из "ЧАПАЕВ И ПУСТОТАТА"

Виктор Пелевин

web

Глава ПЪРВА (3)

Брюсов слезе от естрадата и се върна на своята масичка. Двама във военна униформа изнесоха от кулисите на естрадата табуретка и масивна позлатена лира на статив. След това те донесоха и масичка, сложиха на нея тумбеста бутилка от ликьор и две чашки, закрепиха към кулисите парчета картон с думите “Разколниковъ" и “Мармеладовъ" (веднага реших, че ъ-то на края на думата не е грешка, а някакъв символ), а в центъра закачиха табелка с неразбираемата дума “йхвй", вписана в син петоъгълник. След като разположиха тези предмети, те изчезнаха. От кулисите излезе жена в дълъг хитон, седна зад лирата и започна, без да бърза, да дърпа струните. Така минаха няколко минути.

След това на сцената се появиха четири човека в дълги черни плащове. Всеки от тях коленичи на един крак и с вдигнати черни пешове закри лице от залата. Някой започна да аплодира. От противоположни краища на естрадата се появиха две фигури на високи патъци, в дълги бели хламиди и с гръцки маски. Те бавно започнаха да се приближават и спряха, малко преди да са застанали една до друга. Под мишницата на едната, втъкната в увита с рози петлица, висеше брадва и аз разбрах, че това ще да е Разколников. Собствено, и без брадвата можеше да се разбере, защото на кулисите срещу него висеше табелка с фамилията му. Актьорът, спрял до табелката “Мармеладовъ", бавно вдигна ръка и напевно заговори:

- Мармеладов съм. Казано честно,
аз нямам къде оттук да вървя.
И скитам се дълго сам по света,
но никога огън пред мен не видях.
Чета по лицето ви, мили,
че не страните от хорската нищета.
Ще пийнем ли? Да наливам?
- Не ща.

Актьорът с брадвата отговаряше също така напевно, но с басов глас; когато заговори, той вдигна ръка и я протегна към Мармеладов, който бързо си наля чашка и я изсипа в отверстието на маската, като продължи:

- Както желаете. За вас. Че така,
ликът ви изпълнен е с тайнствена слава,
устите красиви с усмивка мълчат,
челото ви бледо, и с кървави длани.
А аз не намирам причина една,
на мойта глава под скованата кожа
да цъфне със сила и дух пустота
на Бога подобна.
Навярно разбирате?
- Мисля, че да.

Жербунов ме бутна с лакът.

- К’во ще кажеш? - тихо попита той.

- Рано е още - отвърнах му шепнешком - гледаме нататък.

Жербунов кимна с уважение. А Мармеладов на сцената говореше:

- Така. И без друго - знаете, вярвам.
Всяко утро е като кръв по снега.
Като със брадва по темето. Имате ли,
мило момченце, представа?
- Имам, аха.
- В душите да гледам аз не желая.
Тъмно е там като в мръсен ботуш.
Сякаш във тясното хладно килерче -
Мъртви жени. Страшничко, а?
- Уф! Искате нещо? И за какво си говорим?
- Да кажа направо?
- Цепете напред.
- Може би първо по чашка ликьорче?
- Досаден сте. Нещо не ви е наред.
Тръгвам си.
- Мило момче, не сърдете се само.
- Писна ми целият този брътвеж.
Може би все пак ще ми обясните?
Искате нещо?
- Брадвата, да продадеш...

В това време аз оглеждах залата. На кръглите масички бяха седнали по трима-четирима; публиката беше най-разнородна, но най-много бяха, и в човешката история е било винаги така, спекулантите със свинеподобни мутри и скъпо облечените курви. На една масичка с Брюсов бе седнал Алексей Толстой, видимо надебелял от последния път, когато го бях видял, с голяма панделка вместо вратовръзка. Изглеждаше така, сякаш натрупаните по него мазнини бяха изсмукани от скелетоподобния Брюсов. Заедно двамата изглеждаха ужасно.

Отклоних поглед и зад една масичка забелязах странен човек в черна гимнастьорка, пристегната с ремъци, със завити нагоре мустаци. Той беше сам на маса и пред него вместо чайник бе поставена бутилка шампанско. Реших, че е някакъв голям болшевишки началник; не знам какво беше необичайното в спокойното му волево лице, но няколко секунди не можех да откъсна очи от него. Той улови погледа ми и аз веднага се извърнах към естрадата, където безсмисления диалог продължаваше:

- ...Какво? И защо?
- По работа важна.
Символ е, на битието едното лице.
Ако притрябва ви, друга си свийте.
Крадена е - прав ли съм, или не?
- Така... Но си мисля - намеквате нещо?
Там ли сте бил, зад завесата скрит?
- Вий, Родион, не мислите вещо,
макар и че с брадва сте. Впрочем, за младостта -
и смисъл, и същност тя вижда във крайното.
Простото търси - във смях и любов
и нежно играе си с петлицата раменна...
нежно играе си тя.
Искайте. Колко?
- Последен въпрос,
за какво ви е нужна?
- Ще ви го кажа, без капка лъжа -
сила, надежда, Граал, егрегор,
вечност, сияние, лунните фази,
лезвие, младост... О, дайте ми този топор.
- Аз не разбирам. Но моля ви, ето.
- Той е... И свети, сред камъни плам...
Искайте, колко?
- Самичък кажете.
- Стигат ли?
- Десет... петнайсет... Останах обран.
Впрочем, аз чувствам, че същността е
Не в тези пари. Нещо се промени...
Нещо се срути... Настигна ме... Ето
В душата разядена вятър звучи.
Кой сте? О, Боже мой, в маска стоите!
Очите ви сякаш са жълти звезди!
Колко е подло! Снемете!

Мармеладов издържа на дългата и страшна пауза.

Снемете!

Мармеладов с едно движение си смъкна маската, и едновременно с това от тялото му се свлече и привързаният към маската хитон, като разкри жена по сутиен, облечена в дантелени панталони и със сребриста перука, вързана на миша опашка.

Боже... Старицата... Аз съм без брадва, уви...

Разколников произнесе тези думи с едва доловим глас и рухна на пода от висотата на патъците си.

Това, което се случи после, ме накара да пребледнея. На сцената изскочиха двама цигулари и дивашки засвириха някакъв цигански мотив (отново Блок, помислих си), а жената - Мармеладов метна върху падналия Разколников хитона си, скочи на гърдите му и започна да го души, възбудено въртейки дантеления си задник.

За секунда ми се стори, че това, което става, е в следствие на някакъв чудовищен заговор, и всички присъстващи гледат към мен. Озърнах се като подгонен, отново срещнах погледа на мустакатия човек в черната гимнастьорка и изведнъж някак си разбрах, че той знае всичко за гибелта на фон Ернен - какво ти, той знае за мен далеч по-сериозни неща.

В този миг бях близо до това да скоча от стола и да хукна навън и само чудовищно усилие на волята ме удържа на място. Публиката вяло пляскаше; някои се смееха и сочеха с пръст към сцената, но по-голямата част бе погълната от разговорите си и от водката.

След като удуши Разколников, жената с перуката подскочи към края на естрадата и под лудешките звуци на двете цигулки започна да играе, като размяташе голи крака чак до тавана и размахваше брадвата. Четиримата в черно, останали неподвижни през цялото действие, подхванаха покрития с хитона Разколников и го помъкнаха зад кулисите. За миг предположих, че това е цитат от “Хамлет", където в самия край се споменава за четирима капитани, които трябва да отнесат мъртвия принц; странно, но тази мисъл мигновено ме освести. Разбрах, че това, което в момента се случва, не е заговор срещу мен - за подобно нещо никой не би имал време - а е обикновено мистическо предизвикателство. Веднага реших да го приема, обърнах се към потъналите в себе си матроси:

- Момчета, стоп. Това е измяна.

Барболин вдигна към мен неразбиращ поглед.

- Англичанката мъти работата - метнах наслуки аз.

Изглежда, че той видя някакъв смисъл в тези думи, защото веднага си дръпна винтовката от рамото. Задържах го:

- Не така, другарю. Почакай.

Междувременно на сцената се бе появил отново господинът с триона, той седна на табуретката и започна церемониално да си сваля чепика. Отворих куфарчето и извадих молив и бланка на чекистки ордер; меланхоличните звуци на триона ме подхванаха, понесоха ме напред, и подходящият текст бе готов след няколко минути.

- Какво пишеш, бе? - попита Жербунов - да не би да искаш някого да арестуваш?

- Не - казах аз - тук, ако ще ги прибираме, то тогава всичките наведнъж. По-иначе ще направим. Ти, Жербунов, заповедта помниш ли? Не трябва само да ги спрем, а и своята линия да проведем, вярно ли казвам?

- Така е - каза Жербунов.

- Ами ето - казах аз - ти с Барболин върви зад кулисите. А аз сега ще се кача на сцената да проведа линията. И щом я проведа, давам сигнал и тогава излизайте. Сега ще им покажем музиката на революцията.

Жербунов почука с пръст по чашката си.

- Не, Жербунов - казах твърдо - няма да можеш да работиш.

В погледа на Жербунов блесна нещо подобно на обида.

- Ти какво - прошепна той - не ми се доверяваш? Че аз... Аз за революцията живота си давам!

- Знам, другарю, - казах аз - но кокаина после. Напред.

Матросите станаха и тръгнаха към сцената. Те стъпваха разкрачено и стабилно, сякаш под краката им беше не паркет, а наклонената палуба на попаднал в щорм броненосец; в този момент изпитвах към тях почти симпатия. Те се вдигнаха по страничната стълбичка и изчезнаха зад кулисите. Изсипах в устата си остатъците от ханжата с кокаина, станах и тръгнах към масичката, на която седяха Толстой и Брюсов. Хората ме гледаха. Господа и другари, мислех си, крачейки бавно по странно разместилата се зала, днес аз също имах честта да прекрача през моята старица, но вие не ще ме задушите с измислените й длани. О, дявол я взел тази вечна достоевщина, която преследва руснака! И дявол го взел този руснак, виждащ само нея наоколо!

- Добър вечер, Валери Яковлевич. Почивате ли си?

Брюсов трепна и ме гледа няколко секунди, без да ме познае. После на изтормозеното му лице се появи недоверчива усмивка.

- Петя? - попита той. - Това вие ли сте? Сърдечно се радвам да ви видя. Седнете при нас за минутка.

Седнах на масата и сдържано поздравих Толстой - виждахме се често в редакцията на “Аполон", но се познавахме бегло. Толстой беше силно пиян.

- Как сте? - попита Брюсов - написали ли сте нещо ново?

- Сега не е до това, Валери Яковлевич - казах аз.

- Да - замислено каза Брюсов, хвърляйки бърз поглед по коженото ми яке и маузера - така е. Вярно. И аз също... А аз не знаех, Петя, че сте от “нашите". Винаги съм ценил стиховете ви, особено първото ви сборниче, “Стиховете на капитан Лебядкин". А и, разбира се, “Песни от царство “Я". Но и да си представя не можех... Вие само за някакви коне, императори, тоя Китай...

- Conspiration, Валери Яковлевич - казах аз - въпреки че тази дума е дивашка...

- Разбирам - каза Брюсов - сега разбирам. Въпреки че, уверявам ви, винаги съм усещал нещо такова. А вие, Петя, сте се променили. Станали сте такъв стремителен... очите ви святкат... Между впрочем, успяхте ли да прочетете “Дванадесет" на Блок?

- Видях я - казах аз.

- И какво мислите?

- Не разбирам напълно символиката на финала - казах аз - защо пред червеногвардейския патрул върви Христос? Да не би Блок да иска да разпъне революцията на кръст?

- Да-да - каза бързо Брюсов - ето и ние с Альоша си говорехме току-що за това.

Чувайки името си, Толстой отвори очи, надигна чашката, но тя беше празна. Като напипа свирчицата по масата, той я поднесе към устните си, но вместо да изсвири, отново обори глава.

- Чух - казах аз - че той е сменил края. Сега пред патрула върви матрос.

Брюсов съобразяваше секунда, после очите му светнаха.

- Да - каза той - така е по-вярно. Така е по-точно. А Христос върви отзад! Той е невидим и върви отзад, влачейки през снежните вихрушки килналия се кръст!

- Да - казах аз - и в друга посока.

- Мислите ли?

- Сигурен съм - казах аз и си помислих, че Жербунов с Барболин вече са заспали зад завесата. - Валери Яковлевич, имам молба към вас. Бихте ли обявили, че сега революционна поезия ще представи поетът Фанерни?

- Фанерни? - попита Брюсов.

- Партийния ми псевдоним - поясних аз.

- Да, да - закима Брюсов - и колко дълбоко! С наслаждение ще послушам и аз.

- А ето това не ви съветвам да правите. По-добре си тръгвайте веднага. Тук сега ще започне да се стреля.

Брюсов побледня и кимна. Повече не си казахме и дума; когато трионът заглъхна и оня във фрака си обу чепика, Брюсов стана и се вдигна на естрадата.

- Днес - каза той - вече говорехме за най-новото изкуство. Сега тази тема ще продължи поетът Фанерни - той не се стърпя и облещи очи: - Хмм... не го бъркайте, моля, с хартиено тигърче и войниче оловно... хм... поетът Фанерни, който ще представи революционна поезия. Моля!

Той се спусна бързо в залата, виновно ми се усмихна, разтвори ръце, подхвана слабо съпротивляващия се Толстой и го повлече към изхода; в този момент приличаше на пенсиониран учител, който тегли на каишка зад себе си непослушен и глупав вълчак.

Качих се на естрадата. В края й стоеше забравена кадифената табуретка, което много ми се пригоди. Вдигнах ботуша си на нея и се вгледах в притихналата зала. Всички лица, които виждах, сякаш се сливаха в едно лице, едновременно нагло и подмазващо се, застинало в гримаса на раболепно самодоволство, и то без капчица съмнение бе лицето на старицата - лихварка, превъплътила се, но жива както и преди. Недалеч от естрадата седеше Йоан Павлухин, дългокос урод с монокъл; до него пъпчива дебелана с огромни червени панделки в шарените й коси дъвчеше пирожка - изглежда тъкмо тя бе комисарят по театрите мадам Малиновская. Колко ги ненавиждах всички тях в тая дълга секунда!

Измъкнах маузера от кобура, вдигнах го над главата си, окашлях се и по предишния си маниер, гледайки безизразно напред и съвършено без никаква интонация, правейки само кратки паузи между катерните, прочетох стихотворението, което написах на чекистката бланка:

РЕВВОЕНСОНЕТ

Другари бойци! Скърбиме безмерно.
Злодейски убиха другаря Фанерни.
И вече го няма в извънредния комитет
този болшевик, най-стар и заклет.

Стана така. Той идеше от очна ставка
и цигарка се спря да изпафка,
тогава контрареволюционният офицер
измъкна пищов, на прицел го взел.

Другари! Екна изстрел от маузера
и куршумът жилна другаря Фанерни по челото.
Посегна си той към пазвата,
олюля се, затвори очи и - ритна кросното.

Другари бойци! Да сплотим редове, да изпеем нещо във хор
и да отвърнем на бялата сволоч с революционен терор!

С тези думи аз стрелях по полилея, но не уцелих.

Но пък веднага вдясно от мен се разнесе друг изстрел, полилея се пръсна на парчета и аз видях до себе си Жербунов, който презареждаше затвора. Той даде от коляно още няколко изстрела в залата, където вече крещяха, падаха на пода и се криеха зад колоните, а после от кулисите излезе Барболин. Той се приближи, залитайки, до края на естрадата, зарева и метна в залата бомба. В залата лумна бял огън, разнесе се страшен грохот, преобърна се маса, и в настъпилата тишина някой учудено изохка. Възникна неловка пауза; за да я запълня някак си, стрелях на няколко пъти в тавана и изведнъж отново видях странния човек в тъмната гимнастьорка, който си седеше невъзмутим на масата, сърбаше от чашката и май се усмихваше. Почувствах се глупаво.

Жербунов гръмна още веднъж в залата.

- Да се прекрати! - викнах аз.

Жербунов измърмори нещо от рода “малък си да ми нареждаш", но все пак преметна винтовката през рамо.

- Тръгваме си - казах аз, обърнах се и минах зад кулисите.

Някакви хора, стоящи зад тях, при нашата поява се разбягаха в разни посоки. С Жербунов минахме по тъмния коридор, завихме на няколко пъти и като отворихме вратата на черния изход, се озовахме на улицата, където отново се хвърлиха да бягат от нас. Запътихме се към автомобила. След задухата в задимената зала чистият мразовит въздух ми подейства като изпарения на етер: главата ми се завъртя и до смърт ми се прииска да заспя. Шофьорът, покрит с дебел пласт сняг, седеше все така неподвижно на предната седалка. Отворих вратата на купето и се обърнах.

- А Барболин къде е? - попитах аз.

- Ей сега, - каза ухилено Жербунов - има една работа.

Вмъкнах се в автомобила, отпуснах се на седалката и в същия миг заспах. Събуди ме женско пищене, и аз видях Барболин, който носеше на ръце отбраняваща се като на картина девица в дантелени гащички и изхлузена на една страна перука с опашчица.

- Помести се, другарю - каза ми Жербунов, влизайки в купето - попълнение.

Поместих се към стената. Жербунов се наклони към мене и с неочаквана топлота в гласа ми каза:

- А аз в началото не те разбрах, Петка. Душата ти не видях. А ти си юнак. Хубава реч каза.

Нещо измърморих и отново заспах.

През съня до мен долиташе женски кикот и скърцане на спирачки, мрачните псувни на Жербунов и змийското съскане на Барболин - изглежда те спореха за тази нещастница. После автомобилът спря. Вдигнах глава и видях пред себе си размазаното и неправдоподобно лице на Жербунов.

- Спи, Петка - прокънтя лицето - ние тука слизаме. Да си поговорим с кумеца. А тебе Иван ще те закара.

Погледнах през прозореца. Стояхме на Тверския булевард, до къщата на градоначалника. Бавно падаше едър сняг. Барболин и треперещата полугола жена бяха вече на улицата. Жербунов ми стисна ръката и излезе. Колата потегли.

Изведнъж остро почувствах самотата и беззащитността си в този премръзнал свят, чиито жители искат да ме пратят на Горохова или да смутят душата ми с магиите на тъмните слова. Утре сутринта, помислих си, трябва да си пусна куршум в челото. Последното, което видях преди окончателно да пропадна в черната яма на безпаметността, бе покритата със сняг решетка на булеварда - когато автомобилът завиваше, тя се оказа съвсем близо до прозореца.

[Край на Първа глава]

© Виктор Пелевин
© Димитър Събев, превод
=============================
© Електронно списание LiterNet, 15.04.2001, № 4 (17)