Волфганг Изер

web

1. Нямото знание за фикция и действителност

Литературните текстове - така гласи едно широко споделяно днес мнение - са от фикционална природа. С тази класификация те трябва да могат да бъдат отличавани от онези текстове, които не притежават подобна характеристика и следователно трябва да бъдат причислени в смисъла на господстващата словоупотреба към противоположността на фикцията, към действителността. Опозицията между действителност и фикция принадлежи към резерва от първа необходимост на нашето "нямо знание", а с това създадено от социологията на знанието понятие се мисли онзи запас от сигурност, който изглежда толкова солиден, че би могъл да бъде смятан за саморазбиращ се. Сега обаче се пита, дали определено удобното различаване между фикционални и не-фикционални текстове може да се закрепи на тази разпространена опозиция. Дали фикционалните текстове са наистина толкова фиктивни, и дали онези, които не могат да се обозначат като такива, са наистина без фикции? Тъй като легитимността на този въпрос на може да бъде отхвърлена, то възникват съмнения дали предпоставената от "нямото знание" опозиция между фикция и действителност е изобщо все още пригодна за описанието на фикционални текстове. Защото наблюдаемите в подобни текстове смесвания на реално и фиктивно очевидно поставят във връзка дадено и мислено. Следователно в това отношение става видна повече от една опозиция, така че се препоръчва да се замести двойствеността на фикция и действителност с едно тройствено отношение. Ако фикционалният текст съдържа реално, без да се изчерпва с описанието му, то неговият фиктивен компонент също няма самоцелен характер, а в качеството си на фингирано става подготовка на едно имагинерно.

Тази тройственост на отношението обещава тепърва да разгърне достатъчната си възможност за разглеждане на фиктивното на фикционални текстове. Защото опозитивното отношение между фикция и действителност винаги предпоставя като "нямо знание" сигурността за това какво било фикция и какво действителност, при което несъмнено онтологичното определение, разпореждащо се в едно подобно "нямо знание", характеризира фикцията чрез отказването на онези предикати, които са присъщи на действителността. В тази нерефлектирана сигурност е изтласкан и проблемът, който вече е измъчвал теорията на познанието през ранното Ново време: как така би могло да има нещо, което - макар и налично - да не притежава характера на действителност. Приблемът не намира решение и там, където се е стигнало до обмяна на предикатите на реалност; защото както и да изглеждат такива разделения: базовото опозитивно отношение се запазва и в тези размени.¹

2. Триадата

Оттук може да се изведе евристичното оправдание, за да се отмени разпространеното опозитивно отношение чрез триадата на реалното, фиктивното и имагинерното, за да може на този фон да се покаже фиктивното на фикционалния текст. Опозитивното отношение на фикция и действителност би скъсило дискусията за фиктивното в текста в неговото решително измерение; защото очевидно във фикционалния текст има много реалност, която не трябва да бъде само тази на една идентифицируема социална действителност, а може да бъде и тази на чувствата и преживяванията. Тези със сигурност различни реалности от своя страна не са фикции и те не стават такива само защото влизат в представянето на фикционални текстове. От друга страна е също толкова вярно, че такива действителности, когато се появяват във фикционалния текст, не се повтарят там единствено заради самите себе си. И така, ако фикционалният текст се отнася до действителност, без да се изчерпва в нейното обозначаване, то повторението е акт на фингирането, чрез който се проявяват цели, които не са присъщи на повторената действителност. Ако фингирането не може да бъде изведено от повторената действителност, то тогава у него добива влияние едно имагинерно, което бива съединено с връщаща се в текста реалност. Така актът на фингиране добива свойствеността си с това, че предизвиква връщането на жизнено-световата реалност в текста и точно в подобно повторение облича имагинерното в един образ, чрез който връщащата се действителност се издига до знак, а имагинерното - до представимост на означаваното от него.

Оттук може да се направи изводът, че троичното отношение на реалното², фиктивното³ и имагинерното⁴ олицетворява едно базисно състояние на фикцоналния текст. Едновременно с това става ясно какво отличава акта на фингиране, а и с това и фиктивното на фикционалния текст. Ако повторената във фингирането реалност става знак, то тогава задължително произтича едно прекрачване на нейната определеност: Актът на фингиране е следователно акт на прекрачване на граница. В това изпъква връзката му с едно имагинерно. То е - според познатия ни от опита негов начин на явяване - дифузно, безформено, нефиксирано и без обектна референтност. Манифестира се във връхлитащи и с това изглеждащи произволни състояния, които или прекъсват, или се продължават в съвсем други състоятелности. "Собственото на фантазията - смята Хусерл - е нейната произволност. И следователно, казано идеално, нейната непременна деспотичност."⁵ Затова и фингирането не е идентично с имагинерното. Тъй като фингирането е отнесено до поставянето на цели, то трябва да се удържат представите за цели, които после дават условието да се преведе имагинерното в един определен образ, отличаващ се от фантазмите, проекциите и виденията, чрез които имагинерното влиза директно в нашия опит. И тук следователно протича прекрачване на граница, което води от дифузното към определеното.

Това е от голямо значение за фикционалния текст. Ако в акта на фингиране имагинерното добива определеност, на която то като такова няма право, чрез това то получава един предикат на реалност; защото определеността е минимална дефиниция на реалното. Но чрез своята добита в акта на фингиране определеност имагинерното със сигурност не се превръща в реално, макар че чрез придадената му форма добива вида на реалното, за да стане ефективно в един винаги наличен свят. В този смисъл актът на фингиране постига различен вид на прекрачването на граници от онзи, който се показва с оглед на повторената от текста жизнено-светова действителност. Ако там определеността на повторената действителност е прекрачена в името на нейната употреба, то с оглед на имагинерното тя се превежда от дифузна даденост в една определена фигура и се прекрачва границата между имагинерното и действителното. При това остава показателно, че двете форми на прекрачване на граници, които постига фингирането в рамките на троичното отношение, са от различна природа. В превеждането на една повторена жизнено-светова реалност до знак за друго прекрачването на граници се манифестира като форма на иреализирането; в превеждането на имагинерното като дифузно в определени представи се случва едно реализиране на имагинерното.

С това става очевидна играта, която се установява в троичното отношение между реалното, фиктивното и имагинерното в литературния текст. Характеризирането на компонентите на тази триада със субстантивирани прилагателни показва и че те са само качества на едно положение на нещата, което се установява от тяхното взаимоотношение. Компонентите могат да се различат помежду си дотолкова, доколкото притежават различни функции, при което актът на фингиране като решаващ операционален модус на това взаимоотношение има право на повишено значение; защото той се определя като прекрачване на границата на онова, на което се позовава, както и на онова, което той пробужда за оформяне. Като иреализиране на реално и реализиране на имагинерно актът на фингиране създава централна предпоставка за това, доколкото винаги постиганите от него прекрачвания на граници 1. дават условието за преформулирането на формулиран свят, 2. правят възможна разбираемостта на един преформулиран свят и 3. отварят познаваемостта на подобно събитие.

Ако е така, тогава е сложен край на опозицията между фикция и действителност, защото тя винаги имплицира като "нямо знание" една система на отнасяне, която вече не може да бъде взета предвид за акта на фингиране като прекрачване на граници. Защото вече става дума да се търсят релации вместо да се откриват опозиции, а това озаначава също откъсване от проектирането на едно трансцендентално място, което е било необходимо винаги там, където е трябвало фикция и действителност да се доказват като противопоставяне посредством предикатизиране. С това една дискусия за фиктивното на базата на описаната триада е елиминирала повече от само едно смущение - не на последно място, да си спомним за историята на теорията на познанието на Новото време, която в усилието си да теоретизира фикцията най-после е трябвало да признае собствените си допускания като фикции, за да може с оглед на това нарастващо фингиране да намали претенцията да бъде универсална дисциплина за основоположенията.

БЕЛЕЖКИ

1. Например Odo Marquard, "Kunst und Antifiktion - Versuch uber den Weg der Wirklichkeit ins Fiktive", in: Funktionen des Fiktiven (Poetik und Hermeneutik X), Hg. Dieter Heinrich und Wolfgang Iser, Munchen 1983, pp. 35-54. [обратно]

2. В настоящата връзка реалното се разбира като извънтекстов свят, който като даденост предхожда текста и чиито полета на съотнасяне той образува. Тя може да бъде също толкова смислови системи, социални системи и картини на света, колкото и други текстове, в които е постигната съответно специфична организация, респективно интерпретация на действителността. Оттук реалното се определя като множественост на дискурсите, за които се отнася обръщането на автора към света чрез текста. [обратно]

3. Фиктивното тук се разбира като интенционален акт, за да може под ударението на "актовия му характер" да бъде облекчено от общоприетия си, ако и същевременно трудно определим, битиен характер. Защото като не-действителното, като лъжа и заблуда, фиктивното служи винаги само за опозитивно понятие на другото, което по-скоро скрива отколкото развръща неговата специфичност. [обратно]

4. Имагинерното е въведено тук като едно относително неутрално и следователно все още до голяма степен незаето от традиционните представи обозначаване. Затова се въздържах от понятия като въображение и фантазия, които водят със себе си един значителен товар от традиция и много често са установявани като точно определени човешки способности, които често биват ясно отграничавани от други способности. Ако например си спомним за историята на понятието за фантазия, то за немския идеализъм то означава нещо съвсем различно отколкото за психоанализата, и в нейните рамки то не е едно и също за Фройд и за Лакан. Тъй като при погледа към литературния текст не може да става дума за това да се определи имагинерното като човешка способност, а става дума за това да се маркират начини на неговата манифестация и операция, то с избора на това означение се сочи повече една програма, отколкото едно определение. Трябва да се открие как функционира имагинерното, за да могат чрез подлежащи на описание въздействия да се отворят подстъпи към имагинерното - едно състояние на нещата, което в процеса на дискусията трябва да бъде проучено по-отблизо чрез играта между фиктивното и имагинерното; тук сравни глава ІV, 5. [обратно]

5. Edmund Husserl, Phantasie, Bildbewu?tsein, Erinnerung (Gesammelte Werke XXIII), Hg. Eduard Marbach, The Hague 1980, p. 535. [обратно]

© Волфганг Изер
© Антония Колева, превод
=============================
© Електронно списание LiterNet, 19.02.2000, № 2 (3)

Откъсът е от: Wolfgang Iser, Das Fiktive und das Imaginare: Perspektiven literarischer Anthropologie, 1. Aufl., Frankfurt am Main: Suhrkamp, 1991, S. 18-24.