Две седмици преди да умре полковник Боркан ме взе със себе си при огледа на едно от голите възвишения в добринския горски район. Помоли ме да си отварям очите на четири и да наблюдавам, предимно из крайпътните храсталаци от калини, дали не е дошла вече копринарката. Беше към средата на есента, гъсталакът гъмжеше от чужди гласове.

Иначе огледът на горския пълномощник се състоеше в това, че всяка сутрин отиваше в мечото стопанство, оглеждаше, което е в наличност, а на връщане, докато се просмукваше с омайната тишина на резервата, с бликащия от дълбините на долината ромол на потока, блуждаейки по някой от планинските хребети, съчиняваше отчета си за видяното. Сега обаче вървеше по неутъпкани пътеки и, следвайки маркировката на егерите, се бе запътил право към тайната си наблюдателница. Изглежда пак се бяха появили копринарките, а с тях и треската, която всяка зима навестяваше планината и която в Синистра, кой знае защо, наричаха тунгузка хрема.

Вдигнато от камък и облепено с мъх място за почивка очакваше полковник Боркан горе на върха, наближавайки, той пусна в тревата кожения си егерски чадър, използван срещу градушка, разкопча си мушамата и се настани удобно. Свали си и шапката и хвърли отгоре й за тежест нашарени от мъх камъни, после гологлав, с развени на вятъра коси, с вибриращи ушни миди, застина за часове с далекогледа си, вперен в хоризонта на изток.

Зъберите, дето се подаваха над боровете, бяха част от билото на Поп Иван, оттам се виждаха, далеч отвъд границата, наслоените сини очертания на рутенските масиви. Зад последните хълмове, навярно откъм далечната равнина, се дигаше черен дим, лилава завеса забулваше на изток значителна част от небосвода, сякаш идваше нощ. Докато слънцето се издигаше, далечните багри избледняха, а когато долините се наляха с опаловите светлини на следобеда, горският пълномощник остави далекогледа и си сложи шапката, давайки с това знак, че огледът е свършил.

Никога не се разбра дали бе успял да зърне по отсрещните хълмове онова, което диреше, копринарката или друг някакъв знак на настъпващата от храст на храст тунгузка хрема, както и защо точно мене, обикновения горски събирач на плодове, чужденеца, взе този ден със себе си на украинската граница.

На път за вкъщи, вече в подножието, ме попита дали съм видял копринарка. Когато му отговорих, че да, така ми се струва, две ли, три ли, каза, че в такъв случай ще се разпореди за ваксините.

Бяхме вече близо до казармата, когато пак пусна чадъра си в тревата - междувпрочем, той бе единственият егер, който и зиме, и лете, обикаляше влажните горски райони с чадър под мишницата - и отново извади далекогледа от калъфа. Оттатък потока, по избелялата есенна поляна, тъкмо преминаваше чужденецът, на когото викаха червения петел. Крачеше намахано, докосвайки едва земята, по синура, който разделяше гората от ливадата, червената му коса и брадата току припламваха пред черните борове. Полковник Боркан го следеше с далекогледа си, докато не изчезна сред гроздовете жълтоискрящи брезови листа. Тогава ми заговори тихо, почти доверително:

- Кажете ми, Андрей. Не са ли оставяли случайно напоследък при вас някакво пакетче? - После като видя, че много-много не разбирам въпроса му и стоя съвсем недоумяващо, прибави: - Дреболия някаква, за мене. Една прясно уловена риба, да речем.

Колкото и да беше странен въпросът - още по-странното беше колко го разстрои отговорът ми, че при мене няма никакъв пакет за него, - по всяка вероятност щях да забравя за случая. Да ама, скоро след това, в събирателния пункт ме потърси чужденецът, на когото викаха червения петел. Размахваше в ръката си запарена торбичка, във водата на дъното й лъщеше риба, и всичко това беше за горския пълномощник. Ала тогава вече полковник Боркан не беше жив.

Повечето от жителите на Синистра са тъмнокестеняви или чернокоси, русите са рядкост, а червенокоси въобще не се срещат. Изключение бе дъщерята на лавкаджията в резервата, Бебе Тесковина, която всеки познаваше по искрящата й отдалече коса с цвят на калина. Затова, появеше ли се някой червенокос, тъй като боядисването на косата по тези места не беше на мода, веднага ставаше ясно, че това ще да е някой пътуващ чужденец.

Червеният петел изглеждаше обикновен скитник, прекосяваше склоновете с леки стъпки, косата и брадата му бяха като горящ шипков храст, припламваше ту тук, ту там из гората от черни борове. Пристигна в средата на есента, когато зреят шипките, заедно с ранните ледове; просто една заран по заскрежените пътеки притъмняха следи от гумени ботуши чуждо производство.

Беше сух като скумрия, украински, румънски, унгарски или сакски говореше еднакво зле, вероятно не знаеше свястно ни един от езиците, които се говореха по тези места. Походката му беше надута и самоуверена, виждаше се, че не е от тукашните хора. Всичкото си време прекарваше на открито, сякаш искаше да покаже, че скита из Синистра по цял ден, единствено за да се наслаждава на забулените в облаци планински зъбери.

В района на Добрин, където чужденецът, така да се каже, ежедневно засвидетелстваше присъствие, водите на Синистра се разклоняваха в потоци, стръмни долини се вдълбаваха в склоновете на Поп Иван. Покрай деретата и нагоре към скалистото било се извиваха метални пръти, покрити с телена мрежа, бетонни стълбове, наблюдателници, ровове със заредени капани: границата минаваше горе на високото, по вододела. Мрежата от ровове, огради и препятствия открехваше пролука само в един проветрив планински проход, през който стар черен път водеше към отвъдните склонове, потънали в чуждите светлини на севера.

Там пътят бе преграден от синьожълта бариера с караулка и овехтяла войнишка палатка, пълна със зъзнещи войници, край нея. Това беше единственият граничен пункт в района Синистра, бариерата се вдигаше седмично само веднъж по за няколко часа, винаги в четвъртък преди обед. Тогава военните патрули сменяха места и под знака на бойната дружба, претършуваха взаимно регионите от двете страни на граничната бразда, все тогава преминаваха и онези две или три цивилни превозни средства, получили разрешение от властите да използват този маршрут.

Червенокосият скитник, въпреки че косата, облеклото и небрежно напетата му стойка отдалеч издаваха, че е чужденец, се появи за пръв път не в четвъртък, а в един съботен ден. Зидарите, дето работеха по разрушаването на горския параклис, една заран попаднаха на следите, следобед нощният пазач Геза Кьокен - който прекарваше и дните си в безсъние, на пусия в края на селото - го зърна и на живо, когато се спускаше по склоновете на Поп Иван. Изглежда, че минаваше като вятър през плетищата и телените прегради. В подножието многократно му проверяваха документите, ама - макар че трябва да са били фалшиви - егерите винаги ги намираха в ред.

Носеше кафяви гумени ботуши, такова едно обшито с парчета зелено кадифе сетре от сиво сукно, каквито ги носят по отвъдните склонове на Поп Иван, ходеше гологлав, шапката му с тясна периферия, украсена с две соколови пера, увиснала на дълги връзки, се мандахерцаше на гърба му. Над челото му се вееше огнен перчем, по двете му страни се приглаждаше кипра брадичка.

Тъй като никой не го знаеше по име, още отначалото, когато бдящият и през деня нощен пазач го зърна - той начаса го кръсти - лепна му се простичкото и многозначително име: червения петел. Носеше, метнал през рамо, обкована с пластини и украсена с медни катарами чанта от шарена телешка кожа, в дясната си ръка размахваше полупрозрачна найлонова торбичка, в която като риба със сребрист корем се стрелкаше лъскав поднос. Понякога спираше работещи в гората или на полето хора и им го предлагаше за продан, а би трябвало да знае, че по тия места хората не употребяваха много-много подноси. Известно време гадаеха какво ли всъщност иска: дали опипва покупателните намерения на хората или просто иска да се поопознае с местните с цел сприятеляване. Егерите около ден и половина час по час го проверяваха, после изглежда им казаха и престанаха да му обръщат внимание. С такава набиваща се на очи външност, даже и да се старае, пак не става за агент или шпионин.

Сутрин земята под дърветата вече сивееше от скреж или лек нощен снежец, пепелявите хълмове пазеха издалеч-далеч следите, които обикновено водеха от Поп Иван в посока към Добрин. В скитнишкия си път чужденецът бе понякога, по случайност, придружаван от ята копринарки. Тази птица идваше в долината на Синистра, когато от север вече се задаваха по петите й леденеещите зимни ветрове. Крачейки по безцветните поляни с кръжащите над главата му птици, чужденецът сякаш бе попаднал по нашите земи не от Украйна, а от страниците на стар илюстрован кодекс.

По тия места не обичаха копринарките; замеряха ги с камъни, по-ловките направо ги заплюваха, считаха, че там където се появят птиците на ята, на ята, след тях идва и тунгузката хрема. Треската, която в крайна сметка съсипа и полковник Боркан.

Горкият, потърси ме и в един от последните дни преди смъртта си - не беше го правил често - и почти умолително ме заразпитва за оня пакет:

- Кажете, Андрей, ама честно. Не са ли оставили при вас някаква торбичка? С една риба, нищо друго. И да сте я изяли, няма нищо, само ми кажете.

Макар че му се заклех, тръгна си със съмнение и укор в погледа, повече не се и срещнахме. Не след дълго Никифор Тесковина, лавкаджията в природния резерват, каза, че горският пълномощник е изчезнал. При него в лавката пиеха мечкари и полковници, той знаеше всичко. Наскоро, пак от него, се разбра, че намерили полковник Боркан, опънал петалата на голото било. За съжаление, не навреме, в зейналата му уста гнездяла вече птица. После някой беше заковал мъртвеца - само някой преоблечен на егер кожодер ще да е бил - беше забил ръцете му с щикове в земята, краката му обковал с метални пластини между камъните, да не би да го отнесат грифоните.

Точно след това червеният петел ме потърси на работното ми място в събирателния пункт за горски плодове. Занимавах се с боровинки, къпини, гъби и живеех в един от килерите на хранилището сред корита, качета, ароматни бъчви. Случая си спомням добре, защото същия ден дойде за пръв път в събирателния пункт при мене със стоката си новата събирачка Елвира Спиридон. Жената на планинеца Северин Спиридон - няма защо да крия, по-късно стана моя любима - като за представяне, донесе кош с къпини и торба сърнели.

В добринския природен резерват държаха няколкостотин мечки, те обожаваха сърнели, къпини, ръководеният от мене плодов пункт им доставяше храна.

Забелязах, че Елвира Спиридон, тази неспокойна друг път, тръпнеща лиана, огнена змия, зноен синигер, сега накуцва с единия крак, поклаща се. Изведнъж ми се прииска да  й е влязло трънче в стъпалото и аз да й го извадя. Колкото и да беше смахнато това ми желание, всевишният ме чу. Докато изпразвах коша с къпини в бъчвата и разстилах по решетото сърнелите, Елвира Спиридон седна на прага, огромните медни халки на обеците й лъснаха и, за моя радост, взе да развързва навоите на цървулите от глезените си. Без да се поколебая коленичих пред нея, взех в пазвата си крака й и собственоръчно развих белите сукнени навуща. Набитото й малко краче бе още мургаво от летния сенокос и лилава мрежа от вени го обгръщаше ароматно. Стъпалото й бе едва ли не розово, сякаш е вървяла все на пръсти, влажничко и пухкаво, отгоре на всичко там се мъдреше не трънче, а златно-сребрист цветец от ружа. Естествено, извадих го със зъби, след което го изплюх лъснал на върха на нокътя си и го пъхнах под ризата си. Притисках в ръката си крака на Елвира Спиридон, ако ме бе видял тогава някой, щеше да си помисли, че тъкмо й се представям.

Този някой наистина ще да е бил наблизо: внезапно и без звук по прага се плъзна цветно обточена сянка, червеният петел. Разбира се, че беше той, пластините и катарамите от широките презрамки на чантата му, от кожения мях на кръста му, заслепяваха. В торбичката, която държеше в дясната си ръка, в мътната вода, на дъното, се мяташе риба със сребрист корем, сякаш поднос.

- Слушаш мен, Андрей - заговори ме, направо на име. - Това занесе на полковник Боркан на него. Докато не е залез.

- Добре - измърморих, объркан от близостта на Елвира Спиридон, - остави го там.

По това време, полковник Боркан вече не беше между живите, ала какво общо имаше с това чужденецът. Хвърлих торбичката с рибата в нея в една празна бъчва и след като чужденецът си отиде, забързах след Елвира Спиридон, която размахвайки цървула си в ръка, потъна уплашено в шубрака с блещукащите си обеци. Ласкателствата ми още кръжаха в ушите й и, както забелязах, и на нея й взе настроението срещата с червения петел.

По онова време тъкмо правех вятър на старата кобила Аранка Вестин. По някои дребни признаци съдех, че и тя не е безразлична към мен и си мечтаех как веднъж, някоя нощ, докато приятелят й, бръснарят, ходи от помещение в помещение из казармата и стриже егерите, тя, само по риза или съвсем без нищо, ще изтича от селото по ръкава на реката и - право в хранилището за горски плодове, където живеех самотен. Като шивачка, и тя работеше за егерите; всъщност аз бях този, който намирайки си повод в някоя протрита яка или провиснало копче, понякога ходех при нея в по-късен час.

Това се случи и след посещението на червения петел. През нощта дивите гъски ме събудиха, в такова есенно време стелещият се над източната равнина дим ги прокуждаше към зъберите на Синистра. Глухите и неми скрежни нощи на тишината се изпълваха  с граковете, писъка и прекършения стон - както някога кларинета на кантонера - на прелитащите птици, той пролазваше в комините и се ровичкаше до зори в пепелта на огнището. Късащият нервите хланч винаги ми напомняше самотата ми и ме караше да се сещам за Аранка Вестин.

В дъното на градините, зад решето от оголели от шумата сливови дървета, все още светеше прозорецът на Аранка Вестин. Скъсах едно копче от куртката си и прескачайки през няколко огради, не след дълго, потропах на прозореца й. Тя пое куртката ми и докато шиеше, ме попита:

- Какво по дяволите търсеше при вас червеният чужденец?

- Петела ли имате предвид? Не си спомням, май нищо. Питаше за някой по-добър нужник.

- Андрей, Андрей, гледайте да не се забъркате в нещо. Всички знаят, че е оставил някаква торба. С хубав сребърен поднос в нея.

Не ми хареса тая работа, като се върнах у дома в хранилището за плодове извадих рибата, която все още береше душа в бъчвата, и я цопнах в дупката на клозета в края на двора. Щеше ми се да си премълча за нея и за посещението на червения петел. Никак не исках да се забърквам в съмнителни истории, да вземат накрая да ме изгонят от тоя район. Преди години научих под секрет, че в един от близките природни резервати е принудително заселен Бела Бундашиан, доведения ми син, него търсех. Станах горски събирач, за да му вляза в дирите. Жалко би било, ей-тъй, по невнимание да разваля лекомислено всичко, което бях постигнал - станал бях вече диспечер.

Не напразно: заранта на следващия ден червеният петел отново ме потърси. Видът му беше запуснат, разчорлен, беше разкалян до чатала, подгизнал, като обраслото с бурени и трева поле, през което бе прегазил бързешката. Даже и косата му не пламтеше, само кожата му, носът му и върхът на ушите му искряха, лъщяха, едновременно и от ужас, и от гняв.

- Божие човек, Андрей - подхвана със съскане. - Защо не каза мене, полковник Боркан не живее!

Защо ли. Свих рамене: така.

Търсеше рибата и щом разбра, че не съм я изял и къде може да я намери в момента, хукна да я изрови от калта. Във водата на речния ръкав я изтърка хубаво, зави я в листо, сложи я в четинестата си чанта от телешка кожа и си тръгна. Червеният петел изчезна завинаги от Добрин.

На мястото на полковник Боркан при добринските егери пристигна нов горски пълномощник, Изолда Мавродин. Животът ми се попромени. В един стихиен пролетен ден и аз самият изчезнах.

Години по-късно, с гръцки паспорт в джоба, с чисто нов металнозелен джип "Сузуки" с двойно предаване, пребродих пътищата на района Синистра и прекарах един ден и в Добрин. Пристигнах откъм прохода Баба Ротунда, мислех си да се отбия да видя как живей и добрува из полята с мащерка някогашната ми мила Елвира Спиридон, която живееше с мъжа си Северин Спиридон в дървена къща на билото, до една крайпътна поляна. Ала на мястото нямаше вече нищо, само купчина вкаменени от дъжд и градушка мрачносини главни. Наоколо бе набола жълта трева, прясна коприва и шафран. Можеше да е и гроб.

Бе късен следобед, по източния небосвод светлееше огромно оранжевочервено кълбо, облакът на тъгата. Напоследък такива отдалечаващи се, с щръкнали кули, помпозно бухнали облаци, тънещи в лилавите дипли на приближаващата вечер, ми напомняха миналото и малко ме натъжаваха. Оставих джипа край пътя и обходих с увиснал нос познатите ми до болка кътчета на крайпътната гора.

Пред мен, по поляната се виеше двойна лента от лед, или кой знае, може би от стъкло, и искреше в отражението на облака. Из поривистата пролетна трева се извиваха някогашните следи от ските ми, потъваха в горския полузрак, бяха се втъкали в земята, останали от последната зима, която прекарах точно тук, в прохода. Който някога е бродил със ски из гората, знае, мине ли човек няколко пъти по собствените си следи, снегът под тях се втвърдява, понякога се поразтопява, после отново и отново се вледенява. Една такава двойна линия, копринена панделка от сребърни сияния, дори и да се разтопи,  изтлява едва в началото на лятото. Ала има и такива, които - никога.

В онази последна зима всеки божи ден ходех със ските в посока към  Колинда, към подпочвените потоци. Там, във влажните кухини и пещери, се криеха от егерите неколцина непокорни нехранимайковци; не се поддаваха ни на заплахи, ни на молби. Отначало им поставяха клопки, капани, а накрая я свършихме тая: зазидахме входовете с цимент. С торби цимент на гръб седмици наред се плъзгах по тези места, все по едни и същи следи. Циментът е тежък и под тежестта ми снегът се вкамени като диамант.

Тъкмо бях потънал в старите си мисли, когато видях пред себе си две червени перуки; закачени на боровия клон, люлеейки се, те съхнеха на вятъра, и току припламваха на светлината на облака-тъга. Нанизани на крайчеца на вейката, успях да ги разгледам и по-отблизо, едната беше за глава, а другата, съдейки по формата й, приличаше на брада. В един от сумрачните краища на поляната, изтегнат върху лепкавата ланшна шума, прохърквайки юнашки в съня си, сред бръмнали цветни мухи спеше млад човек. Отстрани - шарена четинеста чанта от телешка кожа, до него - съборена празна бутилка. Много ми приличаше на някого, подминах набързо оттам.

Бидейки чужденец, след като се регистрирах, наех стая в добринската старнноприемница, ала щом се стъмни - дотогава, естествено, гаврътнах едно друго - се измъкнах и прекарах вечерта при старата си приятелка Аранка Вестин. От нея разбрах, че полковник Боркан - комуто посмъртно бяха наложили тежко смъртно наказание - се бил сдружил с граничния полски полковник и нещо замисляли: полякът му пращал съобщения, а може да са били и истински долари, скрити в корема на риба.

Не ми се слушаше повече за случая.

Има отношение към историята и това, че двамата с Аранка Вестин, макар и да бе попреминало над нас времето, под прикритието на нощта отново поразтрихме бутове. Опипвайки артерията си, лежах изнурен край нея и вече почти обмислях, как да остана поне още един ден, когато от високия небосвод се разнесе вопъл, далечен кларинетен писък: в облаците над Добрин нададоха глас диви гъски. Трябва да бяха останали окончателно тук. В нощната тишина ясно се чуваше как приближават откъм юг, откъм  Колинда и стигайки Добрин внезапно завиват на север в посока към Поп Иван. Проникваше до мозъка на костите ми, кълна се, няма по-подлудяващ глас от този.

Така че, когато призори дойдоха егерите и ми казаха, че тъй като съм напуснал определеното ми за нощуване място, старнноприемницата, те ми отнемат разрешителното за пребиваване и ме екстрадират завинаги от района Синистра, аз отдавна вече чаках буден утрото, когато ще мога да се махна най-сетне оттук.

>>>

© Адам Бодор
© Светла Кьосева, превод от унгарски
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 09.04.2000
Адам Бодор. Районът Синистра. Варна: LiterNet, 2000

Други публикации:
Адам Бодор. Районът Синистра. София: Изд. ателие Аб, 2000.