Мазето от Лампорекио се престорва на глухоням, става градинар в една женска обител и всички монахини се надпреварват да спят с него.

- Прелестни дами, твърде голям е броят на неразсъдливите мъже и жени, които са напълно убедени, че щом някоя девойка сложи бяло покривало на главата си, а върху тялото си навлече черно расо, престава да бъде жена и да изпитва присъщите на жените желания, сякаш, като стане монахиня, се превръща в камък; а когато същите хора чуят случайно нещо, което да противоречи на тия техни разбирания, се възмущават така, сякаш е извършен бог знае какъв грях против природата; но те постъпват така, без да мислят, и забравят, че самите те се чувствуват неудовлетворени, макар че разполагат с пълната свобода да вършат каквото си искат; забравят и колко е голямо влиянието на безделието и самотата. Мнозина са и тия, дето са напълно убедени, че мотиката и лопатата, лошата храна и несгодите лишават селяните от всякакви похотливи желания и притъпяват техния ум и схватливост. С малката новела, която ще ви разкажа по волята на кралицата, без да прекрачвам определените от нея граници, искам да ви обясня колко много се заблуждават всички, които разсъждават така.

Из нашия край имало, пък и все още съществува един женски манастир, прочут със своята святост; но за да не накърня с нещо славата му, аз няма да спомена името му; и така, не много отдавна, в същия този манастир останали не повече от осем монахини, заедно с абатисата, и всичките били млади; имало там и някакъв добър човечец, дето се грижел за прекрасната им градина; но понеже бил недоволен от парите, които му давали, той, след като си уредил сметките с иконома на манастира, напуснал и се прибрал в родното си село Лампорекио.

Там го посрещнали най-дружески; сред посрещачите се намирал и някакъв млад селянин, здрав, силен и красив - колкото може да бъде един селянин, на име Мазето, който го запитал къде се е губил толкова време. Добрият човечец, който се казвал Нуто, му обяснил; после Мазето поискал да узнае какво е работил в манастира. Нуто отвърнал: “Грижех се за тяхната голяма и хубава градина, освен това от време на време ходех в гората за дърва, носех вода, вършех и други дребни услуги; но монахините ми плащаха толкова малко, че едва ми стигаше за обуща. Пък и всичките те са млади и са едни такива, сякаш дяволът се е вселил в тях: в нищо не можеш да им угодиш; случваше се, като копаех градината, някоя да ми каже: “Сложи това тук!", друга: “Не онова, а това!", трета пък ми измъкваше мотиката от ръката и викаше: “Не така!"; дотолкова ми дотягаха, че оставях и работа, и всичко, и излизах; затова, било за едно, било заради друго, реших да не оставам повече там и се прибрах. Като си тръгвах, икономът ме помоли, ако намеря някой годен, да му го пратя, и аз му обещах: но дано бог му даде толкова здраве, колкото аз ще се погрижа да му намеря или да му пратя някого".

Докато слушал разказа на Нуто, у Мазето възникнало такова силно желание да попадне при монахините, че едва се сдържал на едно място, тъй като от думите на Нуто му станало ясно, че ще успее да постигне каквото искал. Но като съобразил, че ако сподели намеренията си с Нуто, нищо няма да излезе, той му казал: “Добре направи, че се прибра! Мъжка работа ли е това да стоиш при жени? По-добре с дяволите, отколкото с тях: от седем пъти шест пъти те сами не знаят какво искат!" Но веднага след тоя разговор Мазето започнал да обмисля какво да направи, за да се промъкне при монахините; той знаел, че ще се справи със задълженията, за които му говорил Нуто; не се и съмнявал, че ако откажат да го приемат, няма да е заради това; но се боял, че няма да го приемат заради друго: бил твърде млад и хубав. Дълго мислил и премислял, най-сетне измислил: “Мястото е доста далеч оттук - рекъл си той - и никой не ме познава; ако се престоря на глухоням, сигурно ще ме вземат на работа".

Речено-сторено; нарамил секирата, облякъл се като бедняк и, без да обади никому къде отива, тръгнал за манастира; като стигнал там, влязъл в двора, срещнал случайно иконома и му показал със знаци, както правят глухонемите, че го моли да му даде нещо за ядене, а ако трябва, той ще му нацепи дърва. Икономът го нахранил на драго сърце и после го повел към някакви пънове, които Нуто не бил успял да разцепи; но Мазето бил много як и ги нацепил всичките за съвсем кратко време. Икономът трябвало да отиде в гората; дал му знак да тръгне с него, а като стигнали, заповядал му да насече дърва; после докарал пред него магарето и му показал със знаци да закара дървата у дома му. Мазето свършил всичко с такова старание, че икономът го задържал няколко дни, за да му свърши някои работи, които били необходими.

Един ден абатисата забелязала Мазето и запитала иконома кой е тоя човек. Той отвърнал: “Мадона, това е някакъв глухоням бедняк; дойде преди няколко дни да проси, аз му дадох това-онова и го накарах да свърши много работи, дето трябваше да се вършат. Ако той знае да гледа градина и пожелае да остане, мисля, че няма да сбъркаме: ще бъде добър слуга, а тъкмо такъв ни трябва; толкова е силен, че може да го използваме за каквото се наложи, пък и няма защо да се боите, че ще седне да закача нашите девици". Абатисата отвърнала: “Прав си. Гледай да разбереш какво може да върши и се постарай да го задържиш; дай му някой и друг чифт обувки, някоя стара дреха, прикоткай го, поумилквай му се и го нахрани добре". Икономът обещал. А Мазето, който бил наблизо и се преструвал, че мете двора, чул всичко, каквото си говорили те, и си рекъл весело: “Ако ме приемете при вас, така ще ви работя градината, че ще има да ме помните."

След като установил, че Мазето наистина умее да работи, и то отлично, икономът го запитал със знаци иска ли да остане при тях, а Мазето му отвърнал също със знаци, че е готов да върши каквото му заповядат; тогава икономът го приел на работа, наредил му да гледа градината, показал му какво трябва да прави и го оставил, защото трябвало да излезе по други манастирски работи. Мазето започнал да работи всеки ден; монахините почнали да идват при него и да му се подиграват, както людете често постъпват с глухонемите; говорели му най-неприличните думи на тоя свят и били убедени, че той няма да ги чуе; а абатисата, предполагайки, че като е без език, той няма и опашка, не се безпокоела кой знае колко от тая работа и не взимала никакви мерки

Случило се така, че един ден, когато той се изморил от работа и легнал да си почине,  в градината излезли две млади монахини; прибижили се до мястото, където той лежал и се преструвал на заспал, и почнали да го оглеждат. По едно време едната, очевидно по-смела от другата, казала: “Ако бях убедена, че мога да ти се доверя, бих споделила с теб една мисъл, която ми е идвала неведнъж наум и която, кой знае, би могла и за тебе да бъде от полза". Другата отвърнала: “Говори, не се безпокой, никому нищо няма да кажа". Тогава по-смелата рекла: “Не знам мислила ли си някога колко строго ни държат тук, че не смее да проникне нито един мъж освен стария ни иконом и тоя глухоням; а аз често съм слушала от жените, дето идват при нас, че всички други наслади на тоя свят са нищо в сравнение с това, когато жената си има работа с мъж. Затова на няколко пъти се замислях, ако не може с друг, да опитам поне с тоя глухоням дали наистина е така. По-подходящ от него за тая работа няма в целия свят, защото, дори и да поиска, не би могъл никому нищо да каже; нали виждаш какъв е глупак - брадата му подранила, а умът му закъснял. Искам да чуя какво мислиш ти по тая работа".

Другата възкликнала: “Горко ми! Какво си седнала да ми говориш? Нима забрави, че ние сме дали обет богу да пазим нашата девственост?" - “Хайде, хайде - отвърнала първата, - колко неща му обещават всеки ден и после не ги изпълняват! Щом сме му обещали нашата девственост, все ще се намери някоя да изпълни обета". А другата й рекла: “Ами ако забременееш, какво ще правиш?" На което първата отвърнала: “Ти почваш да мислиш за бедата, преди да те е сполетяла; случи ли се такова нещо, тогава ще му мисля; ще се намерят и хиляди начини, та никой никога да не узнае, освен ако ние сами не се разприказваме".

Като чула това, другата, у която възникнало още по-силно желание да изпита що за животно е мъжът, рекла: “Добре де, какво да сторим?" Тогава първата казала: “Слушай какво, сега трябва да е около девет часът; мисля, че всички сестри освен нас са легнали да спят; ще проверим дали няма някой в градината и ако няма никой, ще направим следното: ще хванем тоя човек за ръка и ще го отведем в колибата, където той се крие от дъжда. Едната ще влезе с него, другата ще пази отвън. Той е такъв глупак, че ще изпълни всичко, което поискаме от него".

Мазето чул целия разговор и понеже бил готов да им се подчини, чакал само някоя от тях да го хване за ръката. А те огледали добре навсякъде и се уверили, че отникъде не могат да ги видят; после монахинята, която първа повела тоя разговор, се приближила към Мазето и го събудила, а той скочил веднага; тя му се усмихнала, хванала го ласкаво за ръка и го отвела към колибата, докато Мазето се хилел най-глупаво, ала щом влезли вътре, не я карал да чака много, ами свършил каквото тя искала. Монахинята постъпила честно и след като получила каквото търсела, отстъпила мястото на своята дружка, а Мазето, продължавайки да се прави на глупак, изпълнил и нейното желание; преди да се приберат, и двете пожелали да опитат още няколко пъти какъв ездач е техният глухоням. А после често споделяли помежду си, че наистина, както разправяли, тая работа била много приятна, какво ти - нещо повече; затова, като избирали подходящо време, отивали да се забавляват с глухонемия.

Случило се обаче така, че една тяхна дружка ги видяла през прозорчето на килията си и разказала на още две монахини; отначало те възнамерявали да отидат и да обадят за всичко на абатисата, но после размислили, споразумели се и също почнали да използуват силите на Мазето. По различно време и при разни случаи към тях се присъединили и останалите три монахани. Най-сетне абатисата, която още не била забелязала какво става, един ден излязла да се поразходи из градината, понеже жегата била голяма, и се натъкнала на Мазето (който, въпреки че денем работел малко, много се изморявал от нощната езда); той се бил излегнал и спял под сянката на едно бадемово дърво целият разголен, защото вятърът бил повдигнал ризата и дрехата му.

Щом го видяла и разбрала, че е сама, абатисата изпитала същото желание, както и нейните монахини; събудила Мазето и го отвела в килията си, където го държала няколко дни; монахините тъгували твърде много за градинаря, който не идвал да копае градината, а абатисата изпитвала отново и отново същата сладост, за която преди била свикнала да кори другите. Най-сетне го пуснала да излезе от килията и го пратила в неговата, но често го викала пак при себе си, като при това искала повече, отколкото й се полагало; Мазето обаче не бил в състояние да задоволява всички, затова решил, че ако продължава да се преструва на глухоням, може много да си навреди; когато една нощ бил при абатисата, той си развързал езика и започнал да й говори: “Мадона, чувал съм да казват, че един петел стига на десет кокошки, но че десетина мъже много трудно и много лошо могат да задоволят една жена; аз съм принуден да обслужвам девет и няма да издържа, каквото и да стане; нещо повече, поради това, което вършех досега, вече не съм в състояние да направя нещо; затова или ми разрешете да си вървя с божията благословия, или намерете начин да ми помогнете".

Като го чула, че проговорил, абатисата, която го смятала за глухоням, си глътнала езика, но успяла да промълви: “Какво? Какво? Та аз те мислех за глухоням!" Мазето отвърнал: “Мадона, аз наистина бях глухоням, но не по рождение, а от една болест, която ми отне говора; за пръв път тая нощ усетих, че говорът ми се възвръща, заради което благодаря богу от цялото си сърце". Жената повярвала и го запитала какво означават думите му, че той трябва да обслужва девет жени. Мазето й разказал всичко, а абатисата разбрала, че и другите монахини не излезли по-разумни от нея; но тъй като била все пак разсъдлива жена, не пуснала Мазето, ами решила да си поговори с монахините и да уреди така работите, че Мазето да не опозори манастира.

Случило се, че точно по това време умрял техният иконом, а монахините, след като признали една на друга какво са вършили преди това, при всеобщо съгласие и със съгласието на Мазето така уредили работата, та хората наоколо да повярват, че с помощта на техните молитви и на милостта на светията, на когото бил посветен манастирът, отдавна онемелият Мазето си е възвърнал говора; после назначили Мазето за иконом и така разхвърлили работата му, та да не се преуморява. Макар че Мазето произвел много монасчета, цялата работа се вършела толкова скрито, че се узнало едва след смъртта на абатисата, когато той бил остарял и искал да се прибере у дома си вече като богат, заможен човек; щом това се разчуло, веднага му разрешили да се върне.

Така Мазето се прибрал у дома си остарял, забогатял и глава на семейство, без да трябва да храни децата си, нито да харчи по тях, защото благодарение на своята съобразителност успял добре да използва младостта си: върнал се богат там, откъдето потеглил със секира на рамо, и разправял, че Христос помага така всекиму, който му сложи рога на шапката.

© Джовани Бокачо
© Никола Иванов, превод
=============================
© Електронно списание LiterNet, 23.11.2000, № 11 (12)

Други публикации:
Джовани Бокачо. Декамерон. София, 1970.