Уилям Дийл

web | Хулигани

Беше като съботен следобед на някой селски панаир, а Стик беше Джой Чийтууд. Той плесна синия буркан върху покрива на черния си Файърбърд и потегли, като караше с една ръка, докато си палеше цигарата с друга, настройваше полицейското си радио, включи сирената с другата, цигарата подскачаше в ъгълчето на устата му докато говореше. Пешеходците и останалите участници в движението панически се разбягваха пред летящия понтиак. Сгърчих се на седалката си и се хванах здраво за дръжката.

- Нещо май си нервен, а? - заинтересува се той.

- О, ни най-малко - излъгах аз.

Сряза Булевард Азалея по диагонала и изправи волана без да намаля под седемдесет мили в час. Усетих как седалката под мен се размърда.

Стремителността на Стик ми допадаше, но кормуването му беше повече от опасно. Знаех добре, че беше добро ченге, защото ако не беше такъв, нямаше да работи в Хладилника. Федералният отряд по борба с рекета, или както всички го наричаха Хладилника, съществуваше от три години, вечно с непълен състав, лишен от гласност, без всякакво лоби, и непрекъснато по острието на бръснача. ФБР отдавна искаха да ни приберат под крилото си, но ние засега удържахме независимостта си, защото главната ни задача беше събирането на информация, а не директното прилагане на закона. Най-малкото, това беше официалната ни задача. Понякога нещата вземаха малко по-друг обрат. Сиско Мацола, който беше създателят на отдела, беше бивше ченге от уличните патрули, и наемаше на работа само такива минали през патрулите. А Стик пасваше идеално в схемата ни, доколкото можех да съдя.

Явно познаваше града. Прекара ме през няколко невзрачни улички и после покрай внушителна редица от старинни къщи, възстановени до помпозността от времето на Революцията, а светлините им се сливаха в една непрекъсната ивица докато препускахме по улицата.

- Откога си тук?

- От два месеца - отвърна той с цигара провиснала между устните му.

- Значи си бил тук за представлението Грейвз-МакДжий?

- Това стана точно след пристигането ми.

- Познавам един наемен стрелец който действа в Питсбърг на име МакДжий - обадих се аз, колкото да поддържам разговора. - Но той използва името Ипсуич.

- Няма откъде да го знам - каза Стик. - Всъщност когато пристигнах тук, всичко вече беше приключило. Онова, дето го знам, всъщност представляват само слухове.

Нови завои. Още свистящи гуми. И подплашени тълпи пешеходци.

- Що за птица е този Грейвз? - запитах аз.

- Както каза Дъч, в продължение на дълги години е съсипвал града. Имам впечатлението, че местният закон не го е закачал дотогава, докато не е започнал да излиза от коловоза си.

- Очистването на МакДжий не е ли било отклоняване от коловоза? - запитах аз.

- Знаеш ли, не мисля, че някой тук му е домъчняло за МакДжий. В действителност местните органи на властта се зарадваха, че ги е отървал от МакДжий.

- Възможно ли е той да стои зад убийството на Талиани?

- Няма да се учудя. Муфалата го държи под око и ако някой може да знае със сигурност, това е само Хлапака.

Карахме през централната част на града и после по моста към остров Скидъуей, който лежеше помежду града и брега. Дъждът беше спрял и луната сякаш препускаше през облаците. Старовремското очарование на Дюнтаун изчезна още докато прекосявахме моста, погълнато от червените жилищни комплекси и кооперации които наподобяваха сиви кутии под светлината на бягащата луна. Имаше нещо стерилно и антисептично в Скидъуей. Преди двайсет години мястото представляваше един диви и неразработен остров, убежище за диви животни и птици. Сега обаче изглеждаше свръхнаселено.

Стик мина по Оушън Булевард сякаш беше Индианаполис. Форсираният двигател ръмжеше гневно под седалките ни, а стрелката на спидометъра подмина с цял инч числото сто и двайсет. Ландшафтът се размаза покрай стъклата на автомобила. След пет минути такова каране той намали скоростта и свърна в едно разклонение, чиито къщи бяха закрити откъм пътя зад внимателно посадени дървета и храсти. В мрака там можеха да съжителстват всякакви хора.

- Сиско ми каза, че на времето си живял тук - изрече Стик през захапаната между зъбите си цигара.

- Всъщност прекарах само едно лято тук - отвърнах аз, опитвайки се да различа нещо в препускащия покай стъклата мрак.

- Кога беше това?

- Неприятно ми е да ти го кажа. Кенеди беше още президент.

- Толкова отдавна, а? - каза той с малко изненадан тон.

- По онова време още учех в колежа - отвърнах аз. Започнах да се чувствам като някакво изкопаемо.

Той направи остър завой само с една ръка.

- Сигурно си изненадан колко се е променил градът.

Изсмях се на думите му, само че това не беше смях, а по-скоро прозвуча като задавяне.

- О, да, имаш право. Имаш право, че съм изненадан, а аз още не съм видял града на дневна светлина.

- Не бих могъл да ти го предам с думи, защото няма никакви допирни точки с онова, което е било.

- На времето тук се криеха диви животни - казах аз. - Сега вече имаш ли някаква представа?

Той изплю угарката през прозореца и подсвирна през зъби.

- Съмнявам се дали ще зърнеш и едно врабче. Тук наемите са прекалено високи.

Зави в Хайланд Драйв без дори да настъпи спирачката, като в същия момента запали следващата цигара. Започнах да си мисля дали нямаше да е по-разумно да се прехвърля на такси, когато съзрях една дузина полицейски коли блокирали улицата насреща с въртящи се сини и червени сигнални светлини. Стик закова точно до тях, като остави цяла миля изгоряла гума по асфалта. Твърдата почва под краката ми никога не ми се беше струвала толкова благословена до този момент.

Усетих дъха на морето когато излязохме от колата.

- Заключи вратата - обади се Стик. - Преди някое време един педал ми открадна шапката.

- Разказаха ми - отвърнах аз, запътвайки се към къщата кацнала на стотина ярда от пътя в подножието на високите дюни.

Започнах да изпитвам чувството, че цялата банда хулигани, и Стик в това число, бяха като Луис Каубоя. Те съвсем определено вярваха, че най-краткото разстояние между две точки е правата линия. Зачудих се също така как ли се вписваше всичко това в нещата, ако изобщо можеше да се вмести.

Стигнахме до оградата, показахме си значките на дежурния на входната врата, и тръгнахме пеша по дългата алея. Дъч беше точно зад нас. Виждах силуета на огромното му туловище очертан под светлините на патрулните коли. Тялото лежеше непокрито на брега на басейна. Откъм залива полъхна ветрец, който разлюля дивия овес по гребена на дюните над нас.

Старецът беше направо неузнаваем. Каквото и оръжие да беше използвано, било е стреляно в упор. Лицето му представляваше кървава каша. Едната му ръка бе отхвърчала на няколко ярда; взривът или го беше блъснал във водата или се е намирал в басейна когато бомбата е избухнала. Цветът на водата наподобяваше малинов сироп.

Тухлената стена на къщата беше цялата опръскана с кръв и парчета от тялото му.

Всички прозорци бяха избити.

Някъде вътре истерично пищеше жена.

- Какъв е тоя маниак - изрече Дъч с най-спокойния си глас, който го бях чувал да говориш откакто бях пристигнал в Дюнтаун.

- Точно под шибания ми нос - обади се Акулата Ланг.

Носът му действително беше нещо изключително. Изглеждаше така, сякаш е бил обработван с ютия, и той говореше носово като човек с много лоша хрема или любител на ледената кока кола. За съжаление обаче не беше и двете. Носът просто беше трошен толкова много пъти, че вероятно майка му се е разплаквала при всяка тяхна среща. Кокалчетата на юмруците му бяха с големината на едри глави кромидлук.

Най-вероятно бивш боксьор.

Беше облечен в чорлави дънки, избеляло разръфано дънково сако без риза отдолу, а на краката си носеше чифт каубойски ботуши които сигурно му бяха стрували най-малко петстотин долара. Лентата, с която се опитваше да събере косата си, беше чисто недоразумение, защото от безцветните му руси коси не беше останало почти нищо. Имаше златен зъб точно отпред. По-късно щях да науча, че е бивш шампион в средна категория от Златните Ръкавици, състезател по сърфинг от Западното крайбрежие, а в продължение на десет години ловец на глави за един поръчител от Сан Франсиско преди да стане човек на закона и да постъпи на работа в полицията.

Някакъв силует проряза ярките светлини и пред нас застана Салваторе, оглеждайки се наоколо.

- Мислех, че ще си при Стизано - каза Дъч. - Какъв дявол правиш тук?

- Отбих се да хвърля едно око, лошо ли е? Че къде ще си мъкне задника Стизано? Тоя стар пръдльо след десет часа не смее да си подаде и носа навън.

- Не мислиш ли, че цялата им пасмина се е свряла в дупките си и трепери от страх след като пречукаха шефа им?

- Не могат да пуснат телефоните - отбеляза авторитетно Салваторе. - Блъскат си главите и се мъчат да разберат какво ли ще стане в следващия момент. Точно сега едва ли им е до събиране заедно. Господи, виж на какво е заприличал!

Вече започвах да разбирам какво движеше хулиганите на Дъч, та бяха такъв сплотен колектив. Липсата на финес те компенсираха щедро с онова, което по милост можеше да се нарече индивидуалност. Една стара теория твърди, че ченгетата най-близо до парите са и най-склонни да се корумпират. Дъч бе търсил непокорни индивидуалисти, мъже, прекалено горди да се продадат и прекалено твърди, за да бъдат изплашени от нещо, каквото и да било то. Каквито и да бяха другите им достойнства, имаше едно нещо, което ги обединяваше всички - те бяха честни, защото просто не им идваше на ум, че можеха да бъдат други.

- Първо пречукаха жената на Талиани - каза Ланг. - А и внукът на стареца за малко да си отиде и той.

- Това тук нещо не ми прилича на екзекуция на Мафията - обади се Салваторе. - Убийствата на членове на семействата не е в техния стил.

- Може би е станало погрешка - предположи Стик.

- Даа - произнесе Дъч. - Също като Пърл Харбър.

- На мен ми прилича повече като предупреждение - обадих се аз.

- Предупреждение ли? - запитаха в един глас Ланг и Дъч. Множество вежди се издигнаха въпросително.

- Да - потвърдих аз - предупреждение, означаващо, че той, тя, или то - който, която или каквото и да е - се кани да изтреби целия клан.

- Кажи ми още някоя добра новина - каза Дъч.

- Че защо ще ги предупреждава? - запита Ланг.

- Нали така се прави - обади се Салваторе. - Ужким така било в Сицилия.

- Вече си имаме четири трупа и още сме доникъде - каза Дъч. - Хей, док, да имаш някаква представа какво го е поразило така?

Медицинското лице, дебел като шамандура на двестагодишна възраст, се беше привел над онова, което беше останало от стареца. Ръкавите му бяха навити, и беше нахлузил гумени ръкавици вече зацапани с кръв. Той поклати глава.

- Още не. Може би ръчна граната.

- Ръчна граната? - запита Стик.

- Даа - провлачи медицинското лице. - Хей оттам. Експлозията го е блъснала от терасата. Виждате ли петната от кръвта?

- Бяха две - обади се Ланг.

- Две какво? - запита докторът.

- Експлозии. Аз седях хей там. Първата беше малко приглушена, сякаш нещо изскочи изпод водата. Втората вече гръмна като Хирошима.

- И те събуди - каза Дъч.

Докторът обаче още не искаше да се съгласи. Той поклати глава.

- Нека да изчакаме докато отида там и хвърля един поглед. Схемата от петната върху стената и състоянието на тялото посочват, че експлозията е била само една.

- Аз чух два гърмежа - упорстваше Ланг.

- Какъв интервал от време ги делеше? - запитах аз.

- Ами не много голям. Беше като... бум, бум! Ето така.

Една ужасяваща мисъл проблясна през главата ми, но предпочетох да я запазя за себе си за момента. И без това цялата сцена беше повече от ужасна.

Неистовият е несекващ писък на жената в къщата решително не ни подпомагаше при разследването.

- Отделът по убийствата да му бере гайлето - реши накрая Дъч. - Мен ме интересува само аутопсията. Може да изскочи нещо интересно, което да ни насочи към вида на използваното оръжие.

Шефът на отдела по убийствата представляваше месест лейтенант, прекрачил четиридесетте, облечен в тъмни панталони, модна риза, тъмнокафяво сако и една убийствена вратовръзка на цветя. Казваше се Лънди. Приближи се клатейки глава.

- Хей, Дъч, как я мислиш тая работа? Май ни натресоха четири трупа, а, какво ще кажеш?

- Стига с това първо лице множествено лице, Лънди. Тук няма "ние", защото това си "ти". Убийствата не са мой проблем.

Лънди се озъби.

- Имам нужда от всичката помощ, която можете да ми осигурите.

Дъч бегло се ухили и кимна.

- Без съмнение, Лънди.

- Направо да не повярваш, Дъч - подхвана Лънди, - ама това хлапе се е отървало по цяло чудо!

В този момент ми хрумна, че досега никой не беше изказал и най-малкото съжаление за дядото Драганата, чиято физиономия се беше разплескала по цялата стена на къщата. Споделих мислите си със Стик.

- Какво искаш, да гърмим топовен салют с двайсет и един гърмежа ли?

- Четири трупа за по-малко от три часа - изрече развеселено Дъч. - Ако продължава с това темпо, на сутринта ще се регистрирам в борсата за безработни.

- Даа, а пък мен ще ме откарат в нервното отделение - обади се Лънди.

Огледах още веднъж цялата сцена. Плувният басейни беше почти долепен до гърба на къщата, после следваше терасата с въртележката, една миниатюрна железница, и три туристически масички. И след всичко това теренът стръмно се издигаше нагоре към дюните, може би на сто ярда над къщата.

- Ще взема Стик и ще отидем да хвърлим един поглед на терасата - казах аз на Дъч. После се обърнах към Стик. - Вземи някакво фенерче.

Един млад полицай се спусна към нас и каза:

- Там са се изтъпанчили две от горилите на Драганата и се държат така, сякаш са собственици на мястото.

- Ще си поговорим с тях - каза Стик. - Дай ми за малко фенерчето си.

- Обзалагам се, че ще бъдат повече от неми за случилото се. Тоя техен кодекс за вярност до смърт - изруга Дъч. Лънди се върна обратно на мястото на произшествието.

- Искаш ли да дойдеш с нас? - обърнах се аз към Дъч.

Той само погледна към хълма и се изсмя.

- Следващият път. Обади ми се по телефона когато стигнете там.

Двамата със Стик тръгнахме по терасата и се заоглеждахме. Една от горилите на Драганата се приближи към нас. Беше висок не повече от шест фута и пет инча и тежеше не повече от двеста и петдесет паунда, с лице което можеше да накара портрета на Дориан Грей да умре от завист.

Пръст с големина на телеграфен стълб се опита да ме промуши в гърдите.

- Частна собственост - изръмжа той.

Изгледах го право в очите както само аз си знаех, като се вземеше пред вид, че те бяха разположени на четири инча над моите.

- Посегнеш ли ми още веднъж с този пръст, ще ти го откърша и ще ти навра в задника - проговорих аз с най-коравия си глас.

Горилата само ме изгледа развеселен.

- Сигурно.

- Аз съм федерален служител, а вие препятствате разследването на сцената на престъплението. Това е наказуема простъпка. А пък мушнеш ли ме още веднъж с лайняния си пръст, ти извършваш физическо насилие върху федерален служител при изпълнение на служебния му дълг, което представлява много сериозно престъпление. Още ли си мераклия да ти отправя такова обвинение, синко?

Няколко секунди той запристъпва от крак на крак, опитвайки се да използва онова, което при останалите хора се наричаше мозък. През това време се приближи и другата горила.

- Не се хващай на лайнарските му приказки, Лари - обади се той. Беше точно толкова висок и толкова гаден колкото и първият.

- Вие двамата веднъж вече я осрахте царски тази вечер - казах аз. - Я ми споделете как се чувства човек, който е осрал всичко и в резултат на осирането ви поочукват малко главичката на шефа ви.

Лицето на Лари почервеня като пурпур. Гърлото му издаде смешно бълбукане и направи крачка към мен. Но преди още да вдигне ръка, нечий юмрук профуча от лявата ми страна и се стовари в ръба на челюстта му. Горната част на лицето му не помръдна; долната обаче се запъти на запад. Челюстта му изпращя като изстрел. Беше толкова грозен, че не можеше да се разбере дали изразът на лицето му беше причинен от болката или от изненадата. Секунда по-късно очите му извъртяха белтъците си и той се строполи на колене.

Гърлото му изгъргори някакъв смешен звук, наподобяващ "Арфробъл".

Стик стоеше до мен и тръскаше дясна си ръка.

Другата горила се втурна срещу Стик и аз измъкнах своя 38-служебен от кобура му и наврях дулото му колкото можех по-навътре в лявата му ноздра, доколкото позволяваше мерника.

- Проблеми със слуха ли имаш? - запитах го аз.

Той изгледа пистолета ми, после мен, после отново пистолета. В този момент Стик го изрита в топките със сила, с която до този момент не бях виждал да ритат някого в топките. Горилата се строполи на земята до партньора си; зъбите му изпращяха, сподавяйки вика на болка. Ревът изхърка в гърлото му. Сълзи изпълниха очите му. Той политна напред на ръцете си и повърна. Другият клатеше замаяно глава, а челюстта му се люлееше наляво и надясно като привързана на конец.

- Убаарабта - изгъргори той.

Спомних си думите на Сиско, за това, че Стик бил още млад и още не бил покварен, и за това, как съм можел да му давам полезни съвети. Сега обаче едва ли му беше времето. До този момент се справяше безупречно. Прибрах си оръжието и се ухилих.

- Знаеш ли - каза той, - мисля, че свършихме добра работа тук.

- Даа.

Двамата със Стик огледахме терасата, игнорирайки проснатите на земята горили.

- Възпрепятстване разследването на мястото на престъплението - подсмихна се той. - Откъде ги знаеш тия работи?

- На мен ми прозвуча добре - казах аз. - А на теб?

- Бях убеден - каза той. - Сиско ми обясни, че си бил адвокат, и реших, че така стоят нещата.

Той пристъпи в белведера и запали светлините. Латерната засвири, но въртележката остана неподвижна, килната на една страна като окървавена барета. Гледката беше зловеща, осакатените кончета бяха застинали в различни положения по височина, глави бяха отхвърчали, липсваха крака, докато през това време латерната свиреше щастливата си мелодия.

- Сиско обича да шашва хората с вестта, че съм адвокат - казах. - Всъщност никога не съм практикувал тая професия.

- И как така? - запита той.

В краката ми лежеше окървавена конска глава с разширени ноздри и гневни окървавени очи. Повдигнах я леко с върха на обувката си и се вгледах под нея, сякаш очаквах да открия някакво много важно доказателство отдолу.

- Тогава си мислех, че това все още е една почтена професия.

Той се изсмя с неговия налудничав смях, очите му танцуваха между клепачите, а ъгълчетата на устата му се бяха изкривили надолу, вместо нагоре, като му придаваха озъбено и хищно изражение.

- Осъзнах грешката си още първия път, когато бях инструктиран от един прокурор-обвинител. Той простичко ми обясни, че се налага да лъжесвидетелствам.

- А ти какво му каза?

- Аз му казах да се ебе в гъза. И просто не стана така, както той искаше, и това беше всичко. Доведе с пледоариите си случая до условна присъда, вместо да му го зачука с фактите, които бяха неопровержими.

И тъкмо когато получих правото на адвокатска практика, ме извикаха на интервю в онази голяма адвокатска фирма в Сан Франсиско - продължих аз. - Това беше една от най-авторитетните адвокатски фирми в града. Старият съдружник, който проведе интервюто, цял час ми обясняваше как се делят хонорари. Адвокатите на двете враждуващи страни никога не разменят и дума; за сметка на това пък си разменят досиетата на двамата клиенти, като по този начин решават как да ги издоят максимално. И когато изворчето пресъхне, случаят вече е решен. На тръгване ми се повдигаше толкова много, че малко остана да повърна. Известно време обикалях къде ли не, докато накрая се примирих и постъпих в полицията.

- Но се почувства добре след това - изрече той пак с онази своя налудничава усмивка.

- Ако искаш да знаеш истината, чувствах се последната отрепка - признах му аз. - Три години да търкаш чиновете на юридическия факултет и накрая да хванеш волана на една синьо-бяла таратайка.

Стик се вслушва няколко минути в музиката и накрая завъртя ключа. Вдигнах поглед нагоре към дюните над нас.

- Трябва да отидем там - казах аз.

След дълго пухтене и пъшкане по пясъчните склонове накрая се озовахме най-отгоре, втренчени задъхани във фосфоресциращата повърхност на океана под нас.

- Какво ще търсим? - запита Стик.

- Нали си служил в армията - казах аз. - Кое е онова оръжие, което гърми при изстрелване и още веднъж при попадение?

- Минохвъргачка?

- Съвсем близо си.

Той щракна с пръсти.

- Гранатомет.

- Точно така - похвалих го аз.

Проверихме траекторията от хълма до басейна. Терасата можеше да се види само от самия край на дюната. Не след дълго открихме едно място, където тревата беше изгорена, а до нея земята беше измазана с оръжейна грес.

- Ето, тук е - казах аз. - Този, който е убил стария мафиот, е стрелял точно оттук, за да улучи терасата. Той дори не е виждал целта си: използвал е за корекция някаква точка от басейна и е изстрелял гранатата право в скута на стареца.

Включих прожектора и огледах дюната за следи.

- Ето - каза Стик, сочейки към няколко отпечатъка откъм страната на дюната снижаваща се към океана.

Вгледахме се отблизо.

- Трябва да е бил някой с доста едро копито - произнесе Стик. Отпечатъците бяха доста плитки и с големината на дребна диня. Не можех да ги оприлича с никакви обувки.

Насочих светлината към твърдия пясък в дъното на дюната. Приливът беше достигнал почти най-високата си точка. Ивиците от пяна лежаха съвсем близо в подножието на дюната.

- Добре го е замислил - казах аз. - Приливът поглъща всичките му отпечатъци.

- Знаел е какво прави - изрече Стик. - Един сляп изстрел като този изисква съвършено синхронизиране.

- Такава работа иска и малко предварително планиране. Трябва да познава и обстановката. Трябва да знае и кога настъпва приливът. И с един изстрел успява да размаже и двамата мръсници долу. Дяволски кучи син. По-добре да стоим настрана, да не заличим някой следа; експертите могат да открият още нещо.

- Едноухия - каза Стик.

- Точно. Да го извикаме тук.

Върнахме се обратно долу и казахме на Лънди какво сме открили; той изпрати двама души и фотограф.

- Ония двете горили там могат да се нуждаят от известна медицинска помощ - каза Стик. - Опитат ли се да ти въртят номера, арестувай ги за нападение върху служител на закона.

Веждите на Лънди описаха високи дъги.

- Да, благодаря ти - изрече той с известно страхопочитание.

- Отивам вътре - заяви Стик. - Ще видя дали мога да разбудя Чарли Едноухия.

Присъединих се към Дъч, който се беше облегнал на ъгъла на входната козирка. Беше силно впечатлен.

- Нямаше ви доста време, момчета. Сигурно сте свършили много работа - изрече ухилен той.

Погледнах часовника. Беше десет и десет, а стомахът ми подсказваше, че не съм слагал нищичко в него от обяд.

- Трябва да въведа Мацола в нещата и после ще хапна нещо - казах аз. - След което мисля да приключвам за тази вечер.

- Няма да е зле и аз да хапна с вас - заяви приближилият се Стик. - Чарли вече е тръгнал насам; не беше много въодушевен обаче. Предадох на Лънди да не пуска хората на хълма.

Стик измъкна малка визитка.

- Ако някой път решиш да ми се обадиш - каза той, подавайки ми картичката, - номерът ми е записан на гърба. Сложил съм телефонен секретар. Ако прозвъни четири пъти преди да се включи, значи съм в къщи, кензам, или се къпя, или нещо от тоя род. Оставяш ми някакъв номер и ти се обаждам само след минута. Ако автоматът се включи още след първия сигнал, значи ме няма..

- Отиваме в закусвалнята на Мил - каза Дъч на Стик. - Ще взема Джейк при мен.

Изпитах дълбока благодарност към шерифа.

- Трябва да те въведа в нещата. Считам, че със сигурност можем да приемем, че използваното оръжие е било гранатомет, което е забранено на територията на Щатите, и това автоматично прави случая от компетентността на федералните власти - казах му аз докато вървяхме към колите.

- Брей, дявол да го вземе - изръмжа Дъч, - ама че процес ще падне.

<<< || >>>

© Уилям Дийл
© Тодор Стоянов, превод
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 21.07.1999
Уилям Дийл. Хулигани. Варна: LiterNet, 1999

Други публикации:
Уилям Дийл. Хулигани. София: Бард, 1995.