

Живот, вълнения искам аз, вълнения!
               Летете буйни дни,
летете кат на съне вий пред мене!
               Лудейте младини!

Страхът, че може да умре, преди да е живял, го кара час по-скоро да напусне своята “тихичка родина” и то - без жал.

Erosomnia. Еротичният нагон засеня всичко останало. Това не е любов, а вихрена страст, сексуално избухване, което не знае граници и въздържане. В шемета на тоя еротичен изблик две черни очи могат да запалят безумието, което не вижда ножа на отмъщението. Нищо по-драматично в своята лирика, нищо, толкова пълно с движение, устрем, и красота не е създал поетът от “Черните очи” и “Пеппина”. Първото поразява със своята демоничност и голота на страстта.

Видях я - ослепяха ми очите
              от тая демонична красота,
и вик безумен тласнаха гърдите
              към схванати уста.

Жената в случая е само примамлива, сладострастна плът, а любовта е лишена от всякакъв духовен елемент. Любовта не е загадка и тайна, защото обектът й е физически, тя не създава мъки и тревоги от сложно естество, тя е лишена от романтична нега и мечтателност, тя е диво чувствена, хищно груба, полова, без психологическа дълбочина и подтик.

Явно е, че любовта не познава перипетиите на очакването, тревогата, мъката и греха. Тя е само развихрено сладострастие. В една “Песен” (“Трепети”) той се обръща към девойката :

Майка за любов те е родила, -
- - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - -
Да се любим ние днес, о мила, -
що ни трябва утрешният ден!

В друга песен “Неаполитанска нощ”¹⁶ пак е подчертан физиологическият, чисто еротичен характер на любовта. Отричането на любовта звучи като “Богохулство” за него.

В “Последна песен” той изказва желание да си поживее, догдето има сили. А после, на старини, сам ще изтръгне страдното сърце из гърдите си... Той иска да прекара: “С уста в уста до кърви прилепени -/ и цял живот така!” [“Ела!”] Той е готов на смърт за една целувка - “Ти знайш [по цялата вселена]...” С буйно сладострастие диша песента “На север” (“Вечерни сенки”): “И нека, нека тамо да угасне на мойта млада кръв отровний жар - а после пак весталки сладострастни нек осветят поруганий олтар!”

В “Клетва” (“В[ечерни] с[енки]”) той сам признава, обръщайки се към омъжената жена, която кара да изостави мъж и деца: “Ил трябва аз в таз хубост страстна, млада, да търся добродетели, душа?” (к. н.)

От тоя род необуздани сладострастни творби, характерни за мироусещането на поета от първия период на творчеството му, са и: “Първата целувка”, “Тайната”, “Устата впити в уста”, “Предатели”, демоничното “Звезда”, “Ела!”

Любов - мъка. - В мътния порой на еретическо сладострастие, обаче, намираме и моменти на едно почти трагическо изживяване на любовта. Наред с тези хищни песни, а и по-късно, срещаме избистрени, успокоени излияния, които идат от разочарование или изневяра и носят белезите на едно духовно изживяване на любовта. За съжаление, тези творби, от една страна, са малко на брой и от друга са удавени в своеобразна лирическа риторика, която отслабва тяхната сила и искреност.

Тъга и мъка от несподелена любов са изразени в “Нощта ни бе заварила в гората”, гдето личната съдба на поета вгорчивя любовната му радост, в “Кога печална есен наближава”, гдето любовта е дадена като утешителка, в “Мъгли се спущат” и най-вече в “Епиникия”, посветена на д-р К. Кръстев, в което намираме просветление след преживяна любовна трагедия -

Страдай - но пак люби!

Няколко доста дълги и тук-там досадни елегии разкриват като че ли по-дълбокия смисъл на любовта у един човек, който понякога съзнава безсмислието и празнотата на външната, чисто физиологичната любов. Характерно е, че разочарованието и отвращението на поета в случая, дошли естествено по психологически път като плод на вътрешна неудовлетвореност от плътската любов, у него стават извор на обвинение към жената.

Той е заплетен в магическия кръг на любовта, от която няма сили да се освободи. В една своя “Елегия” той разкрива трагедията на безсилието, което сковава сърцето на мъжа:

Кой може се на теб наслуша и нагледа?
Жена, отрова е звънливия ти смях,
очите светнали, безгрижието в тях,
и страстний шепот твой и весела беседа!
Но казвах ли “Пред теб не ще се веч вестя,
ако ще би от скръб сърце ми да примира!” -
На другий още ден по твоите уста
отново идвах аз, живот и смях да диря!

Безизходността иде тука пак от еротическия характер на любовта, а не от вътрешни противоречия и недоразумения.

Известна е друга една “Елегия”¹⁷ - “Кажи, безчувствена жена, кажи ми, кой друг теб така ще люби, кой!” Любимата, на която някога съдбата е изпратила неговото сърце, живот с нея да подели, се свързва с другиго, задомява се, погребва се, според думите на поета. Болката и възмущението му се изливат сърдечно и говорят за трайна връзка и духовно общуване, неочакваният край на което огорчава душата на поета. Тук любовта се явява с всички белези на една вътрешна стихия - “Нима това довчера си мечтала? Това сме двамата мечтали ний?...” В изстъплението и страданието си той съжалява, че тя не е загинала в честити дни - “По-зле тогаз ридала би душата,/ но нямаше така да ме боли!...”

Същото драматично напрежение, което стига до трагичен патос и разкрива едно човечно отношение към жената и любовта, виждаме в елегията “Последно прости”, свързана, може би, с първата - вътрешно, по произход. Разочарованието тука се е превърнало в отчаяние. Той е очаквал от нея да бъде героиня, искал е да събуди в нея божеството, но жестоко се е измамил. - Неговата изповед звучи вече съвсем човешки:

Що мислиш ти, че търсех в тях тогава?
- - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - -
Душа, о мила, търсех аз във тебе,
съкровищница чиста на мечти -
душа: във храм аз свойта да погребя;
душа, душа - разбираш ли ме ти?

Като я съжалява още веднъж и й предрича невесело бъдеще, той я прощава и се спасява от нещастието си с бягство в чужбина.

Някогашната неумела лирическа поема “Морска пяна” е преработена отсетне в пет елегии (“Избрани стихотворения” стр. 97-107), твърде сухи, лишени от енергия и порив, в които поетът прави равносметка на минали любови.

Чиста любов. - Като изключим народните любовни мотиви, разработени най-напред в “Колибарски песни” (“Избрани стихотворения”) и издадени отсетне в сбирката “Самодивска китка”, в лириката на К. Христов намираме твърде малък брой романтични любовни песни. Някак странно звучат в лирическия му албум работи като: “Месечинко, виторожко злата”, “Не питай ме защо те любя”, “Момина песен” І и ІІ, романсът “Скри се слънце зад горите тъмни”. Това достатъчно ясно говори за виталистично-дионисиевското начало, което е присъщо на темперамента му и което той не е използувал отсетне в своето творчество, но не и за преобладаване на любовни мотиви, които у него са съвсем невзрачни.

Сантиментални мотиви. Изобилен като Вазов и външно разнообразен, той пълни своите сбирки с многобройни сантиментални, романтични песни за любов, чийто атрибут са въздишките, мълчаливият поглед, завистливата месечина, шепотът на листата, песента на горските птици.

Не липсва шумът на потока, първият унес на влюбения, молба към месечината да не се вестява, та да попречи на срещата, невеселият спомен от изповедта на любимата за някогашното й падение, задирянето на жената (“Тайната”), възгласът, че в нощта всичко се отдава на любов - “Я, Боже, цял свят в този миг се люби!...”, изповедта, че е готов на смърт само за една целувка, подканата за любовна идилия всред морето на лодка, случайното предпочитане на студената любов и преструвки (“Албионска любов”), признанието, че любовта възражда, сълзливата прошка пред въображаема смърт, задявката към случайно срещнатата жена и т. н.

Вече тази безразборност в проявите на чувствата говори, колко то е недълбоко и че единствената му стихия по това време е неговото вакханално сладострастие, неговата “вихрена младежка безпътност”, както се изразява един критик тогава. Друг критик казва следното за него: “Не използува въображението, не съзерцава, не живее със спомените си, а със сегашното, актюелното”. Чувството му се заражда от момента, по повод, то няма всякога корените си в неговата душа, която не е способна да се задържи дълготрайно над преживяванията си. И затова друг един погрешно вижда в тази му буйна еротика излияния на “сърдечните индивидуални трепети” в душата му. Тъкмо неговата еротична лирика не е лирика на сърцето, защото трагизмът и динамиката й са еднократно дадени (неговите Елегии), много са опростени, еднообразни и психически неоплодотворени. Тази вътрешна неустановеност личи изобщо в цялото му творчество, без да му отнема онази спойка, която прави от значителните му творби едно творческо цяло, един свой кръг. Тя се дължи, може би, и на критиката, която го е карала да внесе “идейност и психология” в лириката си.

Скитникът. Покойният критик Ст. Минчев пръв изтъква една характерна черта в поетическото мироусещане на поета: “настроение на измъчен пътник”. Той носи в себе си проклятието за едно вечно скитничество, за непрекъснато лутане подир оазиси и миражи. Това се вижда както от често застъпения образ на безрадостния пътник в неговата лирика, така и от неговото великолепно стихотворение “Скитник”. Писано в първия период на младежките му увлечения, то образува, може би, оста на неговия мироглед като поет и обединява в себе си всички жизнерадостни мотиви на творчеството му. Това е химн на младостта и жаждата за живот, която пренебрегва традиция, морал, родина и дълг, за да служи само на себе си -

Потекоха като насъне дните,
понесе се скиталец по света,
че млад бе той: морето и вълните
не можеше да гледа от брега.

Замина той - за винаги замина
по непознати крайща и земи, -
но вред намери весела дружина,
но вред намери вино и моми (к. н.)

Минават години след години, животът отлита като дивен сън: “И той живя - и без да си почине, без да скъпи ми младост ни огън”.

Въпреки това той не е сварил да си отживее. Изведнъж го изненадва старостта. Корабът на веселата дружина от жизнелюбци лети към брега на смъртта, за да остави там негодните вече за живота.

Тогаз едвам събуди се моряка,
тогаз едвам се старецът свести...
Но свойте младини той не оплака!
Но клетва му сърцето не смути!

[“Скитник”]

Чашата на насладите не е изпита до дъно, и скръбта на нехайника иде често от тази невъзможност да се продължи безумния пир на жизнерадостта, а не само от неучастие в трудния и сериозен строеж на живота. И когато поетът “се опомня” по-късно, той бърза да се отрече от своите хедонистични вдъхновения, които биха могли да му послужат като начало на едно бодро възславяне на живота в неговата метафизическа същност, както намираме това у друг поет, който във всяко отношение коренно се различава от него - Пенчо Славейков. И затова скръбта и враждата на К. Христов с обществото и народа застават на един личен уровен, който се домогва да вземе формата на трагичен конфликт със себе си и с другите, без да я достига всякога.

Природата. - Това вътрешно противоречие и неустановеност проличават най-вече във вдъхновенията му от природата. Органически свързани с любовта му към стихията на живота, те, с малко изключения, се развиват тъкмо в противоположна посока. В повечето от тях не долавяме оня буен кипеж и неудържим устрем към разширение на живота, каквито виждаме в първите му песни. Напротив. Редом с бурята на страстта и ненаситната алчност за живот ние намираме най-тихи пейзажи, успокоени символизации и твърде елементарни моменти из живота на природата. Това, може би, се дължи на потребността да се уравновесят вълненията в душата на поета чрез контрастното застъпване на мотивите. Ако обаче то е попречило на поетическото развитие на поета в известен смисъл, оказало се е и крайно благотворно върху мотивите му за природата. Защото най-ценните за самия него и за българската поезия, наситени с трайна художественост и поетическа сила, си остават неговите малки, прости песни за природата. И тук поетът се повтаря, но хубавите му работи все пак запазват своето неуязвимо значение. И тука се запазва връзката между еротиката и отношението към природата: предимно външно отношение към нещата. Сливане със стихията на природата, проникване в нейното тайно битие Кирил Христов достига по свой начин. Динамиката и мажорната битност на природата, която тъй много би съответствувала на неговия темперамент и светоусещане, намираме само в песните му за морето. Нещо повече, много от неговите творби за природата са облъхнати от тъга и меланхолия или са техен косвен израз.

Морето. В нашата поезия Кирил Христов е първият, който разкри душата си за морската стихия с широта и многообразие, каквито не намираме у Вазов например. Неукротима и страстна натура, той се взира в тревогата на водната шир, но не долавя вечното в нея, за да го възпроизведе в творбите си. И у него, както и у Вазов, и у други български поети маринистичното вдъхновение не иде от родните, българските морета, а от досег с чужди морета и не се явява типично лирическо състояние на творческия му дух. Веднъж в живота си той се вижда в морето, изпява няколко хубави песни за него и го забравя.

Преди всичко, той е дал няколко сочни, ярки картини из живота на морето. Рисувайки бурята или покоя му, той запазва някаква безстрастност. Морето за него не е съдба - в “Утро край морето” [“Химни на зората”] той рисува:

Звездите гаснат в дъжд от изумруди,
тъй бавно татък слънцето изгря.
Блестят далеч в пустинното море
рибарски лодки - като пеперуди.

Спокойната вечност, статичността на картината, подчертана с епитета “пустинното” изведнъж ни дават образа на безбрежна и мъртва водна пустини.

Спокойствие след буря намираме в “Утро”.

Покрай тези спокойни моменти поетът рисува и метежната стихия на морето - “Вихър край морския бряг”:

Притиснаха вълни брега,
изскочи вихър от морето,
сбра де що найде капнали листа
и стълб изви, подпря небето.

Величествена картина на морската буря намираме в “Буря” [“Слънчогледи”]:

Отведнъж безпределно мълчане замръзна
на люления сребърни като мечта;
ненадейно събудена, сякаш предръзна
плаха зорница нийде накрай на света,
и с все сила морето се вгъна,
и извика със своите пропасти - Слънце не бе
наполвина залязло, а свива криле вечерта и потъна
в най-горното, цяло в пламък небе.
--------------------------------------------
И, настръхнало цяло, издига морето
безпределни води
и измерва то химната на битието
с дихание из пълни гърди.

Образът на бурята, която вещае смърт, е даден в “Погибел”.

По-нататък той вижда в образа на морето символ на живота - неговият “Скитник” жадно се понася по вълните на страстите и вълнението. Сам той има самочувствието на моряк, който не се плаши от него и смело се носи “Напред!” В “Адриатика” той направо казва: “Блести, о символ на свобода,/ о символ на вечна власт!”

В “Остров” морето въплъщава за него тъмните сили на живота, които се стремят да разрушат скалата на истината и доброто. Такъв е смисълът и на “Борба”.

Най-сетне, той открива в живота на морето паралелизъм на своя. Морската тревога му напомня неговия собствен метеж: “Тъй и на поета сърцето не чакай да се укроти”.

Пейзажни мотиви. Като изобразител на природата К. Христов е импресионист. Той е истински художник, чието око вярно и живо долавя характерните черти от всекидневното битие на природата. Изключителните й състояния повечето му служат като символи и фон на настроение, обикновено печално. Обаче и тихите му пейзажи са проникнати от лека елегичност, която одухотворява живописната картина: “Късно лято”, “Полунощ” , “Оставена”, “Есенна нощ”, “Сухак”, “Запустели гнезда”, “Настъпване на нощта”, “Лятна буря призори”.

Драми в природата. От меланхолното одухотворение поетът неведнъж преминава към рисуване на малки драми в природата. Тук изпъкват “Смъртта на орела”, “Пеперуда”, “Непознатата гостенка”, “В царството на буките”, “Облаче в пустиня”, “На връх тополата”, “Замръзналата река”. Тука се разкриват интимни отношение между различните елементи на природата, миниатюрни трагедии, каквато е например “В царството на буките”.

Тук можем да причислим и “Нощ в гората”. В него поетът стига до почти пантеистично сливане с природата. В здрача на падащата вечер тя оживява като някакво митическо същество, което разкрива своето мистическо битие. Нейната космическа сила е предадена с удивителна ударност и простота - Но... тука личи сякаш влиянието на Вазовото “По здрач”, та поетът не е напълно оригинален.

В това отношение са твърде интересни и ценни както за изтъкнатото вече самочувствие на поета като пътник, така и за неговото вживяваме в природата няколко пиески. В “Самота” премръзналата буря припира да влезе в стаята на поета като “пътник закъснял” (у Пушкин “как путник запоздалый”), и когато той открехва вратата, “тя изплака и ввря се бедната като бездомно псе”.

В премрежения от снежни вихри въздух “върви отпаднал пътник” и едва се движи “По насоката”, понеже с труд долавя познатия затрупан път. Като “Пакостен гост” премръзналият вихър се втурва в комина, разпръсва огъня, катурва котлето, но изведнъж се дръпва сепнат. - “И вихърът жално в куминя изплака,/ и хукна, самотен пак, в ледната нощ”.

Из тъмни улици се тири “Виелица” и дири подслон - В лятната мараня пътник се спира пред “Оброчище”, почива, помолва се и продължава ободрен пътя си. Подобна е участта и на бездомния “Нощен вихър”, нарушил внезапно тишината. Същото лутане и жажда за отдих намираме в “Тантал”.

Символи и субективизъм. - Недвусмислен символизъм намираме в “Старите пътища”, “Окото на планината”, “Самотно дърво”, “Жерави”.

С повече интимност и сърдечна болка са облъхнати няколко пиески, в които кротко се разлива меланхолията на поета. Те са малки елегии, като “Звук самотен”.

С особена сила и тъжовност са изпети “Есенен дъжд” и “Късна есен”.

Така тези малки песни, повечето от които са истински лирически бисери, се движат от безстрастна словесна живопис на природата до най-субективни настроения на опечаления поет.

Безспорно измежду неговите песни за природата, на които не е свойствен панегиричният елемент и в които никога не говори патриотът (той не засяга конкретно българската природа), както е у Вазов, най-живи, пълни с размах, движение и младост са “Хор” и “Хей, пролет иде!”. Тук вече се проявява не живописецът и рефлексиращият съзерцател_; а туристът, който се възхищава и опиянява от красотата и величието на природата и то - на българската природа. Този факт е знаменателен за лириката на поета. В нея той си остава индивидуалист, затворен в кръга на своя малък и не особено богат мир.

Самодивска китка. - Опитът на К. Христов да преработи перлите на българската народно-любовна лирика - така непосредствени, замашни и почти неподатливи за едно пряко използуване като неговото - в много случаи е напълно сполучлив. Ако поетът не е желал в собственото си лирическо творчество да даде израз на едно народно разбиране на любовта - от неговия чист копнеж до почти дръзките пристъпи на свенливия реализъм, - това му се е удало до известна степен в неговите преработки не на мотиви, а на конкретни песни. Той е запазил простотата, милата игривост, потайната въздишка, закачливия хумор, вековната тъга и подкупваща непосредственост на народните любовни песни. А щом е запазил духа и темпото на народната песен, щом е успял да долови и предаде любовното чувство с типичните народни изрази и думи, то стига. - С каква трогателна нежност и простосърдечна молба е изпълнена пиеската:

Ке те молам, птичко ранобудна,
немой пея ранина зарана,
снощи ми се върна първо либе,
снощи ми е слязло от балкана:
морно от път, са ноч от милувки -
трети петли тиок сон го фана...
Ке те молам, птичко ранобудна,
петел пее ранила зарана.

[XXXIX]

Или дивната преработка “Гуслар ми гусли по си мегдани”, гдето вековната робия е получила ударен трагичен израз!

Поетът не върви слепешката по дирите на народния певец, а пресъздава успешно поетическото богатство на народа. Той не се домогва до самолични творби от рода на Колцовите, чийто душевен строй твори нещо съвсем ново, благодарение афинитета си към народната поезия и живот. Задачата му е значително опростена, улеснена, затова и рискована. Но поетът в повечето случаи се е справил успешно с нея. Неговият опит е един етап в това отношение, неизбежен, за да се стигне до едно повтаряне на творчеството в духа на народната песен, дадено бляскаво у Ботев и със значителни художествени резултати у двамата Славейкови.

Победни песни - Милитарното вдъхновение на поета от войните е намерило израз в сбирките “Към Цариград”, “На нож!” и “Победни песни”. Като се има пред вид, че войните у нас не можаха да предизвикат едно по-значително от поетическо гледище осмисляне, с твърде слаби изключения у неколцина поети, няма да е странно, че от бойните песни на поета не особено много ще оцелеят като художествени творби. Трябва да се изтъкне, че тук именно той проявява близост с Вазов, когото надминава с повече свирепа екзалтация и грубост. Сравнително издържани и с повече човечност са проникнати “Печална Коледа”, “Доста”, “Осиротелите старци”, “Старият воин”, “На младите български инвалиди”. Те са написани с кръшен стих, пълен с естествен устрем на чувството, дишат с благородство и топлота. Твърде силни, дори пресилени са “Идем, идем, сган проклета”, “Напред към южните предели!”. Като боеви картини изпъкват “Пристъп”, “Боят на Галиполи”. Патриотическият ентусиазъм на К. Христов неведнъж избухва в необуздан шовинизъм, в изстъпление. Той не знае мярка в славословието на бранните победи, като че подценява трагичната и нечовешката страна на войната, избухва в закани, които често заменят идеята за мъст.

Лична съдба и призвание. - Чисто субективните тонове, които тъй често се срещат в лириката на поета и в които ни се разкрива неговият интимен живота, като човек и поет, са намерили не всякога съответния израз в една малка група творби.

Сирак от ранни години, той е просмукал в душата си една неприветна, мъчителна безотрадност, която често го навестява и терзае. Тя смущава дори неговата любов на младини в “Безрадостно детство”:

Проклятие! Обичам, а в сърцето
               съмнение чисти радости гори...
Ох, не такъв създаде ме небето:
               безрадостно детинство туй стори.

Същото стихотворение, вече по-задълбочено и разработено, намираме отсетне под заглавие “Нощта ни бе заварила в гората”.

Горчивината на безрадостното му детство е стигнала дотам, че всякога му причинява страдание една майчина милувка към своето дете. - “На една майка”.

В друга една сърдечна песен - “Аз знам , че само мене майка ми остави” - той изпитва такъв прилив от копнеж за братски чувства, че едвам се стърпява да нарече любимата си “сестрице драга”.

Сирак вече по положение, с течение на годините той се чувствува сиротен, сам и в живота. Това го изпълня с дълбок песимизъм, който прозвучава в няколко песни. Тука спадат “Отвред е сключено небето”, “Звук самотен”, “Живата песен” и “Mors ultima dea”¹⁸. Сякаш са изходени всички пътища от поета - “Изпята е най-хубавата песен, изтръгнат е от всяка струна звук”. Поетът се чувствува без време остарял, дните му са осиротели откъм радост: “В очите недоверйе, вместо блясък/ на вяра в свои. Мъчно аз живях”.

Едничката му утеха, която никой не може да му отнеме, е “спокойната във хладен гроб почивка”. Мисълта за смърт по тоя начин се явява единствен изход от тази трагичност, изоставеност и безизходност.

Неговият песимизъм, намерил неведнъж решителен израз, и подхранван както от лични несгоди и неуспехи, така и от нерадостната картина на живота, е особено хубаво, художествено подчертан в жанровата песенчица “Старата песен”. Дадена е обстановката на живота. Жетварките пеят “тъжовна стара песен, що се пей навред по български поля широки”. Пеленакът, сложен в цедилката, спи безгрижно. - Някога, когато порасте, той сам ще научи тая песен... Тази творба на поета е сродна по идея с “На детето” от Вазов.

Поетът понякога разсейва песимизма си с мисълта, че от всичкото безсмислие по света, ще оцелее за бъдещето творчеството на големите духове. “Че всичко прах е тук, че всичко ще изтлей и само делото велико ще живей...”

Такава отрада лъха и от “Наздравица”, “Поет”, ако и поетът изобщо да не е доволен от своите съвременници, които обвинява в жестокост и равнодушие, защото се държат към избраниците като “Чужденци”...

Поетът и народа. - И у Кирил Христов наблюдаваме моменти на недоволство не само от интелигенцията, но и от самия народ. В няколко стихотворения неговото огорчение, впрочем не всякога мотивирано, се прелива в свиреп сарказъм. Така освен в “Чужденци” това чувство е дадено и в песента:

Аз казвал съм си сам: “Словата ти са чужди
               за българина. Те са гавра с него днес.
Народът бедствува. О, пей за черни нужди!
               пей - ако Бог те е дарил с гражданска свест!

Но той и с друг ме дар дари: да виждам ясно,
че преброени дни живей туй племе бясно, -
че безполезно е да спрем дори за ден
да бъде роб честит тоз, кой е роб роден.

Това настроение се повтаря още по-силно в “Повтор да се родя ли, дойде време”, гдето поетът се провиква:

Писател български? Поет? Звездите
               дори да снемаш, все това си пак:
ще крееш ти и ще си влачиш дните
               чужд в своя роден край, немил-недраг.

С такова настроение е проникнат и “Отшелник”. Своето недоволство и сарказъм той стоваря върху ония, които брои “кромидоглав народ”. Разбира се, това са временни избухвания, които се дължат на лични поводи, а не са плод на едно проникване в стихията на народната душа, от която поетът се възхищава не само в своите милитарни песни.

Сатири. - Вдъхновен от това временно озлобение, поетът излива своя грубословен сарказъм и върху редица отрицателни прояви на нашия живот. Той жигосва безпощадно “любимците на късмета”, надменни и тъпи. Нахвърля се върху мними жреци на науката, върху всички отрицателни типове измежду различните професии, върху наглостта на чужденците и нашето сляпо раболепие пред тях. Той се чувствува сред някакъв “идиотски” свят, комуто отправя своето жлъчно презрение, със силни, резки сатири, защото господари в него са нищожества и негодници. Усилвайки мрачните краски, той не се скъпи на вулгарни изрази, примесени към една тънка ирония и язвителна сатира. Такъв е първоначалният цикъл от епиграми - “Чемерика” поместени в “Антологията” му с надслов “Запалени стрели”. Изглежда, че сам той е разбрал пресилеността на своите “Станси”, “Сянка”, “Орала мухата - на вола на рогата”, “Полковник Джамбазов”, “Каук кадия не прави”, “Поука”, “Игра на мъртвите”, “Призраци”, “Доктор Ставри”, “Сонет” (Поети ненавиждани, любими), “Поети, мъдреци - на пръсти ги броиме” - поместени в сборника “Избрани стихотворения”, та е смятал за неуместно и излишно да ги напечата повторно в своята Антология. Затова тези творби имат психологическо значение - хвърлят светлина върху един момент от вътрешния живот на поета и от неговата външна история, когато прекалената му автолатрия [самообожествяване] и писателско самомнение са били уязвявани от критици и врагове. Много от тях имат положително-публицистичен характер, страдат от многословесие и груб речник, без да дават художествено осмислени образи на изобличаваните и нападаните обекти. Своята вражда със света поетът не е смогнал да облече винаги в по-значителна художествена форма.

Други мотиви. - Лирическият свят на поета не се изчерпва с посочените мотиви. - Между неговите патриотически творби спадат “Кирил и Методи”, “Васил Левски” и особено издържаната, написана с бляскав език “Българската реч”.

В словата твои е гърмът на толкоз бури
и писъкът, със кой се нявга прекатури
във пропастта един избран велик народ,
и трясъците на поченат нов живот.

От личните му творби трябва да се спомене “Край люлката на моя син”, в което бащинският трепет за бъдещето на сина е предадено със сдържана нежност и необикновена сърдечност.

Намираме и няколко творби, изпълнени с дидактичен елемент, като “Знание и разум”, “Не винаги възвишени деяния”, “Светът злорад” е без особени поетически достойнства. Тука може да се причисли и великолепната трудово-социална пиеска “Над вълните”, която завършва:

И най-подире сред вълните
разбит, сломен от старините
               умри с лопатите, умри!

[“Върти лопатите, върти”]¹⁹

Под влияние на символистичната вълна, която увлече мнозина, Кирил Христов пожела да опита силите си в тази област. Но затова му липсваше не само съответната литературна школа, но и темперамент. Символизмът изисква една по-сложна душевна организация, мистически усет за света и нещата, едно непосредствено приобщаване към тайните на космоса. Символизмът предполага универсалност на мирогледа, едно вътрешно, а не наложено чрез книгата и волята сродяване с неуловимата скритост то битието. Затова, изобщо, българският символизъм - органически чужд за духовния апарат и културна еволюция на българина, не успя, не даде големи имена, не остави трайни дири в нашата литература. Циклите “Intermezzo”, “Царски сонети”, “Игра над бездни” са само един интересен епизод в лирическото творчество на поета без особено значение за собственото му развитие. Те страдат от умозрителност, книжен символизъм, принуден мистицизъм.

Започнал с еротика, поетът минава към словесната живопис, и само в тези две области създава ценни и високо художествени работи. Останалото носи характер на нещо случайно - въпреки своите несъмнени художествени достойнства понякога. Тука е местото да се изтъкне, че той разработи сонета, чийто едничък издържан майстор си остава до ден-днешен у нас, па внесе и романса като нов литературен вид в нашата лирика.

Епос. - Кирил Христов е предимно лирическа натура. Неговият енергичен, сочен лиризъм е намерил своето хубаво отражение и в редица балади, романци и поеми, предимно из нашата история и бит. Не всички представят издържани творби.

Измежду баладите “Иванко”, “Обсадата на Солун”, “Боят при Чермен”, “В пламъците на Стара Загора”, “Бежанци”, “Раздяла” (Майка), “Разпната”, “Милкана и Рале”, “Русалка”, “В лунния блясък”, “Роб”, “Оплакан” и легендите “Владимир и Косара”, “Пред ослепения Истукан”, “Гюргя” малък е броят на хубавите работи и според самата преценка на поета.

Поетът е написал и поемите “Хоро” и “Чеда на Балкана”. Опитите му, обаче, в разказа и романа (“Мечтатели” [1925], “Тъмни зори” [1920]), за какъвто род творчество поетът не притежава необходимите данни, не са се оказали успешни.

Балади. - От историческите балади на К. Христов безспорни художествени произведения са “Бежанци”, “Раздяла” (Майка) и “В пламъците на Стара Загора”. В “Бежанци” поетът рисува дивите кърджалийски времена, когато ужас е обхващал села и градища, затирени с деца в горите и планините да търсят спасение от кръвожадните разбойници.

Драстично, с неподражаем трагизъм е предадена картината на общата уплаха пред напастта, очаквайки покорно “родни огнища да станат пред техни очи пепелища”:

И втурват се презглава и млади и стари
               със свити, премрели сърца,
запрягат воловете, кой както свари
и струпват в колата завчас, кат чергари,
               покъщнина - дрипи, деца...

Замръкват в гората, отгдето се виждат зловещите пламъци долу, в равнината -

Пламтят и догарят на цяла верига
селища, и дим се люлее и дига
                към светлия звезден простор.

За миг душите им се изпълват с надежда за милост и пощада - под влияние на успокоителните думи на поп Камен, един истински народен свещеник. Напразно. Кърджалиите са запалили вече и тяхното село - Долна Кремена... И те хукват призори нататък - отвъд планината.

Със същото драматично напрежение и ужас рисува поетът и съдбата на Стара Загора, запалена от отстъпващите турци през освободителната война. Тука общонародното бедствие е сплетено с героическата гибел на опълченския знаменосец, свидетел на страшното събитие.

Но най-покъртителни картини и сцени ни дава поетът в “Раздяла”. Мъж и жена поемат след бежанците във време на войната със своите седем деца, между които и едно бозайниче. Те бързат да стигнат другите, но скорошната родилка отмалява. Бащата се решава - след къса и нечовешка борба - да жертвува пеленачето, за да спаси останалите. У майката, обаче, заговорва любовта към детето, а не инстинктът за самосъхранение. Той го захвърля. Изнемощялата майка пропълзява до рожбата си, взема я и в припадък на отчаяние и обич я задушва в прегръдките си. Бащата оставя и нея и продължава бягството с децата...

Битовата балада “Русалка” носи всички белези на едно съвършено поетическо дело. Ней не са чужди елементите на романцата. Момък се подиграва с честта и любовта на мома - сираче, захвърля я. Отчаяна от хорски одумки, тя се удавя. - Едва сега се сепва виновникът, заговорва съвестта му. Той решава да забегне една нощ във Влашко - да се отърве от людски нападки и от гризенията на съвестта. Но когато стига средата на реката - “Вмиг конникът сети, че нещо го дръпна,/ че нещо му сплете нозе...”

.........................................................................

Той гледа безумен - в образа на русалка се явява измамената девойка. Тревогите на съвестта събуждат халюцинацията. Този психологически решителен момент е възсъздаден от поета с богатите средства на една жива, романтична фантазия - чрез гальовно-примамливите думи на удавницата русалка. В порива на страстната си любов тя се хвърля на шията му, повлича го към тъмните бездни на водата, гдето с песни и смях русалките празнуват любовта им.

На К. Христов дължим чудната балада из живота на моряците “В лунния блясък”. Това е страхотната съдба на моряка след корабокрушение, когато той се изгубва в огромните пазви на морската стихия, изморен и отчаян от безнадеждието да се спаси. Ужасът неочаквано се прелива в бляскаво романтична картина - морска сирена се явява пред замъгленото му въображение като спасителка:

Ах, мила спасителка... Ала догдето
               се впие във свойта мечта,
прегръдки студени смразяват сърцето,
               устата му - ледни уста.

Така смъртта се вестява чрез тайнствения и чаровен образ на сирената и разведря мрачното, гнетително чувство на ужас и страхотност.

Поеми. - Битовата поема “Хоро” държи видно място в творчеството на поета. Тя има своя pendant [съответствие] в “Коледари” и “Епиталамии” на Пенчо Славейков, с които образува една хубава тройка в българския епос. В нея е даден един съществен момент из живота на селото - деня на почивката, на хорото, деня на младостта и любовта. Поемата се открива с един пролог, който е твърде сполучлива картина -

Утре - черна робска мъка:
утре пак е ден работен.
Ала днеска е неделя
за сюрмах и за имотен...

Дадено е хумористичното настроение, волният тон на живота през празника, отреден за радост и отмора.

Хорото започва. Свирачът задиря невестата, която отговаря с шеговита песен за закъсняла любов. Копнеж за любов, задирки, жалби по невеста, мъка от несподелена обич, хор на закоравели пияници от механата, се редуват, дадени в стила и духа на народната песен и мироглед. Скритата любов между свирача и невестата, които недвусмислено си разменят любовни закачки, образува сякаш личната канава на поемата.

Закачки, смях, ала като насила.
Болежка всяко младо сърце свива:
невеста поглед е в свирача впила,
а в явен смях цафара се залива.

Сам там настръхне някой от момците.
Какъв е краят, всички се догаждат,
но тропат уж нехайно. А момите
със нова песен огъня подклаждат.

Тази интрига е вплетена майсторски във везбата на битовата картина наред с всички мотиви за младост и любов, толкова характерни за средата. Над веселбата и задирките се надвесва облакът на опасна буря...

Незадоволената в живота си невеста става още по-дръзка и изпява една от най-дивните песни за любовни задирки, - напук на всичко. Тоя елемент на трагизъм, внесен от поета, прави от поемата едно значително поетическо дело. Но мегданът бърже опустява. Изчезва кавалджията с набрана жажда в душата, понася невестата котли, сподавила трепетна мъка в сърцето си...

Епилогът рисува стихналото село и кръчмата, гдето двама луди-млади пият “готови за побратимство и свади”.

Безспорно най-едрото по обем, па и по художествени достойнства епическо дело на поета е неговата битово-героическа поема “Чеда на Балкана”. Излезлите две части от нея ни рисуват темпераментно и духовито нрави и картини в навечерието на Балканската война, за да ни въведат в нейната стихия чрез редицата ярки художествени типове, които поетът с веща ръка е извлякъл из една почти съвременна действителност.

С тази поема К. Христов ни се открива като зрял поет и мъдрец, чийто житейски опит не напразно е протекъл, за да го изправи пред такава величествена и епическа задача, с която той обгръща потока на нашия живот едва ли не от Априлското въстание насам, без да се плаши от разнообразието и трудността на епическия материал. Освободен от някогашната си милитарна хипноза, той се изправя сега пред нас с всичката сила и пълнота на един голям и самобитен поет, какъвто го показаха и първите му песни, с които той изненада и обнадежди всички. Той внася ново разбиране и осветление на историческите лица и събития, озарени от хуманност и предадени с видимо самообладание, толкова чуждо на някогашните му патриотически вдъхновения. Тука патосът му се е облагородил и задълбочил, той е застанал вече съвсем близо и с пълното достойнство на художник до истината на живота. За съжаление, поемата още не е излязла напълно и една цялостна преценка не може да се направи само въз основа на издадените две части от нея.

Разкази и романи. - Опитите на поета да ни даде завършени разкази и романи, трябва да се смятат като напълно безуспешни. До известна степен с повече дълбочина и прозрение в нещата е написан само романът “Тъмни зори”. Авторът се домогва да предаде един решителен момент в живота на младежа: тъмните зори на половото пробуждане, които по-някога са катастрофални. Асен Господинов, героят на романа, става жертва на борбата между възвишеното и чисто любовно чувство към жената и животинската пошлост на сексуалното. Неориентиран в примамните въпроси на пола, любовта, жената, той се поставя под ръководството на своя всъщност непросветен в случая учител Божилов, за да загине в пороя на мъчителното противоречие между любов и пол, високо и неизменно в любовта, между човешкото и животинското. Действието в романа е раздвоено и от разразилата се борба в душата на жената, която увлича неопитния и невинен юноша. Тя пада сломена от удара на пробудилото се у нея съзнание за етична отговорност поради прегрешенията й към нещастния младеж. Събитията не се развиват логически, равно, изхождайки едно от друго. Авторът скача от епизод на епизод, увлечен от “сензациите на пола” и често небрежен към своята художествено-психологична задача. Той се губи в предизвикателни подробности, прекалява със своите и на героите си (особено на резоньора Божилов) размишления и идеи.

Драма. - Темпераментът на поета не е съвсем чужд на драматичното. Това личи от ритъма на лириката му, от хубавата динамика на баладите и поемите му, от енергичния и стегнат диалог в тях. И затова поетът не се е отдалечил много от себе си, когато е искал да мине в областта на най-трудния поетически род, гдето, обаче, не е успявал да се справи с композицията и своеобразните особености на драматическата поезия.

Драматически поеми. Като изключим битовата диалогизирана поема “Хоро”, в която драматическият конфликт е само нахвърлен, но все пак великолепно засегнат в основните си линии, ние намираме няколко драматични поеми. В тях поетът си оставя вече съвсем сложни, големи психологични проблеми за разрешение.

Поемата “Леонардо да Винчи” разработва заплетената проблема за призванието на гения, който търси съвършената красота в своя модел за Джоконда, който жена му ревнува. Великият художник стои между двете влюбени в него жени със своето страдание: омая пред дивния образ и страх да пристъпи към творческото му пресъздаване. Поетът не е развил достатъчно интригата, не е обрисувал напълно образите и борбата между тях. Въпросът за вътрешната трагедия на художника е останал неуяснен.

Легендата за “Зевксис и Паразий” поетът е превърнал в малка драма на съперничество между учител и надминалия го ученик. Озлоблението в душата на стария Зевксис, обаче, не е достигнало до драматически плодотворно състояние и се губи в мъгливи и твърде неоригинални размишления.

От ницшеански идеи е облъхнат диалогът “Джанина”. Тука геният се е превърнал в маниак (Лоренцо), когото жена му напуска в предсмъртния час, отвратена от пустословието, самохвалството и мнимата му гениалност.

“Лучия” е една дръзка химна на плътта.

Драми. - Първият опит за драма е “Стълпотворение”. Тя носи някои белези на подражание, от което и самият поет се отказва отсетне.

Останалите драми на К. Христов се отличават със своя прекомерно патриотичен патос. Най-значителна измежду тях е “Боян Магесникът”.

Това е първата българска драма в стихове. Фабулата на драмата разкрива борбата, която Боян води срещу цар Петър и византийския агент Сурсовул в името на войната, против мира, който за него е гибелен за държавата. Подбудите на тоя своеобразен български философ и поет идат както от надрастването на времето и средата (войната, според него ще обгори душата на народа, ще го отърси от неизменното и слабото), с патриотическите им разбирания, така и от събудената у него ревност от любовта на жена му, гъркинята Елени и Сурсовул. Изпърво церител на болести, той постепенно израства до народен трибун, който се съюзява с недоволните от миролюбивата политика Симеонови боляри, с които заговаря да свали брата си от престола, за да обяви война на Византия. Но този български Бранд отстъпва - той няма сили да доизкара докрай борбата си в името на една съмнителна по резултатите си задача; Боян става жертва на заговор между Сурсовул и Елени. Самият Сурсовул, изгубил борбата, се самоубива. Колкото и да се отличава действието на места с драматична сила и движение, то не е мотивирано достатъчно психологично в лицето на своите главни носители.

Стихът се отличава с гъвкава изразителност, плавна ударност и енергия, стига до високо поетически моменти (в монолозите на Боян), диалогът върви с темпото на конфликта, но всичко това са все пак само отделни елементи, които авторът не е успял да спои в едно органическо цяло Трагедията на силната самотна личност в ницшеански дух и на един неразбран и изоставен от собствените си поклонници патриот вече внася раздвоение в действието, в мислите и стремежите на героя. Като тип, той е и в противоречие със своето изморено и грохнало от военните походи на Симеон време, което не е могло да намери своя събирател и организатор на похабените сили в положителна посока. Своя държавнически идеал Боян разрешава не с една политика на културно, стопанско и социално строителство, а с едно неподходно средство - войната.

Инак драмата има всичките външни признаци на безукорна постройка, буди интерес и се отличава с не една силна и издържана сцена: задушаването на Владимир от умиращия Боян, разговорите между Боян и Петър, между Боян и Сурсовул, Боян и Елени. Заедно с това крайно удължено, отслабено откъм драматическо темпо, се явява особено третото действие.

Първата и втората война вдъхновяват поета за три драми: “Старият воин”, “Ръченица” и “Охридска девойка”. Първата засяга един политически елемент - измяната на сърбите в Балканската война и равнодушието на Русия към заграбването на Македония от тях. Старият инвалид, даскал Костадин, току-що върнал се от война, гдето са загинали син и зет, трябва да брани честта на дъщеря си от посегателството на двама сръбски офицери, които и убива. Драмата, въпреки техническите си недостатъци, е един документ за времето, когато горчивините от коварството на сърбите, тровеха народната душа. Тя диша с буен патриотизъм, който понякога - психологически оправдан - стига до шовинизъм. “Охридска девойка” би била истинска драма на родоотстъпничеството, намерило своето наказание в отплатата на измъчения и възмутен народ в лицето на героинята Звезда, която убива ренегата Станчо, ако авторът беше застъпил нашироко вътрешната борба у него и бе заплел интригата с повече личен елемент. Инак драмата прилича по-скоро на диалогизирана повест, изобилна с патриотически тиради, немотивирани изненади и съвсем малко с драматизъм. “Ръченица” е комедия, близка до лекия фарс.

Значение. - Кирил Христов не е завършил поетическото си дело. Доказателство за това е поемата му “Чеда на Балкана”.²⁰

Явил се като бисерен лирик на развихрената страст, той създава образци в областта на пейзажната лирика, разработва единствен с вещина сонета у нас, написва няколко великолепни историко-битови балади и две сочни, значителни поеми. Това не е малък актив, а несъмнени и значителни заслуги за развоя на българската поезия.

Историкът на литературата ще отбележи и неговия ярък и смел пристъп срещу традицията в нашата литература в името на един индивидуализъм, в който се долавят навремени демонични и субективни ноти, които отсетне подхващат, начело с Яворов, Траянов и Л. Стоянов по-младите български поети. Със своето лирическо творчество той пръв подпомага ориентацията на нашата лирика към сложните проблеми на душата, ако и те да не са застъпени така пълновластно и със съзнание за тяхното огромно значение в собственото му творчество. Така лириката ни чрез него преживява първия решителен етап към диференциране - като поезия на личността, като изразителка на субективните психологични съдържания, за каквито преди него мъчно може да се говори у нас.

Нему българската лирика дължи и най-жизнерадостните си творби, непомрачени от песимизъм и меланхолия.

БЕЛЕЖКИ:

1. Анакреон е един от водещите древногръцки поети, възпяващ радостта от живота, любовта и виното. [обратно]

2. Някои от по-късните справочни издания посочват за негова рождена дата 23, други - 25 юни. [обратно]

3. В резултат на критиките по повод една епиграма, включена в “Антология”, Кирил Христов напуска България през 1922 година и следващите 16 години прекарва извън страната. [обратно]

4. Стихосбирката е отпечатана през 1905 година. [обратно]

5. Вж. следващата бележка. [обратно]

6. “Химни на зората. Тихи песни и легенди за живота и за смъртта” излиза от печат през 1911. Книгата е първият сборник от стихотворения. Вторият е “Слънчогледи, Самодивска китка, Intermezzo и Царски сонети”, излязъл през същата година. [обратно]

7. Драмата е отпечатана през 1905 година. [обратно]

8. Драмата се отпечатва на части, като първата публикация е в сп. “Преглед” през 1907 г. След това продължава в “Съвременна мисъл” и “Съвременна илюстрация”. В самостоятелно издание е отпечатана от Ал. Паскалев през 1914 година, като преди това (през 1911) е преработена за втори път (първият е през 1906), за да бъде представена в Народния театър. [обратно]

9. “Старият воин” е писана през 1913 година и е представена в Народния театър на 16.01.1914 г. [обратно]

10. “Празник в пламъци. Драматически поеми” (1921) е второ издание на излезлите през 1907 година драматически поеми в стихове. Изданието включва “Леонардо да Винчи”, “Джанина”, “Зевкис и Паразий”, “Лучия”, както и приложение от Михаил Арнаудов - “Трагедията на художника”. [обратно]

11. Първият разказ, “Глупости”, е написан през 1897 и е отпечатан в сп. “Мисъл”, г. VІІІ (1898), кн. 4-5. [обратно]

12. В редица по-късни справочни издания биографията не се споменава сред творчеството на Кирил Христов. В VІ том на изданието “Българска книга 1878-1944” за автор е посочен съименник на поета - също Кирил Христов. В “Кирил Христов. Живот и творчество” (с. 319) Михаил Арнаудов споменава “Животът на генерал Жеков” като част от творчеството на Кирил Христов. [обратно]

13. Поемата излиза в три части: първата е отпечатана през 1928 година, втората - през 1929, а трета излиза в окончателен вариант в първите месеци на 1930 година. [обратно]

14. Улови деня (лат.) [обратно]

15. Под това заглавие стихотворението е поместено в “Трепети”. Третата му редакция е в “Химни на зората”, където е публикувано под заглавие “Жени и вино! Вино и жени!” [обратно]

16. Под това заглавие стихотворението е публикувано в “Трепети” (1897). В “Избрани стихотворения” (1903) излиза със заглавието, наложило се и при по-късни преиздавания, “Неаполитанска вечер”. [обратно]

17. “Елегия” е заглавието, с което е публикувана третата редакция на стихотворението в “Избрани стихотворения”. Първата публикация е в “Мисъл”, г. VІІІ (1898), кн. 3, под заглавие “Кажи, безчувствена жена, кажи ми”, втората е във “Вечерни сенки” със заглавие “Безумно ледено сърце”. През 1911 година стихотворението се помества в “Химни на зората”, озаглавено “Раздяла” [обратно]

18. Смъртта последна спътница. [обратно]

19. Това е първото печатано стихотворение на Кирил Христов - “Дело”, г. І (1894), кн. 2. [обратно]

20. Кирил Христов умира на 7.11.1944 година. [обратно]

БИБЛИОГРАФИЯ:

Б. Ангелов. К. Христов. Българска литература. Ч. ІІ, стр. 305-311. София, 1924 г.

Людмил Стоянов. К. Христов. Хиперион, г. II [1923], кн. 2.

Г. Бакалов. Кирил Христов. Българската литература и социализъм. София. 1912 г.

Д. Бабев. К. Христов и нашите писатели. София, 1916 г.

Н. Атанасов. К. Христов. Силуети на български писатели. София, 1916 г.

Ст. Минчев. На кръстопът. Общо дело, г. II [1902], кн. 1.

Вл. Василев. От пет години насам. Златорог, г. IX [1928], кн. 9 - 10.

Г. С. Поет и критици. Антология от фрагменти из разни статии и рецензии върху поезията на К. Христов. София, 1914 г.

[Съставител на антологията е самият Кирил Христов. Изданието е отпечатано от “Паскалев и сие”]

Г. Константинов. Чеда на Балкана. Българска мисъл, г. IV [1928], кн. 9.

В. Пундев. К. Христов. Демократически преглед, г. XIV [1915], кн. 2.

НОВА БИБЛИОГРАФИЯ:

Христов, Кирил. Съчинения (в пет тома). Редакционна колегия: С. Гюрова, Е. Константинова, К. Куюмджиев, Б. Ничев. София: Български писател, 1966-1967.

Арнаудов, Михаил. Кирил Христов. Живот и творчество. София: Издателство на БАН, 1967.

Куюмджиев, Кръстьо. Кирил Христов. Литературно-критически очерк. София: Български писател, 1967.

Куюмджиев, Кръстьо. Певец на своя живот. София, 1980.

Аврамов, Димитър. Кирил Христов. // Кирил Христов: Трепети. София, 1987.

Бенбасат, Алберт. Еротиката у Кирил Христов. София: УИ “Св. Климент Охридски”, 1995.

Бенбасат, Алберт. Послеслов. // Кирил Христов: Бездна. Изповед на един умопобъркан. София: УИ “Св. Климент Охридски”, 1995.

Кирил Христов: Нови изследвания. Ред. колегия: С. Сивриев, С. Янев, Хр. Трендафилов. Шумен: Антос, 1997.

Аврамов, Димитър. Предговор. // Кирил Христов: Каменният блян на Прага. Редактор В. Раковски. София: Издателско ателие Аб, 2000.

Кирил Христов в сто петдесет и пет писма. Подбор и предговор: Невена Христова. Подбор и послеслов: Юлия Пискулийска. В. Търново: ПАН-ВТ, 2001.

© Цветан Минков
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 22.03.2004
Библиотека "Български писатели". Живот - творчество - идеи. Т. VI. Под ред. на А. Вачева. Варна: LiterNet, 2004

Други публикации:
Библиотека "Български писатели". Живот - творчество - идеи. Т. VI. Под ред. на М. Арнаудов. София: Факел, 1930.