Уилям Дийл

web | Хулигани

Разстрелът в Сейнт Бока Гомес бе привлякъл повечето от хулиганите, а останалите бързаха насам. Само Акулата Ланг и Луис Каубоя не можаха да почетат празненството. Дръпнах се малко настрани със Стик, докато се съберат останалите.

- Да има нещо ново за Нанс и Чевос?

- До този момент нямаме нищо за Нанс - изрече той със съжалителен тон. - Нямаме никакви новости, но Акулата Ланг е заел здрава позиция в крайбрежния квартал, където живее Чевос.

- Чудя се защо ли Стизано не е бил на помена?

- Беше. Само че си тръгна рано с антуража, предполагам, за да хване филма.

Това автоматически правеше Нанс кандидат номер едно за авторството. Трудно ми беше да скрия радостта си.

Следващият хулиган който пристигна, беше Чарли Едноухия, както винаги в туидовия си костюм, макар че си беше сменил ризата и вратовръзката с пуловер с висока яка.

- Господи, каква каша! - беше първата му реакция.

- Огледай другия край на парка - обади се Калахън.

- Защо? - запита Чарли. - Там гледката по-впечатляваща ли е от тази?

- Огнева позиция - изрече Калахън в телеграфния си стил.

- Имаме си и свидетел, който мисли, че е видял някаква кола - добави Салваторе.

Чарли обърна гръб на полицейските величия пред кинотеатъра и каза:

- Да се махнем от предната линия, господа. Имам няколко важни новини, които не бих искал да станат достояние на трудовите масите.

Дъч ни поведе към щанда за хотдогове, където си поръча две порции гарнирани обилно с чили, краут, горчица и кромид лук. Останалите се задоволихме с кафе, способно да отрови и кашалот. Чарли Едноухия си поръча чай. Дръпнахме се надолу по улицата да си почешем езиците.

- Дотук всичко е като в мъгла - обобщи той. - Никой не знае нищо, никой нищо не е чул. Прочесах хотелите на Стрип, прекарах следобеда на хиподрума, и не видях никого, който да ми запали червената лампичка. Надух рога и проверих мрежата...

Той започна да изброява на пръстите си.

- Ню Орлийнс, Ню Йорк, Синсинати, Детройт, Сейнт Луис, Лас Вегас, Лос Анджелиз. Навсякъде ми се изсмяха на въпросите. До тази минута мога да си заложа пенсията, че в града няма никакви "чужди дула". Или че поне няма такива, отговорни за нашите случаи.

- А може би е най-добре да си седнем на задниците и да изчакаме само ден или два още - предложи Салваторе. - После няма да остане никой и вече можем да си отдъхнем.

- Ако тия тайнствени юнаци бяха външни хора, които искат да изтласкат местните и да заемат местата им, все някой щеше да е подочул - каза Чарли Едноухия. - Тая информация се движи по-бързо от клюките на сватбата дали булката е девствена или не.

- Някои от местните ти хора нямат ли някаква идея защо се прави това? - запита Дъч.

Чарли поклати глава.

- Не, но вестта вече се е разнесла навсякъде. Семейство Талиани, или поне това, което е останало от тях, са много изнервени. Очевидно и те са на тъмно.

Дъч се дръпна от групата и застана на бордюра, клатейки яростно глава, после изведнъж се обърна и запокити чашата си с кафе в стената.

- Каква отвратителна компания от scheiss kopfes - изръмжа той, - начело с мен. Дванайсет души! Бяхме закачили опашки на всички, и всички гръмнати под носа ни!

Безсилието струеше от него подобно на аура. Той се извърна и ме огледа; очите му блестяха гневно зад стъклата на очилата.

- Мамичката му мръсна, дяволски съм объркан, ако искаш да знаеш. - Това беше един от редките случаи, когато го бях чувал да ругае, без да използва немския.

- Не го вземай толкова лично - посъветвах го аз. - Тия хора имат далеч по-голям опит в опазването на кожите си отколкото ти или аз. Не е наша вината, че не могат да се опазят.

- Виж, шефе, страшно съжалявам - обади се Чарли Едноухия, - но все пак имам едно малко утешение за теб. Не знам дали има връзка с нашата работа или не, но един мой познат образ е в пласьорския бизнес. Той казва, че повече от месец вече кокаиновият пазар е ошушкан до шушка, но въпреки това местните наркомани вече танцували по улиците. Било се разчуло, че се виждал вече краят на засухата.

- И Хари Несбит го спомена - обадих се аз.

- И кога ще се развихри тоя бял ураган? - запита Дъч.

- Съвсем скоро.

- Тоя педал знае ли кой е доставчикът?

- Аз бих се въздържал да ги наричам с такива обръщения - възрази Чарли Едноухия. - Някои от тези хора изпитват истинска гордост, че работят за мен. Това за тях е все едно обществена работа.

- Чарли, всички канарчета пеят на един глас. Знае ли той е кой е дистрибуторът или не?

- Познава само уличния си доставчик.

- Искате ли да предположа нещо? - предложих. - Брониката. Това е негова игра.

- Има смисъл - каза Стик. - Освен ако не е Грейвз Дългоносия.

- Носа не се докосва до "твърда" дрога - обади се Муфалата Хлапака.

- Времената се менят - възразих. - Това място вече е узряло и все някой трябва да протегне ръка, за да откъсне узрелия плод.

- Не че го защитавам - отвърна Хлапака, - но той е просто един натруфен негър, дребен тарикат. Просто не се занимава с тежки наркотици, човече. Не е в неговия стил.

- Да имате представа за какви количества става дума? - намеси се Дъч в спора ни.

- Носят се различни слухове. Бих казал петдесет килограма, чисти.

- Gemutlich! - изруга полугласно Дъч.

Салваторе подсвирна.

- Тук наистина ще се направят добри пари - каза той.

Чарли Едноухия измъкна джоба на ризата си малък и тънък калкулатор и започна да пресмята.

- Я да видим сега. Сто и десет фунта стока, която вероятно ще я разредят до най-малко шест, по вероятно осем към едно. Това прави осемстотин фунта, или приблизително тринадесет хиляди унции, или някъде към триста хиляди грама. За цена осемдесет долара на грам всичко ще възлезе на двайсет и четири милиона долара.

Разговорът ни секна почти за цяла минута. Накрая Стик наруши тишината.

- Е, това ще стигне да покрие вноските за старата кола.

Дъч пак се обърна към мен.

- Ти си единственият сред нас, който познава добре тези хора - каза той. - Мислиш ли, че са способни да си прегризат гърлата за двайсет и четири милиона?

- По дяволите, аз бих им прегризал гърлата за двайсет и четири милиона, Дъч. Въпросът тук е, има ли това някакъв смисъл? Моят отговор е, че няма. Та седмичният им оборот е по-голям от това число.

Салваторе допълни размишленията ни.

- Съгласен съм. Това би могло да се случи, ако има някакви разногласия за територия, някой от фамилията да има зъб на друг, някакви лични сметки. В такъв случай би било възможно. Но да си прерязват гърлата заради някаква дрога, не, просто не мога да ги видя в такава светлина. - Той яростно разтърси глава. - Това дори не е възможно.

- Значи сме пак там, откъдето тръгнахме, плюс още пет пресни трупа - обобщи Дъч.

- Разбира се, ще продължа да ровя - обеща Чарли Едноухия, и се отдалечи към другия край на парка заедно със Салваторе и Калахън да огледат за евентуални следи от колата.

Десет минути по-късно се върнаха. Чарли застана с ръце пъхнати дълбоко в джобовете на сакото си, олюлявайки се леко на пети. След една добре издържана драматична пауза той произнесе:

- Много е вероятно нападението да е извършено от другия край на парка. Открихме нещо, дето може да мине за следи от автомобилни гуми. В действителност този някой изглежда е намотал брезент или някакъв друг подобен плат около гумите, така че да не оставят никакви идентифициращи следи.

- Колко е разстоянието от там до киното? - запита Дъч.

- Приблизително осмина - каза Калахън и когато усети въпросителните ни погледи върху себе си, добави: - Една осмина от миля, някъде към двеста ярда, плюс минус няколко фута.

- Една М-16 с телескопичен прицел би могла да свърши добра работа - обади се Стик.

- Успокояваща мисъл - произнесе Дъч.

Дръпнах Калахън малко настрана и му казах за играта в хотел Брейкърс и как Тибидо олекнал с петнайсет бона.

- Интересно - каза Калахън. - Дисъуей утре ще бяга, двайсет, трийсет към едно, утре. Вали, конят печели, Тибидо може да купи Брейкърс.

- Знаеш ли, утре мога да дойда на надбягванията - казах.

- Задната врата, един часа. Чакам десет минути. - И той се върна при останалите.

Дъч се приближи.

- Дванайсет души пречукани под носовете ни - изрече той, - и всичко, което сме постигнали до момента, е било да осигурим алиби на всички заподозрени, които са ни под ръка... най-малкото поне на тези, които са още живи.

- Всички с изключение на един.

- И кой е той? - запита Дъч.

- Нанс Турчина.

- Ти наистина си като развалена грамофонна плоча - каза той и се отдръпна при Хлапака и Сапата. Погледнах часовника. Беше дванайсет и половина. Повиках Стик.

- Какво ще кажеш да му пийнем по едно преди лягане? - предложих аз.

- Няма проблеми. Искаш ли да се срещнем в хотела?

- Ходил ли си някога в една кръчма на има Касабланка?

Той извъртя очи.

- Обиколил съм почти всички капани в тоя град - отвърна той. - В този специално не си струва да се връща човек.

- Ще вземем моята кола - казах аз, пропускайки покрай ушите си коментара му.

- Готово - повдигна рамене той. После подхвърли ключовете за колата си на Сапата докато отивахме към моя форд.

- Китаец, закарай ми бричката в Склада. Ще те помоля само да караш на втора и да не вдигаш над четиридесет, защото в противен случай ще се разпадне. - После се обърна към мен. - Хайде да тръгваме към зоопарка.

Скоро щях да разбера какво имаше предвид.

<<< || >>>

© Уилям Дийл
© Тодор Стоянов, превод
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 21.07.1999
Уилям Дийл. Хулигани. Варна: LiterNet, 1999

Други публикации:
Уилям Дийл. Хулигани. София: Бард, 1995.