из "ЧАПАЕВ И ПУСТОТАТА"

Виктор Пелевин

web

Глава ПЪРВА (2)

Досега не разбрах как той не ме застреля тогава - но фактът си е факт: той дръпна спусъка едва когато падаше вече на пода под тежестта на моето тяло и куршумът, минавайки ми на сантиметри от хълбока, улучи входната врата. Палтото закри падналия фон Ернен през глава и аз го хванах направо през дебелата тъкан за гърлото, тя почти не ми попречи; с коляно успях да му притисна към пода китката на ръката, с която стискаше пистолета, и преди пръстите му да се разтворят, той заби в стената още няколко куршума. Почти оглушах от грохота. Струва ми се, че по време на схватката го ударих с глава по покритото лице - във всеки случай отчетливо си спомням тихото хрущене на пенснето в промеждутъка между два изстрела.

Когато той притихна, дълго не се решавах да му отпусна гърлото. Ръцете почти не ми се подчиняваха; за да си възстановя дишането, направих дихателно упражнение. То ми подейства по странен начин - изпаднах в лека истерия. Изведнъж видях тази сцена отстрани: някой седи върху трупа на току-що удушения си приятел и старателно диша по описания в “Изида" метод на Рамачарака йога. Изправих се на крака и тогава върху ми се стовари разбирането, че току-що бях извършил убийство.

Разбира се, като всеки не напълно доверяващ на властите човек, винаги носех револвер в себе си, а преди два дена спокойно го пуснах в действие. Но тук имаше нещо друго, тук имаше някаква тъмна достоевщина - празна квартира, труп, покрит с английско палто и врата към враждебния свят, към която може би вече се бяха запътили хората без работа... С усилие на волята прогоних тези мисли - цялата достоевщина, разбира се, бе не в този труп и не в тази врата с пробойна от куршум, а в мен самия, в съзнанието ми, поразено от метастазите на чуждото покаяние.

Открехнах вратата на коридора и няколко секунди се ослушвах. Нищо не се чуваше и помислих, че няколкото пистолетни изстрела може и да не са привлекли внимание.

Револверът ми бе останал в джоба на панталоните на фон Ернен и изобщо не ми се искаше да посягам там за него. Вдигнах неговия маузер и го огледах - отлична машина, съвсем нова. Заставих се да му пребъркам куртката и открих там пакет “Ира", резервен пълнител за маузера и уверение на името на сътрудника на ЧК Григорий Фанерни. Да, помислих си, да. А можело е да се разбере още от дете.

Приклекнах и отворих ключалката на акушерското му куфарче. Вътре лежеше канцеларска папка с непопълнени формуляри за арест, още два пълнителя, тенекиена кутия, пълна с кокаин, някакви крайно неприятни на вид медицински щипци (веднага ги захвърлих в ъгъла) и дебела пачка пари, от едната страна на която бяха розовички стотачки от времето на Думата, а от другата - долари. Всичко това беше много уместно. За да дойда малко на себе си след преживяното сътресение си напълних ноздрите с порядъчно количество кокаин. Сякаш бръснач ми преряза мозъка и веднага се успокоих. Не обичах кокаина - правеше ме твърде сантиментален, но сега трябваше да дойда на себе си бързо.

Хващайки фон Ернен под мишници, аз го повлякох по коридора, с ритник отворих вратата на едната стая и вече се канех да го вмъкна там, но застинах на вратата. Независимо от погрома и запустението тук все още се виждаха следи от предишния, озарен от довоенна светлина живот. Това беше бивша детска стая - до стената стояха две малки креватчета с леки бамбукови преградки, а на стената бяха нарисувани кон и мустакато лице (поради някаква причина си помислих за декабристите). На пода лежеше червена гумена топка - като я видях, веднага затворих вратата и помъкнах фон Ернен по-нататък. Съседната стая ме порази с траурната си простота: в центъра й стоеше черен роял с отворен капак, до него - въртящ се стол, и нямаше нищо повече.

В този момент ме обзе ново състояние. Като оставих фон Ернен полуседнал в ъгъла (през цялото време на транспортирането старателно следях лицето му да не се покаже иззад сивата тъкан на палтото), аз седнах зад рояла. Поразително, помислих си, другарят Фанерни хем е тук, хем го няма. Кой знае, какви ли превъплъщения претърпява сега душата му? Спомних си едно негово стихотворение, напечатано преди три години в “Новия сатирикон" - там уж се преразказваше статия от вестник за разпускането на поредната Дума, а в акростих излизаше “мене текел фарес". Все пак, живял е, мислил е, съобразявал е. Колко странно.

Обърнах се към рояла и тихо засвирих Моцарт, любимата ми фуга във фа минор, винаги караща ме да съжалявам, че нямам тези четири ръце, за които бе мечтал великият ненормалник. Обзелата ме меланхолия нямаше отношение към ексцесията с фон Ернен; пред очите ми се изправиха бамбуковите креватчета от съседната стая, и за минута си представих чуждото детство, нечий чист поглед към залеза в небето, нечий неизразимо трогателен свят, пренесъл се в небитието. Но не свирих дълго - роялът беше разстроен, а аз, вероятно, трябваше да бързам. Но закъде?

Време бе да помисля как да прекарам вечерта. Върнах се в коридора и с недоверие погледнах коженото яке на фон Ернен, но нищо друго не ми оставаше. Независимо от рисковаността на някои мои литературни опити аз все пак не бях в достатъчна степен декадент, че да облека палто, било вече саван и при това простреляно на гърба. Като снех якето от закачалката и взех със себе си куфарчето, отидох в стаята, в която беше огледалото.

Коженото яке ми беше по мярка - с покойника бяхме практически един ръст. Когато го пристегнах с ремъка с мотаещия се кобур и погледнах към отражението си, видях един напълно нормален болшевик. Предполагам, че проверката на лежащите до стената денкове можеше да ме направи за няколко минути човек богат, но гнусливостта победи. Като грижливо презаредих пистолета и проверих лесно ли се вади от кобура, останах доволен и вече се канех да излизам от стаята, когато в коридора се чуха гласове. Разбрах, че през цялото време входната врата е стояла отворена.

Хвърлих се към балкона. Той излизаше на Тверския булевард и под него имаше двайсетина метра хладна тъмна пустота, в която кръжаха снежинки. В петното светлина, хвърляно от фенера, се виждаше автомобила на фон Ернен, на предната седалка на който седеше неизвестно откъде се взел човек с болшевишки шлем. Реших, че фон Ернен е успял да повика по телефона чекистите. Да пропълзя на долния балкон бе невъзможно и аз се хвърлих обратно в стаята. Вече барабаняха по вратата. Е, какво пък - все някога всичко това трябваше да свършва. Насочих маузера към вратата и викнах:

- Моля!

Вратата се отвори и в стаята се изсипаха два окичени с бутилъчни бомби матроса, в бухлати и по най-развратен начин размъкнати гащи. Единият, с мустаци, беше вече на години, а вторият - млад, но със спаружено и анемично лице. Те не обърнаха никакво внимание на пистолета в ръката ми.

- Ти ли си Фанерни? - попита този, който беше по-стар и с мустаци.

- Аз.

- Дръж - каза матросът и ми протегна сгъната на две хартийка.

Скрих маузера в кобура и я разгънах:

“Др. Фанерни! Незабавно отивайте в музикалната табакерка, за да прокарате нашата линия. За съдействие ви пращам Жербунов и Барболин. Другарите са опитни. Бабаясин".

Под текста имаше нечетлив печат. Докато мислех какво да говоря, те седнаха на масата.

- Шофьорът долу - ваш ли е? - попитах аз.

- Наш - каза мустакатият, - а ще вземем твоята кола. Как ти викат?

- Пьотр - казах аз и едва не си прехапах езика.

- Аз съм Жербунов - каза възрастният и мустакатият.

- Барболин - представи се младият. Гласът му беше нежен и почти женски.

Седнах на масата срещу тях. Жербунов наля три чаши водка, побутна ми едната и вдигна към мен очи. Разбрах, че нещо чака.

- Е - казах аз, хващайки своята чаша - както се казва, за победата на световната революция.

Тостът ми не предизвика в тях ентусиазъм.

- За победата то е ясно - каза Барболин - а мурафета?

- Какъв мурафет? - попитах аз.

- Не се прави на глупачка - строго каза Жербунов. - Бабаясин ни каза, че днес са ти дали тенекето.

- Ах, ами вие за кокаина ли приказвате - досетих се аз и бръкнах в куфарчето за кутията - че то, “мурафет", другари, е дума многозначителна. Можеше да искате и етер, като Уилям Джеймс.

- Тоя кой е - попита Барболин, вземайки тенекиената кутия в широката си груба длан.

- Английски другар.

Жербунов недоверчиво изсумтя, а на лицето на Барболин се изрази едно от онези чувства, които така обичаха да запечатват руските художници от деветнайсти век, когато са създавали народни типажи - че, ето, има някъде голям и загадъчен свят, и колко много непознато и привличащо има в него, и не че сериозно се надяваш да попаднеш там някога, а просто те тегли от време на време да си помечтаеш за неосъществимото.

Напрежението изчезна сякаш не бе го имало. Жербунов отвори кутията, взе нож от покривката, загреба с него чудовищно количество прах и бързо го разбърка във водката. Същото направи и Бабаясин - първо със своята чаша, а после с моята.

- Сега вече и за световната революция няма да ни е срам да пием - каза той.

Изглежда на лицето ми се бе изразило съмнение, защото Жербунов се ухили и каза:

- Това, братче, от “Аврора" тръгна, от извора. Казва се “балтийски чай".

Те надигнаха чашите, изпиха на един дъх съдържанието им и на мен не ми оставаше нищо друго освен да последвам примера им. И почти веднага гърлото ми онемя. Запалих папироса, опънах здраво, но въобще не почувствах вкуса на дима. Около минута седяхме и мълчахме.

- Трябва да вървим - каза изведнъж Жербунов и стана от масата. - Иван ще замръзне.

В някакво вцепенение скрих кутията от дропсови бонбони в куфарчето, станах и тръгнах след тях. Задържах се в коридора, за да си намеря шапката, не успях и си нахлузих фуражката на фон Ернен. Излязохме от квартирата и мълчаливо тръгнахме надолу по полутъмното стълбище.

Изведнъж забелязах, че на душата ми е леко и спокойно и колкото по-далеч отивам, толкова по-спокойно и по-леко ми става. Не мислех за бъдещето - беше ми достатъчно, че не ме застрашава непосредствена опасност, и като минавах по тъмните стълбища, се любувах на удивителна красота на снежинките, които се въртяха зад стъклото. Ако се замислех, и аз самият бях нещо като такава една снежинка, и вятърът на съдбата ме носеше някъде напред, след други две снежинки в черни бухлати гащи, тропащи пред мен по стълбите. Между другото, въпреки обзелата ме еуфория не загубих способността трезво да възприемам действителността и направих едно интересно наблюдение. Още в Петроград се бях интересувал по какъв начин на матросите се крепят техните тежки, окичени с патрони сбруи. На стълбищната клетка на третия етаж, където светеше самотна лампа, забелязах няколко петлици на гърба на Жербунов, с които, по подобие на сутиен, бяха съединени картечните ленти. Веднага си представих как Жербунов и Барболин си помагат един на друг за тази сложна част от тоалета - като две момичета в бански костюми - докато се приготвят за поредното убийство. Това ми се стори поредното доказателство за женствения характер на всички революции. Проумях изведнъж някои от новите настроения на Александър Блок; изглежда от гърлото ми се бе изтръгнало някакво възклицание, защото Барболин се обърна.

- А пък не искаше, глупачке - каза той и блесна със златния си зъб.

Излязохме на улицата. Барболин каза нещо на войника, който седеше на откритата предна седалка на автомобила, отвори вратата и ние влязохме. Колата веднага потегли. През заобления по ръбовете преден прозорец на купето се виждаше заснежения му гръб и островръхия му плъстен шлем; струваше ми се, че ибсенов трол управлява нашия екипаж. Помислих си, че конструкцията на автомобила е крайно неудобна и при това унизителна за шофьора, който оставаше винаги открит за лошото време - но, може би, това беше специално измислено, за да могат пътниците по време на пътуването да се наслаждават не само на гледките през прозореца, но и на класовото неравенство.

Обърнах се към страничното стъкло. Улицата бе пуста, а падащия по паветата сняг - необикновено красив. Осветяваха го редки фенери; в светлината на единия, на стената на къща, за миг се мярнаха надраскани със замах графити “LENINE EST MERDE".

Вече бях дошъл малко на себе си, когато колата спря. Бяхме излезли на неизвестна улица, край една с нищо не забележителна пролука в стобора, пред която стояха два-три автомобила и няколко ата; по-надалеч забелязах застрашителен на вид броневик със снежна шапка на картечния купол, но не успях да го разгледам - матросите се гмурнаха веднага в пролуката. Пресякохме неописуемо потискащ двор и се озовахме пред врата, над която стърчеше чугунена козирка със завъртулки и амурчета в еснафски дух. Към козирката бе прикрепена неголяма табела:

МУЗИКАЛНА ТАБАКЕРА

литературно кабаре

Няколко съседни на вратата прозореца, плътно закрити с розови завески, светеха; иззад тях се донасяше меланхолично-красив звук от неясен инструмент.

Жербунов дръпна вратата към себе си. Зад нея се откри къс коридор, окичен с тежки шуби и шинели; в края му имаше плътна кадифена завеса. От табуретката се изправи да ни пресрещне човек в червена рубашка, приличащ на престъпник.

- Граждани матроси, - започна той - при нас...

Барболин с цирково движение завъртя винтовката около рамото си и го удари с приклада в долната част на корема. Нещастникът се свлече по стената до пода; зад недоброто му лице прозряха умора и отвращение. Жербунов дръпна завесата и влязохме в полутъмна зала.

Огледах се наоколо, чувствайки необикновен прилив на енергия. Мястото приличаше на обикновен ресторант от средната класа, но с претенции за шик. Зад неголеми кръгли масички, в гъсти облаци дим, бе насядала пъстра публика. Май някой пушеше опиум. Не ни обърнаха внимание и ние седнахме на празна масичка недалеч от входа.

Залата завършваше с ярко осветена естрада, където на черна кадифена табуретка, преметнал крак връз крак, бе седнал избръснат господин във фрак. Единият му крак бе бос. Лъкът в дясната му ръка се плъзгаше по тъпата страна на дълъг трион, едната дръжка на който той притискаше с крак към пода, а другата стискаше в левия си юмрук, карайки триона да се извива и трепти. Когато трябваше да погаси вибрациите на блестящата лента, той притискаше за секунда босото си ходило към нея; до него на пода стоеше лачен чепик, от който се подаваше ослепително бял чорап. Звукът, който господинът извличаше от своя инструмент, бе съвършено неземен, омагьосващ и печален; изглежда той свиреше някаква проста мелодия, но не тя беше важна - всичко бе в тембъра, в оттенките на една единствена дълго замираща нота, попадаща право на сърцето.

Пердето на входа се люшна и оттам изскочи човек в рубашка. Той щракна с пръсти някъде към тъмнината и кимна към масичката ни, после се извърна към нас, отправи ни къс формален поклон и изчезна зад пердето. Тутакси отнякъде изникна келнер с поднос в едната ръка и с меден чайник в другата (същите чайници стояха и на другите маси). На подноса имаше блюдо с пирожки, три чаени чашки и миниатюрна свирчица. Келнерът постави чашките пред нас, напълни ги от чайника и застина в очакване. Протегнах му изкарана наслуки от куфарчето хартийка - струва ми се, че беше десетдоларова банкнота. Отначало не разбирах защо и свирчицата лежи на подноса, но ето, от една съседна маса се раздаде тихо мелодично изсвирване, и келнерът се хвърли към този звук.

Жербунов сръбна от чашката и недоволно изсумтя. И аз отпих от моята. Това беше ханджа, некачествена китайска водка от галоян. Започнах да дъвча пирожката, без въобще да чувствам вкуса й - вледенилия гърлото ми кокаин още напомняше за себе си.

- Пирожките с какво са? - нежно попита Барболин - казват, че тук хора са изчезвали. Да не вземем да направим скомина.

- А пък аз съм ял, - просто каза Жербунов - като говеждото е.

Не бях в състояние да търпя това повече, изкарах кутията и Барболин се зае да отмерва праха по чашките.

Междувременно господинът във фрака престана да свири, изящно и бързо си обу чорапа и чепика, стана, поклони се, взе табуретката и под редки ръкопляскания слезе от сцената. От масичката до естрадата се надигна благообразен мъж със сива брадичка, около чието гърло, сякаш за да прикрие следа от ухапване, бе омотан сив шал. Удивих се да позная в него Валери Брюсов, остарял и изсъхнал. Той се качи на естрадата и се обърна към залата:

- Другари! Макар и да живеем във визуална епоха, когато набрания на хартия текст се измества от зрителния ред, или... хмм... - той облещи очи, направи пауза и стана ясно, че ей сега ще произнесе един от идиотските си каламбури - или, даже бих казал, от зрителната зала... хм... традицията не се е предала и търси нови форми за себе си. Това, което ще видите сега, бих определил като един от ярките примери на изкуството на егопъпистическия постреализъм. Сега пред вас ще се разиграе написана от един... хмм... един палавник... хмм... малка трагедия. Именно така авторът й, камерният поет Йоан Павлухин, е определил жанра на произведението си. И така - малката трагедия “Разколников и Мармеладов". Моля.

- Моля - като ехо повтори Жербунов и пихме.

Първа глава (продължение) >>>

© Виктор Пелевин
© Димитър Събев, превод
=============================
© Електронно списание LiterNet, 15.04.2001, № 4 (17)