IN MEMORIAM: ВОЛФГАНГ ИЗЕР
(22 юли 1926 - 24 януари 2007)

Йордан Ефтимов

web

Преди месец на 80-годишна възраст почина проф. Волфганг Изер - една от ключовите фигури на влиятелно движение в литературознанието, известно у нас и по света като Рецептивна естетика, Рецептивна теория или Констанцка школа. За да означи своя изследователски интерес, самият Изер предпочита термина "естетика на въздействието" (Wirkungsästhetik), като по този начин подчертава фокуса му - самият акт на взаимодействието или, както директно се посочва в книгите му, на диалога между творбата и читателя (и дори на читателя със самия себе си посредством творбата, която чете).

За българската академична общност той не беше непознат. Но трудно би могъл да бъде наречен и близък и понятен. Неговата рецепция е типичен пример за начина, по който процедирахме и процедираме със съвременната теория. И особено на онази, която има по-силни претенции да бъде философски фундирана, дълбоко свързана с естетическите понятия, и заедно с това - човекознание. Едва ли има преподавател по предмета Теория на литературата, който да си позволява да пропусне рецептивната естетика, но също така няма и нито един български литературовед, който да е изградил своя научна платформа върху разбиранията на Ханс Роберт Яус или Волфганг Изер. И ако за това със сигурност значение има и непостоянството на българските учени, то немалка роля играе и самото дело на рецептивистите - неговата понятийна прецизност и антропологически мащаб.

Когато говорим за един толкова значителен съвременен академичен учен и преподавател, трябва да подчертаем поне посоките на работата му. А тя не се свежда само до създаването на нова концепция за текста и взаимодействието му с читателя, нито до историческа типология на модерната литература. Нито дори до нов антропологически модел, в който четенето е видяно като структурно централен модел на живеенето, доколкото всички значими човешки актове представляват интерпретация, а интерпретацията е "четене". Проф. Изер също така бе и англицист със значим принос в изследването както на английския роман на XVIII в., така и на модерни класици като Елиът, Джойс и Бекет.

От 1967 до 1991 г. Волфганг Изер е професор по англицистика и общо литературознание в университета на Констанц. В този малък университетски център на Боденското езеро в края на 1960-те години няколко учени от различни специалности създават изследователската група "Поетика и херменевтика". Всъщност според легендата бащите-основатели на групата са петима - всеки като представител на различен департамент: Волфганг Изер (англицистика), Волфганг Прайзенданц (германистика), Манфред Фурман (латинистика), Ханс Роберт Яус (романска филология) и Юрий Щридтер (славистика). В действителност кръгът е много по-широк и променящ се. В него влизат на практика и философите Дитер Хенрих и Одо Марквард, както и такива знаменити днес изследователи като Карлхайнц Щирле и Ханс-Улрих Гумбрехт. В конференциите и сборниците на групата участват и учени от странство и дори от другата страна на океана - като Умберто Еко, Стенли Фиш, Уейн Буут, Норман Холанд, Мъри Кригер... Приема се, че Констанцката школа има два манифестни текста - "Литературната история като предизвикателство за литературознанието" на Яус (встъпителна лекция в Констанцкия университет през 1967 г.) и "Заложената в структурата на текста негова функция да буди отзив у читателя. Неопределеността като предпоставка за въздействието на художествената проза" на Изер (встъпителна лекция в Констанцкия университет през 1969 г.). И още при тях се вижда колко различни са платформите на двамата най-силни теоретици на школата. Докато Яус настоява за историчността на литературата, която се основава на предходния опит на читателите при срещата им с творбата, т.е. Яус се интересува от литературния процес на постоянно редуващи се производство и възприемане на текстове и поставя фокуса върху самата литературна история, която за него е поредица от променящи се "хоризонти на очакването" (Erwartungshorizonte), Изер задълбава върху това, което се случва с читателя в течение на общуването му с творбата. Още в края на 60-те години на ХХ в. единият е някак по-социологично ориентиран, а другият по-психологически и антропологически. Когато говорим за теоретика Изер, трябва да подчертаем, че освен встъпителната лекция в Констанц, сред най-често цитираните му статии е и "Ролята на читателя в романите на Филдинг "Джоузеф Андрюс" и "Том Джоунс", с която участва и в канонизиращата антология под редакцията на Райнер Варнинг "Рецептивната естетика: Теория и практика" (1975).

Не е странно в този смисъл, че след като изгражда един цялостен модел на своята теория за взаимодействието на творбата с читателя в монографията си "Имплицитният читател. Комуникативни форми на романа от Бъниан до Бекет" (1970), в "Актът на четенето. Теория на естетическото въздействие" (1976) Изер вече е ориентиран към една собствена литературна антропология, за която обаче може да се говори като за напълно разгърната вече през 90-те години - и най-вече във фундаменталната монография "Фиктивното и въображаемото. Перспективи на литературната антропология" (1991). Самият този преход е осмислен от самия Изер, който през 1989 г. издава и книга със заглавие, настояващо за него - "Търсенето: От Читателския отклик към Литературната антропология".

Преди да се свърже с рецептивистите, англицистът Изер издава две книги - "Световъзприятието на Хенри Филдинг" (1952, докторат в Хайделберг) и "Уолтър Пейтър. Автономията на естетическото" (1960, доцентура в Хайделберг). Автор е също на няколко малки книги върху английската литература: 50-страничната "Спенсъровата "Аркадия": Фикция и история през английския Ренесанс" (1970), 60-страничната студия "Артистичността на неуспеха. Задавеният смях в театъра на Бекет" (1979), сто и шейсетстраничната "Тристрам Шенди" на Лоурънс Стърн. Инсценираната субективност" (1987) и "Шекспировите истории. Генезис и валидност" (1988). От Пейтър до Бекет - това е един от начините да се опише теоретичният интерес на Изер. От книгата върху Уолтър Пейтър и другите, които пропагандират автономността на естетическата сфера (изкуство за изкуството) - добър терен, за да се обсъдят големите илюзии за високото изкуство и неговия уж вътрешноприсъщ хуманизъм - до студиите върху Самюъл Бекет и радикализиращата човешкия опит и общуване литература.

Но все пак голямата стъпка е присъединяването му към групата "Поетика и херменевтика" и създаването на няколко понятия, които притежават значителна операционална мощ.

Най-бързо, в съзнанието на всеки запознат с литературната теория на ХХ в., името на проф. Изер се свързва с понятието "имплицитен читател". В какво се състои все пак задачата на това понятие? В концепцията на Волфганг Изер за естетика на въздействието всеки художествен текст разполага с тази "празна позиция" - това е точно онзи "момент", който дава възможност на реалния читател да се разположи по някакъв начин в текста, една позиция, която принадлежи на самия текст. Или както заявява в книгата си "Имплицитният читател": това е "маркирана в текста читателска роля, а не типология на възможния читател" ("den im Text vorgezeichneten Aktcharakter des Lesens und nicht eine Typologie möglicher Leser"). Тук проф. Изер се основава на феноменологическия модел на художествената творба на Роман Ингарден и особено на идеята, че творбата не е текстът сам по себе си, а неговата "конкретизация" (или актуализация) в съзнанието на читателя посредством акта на четене. В "Актът на четенето" Изер пише: "Смисълът на текста е само нещо, което можем да си въобразим, той не е наличен експлицитно и следователно се представя единствено в съзнанието на възприемателя" ("Der Sinn literarischer Texte ist nur vorstellbar, da er nicht explizit gegeben ist und folglich nur im Vorstellungsbewusstsein des Empfängers vergegenwärtigt werden kann.").

Няколко са силните представи за читателя в литературната теория. И онази на проф. Изер има своето уникално място. Защото на него принадлежи разбирането за читателя като съавтор на творбата, който свързва елементите и перспективите, предложени от художествения текст. Това е толкова различно от историческата принуда върху читателите при Яус и от идеята за вътрешноприсъщите двусмислия на текста, които привилегироват читателите, склонни да разчитат в творбата неизбежно многосмислие, както е при много американски постструктуралисти.

Показателно е заглавието на некролога на Юрген Каубе във "Франкфуртер алгемайне цайтунг" (26 януари 2007) - "Книгите са пикник" (това буквално - ако обаче го преведем като "Книгите са обща трапеза по време на излет", веднага ще разберем накъде бие тази метафора). Още по-интересно е подзаглавието: "Имплицитният читател и либералното въображение". Проф. Изер участва активно в борбата за промяна на статута на висшите училища в Германия в края на 60-те години на ХХ в., но приемането му за един от идеолозите на либералното образование се дължи и на самото му разбиране за акта на четене като общодостъпен процес на израстване на човека. Днес може да звучи като общоприета истина - че не съществува една-единствена "правилна" интерпретация на текста - но смяната на парадигмата би била невъзможна без усилията и на проф. Изер.

От друга страна, всеки, който е чел текстовете на проф. Изер, знае колко малко присъщ им е патосът. Написани с изискването за яснота, те нямат нищо общо със задаващата се мода по охудожествяването на литературоведското писане. Нека припомним, че възходът на рецептивизма все пак съвпада с набиращата много по-бързо популярност деконструкция.

Но освен като изследовател с теоретичен профил проф. Изер е и активен участник в няколко "невидими колежа", съставител на сборници, преподавател с аура. Заедно с Дитер Хенрих е съставител на една от амбициозните антологии на немски език - "Теории за изкуството" (1982), както и на десетия том от поредицата "Поетика и херменевтика" - "Функции на фикционалното" (1983). Всъщност още вторият том на "Поетика и херменевтика" - "Иманентна естетика, естетическа рефлексия" (1966) - е под негова редакция, а както и в много други случаи първите томове в един подобен парадигмопроменящ проект са особено важни. След като започва да преподава в САЩ и след гостуването му в Израел, той подготвя и цели два сборника заедно със Санфорд Будик - "Езици на неизразимото: Играта на негативността в литературата и литературната теория" (1989) и "Преводимостта на културите: Фигурации на пространството на контакта" (1996).

Името му се свързва главно с университетите в Констанц и Ървайн, Калифорния. В действителност Волфганг Изер започва като учен в университетите на Лайпциг (по времето, когато Лайпциг е част от съветската окупационна зона), Тюбинген и Хайделберг (1946-1950), гост-лектор е в Глазгоу (1952-1955), първата му професура е във Вюрцбург (1960-1963), а след това в Кьолн (1963-1967). През 1985-1986 г. работи в Института за научни изследвания към Еврейския университет в Йерусалим. Констанц (1967-1991) и Ървайн (гост професор от 1978, за постоянно от 1991 г.) са само най-важните му пристани, в които наистина изгражда и свой кръг от последователи и ученици.

Първият е мястото, където води най-сериозните си академични битки. Сред приносите на групата "Поетика и херменевтика" е и подновяването на канона с въвличането в него на модернистите - Марсел Пруст, Джеймс Джойс, Самюъл Бекет. Групата литературоведи от Констанц много активно участва и в дебата за промяната на институцията на консервативния германски университет - за академичната автономия (взаимоотношенията с държавата) и йерархичната до деспотизъм структура в университета. Една от книгите на проф. Изер е "Изпитанието на преподавателя в конфликта между държавата и висшето училище" (1972).

Така университетът в Констанц се превръща в Мека за съвременното литературознание. Днес създателите на този център един по един си заминават - Ханс Роберт Яус почина през 1997 г., Манфред Фурман през 2005 г. Но Констанц и днес е център - и е достатъчно да посочим, че в славистиката днес там са Ренате Лахман и Игор Смирнов.

Какво да кажем за Калифорнийския университет в Ървайн - мястото, където се провеждат прочутите Уелекови лекции и където проф. Изер се превръща в учител, който не възпроизвежда себе си, а търси непрекъснат диалог.

Неговите текстове нямат особен късмет при превода си на български. Проф. Изер изобщо не е сред превежданите на български съвременни водачи в хуманитаристиката. Първият превод може би е чак през 1995 г. - обявен е като откъс от "Имплицитния читател" ("Възможности на илюзията в историческия роман. "Уейвърли" на Уолтър Скот", в превод от немски на Любка Липчева-Пранджева), а всъщност е редактиран вариант на доклад още от 1963 г., с който впрочем Изер участва в първия том на поредицата "Поетика и херменевтика" - "Подражание и илюзия" (1964). Текстът излезе в единственото литературоведско списание на Софийския университет - "Литературата", в специален брой, озаглавен "История и литература" (1995, кн. 4).

С голяма увереност може да се каже, че ключов момент в рецепцията на Изер у нас е конференцията от 2000 г. На сайта "LiterNet" (който се превърна и в основен медиен партньор на конференцията) се появи откъс от последната издадена дотогава книга на Изер "Фиктивно и въображаемо". Откъсът бе озаглавен "Актове на фингирането" (в превод от немски на Антония Колева). Но проблемите започваха още със заглавието. Докато на български "фингиране" звучи като пресен, съвсем нов неологизъм (на практика смущава като типичен хиперизъм), на немски това е дума (Fingieren) с всекидневна употреба. Най-просто би било да се преведе като "съчиняване" (точно както в заглавието на едно стихотворение на Георги Господинов - "За съчиняването") - тоест "измисляне", "съчиняване на истории". В съвременния немски глаголът fingieren като че ли най-често се употребява в смисъл на "симулирам", а като минало страдателно причастие - "фиктивен" (недействителен) и "фалшив". Разбира се, вместо твърде обикновеното "съчиняване" бихме могли да предпочетем и "фикционализиране" (както впрочем са предпочели американските преводачи - "fictionalizing") като запазим латинския корен и побългарим понятието с наши суфикси и окончание. "Фикционализиране" обаче освен че вирее само в областта на теорията, няма и онова второ банално значение на "фалшификация", което за Изер не е без значение. (Статията е от 1986 г., един от текстовете на Изер, публикувани първо на английски. Впрочем сръбският й превод от 1987 г. също вкарва дявола в кошарата - "Cinovi fingiranja ili Sto je fiktivo u fikcionalnom tekstu?".)

Проблемът с неяснотата на преводите на Изеровите текстове е от особено значение, като се има предвид прозрачността, подредеността и прецизността, които са им така присъщи в оригинал. Но са и обясними с оглед "поетиката" на неговото писане - то е максимално понятийно, а илюстрациите и занимателните или афористични случки са му по-скоро напълно чужди.

През 2004 г. най-после на български се появи книга на Изер - "Обхватът на интерпретацията" (в превод от английски на Ралица Атанасова), последният му мащабен труд (2000). В него вече за литература се говори много по-малко, отколкото когато и да било преди това в книгите на проф. Изер. Тук се дискутират тези на теолози и религиозни мислители, на философи на науката, на представители на т.нар. "теория за системите".

Проф. Изер става почетен доктор на немного университети. Между тях са университетите в Зиген, Гисен, Букурещ и софийският Нов български университет. За нас е гордост, че с конференцията от февруари 2000 г., след която проф. Изер получи почетната титла, имахме възможност да общуваме с него. Основната заслуга за това бе на доц. Александър Кьосев. А цялата работа по организацията на мащабното събитие падна на плещите на доц. Огнян Ковачев. Това си остава като че ли и най-амбициозната международна литературоведска конференция, състояла се в София от десетилетия. Конференция, провела се тъкмо след публикацията на специалната книжка на едно от водещите американски списания - "New Literary History" - посветена на проф. Изер (31.01, Winter 2000)¹. Година по-рано теоретичният семинар на Департамент "Нова българистика" бе изцяло поставен на релсите на обсъждането на монографията "Фиктивно и въображаемо", която бе обсъдена по глави. А след конференцията² много от докладите излязоха своевременно (през март-април 2000 г.) във в. "Култура". Три години по-късно излезе и сборникът с докладите "Четенето в епохата на медии, компютри и Интернет" (2003). Самата академична лекция на проф. Изер бе публикувана на много места - във вестник "Култура", в списание "Демократически преглед" (кн. 45, Зима 2000/2001), в сборника "В градината с розите" (2004), а и до днес е напълно достъпна на сайта на Нов български университет.

Така през 2000 г. стана възможна срещата ни на българска земя с един от водещите умове на съвременната хуманитаристика. Бяхме ли готови за нея? Нека дам един пример за комплицираността при организацията на събитието. На самия финал участниците в конференцията трябваше да се сблъскат със странна случка. Тъкмо автобусът с проф. Изер и всички участници тръгна от хотел "Родина" по "Цар Борис III" към Овча купел и аулата на Нов български университет, където щеше да се състои инаугарацията, бензинът свърши. Автобусът закотви по средата на булеварда и трябваше да измине почти час, докато шофьорът отиде с туби до близката бензиностанция до "Пирогов" и се върне, за да зареди. Но церемонията се състоя и то в препълнената Аула на университета.

В София успяхме да се срещнем с една обаятелна личност. Висок, мършав мъж, тогава на 74 години, проф. Изер се оказа ведър човек с внушително присъствие. Пълно покриване с позитивното послание на книгите му. В некролога за лондонския "Индипендънт" от 7 февруари Уилям Сейнт Клеър направо заявява, че си го представя в ролята на Шерлок Холмс или на старомоден аристократ в пиеса от 1940-те. (В едно неотдавнашно признание популярният днес автор на кримки Йън Ранкин обявява, че когато е замислял първия си роман - а това е времето, когато като докторант в Единбург пише дисертация върху творчеството на една от най-богатите с културни закачки съвременна английска писателка, Мюриъл Спарк - мислел в ролята на детектива да постави един много самонаблюдаващ се и обичащ играта професор по литературна теория на име Айзер - "моя поздрав към теоретика на читателския отклик Волфганг Изер". В крайна сметка Ранкин кръщава детектива си с по-алегоричното и популярно име Джон Ребус.) Това джентълменско излъчване усетихме и ние. Вежлив и любезен, за него казват, че бил безпощаден, когато коментира качеството на професионалната работа (дори си бил позволил на друга конференция да определи някакъв тромав в мисленето колега като "овца", "mutton"). Може би приел преди всичко задачата да бъде пътеводна звезда и предварително настроен да насърчава, на конференцията в София проф. Изер бе само любезен и вежлив.

Днес, когато се прощаваме с проф. Изер, трябва да бъдем честни по отношение на себе си. Имахме възможност да общуваме с него наистина, но той все още си остава един неусвоен от нас мислител. А представата, че щом значителните му книги - "Имплицитният читател" и "Актът на четенето" - не са били преведени още през 1970-те, значи няма нужда вече да се превеждат, може единствено да поддържа бягството ни от жалоните в полза на модите.

БЕЛЕЖКИ

1. Част от специалния брой на сп. "New Literary History" (статии и резюмета) бе публикувана в сайта на конференцията седмица-две преди самата нея (12.-20.02.2000) <https://liternet.bg/iser/nlh.htm> (28.02.2007). Тук е мястото да благодаря специално на Александър Кьосев и Огнян Ковачев, без чието съдействие сайтът на конференцията не би бил възможен (бел. ред., Г.Ч.). [обратно]

2. Впрочем основната част от докладите и резюметата (на български и английски език) бяха публикувани далеч преди началото, а не след конференцията, за да бъдат достъпни за участници и читатели, спомагайки основните тези на авторите да бъдат познати и обект на дискутиране, а не на изслушване по време на самата конференция (бел. ред., Г.Ч.). [обратно]

© Йордан Ефтимов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 28.02.2007, № 2 (87)

Други публикации:
Литературен вестник, № 9, 07.-13.03.2007.