Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

БЪЛГАРСКИЯТ ЕЗИК В ЕВРОПЕЙСКОТО УНИВЕРСИТЕТСКО ОБРАЗОВАНИЕ - СТАТУС, ПРОБЛЕМИ, ПЕРСПЕКТИВИ1

Ценка Иванова

web

1. Утвърдените принципи и формулираните цели на мултиезична и мултикултурална Европа се проектират в преобладаващата практика на европейските университети за конципиране на съвременното интеркултурно образование чрез езиково обучение. В тези рамки се вмества и университетската задгранична българистика, но нейната роля и мисия се проектират далече извън университетските аудитории и кабинети.

Към принципите и задачите на мултиезичието и мултикултуралността спадат съдържанията, влагани в ключови думи и понятия, като: единство на многообразието; разнообразие и различия в традиции, религии, култури и езици; различни начини на мислене и различни езикови картини на света; различни форми на общуване и на творчески изяви; добросъседство; хармонично съжителство с културното разнообразие; общи ценности и убеждения: демокрация, права на човека и уважение към другостта; средства и пътища за устойчиво представяне на собствената идентичност в единството на многообразието; опит да се придаде друг смисъл на понятието глобализация; принципи на равнопоставеност и партньорство; комуникация и диалогичност в разноезичието на Стария континент. Езикът или езиците за общуване в съвременния свят са в основата на стратегиите за вътрешна и външна комуникация, залага се на вродения човешки потенциал за многоезичност. Иновациите в образователните системи са съсредоточени върху мащабни проекти за изучаването на езици и интеркултурното образование, върху критериите и стандартите за съизмеримост на езиковите познания и социокултурната компетентност, а традициите в науката и нейното приложение се проявяват обновени чрез засиления интерес към лингвокултурологията.

От гледна точка на носителите на българския език и на българския цивилизационен облик (ако може да се употреби това едновременно обобщаващо и индивидуализиращо словосъчетание), да се разисква за мястото на университетската българистика зад граница е, от една страна, належаща, а от друга страна - позакъсняла тема на фона на езиковата и културната политика на други европейски страни. Наред с констатациите са необходими концепции и адекватни на съвременната практика мобилни решения. За разлика от стратегията за единни стандарти в областта на икономиката, инфраструктурата, социалната политика и човешките ресурси, според философията на мултиезичния Европейски съюз начинът, по който присъства отделната (национална) култура, е грижа на нейните носители.

Принципът на културна и езикова равнопоставеност предполага, че както и досега, така и в обозримо бъдеще ще продължава да е актуална нуждата от още висококвалифицирани специалисти, владеещи различни комбинации от езици. Основното място, където се подготвят подобни специалисти, са университетите. Пред университетите стои познатото и отпреди европейското разширяване предизвикателство за собствената образователна стратегия по отношение на “големите” и “малките” езици, за инвестициите в преподавателски кадри и за професионалната реализация на обучените нови кадри. В рамките на ЕС е все по-застъпено неславянско-славянското двуезичие и в полезрението на очакваното разширение се появяват нови славянски езици и културните ценности, създадени на тези езици. Българският език на свой ред ще се присъедини и с нова азбука, т.е. ще официализира кирилицата. В досегашната практика единствената азбука, независимо от пъстрата езикова мозайка, е латиницата, като гръцката графична система е “екзотично” изключение2.

Все по-осезаемо ще присъства и проблемът с методическата подготовка на квалифицирани кадри с определена езикова и социокултурна компетентност3. От друга страна, не само малките страни се опасяват, че разрастването ще форсира употребата на английския като базисен език. На фона на езиковата карта на обединена Европа логично следва въпросът как университетите откликват на заложените принципи за езиково и културно многообразие?

2. Както в миналото, така и днес не всички езици са еднакво застъпени в университетското образование. Стратегията в конципирането на специалности, в които езикът и литературата на езика са равни на специалност или пък езикът е предмет в рамките на специалност (напр. журналистика, икономически отношения и др.) е подчинена на различни виждания в институциите и интересът към всички европейски езици в различните университети не е еднакъв. Съществуват повече перспективни и по-малко привлекателни и като профил, и като възможност за професионална реализация специалности. При прегледа на предлагания избор от езици в различните университети не във всички случаи обаче трябва да се търсят общовалидни критерии за поддържането на определена специалност или специализация.

Ако разгледаме ситуацията със славистичното образование (към което се числи и българистичното) в недалечното минало и днес, ще открием някои съществени типологически разлики, породени от важни политически и социални промени в Европа и света, особено от последното десетилетие на ХХ век. Наложително е подобно сравнение да се обвързва с общите закономерности на международната сцена, защото университетското хуманитаристично образование отдавна е тяхна функция и особено след Болонската декларация на европейските министри на образованието (юни 1999 г.) и декларацията на европейските министри на образованието на 48-те страни членки на Съвета на Европа по въпросите на интеркултурното образование в новия европейски контекст (Атина, ноември 2003 г.) границите в университетското пространство приемат все по-условен характер.

Първият влияещ фактор на терена на славистичното университетско образование е водещото място на руския език. Следват традициите за подбор на предлаганите славянски езици поради съседство, диаспора в съседната (или съответната) славянска/неславянска страна, или исторически трайни духовни връзки между два славянски (съответно славянски и неславянски) народа. Не на последно място като решаващ фактор се очертават и преподавателските кадри, които може да привлече университетът. В определени случаи въпреки професионално изработената стратегия за развитие на славистичното образование, университетът не може да я реализира именно поради липса на подготвени за целта преподаватели. Така се рангират повече или по-малко застъпени национални славянски езици и култури в различните университети. В тази различно обусловена сегментация попадат българският език, литература и култура.

Приемът на студенти, които да формират випуск по определена специалност и съответно да увеличат броя на “лобистите” на съответната култура чрез изучаването на нейния език, е също решаващ фактор. Студентите проявяват различен интерес в зависимост от перспективите да си намерят занятие по специалността, в зависимост от общия изграден образ на съответния народ и неговите културни ценности и достойнства, в зависимост от интензитета на културния обмен и междудържавната политика4. На свой ред, ако става въпрос за държавни университети, държавите през различни периоди проявяват различна склонност за финансиране на славистичните специалности. На много места, включително и в България, се преподредиха приоритетните ориентации и желания в полза на западни и редки източни езици, често за сметка на славянските, нерядко - на руския като ответна реакция срещу годините задължително изучаване, както и на приливите и отливите в обществените нагласи в периода от 1989 година насам. Отчитайки потенциалната загуба на заинтересовани да следват само един или два славянски езика с несигурно професионално бъдеще, много университети изработиха комбинирани учебни планове за специалности, в които се изучава един западноевропейски (като частен случай - балкански) и един славянски език, т.е. следва се моделът за културна евроинтеграция, макар че по изконна традиция в славянските страни самата специалност славянска филология е комбинация от националната филология и друг славянски език с изучаване на неговата култура и литература5.

За славистиката в нейните езикови граници, т.е. там, където се говорят славянски езици, почти целият ХХ век премина под идеологически водещата роля на руския език, на създадената на него наука и художествена литература, на преведените на руски произведения от световната литературна и научна мисъл. Руският във всички бивши социалистически страни се изучаваше задължително и дълго, независимо и паралелно с избрания в училище западен език. Наред с обособените руски катедри, университетското славистично образование подготвяше специалисти по другите славянски езици, които имаха поприще на реализация поради активните икономически и културни контакти в рамките на Източния блок. Немалък дял от взаимовръзките между славянските езици и култури се падаше и на сравнително големия брой студенти, които следваха по различни специалности в други славянски страни - също елемент от съществуващите вътрешни сили на сцепление в Източния блок.

За западния свят, или оттатък “желязната завеса”, славистиката през втората половина на ХХ век също се идентифицираше основно с русистиката като първа специалност с втори (и трети) езиков профил. Този статус бе както идеологически (Съветският съюз бе олицетворението на целия Източен блок), така и прагматично ориентиран според броя на носителите и реално ползващите определен език - за немалка част от европейския и азиатския континент руският все още изпълнява функцията на lingua сommunis. Макар че не може да се посочи като общовалидна практика, останалите славянски езици, обикновено също йерархизирани откъм представителство в трите славянски езикови групи - източна, западна и южна, се изучаваха като втори и трети славянски език. Въпреки тази обобщена схема, в европейските университети се предлагат като първа специалност и други славянски езици. Университетската практика в отделни страни следва определена стратегия и според броя на носителите и традициите на съответната емиграция в западния свят (например емигрантската русистика след Октомврийската революция, полонистиката или украинистиката), или пък според по-особения идеологически статус на държава със съответния официален език (напр. социолингвистично разпадналият се сърбохърватски/ хърватскосръбски книжовен език като lingua сommunis за Съюзна федеративна република Югославия, лидер на т.нар. необвързани държави, но дълго време и идеологически противник на съветския модел).

3. В така очертания контекст на университетското образование търсим какво е мястото на университетската българистика в чужбина - както в страни членки на ЕС, така и в други държави. Интересуват ни въпросите дали и как българската държава е конципирала провеждането на една последователна, компетентна, гъвкава и най-важното - попадаща при точните адресати политика за утвърждаване на прякото присъствие на българския език и култура в чужбина, от една страна, и от друга, на опосредстваното им присъствие чрез сътвореното на български език, но преведено на различни езици6.

Културната политика в чужбина, схващана в най-широкия смисъл, е основният генератор за формиране на представата у другите за една нация - особено тогава, когато са нямали преки впечатления от посещение в страната. База за сравнение в тази област са устойчивите практики на дългогодишни национални културни институти, които координират работата по обучението на съответния език и култура в чужбина чрез своите представители. На терена на университетите и съвместно с местни културни институции те осъществяват интеркултурните контакти, като “инвестират” в младите поколения, които са реалните продължители на присъствието на която и да е друга култура в друга страна. Тези културни институти са водещ фактор в организацията на езиковото обучение (включително провеждането на изпити по съответните европейски стандарти), в разпространението на литература на съответния език, в организацията на културни прояви, в провеждане на стратегията по превода на произведения на емблематични национални автори на съответния език и т.н. Примери за подобни езикови и културни институти са Alliance FranVaise, British Institute, Centro de lingua e сultura italiana, Goethe-Institut, Институтът “Сервантес” - Испания, институтите на Финландия, Холандия, Португалия, Швеция, Полша и др.

Някогашният Център по българистика, който осъществяваше по-голямата част от посочените дейности, бе закрит след демократичните промени от 1989 г. с основен аргумент, че е бил в услуга на тоталитарни структури, които са били далеч от културата. Но на практика така и не се появи нов тип координираща институция, която да бъде припознавана като езиковия и културния център на задграничната българистика и която да има качествата и прерогативите на аналогичните национални институции на страните членки на ЕС и на други международно признати и водещи в тази област държави. От разнообразната палитра дейности, които вършат и координират националните културни институти на други страни, в български вариант една част е делегирана на Министерството на образованието и науката7, друга - на Министерството на културата, трета - на Министерството на външните работи, а отделен сегмент от този обособен тип българистика е отнесен към Агенцията за българите в чужбина. Наблюденията и сравненията показват, че определени страни от очакваната дейност в областта на задграничното българско езиково и културно присъствие остават без нужното професионално покритие, често са подвластни на почерка на недотам компетентни люде и като цяло се създава впечатлението за некоординираност. Повече по правило, отколкото като изключение, представители на академичната общност със съответна практика и опит (преподаване на български език и култура в чужбина) не са привлечени като експерти и организатори на този специфичен вид дейност. Другата констатация е, че реалното финансиране на собствената културна и езикова политика зад граница е изключително бедно - на фона на ритмичното и стабилното финансово покритие от страните, с които бихме искали да сме равнопоставени. Една от причините за финансовото маргинализиране на конкретна дейност с конкретни адресати и с конкретен ефект може да се търси в издръжката на многобройния апарат от служители, разпръснати из отдели на различните ведомства и поглъщащи средства за дейност, която би могла да се организира и ръководи от много по-компактен екип в сътрудничество с българските университетски центрове.

3.1. Едни от важните места, където рефлектира описаната ситуация, са именно университетите в чужбина, които са заложили в собствените си стратегии преподаване и изучаване на български език и култура, независимо от хорариума и рамките на специалността. Фактически те са основните средища, където се обучават и възпитават млади специалисти по съответните езици и култури и където системно и трайно, методически последователно, се поднасят съответните знания. Не подлежи на дискусия констатацията, че една национална култура присъства устойчиво там, където има образователна институция, която да поддържа интереса към нея чрез поколенията свои възпитаници.

Без да претендират за изчерпателност, по-долу следват някои констатации, произтичащи от съвременните тенденции в езиковата политика, сравнени с практиките на други страни:

- Поради липсата на единен информационен и координационен център по задгранична българистика нямаме яснота къде, колко, по какви планове и с какво съдържание на учебните програми се изучава български език в системата на университетското образование, както и в образователни институции като средни и/или основни училища, вечерни или седмични (съботни, неделни) школи и под. Българският език по този показател е с променено статукво, което бе констатирано още през 2001 г. на споменатата кръгла маса във ВТУ. Не е известен и осъвремененият брой на университетите, в които български език и литература се преподава като първа специалност, като втора специалност, или като избираем профил, алтернативен с други езици. Въпреки че на сайтовете на някои български институции са поместени подобни данни, те са непълни. Отсъства и информация към кои структури работят преподавателите по български език (факултети, департаменти, институти, катедри, колегиуми), за принципите на субординация и кои са аналогичните равнища за комуникация от наша страна в условията на университетска автономия (напр. от българска страна централизираната структура на ректоратите срещу правната и финансовата самостоятелност на факултетите в някои страни и под.).

- Отсъства и друга важна информация: кой преподава и каква е степента на неговата квалификация, как я поддържа и усъвършенства при отсъствие на единен методически център (или обединение от специализирани методически центрове) за подпомагане на преподавателите по български език, включително за унифициране и осъвременяване на учебните програми по български език за чужденци или за представители на диаспората, живеещи в конкретна езикова среда. Към Министерството на образованието и науката има комисия за лекторатите в чужбина, която обаче изпраща лектори по български език и литература само в университети, с които държавата има подписани съответни спогодби и не се занимава с методическата организация на работата. Извън полезрението остават българи - специалисти по български език, литература, културна антропология, които също преподават езика и литературата на българския народ, но са заели съответните работни места без посредничеството на българската държава, или чужденци, учили в България или в съответната специалност в чужд университет.

- Другият проблем са стандартите на преподаване на езика и на съпътстващата социокултурна компетентност и съответно - за оценяване на равнищата на езикови умения според разработените принципи от Общата европейска рамка на езиците. За преподаващия са задължителни конкретни методически познания и умения, аналогични на съвременните практики и установения модел/стандарт в ЕС. За тази страна от преподаването на българския език като чужд също е нужно координиращо методическо звено, което да обединява опита и да насочва практиката съобразно целевите групи (обучение на чужденци в условията на българската езикова среда или обучение в чужда езикова среда, обучение на българи по произход, но живеещи в друга етнокултурна среда, носители на старинни диалекти или на фрагментарни знания за езика; пълен курс на обучение в българската езикова среда или частично включено обучение в езиковата среда при пълен курс на обучение извън нея и т.н.). Като цяло у нас има образователни институции, които повече или по-малко покриват посочените параметри, но остават “бели” полета, за които би трябвало да се погрижи надинституционален координиращ орган.

- В тази поредица от мисли се оказва и издаването на учебници и учебно-помощни средства (включително и актуални мултимедийни продукти) за различни типове езиково обучение, което е неразривна част от методическия проблем. Освен задграничните университетски средища, учебната литература и методическата координация имат още една целева група - българските културни и културно-просветни дружества на българската историческа и съвременна (икономическа) диаспора. Определени по-нови постижения имат Департаментът за чуждоезиково обучение към Софийския университет (някогашният Институт за чуждестранни студенти), Великотърновският университет и др., но потребностите от разнообразни учебни и учебно-помощни средства и изискванията са значително по-големи на фона на предлаганото. Все още нямаме и централна комисия за стандартизацията на българския език като чужд (за разлика от българския европейски езиков портфейл, вече регистриран в ЕС и съдържащ разработки за най-масово избираните западни езици).

- Организацията на езикови курсове и практики в България е следващият момент. Министерството на образованието и науката традиционно поддържа два летни семинара по български език и култура - в университетите в София и Велико Търново, един зимен - в Благоевградския университет, има опити за организация на платени семинари. Участници в триседмичните езикови курсове са основно студенти от университетите, където работят български лектори - т.е. връзката между български колеги “на терен” и преподавателите от трите споменати езикови семинара в страната са факт, но би трябвало да бъдат и методически синхронизирани в духа на Болонския процес, особено тогава, когато студентът може да набира нужните кредити по специалността и чрез езиковия курс. С всяка изминала година обаче финансовите средства, които се отпускат, стават все по-неадекватни на реално нужните, за да функционират тези семинари на едно съвременно и съпоставимо европейско равнище. Често липсата на оптимална финансова обезпеченост се компенсира от ентусиазма на съответните преподавателски екипи, но отново без координиращо методическо звено, защитаващо държавна стратегия и стандарти по отношение на задграничната българистика.

- По въпроса за опосредстваното присъствие на българистиката в чужбина и особено чрез това, което се превежда от български език, все още няма ясна концепция. Почти забравена и пренебрегвана е една важна страна на университетската подготовка, а това са преводачите чужденци от български на съответния друг език. Не е известно има ли някъде база данни в кои страни има дефицит на добре подготвени, качествени преводачи и дали изобщо е мислено да се затвори този кръг чрез работата на изпращаните в чужбина лектори по български език и култура и работата на аташетата за култура към българските посолства? Някои лектори по български език в чужбина организираха и ръководиха проекти за превод на български произведения, но тази дейност е отново похвална за отделния колега и не е една от възможните общи задачи за популяризиране на националната литература и култура. Както беше посочено в началото на изложението, европейската практика е популяризирането на собствената култура да бъде грижа на съответната страна. Не ни е позната например концепция кои автори с кои техни произведения трябва да бъдат известни на света като постижения на нашата култура (от типа “какво искаме светът да знае за нас”). Следва липсата на информация напр. какво от този липсващ подбор на автори и техни произведения вече е преведено във всяка една от страните членки на ЕС. Изтъкваме, че България ще бъде първата страна, въвела кирилицата в ЕС, но тя ще бъде възприета единствено като графична система, ако няма съответното покритие, т.е. породения интерес към създаденото на нея. Все още липсват тематично разнообразни издания с информация от редицата на т.нар. фонови знания за културата, създадена на изучавания език.

3.2. Представеният опит за анализ на актуалното състояние на задграничната българистика не би бил докрай коректен, ако не се спомене, че дългогодишната традиция в преподаването на български език на чужденци в страната ни и извън нея има свои признати постижения. Имената на немалка част от специализирали се в тази област българисти и слависти са известни у нас и в чужбина, а с написаните учебници, речници и помагала те са трасирали пътя на развитие. В по-голямата си част преподавателите, изпращани като официални лектори по български език и култура, въпреки невинаги адекватната координация от страна на изпращащата страна, са оставили траен отпечатък чрез собственото присъствие и излъчване, с работата и резултатите, изразени в поколения студенти, които под една или друга форма са останали професионално или любителски свързани с езика и културата на нашата нация. Но, от друга страна е факт, че част от създаденото не е постигнало своята известност - дори сред сродни по цели и предмет на дейност структури. С други думи, маркетингът от съвременен тип почти отсъства, включително и чрез масирано присъствие в интернет. Основание за това твърдение дават и нововъзникнали целеви групи, които също би трябвало да бъдат част от концепциите на условно наречената задгранична българистика - напр. контингентът имигранти и програмите за социална адаптация на възрастните и децата чрез езиковото обучение, увеличеният брой чужденци, станали собственици на недвижими имоти или от бизнес средите, които възнамеряват да живеят и да се социализират в страната, и под. В рамките на университетските структури възниква още една целева група чуждестранни студенти и преподаватели, които като част от европейските образователни програми за мобилност (Коменски, Еразъм и др.) също изучават български език по време на включеното си обучение в българските университети. На свой ред в задълженията на една категория български студенти, по време на осъществената мобилност в чуждестранни университети, е включено представяне на страната, от която идват, чрез кратки езикови курсове в основни и средни училища. Към настоящия момент заминаващите студенти и преподаватели не получават напътствия и материали на нивото на необходимата компетентност и работят по свое усмотрение.

Изброените тук проблеми не са непознати за определен и сравнително неголям кръг университетски преподаватели и учени. През септември 2001 год. Съветът за чуждестранна българистика при БАН, съвместно с колеги от Софийския университет и Нов български университет организира среща на домашни и чуждестранни българисти, чиято цел бе да формулира и изясни съвременните научни и образователни стратегии на българистиката в чужбина. Мненията на отзовалите се около 20 преподаватели по български език и култура от европейски и американски университети са публикувани на сайта на Съвета <http://www.cl.bas.bg/bsc>. Но на практика и този съвет почти замрази дейността си - като звено в структурата на БАН той няма ежедневната връзка с университета и със спецификата на практиката и методиката в преподаването на български език като чужд. Немалка част от констатациите преди 5 години са същите и днес, като към тях се прибавят и нови. Целта на това изложение е отново да привлече вниманието към проблеми, които не би трябвало повече да търпят отлагане. Належащо е сформирането на институция със сравнително неголям, но компетентен и мобилен екип за координация и методическа работа с академичните центрове в България, които имат традиции в областта на чуждестранната българистика, да се състави и следва определена концепция за преодоляване на сегашната неяснота и непълнота при организацията на този тип дейност, която е едно от важните измерения на националната идентичност.

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. Статията е включена в сборник “Езиковата политика на Европейския съюз и европейското университетско пространство” от международна конференция, проведена през м. октомври 2005 г. във Великотърновския университет. В сборника са включени значителен брой доклади, споделящи опита на национални културни институти на страни членки на ЕС. [обратно]

2. От славянските страни - членки на ЕС, които ползват латинското писмо, Полша е с население около 40 милиона, Чехия е с 10 милиона, Словакия е с 5,3 милиона, Словения е с близо 2 милиона. България има население 7,7 милиона и ползва кирилицата. Кирилицата не е непозната в европейските страни, ползващи латиницата, тъй като руският език е основният посочен международен език за една значителна част (23%) от населението на новоприсъединилите се страни членки, руската имиграция в Европа е значителна, а освен това руският е и най-масово изучаваният език в рамките на славистичното образование в европейските и американските университети. [обратно]

3. С новите десет страни членки от изток с около 80 милиона население (и за пръв път с четири славянски езика) след 1 май 2004 год. се увеличават и езиковите проблеми за обединена Европа - от досегашните 11, официалните езици нарастват на 20 за общо 25 суверенни държави, в които живеят 450 милиона души, а от 600 млн. евро бюджетът на службата за преводи нараства на един милиард евро годишно. Броят на обслужващите преводачи (писмен и устен превод) достига близо 1800 души. Високата степен на близост между отделно взети двойки славянски езикови стандарти и трудността за разграничаването им от “трета”, неславянска страна и своеобразният сблъсък на езикови системи в чисто психолингвистичен и прагматичен план са все проблеми на езиковите комуникации, с които досега организираните около европейското членство езици и култури не са се сблъсквали пряко. [обратно]

4. Този фактор в определени случаи има твърде крехки устои поради негативни исторически наслагвания, които са вкарали образа на съседния народ в определени стереотипи, преминаващи от поколения в поколения, нерядко поддържани и подхранвани от негативни литературни образи. Така стереотипите елиминират обективното възприемане на достойнствата и културните постижения на съвременния народ, а често се пренебрегват положителните и градивните моменти от историята, което е особено типично за югоизточна Европа. [обратно]

5. Докато с основаването на първото българско висше училище (Софийският университет през 1888 г.) основна и водеща филологическа специалност е славянската филология в нейната класическа схема или комбинация, в съвременния български университетски образователен модел се прилагат и двата посочени модела. Проблемите пред подобни комбинирани специалности възникват като следствие от разгръщането на Болонския процес или синхронизирането на университетското образование в един широк европейски контекст. Времетраенето на следването в първа образователно-квалификационна степен бакалавър поставя на изпитание както концепцията за “двойна” специалност, така и качеството на обучението, като изисква определена ревизия на номенклатурата от учебни предмети, тяхното съдържание и междупредметната им връзка, търсене на по-ефективна методика на преподаване. [обратно]

6. Основанията ми за този преглед на университетската задгранична българистика се базират на факта, че през 2001 год., по време на работата ми в Международния семинар по български език и култура към Великотърновския университет, бе организирана кръгла маса “Българистиката в чужбина”, където всеки участник (над 70 студенти от близо 30 страни) ни запозна със статуса на българския език и култура в неговия университет - дали е първа или втора специалност или избираем предмет, какви са проблемите по време на обучението и перспективите след завършване на съответната образователна степен. Запис от близо тричасовата среща бе предоставен на съответния референт от Министерството на образованието и науката. Наблюденията ми се основават и на 4-годишния мандат като лектор по български език и култура в Университета в гр. Ниш, Р Сърбия (2001-2005) и на впечатленията от начина, по който бе организирана работата на лекторите по български език и култура в чужбина под ръководството на Министерството на образованието и науката. Аргументирана база за сравнения са дългогодишната ми практика като преподавател в катедра “Славистика” на ВТУ, където присъстват 3 лектората от страни членки на ЕС, както и познанията ми по организацията на работа на други лекторати в други славянски страни. [обратно]

7. В рамките на Дирекция за международно сътрудничество и европейска интеграция задграничната българистика е разделена на българистика за диаспората, на българистика в университетите по междудържавни спогодби (лекторати по български език и култура), на “задгранична” българистика в България - летните и зимните езикови школи за чуждестранни студенти и специализанти. Посочената дирекция обаче има твърде много разклонени предмети на дейност, а българистиката зад граница не е от най-добре конципираните и не се координира от методически сектор. [обратно]

 

 

© Ценка Иванова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 05.05.2006, № 5 (78)