В един пролетен ден пристигнах в прохода Баба Ротунда с колело и оттам зърнах за пръв път онези горди канари, в чието подножие по-късно направо забравих дотогавашния си живот. В оранжевите светлини на следобеда пред мен се разстилаше с дълги, заострени сенки басейнът на Синистра. В дъното на долината по завоите на реката тъмнееха върбалаци, на отвъдния бряг се виеше рядка редица от къщи, по далечните, огрени от слънце склонове, бяха лъснали дървени покриви, а най-отзад, над черната яка от борове, искряха ледените кули на Поп Иван и Добрин. Зад тях със стъклено зелена отчужденост стоеше северното небе.

Оттук нямаше пътища за по-нататък, под стръмните отсрещни стени трябва да се намираше природният резерват, край който бях решил да поуседна. Там някъде, вдън горите живееше Бела Бундашиан, моят доведен син. Търсех го от години.

Шосето, след като зави към прохода, вървя известно време край железопътния насип, после релсите внезапно потънаха в тунел, на входа на който кантонер свиреше на кларинет. Недалеч от селото насипът отново се появи край шосето, а не след дълго ме застигна мотриса, на последната спирка на синистренската железопътна отсечка пристигнах почти едновременно с композицията.

В края на релсите стоеше занемарена едноетажна постройка, изпод стряхата й стръчеше боядисано парче дъска с надпис Добрин, името на селото. Под него някой беше измазал с кал по стената: City. Пристигнах напролет, привечер, в Добрин сити.

Бях подпрял колелото си на един стобор и чаках да се извърви множеството от беззвучни, обути в гумени ботуши и цървули пътници, хрумна ми, че ако някой ми се понрави, мога да завържа с него приказка. За първи път идвах в Добрин.

Над гарата се стелеше дим от изгоряло дърво, по тия места локомотивите вървяха с дърва, няколко кълбета, пълзяха нагоре по главната улица, сякаш отдалечаващите пътници ги теглеха след себе си.От другата страна на улицата, до сточната гара, мургав мъж бе подпрял стената, сякаш димът щипеше очите му, премигвайки се вторачваше в пролуките на шествието. Носеше мръсен бял потник, лекясан войнишки панталон и обути на босо сандали. Не възнамерявах да го заговарям, но щом пътниците се разпръснаха, той скочи от рампата и през опразненото пространство се запъти право към мене.

- Както виждам - заговори ме с тих, мазен глас, - търсиш подслон.

- Нещо такова.

- Защото знам едно място.

Така се запознах с Никифор Тесковина. Името му разбрах веднага, носеше го на врата си върху висяща на верижка тенекиена плочка, така че да се вижда добре. Той обаче не се поинтересува за моето, отклони и ръкостискането; нека да не обсъждаме сега кой съм, каза ми, докато полковник Боркан не ме потърси лично. Горският пълномощник ще реши и по отношение на името ми. Той е командирът на добринските егери.

- И, ако не си забелязал, тук никой не ходи с колело. Няма да имаш повече нужда от него. Остави го тук, все някой ще го вземе.

Вървеше винаги на крачка пред мене, докато прекосявахме прострялото се по дъното на долината село. Босите му крака се прашаха в сандалите и за да ги измие току нагазваше из гьоловете. За него лятото бе дошло вече, макар че едва скрило се слънцето зад западните височини, крайчецът на локвите хващаше ледена коричка. Над селото, по близкия стръмен склон на планината, светлееше изтънено снежно петно с форма на невестулка. Оттам се спускаше, натоварен с боров аромат хладният вечерен вятър. Развяваше прерязаните жици на електрическите стълбове по главната улица на Добрин.

- Тук всичко е на егерите - обясняваше ми с тихия си, мазен глас Никифор Тесковина. - И мястото, където ще живееш. Те се грижат тука за хората.

- Досега съм ги виждал само на снимка - обадих се и аз, възможно най-тихо - ама съм чувал, че са порядъчни, свестни хора.

- О, много. Кажи им, че си загубил документите си. Полковник Пуиу Боркан ще се направи, че ти вярва.

- Наистина, документите ми - заковах се изведнъж. - Държах ги под седалката на колелото, в тръбата. Добре ще е да се върнем за тях.

- Я, остави. Колелото ти вече са го взели. Хич и не мисли за него.

Към края на селото, под покрития дървен мост, по белите въртопи препускаше поток, на брега му седеше джудже и киснеше краката си. Не след дълго Никифор Тесковина се отби от пътя в някакъв сокак, който бързо отесня в пътечка и покрай един обрасъл с бурени незасъхнал речен ръкав, извеждаше от градините към полето. В самия му край, в съседството на няколко бора, върби и зърнастец се тъмнееше постройка от шарени камъни с хлътнал покрив. Някога трябва да е била воденица, ала потокът или реката се бяха отместили и тя бе останала сама сред полето. В ъглите на изпочупените й прозорци гнездяха птици, през пролуките на дъсчения покрив като цветни острия лъщяха светлините на залеза. Някогашното обзавеждане, валовете, мелничните камъни бяха изнесени, през зеещите в стената огромни отвори лъхаше вечерният аромат на полята.

Минавайки сред кънтящите стени, Никифор Тесковина се изкачи право на етажа и спря пред една отворена и поизметната врата. Трябва да беше някакво складово помещение, някогашен килер за инструменти, в единия му ъгъл тъмнееше постелка от прясно начупени борови клонки.

- Това е - каза Никифор Тесковина, - това е мястото, където можеш да отседнеш. Никой няма да те пита за нищо.

- Откъде знаеше, че пристигам?

- От момента, в който си стъпил в района Синистра, полковник Боркан знае всяка твоя стъпка. Този край привлича хора като тебе. Тръгне ли някой нагоре по брега на Синистра, не спира чак до Добрин.

- Е, успокои ме. Тогава значи полковникът знае и това, че съм най-обикновен скитник.

- Разбира се, че знае. Я, кажи, обикновен скитнико, с какво възнамеряваш да се занимаваш? Изглеждаш многостранно развит човек.

- Много обичам гората, дърветата и храстите. Разбирам, да речем, от гъби, плодове, работил съм по пазарите. Ако потрябва ще отида на сечището, ще бича трупи, а при нужда мога и капани да залагам.

- Не звучи зле. Ще говоря с полковника. Ала докато той не те потърси лично, моля те, не напускай това място. Имам предвид, и носа си не подавай от къщи навън.

- А голямата работа, мога ли да попитам, с извинение, къде да я върша?

- Най-добре да подадеш задник през прозореца.

Никифор Тесковина ми махна за сбогом, докосвайки с длан челото си. Здрачевината го погълна още преди да стигне края на селото, където започваха първите огради. Облакътен на полуразрушения перваз се взирах след него чак докато, сред силен шум на криле, някъде зад мен излитна бухал.

Никифор Тесковина не се появи дни наред. Всяка сутрин на входното мандало висеше закачена торбичка с шише вода, няколко студени варени картофа, лук, шепа сушени сливи, няколко лешника. Тези дни, с варените картофи и сушените сливи, скоро се сляха както забързаните над долината мъгли, дълго време не знаех понеделник ли е, сряда ли или събота. Течението на времето край Добрин бележеха единствено менящите се  форми на снежните петна.

Една сутрин обаче до люлеещата се торбичка на прага отново застана Никифор Тесковина.

- Радвам се, че така здраво спиш - каза. - Често наминавам насам, ама не исках да ти преча, нека да си отпочинеш добре. Ама междувременно говорихме за тебе с полковник Пуиу Боркан.

- Да не би да има време и с мене да се занимава?

- Охоо. Че нали той е горският пълномощник в Добрин, как иначе? Скоро ще дойде, защото иска да те види. Така изглежда работата, че ще можеш да останеш.

- Ако наистина ми го уредиш, някой ден ще ти се отблагодаря. Искам да постигна много. И нещо ми подсказва, че животът ми тук ще влезе в релси.

- Много е възможно. На полковник Боркан му хареса това, дето ти се върти из главата. Така мисли, че ако намерението ти по отношение на горските плодове е сериозно, работата има смисъл. Събраните плодове могат да се държат в бъчви, в качета и тук, в мелницата.

- Ами, и според мене.

- А и ти ще можеш да си отспиваш край тях. Ароматът на гниещите плодове унася.

- Ами тогава веднага ще попитам как стоят нещата с къпините по тия места. Защото си мислех предимно за боровинки, за къпини.

- Хм, не зная точно. И да си кажа правичката, работата зависи и от мечките, те какво ще пожелаят. Защото те ще ядат твоята беритба. Нали знаеш, тук в района държат сто, сто и петдесет. Тя, идеята ти, затова хареса на полковник Боркан.

По цели дни стоях облактен на прозореца, гледах понякога непокорните, понякога игриви форми на планинските зъбери и чаках полковник Боркан. Ала по полето, което се простираше между Добрин сити и водите на Синистра, седмици наред преминаваха само сенките на ята от врани и на облаци. От запад, откъм Синистра прииждаше пролетен дъжд, ако облакът се блъснеше в стените на Добрин, дни наред бродеше сред ледените кули. Понякога прозирен облак се спускаше от всички страни над канарите, загръщаше планината като платно на статуя; когато дни по-късно се повдигаше, Добрин отново застиваше искрящо бял, а наоколо се запролетяваше. Пристигнеше ли понякога Никифор Тесковина с торбата си по изключение привечер, сядахме на прохладния праг, сред надигналия се откъм речния ръкав аромат на вълчи ягоди.

- Както виждаш, от наша страна, доверието е пълно - казваше Никифор Тесковина. - Ще видиш, никой няма да те пита откъде и защо си дошъл. И ти недей да казваш никому. Ако някой случайно все пак те попита, или даже вземе да те разпитва, излъжи го.

- Аха. Така ще правя. Все ще свикна. И на всеки ще говоря различни неща.

- Схващаш работите, виждам. И си забрави името. Ама така, че дори случайно да чуеш да го просъскват край теб, и окото ти да не мигне. Лицето ти да е от камък.

След залез слънце в Добрин се спускаше гъст непрогледен мрак, над черните очертания на къщите грееха само далечните прозорци на казармата, понякога от наблюдателните кули на егерите просветваха сигнали. Сред нощните облаци гърмяха мълниите на Добрин, далечните шумове се преплитаха с писъка на бухал в шубраците. Жълтите мъгливи утрини винаги ме сварваха облакътен на прозореца.

Една сутрин Никифор Тесковина дойде с дъщеричката си. Късата червена коса на детето, като узряла есенна калина, отдалече прорязваше мъглата. Вече бяха близо край мелницата, когато забелязах, че бащата води детето на каиш. На един хвърлей от входа го върза за един крайпътен стълб и влезе сам в постройката.

Този ден Никифор Тесковина донесе и бутилка денатуриран спирт, заедно с него канче и дървени въглища в една тенджера с надупчено дъно. Научи ме, че за да може да се пие, спиртът трябва да се прецеди през въглищата в някакъв друг съд. Ако няма под ръка дървени въглища, работа върши и обикновената прахан или пък боровинките.

- В началото ще повръщаш от него, ама ще свикнеш.

- Сигурно.

Той бе започнал вече да налива питието върху въглищата, държеше отдолу тенекиеното канче в очакване на първите капки.

- Всеки момент ще можеш да се захванеш с работата, полковникът вече поръча качетата, ведрата. Наел е и жените събирачки. Ще загъмжат наоколо ти, ама ти много внимавай. Както съм ти казвал и друг път, лицето ти да е от камък.

- Напоследък много умея да се владея.

- Тогава бъди нащрек и не губи ума и дума, ако срещнеш един на име Геза Кьокен. Ще ти каже, че не е кой да е, бюст му е издигнат край Синистра. Ама не му вярвай.

- Хич няма да го слушам.

- Право казваш. А това е дъщеря ми, Бебе. - Посочи с цяла длан към поляната, където вързано за стълба червенокосото дете седеше в тревата. - Ще я опознаеш, още е осемгодишна, ала ми се струва, че иска да ме напусне.

- Не я пускай.

- Влюбила се е в Геза Хутира.

- Не го познавам. Това сигурно не му е истинското име.

- Хм, кой знае. Той е метеорологът на резервата. На твоя възраст е, около петдесетте. Ама косата му стига до земята. Той е пленил сърцето на дъщеричката ми Бебе.

Вече четири, пет или шест седмици живеех в изоставената мелница сред полски мишки, прилепи и кукумявки, когато най-сетне полковник Пуиу Боркан лично ме посети. Дойде и ми донесе новото име. В горите на Синистра тоя ден зимата се върна за няколко часа. На разцъфналата поляна се спусна леден облак, сред рътлините край речния ръкав искреше стъкловидна каша, заснежени полянки огряваха селото откъм височините. Сред разсейващите се дрипи на мъглата зърнах двете приближаващи се фигури, единият беше застъпникът ми Никифор Тесковина. Другият, човек с офицерска мушама, торбички под очите и големи уши, оправяйки шапката на челото си, крачеше насам, размахвайки в ръка голям черен чадър. Макар че въздухът бе все още изпълнен с ледените капки на отдалечаващата се виелица, чадърът му не бе разтворен, подгизналият черен плат унило висеше като крилата на спящ прилеп. На врата на горския пълномощник се люлееше огромен бинокъл.

По-късно, когато заслужих донякъде доверието му, ми даваше и аз да погледна в далекогледа му. Веднъж, когато го придружавах из гъсталаците, а той на едно място се отби зад храстите, да си свърши работата, ми повери чадъра и бинокъла си. На този ден бе празникът на революцията, знаех, че на брега на потока егерите играят федербал с добринските железничари. Спомням си, как над два-три метровата залюляла се девствена трева се виждаше стрелкащото се ту насам, ту натам дребно бяло птиче.

Та значи, с бинокъл на врата, с унилия чадър в ръка полковник Боркан застана на прага. Погледът му бе тъжен и леко навлажнен, през ушния му хрущял промержеляваха светлините на далечните заснежени поляни, надничащата изпод шапката му коса, наболата му брада бяха обсипани още с капките на отминаващата поледица.

- Значи, това сте бил вие.

- Аз съм.

- Как ви е името.

- Не знам. Загубих си документите.

- Добре тогава. Всичко е наред.

Извади от джоба си висяща на синджир за часовник, лъскава тенекиена пластинка, на която се тъмнееше прясно гравирано: Андрей Бодор. Новото ми име. Сам ми я закачи на врата, а на тила ми притисна с клещи свободните краища и метала веднага взе да се затопля от тялото ми. Това Андрей от новото ми име много ми харесваше.