Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
Каталози
:. По дати : Март  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook! Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Сравни цени с Книгосвят във Facebook! Книгосвят - сравни цени на книги
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

12. РЕТРОСПЕКЦИЯ: ВИЕТНАМСКИ ДНЕВНИК. ПРИСТИГАНЕ

Уилям Дийл

web | Хулигани

Първите десет дни: Изпратиха ме като попълнение. Изкарах в частта за попълнения в залива на Кам Ран близо десет дни преди да ме изстрелят в щаба на Трети корпус, и оттам във Фу Бин, където намерих частта си. Само преди пет седмици съм изкарал школата за специализирани пехотни части, абсолютно бос съм и ми треперят мартинките от страх.

Да си призная, когато летях към Кам Ран, погледнах надолу и ми си видя страшно красиво, искам да кажа стори ми се много красиво място, само дето тази зелена джунгла е плъпнала навсякъде и навред зяпат оголени от минохвъргачки петна. Все едно раят се е превърнал в ад.

Докато чакам в Кам Ран да ме придадат към някоя бойна част, сближавам се с оня картофен фермер от Небраска, дето му викат Картофа, щото нали там копаят картофи и други такива. Това не му харесва особено, но си трае. Добре че бяхме двамата, защото, нали знаете, всички новодошли гледат да си намерят дружки, така че през цялото време си плямпахме колко хубаво било в Цивилизацията, имам предвид в Щатите. Само дето на тоя Картоф не ще да му минава шубето. Целият трепери и се тресе. После го изстреляха на бойната линия, и след това се запознавам с оня момък от Уискънсин, дето му остават само още два месеца служба, измъкнал се от предната линия за два дни, за да види ранения си брат в болницата. Срещнахме в оня жалък прихлупен навес дето му викат бар. Първо се мъчех да заговоря малко един сержант, но той само ме изгледа с ония мъртвешки очи, наистина ви казвам, същински парчета въглен, никакво чувство, съвсем празни. Същинско страшилище. Та казвам му аз "здравей", а той само ме изгледа, стана и си излезе, и в тоя момент оня момък от Уискънсин, дето седеше срещу мен, издухва пушека от дробовете си и казва:

- Той е СРБЧ, те не са много общителни.

А аз го питам:

- Какво е това СРБЧ?

А той ми вика:

- Господи, от колко време си тука?

- По-малко от седмица - отвръщам аз, а той казва:

- По-дяволите, какво те чака - и само клати глава, но не казва нищо повече за СРБЧ; едва по-късно научавам какво означава това.

И така, той се измъкнал от предната линия да види брат си, само че се оказва, че е тук от три дни, но още не го бил посетил в болницата, и когато ги питам защо, той казва:

- Не ми стискаше.

Накрая след две бири успявам да го увещая и да го съпроводя до болницата и оставам да чакам отвън, а през цялото време някакво момче пищи, та се къса. Целият настръхвам. Искам да хукна нанейде, само и само да не слушам повече, но няма да е хубаво, така че си кротувам, но след малко притискам с длани ушите си. И в тоя момент момчето от Уискънсин излиза разреван целият, направо в истерия, и ние се дърпаме малко встрани и сядаме до болницата, а момчето направо реве, та се къса. Но аз не го питам за нищо, защото вече се уча да не задавам въпроси.

Някъде пет минути след като сме седнали да изпушим по една цигара, един санитарен хеликоптер приближава и зависва на няколко сантиметра над земята, люкът се отваря и оттам изтърсват десетина човешки тела в найлонови чували, след което отново отлита. Не съм виждал мъртвец до този момент. Нещо ми прилошава, а момчето от Уискънсин само си седи така и зяпа найлоновите чували, докато накрая му казвам:

- Да се махаме оттук - след което се отправяме пак към оная съборетина, дето й викат бар, и правим по още две бири.

Момчето вече се надрънква здраво и накрая се разприказва. Ама толкова бързо, че думите не сварват да излизат от устата му.

- Господи, Боби ми казва "Божичко, как ще съобщя на Арлийн /така се казва гаджето му, Арлийн/, как ще й кажа, че съм останал без топки, а аз само си седя край него и си блъскам лавата, Господи, Боби, та ти си останал без всякакви крака! По дяволите, няма за какво да се тревожи, Арлийн се омъжи за някакъв тъпанар от големите клечки във фабриката за хартия по Коледа и никога не му писа или го потърси. Да не мислиш, че ще му го кажа? На тоя свят такива като Арлийн с лопата да ги ринеш, а той си има само две топки и два крака, а сега си няма ни едното, ни другото.

А аз си стоя така и го слушам, щото какво да му кажеш на това, не е ли така? А през това време стомахът ми се гърчи и се чудя кога ли ще избълвам. И тогава той се обажда:

- Какво ли е сега там, в цивилизацията? Дали наистина презират войниците?

А аз му казвам, че там никой не презира войниците, макар че веднъж видях една демонстрация както си бях в униформа, и една цяла тълпа ме наруга, сякаш съм отишъл по собствено желание във Виетнам.

Накрая успявам да отведа момчето от Уискънсин обратно в частта му накиснат до козирката и накрая той ми казва:

- Страх ме е да се върна у дома, тук пък умирам от шубе, а не ми стиска да се връщам у дома, по дяволите, те ще ме намразят до смърт заради Боби.

Повече не го видях, но сега вече знам какво искаше да ми каже, че ще го намразят за това, което се е случило на брат му. Човек направо може да развие параноя след време. И след време почваш да си мислиш, че всички в цивилизацията те мразят до смърт заради цялата история.

Или като онзи невъзможен образ от Мисисипи, с когото се запознах в Червения кръст. Той беше още по-лош случай. Пълно куку, нали разбирате, мъчи се да прави по сто работи наведнъж, сякаш не смогва да смъкне от гърба си бремето, и непрекъснато повтаря едно също, за деца и убийствата им.

- Какви деца? - питам го аз.

- Слушай - казва той и шепне, - никога не стреляй по воден бизон, чуваш ли? Убивай колкото си искаш жени и деца, но застреляш ли воден бизон, момчето ми, ще те пъхнат в дранголника да ти изгният кокалите там. - И се смее като побъркан. Смее се. После казва - Тука нищо няма смисъл. Понякога даже се чудя и се питам, ние добрите ли сме или лошите? Но само да запиташ някой офицер и ще те напъхат в психото. Вече не се моля. Много съм объркан, за да говоря на Господ. Прекалено много ми се е насъбрало да му казвам.

И така си бъбре повече от час, като клати глава през цялото време. И все шепне.

И когато най-сетне вече ме прикрепиха към водач, който щеше да ни отведе по бойните части, направо се почувствах щастлив. Това място беше по-лошо и от лудница. Тук в Кам Ран сигурно е така, защото тук ги разпределят всички новодошли и оттук си заминават оцелелите. Всички са малко или много побъркани. През цялото време все ти се иска да задаваш въпроси, но след време разбираш, че никой не може да ти отговори, така че какво да се тревожиш.

И така, ето ме и мене в това побъркано малко градче близо до реката, ако въобще може да се нарече градче, няма и пет минути откак съм пристигнал, и лейтенантът, който наглед няма и шестнайсет години, толкова е червенокос и луничав, казва се Кармоди, сяда и обръща две бири, след което казва:

- А сега ме слушай добре. Аз съм тук от осем месеца. Научил съм се какво да правя, така че когато ти кажа да правиш нещо, просто го прави както ти кажа, никога недей да спориш с мен, не ми казвай, че в цивилизацията не се правело така, просто само го прави и аз ще те върна здрав и читав у дома. Не ме ли слушаш, давам ти максимум две седмици, и после си мъртъв или ще си загубил нещо, дето после и да го намериш, няма да ти е от полза.

Мълча като риба и само слушам. Опитвам се да се овладея, но целият треперя.

- Имам няколко правила - казва той. - Още отначало, каквото и да стане, само ме следвай. Ако жълтите почнат да стрелят, само ме следвай. Не говори, не викай на никого. Падна ли, падаш и ти. Намираш си камък или някой мръсна локва или някое оризище и се заравяш в него. Изчезваш от хоризонта му. Ударят ли те, не викай и не мърдай. Направиш ли го, мъртъв си на секундата. Лягаш и замираш, после все някой ще те прибере. А това е последното ми правило - не изоставяме никого. Мъртви или живи, подразделението се изнася комплект.

Толкова бях уплашен, че чак стомахът ме заболя.

- Тия от Виетконг си ги бива, и то много - казва той. - Не слушай никого, дето ти дрънка, че били кръгли нули. Забрави всички дивотии, с които са те тъпкали по време на обучението. Тук са се окопали в тунели, дълги цели мили. Под земята имат цели щабове, а не някакви нещастни дупки, дето можеш с една граната да ги засипеш, те просто излизат на петдесет ярда зад гърба ти и задникът ти да му мисли. Тия мръсници са способни да се вмъкнат в селото и да се стопят като призраци. Ние, разбира се, не се правим на герои, викаме помощ от въздуха, и оставяме момчетата от хеликоптерите да го изгорят до основи. И тогава се придвижваме напред. Такава ни е работата, разучаваш и унищожаваш. Щото не го ли направиш, теб ще те проучат и ще те унищожат.

Спомням си каква мисъл ми се въртеше тогава из главата, няма вече майтап, почва се. Господи, само след пет минути вече ще се стреляме наистина.

- Да има някакви въпроси? - пита ме той.

Клатя глава.

- Добре дошъл на война - казва той.

 

 

13. КАМЕННИЯТ ТИТАН

Прекосихме целия град докато стигнем до една кръчма с изглед към реката в Дюнтаун. Дъждът беше спрял и реката димеше под топлия южен вятър, който бе довял дъжда. Старинни тухлени сгради, забулени в мъгла, построени един Бог знае преди колко години, заобикаляха отвсякъде кръчмата, също като стражи охраняващи района на пристанището от Фронт Стрийт и Стрип, а историята се вихреше около нас в мъглата докато завивахме по една тясна уличка покрита с калдъръм, която извеждаше от Бей Стрийт на брега на реката.

Усетих ледения дъх на призраците по врата си. Невидими знаци забулени в мъглата, поскърцваха под напора на вятъра. Неясните очертания на един товарен кораб плъзнаха покрай нас на не повече от двадесетина ярда, а сирената му прокара пътя към морето.

Това беше онзи Дюнтаун който пазех в спомените си.

Дуумстаун изглеждаше отдалечен от него на хиляда светлинни годишни.

Кръчмата на Мил представляваше една продълговата и тясна сграда на Ривър Стрийт, обърната към реката. Менюто беше изписано с тебешир върху една зелена дъска в единия край на залата, а между нея и входната врата имаше около двадесетина маси и сепарета. Седнахме близо до входа. Дъч вдигна менюто и примижа през очилата си.

- Печеното пиле е вълшебно; също и яхнията. Всички ястия със зеленчуци са превъзходни - заяви той докато изучаваше листа.

Той си поръча печено пиле, три задушени зеленчукови ястия, допълнително блюдо с картофено пюре и сос от печено месо, още една яхния, и два десерта пудинг от тапиока. Получих сърцебиене докато го слушах как дава поръчката си.

Двамата със Стик си поръчахме човешки обяд.

- Мисля, че мога да изключа Носа от списъка на заподозрените - заяви Дъч, нахвърляйки се върху гаргантюанския си обяд.

- Защо? - заинтересувах се аз.

- Просто не е в неговия стил. Когато Носа излезе от панделата след кратката си почивка там, веднага се залепи за Чери Макджий, и го гръмна посред бял ден; Макджий тъкмо си излизал от една банка на Бей Стрийт. Било пълно с хора наоколо, но не засегнал никого, освен Макджий и един от неговите горили. А тук имаме убита жена.

- Може да е станало грешка - възрази Стик.

- Защо не сте прибрали още Грейвз? - попитах аз.

- Нямаме доказателства. Бях поставил двайсет души наоколо когато го е гръмнал, и въпреки това пак не можаха да го разпознаят при очната ставка.

- Двадесет и двама - поправи го Стик.

- Бил е нахлузил чорап на главата, а колата, с която направил номера, била откраднал само половин час преди това от един паркинг. Не можахме да докажем абсолютно нищо. Когато си тръгваше, малко остана да се посере от смях.

- И въпреки това Носа ми се нрави - обади се Стик.

- Защо? - запитах.

- Защото не се бои от никого. Един негодник сам против всички останали.

- Направо му свалям шапка, че е още цял - изрече Дъч между два залъка.

- И така, докъде стигнахме? - заинтересувах се.

- До никъде - каза Стик.

- Да ви кажа право - добави Дъч, - като си мисля, ами че ние имаме поне стотина потенциални извършители, които можем спокойно да приберем по този повод.

- Доколкото знам, убийствата май не бяха в твоя ареал - забелязах.

- Е, никой не може да забрани на човек да размишлява. А и освен това, докато Лънди и нещастниците му се доберат до нещо, ние отдавна вече ще пътуваме в инвалидни колички. Това недоразумение ползва карта за пътя всеки път да намери задника си, когато го сърби.

- Моите заповеди са повече от ясни - произнесох аз. - Сиско обеща да ме обеси на Вашингтонския монумент ако само си позволя да се намеся в разследването на убийство.

- Е, никой не може да ни забрани да размишляваме.

- Като нищо можеш да изгориш някой транзистор докато пресяваш възможните извършители - казах аз. - Хайде да ги изброим: бандата на Талиани, или поне онова, което е останало от нея. Стизано, Логето, Брониката, Чевос...

- Ако е тук - вмъкна Дъч.

- Даа, ако е тук. После идва Лио Костело. Той е не само зет на Талиани., но той също така е и consigliere на цялата банда.

- Спокойно можеш да включиш и Коен - намеси се Стик.

- Та той трепери и от собствената си сянка - възразих аз и след като размислих, добавих: - От друга страна обаче, ако той осере счетоводните книги, цялата банда автоматично получава доживотна присъда комплект. Всички те имат мотив. От това се подразбира, че авторът е някой от фамилията.

- Дори и да не е така, тая вечер всички Талиани ще бъдат на тръни.

- След като вече ги няма Талиани, Стинето и Драганата, това означава, че старата гвардия практически е ликвидирана. Освен ако не броим Бръснаря.

- Като нищо могат да решат, че зад цялата работа се крие Носа - забеляза Стик. - И някое торпедо на Талиани с разгорещена кръв може да налети на някое от момчетата на Грейвз и току-виж пламнала триъгълна война.

- Ако дотогава не се изпотрепят едни други - възрази Дъч.

- По дяволите - изруга Стик. - Най-вероятно са двама наемни стрелци, които вече са на път за дома.

- Или пък двама китайски стрелци, които в момента са без работа - каза Дъч.

- Проклятие, може да бъде всеки, който ни хрумне - въздъхна Стик.

- Поради което и аз довършвам вечерята си и се прибирам в хотела - заявих аз. - Можем да дремем тук цяла нощ и да си блъскаме главите кой кого е застрелял. Нека да продължим сутринта на свежа глава.

Платихме сметката; Стик ни пожела лека нощ и си тръгна. Дъч ме откара до хотела. През целия път и двамата мълчахме.

Черната лимузина още беше паркирана под големия навес пред хотел Понс. На излизане от колата на шерифа обърнах внимание на номера: ST-1. Казах на Дъч, че ще видя какви съобщения има оставени за мен и му предложих да се срещнем в бара за едно последно питие преди лягане.

Сиско ме беше търсил по телефона; предадоха ми и един плик от хотела, запечатан, върху който името ми беше изписано особено грижливо.

Обадих се на Сиско, съобщих му данните за последните загуби в жива сила, като му казах, че подробностите ще ги научи сутринта на закуска.

Видях го по пътя към бара, първият от няколкото живи призрака от миналото. Бях като пребит и раздразнен, и изобщо не бях готов да се изправя лице в лице с него, но той беше застанал като канара там, в тъмносиния си костюм и сива мека шапка, подпрян върху ебонитовия си бастун с позлатена дръжка, със снежнобяла коса прилежно сресана зад ушите, и сапфирени очи със свиреп блясък под рунтави бели вежди.

Стоунуол Титан, шериф и крал на областта Огълторп, мистър Стоуни за всеки, който ходеше на два крака в града, стоеше под навеса размахвайки къс и дебел пръст под носа на един висок и смутен момък в туидово сако и сиви панталони. Титан беше създал или унищожил доста политически величия само с махването на пръста си. Мъжът в туидовия костюм се прибра обратно в бара.

Титан се обърна и закуцука към колата си подпирайки се на бастуна си, където един висок с отблъскваща външност полицай му отвори вратата, като я придържа. Миг преди да се пъхне вътре ме зърна и за миг се поколеба. Ярките му сини очи блеснаха при внезапния спомен, после четвъртитата му челюст се стегна и той се вмъкна в лимузината, която след секунда потегли.

И тогава я видях.

Придвижих се зад една папрат, без да отделям очи от нея също като някой гимназист поглъщащ с очи първата си страст. Не знам какво ме беше накарало да си мисля, че бих могъл да избягна срещата ни. Рано или късно това трябваше да се случи. Щеше да е по-добре, ако беше станало по-късно.

Доу Финдли все така изглеждаше на осемнадесет години, още имаше онази дълга руса копринена коса, карамелов тен, и очи сиви както тогава. Мигновено няколко спомена се разгърнаха пред очите ми: Доу кара водни ски, копринените й коси се развяват на вятъра; препуска през крайбрежните дюни с пясъчно бъги; игриво се боричка на палубата на лодката с Теди и го блъска в залива така, както е облечен в най-хубавия си костюм и панталони, после ме преследва през широката ливада до дъгата на залива.

Доу гледа как залязва слънцето над Уиндсонг, спомен крехък и нежен като картина на Дега.

Времето беше изтрило повечето от спомените в паметта ми, но тези си бяха останали все така ярки и недокоснати, сякаш всичко се беше случило вчера.

Картините се мярнаха и изчезнаха по същия начин.

Тя разговаряше с една шикарна русокоса жена; после се разсмя, обърна се и се присъедини към висок мъж в свръхмодерен костюм, който придържаше отворена вратата на тъмносин мерцедес.

Значи това беше Хари Рейнс. Мигновено ми стана силно антипатичен, усещане, което не ми се нравеше, но над което нямах власт. Огледах го за някакви недостатъци, надявах се за зърна някакви петна по блестящата фасада на това преуспяващо момче, което беше получило всичко на света. Русата му коса беше започнала да оредява както при сърфистите, беше заменил загара си за бледата кожа на работещ до късно в офиса си бизнесмен, но въпреки това беше красив, със стойката и излъчването на всемогъщите мъже. Хари Рейнс постигаше успехите си така, както една красива жена носи диаманти. Дори и да имаше недостатъци, не се забелязваха. Гледах го как й помага да се качи в колата, като се опитвах да пренебрегна чувствата връхлитащи ме на вълни, подобно на вторичен шок след някое земетресение. Прекрасна двойка. Опитах се да натикам чувствата си обратно тъмния си килер, където се бяха крили през всичките тия дълги години, но не можах. И когато мерцедесът потегли в мрака, осъзнах, че ръцете ми треперят.

Полека, Килмър, казах си аз; онова беше тогава, а сега е друго. Дамата по всяка вероятност не ти помни дори и името. Опитах се да я изхвърля от съзнанието си и отидох при Дъч.

Някои неща никога не се променят. Барът на хотел Понс беше едно от тях. Представляваше тъмна зала с дъбови маси и столове, тухлен под, бар с поцинкован плот, и лампи тип Тифани по стойките и масите. Огледалото зад самия бар заемаше половината стена по дължина и представляваше ецвано стъкло. Хотелът се беше разраснал около него. В тази зала се бяха създавали и съсипвали политици, бизнес сделки се бяха сключвали само с ръкостискане, бяха планирани и проваляни схеми на действие. Това беше съкровената територия на съзидателите и рушителите на Дюнтаун. В продължение на двеста години атмосферата в залата бе пращяла от електричеството излъчвано от брокерите на властта, борещи се за повече пространство и по-добри позиции.

Единствено само Финдли и Титан изглеждаха имунизирани срещу тия игри. Двамата заедно наставляваха големите бизнес- и политически клечки от цялата област, с могъщество неоспорвано от никой от другите управници на Дюнтаун. Именно в това помещение двамата с Теди бяхме получили първия си урок по бизнес.

- Точно в онзи ъгъл - беше ни казал той, - точно там двамата с Вик Ларкин се вкопчихме един в друг за последен път. Притежавахме заедно половината плаж покрай Оушън Булевард; бащите ни бяха работили заедно като съдружници. Но ние с него не се погаждахме. Ларкин искаше да да разработи крайбрежната плажна ивица, да я превърне в някакъв шибан курортистки ад. Просто му липсваше всякакъв финес. Аз предпочитах да го оставим както си е.

И една нощ ножът опря до кокала. Скарахме се много здраво тъкмо хей там в онзи ъгъл. "по дяволите, Виктор," казвам му аз, "двамата с теб никога няма да се спогодим и ти го знаеш дяволски добре. Предлагам ти една страшно изгодна сделка. Който спечели, изкупува за един долар дяла на другия."

Виктор побледня целият, но не се уплаши. Не беше от бъзливите, признавам го. Казах на бармана да ни донесе една колода карти и двамата теглихме по една. Той измъкна шестица, аз - девятка. И тая девятка ми донесе недвижимо имущество на стойност един милион долара само срещу един долар.

- И ти му казваш на това добър бизнес? - беше запитал Теди.

- На това му казвам комарджийство - беше му отвърнал Шефът. - Това представлява бизнесът, момчета. Комарджийска игра.

Ако съдех по външния вид на тълпата изпълнила бара, сред елита на Дюнтаун не бяха останали много комарджии. Липсваше и една много съществена черта - електричеството. Въздухът повече не жужеше; разнасяха се единствено дребни и безсмислени приказки.

Блондинката, която бе разговаряла отвън с Доу, се беше върнала в залата и сега разговаряше с една малка група хора. Роклята й представляваше голямо парче бледоморава коприна обвита плътно по тялото й, а на главата си носеше бледожълта сламена шапка с широка периферия; очите й се стрелкаха по цялото помещение докато говореше, като не пропускаше нищо.

- Русата, дето я поглъщаш с очи, се казва Бабс Томас - отбеляза Дъч. - Не я поздравявай, освен ако не искаш всички в града да го научат само след пет минути.

- Да не е махленската клюкарка? - запитах аз.

- Доста точно определение. Списва една жълта колона в Леджър наречена "Шепоти". Между другото, ако искаш да разбереш какво става из средите на Дуумстаунската аристокрация, попитай я. Няма човек в града, за когото да не знае в кой креват ляга и от кой става.

Отбелязах си тази полезна информация за бъдещо размишление и после казах:

- Току-що видях отвън Стоунуол Титан.

- Така ли? - каза Дъч.

- Изненадан съм, защото си мислех, че вече трябва да е изгнил в земята - отвърнах аз.

- Мистър Стоуни ще каже на Господ кога му е дошло времето да си ходи, и съм сигурен, че Господ ще спази разпоредения му срок. Колко добре го познаваш?

- Това беше твърде отдавна, за да има някакво значение сега - отвърнах аз, което не беше съвсем вярно. Не мисля, че Дъч ми повярва, макар и да беше достатъчно възпитан да не ми го покаже.

- И аз го видях когато излизаше от бара - произнесе Дъч. - Разменихме си по някоя мила дума. Спомена ми за някакви sheiss.

- Какво иска Титан от теб? - запитах го аз.

- Да приключа със случая.

- Просто така?

- Да, просто така? "Приключвай, преди Хари да е подушил какво става" рече ми той.

- Да е подушил какво става! - повторих аз. - Как, по дяволите, може да се надява, че Хари няма да разбере нищо? И защо?

- Той се надява да приключим колкото е възможно по-бързо със случая, така че Комитетът да потули работата.

- Комитетът ли? Какъв комитет? - запитах удивен аз.

Дъч се поколеба преди да ми отговори, втренчен в чашата си. Разклати няколко пъти чашата и бучките лед звънко задрънкаха в стъклото, после повдигна рамене.

- Местна структура на властта - изрече той и затвори уста.

- Изплюй камъчето - казах аз.

- Разбираш ли, Рейнс го вълнува единствено хиподрумът, нищо друго - продължи Дъч, все едно не чул репликата ми. - Местната преса и телевизионните станции обикновено се стремят да раздухват до небесата всички случаи на насилие. Сега пък за капак вече си и имаме и мафия тук, което означава, че могат да се сбъднат и най-лошите страхове на Хари. От което следва, че веднага могат да ми подпишат молбата за напускане.

- Така казваш ти.

Сервитьорката ни донесе питиетата. Реших за момента повече да не го притискам за подробности относно кой беше в този комитет или какво представляваше.

- Разкажи ми за Титан - помолих го аз.

Той разклати леда в чашата си.

- Единственото неприятно нещо с Каменния Титан е, че е работил твърде дълго като шериф. Над четиридесет години; това е дяволски дълго.

- Мислиш, че се е променил ли?

- Не в този смисъл, за който си мислиш - отвърна Дъч. - В този град не може да се случи нищо, за което той да не знае. Нито игра на карти, нито игра с подправени карти, нито незаконна лотария. Познава всяка курва по първото и последното й име, всеки незаконен търговец на алкохол, пласьор на наркотици, крадец на коли. Човек не може да изкара толкова дълго в такова обкръжение, без поне малко да се промени, нали разбираш какво искам да ти кажа? А от друга страна той е една рядко корава глава и да не дава Господ да се изпречваш на пътя му.

Аз обаче не си го спомнях такъв. В спомените ми от ония лениви летни следобеди пие бърбън с Шефа и разговаря на портата на Уиндсонг преметнал сакото върху коленете си. Спомням си как оставяше пистолета си в багажника на колата преди да се качи в къщата и сваляше сакото си, защото носеше шерифската си значка забодена във вътрешния джоб и предполагам, че по този начин е искал да каже, че идва като приятел. Спомнях си го като по-слаб и не толкова посивял, един дребен и подвижен мъж с бърза крачка и бляскави очи. По дяволите, помислих си аз, та той вече гони осемдесетака. Колко е странно, че хората никога не остаряват в спомените ви.

- Чудя се дали не се е разписвал във ведомостта на Талиани - разсъдих на глас аз.

- Не е деформиран в това отношение. И няма как да стане - заяви Дъч. - Стоуни не се нуждае от власт или пари. А и вече е прекалено възрастен, за да се забърква в подобни игри. Титан можеше да стане щатски сенатор, дори губернатор. Господ знае, че той има тази власт. Но той е подобен на онзи човек, който не умее да плува и гледа дъното винаги да е под краката му.

- Тогава може би той е разпоредил да убият Талиани - предположих аз.

- Не е в неговия стил. Да му извие врата, може би. Но тази екзекуция във висок стил няма да донесе добро на Дюнтаун. А и не виждам никаква възможност да разчистим кашата веднага, не е ли тъй?

Признах, че вероятността да се справим за минимално време беше равна нула. Казах му също така, че по мое мнение тайната на гангстерската война едва ли можеше да се опази за дълго в град като този.

- Ден-два, може би, но не повече - добавих аз.

- Когато Чери Макджий и Грейвз Носа се бяха счепкали, пресата не посмя да гъкне - каза той. - Това, което повечето хора знаят, е че отрепките пречукани в това меле, са били крадци и разбойници, част от жертвите които влизат в ежедневните криминални сводки.

- Не можеш ли да им пробуташ малко информация? - запитах аз. - Понякога съдействието на пресата може да ти е полза.

Той се приведе над масата към мен и каза:

- Ти не разбираш, момчето ми. Те вече го знаят. Техен проблем оттук нататък е вече как да го поднесат по възможно най-сдържан начин. Така се правят нещата по тия краища от памтивека.

- Доколкото си спомням, да си шериф в тоя щат е голяма работа - казах аз.

- Не при хора като Стоуни. Щото думата голям за него не означава нищо. Доколкото знам, той е издигнал двама губернатори, половин дузина сенатори, а графството му е помогнало на Кенеди да вземе властта през 1960 година.

- Много хора са му длъжници - изрекох аз.

- Даа.

- Като нищо може да вкара Рейнс в Капитолия.

- Никакъв проблем да го изстреля дотам.

- И значи при тая ситуация, ако градът се разсмърди, това може да погребе репутацията му, нали така?

- Да, мисля, че можеш да се изразиш и по този начин. Но Рейнс не е някакво мекотело. Той може да се измъкне здрав и невредим от всякакъв скандал, стига само да не е замесен директно в него.

Приведох се над масата към него и изрекох с много спокоен глас:

- И двамата знаем отлично, че те не могат да си държат главата заровена в пясъка. Цялата история ще избухне до седмото небе.

- Стоуни беше пределно ясен - каза Дъч. - Колкото по-рано се справим с тая гнусотия, толкова по-добре.

- За Рейнс ли?

- За всички.

- Обичаш ли Титан? - запитах го брутално аз.

- Той е реликва - отвърна Дъч. - А аз обичам реликвите.

 

 

14. КОМИТЕТЪТ

Дъч вече го избиваше на сън, но във въздуха витаеше един въпрос, който той упорито бе избягвал през целия разговор. Това не ми харесваше. Реших да се върна на него, но не толкова кротко.

- Как мислиш, дали няма някаква вероятност Хари Рейнс да се крие зад цялата история? - запитах аз. Подходът подейства. Шерифът Дъч придоби вид на човек, халосан само преди секунда по главата с нещо тежко.

- Само се опитвам да обхвана всички възможни потенциални извършители - произнесох невинно аз.

- За какво му е на Хари да си създава такива проблеми? Казах ти вече, че за него това е по-лошо и от кошмар.

- Може би счита, че може да го държи под похлупак както при случая с Чери Макджий. Да се отърве от тия негодници и да представи цялата история като разчистване на вътрешни сметки.

- Сега вече съвсем я забатачи, синко - въздъхна шерифът. - В тая работа Хари Рейнс има да губи повече от всички останали заедно.

- А може би точно това се опитва да внуши на останалите.

- Не говориш сериозно, нали?

- Можеш да погледнеш на случая по два различни начина. Той ще загуби всичко, ако работата се разкрие, но пък ще спечели всичко, ако успее да се отърве от Триадата.

- Знаеш ли, ако те познавах по-добре, щях да си помисля, че точно това е начинът, по-който ти се иска да се развият нещата.

- Просто си задавах въпроси на глас. Както вече ти казах, опитвам се да обхвана всички възможности.

- Тоя път обаче я изкара в тъч - изсумтя той и ми се озъби над чашата си. Огледа стаята и разклати леда си още веднъж.

Сега беше моментът да форсирам ситуацията. Дъч Моорхед знаеше повече, отколкото искаше да ми каже. Сигурен бях в това.

- Виж, Дъч - продължих аз. - Нямам нищо против да стоя мирно пред хулиганите ти. Работата ми е ясна. Ще се оправя с тях както си знам. Но мисля, че е крайно време да почнем да си вярваме с теб. В момента имам едно много гадно чувство, че не разполагам с всички карти, и че липсващите са точно у теб.

Той продължи да си играе с напитката.

- Добре - произнесе накрая той. - Какво те гложди още?

- Какво представлява този Комитет, който ти спомена? Каква му е целта, в края на краищата? Огледай се наоколо, Дъч. Тук е събран каймакът на Дюнтаун. Хайлайфът, политиците, парите. Това е тяхната бърлога. Те се държат така, сякаш нищо не се е случило. Пречукани са трима от най-тлъстите гангстери на града и една жена, а тук дори и зъб не се обелва.

- Те още хабер си нямат за случилото се - каза той. - А и местната преса ще си държи езика зад зъбите, докато не им кажат да си го изкарат отпред.

- Кой да им каже?

Той въздъхна така, както само мъж с неговите габарити може да го направи. Масата се разтърси цялата.

- Първо имам няколко въпроса към теб.

- Моят старец имал една любима приказка:"Отвори ли си човек устата, ушите му се запушват".

- Виж ти, не го знаех - каза той. - Е, моят пък обичаше да казва:" Не залееш ли помпата с вода, няма да изкараш нищо от кладенеца."

Разсмях се.

- Ти си по-възрастен от мен, Дъч, и сигурно запасът ти от такива мъдрости е по-голям от моя. Какво искаш да знаеш?

- Ти се правиш на тарикат още от момента на пристигането ти, сякаш това ти е първото посещение в града - изрече той без да ме гледа. - Как да ти кажа, не мога да ти хвана вяра, защото не мисля, че си искрен, а тук не можем да си играем на криеница.

Явно бях подценявал грамадния мъж пред мен. Той беше или далеч по-проницателен, отколкото го бях мислил, или пък знаеше за мен повече, отколкото бях допускал.

- Дай ми някакъв пример.

- Ами например, имам чувството, че ти знаеш всичко за Шефа и Титан и семейство Финдли.

Не бях сигурен, дали мога да се доверя на Дъч Моорхед, не бях изобщо сигурен дали мога да се доверя на когото и да било в този град. Но все трябваше да почна отнякъде. Реших да залея помпата му с малко вода.

- Само че без измишльотини - предупреди ме той.

- Без измишльотини - съгласих се аз. - Прекарах едно лято с Шефа Финдли и семейството му. Това беше 1963 година. Теди Финдли беше най-добрият ми приятел. Играхме заедно футбол. Заедно бяхме във Виетнам. Бях с него когато загина.

- Аха.

Това беше целият му коментар. Искаше още.

- Отраснах без баща - продължих аз. - Загинал е в Гуадалканал преди да се родя. Шефа сигурно ми е бил като баща. Всяка изречена от него дума се превръщаше в откровение. Човек просто... човек просто усещаше силата му когато влизаше в стаята. Караше въздуха в стаята да жужи. Сега си го спомням със смесени чувства.

- И аз съм го чувал. Само дето вече не е останало много от жуженето.

- Да, сега Рейнс кара въздуха да жужи.

- Добре, какво те засяга това?

- Засяга ме, защото ако Рейнс е човекът, когото търсим, тогава трябва да опере пешкира за случилото се. Рано или късно всичко ще се стовари върху него.

- Е, и?

- Е, и, защо си е заровил толкова дълбоко главата в пясъка?

- Хари Рейнс е местно момче - каза шерифът. - Изненада всички, защото беше от ония хлапета, от които градът пропищяваше, а взе, че се превърна в безпогрешен бизнесмен и железен политик. Старецът му беше от ония съдии, които бяха пълно отрицание на представата какво трябва да представлява човекът на закона - даваше душата си за жени, състезателни коне и комар. По дяволите, старчето ритна бакърчето в ложата си в Хайъли стиснал цяла шепа печеливши билети от надбягването.

- Значи оттам идва и интересът му към конните състезания - заключих аз.

- Доколкото знам, не е изтървал конно надбягване в страната от момента, в който е започнал да пикае сам. Мина през Джорджия, игра футбол, беше един от първите Стопроцентови американци на Винс Дуули, изкара в Харвард диплома за юрист, върна се в града, започна работа като адвокат в кантората на Шефа, ожени се за Доу Финдли, и наследи политическата власт в града, после си опита късмета за щатския сенат и го огря, разбира се, не без помощта на Каменния Титан. Ето ти я с две изречения историята на Хари Рейнс.

- Добро сливане на фирмите е направил - произнесох аз с може би малко повече язвителност, отколкото исках.

Дъч повдигна вежди.

- Да, сигурно имаш право да го кажеш - отвърна той.

- Значи Шефа го избра, така ли?

- Не знам, това е било преди аз да дойда. Двамата с Хари още не сме пили на брудершафт. Подробностите не са ми известни.

- Как така се захвана с тая работа по хиподрума?

- Отказа се от креслото в сената на щата и изброди цялата околия от край до край да убеждава хората колко хубава била тази идея. Главният му коз беше, че така ще се повишат парите от данъците, с които ще се финансира училищната система. Прехвърли управлението на Финдли Ентърпрайзис на най-добрия си приятел, Сам Дънлийви. Та никой не можеше и да гъкне за някакъв си конфликт на интереси. По дяволите, той не позволява дори на жена си язди своя чистокръвен кон. Този човек е чист, Джейк.

- Даа, тия дни ще става губернатор на щата, знам.

- Вероятно, само ако тая каша не му обърка работите.

- Да има някой да му завижда на успеха? Че се е оженил за богато момиче и е станал още по-богат?

- Няма начин.

- Значи все има някой, дето иска да му забие ножа?

Той ме изгледа твърдо.

- Чуй ме добре, какво ще ти кажа, Джейк. Много хора в тоя град забогатяха покрай икономическия бум и са готови да целуват ръцете на Хари за това. Ако си мислиш, че хората наоколо го мразят, забрави го на секундата. Той е галеното дете на Дюнтаун.

- И най-могъщото - вметнах аз.

- Не е лъжа.

- Защото е протеже на Шефа, ето защо - продължих аз.

- В началото може и да е бил. Но не и сега. Той вече си има къде да стъпи; няма повече нужда от износени старци.

- Той използва Титан.

Още в мига, в който произнесох думите, проумях, че съм изтърсил глупост. Позволявах на чувствата си да ръководят разговора ни. Дъч поклати глава и отново заби очи в чашата си.

- Само ще си загубиш времето, ако се мъчиш да размишляваш на тази тема - произнесе той. - Рейнс използва Титан точно толкова, колкото и Титан използва него. Хората, които управляват Дуумстаун, вече не пазаруват по Фронт Стрийт. Защото вече могат да си позволят това в Атланта.

- Значи огневата линия вече са я преместили на Фронт Стрийт - заключих аз. - Отстъпили са я на хулиганите.

- Горе-долу.

- Какво представлява Комитетът? - запитах брутално аз.

Той се забави с отговора. Имах чувството, че иска да измъкне още от мен, преди да продължи, но търпението ми вече се бе изчерпало.

- Преди да се захване с големите си дела, Хари организира един комитет в сянка да се занимава с местните - проговори накрая той. - В него влизат петимата най-могъщи мъже на града. Само по себе си те не притежават законодателна власт. Те са анонимни, нямат офис, дори и нямат някакво специално място за срещи. Те са прости стари приятели, които чувстват за своя отговорност да се грижат за града, също както на времето е правел и старият ти приятел Финдли, и както все още прави Титан. Тук е така.

- Какво правят?

- Доколкото имам представа, идеята е да оглеждат под лупа всеки който идва да инвестира дори и един долар в града.

- За да не допуснат хора като Талиани да се окопаят тук ли?

- И това. И за да сдържат подземния свят да не си подава много главата отгоре.

- Значи това ти е задачата - да не даваш на юнаците от подземния свят да вирят много носовете?

- И това.

- Шест за идеята и двойка за изпълнението.

- Благодаря ти. Трогнат съм.

- Нямах предвид теб. Не е било твоя работа да откриеш Талиани.

- Това са провинциални момчета, Джейк. Хал хабер си нямат какво представлява Мафията. Като деца загубени в гора са. Това беше задължението на Ледбетър - да държи под око всички новодошли с дебели джобове.

- Значи можем да приемем със сигурност, че кланът на Талиани е виновен за убийството на Ледбетър. Може би ги е надушил и те са побързали да го премахнат преди да е вдигнал шум.

- И аз си мислех същото. След като премахнаха Ледбетър, работата падна върху моите плещи. Мога само да ти кажа, че Талиани излезе сух от водата.

- По дяволите, не мога да ви обвиня. И аз не бях по-добър. Накараха ме цяла година да се въртя като муха без глава. Но как биха могли петима мъже, действащи ex-officio, да имат такава власт над града?

- Защото те са най-могъщите хора в града, синко - каза той. - За тях това е все още градчето от детството им. От деня, в който предците им са положили първия калдъръмен камък, винаги една шепа мъже е решавала съдбините на Дюнтаун. Те, съпругите и семействата им... по дяволите, те притежават или държат под контрол по-голямата част от недвижимото имущество върху островите. Те са политическата власт. Те задават социалните стандарти. Те решават кой може и кой не може да върти бизнес тук. Също така контролират, къде не толкова пряко, къде директно, повечето от най-големите банки в града. Те са като римските императори, Джейк. Вдигат палци, оставаш в града; палци долу, и излиташ като перушинка. Може и да не го одобрявам, може и на теб да не ти се нрави, но това е положението. Никой не може да се разпорежда тук освен тях.

- Значи те знаят кой притежава хотелите, крайбрежните комплекси, жилищните кооперации, луксозните апартаменти, и каквото още има?

- Предполагам, че е така, освен ако всичко това не е притежание на подставени корпорации. Хотелите са притежание на една местна комбина.

- Сигурен ли си в това?

- Абсолютно.

- Интересно. И кой е този комбинатор?

- Сам Дънлийви. Дясната ръка на Хари, вторият най-могъщ мъж в Дюнтаун. Ако Комитетът има председател, това може да е само той.

- Ами Рейнс?

- Председателският стол не го вълнува. Дънлийви е неговият говорител. Сега точно се е посветил изцяло на хиподрума. Мигът, в който успее да докаже, че идеята му струва, и ще се озове право в губернаторското имение.

- Кой още е в Комитета?

Той разклати глава като някаква стара мечка.

- По дяволите, авер, ти направо нямаш срам. Заля помпата с една кафяна чашка и измъкна цял галон от мен. Май ще вземеш да се окажеш истински кучи син.

- И в това са ме обвинявали.

Отпуснатото му лице се сгърчи в усмивка.

- Не ме учудва.

- Такава ми е работата - върнах му аз усмивката.

- Не си единственият с такава работа. Добре, първо да приключим с Дънлийви. Виждаш ли го оня там, с туидовото сако?

Той кимна към мъжа, когото на влизане бях видял да разговаря с Титан. Беше едър мъжага с бичи врат и плещи заплашващи да пръснат всеки миг сакото му по шевовете. Беше прекрачил тридесетте, косата му беше късо подстригана, а носът явно беше разбиван неведнъж в миналото. Бивш футболист. Забавляваше дамите на масата, които се късаха от смях, но бръчките покрай устата му бяха напрегнати, а смехът не докосваше очите му. Имаше вид на човек с големи неприятности, който се мъчи да се развесели, и аз не пропуснах да споделя наблюдението си с Дъч.

- Предполагам, че Каменният му е набил яко чемберите - каза Дъч. - Сам е в по-неблагоприятно положение от Хари, и ако нещо се издъни, не може да разчита на милионите на Финдли да го измъкнат от калта.

- От думите ти заключавам, че скоро ще нагреят и твоя задник.

- Нашия задник, партньоре.

- Да, нашия.

- Вече сме нагазили и с двата крака, така че гледай да не усложняваш излишно положението.

- Кой друг още е в тоя Комитет?

- Чарлз Сийборн. Той е президент на веригата от банки Сийкоуст Нашънъл Банк, най-голямата по тия краища. Не е някой от новозабогателите парвенюта. Баща му беше председател на съвета на директорите до миналата година, когато умря. После идва Артър Логан, който само след година-две ще стане президент на най-престижната и процъфтяваща адвокатска кантора в града, веднага щом баща му ритне бакърчето или подаде оставка. Следващият е Роджър Сътър, или Сътър Комюникейшънс. Това е вестникът и телевизионната станция. Владеят заедно по-голямата част от земите с насаждения в областта. Това е властта.

- Разказът ти не е пълен - казах аз. - Спомена, че хората в Комитета били пет на брой.

- Преди да ти отговоря на този въпрос, искам и аз да ти задам един.

- Давай.

- Това е личен въпрос, Джейк. Имаш пълното право да ме пратиш на майната ми.

Вече знаех какво ще ме запита.

- Беше ли влюбен в Доу Финдли преди двайсет години?

Бях готов с отговора. Закачих си най-широката усмивка, на която бях способен.

- По дяволите, Дъч, двамата с теб сме като две капки вода. И аз винаги целувам коня отзад. Кой е номер пет?

- Че кой друг мислиш, че може да бъде? - отвърна той. - Каменния Титан.

<<< || >>>

 

 

© Уилям Дийл
©
Тодор Стоянов, превод
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 21.07.1999
Уилям Дийл. Хулигани. Варна: LiterNet, 1999

Други публикации:
Уилям Дийл. Хулигани. София: Бард, 1995.