из "ЧАПАЕВ И ПУСТОТАТА"

Виктор Пелевин

web

Глава ШЕСТА (2)

В износено яке с качулка и с гумени ботуши Кавабата напълно загуби приликата си с японец. Сега той окончателно заприлича на човек, пристигнал от Ростов на Дон - при това възникваха предположения защо именно е пристигнал, и тези предположения бяха мрачни.

Впрочем на Сердюк отдавна му бе известно, че повечето чужденци, които се срещаха по московските улици, в действителност не са никакви чужденци, ами тъй, дребни търговчета, откраднали малко пари и опазарили се в магазин “Калинка - Стокман". Истинските чужденци, които в Москва се развъдиха в невероятно количество, вече много години с цел личната си безопасност се обличаха така, че да не се отличават от обикновените минувачи. Повечето от тях, разбираемо, бяха получили представа за това как изглежда обикновеният московски минувач от предаванията на Си-ен-ен. А Си-ен-ен, стараещ се да покаже московчаните, бродещи след призрака на демокрацията по изпепелената пустиня на реформите, в деветдесет процента от случаите показваше едри планове на сътрудници на американското посолство, преоблечени като московчани, тъй като изглеждаха далеч по-натурално от преоблечените като чужденци московчани. Така че независимо от приликата на Кавабата с пришълец от Ростов, а по-точно именно благодарение на тази прилика и особено на това, че не приличаше много на японец в лице, веднага ставаше ясно, че е чистокръвен японец, излязъл за минутка от офиса си в московския здрач.

При това Кавабата водеше Сердюк по един от тези маршрути, каквито използват само чужденците - гмурваше се в гангове, в тъмни дворове-проходи и през дупки в телени мрежи, така че след няколко минути Сердюк напълно загуби ориентация и се довери във всичко на своя стремителен спътник. Доста скоро те излязоха на тъмна крива улица, на която имаше няколко будки и Сердюк разбра, че са стигнали до местоназначението си.

- Какво ще взимаме? - попита той.

- Литър саке, мисля - каза Кавабата - ще ни дойде тъкмо на място. А и нещо за ядене.

- Саке? - учудено попита Сердюк - Нима тук има саке?

- Точно тука има - каза Кавабата - в Москва всичко на всичко има три лавки, от които можеш да си вземеш нормално саке. Според вас защо си направихме тук офиса?

“Шегува се" - помисли си Сердюк и погледна витрината. Изборът беше съвсем обикновен, с изключение на това, че между бутилките стояха няколко литровки от неизвестен вид, с етикетчета, плътно покрити с йероглифи.

- Черно саке - каза Кавабата в процепа на будката - две. Да.

Сердюк получи едната бутилка и я пъхна в джоба си. Другата Кавабата остави в себе си.

- Сега имаме още една работа - каза Кавабата - съвсем за малко.

Те тръгнаха покрай редицата на бараките и скоро се озоваха до малък ламаринен павилион, чиято врата бе обсеяна с дупки - или от куршуми, или от пирони, или както е обикновено, и от едното, и от другото. И на двата прозореца на павилиона имаше традиционни декоративни решетки, представляващи извит на дъга метален прът в долния ъгъл и излизащи от него във всички посоки ръждиви лъчове. Над вратата висеше табела с надпис “Стоки за Дона", или може би “за дома" - съмнителната буква беше нещо средно между “м" и “н".

Отвътре павилионът изглеждаше точно така, както изглеждат всички подобни павилиони - на лавиците стояха кутии с емайл и безир, висяха мостри на кахлени плочи, отделен щанд бе затрупан с лъскави секретни брави от различни модели. Но в ъгъла, върху обърната пластмасова вана, стоеше нещо, което Сердюк никога преди не бе виждал.

Това беше черна броня, блестяща от лак и с миниатюрни златни инкрустации. До нея лежеше шлем с рога, завършващ с ветрило от пластини, също покрити с черен лак, които закриваха врата. А отпред, на челото на шлема, блестеше сребърна петогранна звезда.

На стената край бронята висяха няколко различни по дължина меча и голям асиметричен лък.

Докато Сердюк разглеждаше целия този арсенал, Кавабата се задълбочи в тих разговор с продавача. Изглежда си говореха за някакви стрели. После Кавабата помоли да му свалят от стената дълъг меч в украсена с бели ромбове ножница. Изтегляйки го до половината от ножницата, той опита с нокът острието (Сердюк забеляза, че Кавабата се отнася към меча много внимателно и даже, проверявайки острието, се старае да не докосне с пръсти ръба му). На Сердюк му се стори, че Кавабата напълно е забравил за съществуването му и той реши да напомни за себе си.

- Кажете - обърна се той към Кавабата - а какво може да означава тази звезда на шлема? Предполагам, някакъв символ?

- О, да - каза Кавабата - символ, и то много древен. Това е една от емблемите на Ордена на Октомврийската Звезда.

Сердюк се подсмихна.

- Какъв е този орден - попита той - на доярките от древността ли са го давали?

Кавабата го погледна продължително и ъгълчето на устата му се изви в ответна насмешка.

- Не - каза той - този орден никога на никого не е даван. Просто някои хора изведнъж са разбирали, че вече могат да го носят. По-точно, винаги са можели.

- А за какво се полага?

- Няма нищо такова, за което може да се полага.

- Има на света идиоти - с чувство каза Сердюк.

Кавабата рязко върна меча в ножницата. Във въздуха моментално надвисна неловкост.

- Шегаджия сте вие - каза Сердюк, стараейки се инстинктивно да я заглади. - Да бяхте казали още - орден Червено Знаме на Труда.

- За такъв орден не съм чувал - каза Кавабата - Орденът на Жълтия Флаг действително съществува, но е от съвсем друга област. И защо смятате, че съм шегаджия? Аз рядко се шегувам. А когато се шегувам, предупреждавам с тих смях.

- Простете ми, ако съм казал нещо такова, което не трябва - каза Сердюк - просто съм пиян.

Кавабата вдигна рамене и върна меча на продавача.

- Ще го вземете ли? - попита продавачът.

- Не тоя - каза Кавабата - увийте ми оня там, малкия.

Докато Кавабата плащаше, Сердюк излезе на улицата. Имаше отвратителното чувство, че е извършил непоправима глупост, но като погледна на няколко пъти към небето, по което вече се виждаха влажните пролетни звезди, се успокои. След това пред очите му попаднаха разчекнатите пръти-лъчи от решетката на прозорците и той с тъга си помисли, че всъщност Русия също е страна на изгряващото слънце - дори само защото над нея то така и не е изгряло истински докрая. Той реши, че може да сподели това си наблюдение с Кавабата, но когато последният излезе от павилиона, държейки под мишница загърнат тесен пакет, тази мисъл вече бе забравена, а нейното място бе заело всепоглъщащо желание за пиене.

Кавабата, изглежда, от пръв поглед разбра всичко. Отдалечавайки се на няколко метра от вратата, той остави пакета до едно мокро черно дърво, израсло в дупка в асфалта, и каза:

- Вие, разбира се, знаете, че ние в Япония пием сакето затоплено. И разбира се никой никога няма да го пие направо от бутилката - това е напълно в разрез с ритуала. А да се пие на улицата - просто позор. Но има един древен начин, който позволява всичко това да се направи, без да се лишиш от достойнство. Нарича се “конник на превала". Още може да се преведе като “отдихът на конника".

Без да откъсва поглед от Сердюк, Кавабата извади бутилката от джоба си.

- Според преданието - продължи той - великия поет Аривара Нарихира на времето е бил изпратен като посланник по лова в провинцията Исо. Пътят дотам е бил дълъг, а тогава са пътували с коне и е отнемал много дни. Било е лято. Нарихира яздил в компанията на свои приятели, и възвишената му душа била изпълнена с любов и печал. Когато конниците се измаряли, те слизали от конете и подкрепяли силите си с проста храна и с няколко глътки саке. За да не привличат разбойници, те не палели огън и пиели сакето студено. И си четяли един на друг дивни стихове, за това, което виждали около себе си и за това, което им е било на сърцето. А после отново поемали по пътя...

Кавабата отвинти капачката.

- Оттам е и тръгнала тази традиия. Когато пиеш саке по такъв начин, е положено да си мислиш за мъжете от древността, а след това мислите трябва да прелеят в светла печал, пораждаща се в сърцето ви, когато едновременно осъзнавате преходността на този свят и сте завладени от красотата му. Нека заедно...

- С удоволствие - каза Сердюк и протегна ръка към бутилката.

- Не така направо - каза Кавабата, отдръпвайки бутилката. - Вие за пръв път участвате в подобен ритуал, така че позволете да ви обясня последователността и значението на действията, от които е изграден. Правете като мене, а аз ще ви обяснявам символическия смисъл на това, което става.

Кавабата остави бутилката на земята до пакета.

- Първо трябва да се завърже коня - каза той.

Той подърпа долната клонка на дървото, като че я проверяваше колко е здрава, а после повъртя ръце около нея, сякаш я увиваше с въже. Сердюк разбра, че трябва да направи същото. Вдигайки ръце към по-горната клонка, той примерно повтори манипулациите на Кавабата под внимателния му поглед.

- Не - каза Кавабата - неудобно му е.

- На кого? - попита Сердюк.

- На коня ви. Привързахте го много високо. Ами как ще пасе? Нали почивката не е само ваша, а и на верния ви спътник.

Лицето на Сердюк изрази недоумение и Кавабата въздъхна.

- Разберете - търпеливо каза той - извършвайки този ритуал, ние сякаш се пренасяме в епохата Хейан. Сега пътуваме към провинция Исо и наоколо е лято. Умолявам ви, завържете наново юздата.

Сердюк реши, че по-умно е да не спори. Повъртя ръце над горната клонка и след това над долната.

- Съвсем друга работа - каза Кавабата. - А сега трябва да се съчинят стихове за това, което виждаме около нас.

Той затвори очи, помълча няколко секунди, а след това произнесе с гърлен глас дълга фраза, в която Сердюк не долови нито ритъм, нито рима.

- Приблизително е за онова, за което си говорехме - поясни той - как невидими коне скубят невидимата трева, и още, че това е къде по-реално от асфалта, какъвто в действителност няма. Но всичко е построено като цяло на играта на думи. Сега е ваш ред.

Сердюк се почувства тягостно.

- Даже не знам какво да кажа - каза той с извиняващ се тон - не пиша стихове и не ги обичам. Пък и за какво са нужни думи, когато на небето има звезди?

- О - възкликна Кавабата - великолепно! Колко сте прави! Всичко на всичко тридесет и две срички, но струват колкото цяла книга!

Той отстъпи на крачка и два пъти се поклони.

- И колко добре стана, че аз пръв четох стихове! - каза той - след вас за нищо на света не бих се решил! Но къде сте се научили да съчинявате танка?

- Ами така - уклончиво каза Сердюк.

Кавабата му протегна бутилката. Сердюк отпи няколко големи глътки и я върна на японеца. Кавабата също засмука от гърлото - той пиеше на малки глътки, държейки свободната си ръка зад гърба - изглежда и в това имаше някакъв сакрален символ, но за всеки случай Сердюк се въздържа от въпроси. Докато Кавабата пиеше, той запали цигара. След два-три опъна самоувереността му се възвърна и даже малко се засрами от несигурността, която току-що изпита.

- И, между другото, за коня - каза той - не че го привързах нависоко. Просто напоследък започнах бързо да се измарям и превалите си ги правя за по три дни всеки. Затова и юздата му съм оставил дълга. Че иначе ще изпасе всичката трева още първия ден...

Лицето на Кавабата се промени. Покланяйки се отново, той се отдръпна и започна да си разкопчава якето на корема.

- Какво смятате да правите? - попита Сердюк.

- Mного ме е срам - каза Кавабата - не мога да живея повече, понасяйки такъв позор.

Той седна на асфалта, разгъна пакета, измъкна оттам меча и оголи острието, по което пробяга лилаво зайче от горящия над главите им неонов фенер. Накрая Сердюк разбра какво Кавабата смята да прави и успя да го хване за ръцете.

- Моля ви, престанете - каза той със съвършено искрена уплаха - струва ли си да се придава такова значение на дреболии?

- Ще можете ли да ми простите? - с чувство го попита Кавабата, изправяйки се на крака.

- Умолявам ви да забравите това глупаво недоразумение. И, освен това, любовта към животните е чувство благородно. Трябва ли да се срамувате от него?

Кавабата помисли минута и бръчките по лицето му се изгладиха.

- Прави сте - каза той - мен действително не ме движеше желание да покажа, че разбирам от нещо повече от вас, а състрадание към измореното животно. Тук наистина няма нищо срамно - ако случайно и да съм казал глупост, не съм загубил честта си.

Той скри меча обратно в ножницата, олюля се и отново се залови с бутилката.

- Ако между двама достойни мъже и да възникне някакво дребно недоразумение, нима то няма да се разпадне на прах, ако и двамата насочат към него остриетата на умовете си? - попита той, предавайки бутилката на Сердюк.

Сердюк допи остатъка.

- Разбира се, че ще се разпадне - каза той - ясна работа.

Кавабата надигна глава и мечтателно погледна към небето.

- За какво са нужни думи, когато на небето има звезди? - изрецитира той - ах, колко е хубаво. Знаете ли, много ми се иска да отбележа този удивителен момент с някакъв жест. Дали да не пуснем на воля конете си? Нека пасат по тази прекрасна равнина, а нощем да се връщат в планините? Заслужиха си свободата, нали?

- Вие сте много сърдечен човек - каза Сердюк.

Кавабата се приближи с несигурни крачки до дървото, измъкна меча и с почти невидимо движение отсече долния клон. Той падна на асфалта. Кавабата замаха с ръце и силно закрещя нещо нечленоразделно. - Сердюк разбра, че отпъжда конете. След това Кавабата се върна, надигна бутилката и разочаровано изля върху асфалта останалите в нея няколко капки.

- Става студено - отбеляза Сердюк, оглеждайки се наоколо и инстинктивно чувствайки, че още малко, и от влажния московски въздух ще се изтъче милиционерски патрул. - Дали да не се връщаме в офиса?

- Разбира се - каза Кавабата - там ще се и наплюскаме.

Обратния път Сердюк изобщо не си спомняше. Той дойде на себе си едва в същата оная стая, от която започна тяхното пътешествие. Двамата с Кавабата седяха на пода и ядяха юфка от дълбоки чашки. Независимо от това, че и новата бутилка беше наполовина празна, Сердюк установи, че е напълно трезв и се намира в приповдигнато разположение на духа. Изглежда, че и Кавабата бе в добро настроение, защото тихо си пееше:

- А младия тюнагон носят го с глава разбита...

При това той размахваше в такт пръчиците си за хранене, от което по цялата стая хвърчаха тънки змийчета фиде. Някои падаха върху Сердюк, но това не изглеждаше да е обидно.

След като си дояде, Кавабата отмести чашката и се обърна към Сердюк.

- Кажете - заговори той, - а какво му се иска на човек, върнал се вкъщи от опасно пътешествие, утолил жаждата и глада си?

- Не знам - каза Сердюк - у нас обикновено включват телевизора.

- Не-е-е - каза Кавабата - ние в Япония произвеждаме най-добрите телевизори в света, но това не ни пречи да осъзнаваме, че телевизорът е просто малко прозрачно прозорче в тръбата на духовния боклукопровод. Нямах пред вид онези нещастници, които цял живот като хипнотизирани зяпат безкрайния поток от помия и се усещат живи само тогава, когато разпознават известна им консервена кутия. Става дума за онези хора, които са достойни да бъдат споменати в нашата беседа.

Сердюк сви рамене.

- Нищо не ми идва на ум - каза той.

Кавабата присви очи, помести се към Сердюк, усмихна се и за миг действително заприлича на хитър японец.

- А спомняте ли си, че съвсем преди малко, когато пуснахме конете, прекосихме река Тендзин и се отправихме към портите Расемон, вие говорехте за топлината на другото тяло, което лежи до вас? Нима не към това се устремяваше в онзи миг вашата душа?

Сердюк трепна.

“Обратен - помисли си той - как само веднага не го разбрах?"

Кавабата се доближи още повече.

- Та нали това е едно от малкото естествени чувства, които все още може да изпита човек. И после, нали се съгласихме, че на Русия и е необходим алхимичен брак с Изтока, не е ли така? А?

- Необходим и е - напрягайки се вътрешно, каза Сердюк. - Разбира се. Вчера тъкмо за това си мислех.

- Добре - каза Кавабата - но нали всичко, което се случва с народите и страните, се повтаря във формата на символ в живота на всеки човек, живеещ в тези страни и съставящ тези народи. Русия - ето това сте вие. Така че, ако думите ви са искрени, а друго аз, разбира се, не мога да допусна, то нека незабавно извършим този ритуал. Да подкрепим, така да се каже, думите и мислите си със символично сливане на началата...

Кавабата се наклони и намигна.

- Освен това, на нас ще ни се наложи да работим заедно, а нищо не сближава мъжете така, както...

Той отново намигна и се усмихна. Сердюк механично се озъби в отговор и си отбеляза, че в устата на Кавабата липсва един зъб. Впрочем далеч по-съществено му се виждаше нещо друго: първо, Сердюк си спомни за опасността от СПИН, а второ си помисли, че бельото му не е много свежо. Кавабата стана, приближи се към шкафа, порови се в него и подхвърли на Сердюк някакъв парцал. Това беше синя шапчица, същата като онези на главите на нарисуваните върху чашките за саке мъже. Слагайки си втората шапчица на главата, Кавабата покани с жест Сердюк да стори същото и плясна с ръце.

Тутакси една плоча на стената се отмести встрани и Сердюк чу звуците на твърде дива музика. Зад плочата, в малка стаичка, подобна по-скоро на килер, седяха четири-пет момичета в дълги разноцветни кимона с музикални инструменти в ръце. В първия момент Сердюк си помисли, че те не са в кимона, а по-скоро в някакви дълги, лошо скроени халати, привързани в талията с парче плат и подгънати по такъв начин, че да приличат на кимоно, но после реши, че кимоно всъщност е такъв халат. Като мърдаха глави натам-насам и се усмихваха, момичетата свиреха - едната имаше балалайка, другата почукваше с писани лъжици от Палех, а други две държаха в ръце малки пластмасови акордеончета, издаващи ужасен пронизителен звук - което беше напълно естествено, защото тези акордеончета въобще не са правени, за да свири някой на тях, а изключително само за да пораждат усещане за щастие на детските сутрешни празници.

Момичетата се усмихваха малко измъчено и слоя червило по страните им бе твърде дебел. Също и в чертите им нямаше нищо японско - това бяха обикновени руски лица, даже не особено красиви. Едно от момичетата приличаше на бивша състудентка на Сердюк, която се казваше Маша.

- Жената, Семьон - замислено каза Кавабата - въобще не ни е създадена за погибел. В тоя дивен миг, когато тя ни обвива с тялото си, ние сякаш се пренасяме в онази щастлива страна, откъдето сме дошли и където ще се върнем след смъртта. Аз обичам жените и не ме е срам да го призная. И всеки път, когато се сливам с една от тях, аз сякаш...

Без да се доизкаже, той плесна пак с ръце и момичетата, приплясващи и гледащи в пустотата пред себе си, тръгнаха в плътен строй право към Сердюк.

- Шестата линия, петата линия, четвъртата линия, и ето конете ни свиват наляво и изплува от мъглата въжделения дворец Судзаку - говореше Кавабата, закопчавайки си панталоните и гледайки Сердюк внимателно.

Сердюк надигна глава от постилката. Изглежда беше заспал за няколко минути - Кавабата явно продължаваше някакъв разказ, началото на който Сердюк не помнеше. Той се погледна - беше със старата си захабена тениска с олимпийските символи; останалите части от облеклото му бяха разхвърляни наоколо. Момичетата, опърпани, полуголи и безстрастни, се суетяха около кипящия в ъгъла електрически чайник. Сердюк бързо започна да се облича.

- По-нататък, до лявото крило на двореца - продължаваше Кавабата - завиваме надясно, и ето насреща ни се носят Портите, Даряващи Светлина... И тук всичко зависи от това, на кой именно поетичен лад е настроена душата ви в този миг. Ако вътрешната ви нота е проста и радостна, вие препускате направо. Ако мислите ви са далеч от тленното, то вие завивате наляво и пред вас са Портите на Вечното Спокойствие. И накрая, ако сте млади и безразсъдни и душата ви жадува за развлечения, вие завивате надясно и минавате през Портите на Дългата Радост.

Настръхнал, под втренчения поглед на Кавабата, Сердюк си нахлузи панталоните, ризата и сакото, току започна да си връзва вратовръзката около шията, но се оплете след това във възлите й, плюна и си я скри в джоба.

- Но после - продължаваше Кавабата, тържествено вдигайки пръст (той изглеждаше така погълнат от речта си, че Сердюк разбра - няма причина да се притеснява и да бърза) - после, през които и порти да сте влезли в императорския дворец, се озовавате в един и същи двор! Само се замислете какво откровение е това за човек, привикнал да чете езика на уподобяванията. Та, по който и път да върви сърцето ви, какъвто и маршрут да си е набелязала душата ви, винаги се връщате към едно и също. Помните ли как е казано - всички неща се връщат при едното, а едното при какво се връща? А?

Сердюк вдигна очи от пода.

- Та къде се връща едното? - запита отново Кавабата и очите му станаха като две цепки.

- Тука, тука - уморено отговори Сердюк.

- О - каза Кавабата - както винаги, дълбоко и точно. И именно за редките конници, които са се издигнали до разбиране на тази истина, в първия двор на императорския дворец растат заедно портокал и с... Заедно с какво ще посадите портокала?

Сердюк въздъхна. От японските растения знаеше само едно.

- Как беше... сакура - каза той - цъфнала сакура.

Кавабата направи крачка назад и Бог знае за кой път тази вечер се поклони. Изглежда, че в очите му отново блеснаха сълзи.

- Да-да - каза Кавабата - Точно така. Портокал и вишня в първия двор, а по-нататък, до покоите на Летящите аромати - глициния, до покоите на Застиналите цветове - слива, до покоите на Отразената светлина - круша. О, колко ме е срам, че ви подлагах на този отвратителен разпит! Но повярвайте, вината за това не е моя. Такива са...

Той погледна седналите около чайника момичета и плесна два пъти с ръце. Момичетата бързо изчезнаха в килера, от който се появиха, като отнесоха със себе си чайника и разхвърляните си по пода парцалки; преградата зад тях се дръпна и може би освен няколкото бели капки по факса нищо вече не напомняше за този огън от страст, горящ допреди няколко минути в стаята.

- Такива са правилата на нашата фирма - завърши Кавабата - аз вече казах, че произнасяйки думата “фирма" давам не съвсем точен превод. В действителност, по-правилно е да се каже клан. Но този термин, ако бъде употребен веднага, може да предизвика подозрения и страх. Затова отначало предпочитаме да си изясним какъв е човекът пред нас, а после вече се задълбочаваме в детайлите. И въпреки че във вашия случай отговорът ми беше ясен още от момента, в който прочетохте това вълшебно стихотворение...

Кавабата застина, притвори очи и няколко секунди движеше устните си. Сердюк се досети, че си повтаря фразата за звездите и небето, която той самия вече не помнеше ясно.

- Прекрасни думи. Да, та от същия този момент всичко окончателно ми се изясни. Но съществуват правила, строги правила, и аз бях длъжен да ви задам положените въпроси. Сега трябва да ви кажа следното - продължи Кавабата - тъй като вече споменах, че в действителност фирмата ни е по-скоро клан, то и нашите сътрудници не са сътрудници, а по-скоро членове на клана. И задълженията, които те поемат, също се различават от обикновените задължения, които взема на себе си наемният работник. По-просто казано, ние ви приемаме за член на нашия клан, който е един от най-древните в Япония. Вакантната длъжност, която ще заемете, се нарича “помощник мениджър по северните варвари". Разбира се, подобно название може и да ви се стори обидно, но такава е традицията, която е на повече години от град Москва. Между впрочем, красив град, особено през лятото. Това е длъжност на самурай и човек от простолюдието не може да я заема. Затова, ако сте готов да я изпълнявате, ще ви произведа в самурай.

- А в какво се състои тази работа?

- О, нищо сложно - каза Кавабата - хартия, клиенти. Външно всичко е като в другите фирми, освен това, че вашето вътрешно отношение към протичащото трябва да съответства на хармонията на космоса.

- А колко плащат? - попита Сердюк.

- Ще получавате по двеста и петдесет коку ориз на година - каза Кавабата и за секунда замижа, пресмятайки нещо - във вашите долари това е някъде към четиридесет хиляди.

- Долара?

- Както ги пожелаете - каза Кавабата, присвивайки рамене.

- Съгласен съм - каза Сердюк.

- Друго и не очаквах. Сега ми кажете - готови ли сте да изповядате, че сте самурай от клана Тайра?

- И още как.

- Готови ли сте да се свържете с нашия клан на живот и смърт?

“Ега ти ритуалите имат - помисли Сердюк - кога ли намират време да правят телевизори?"

- Готов съм - каза той. - Разбира се. Цветето във пропастта - просто е.

- Кълнете ли се?

- Кълна се.

- Превъзходно - каза Кавабата - превъзходно. Сега остана само една малка формалност и това е всичко. Трябва да се получи факс от Япония. Но това ще ни отнеме само няколко минути.

Той седна зад факса, намери от купа хартия чист лист, а после отнякъде в ръката му се появи четчица.

Сердюк смени позата. От дългото седене на пода краката му бяха отекли и той се замисли, би ли могъл да се осведоми от Кавабата дали ще може да си носи на работа мъничка-мъничка табуретка. После се огледа наоколо за остатъци от сакето, но бутилката, в която оставаше още малко, бе изчезнала някъде. Кавабата се суетеше над листа и Сердюк се въздържа да го попита - не беше изобщо уверен, че с това няма да наруши ритуала. Спомни си дадената току-що цветиста клетва. “Господи - помисли си - какви ли не клетви съм давал в живота си! Обещавах ли да се боря за делото на комунистическата партия? Сигурно поне пет пъти, ако се брои от най-ранно детство. Обещах ли на Маша да се оженя за нея? Обещах. А вчера, след Чистите езера, когато пихме с онези идиоти, нали пак обещавах, че аз ще купя следващата. А сега ето до какво стигнах. Цветето в пропастта."

Междувременно Кавабата беше престанал да движи четчицата по листа, духна върху него и го показа на Сердюк. Там с черен туш бе нарисувал голяма хризантема.

- Какво е това - попита Сердюк.

- О - каза Кавабата - това е хризантема. Разбирате ли, когато семейството ни се попълни с нов член, това е такава радост за целия клан Тайра, че е неуместно да я доверяваме на знаците по хартията. В такива случаи, за да изпратим съобщение на нашето ръководство, обикновено на хартията рисуваме цвете. Освен това, същото цвете, за което си говорехме току-що. То символизира живота ви, принадлежащ сега на клана Тайра, и едновременно сякаш удостоверява, че окончателно сте осъзнали нейната бързо отминаваща ефимерност...

- Разбрах - каза Сердюк.

Кавабата отново духна върху листа, след това го пъхна в отвора на факса и започна да набира някакъв извънредно дълъг номер.

Удаде му се едва от третия път. Факсът забръмча, в ъгъла му замига зелена лампичка и листът бавно пропълзя в черния отвор.

Кавабата съсредоточено гледаше апарата, без да се движи и да променя позата си. Минаха няколко мъчително дълги минути, а после факсът отново забръмча и отнякъде под черното му дъно изпълзя друг лист. Сердюк разбра, че това беше отговора.

Като изчака листа да излезе напълно, Кавабата го издърпа от машината, погледна го и бавно обърна очи към Сердюк.

- Поздравявам ви - каза той - най-искрено ви поздравявам. Отговорът е много благоприятен.

Той подаде листа на Сердюк. Сердюк го взе в ръце и видя друга рисунка - дълга извита пръчка с някакви шарки по нея и стърчащи издатини от единия край.

- Какво е това? - попита той.

- Това е меч - тържествено каза Кавабата - символ на вашия нов жизнен статус. А тъй като ни най-малко не се съмнявах, че преговорите ще имат подобен завършек, позволете ми да ви връча вашето, така да се каже, удостоверение.

Шеста глава (продължение) >>>

© Виктор Пелевин
© Димитър Събев, превод
=============================
© Електронно списание LiterNet, 15.04.2001, № 4 (17)