Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
Каталози
:. По дати : Юни  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook! Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Сравни цени с Книгосвят във Facebook! Книгосвят - сравни цени на книги
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

УБИЙСТВО ИЛИ САМОУБИЙСТВО

(литературен сценарий)

Втора серия

Алекси Найденов, Светлана Алексиева

web | web

1.

Съдебната зала в Дома на правниците. Чува се звънецът. Залата утихва, още един поглед върху лицата, това са същите хора, които вече видяхме - Константин Весов става и вдига ръцете си нагоре. Така стои, докато залата утихне.

- Защо да се ровим още из тия неща? - пита Константин Весов. - Било каквото било. Разбира се... Дайте да сложим точка! Да ликвидираме веднъж завинаги този вечен процес...

- Ние няма да сложим точката - става и Гълъбов, зесегнат от подобно предложение. - Ние не бива да се правим, че не забелязваме едно престъпление, защото това е равносилно на подготовка да останем равнодушни, когато утре може да се случи така, че да осъдят пред очите ни невинен човек. Ние нямаме морално основание да прикрием имената на мъчителите на Яворов. Ние нямаме право да ги щадим след като те в продължение на единадесет месеца не са пощадили един велик син на България и... Македония.

Гайдаров също става и като изчаква думите на Гълъбов, подема тихо, но достатъчно високо, за да го чуе цялата зала:

- Това дело за нас, не е само културна необходимост, но и синовен дълг към паметта на великия поет. Трябва да разкрием цялата истина, да анализираме всички обстоятелства около трагедията Яворов-Лора, за да изтрием и най-малкото петънце от името на поета. А това име е извънредно много необходимо на бъдещите поколения, то трябва да бъде чисто, ето защо трябва да се знае всичко и цялата истина, колкото и неприятна да бъде за някои хора, които са тук или пък са роднини на починалите.

- Аз винаги съм бивал в най-неизгодно положение - казва Константин Весов. - Да балансирам на ръба на криминалната история или неизяснената семейна драма. - Весов вдига ръцете си нагоре, обичайния му жест. - Аз винаги съм съдия, не според думите, а според делата. Защото макар в началото да е словото, делата го увенчават. Кажете ми какво мога да направя днес, освен да науча онова, което бе невъзможно да се научи преди петдесет години. Думи! А делата? Те са в гробищата...

2.

Ето го племенникът на д-р Атанас Теодоров пред старите съдии - Милко Балан.

- Искам да ви уверя, че поколенията няма да тълкуват превратно казаното тук, или най-малкото ще се орони престижа на едната или другата страна, тъй много колоритни и скъпи на нашата история - Каравеловия и Яворовия род. Защото, съгласете се, моето положение е крайно неизгодно, да застъпвам теза, която е срещу един, вече в абсолютния смисъл на думата признат поет, друг е въпросът, ако той беше наш съвременник, носител на цялата пренебрежителност на познатите си, а то - половин век той е вече обкичен с лаврови венци! И ето сега аз... О? Това означава да пренеса укора, който е равен на клевета, а клеветата е равна на позор, върху тези, които представлявам... Този съд - посочва с ръка към стария съд - защищава своето достойнство. Ако сега докрай не го защити, това ще рече, че тогава е бил подкупен. Особено ако настоящият процес, който по-точно е една научна сесия, не постигне изясняване на въпроса, а изясняването е извънредно важно за поколенията, за историята, защото сега все още са живи и съдии, и свидетели. Една оставена дума от нас днес ще бъде утре много ценна.

В залата настъпва невероятен шум. Чуват се възгласи: "Истината! Само истината?" "Да се говори самата истина!" Всеки се надига на пръсти, всеки иска де чуе какво се говори напред, където са насядали съдиите.

Става Константин Весов. Той успокоява салона с ръка. Говори много тихо и общият шум пречи да се чуят думите му.

- Е, добре. Ще говоря истината. Но кой ще я чуе тази истина?

В залата настъпва гробна тишина. Немощният глас сега се чува от всички. Хората почти не дишат. Мнозина трескаво водят бележки. Други стенографират. Микрофоните не работят.

- Ще рискувам да обидя някого, отколкото да скрия истината.

Всички в залата стават прави. Настъпва тишина. Самият Весов, който до този момент само се понадигаше от стола си, сега дори измества намиращият се до него съдия Иван Божилов и излиза пред масата, до която седеше до този момент.

- Моля за внимание! Моля за тишина - вдига глава Константин Весов и оглежда претъпканата зала. - Колко много са променени свидетелските показания!... А това е от изключително значение за изхода не делото. Да... всичко тече, всичко се променя... Моля да бъда разбран добре. Аз не искам да оскърбявам някого, но вие настоявате за истината.

- Само истината! - чуват се отново гласове.

- Академик професор доктор Михаил Арнаудов е тук - и Весов се обръща към престарелия академик. - В Министерството на просветата по онова време съществуваше една тричленка, която управляваше всички дела на министерството. През 1913 и 1915 година тази тричленка поименно се състоеше от министър Пешев, господин Кравчев и господин Михаил Арнаудов.

Академик Арнаудов кимва утвърдително с глава.

- Когото се разнесе, че Яворов е посегнел на живота си, без още съдебно да е изяснен случаят дали е посегнал и на съпругата си, тази тричленка на два пъти се занимава със случая Яворов.

Отново академик Арнаудов кимва утвърдително с глава.

- Първият път - продължава Весов - тя му дава едномесечен отпуск, но втория път го уволнява! Забележете, Яворов бива уволнен с мотивировка, че е посегнал на живота на съпругата си, без ние, окръжният съд, да имаме такова постановление! И ето, аз питам господин Арнаудов, който е посочен между първите свидетели, какво ще депозира? Докладът пред тричленката си, която погреба Яворов, повтарям "погреба", защото в онези години нямаше социални осигуровки. Ако аз имам онова показание налице и до него още две такива, спокойно ще осъдя Яворов като убиец за смъртта на жена му. Академик Арнаудов не е обикновен свидетел, той е психографът на Яворов, човекът който най-добре познава поета и може авторитетно да каже способен ли в бил Яворов или не да посегне на чуждия живот. Впрочем той го е подписал в една административна присъда...

Шумът в залата избухва с нова сила. Всички са шокирани от думите на Константин Весов. Но когато той вдига глава да продължи речта си, залата моментално стихва.

- Но ако сега господин Михаил Арнаудов, вече академик, ми поднесе нещо ново, той дори може да се яви като мой обвинител...

В залата шумът е невероятен. Напразно председателят на новия съд удря по звънеца. Атанас Гълъбов е прав и чака дълго, докато залата стихне.

- Аз съм смутен от думите, които чух тук - казва Гълъбов. - И бих искал да знам новият съд има ли право да разпитва старите свидетели или не? Защото за случая не е предвиден апелативен съд, нито пък е учреден върховен съд - ние трябва да решаваме всичко. О, трудно е да съдиш с обратна дата... И кого трябва да съдиш?

3.

Ето го и самият поет - лежи по гръб с превръзка върху очите. Брадясал, с напукани устни, той диша на пресекулки. Храната до него е непокътната. Прав до леглото му е Иван Божилов - съдебният следовател - с разписка в едната ръка, а в другата с писалка и портмоне. Срещу него, от другата страна на леглото, е Александър Паскалев - книгоиздател, тридесет и шест годишен, елегантен, с интелигентно лице, и лекарката Вера Йорданова, която държи болничния картон на Яворов и нанася температурната крива върху него.

- "Подписаният Пею Яворов от град София - чете Божилов от разписката - удостоверявам, че получих от Втори софийски съдебен следовател сто петдесет и четири лева, която сума е моя, намерена в дома ми от съдебните власти. Също получих и един портмонет." Заповядайте - усмихва се някак неловко Божилов и подава портмонето с парите на слепия поет.

- Той не вижда - казва лекарката, защото Божилов още държи протегната ръката си. - Оставете го тук - и посочва бялото шкафче.

- Трябва да се разпише, че го е получил - казва Божилов.

Яворов раздвижва глава и ние разбираме, че му е досадно.

- Вярвам ви... - продумва той и облизва напукани устни.

- Да... но... - Божилов търси подходящи думи. - Формалност, знаете...

Чак сега Паскалев вдига глава. До този момент той бе подпрял с две ръце лицето си.

- Ще подпиша вместо него - казва той. - Доктор Йорданова ще бъде свидетел.

Божилов веднага подава разписката и писалката на Паскалев. Личи, че и той бърза да се отърве от досадното си задължение.

- Пишете: поради болестта на господин Яворов, който не може да пише, подписах го аз, Александър Паскалев - книгоиздател.

С обиграна ръка Паскалев записва диктовката на Божилов и се подписва.

Подава на лекарката разписката и писалката.

- Ето тук - посочва Божилов. Пишете "Свидетел" доктор Вера Йорданова. Мерси. Формалност... Извинявам се, но законът го иска.

4.

Отново шумът в залата. Чуват се гласове: "Да се следва ходът на старото дело!" "Карайте по ред!" "Само истината!"

- Добре. Ние също искаме истината. Да вървим по ред - казва Константин Весов и разтваря дело 205/1913. Господин Милко Балан - и се обръща към Балан - се опита да възстанови картината на аутопсията. Добре. Но дали всичко е било така, както той свидетелства? В протокола на няколко места е записано "Особено мнение"...

5.

Познатата санитарка от моргата на болницата. Този път пее:

О, чуй аз да ти разкажа
коя съм и как аз живях.
От улицата...

Вратата се отваря и в моргата влизат д-р Пиперков, д-р Татарчев, д-р Атанас Теодоров, прокурорът Сърмабожов, поемните лица Георги Соколов и д-р Койчев. Влиза и познатият бързописец, който като невестулка се промъква между труповете и настанява своя "Адлер" върху една празна маса. Зарежда машината с бях лист и индиго и вдига пръсти като пианист пред диригента си. Чуваме гласът на Иван Божилов:

- Освен господа докторите Пиперков, Татарчев и Теодоров, запиши имената на господата прокурорът Сърмабожов, поемните лица Георги Соколов и д-р Койчев.

Машината светкавично изтраква диктовката.

- Господа - високо казва следователят, за да го чува машинописецът - часът е дванадесет по обед. Да започнем!

Чистачката докарва трупа на Лора и не може да отклони поглед от нея, но ние не виждаме трупа. Експертите с бели престилки и червени гумени ръкавици заграждат масата за аутопсия. Започват своята бавна и деликатна работа.

- Запиши! Особено мнение - казва Божилов и повдига роклята на Лора.

- Върху връхната дреха, отзад на гърба не се намери разкъсано от куршум място. В долната дреха - корсета, е намерен малокалибрен куршум. Ето куршумът! - и го показва.

Доктор Татарчев измерва с ролетка дължината на трупа и обявява:

- Висок ръст един и шейсет и осем сантиметра. Правилно телосложение, добре развита костна система и мускулатура.

Вратата се отваря и влиза познатият ни старши пеши полицейски стражар Георги Лазов.

- Господин прокурор, журналистите искат да влязат. Не мога да ги озаптя!

- Не може! - отсича прокурорът. - Изгони ги! Ако не се подчинят, заповядвам да се стреля на месо!

- Слушам, господин прокурор! - козирува Лазов и бързо излиза.

Веднага след затваряне на вратата се чуват викове и трясък на врати.

- Излез и ти! - заповядва прокурорът на санитарката, която до този момент стоеше с отворена уста и вперен в трупа поглед.

Доктор Атанас Теодоров - специалист по съдебна медицина, поглежда към Божилов и ние улавяме лекото кимване с глава на Божилов. Доктор Теодоров се надвесва над трупа и диктува високо:

- Върху гърдите, малко вляво от средната линия и на висотата на петото междуребрие, констатираме неправилно кръгла рана на кожата - измерва раната с шублера - десет милиметра. Ръбовете на раната са доста правилни - и поглежда доктор Пиперков.

- Вчера осветлението бе лошо - казва доктор Пиперков. В четири часа следобед е вече тъмно...

- Затова пък днес е светло. Да се запише: кожата около тази рана е загоряла равно и широко - диктува доктор Теодоров. - Загорялата кожа има червено-синкав цвят. Раната е проникваща към гърдите с направление назад, надолу и вляво. Не виждам нищо друго анормално по външността на трупа.

Останалите експерти се съгласяват с кимване на глави.

- Специалистите са единодушни - обявява Божилов към машинописеца, но той вече го е натракал.

- Вътрешен оглед - съобщава доктор Пиперков и взема подходящ инструмент за отваряне на трупа. - Запишете: гърдите - върху задното лице на гръдната кост, срещу външната рана на същата кост, има продълговата, вертикално разположена рана, дълга дванадесет милиметра, в долната си половина четири милиметра, а в горната два милиметра.

- Да се запише: особено мнение - казва доктор Атанас Теодоров. - Горната половина на раната съставлява само една пукнатина на костта. Ръбовете на тази рана са неправилни, разкъсани. Това говори, че изстрелът е бил отпред назад.

- Това ще определят други - казва доктор Татарчев. - Ние само установяваме пътя, а не посоката на куршума.

- Именно - казва доктор Теодоров. - Сърдечната торба тъкмо под раната на гръдната кост е пробита кръгло с четири милиметра отвор. През раната на перикарда тече кръв.

Поемното лице доктор Койчев изследва върху микроскоп на близката маса някакъв препарат, взет от трупа на Лора. Той съобщава:

- Малките твърди частици, намерени в предсърдечната тъкан, изследвани под микроскопа, се оказаха частици от плата на роклсята.

- Коремът - обявява доктор Пиперков - и взема скалпел от емайлирания съд на масата. - Наранен е лигаментът, който поддържа черния дроб. Наранен е и черният дроб с размер на раната колкото да мине един пръст... Диафрагмата е пробита още на едно място, шест сантиметра далеч от гръдния стълб и след втората стомашна рана...

- Моля да се запише - навежда се доктор Атанас Теодоров и бавно диктува, като разглежда органите - левият бял дроб е наранен при долния ръб. Вътрешната рана на плеврата е дълга десет милиметра с доста правилни ръбове. Моля колегите да потвърдят това.

- Запиши: специалистите са единодушни с констатацията на доктор Теодоров - казва съдебният следовател и поглежда прокурора Сармабожов. - Вътрешната плеврална рана, гледаща към ребрата, е дълга десет милиметра, но с разкъсани ръбове - продължава доктор Теодоров.

- Да отваряме ли главата? - пита доктор Татарчев.

- Причината за смъртта при това положение е сигурно установена - казва прокурорът - и не виждам повод да се отваря черепът.

- Заключение - диктува Иван Божилов. - Първо. Лора Каравелова е умряла - и се обръща към специалистите.

- От нараняване на сърцето - казва доктор Пиперков - и последвалото изобилно кръвоизлияние в сърдечната торба и в дясната плеврална кухина. Второ. Нараняването на сърцето, както и на диафрагмата, на черния дроб, на стомаха, на левия бял дроб и десетото ляво ребро е станало от преминаването на малокалибрен куршум през гръдната и коремна кухина.

- Запиши! - вдига куршума Иван Божилов. - Куршумът, който се намери в дрехите на умрялата.

- Трето - продължава доктор Теодоров. - Куршуменият път има направление отпред-назад, от дясно на ляво и малко отгоре-надолу, при право положение на тялото. Четвърто. Изгледът и състоянието на гръдната кожна рана дава да се предполага, че изстрелът е бил нанесен с допиране до гърдите на огнестрелно оръжие. И пето, смъртта е била неминуема.

- Запиши - диктува съдебният следовател Божилов - имената на експертите: доктор Пиперков, доктор Татарчев, доктор Теодоров. Поемни лица Георги Соколов и доктор Иван Койчев. Прокурор Константин Сърмабожов и съдебен следовател Иван Божилов.

И този път машинописецът успява да изпревари диктовката.

- Забележка - изненадва го Божилов. - Дрехите съблечени от трупа на Лора Каравелова се взеха за веществено доказателство.

Експертите събличат престилките и тръгват към вратата. Божилов е до машинописеца и диктува нова бележка, която ние изцяло ще чуем, докато гледаме сръчните пръсти на бързописеца.

- До господина чиновника по гражданското състояние в Софийската община. Съобщавам ви, че разрешавам да бъде погребана Лора Каравелова на възраст двадесет и седем години, родена в град София, женена, със занятие домакиня, дъщеря на Петко Каравелов - умрял, и Екатерина Каравелова - жива, която е умряла на тридесети ноември тази година в три часа преди обяд в град София. Съдебен следовател Иван Божилов и секретар Димитър Христов.

6.

Виждаме в едър план лицето на Добрина Беленска - четиридесетгодишна, но запазена и може да се каже красива жена, съпруга на хазяина на Яворов Васил Беленски, която надничаше зад комисията, която направи огледа в къщата им в деня на трагедията. Добрина говори плавно, думите идват леко, дори се усмихва, като че ли отдавна е чакала този миг и сега бърза да разкаже всичко, което знае.

- В петък вечерта аз, мъжът ми Васил Беленски и дъщеря ми бяхме отишли на концерт в градското казино.

7.

Ето го и казиното, изпълнено до последния стол с отбрана публика, предимно военни и техните жени. Малцина са такива като нашите познати Добрина и Васил Беленски. Те са дошли не толкова заради концерта, колкото да доведат дъщеря си в "отбрано общество", да види и се запознае с първите хора в столицата. И ето че ту бащата, ту майката побутват момичето - не съвсем пълно, но добре хранено дете, то върти глава ту наляво, ту надясно. Диригентът, доста красив, с много украса по униформата, акселбанти, портупей, ордени, бял лъскав колан и засукани нагоре мустачки, които мъжествено се открояват като завършек на неговата внушителна военна фигура.

Оркестърът изпълнява "Виенски валс", дамите си духат с ветрила, а младите офицери чинно стоят изправени до столовете, както подобава в присъствие на по-старши чинове. Публиката ръкопляска и се бисира не толкова изпълнението, колкото самият диригент, който се кланя на всички страни.

8.

- Седяхме почти до дванадесет и половина след полунощ - продължава своя увлекателен разказ мадам Беленска. - Къщата ни не е много далече и към дванадесет и четиридесет и пет си бяхме у дома.

9.

Домът на семейство Беленски - долният етаж, който има същото разпределение както и етажа на Яворов, е вече познат и подробно разгледан. Тук спалнята е първата стая в ляво, а останалите три стаи са както горе. Нека разгледаме как се приготвя за сън семейството. Първо да видим събличането на дамите. Колко сложно и неудобно е дамското облекло. Рокля с много копчета, елечета, корсет, след чието сваляне може да се въздъхне с облекчение. Жартиерите няма да гледаме, пък и неудобно е. Но едно е ясно - никога сама жена не би могла да се облече или съблече - толкова подробности, секретни копчета, връзки, панделки, дантели и т.н.

Ето, в другата стая господин Васил Беленски колко просто и практично е облечен - сюртук, палто, жилетка, нагръдник, обикновена риза, дълги бели гащи с връзки, чорапи и господинът е готов да облече нощницата си. Колко бързо и колко удобно се обличат мъжете! Той си ляга и като поглежда часовника вижда, че показва един и петнадесет след полунощ. В другата стая жените още си говорят.

- Хайде, лягайте си, че се съмна? - казва Беленски и се завива с юргана.

Той се обръща с гръб към нас. Ето я и госпожа Беленска, облечена с много красива нощница, с бродерия и дантели. Тя сяда на леглото, прекръства се и ляга, но и тя с гръб към съпруга си. Навън вали сняг. Чува се далечна музика, по-точно тази музика звучи в ушите на госпожа Беленска - "Виенски валс" от казиното. Тя ляга по гръб и се заглежда по сенките на тавана, усмихва се и тихо въздиша. Сетне постепенно се унася. Музиката още звучи.

10.

Госпожа Беленска сънува казиното. Всичко e същото, но някак много розово - и стените, и столовете, и прозорците. Оркестърът с красивия розов диригент пак свири. Нейната дъщеря танцува с един млад и очарователен юнкер. Мадам Беленска също танцува, поканена от диригента. Нейният съпруг свири в оркестъра на тимпаните. Прекалено силно удря тъпаните, навярно ревнува, ето, тя минава във вихъра на валса покрай него. Той замахва и с оглушителен удар върху тъпана спира валса. Господин Беленски започва да блъска по стъклата, по чинелите, по пултовете. Той е страшно ядосан...

11.

Действително се блъска по стъкла, по врати и един женски глас силно вика.

- Скоро, хазайке, че госпожата се уби!

Васил и Добринка се събуждат, споглеждат се, сънуват ли?

- Хазайке! - вика се в коридора. - Хазайке, ставайте, че госпожата се уби!

Васил, необичайно за характера си, бързо става и тръгва към вратата, но Добринка го настига и спира. Двамата се ослушват. От горния етаж се чува тропот.

- Слугинята на Яворови вика, облечи се - и му намята палтото върху нощницата.

Васил отваря вратата и излиза в коридора, където е слугинята Данка. Тя плаче, закрила ръце в шепи и нищо не може да обясни въпреки питанията на Беленски.

- Какво е станало? Защо плачеш? Говори!

От горния етаж се чува силен, нечовешки глас, гласът на Яворов.

- Лора! Стани, Лора!

Беленски тръгва по витата стълба към горния етаж. Още не направил и три стъпки, срещу него бързо слиза Яворов и вика:

- Хазаин, тичай за доктор! Лора си отива! - и веднага се връща нагоре, като продължава да вика. - По-бързо! Доктор! Лора умира, хазаин!

Беленски се поколебава за миг, чуди се накъде да тръгне, после се отправя към изхода по коридора, където е жена му и дъщерята - и двете по нощници в еднакъв цвят и кройка, и както е по чехли, бързо излиза навън.

Данка - слугинята, по риза, разрошена, току-що станала от сън, говори изплашена през сълзи:

- Олеле, хубавата ми госпожа се убила! Той каза..., не съм я видяла!.

Беленска запретва полите на дългата си нощница и бързо се изкачва по витата стълба за горния етаж. Тя е енергична и силна.

12.

Добринка Беленска върви по коридора на горния етаж към спалнята на Яворови. От вратата на кабинета, първата стая в дясно, се показва Яворов и с тих, отслабнал глас казва:

- Заповядайте, госпожа, тука е...

Добринка се връща, като слага ръка на деколтето на нощницата си, както бива в присъствието на чужд мъж, и наднича в полуотворената врата на кабинета. Тя оглежда столовете, леглото, печката, но никъде не вижда Лора.

Яворов, с гръб към нея, пише нещо на бюрото си, леко приведен, без да е седнал. Той се обръща с молив в ръка и като разбира, че Беленска е озадачена, посочва с молива към Лора зад вратата и казва:

- Ето я, госпожа.

Добринка проследява посоката зад вратата, вижда само главата на Лора със силно отворени, изцъклени, неподвижни очи. Госпожата се стъписва, хваща си главата и надава силен вик от уплаха. Обръща се и бързо тръгва към дървената стълба. Виждаме, че слугинята Данка е зад нея. Чуваме как слиза по стъпалата и още не направила три стъпки, се разнася пистолетен изстрел.

- Хазайке - вика Данка. - И той се гръмна... Господи!... убиха се и двамата.

13.

Отново виждаме в едър план лицето на госпожа Беленска. Тя продължава спокойно своя разказ, говори леко и малко усмихната.

- Яворови дойдоха да живеят у нас на първи декември миналата година. Никога не съм чувала шум или кавга помежду им. С Лора често бивах заедно на двора. Тя не е казвала нищо против мъжа си. Беше горда. Нищо не мога да кажа за нейния темперамент, защото в по-интимни отношения не сме влизали.

14.

Пред нас е седнал на полиран виенски стол господин Васил Беленски, той е поостарял от безсъние и преживявания, но спокоен и с открито честно лице. Говори бързо, някъде леко заеква, но само когато се вълнува.

- Именувам се Васил Беленски от София, неосъждан, петдесет и една година, съветник в Сметната палата... Така... Значи, аз и жена ми Добринка с дъщерята, тримата бяхме в петък вечер на концерт, дадоха билети в службата, значи, в Градското казино на концерта.

15.

Ето и концерта на господин Беленски. Това са същите хора, които и съпругата му е видяла, но през очите на Васил Беленски те са "муцуни". Диригентът е един пошъл тип с напомадени мустаци и коса, изобилно намазан с брилянтин. Оркестърът е шумен, като на парад. Никой не слуша, никой не разбира от музика, всички са дошли да се покажат. Всеки се върти на стола си. Офицерските жени са важни и надути, по-скоро приличат на гъски с белите си рокли и бели ръкавици. Господин Беленски е видял това общество в лошо настроение, пък и да не е било лошо настроението му, тези типове са тъкмо такива. Ако не беше дъщеря му, едва ли би дошъл. Ето го, че дреме на стола си, толкова се отегчава. Мадам Беленска трябва да го побутва с ветрилото си, за да го събуди.

16.

Господин Беленски е у дома си и се съблича. Той е сърдит, защото чува жена си да тананика същата мелодия от концерта и нервно си хвърля дрехите върху стола. Дъщерята и майката продължават да се кискат в другата стая. Беленски се заслушва, но нищо не може да долови от женския шепот. Чува само смеха им. Тази постъпка издава една нотка на ревност в петдесет и една годишния съветник. Той вика:

- Лягайте си, че стана един часа! - и сам ляга в леглото, като се обръща с лице към стената.

Шепотът и смехът в другата стая още се чуват. Васил Беленски лежи няколко мига ядосан, но се отпуска, облизва устни и постепенно заспива. Дори не усеща кога ляга до него съпругата му с разкошната си нощница.

Докато семейство Беленски се готви да спи, ние чуваме гласа на разказвача:

- Никога един съд не започва със засечено време. Той е длъжен да изслуша всички. Дори и когато се говорят глупости, само и само да се добере до истината. Но Яворов е твърде сложна фигура в нашия културен и политически живот, за да можем да го обясним само с показанията на неговите добродушни хазаи. Нека за миг се върнем при старите съдии.

17.

Залата в дома на правниците. Хората се настаняват по столовете. Ние ги познаваме. Местата постепенно се запълват - не! те буквално се оспорват от публиката. Ние ще видим няколко групи - по средата, встрани до вратите и първите столове.

По средата на салона гражданите си сочат един другиму поканите и номерата върху тях, води се спор за неправилно заети места. Сочат се свидетели. Дори някои си служат със "сила" - буквално изтръгват столовете изпод тези, които вече са ги заели.

Встрани, до вратите - няма столове. Посетителите ги носят отнякъде, поставят ги и сядат категорично, без желание да отстъпят вече заетите места. Напразно жените разпоредителки настояват за някакъв ред.

Първите столове, където обикновено сядат свидетелите, вече са заети от млади хора - жени и мъже. Те носят фотоапарати, бележници и вече са готови да снимат, да записват, правят се на разсеяни, когато до тях застанат по-възрастните свидетели. Само белите им коси ги принуждават с неохота да отстъпят местата си.

На този фон продължава да се чува гласът на Разказвача - тих, но не без вълнение:

- Мненията на съвременниците за Лора се намират в удивително противоречие с истината. Нейните близки - родители и приятели, а и самият Яворов, не са я познавали цялостно. Само в едно отношение мненията на съвременниците напълно се покриват. За всички Лора е била жена със забележителна хубост, с природни дарби в областта на изкуството и литературата, с богат духовен живот и широки културни интереси. Очарованието, излъчвано от нейните външни и вътрешни качества на жена, е завладявало всички, а кръгът на нейните ценители и поклонници е бил много широк.

На фона на тези думи виждаме набор от семейните снимки на Лора. Най-често е фотографирана сама. Виждаме я облечена като японка, като забулена мюсюлманка, като кармелитка и др. Иван Божилов става от мястото си. Удря звънецът и в залата настъпва тишина. Той взема познатата жълта папка с делото "Лора-Яворов" и я разтваря.

- Надявам се, всички вече знаят - говори прав Иван Божилов - че аз, Иван Божилов, бях съдебен следовател при Софийския окръжен съд на II участък в София. Като разгледах събраните данни по следствено дело № 205/1913 година, заведено по случай смъртта на Лора Петкова Каравелова-Яворова, взех в съображение - изважда от папката една записка - като чете от нея: На 30 ноември 1913 година в 2 и половина часа сутринта в стаята си на ул. "Раковски" 126 се застреля Пейо Яворов и Лора Петкова Кравелова-Яворова - първият в челото, а втората в гърдите с по един револверен изстрел; той бил отведен за медицинска помощ, а тя издъхнала на място.

В залата е много тихо. Гласът на Божилов е равен, служебен. Той вдига глава към публиката и продължава:

- Така гласи кратката записка на полицията за това събитие.

18.

- Именувам се Георги Лазов от село Касилак, Радомирско, живея в София, 36-годишен, грамотен, старши полицейски стражар - виждаме в рамка с винетки портрета на Лазов, но този път той не е отдал чест, а говори спокойно, професионално.

- По телефона в IV участък ми съобщиха, че на ул. "Раковски" 126 имало убийство - разказва Лазов. - Беше около 3 часа през нощта. Като стигнах в показаната къща и влязох, видях два трупа - на една жена и на един мъж. Докторът каза, че жената е мъртва, а на мъжа трябва да се окаже помощ. Закарахме Яворов в Александровска болница. Положението в стаята запазих същото, каквото го и заварих.

19.

Отново вечерта на трагедията. Лора е на пода. Револверът е до масата. Лазов преглежда револвера и намира две изстреляни гилзи. Вратата между кабинета на Яворов и салона е полуотворена. В трапезарията още свети електрическата лампа. Върху масата небрежно е хвърлена горна женска дреха. До дрехата отворена кутия с цигари. В пепелника голяма угарка от цигара - скъсана. Лора лежи на дясната си страна, както вече я видяхме.

Един детайл, показалецът на дясната ръка - полусвит, като че ей сега е натиснал спусъка на револвера. На този фон звучи гласът на полицая:

- Аз съм имал и други случаи да виждам. Така в IV участък преди 5-6 години се бе убил един със стражарски револвер и тогава ми направи впечатление свиването на показалеца. След като направих оглед, поставих часовой, който запази положението до пристигането на следователя.

Разказвачът тихо говори на този зрелищен фон:

- Първият въпрос, който всеки би си задал е: убийство или самоубийство? Да се изключи една от двете възможности, бе задача на следствието. Живи свидетели на тази семейна трагедия няма - единственият е Пейо Яворов, който е действащо лице в нея; той е, който описва в подробности разигралата се между него и покойната сцена. Остава да видим доколко неговият разказ е правдоподобен и отговарящ на действителността. Ето как предава той станалото през тази нощ:

20.

Яворов, в болничното легло, разказва трагичната случка, в светло-кафяв тон на филмовото изображение, характерен за фотографията от началото на Двадесети век.

- Именувам се Пейо Тотев хаджи Иван Крачолов-Яворов, родом от Чирпан, живея в София, 36-годишен, неосъждан, писател.

- Забележете - неочаквано се намесва гласът на Разказвача. - Яворов не посочва точния си адрес. Вероятно не желае повече да си спомня за ул. "Раковски" 126.

- Спомням си, че след като се събрахме всички у Тихови, насядахме около една маса. Помня, че Лора бе станала от мястото си до мен и седнала на канапето до стената, където бе и Дора Конова.

21.

Лора става от канапето и отива до прозореца. Винаги, когато е развълнувана, тя ще застава до прозореца, където и да се намира. Взема една книжка от етажерката и я прелиства.

- Лора, ела при нас - доста високо казва Яворов на съпругата си, но тъй като тя не дава знак, че е чула, той додава: - Ако не ти е приятна компанията, да си вървим.

- Ей, какъв си! - меко казва Лора. - Нали и ти става да гледаш книгите? - и сяда до него.

- Не правиш добре, дето се отстраняваш така - шепнешком казва той. - Какво ще си помислят нашите приятели?

- Нали седнах - тихо казва тя.

- Моля ти се! - казва Яворов й взема ръката й. Започва да я милва.

- Случката се съвършено забрави - чуваме разказът на Яворов. - Излязохме заедно с Грозеви и Паскалев. По пътя говорехме за списанието, което се готвехме да издаваме след Нова година. После се прибрахме у дома. И двамата влязохме в трапезарията.

22.

Домът на Яворов. Той запалва цигара и като издухва пушека, казва на Лора:

- Не биваше да правиш така.

- Ами като фиксираш чуждите жени? - уж без афект казва Лора. - При такъв живот по-хубаво би било да се разделим.

- Омръзна ми да се разправяме за едно и също - вика Яворов и загасва недопушената цигара. - Всеки път трябва да те уверявам, че нямаш никакви основания. Ти си въобразяваш някакви "фиксирания". Погледът ми е такъв!

Лора хвърля палтото си на масата, очевидно е засегната от думите на Пейо.

- Щом е тъй работата, на добър път! Лека нощ, аз си отивам да спя. - Той излиза от трапезарията и влиза в кабинета си.

23.

В кабинета на Яворов. Виждаме го да подрежда дрехите си върху стола. Ляга на канапето, което е застлано. Подир малко вратата откъм хола леко се отваря. Вижда се силуета на Лора. Яворов отмята завивката и прави място да легне до него, но тя отива до прозореца, стои така няколко мига, после се навежда и опипва дрехите му. Взема от панталоните револвера. Отива до вратата и запалва осветлението.

- Остави револвера и ела да се обясним - казва той и пак отмята завивката.

- Пълен ли е револверът? - пита сухо Лора.

- Празен е - недоверчиво казва Яворов. - Не си играй. Пълен е Лора! Чуваш ли? Нямаш никакви основания да постъпваш така!

Лора мълчи и го гледа в очите.

- Добре - долавяме тревога в гласа му. - Кажи с какъв жест или поглед, или друго нещо съм дал повод да мислиш, че аз съм фиксирал чуждите жени? Лора, подобни отношения не водят към семейно щастие. Напротив! Чуваш ли ме? Могат да накарат един мъж да дири другаде щастието!

Лора продължава да го гледа и мълчи. Той маха с ръка, израз на досада. Тя пламва от този жест - прави движение с пистолета към гърдите си. Чува се глухо изгърмяване. Олюлява се.

Яворов скача, улавя я, завъртва я към канапето, като я полага с глава към краката на канапето.

Картината се размътва и предметите губят очертанията си. В тази "мъгла" чуваме гласа на Яворов:

- Ужасно бе моето положение в този момент, защото така неочаквано бе всичко това за мене. Едва си припомням какво съм правил. Не знам, не знам... Тогава трябва да съм отишъл до масата и да съм написал записката. Не помня какво съм написал. След някое време чух някой да говори в стаята... По гласа можах да позная, че е доктор Николиев... Дора Конова, догдето беше още годеница и в отсъствие на годеника си, е идвала много често у дома по разно време на деня. Много пъти вечер е закъснявала или ставало нужда да я съпровождам до дома й.

24.

Домът на Яворов. Лора стои недоволна до прозореца с гръб към току-що влезлия и мокър Яворов. Той почиства водата от лицето си.

Навън вали и дъждът се стича по стъклата на едри капки.

- Лора. Разбирам, че ти е неприятно - докосва с ръка лакътя й той. - Колко пъти те молех да я изпращаме заедно.

Лора продължава да мълчи, но разбираме, че тихо плаче.

- Кажи й да не идва повече у нас! На какво прилича това? Всеки ден! Всеки ден! Скъсай с тази жена! - говори тихо той.

- Аз не мога да се унижавам пред една... - недоизказва се Лора. - Аз не мога да храня градската клюка!

- Какво да направя? - пита сериозно Яворов. - Какво предлагаш ти? Тя е твоя приятелка, ти я доведе у нас. Ако трябва още утре ще й забраня да идва повече!

- Там е работата, че Дора е само един епизод! - чак сега се обръща Лора към Яворов.

- По-точното е "повод" - запалва цигара той.

- Защо ми ги даваш тези поводи? Нима не можем да живеем без поводи? - избърсва очите си тя.

- Кълна ти се, че моите чувства към теб са били винаги неизменни. Разбираш ли - неизменни! От тогава, от 1906-та - неизменни!

25.

В съда, Божилов, с лице към публиката. Продължава да излага своето заключително постановление.

- От приведените накратко показания на Яворов се изтъква като мотив за самоубийството на Лора нейната силна ревност спрямо него от една тяхна познайница - госпожа Дора Грозева. Има ли истина в това? От събраните данни по делото се установява с положителност, че покойната Лора силно е ревнувала мъжа си от постоянната тяхна гостенка Дора Грозева. Нейните приятелки и познати, Рада Бонева и Райна Бъчварова - особено първата, която е и нейна кума - установяват, че покойната Лора само при споменаване името на Дора Грозева силно се е нервирала.

26.

- Именувам се Рада Бонева, от София, ул. "Позитано" 22, неосъждана, 22-годишна, неженена, домакиня - говори бързо и задъхано. - С Лора бяхме добри приятелки още от деца. Винаги весела и готова за шеги. След гимназията замина за Париж. Преди около две години завърза отношения с Пейо Яворов и приблизително една година бяха като сгодени...

27.

Рада Бонева и Лора, седнали около кръгла виенска масичка, се смеят. Разглеждат снимки на Яворов с приятели, с писатели, семейни снимки и като юноша, когато е фотографиран на магаре.

- О, да знаеш как го обичам! - казва Лора.

- Блазя ти - казва Рада.

- Той ще ми остави името си, Рада, но тъй като заминава днес, аз нямам кума - хваща ръцете й Лора. - Искаш ли да ми бъдеш кума?

- Аз!? - не може да повярва на предложението й Рада.

- Ти! - и я прегръща. - Ти си ми най-близката приятелка.

- Разбира се, Лора! Като гръм ми дойде - все още не на себе си казва Рада.

Докато продължава щастливият разговор около виенската масичка, чуваме разказа и на Рада Бонева:

- Венчаха се по православен обряд от свещеник, името на когото не зная. През всичкото време, докато живееха заедно с Пейо, не е имало случай да се оплаче от него, напротив, обичта им виждах, че е също тъй голяма. Тя беше доволна от него. Дора Конова често идваше у тях, все вечерно време... и ще стои до късно, за да я съпроводи Яворов до дома й...

28.

Домът на Яворов. Четиримата са около масата - Яворов, Лора, Рада Бонева и Дора Конова. Дора става и отива в кухнята.

- Защо я приемаш - тихо казва Рада на Лора. - Недей я приема повече, щом те дразни.

- Не искам да й дам повод да ме ревнува и да мисли, че е опасна за мене - също така тихо отговаря Лора.

- Не мога да те разбера - казва Яворов. - Щом те дразни, аз ще й кажа да не идва повече.

- Аз ти вярвам - обръща се Лора към него. - Не мога да допусна, че ще паднеш толкова ниско. Нима Дора може да ми бъде съперница? Сега пак трябва да я изпращаш...

- Виждаш ли - казва Яворов. - Дразниш се. Ще се облечеш и заедно ще я изпратим.

- Срам ме е от хората... женен мъж да изпраща приятелките на жена си - казва тя.

- Моля те - шепне Яворов. - Ще дойдеш - и дочул шума в коридорчето додава: - Тихо!

- Аз съм готова - чуваме гласът на Дора. - Довиждане - подава глава от вратата тя.

Яворов става с неохота. Поглежда жена си и тръгва навън. Когато вратата се хлопва, Лора казва:

- Така я презирам тази... Търпя я единствено заради Пейо, приятел е с мъжа й - и отива да прозореца.

29.

На улицата Пейо и Дора вървят един до друг. Докато завият зад ъгъла, чуваме гласа на Рада Бонева:

- Мога да кажа, че Яворов винаги се отнасяше към Лора с нежност. По време на откриване на театралния сезон Яворов бе много зает и Лора казваше, че й е отделял по-малко време. Беше й мъчно за това...

30.

Ето го и портретът на Райна Бъчварова. Тя говори бързо, малко като махленка, думите се натрупват, но това не й пречи да бъде суетна, през цялото време на показанията оправя ту прическата си, ту се оглежда или пък си слага червило.

- Именувам се Райна Бъчварова от София, улица "Хаджи Димитър" № 15, неосъждана, 26-годишна, женена, домакиня. С покойната Лора се познаваме още от деца и бяхме много добри приятелки. Тя бе един клас преди мене в гимназията. Аз почти всеки ден бивах у тях. Тя като ученичка беше много весела, игрива и извънредно честолюбива. Въпреки че беше немирна, учителите много я обичаха. Нашето приятелство бе много интимно и продължи чак до оженването й за Пейо Яворов... Един ден то беше през есента, тя ми каза:

31.

Пейка в парка. Есен. Лора и Райна седят.

- Можеш ли да отгатнеш за кого си мисля и за кого мога да се оженя? - казва Лора и прегръща през раменете Райна.

- За господин, господин... - започва Райна важно, както би й се искало да изглежда това познанство с Лора. - Е, кажи за кого?

- За Пейо Яворов - казва Лора и я гледа в очите възторжена. - Аз, Райне, силно го любя!

- Е, хубаво, Лори, да ти е честито - казва Райна и се оставя да бъде прегръщана от влюбената Лора.

Докато Лора се радва на новата си любов и енергично обяснява на "важната" Райна, чуваме гласът на Райна:

- Това нещо мене ми се видя съвсем странно и неестествено, защото знаех, че Лора е възпитана и живяла в среда, съвсем различна от оная на Яворов, обаче аз не бих й казала моето мнение по този въпрос. Майка й и сестра й, а също и другите й близки, бяха против едно такова оженване, затова и аз не смеех да й говоря по този въпрос.

- Знаеш ли, Райне, аз искам да замина за Русия - казва патетично Лора.

- Защо!? - изненадва се Райна.

- Защото там има един княз. Той иска да се ожени за мене! Искаш ли да говориш на мама да ми разреши да се омъжа за него. Княгиня Лора...

- Ами Яворов? - пита Райна изумена.

- Не. Аз го имам само за приятел и няма да се оженя никой път за него - започва да чертае с клечка пред себе си Лора. - Да беше поне принц...

- Яворов не е мъж за тебе - "майчински" започва Райна. - Ако той те обича, ще бъде много ревнив, а при Дрянков ти бе свободна да те ухажват, да си каниш гости, да ходиш..., а при Яворов няма да имаш тези средства.

- Няма да се оженя за него, Райне - хвърля клечката Лора. Тя става и двете с Райна тръгват по алеята. Докато трае разходката им, чуваме разказа на Райна:

- Последната ми среща с нея бе една седмица преди смъртта й. Беше ми оставила записка у дома, че това, което иска да ми каже, не може да го напише. Аз тогава отидох у тях за пръв път.

32.

Домът на Яворов на ул. "Раковски" 126. В стаята са Райна и Лора. Звъни се. Лора въвежда Дора Конова и от израза на лицето й съдим, че това посещение не е желано.

- Сами ли сте? - пита Дора.

- Да - отвръща й сухо Лора.

- Господин Яворов още ли не е дошъл от театъра? - пак пита тя.

- Не - по същия начин отговаря Лора.

- Четохте ли какво пише във вестника за Яворовата пиеса? - пита Дора.

- Да - казва Лора.

Следват още няколко въпроса, които не чуваме, но на тази картина звучи гласът на Райна:

- До смъртта й вече не се срещнахме. Лора не ми е казвала, че Яворов ще я убие, нито зная за някакво заканване от негова страна. От доктор Червен-Иванов чух, че уж, когато той бил у Яворови, тогава самият Яворов бил дал два месеца срок на жена си да помисли и да нареди живота си с него, иначе револверът ще разреши спора им, като в същото време извадил револвера си и го сложил на масата. Това е било през август миналата година.

- Ако той ме обича и ревнува при най-малката моя простъпка - казва Лора на Райна. - Представи си, че той се самоубие? Тогава какво ще бъде общественото мнение за мен? С първия си мъж се разведе, а вторият й мъж се самоуби! Ха-ха-ха!...

Само лицето на Райна е срещу нас:

- Защо каза тя тогава тези думи, аз не можах да си обясня, възможно е да е имала някакво основание...

33.

Иван Бояджиев поглежда часовника в залата. Часът е към 24.00.

- До полунощ - казва той - остава още малко. - Нито е да започнем нова разглеждане, нито е да завършим старото. Затова предлагам да прекратим заседанието за този ден.

Публиката мълчаливо става от местата си. Чуват се разместванията на столовете.

 

 

© Алекси Найденов, Светлана Алексиева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 01.09.2004, № 9 (58)