Уилям Дийл

web | Хулигани

Когато се върнах в колата, заварих Хлапака седнал на предната седалка. Както току-що щях да открия, той беше философът на бандата хулигани.

- Какво ще кажеш да ме хвърлиш обратно в града? - запита той. - Не искаме да се загубиш или пък нещо по-лошо, пази Боже.

- Къде ти е камионът?

- Дадох го на Сапата - отвърна. - Той си остави велосипеда отзад.

- О, с удоволствие - казах, завъртайки стартера.

- Всичко мина добре - подметна той. - Не чух да има стрелба, така че явно двамата сте се спогодили.

- Горе-долу.

- Не си май много от сговорчивите - забеляза той.

- Това всъщност беше личен въпрос - обясних аз. - На времето бяхме близки с него.

- О!

- Откъде се пръкнахте двамата тук? - запитах.

- Това беше идея на Дъч. Каза на Сапата да те последва. Твърди, че останеш ли сам, и проблемите мигом се явяват. Аз пък следях Грейвз.

- Много мило от страна на Дъч.

- Хайде сега, не се впрягай. Влиза ли ми в работата да си пъхна носа какво правеше тук?

- На телохранителя на О'Брайън му се е дръпнало лайното от страх. Иска ескорт, за да се измъкне от града.

- Изпя ли нещо в замяна?

Изсмях се.

- Не съм много сигурен - казах. - Според него в семейството всичко било по мед и масло.

- И ти му повярва? - запита ме Хлапака.

- Разбира се. Вярвам също така в щъркела с бебетата и Снежната царица.

- Сигурно трябва да си бесен, да хвърлиш толкова много труд заради тая пасмина и накрая изведнъж да се натръшкат за нула време всичките.

- Не обичам убийствата - казах. - Без значение кои са убитите.

Той замълча за малко и после продължи.

- Завареният ми баща веднъж ми каза, че ако вземеш две цигулки, перфектно настроени, и засвириш с едната, другата също ще се отзове.

- Не ме ли бъзикаш нещо - казах аз, като се питах какво общо имаха цигулките с цялата тая мръсотия.

- Старият пръдльо беше пълен лайнар, - продължи Хлапака, - но свиреше на цигулка. Не че беше бог, но поне можеше да свири с шибания инструмент. А аз не можех, човече. Аз и цигулката, това беше война от пръв поглед. Но така или иначе, той имаше право за тази работа.

- Аха - коментирах, като се чудех какво ли му е на ума. И тогава той ми каза.

- Веднъж ми каза още едно нещо през живота ми, което не съм забравил, но на времето не чатнах нищо от думите му. Бях още дете тогава, по дяволите; едва по-късно ми стана ясно какво е имал предвид. Тогава място не можех да си намеря място от яд, че не мога да накарам най-добрия си приятел от онова време да вижда нещата така, както аз ги виждах. И тогава старецът ми каза: "Лошото с теб, дребосък - наричаше ме така, защото тогава наистина бях почти като въшка; и това също ме изнервяше доста по онова време - та лошото с теб, дребосък, е, че ти си мислиш, че всички останали трябва да виждат нещата такива, каквито ги виждаш ти." И тогава се протегна и се почеса по глезена. "Ето, кракът ме сърби. Това е реалността за мен. А твоят - не. Това е реалността за теб." Това е. И после пак забива глава в спортната страница на вестника. Разбираш, тогава съм на осем или девет години, кой да ти разбира от реалности и сърбящи крака. Даже си мислех, че нещо му се е развъртяла бурмата. Двайсет години по-късно съм по следите на онази отрепка във френския квартал, един юнак, три пъти лежал на топло, с обвинение по углавно престъпление; пипна ли го това копеле, и ще му изгният кокалите до края на живота в пандела. Само дето кучият му син винаги ми се изплъзва в последния момент, и все не мога да му скоча на врата. И си мисля, аз познавам този кучи син по-добре от всеки друг, защо не мога да му пръсна задника? И тогава една нощ се сещам за онова, дето ми го каза тогава старият пръдльо. Става ми ясно, че може би знам и кътните му зъби на тоя юнак, но не мисля като него, а само си мисля, че мисля като него, нали разбираш какво искам да ти кажа?

- И какво, пипна ли го накрая?

- Щях, само че за мой късмет копелето се простреля докато си чистело пистолета. Направо си изядох топките от яд. Инак нямаше вече къде да бяга. Така че си блъскам тиквата да вдяна какво става, като се мъча да мисля като онзи, дето чисти тая пасмина тук.

- И какво измисли? - полюбопитствах аз.

- Абсолютно нищо - отвърна той.

Въздъхнах. За момент се беше стрелнала надежда, че на Хлапака може да му е хрумнало нещо наистина интересно. Но той още не беше свършил.

- Не знам причината, разбираш ли - продължи той. - Щото ако куфалницата ми можеше да загрее защо го прави, щях да му пръсна задника. Или нейния задник. Знаеш ли, като си помисля, нищо чудно да е някоя фуста, не мислиш ли?

- Ами, - проточих - успеем ли да установим мотива...

- Не става дума за никакъв шибан мотив, човече - прекъсна ме той. - Става дума за това, какви бръмбари бръмчат в главата на нашия човек. И защо го прави. В живота няма логика, не разбираш ли. Това е мит. Истината е там, че няма нищо реално, а само си ги измисляме разните му там реалности. Това е същата работа, както и с крака - когато го засърби крака и ние зачешем нашите, тогава ще му скочим на врата.

- Добре - казах. - Засърби ли ме крака, мигом ще те повикам.

Той се изкикоти.

- Помисли си - препоръча ми той.

- И благодаря за подкреплението.

- О, няма за какво - отвърна той.

Пет минути по-късно фаровете ми откроиха на платното пред нас фигурата на Сапата. Двигателят на камиона работеше на място, а той ни махаше с фенерче. Натиснах спирачки.

- Хлапак, знаеш ли къде е Сейнт Бока Гомес, някъде в края на Оушънбай?

- Не.

- Тогава карай след мен. Но не се помайвай.

- Какво става, по дяволите? - изревах аз докато той се катереше обратно в кабината на камиона.

- Станало е ново клане - изкрещя ми той в отговор и камионът изрева изпълзявайки на платното. Беше лепнал червения буркан на покрива, а сирената пронизително виеше под предния капак. Не бях карал така откакто бях завършил колежа. През почти цялото време бях прегърнал кормилото.

Пътят до Сейнт Бока Гомес ни отне половин час. Излязохме на гърба на театъра, облян в зловещо сияние, което сякаш искаше да ни подскаже каква гледка ни очаква.

Тази специално бе привлякла най-голямата тълпа, която бях виждал до този момент, имаше най-малко една дузина полицейски коли, червени и сини буркани като луди се въртяха навред около нас, заливайки ни с призрачни светлини.

Едрите клечки се бяха скупчили в полукръг с приблизително петдесет ярда в диаметър пред кинотеатъра. Никой не смееше да прекрачи вътре в полукръга, дори и те. Няколко човека от отдела по убийствата разпъваха жълта предупредителна лента с надпис около перимeтъра на кинотеатъра и колата.

Ник Салваторе бе възседнал предния капак на колата си, захапал тънка пура, с вид по-тъжен и на хрътка изтървала заек. Дъч седеше напречно на предната седалка на колата си с крака протегнати върху улицата.

- Това е смешно - каза той, без да се обръща към никого в частност. После се огледа и продължи: - Да има още някой като мен тук, дето ще се скъса от смях, а?

- Какво, по дяволите, е станало? - запитах.

- Някой се е опитал да бие убийството от Деня на Свети Валентин - произнесе Дъч.

- И точно пред шибаните ми очи - допълни Салваторе, клатейки глава.

Дъч и той заклати глава.

- Последните четири дни донесоха години работа за гениите от отдела по убийствата. Ако наистина сме родени с късмет, следващото столетие може да открият загадката.

- Кой е този път? - обърнах се към него.

- Семейният човек - каза Дъч. - Нали така го наричаше. Един голям човек от семейството.

- Стизано?

- И още цял куп дребосъци около него. Салваторе е видял всичко. Той е свидетел, можеш ли да си представиш? Ей, няма ли някой да види колко е смешно всичко това?

Салваторе пропусна репликата покрай ушите си. Той изгаряше от нетърпение да започне отново разказа си.

- Направо няма да ми повярвате - каза той, произнасяйки много бавно и разчленено думите, сякаш го записваха на магнитофон, като сочеше интересните сцени докато описваше клането. - Стизано излиза от киното, аз съм някъде на стотина ярда от него, и изведнъж... сякаш някой разклати здраво земята. Изпопадаха като зрели круши. И в този момент става нещо, от което направо да ти настръхнат косите, човече. Не чувам нищо, нито виждам нищо. Най-силният шум, който долавям, е когато куршумите ги пронизват. След това се раздрънчаха стъклариите, касата, витрините. Велики Боже, направо ми се взе акъла.

Пред театъра лежаха пет тела; навсякъде беше посипано със счупени стъкла и всевъзможни натрошени късове. Няколко куршума се бяха забили в колата.

- Все едно е избухнала бомба - отбелязах.

- Беше като в някаква сюрреалистична картина - пригласяше Салваторе.

- Кои са останалите? - запитах, сочейки другите тела.

- Двама телохранители, шофьорът, и още един момък, когото съм виждал няколко пъти покрай Стизано - каза Салваторе.

- Един дребен и изсъхнал, сякаш пукнал от недояждане? - запитах аз.

- Точно.

- Казва се Мориарити. Беше главният телохранител на Стизано.

- Вече не е - отбеляза Салваторе с вече почти ликуващ тон.

Сцената беше зловеща като във филм на Фелини.

Стизано лежеше проснат по гръб, втренчен във фасадата на киното с усмивка на лицето и пура между зъбите. Черният му костюм беше буквално надупчен като решето от куршумите. Изглеждаше така, сякаш бясно куче беше разръфало гърдите му. Единият му телохранител се въргаляше на пет фута от него, прегърнал касата за билети в почти зародишно положение на тялото. Борсалиновата му шапка се бе килнала върху лицето. Телохранителят, когото си го спомнях навремето като чикагски гангстер на име Мани Мориарити, понастоящем известен вече като мъртвия Пан Мориарити, се бе отпуснал на колене върху стената на кинотеатъра, с дясна ръка пъхната под сакото му, и с единственото си изражение на лицето. В челото си имаше забити два куршума, един под дясното око, а гръдният му кош беше отворен за оглед. Другият телохранител с фигура на културист беше захлупил лице върху земята и ръце под тялото си, сякаш стискаше семейното съкровище. Шофьорът бе успял да се измъкне от колата и да я заобиколи, като бе останал там седнал, сграбчил с две ръце опитващите се да заживеят собствен живот вътрешности. Не беше успял да ги спре, но това вече нямаше никакво значение. Беше мъртъв като останалите.

Дребният италианец вече привършваше разказа си когато Стик пристигна с нажежен до пръсване ауспух, оставяйки след себе си димна завеса по цялата улица. Погледна сцената на престъплението и запита:

- Хей, тук да не са давали безплатна кльопачка?

- Съвсем си изкукуригал - каза Дъч. - Не виждаш ли, че имаме петима мъртъвци.

- Разкошна нощ - възкликна Стик.

Салваторе повтори историята си и на Стик и после посочи към парка от другата страна на улицата.

- Изглежда, стреляха оттам. И, ааа...

- Какво "ааа"? - запита Дъч.

- Ще ви прозвучи малко налудничаво.

- Щях да усетя, че нещо не е наред, ако не звучеше така - кимна изтощено Дъч.

- Добре, както и да е... Не мисля, че... съдейки по начина, по който падаха тези хора... не мисля, че... или по-скоро си мисля, че това беше само едно оръжие.

- Едно оръжие е направило всичко това? - възкликна Дъч. - На мен ми изглежда повече като битката при Бълж.

- Знам. Но виждаш ли,... аа,... те се натъркаляха един след друг като в редица, бим-бам-бум, ей-така, все едно мишени в някое стрелбище, шофьорът си получи пръв порцията, ето го. После двамата стрелци, после главния телохранител... как се казваше?

- Мориарити? - подсказах аз.

- Мортус Мориарити - повтори Дъч и сподави зараждащия се в гърлото му кикот.

- Да, той, и накрая Стизано. Дъч, това беше някакво много странно оръжие. Изчушка ги всичките само за някакви си десет секунди!

Стик се бе привел над Стизано, сочеше с пръст и си мърмореше нещо под носа. След малко се изправи, клатейки глава.

- Наброих осем дупки в Стизано, може да има още. Само го вижте, той дори още не е разбрал къде се намира. Педалът продължава да си пуши пурата и да се хили, сякаш нищо не е станало.

Стик се изкикоти с някакъв неудържим кикот, който за миг сепна Дъч, само че той не се разкикоти, а се разсмя, а след миг смехът му прерасна в грохот. Салваторе не издържа и се включи във веселието, а след миг още преди да усетя, и аз се присъединих към тях. Колкото повече се мъчехме да се овладеем, толкова по-бурен ставаше смехът ни. И така се смяхме до припадък до момента, в който пристигна шефът на полицията.

Шефът Уолтърс имаше най-малко петдесет паунда наднормено тегло, налети с кръв очи и зачервен нос, изпълнен със спукани капиляри, а вратът му беше поне два номера по-голям от яката на ризата му. Имаше вид на човек, склонен да се поти лесно.

- Трябва да съм изтървал май веселбата - изръмжа той тежко с гласа на мъж с наднормено тегло, изпълнен с уханието на бърбън. - Какво толкова му е смешното, по дяволите?

- Трябваше да бъдеш тук, Хърб - изцеди Дъч.

- Очевидно ти не си бил - отвърна Уолтърс. - Може би ще е по-добре да разговаряме сутринта за това.

- Можем да разговаряме още сега - изрече Дъч със зле прикривано раздразнение в гласа си.

- Точно сега мисля, че е по-добре да се присъединя към хората си - каза Уолтърс, натъртвайки на "моите".

Дъч спаси скандала като ме представи на Уолтърс, заработвайки ми едно влажно и вяло ръкостискане.

- Явно Дъч не се отказва от ничия помощ, а, Джейк? - запита той.

- Не е ли по-добре да отидеш при момчетата от отдела по убийствата и да им изнесеш лекция - посъветва го Дъч.

- Ако ти потрябва някакво помощ, Килмър, само вдигни телефона. Аз отговарям лично на всички повиквания.

- Това е прекрасно - обадих се.

- Поне не можете да кажете, че градът ни е скучен, нали, Килмър? - проговори той с изненадваща жизнерадост докато се отдалечаваше.

Започнах да се чудя дали цялата шибана полиция в този град не беше наета от някаква психиатрия за стари ченгета.

- Е, вече получи представа за нашия шеф, и можеш спокойно да го забравиш.

- Дванайсет куршума в Стизано и тоя момък с шапката - провикна се Стик, връщайки се към доброволната си задача - преброяването на куршумите в жертвите.

Последен пристигна Калахън, облечен в елегантен сив костюм с жилетка и роза на ревера. Излезе от колата си и се огледа наоколо. Не коментира нищо. Докато брояхме дупките от куршумите и се почесвахме по главите, той изчезна в парка и се върна след пет минути с един брадясал и мръсен до неузнаваемост субект. Алкохолният му дъх можеше да се долови и от отсрещната страна на улицата.

- Никой да не пали цигара - изкомандва Салваторе при приближаването им.

- Видял нещо - изрече Калахън в обичайния си телеграфен стил.

Пияницата подсмръкна няколко пъти, после си избърса носа с опъкото на ръката.

- Не искам никакви неприятности - измърмори той.

Дъч се приведе над него с ръце дълбоко в джобовете и увиснал незапален Камъл в ъгълчето на устата си.

- Чуй ме добре какво ще ти кажа - започна той. - Не си ли изпееш и майчиното си мляко, ще имаш повече неприятности и от запечена гъска.

Нещастникът го изгледа с оскърбен вид, докато постепенно замътеното му съзнание не осъзна факта, че се бе превърнал в център на вниманието. И изведнъж запя като сврака.

- Бях в парка близо до езерото, разбираш ли, и си нанках на една пейка, когато изведнъж, разбираш ли, чувам нещо да щрака. Все едно, че ми тракат зъбите. - Той се поколеба, преди да се разсмее, но смехът му бързо премина в най-жестоката кашлица, която някога бях чувал.

- Давай, момче - подкани го Дъч. - Дотук се справяш добре. Само да не си изкашляш дроба преди да си изпял цялата песен.

Замътените очички на скитника изведнъж пламнаха с изненадващ блясък.

- А какво ще получа в замяна? - запита настойчиво той. После се огледа наоколо и запита: - Някой да почерпи един тютюн?

Стик му подаде цигара, подкрепяйки ръката му докато я запали.

- Как се казваш? - запита го той.

- Дж. У. Гътман - произнесе гордо скитникът. - Приятелите ми викат Чорапа.

Той се ухили и посочи към краката си. Нямаше обувки, а пръстите на краката му весело шаваха през дупките на чифт разръфани чорапи, които на времето може би са били бели.

- Добре, Чорап, а сега да продължим. Значи ти си кютеше на любимата си пейка там и в един момент чуваш нечии зъби да тракат - каза Дъч.

- Така звучеше. - И той пльокна няколко пъти с език в беззъбата си уста. - Тик-тик-тик-тик, ето така.

- Превъзходно - простена Дъч, извъртайки очи.

- И в този момент всички лампи пред киното започнаха да се пръскат. Също като фойерверките на Четвърти юли. - И той пак се задави в кашлица, оставяйки изречението недовършено.

- Видя ли нещо? - запита го Дъч.

Скитникът си пое дълбоко дъх и въздъхна.

- Нали това се мъча да ви обясня... да, видях една кола.

- Къде?

- На Пеликан Авеню, отиваше към брега.

- Каква кола?

- Ами, просто кола. Те всички си приличат.

- Забеляза ли какъв цвят беше? - запита Дъч.

- Ами, такова, беше тъмна на цвят.

- Verdammt - изруга Дъч.

- Черна ли беше? - намеси се Стик. - С две врати, с четири?

- Нали ви казах, че беше тъмно. Може да е била и ... - Той спря и се замисли за няколко секунди. - Синя, нали така? Нали разбирате, там в тъмното, разбираш ли, може да е била и синя. Може и тъмно зелена...

Той се сгуши в раменете си, закашля се и се разтрепера целият. Нещо под купчината парцали, които бе навлякъл, упорито го убиваше.

- Някой да се сеща какво му е на ума? - запита Дъч.

- Може би си мисли, че това е някакъв тест - предположи Салваторе.

- Има и още нещо - обади се Дж. У. Гътман след като успя да възстанови дишането си.

- Не ме карай да те моля със сълзи на очи - произнесе Дъч.

- Имаше смешни колела.

- Смешни колела - повтори Дъч.

Гътман енергично закима.

- Точно така.

- И какво представляваха тези смешни колела? - запита Дъч и после се извърна към мен. - Тоя стар пръдльо почва да ме кара да се чувствам като някакъв клоун - прошепна ми той.

- Големи кръгли колела. Чух ги... шляп-шляп-шляп, хей там, по Пеликана.

- Какви ги дрънка тоя, по дяволите? - запита Стик.

- Направо ме убива - каза Дъч. - Кръгли колела, а, Дж. У.?

- Парап, парап, парап. Така звучаха.

- Може би е бил някой с плоски подметки? - предположих аз.

Чорапа се ухили широко, като човек внезапно хипнотизиран от любимите си звуци тик-тик-тик и парап-парап-парап.

- И това ли беше всичко? - процеди Дъч.

- Беше тъмно - изскимтя Дж. У. Гътман.

- Знам, че е било тъмно - изръмжа Дъч.

Дребният човечец се сви.

- Пет човека пречукани под носа ни и най-добрият свидетел, който можем да изровим, е едно изкукуригало пиянде - каза Дъч, клатейки глава. - Върви си на пейката, мистър Гътман.

- Чорапа.

- Чорапа. - Дъч понечи да тръгне, но Чорапа го сграбчи за ръкава. - Виж, шефе, к'во шъ кайш да ме окаушиш малко, а, такова, да ме пишеш за важен свидетел, а? Не съм хапвал нищо от деня на Бръшляновия лист.¹

Дъч извади десетарка и махна на един от патрулните полицаи.

- Заведи го в оная закусвалня и му купи нещо за ядене, като останеш с него докато не го погълне.

- Аз ли? - запита полицаят, не вярващ на ушите си.

- На кого мислиш че говоря, на Господ ли? - изръмжа Дъч. - Изпълнявай и толкова.

- Слушам.

И той тръгна теглейки Гътман със себе си.

- Шефе?

- Какво има пак?

- Мога ли да получа и пакет цигари?

- Вземи му и пакет цигари - обърна се към полицая Дъч.

- Да, сър.

- Господ да те благослови, имаш златно сърце - издума Сокс и протегна ръка. Дъч в ужас се отдръпна.

- Махни това нещо от мен - изстена той към Сокс и после се обърна към полицая. - Накарай го да си измие шибаните ръце преди да се нахрани, защото инак ще се отрови.

Салваторе и Калахън се върнаха.

- Прочесахме парка. Нищо. - изрече Калахън с обичания си пощенски стил.

- Трябва да е била колата - допълни Салваторе.

Стик бе застанал от другата страна на улицата, близо до входа на парка, и гледаше към фасадата на киното. Той ни махна и ни посочи нагоре. Неоновата реклама беше пръсната като всичко останало отпред. Висяха множество жици, които ядовито съскаха и пускаха искри. Повечето от буквите бяха пръснати.

Останалите здравни оформяха думата С... БО... ГОМ.

<<< || >>>

БЕЛЕЖКИ:

1. Денят на Свети Патрик - националният празник на Ирландия. - Б. Пр. [обратно]

© Уилям Дийл
© Тодор Стоянов, превод
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 21.07.1999
Уилям Дийл. Хулигани. Варна: LiterNet, 1999

Други публикации:
Уилям Дийл. Хулигани. София: Бард, 1995.