ЙОРДАН РАДИЧКОВ: В ТЪРСЕНЕ НА ЗАГУБЕНОТО ВЪЛШЕБСТВО

Мари Врина-Николов

web

Няма да бъде преувеличено, ако кажем, че Йордан Радичков¹, съвременен български писател, е мит не само в собствената си страна.

Един от белезите на значимото място, което заема от близо четиридесет години в българската литература и култура е широко разпространеното мнение, че Радичков е твърде индивидуален, труден за разбиране, непреводим автор. Надарен с метафорично мислене, той гледа на човека и света с привидно наивния поглед на дете, на един Кандид и вижда великото и възвишеното в баналните, смешните, дребните неща, разкрива абсурда, характерен за доста човешки дела.

На фона на българската литература от 60-те и 70-те години, все още силно белязана от реализма - социалистически или не, не е трудно да си представим колко силно се е откроявало присъствието на този автор, чието творчество и до днес изненадва, буди въпроси, смущава. В този смисъл, за да използвам израза на критика Кр. Куюмджиев², Йордан Радичков наистина е "феномен" в съвременната българска проза, която, общо взето, не познава дисидентските абсурдистки и гротескови течения, преминали през полската, унгарската и чешката литература (впрочем живи в тези литератури и преди тоталитаризма). Хуморът и иронията присъстват в българския роман и разказ от този период (например в творчеството на Ивайло Петров), но в тях няма да открием друг автор с тъй богата и всеобхватна фантазия, отклоняващ се толкова много от реализма.

Докато читателската публика неизменно посреща с благосклонно любопитство, дори с ентусиазъм, всяко издание на многобройните произведения на Радичков, официалната критика първоначално не знае как да реагира: творчеството му не се вписва в нито един от удобните за критиката етикети, творбите му не отговарят на нито един от тях, а същевременно обхващат всичко.

За да разкрием всички страни на този тъй плодовит автор биха били необходими няколко тома; тъй като съм превеждала негови произведения и съм имала възможността да разговарям с него, ще се опитам да го доближа до френския читател, който все още слабо или зле го познава³, като се спра на две основни черти от неговото творчество: дълбокия хуманизъм, изразен в жадния интерес към човека, и пресъздаденото, за радост на читателя, вълшебство в ежедневието, което за жалост отмира в днешния твърде материален свят. Като съвременен аед, той ни пренася в своя магичен и отминал свят, когато вътрешният мир на човека, подтикван от беднотията на материалното съществувание е бил богат, изпълнен с чудеса, населен със суеверия, верблюди и всякакви фантастични създания.

Самобитен писател

От 1959 година до днес, Йордан Радичков е написал около тридесет сборника с повести и разкази, четири театрални пиеси, два романа. По-голямата част от творчеството му е издадена преди 1989, т.е. в условията на тоталитарния режим, контролиращ, цензуриращ и налагащ автоцензура, определящ литературните критерии и готов да запуши устата или да отстрани всеки, дръзнал да се отклони от тези критерии. Някои писатели, сред които е достатъчно да споменем Димитър Димов и Димитър Талев преминават през това горчиво изпитание. Макар всесилната власт на соцреализма, единствената официално призната догма в България, да поотслабва след смъртта на Сталин през 1953, въпреки плахото, но сигурно отваряне на България към западните литератури, благодарение на шепа писатели и преводачи, е било доста смело и рисковано да издадеш книга без положителни герои (т.е. представители на пролетариата) и отклоняваща се от неизменната си мисия да възпитава народа чрез правдиво представяне на действителността.

Архивите на "Литературен фронт", официален орган на Съюза на писателите, показват, че през 1959/1960, най-важните повели на литературата продължават да бъдат "Борба за реализъм", "Работническата класа - главен субект", "Животът - душа на литературата", а писателите са призвани да пишат за съвременната действителност и изграждането на социалистическото общество. Ето какво можем да прочетем в една статия от февруари 1959: "Повече между народа, по-близо до живота! е лозунг, на който българските писатели - комунисти и безпартийни - ще отговорят с творчески дела. Съвременната българска литература ще потвърди с повече и с по-добри художествени произведения своето велико призвание: да бъде учителка и възпитателка на народа."⁴

И наистина, повечето от излизащите през този период книги са мащабни и често епични платна в прослава на изграждането на новия строй, на борбата на работническата класа в тази съзидателна дейност, пропита от вярата в светлото бъдеще и т.н. Нищо такова няма да открием в разказите и повестите на Радичков, който отделя огромно внимание на детайла и изучава човека в неговата индивидуалност и самобитност.

В тази обстановка, за разлика от радушната читателска аудитория, критиката, доста плаха, объркана и раздразнена, че не може да впише писателя в определена категория, прави крайно предпазливи оценки, особено след случая "Тютюн" от 1951 г., страхувайки се от погрешна стъпка.

Философът Тодор Павлов например (автор на възможно най-тавтологичното определение за социалистическия реализъм: "Изкуството днес, при съвременните условия и задачи, е и трябва да бъде дълбоко и последователно докрай класово-партийно или по-точно социалистическо-реалистично, т.е. не само реалистическо, но и социалистическо, не само социалистическо, но и реалистическо"⁵) вижда в тези произведения изкривяване на действителността, безсмислен абсурд.

В многобройните интервюта и статии, посветени на Радичков, един от повтарящите се като лайтмотив въпроси е: "Кой сте Вие, другарю Радичков?" или "Кой е Радичков?". Някои интелигентни и честни критици не се страхуват да признаят своята обърканост и да поставят открито проблема. Споменах по-горе статията на К. Куюмджиев, "Феноменът Радичков", една от най-интересните, посветени на този автор, показваща добре уникалното място, което той заема в българската литература и нееднозначните реакции, които буди:

"След първите си разкази и повести, които даваха надежда за "нормално" от гледище на традицията развитие на един интелектуален писател, Радичков изведнъж озадачи всички с едни странни шеги, остроумни гротески, от които нищо не се разбираше. Всички четяха тия необикновени разказчета, които по-късно влязоха в книгата "Свирепо настроение" (1965 г.), всички се смееха, но критиката се чувстваше малко нещо засегната - тя не можеше да им намери място в своята номенклатура, в нейните формуляри нямаше графа за Радичков. (...) Всъщност какво означаваше всичко това, какво иска да ни каже Радичков с тия небивалици? Това не са разкази, това са антиразкази. Явно това са някакви басни и алегории, но кой ще ни ги разшифрова, къде да търсим ключа за тия гатанки?"⁶

Енчо Мутафов също пише студия за писателя със заглавие: "Кой е Радичков?", в която казва:

"Ако започвам тази книга с този въпрос, то не е от самочувствие, че мога лесно да отговоря. Имам известна надежда за нататък. Четвърт столетие критиката не е успяла да му отговори, тя дори не се опитва да го стори. В началото той беше чудак, който предизвикваше недоумение, сетне стана красиво екзотично цвете, сега е яркият талант, без да знаем защо (...) Постъпките и средствата, с които се мери, са неподходящи за неговото изкуство, то е на крачки встрани от нормата. Първичните понятия сюжет и композиция са неудачни спрямо Радичковото творчество."⁷

По-късно, когато "феноменът" доказва с успехите си не само в страната, а и в чужбина, че е едно от богатствата на съвременната българска литература, когато става ясно, че пренебрегването му би било огромна грешка, критиката се опитва да го приобщи, да го върне в лоното на правоверните. Авторът на предговора към новото издание на "Тенекиеното петле" през 1985, (със заглавие "Социалните измерения на радичковия свят") смело го описва като "художник на социалистическата съвременност, който разкрива нейните образи и проблеми, нейните съдбовни движения и хуманистични цели"⁸.

Но нека да оставим критиците и техните проблеми и да се върнем към вълшебния свят на Йордан Радичков.

В търсене на човека

Според мен би било напълно погрешно да виждаме в Радичков един съвременен Лафонтен, който в "басните" си критикува и осмива недостатъците на съвременниците си. Нищо подобно: дори да се отнася с резерви към модната дума "хуманизъм", която намира за изтъркана и изкривена от прекалена употреба, Радичков е дълбоко човеколюбив писател: той обича хората, непрекъснато им се удивлява и проявява жадно любопитство към техните съдби, напомняйки в много отношения един друг писател-вълшебник на българското слово - Йордан Йовков⁹. В един документален филм-портрет той дава своето определение за хуманизма, илюстрирано в много от произведенията му: "Народната душа познава страданието. Хуманизмът означава да познаваш страданието." Да разбираш човешкото страдание, да изпиташ състрадание, това е ключова тема в творчеството на Радичков.

Така както усещаме у Йовков тъга по изгубените дълбоко човешки ценности (имам предвид съчувствието и добротата у много герои от цикъла "Женско сърце", като Серафим, Аничка, Сали Яшар и много други), и у Радичков откриваме множество добродушни и простосърдечни герои, маргинали (често цигани), дори несретници, които проявяват състрадание и към хората, и към животните. Един от най-силните примери в това отношение намираме в разказа "Барутен буквар". В навечерието на Втората световна война, в смутното време на нелегалната комунистическа борба срещу властта, бай Флоро е застрелян, докато тайно пренася оръжие с каруцата си. Конят също е ранен от патрула и не може да се изправи на крака. Селяните добре познават животните и знаят, че раненият кон трябва да се убие с удар по челото. Само че кой ще се нагърби с тази задача? Селяните решават да се обърнат към Тико Циганина. Тико пристига, но отказва да довърши раненото животно - та той е неспособен да убие и пиле. Всички мъже от селото са се събрали и всички знаят, че конят трябва да бъде убит с чук по главата, но така и никой не се решава да го направи. Подобна ситуация откриваме в много от разказите на Радичков: изпаднали в необичайно и тревожно положение, героите намират отдушник в словото; всеки разказва някаква случка, свързана с конкретната ситуация, разказите често се преплитат и решението на проблема непрекъснато се отлага. Тази потребност да се говори и разказва ми изглежда дълбоко вкоренена в една известна българска литературна традиция (сещам се, например, за "Чичовци" на Иван Вазов и за "Българи от старо време" на Каравелов), за която можем да кажем, че кредото на героите е "говоря, значи съществувам". Колкото до селяните от "Барутен буквар", макар и свикнали с житейските трудности и грубото ежедневие, те не намират сили да убият ранения кон. В крайна сметка, това прави един полицай - другоселец.

Съчувствието, което изпитват тези обикновени хора, изглежда за Радичков атрибут на един отминал свят, ако вярваме на следния пасаж от разказа "Спомени за коне":

"Този материален свят е без въображение, той е изпълнен с диви стихии, а в стихията няма милост. Няма ли милост, и въображение няма, няма състрадание, чувство за справедливост, страх от възмездие и прочие - всичко това е плод на въображението."¹⁰

Друга характерна черта в творчеството на Радичков, която също ни препраща към Йовков, е хармонията между хора, животни и природа в този свят, който той познава и пресъздава. Прекарал детството и юношеството си в селце в Северозападна България и запазил връзката си с природата, сред която обича да се връща и по време на лов, Радичков познава в удивителна степен тази природа: като че ли няма птица, растение, дърво, чието име и особености той да не знае. Той разпознава всяко гнездо, знае как и защо е направено, в състояние е да прекара часове, наблюдавайки тази природа, с която се слива душата му. Достатъчно е да погледнем заглавията на разказите и повестите, за да открием в повечето от тях име на животно ("Спомени за коне", "Таралеж", "Козя брада", "Патицата", "Ние, врабчетата" и пр.).

Твърди се, че е непреводим, защото разказите му изобилстват с регионални наименования на растения, дървета, птици и животни: трудността за преводача не идва от регионалния характер на тези думи, защото авторът винаги обяснява тяхното значение. Тя е по-скоро в това, че за да се преведе идеално текста (доколкото може да съществува идеален превод) е необходимо да се познава описваната от писателя природа така добре, както той я познава.

Преоткривайки изгубеното вълшебство чрез магията на думите

Това, което дълбоко характеризира света на Радичков, е фактът, че вълшебството, което той търси и пресъздава чрез словото си не се основава на външни на човека специални ефекти, подобно на Deus ex machina от древността. Вълшебството, което населява разказите му е присъщо на човека. Това се вижда особено добре в разказа "Каруцата" от споменатия сборник "Барутен буквар": главното действащо лице (при Радичков трудно можем да говорим за "герой"!), бай Флоро грънчарят, кара каручката си в галоп и обикаля селата, за да продава своите стомни. Ритлите на каруцата са изписани с образите на Христо Ботев и неговата чета, на турци и черкези и този рисуван свят оживява, докато конете препускат и всъщност не Флоро преминава през селата, а Ботев с четата си и цял отрязък от народната история препуска в главата на грънчаря; вятърът влиза през гърлата на стомните и те свирят, звънците на каруцата дрънчат и жените, които купуват стоката на Флоро, го разпитват за изписаните по ритлите образи и той им разказва цялата история за Ботев, четниците, башибозука и черкезите... Свят, изграден от музика, героизъм и звуци, оживява и разнообразява сивото и скучно ежедневие на каруцаря, жадуващ за героични постъпки (в крайна сметка, той тайно пренася оръжие и бива убит). И така, баналното и героичното вървят ръка за ръка в една епоха, която изисква от писателите да разглеждат историческата тема в сериозен и епичен план.

Сборникът "Свирепо настроение" оставя дълбок отпечатък в общественото съзнание, до степен да се говори за радичковото творчество "преди" и "след" "Свирепо настроение". Обяснението можем да търсим в разказите, в които вълшебното не е само във въображението и фантазията, а в появата в нашия свят и живот на нереални същества като верблюда - едно митично и зловредно същество, което непрекъснато променя външния си вид, за да мами хората, ту жена, ту коза, ту калугер, ту цицина или рибешка люспа. Не е ли той неспокойната съвест на човека? Олицетворение на злото? Така и няма да разберем:

"И все пак, когато прелиствам старите хроники, когато преминавам през платото, върху чиито скали се виждат следи от зъбите на верблюда, или оглеждам венеца от планини, изплетен от гърбиците на верблюди, не мога да не усетя студенина в сърцето си. Спомням си също записаното от последния езически летописец, когато в Черказки нахлули християните: "И боговете, и хората са създадени от верблюда! Опитвал съм се да гледам в слънцето, за да видя наистина ли там има верблюд, но никога досега не съм откривал нищо, защото, щом погледна, и цялото небе се изпълва изведнъж с въртеливи движения."

Това вълшебство, което носи човекът в себе си, е свързано със селския живот: то е изчезнало в съвременния свят, задръстен от всякакви предмети, неспособен да възбуди въображението ни. Парадоксът, изтъкнат от Радичков, е, че материалната бедност стимулира въображението, поражда един вълшебен свят, който бива задушен от материалното богатство. Самият автор ни дава този ключ към творчеството си, както в интервютата, така и в самите произведения; ще цитирам два по-дълги пасажа, които ни разкриват тайната на това вълшебство.

В едно интервю, в което говори за родното си село, за корените и детството си, за бедния селски живот, богат обаче на народни вярвания и фантасмагории, той добавя: "Аз се помъчих да обясня това, че народът не толкова от суеверие е отглеждал или е разказвал и описвал тия същества, ако мога така да ги нарека; мисля, че прекалено скучен е бил животът, прекалено предметен и реалистичен е бил целият обикалящ го свят, за да може това да задоволи едно човешко въображение. Друго е, когато знаете, че в съседния дом има една ламя, че тя има там полог и си мъти яйцата, друго е, когато знаете, че като отидете вечер на ливадата да косите, ще излязат едно хергеле самодиви, за да се къпят, пък вие ще им откраднете дрехите, пък те ще се молят да им върнете дрехите... Аз мисля, че и църквите народът по този начин е строил. Не толкова, защото е вярвал в бога, а защото много му се е искало да има бог."¹¹

В повестта "Спомени за коне", разказвачът говори с носталгия за този прекрасен свят, който вече не съществува: "беше времето на въображението", преди да изброи "богатствата" на селото: "473 жители, заедно с нас двамата имаше селцето, както казах по-горе, отделно добитъка, двете воденици, един луд, два неподвижни казана за варене на ракия и един подвижен, теглен от конски впряг, предназначен главно за контрабандно варене на ракия и за бързо придвижване, кажи го, почти изпод носа на акцизните, врачка, учител, кметски наместник (...)", а списъкът завършва с "духове, вампири и водни таласъми в неограничени количества"¹².

Изглежда, че за да видиш този заобикалящ ни вълшебен свят, трябва да си запазил чистия невинен поглед на детето или на чистосърдечните хора (творчеството на Радичков е изпъстрено с образи на глухонеми, селски глупаци и други маргинални персонажи, но приемани от хората напълно естествено). Това, което прави впечатление у Радичков, е неговата способност да открива възвишеното в баналното, в малките подробности, които ние, обикновените хора, отминаваме, без да забележим. Това той нарича "усет за детайла". Успоредно с чистия детски поглед върху света, проникващ в магията на ежедневието (погледа на глухонямата и на разказвача, временно онемял след силен уплах в детството си в "Спомени за коне" или на децата в "Марчо", които пречупват войната през собствената си призма или пък на детето-разказвач от "Луда трева"), Радичков прибягва до престорената наивност, за да изобличи, подобно на Монтескьо в "Персийски писма", злоупотребите на властта и всичко, което върви наопаки в нашия модерен свят.

Във "Войничето" тази престорена наивност (погледа на едно войниче, на което се случват куп неприятности, именно поради прекалената му наивност), изобличава с остра ирония армията и военната йерархия, монархията като институция и, в един по-широк план, всяка власт.

Погледът на героя от "Бомбето" ...който е бомбе, е поглед на шапка и никак не е безкритичен; след като се запознава с всевъзможни каскети, цилиндри и разнообразни шапки, нашето бомбе среща полицейски фуражки:

"Те бяха тъй добре изпънати с пружини, че едва забележимо повдигаха дъната си, готови сякаш всеки миг да се втурнат или да бъдат отнесени нанякъде. Козирките бяха лъснати до болезненост. Но не само козирките - всяко копче или всяко преждило лъщеше остро срещу бомбето. За по-голяма тържественост всяка полицейска шапка се придружаваше от един кон, от един полицай, от един револвер и от една сабя. Веднага си личеше кое се цени повече в тази страна и кое - по-малко."¹³

Това простодушие, тази наивност, извор на вълшебство или ирония са възможни в един преднамерено опростен, изчистен и крайно експресивен регистър, с много повторения (допустими на български, но рядко на френски), прибягващ често до народната реч, но никога недодялан; този езиков регистър, който така добре приляга на българския език, експресивно много богат, представлява всъщност най-голямата трудност при превода на поетичния свят на Радичков, защото, ако решим да се придържаме стриктно към привидната простота на изказа, допускайки например чести елизии или използвайки думи с прекалено "селска" конотация съществува опасност текстът на френски да звучи прекалено недодялано.

Йордан Радичков, аед на модерното време

В днешно време, устните предания се свързват предимно с Африка. Балканският полуостров също има богати традиции в народния епос: известни са тези на съседна Гърция, по-малко тези на други държави от региона (например "гусларите" в Босна). Балканите са благодатна почва за устни предания и легенди, за героични песни, разказващи за историческите събития, които са ги разтърсвали.

Ако се опитаме набързо да характеризираме устната литературна традиция, ще отбележим наличието на многобройни варианти, сходни и различаващи се едни от други, използващи една и съща известна основа. В импровизацията разказвачът се опира на добре известни формулировки, речта е ритмична, богата на образи, символи и митове.

Лесно изкушение е да направим паралел между тази устна разказвателна форма и творчеството на Радичков. Той самият ни подканя за това, както свидетелства и едно негово интервю от 1975:

"Аз съм имал възможността да слушам една и съща история, особено докато живях на село, разказана от двайсет различни хора. По двайсет различни начина е конструирана самата история. И на всекиго от тези хора е различен и строежът на речта. У едного речта като че ли на пръсти ще мине през една история, за да я разкаже. Друг ще се затича, след това ще спре да помисли - и думите му така се редят с паузи, с повече препинателни знаци. Трети ще я разкаже така, като че ли не ходи, а като че ли плува - плавно, спокойно. (...) С всички мои усилия аз съм се мъчил, ако може така да се каже, да легализирам разговорната народна реч. И не само разговорната народна реч, но и начина, по който народът строи своите истории. Всичко това го правя умишлено, защото е най-близко до сърцето ми. И после, смятам, че тези герои само по този начин могат да разказват - както ако бяха взели да строят къщи (да вземем за пример нещо по-предметно), те биха ги построили по този начин: само на етаж и половина и никога на два етажа и с балкон."¹⁴

Тази идея намира най-ярката си илюстрация в разказа "Войничето", който започва по следния начин:

"Тази история са ми я разказвали по най-различни начини. Някои я почваха отзад напред; други започваха направо с войничето - как то дошло в селото и как капитанът го пратил да муши в купите сено заедно с другите войници и да търси дали няма скрито оръжие; трети почваха историята от стенния календар с царското семейство, турен в една рамка, и как с царското семейство начело те отишли да молят капитана да ги пусне в гората; някои пък почваха да разказват много издалече, още когато жените били турили в пазвите си бубено семе на топло, та да се измътят тия проклети червеи, наречени копринени буби; (...) Може би ще е най-добре да се започне първо с войничето, а след туй да се разкаже и за всичко останало, та дано читателят добие поне малка представа от тази история."

Силно впечатление прави повтарянето на диалогичните структури в разказите на писателя, повторение, което отбелязва и литературният критик Петър Динеков, специалист по български фолклор, който съвсем ясно го свързва с устната традиция:

"Съвсем очевидно вариантността у Радичков се основава на вариантността на народните разкази. Фолклористите я обясняват като неизбежност при устното предаване - епизодите се повтарят, за да се запомнят, да се върне слушателят към онова, което е казано. При Радичков композиционната функция на вариантността е друга. Вариантите като повторени разкази от едно лице или от повече лица - съдържат вече допълнителни елементи, които внасят нова светлина в основната тема. Вариантността е форма на обществена преценка на даден житейски факт. И още нещо: вариантността води и до убеждението за неизбежност на повтаряния факт."¹⁵

Наистина, една структура или ситуация се повтаря в голям брой разкази: в даден момент, разказът спира, за да се издири изгубен човек, животно или предмет; търсенето се предприема от един от героите, който обаче не се връща и някой друг тръгва да го търси, после трети се отправя по следите на втория и т.н. Смутени и объркани от това търсене, което често добива странни, дори фантастични измерения, героите с удоволствие си спомнят сходни случки, които разпалено разказват; и така, подобно на река, захранвана от многобройни притоци, разказът набъбва и става все по-пълноводен от тези под-разкази, чиято връзка с първоначалната ситуация става все по-тънка и по-тънка.

Например в разказа "Януари", в един мразовит ден, една шейна, впрегната в два коня, нахлува в Черказки, а на дъното на шейната лежи убит вълк. Селяните разпознават впряга на Иван Гелов, но него го няма. Един подир друг, селяните тръгват с шейната, за да търсят Иван Гелов, а шейната се връща всеки път без човек, но с един убит вълк на дъното. Докато един от мъжете тръгва с впряга, с намерение да разгадае тайната, останалите са се събрали в кръчмата на чаша вино и си разказват различни случки, които надхвърлят границите и на селото, и на България.

"Мъжете пиеха в кръчмата и си разговаряха, че през тези януарски студове Балкан експрес бил блокиран от снега на югославската граница, че в Хърватско глутници вълци нападали кошарите, че корабоплаването по Мисисипи било прекратено поради ледовете, че в Турция един пътнически влак с петстотин пасажери изчезнал в снежните преспи, а водите на Марица са замръзнали, и тъй както си разговаряха, дочуха далечно звънтене и изтичаха вкупом навън."

Тази сцена се повтаря три пъти, разказите, все така изпълнени с фантазия, продължават оживено, след което една група селяни тръгва да търси Иван Гелов.

Омагьосващото въздействие на думите характеризира много от героите на тези разкази: казахме, че техният девиз би могъл да бъде "говоря, значи съществувам". За тях словото е оръжие за всяка една ситуация: срещу скуката, притеснението, тревогата, неразбирането, и колкото по-притеснени и разтревожени са те, толкова по-малко разбират ситуацията, която изживяват, и толкова по-невероятни и по-фантасмагорични са техните разкази, в които обаче те твърдо вярват. Понякога словото придобива почти осезаема плътност, стряска със сериозния си вид и заплашва да нахлуе в живота ни:

"Тъкмо тогава настана суматоха.

Ние, българите, може и да не сме измислили олимпийските игри, може да не сме дали барута или парната машина на света, но пък за сметка на това сме царе на суматохата. Едва ли има народ, който тъй талантливо и тъй пълно и всеотдайно да участвува в суматохата, като изразходва в нея цялата си енергия, знанията си, възгледите си, че и религиозните си убеждения. Че ние дори при произнасянето на самата дума суматоха настръхваме, аз самият настръхвам, докато я изпиша, и самата тя настръхва и набъбва в страницата, какво ли пък остава за редактора, когато я открие зад гърба на някоя дума." ("Бомбето").

В "Спомени за коне", повествователят разказва как "чичо Гаврил много смело боравеше с всякакви думи, не помня дума да го е изплашила, колкото и непозната да е. Всички останали пред вида на непознатата и странна дума се стъписваха или минаваха на пръсти край нея, сякаш това не бе дума, а смок, усойница или пепелянка, свита коварно в тревата. Чичо Гаврил обаче хващаше храбро думата за опашката, плющеше из въздуха с нея и тъй я вместваше в речта си, че тя застиваше там и оставаше за вечни времена. Много по-късно разбрах, че тайната му се състоеше в това, че одухотворяваше всяка една дума, опитомяваше я, вземаше я под свое покровителство или сам приемаше доверчиво нейното покровителство. Тъй и в природата се съчетават умело въодушевените и невъодушевените предмети и стават едно хармонично и одухотворено цяло."

Още много неща могат да се кажат за неизчерпаемото творчество на Йордан Радичков. Той е сред писателите, които чрез своето метафорично и образно мислене увличат читателя и го правят участник в разказите, влизат в истински диалог с него. Радичков ни учи, че красивото, възвишеното, великото и вълшебното не са там, където ги търсим, те са в нашето ежедневие; смешното и безсмисленото идват от изкривяването на природата, на нашата природа. Той, който непрекъснато се връща към корените си, към родното селце с музикалното име Калиманица и неговите четиристотин жители, разширява непрекъснато границите на нашия свят. И винаги ни изненадва, верен на девиза си: "Бъди невероятен!"

Будапеща, март 2000

БЕЛЕЖКИ

1. Роден през 1929 г. в с. Калиманица, Западна България. [обратно]

2. Куюмджиев, К. Феноменът Радичков. Избрани страници. София: Български писател, 1983, с. 294. [обратно]

3. Доколкото ми е известно, във Франция могат да се намерят пет сборника, преведени на френски:

• Неосветените дворове (Les Cours obscures). Превод от български Lilyana Petrova-Boinay, Charles Boinay и Raymond Albeck. Изд. Gallimard, 1980.

• Черказки разкази. Превод от български Marie Vrinat. Изд. L’Esprit des Péninsules, 1994; второ издание, допълнено с разказите, преведени от Красимир Кавалджиев през 1998;

• Луда трева и други разкази. Превод от български Bernard Lory, Румяна Татарова и Marie Vrinat. Изд. Est/Ouest, 1994;

• Ние, врабчетата. Превод от български Вероника Ненчева и Marie Vrinat. Изд. L’Esprit des Péninsules, 1997. [обратно]

4. Литературен фронт, 11-18 февруари 1959. [обратно]

5. Литература за 11 клас. София: Просвета, 1993, с. 19. [обратно]

6. Куюмджиев, К. Цит. съч., с. 299. [обратно]

7. Мутафов, Е., Стайков, Димитър. Йордан Радичков. София: Български писател, 1986, с. 7. [обратно]

8. Радичков, Й. Тенекиеното петле. София: Партиздат, 1985, с. 5. [обратно]

9. Съществуват два превода на френски на този автор:

• Légendes de la Stara Planina. В превод на Роже Бернар. София, 1963;

• Légendes du Balkan. В превод на Мари Врина. L’Esprit des péninsules, Paris, 1999. [обратно]

10. Радичков, Й. Спомени за коне. Пловдив: Хр. Г. Данов, с. 180. [обратно]

11. Радичков, Й. Литературната целина. // Радичков, Й. Цит. съч., с. 30. [обратно]

12. Радичков, Й. Цит. съч., с. 177. [обратно]

13. Бомбето. По водата. София: Народна младеж, с. 16. [обратно]

14. Радичков, Йордан. Литературната целина. // Радичков, Й. Цит. съч., с. 38-39. [обратно]

15. Приложение към книгата "Спомени за коне", цит. съч., с. 226. [обратно]

© Мари Врина-Николов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 30.01.2004, № 1 (50)

Други публикации:
Le traducteur, un lecteur modèle? Преводачът, образцов читател? Recueil bilingue (français et bulgare) d'articles, Sofia, Editions Colibri, 2001.