Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

КАКВО ДА ПРАВИМ С КОМУНИСТИЧЕСКИТЕ ПАМЕТНИЦИ?

Йордан Ефтимов

web

Емигрантът в Канада Веселин Веселинов предложи в своето есе “Рицарите на духа и крантата” (публикувано на 8 февруари 2004 г.) да се дискутира статуквото на паметника пред НДК, известен на софиянци като “трикрилия” или като “седмокрилия” петохуй” (https://liternet.bg/publish8/ves_veselinov/ricarite.htm). Според него сегашното състояние на паметника би трябвало да се счита за единственото нетърпимо. Паметникът е превърнат в руина, отходна яма, подложен е на нещо като вампирясване, той нито функционира като паметник, нито е унищожен напълно.1

Публикацията търси полемика и засяга един много едър проблем, който има много валенции. Една от неизползваните е, че изоставените паметници кореспондират с изоставените архиви. Както паметниците нито са премахнати, нито са опазвани, така досиетата нито са унищожени като цяло (селективното им прочистване продължи години, в различни офиси бяха складирани необходимите компромати), нито са превърнати в колективна и общодостъпна памет.

Но справянето с комунистическите паметници е възможно само при яснота какво представляват те, какви са измеренията им като документи. Случаят с паметника на Валентин Старчев пред НДК е интересен например с това, че показва допускането (а може би дори отглеждането) на определен вид формализъм от комунистическата върхушка в края на 1970-те. Неговата “грозота” не принадлежи на силуета му, въпреки че именно той е предмет на подигравките на всекидневните хора. Грозотата може да се търси в борбата между надписите върху корпуса и самия корпус, който с минимализма си ги изключва - в кичовото съседство на цитатите, в играта с националистическата митология, в трактуването на времето, но също и в мемориалната вкопаност, в съчетанието на окопа, вечния огън и обелиска, в стелите с имената на героите и с лозунгите на най-добрия строй, в сглобяването на миналото и бъдещето. Точно този паметник първи бе подложен на “нормализация” от наркоманите на града още през 1980-те, беше полепнат от закрепващите се за дъното ракообразни на социалистическия град. Бе превърнат в обиталище на напусналите нормалното общественополезно живеене - отначало това бяха и децата на върхушката.

Подновеното предложение за премахване на Паметника на Съветската армия в София преминава като припомняне на вече познат и теоретически доста семпъл дебат. В него се открояват две перспективи - “политическа” и “естетическа”. Съгласно довода на първата паметникът е свидетелство за васалитета на българската държава спрямо Съветския съюз, знак за сервилност, той утвърждавал страха и покорството и следователно съществуването му на това място днес е унизително. Съгласно довода на втората естетическите му достойнства са минимални и следователно той е спомен единствено за изчезващите сили на иначе талантливи скулптори в случаите, когато са работили по поръчка.

И двете се срещат в припомнен ни наскоро текст на един от творците, създали мемориала - Любомир Далчев. “Най-голямата неудача е фигурата на комисаря вмъкната като идеологическа необходимост и която е катастрофа за устрема постигнат в раздвижените стойки на действащите лица от антуража. И все пак моята композиция се отделя рязко от останалото”2, твърди в писмото си от 1993 г. до вестник “Труд” скулпторът. И продължава: “И тогава къде са творческите ценности и постижения в тоя голям паметник? И сега редно ли е на нашата българска земя още да стърчат паметниците - жалони на робството и жестокостта, на неправдите и униженията, на страха и подозрението.”

Тук виждаме в кондензиран вид като че ли всички основни доводи. За жалост те са пределно наивни и опрени на идеологически слепи петна. Националистическо и романтическо.

Паметникът бил обиден, защото венцехвалел чужда армия, при това точно Червената - начело с партийните й секретари. Да, но точно това е и голямата историческа стойност на паметника - той припомня миналото, държи живо отношението към него. И ако някой счита, че това отношение ще е непременно положително, той е сляп за способността на хората да променят средата чрез ежеминутни интервенции. Днес Паметникът на Съветската армия вече десетилетие е най-отрупаният с графити мемориал, едно от типичните места за сексуални срещи на тийнейджърите и сборно място за компании - гледката на прегърнати двойки върху различни етажи (плоскостъпието на паметника може да се види и в тортестата му етажност - с безбройните си стъпала социалистическият мемориал у нас търси съответствие с чиновете във всяка една институция, построена едновременно като военна и като църковна структура) е почти толкова обичайна за него, колкото онази на поркащи или пушещи трева. Пред него повече от десетилетие е най-известното място за скейтборд и ролери. На гърба му е “Баба Яга” и биропитието, сенчести долове с комари и открития паркинг на стадиона. Юбилейните акции на БСП за почистване и полицейската му охрана имат нищожен ефект при тази естествена инвазия на неорганизираните обитатели на града. Преди всичко нелепостта на паметника се състои в неговото разположение насред града, той не може да не бъде превзет от младежите и превърнат в алпинеум. (Властта на българския социализъм не се отличаваше с кой знае какъв мащаб в градоустройството - този паметник задълго съседстваше със зоологическата градина. Този факт на всяка цена трябва да присъства в бъдещия надпис до паметника. Както може би и фактът, че основните критики, публикувани в първите години след построяването му, твърдят, че не е премислено изложението му: през по голямата част на деня лицата на персонажите от централната група тънат в сянка!)

Паметникът не бил естетическо постижение. Това изказване може да се сподели само от привържениците на вечните ценности. Но те винаги са поддръжниците на статуквото; представите за постижение и ценност се променят, но за промяната са слепи - волно или неволно - само онези, които искат да консервират завареното. Още повече, че ако внесем етическа перспектива, естетическото постижение става двусмислено. В случая с Далчев дори и да приемем, че неговата композиция е най-издържана, най-интересна или най-новаторска (три съвсем различни и не съвсем съвместими скали за оценяване), нима това не я прави политически най-неприемлива, тъй като успешно оправдава политическата си поръчка?

Представите за красиво се променят исторически, те винаги са идеологически конструкт. Вярно е, че днес фронталните композиции на Паметника на Съветската армия, направени от скулптори като Иван Фунев, вадят очи с тромавостта си. Фигурите на посрещащите с радост братушките старци и майки с деца са тутести, а мотоциклетът с прословутите спици (скулпторът е броил спиците на истинския мотоциклет!3) заорава в земята като танк. Един комисар е вдигнал юмрук, но някак смешно, сякаш смутен от нелепостта му, сам е спрял полета на ръката си - защото в жеста липсва замах; войник вдига в ръцете си дете, но не високо, и се създава усещането, че държи стока, която преценява (а може би просто го е страх да не изпусне или смачка детето - за което свидетелства жестът на майката, готова да окаже помощ). Като цяло - ужасно претрупано, с един неприкрит страх от празното, сроден със страха на художниците на керамични съдове от Геометрическата епоха. Но нима не са такива много от творбите на Фунев? Неговите тела са винаги тежки, “чугунени”, стъпили здраво на земята; изпълняването на идеологическа поръчка - привличащо веднага вниманието (композицията му “Майчинство” от 1937 г., днес пред Центъра по хигиена на “Янко Сакъзов”, би могла да бъде поръчана и от пред- и от следдесетосептеврийската власт - еднакво им върши работа). И колко от творбите на монументалната скулптура през 1940-те/1980-те не са тромави? Колко са решени в експресивен ключ? Аз се сещам за Паметника на загиналите герои в с. Първенец, Пловдивско (1969) от Николай Шмиргела и за скулпторите от паметника на Братската могила в Пловдив (1974), направени от Любомир Далчев. Но през 1950-те задължително се предпочита изброителност, напомняща за Вазовите серии - “всяка възраст, класа, пол, занятие взеха участие в това предприятие”.

Защо ако държим на естетическото изискване, не настояваме да бъдат премахнати паметници като онзи на Пенчо Славейков в Трявна (автор Илия Илиев, 1972)? Там бащата на българския литературен модерн е представен като огромен руски мужик (или руска мечка), приел замислена поза, прегърбен, скръстил ръце и с книга в едната, с колосални крака и уморено-замечтан поглед. Нима този паметник не пренаписва историята? И не придава на целия град “борческо-революционен” облик?

Наистина естетическите аргументи не са особено активно използвани в спора днес. Да вземем паметниците на Ленин - те до един не са одобрявани и първи бяха махнати от местата си още през 1990-91 г. въпреки различната им стилистика. Първият - дело на Секул Крумов, в Перник, е от 1957 г., след това бум в изобразяването на Владимир Илич има покрай юбилея в началото на 1970-те, когато са създадени паметниците в Сливен (1970, отново Секул Крумов), в Стара Загора (1970, Мара Георгиева), в Пловдив (1970, Любомир Далчев), в София (1971, Лев Кербел), в Русе (1972, Борис Караджа). Големият стилов диапазон не е от значение в дискусията днес. Тя фокусира изцяло върху денотата на произведението - Вожда, и не иска да знае, че повечето монументални паметници, които не са посветени на големия аноним - Народа, по принцип са на политически сатрапи.

Дискусията около Паметника на Съветската армия обаче е по-интригуваща, когато се стигне до възможните политически решения. Да остане така, както си е; да остане, но след трансформация (журналистът Владимир Петков, бивш зам.-главен на “Труд”, подхвърли, че през 1993-а си го е представял покрит с огромен червен чадър); да бъде преместен в музеен парк на социализма (такъв изобщо не е създаден досега); да бъде унищожен. От всички четири единствено второто решение не се дискутира сериозно. Тъкмо то беше най-честото при архитектурния конкурс за справяне с Мавзолея, резултатите от който (няколко наградени проекта) изобщо не повлияха на политиците и така се взе и изпълни бързото решение за взривяването му. Третият изглежда невъзможен от икономическа гледна точка, но е и най-сложен за изпълнение, защото ще са необходими усилията на социални мислители и историци от различни профили, за да се изработи модел за представянето на социалистическата епоха. Пък и той би превърнал комунизма във вече отдалечена част от историята, би ни накарал да се отнасяме към него архиварски - докато травмата я има и комунизмът трябва по-скоро да е постоянно пред очите ни.

Едва ли не в дебата засега се обсъжда само дали паметникът да бъде премахнат както Мавзолея, или да бъде оставен. Очевидно първото се крепи и на още един аргумент - постигнато през 1992 г. политическо решение. Но също така то днес звучи като най-агресивно - като форма на реваншизъм. Второто е най-изпълнимо, защото не струва нищо.

Но когато говорим за един паметник, трябва да си припомним какви са функциите му. Дори и да е направен, за да възпява, ако той възпява нелепо, това се вижда. Както одите на поета Димитър Методиев към семейството на Тодор Живков (той възпя майката и семейството на Първия, станал после Генерален), така и пометник като този представляват най-доброто самоосмиване на комунизма. Те трябва да присъстват в публичното пространство, дори да бъдат медийно озвучавани периодично, за да не се забравя близкото минало. Както преди десет години отбеляза един от днес знаменитите европейски медийни експерти, наблюдаващи посткомунистическата публичност: никой не може да попречи на управляващите да се показват по телевизията, колкото си искат, но и никой не може да попречи на зрителите да видят всичко, дори и това, което управляващите не са искали да бъде забелязано.

Но Паметникът на Съветската армия е и автопортрет на нацията. Той свидетелства не само за вкусовете на управляващите от една епоха, но и за това какво нацията е приела; спрямо какво не се е съпротивлявала. Една от най-жестоките автоманипулации е убеждението, че нацията е невинна за комунистическите изстъпления. Паметникът припомня на българите какво техните ръководители са харесвали, на какви компромиси са били способни скулпторите им, какви изображения не са дразнели общественото съзнание.

Сигурен съм, че ако днес бъде направено допитване, по-голям процент ще бъдат гласувалите с “да” на въпроса дали паметникът удовлетворява чисто естетическите им изисквания. Имам предвид днешните софиянци. В провинцията вкусовете са далеч по-консервативни, затова например не е учудващо, че в Трявна въпросната статуя на Пенчо Славейков пред Читалището се приема много по-добре от поставената пред Съда през втората половина на 1990-те статуя на баща му, Петко Славейков, дело на Иван Колев, която вече не е мащабна, а изразителността й е търсена в играта с възрожденския модел на преждевременната старост, а може би и с лицата на прочутите дървени статуи на средновековни владетели, правени през второто десетилетие на XX век за богат тревненски търговец.4 С оглед мащаба и силуета си паметникът на Славейков син от 1972 г. е много по-сроден с паметниците на революционери - въпреки книгата, която държи затворена, в дясната си ръка. Нима той е по-малко комунистически от онзи на Ангел Кънчев, също в Трявна (1971), или от онези на Георги Димитров, винаги представян като трибун, с развята коса, когато е в цял ръст, и с артистични букли в бюстовете?5

Паметникът на Съветската армия трябва да остане на мястото си, защото премахването му ще представлява гузен опит за психоаналитично изтласкване. Но ако остане, придружен с плоча, която да разказва как и защо е построен, с какви ресурси (финансови и човешки), в какъв политически момент, той ще служи като достатъчен ориентир за изплъзващия се от колективното съзнание преживян опит на социализма. Обобщението, че това е била епоха на злото, е възможно само при нарастващата амнезия. Децата трябва да бъдат водени при паметниците на социализма, нужно е да им бъде разказвано - в името на общественото здраве. Има ли подготвени за това хора, има ли съвестни професионалисти (тук понятието за професионализъм самò е под въпрос)? Убеден съм. Защо да не може бъдещият надпис до Паметника на Съветската армия да бъде поръчан например на Чавдар Попов, автор на излязлата наскоро монография “Тоталитарното изкуство”? Или на Ирина Генова, или на Татяна Димитрова, също написали много текстове по темата? Споменавам имената само на трима от списъка на мнозина достойни и способни.

Да бъде разрушен този паметник означава да бъде уеднаквено миналото. Защото той говори за едно време, а паметникът на Бузлуджа, рушен в средата на 1990-те организирано (едва ли ще се докаже от кого - за отмъщение или като провокация), за друго. Когато е била възможна реализацията на единия, не е била възможна на другия. Когато Любомир Далчев говори за формализъм в изпълнението на неговия “Октомври”, ми става смешно, защото пред очите ми изниква паметникът на Валентин Старчев пред НДК - постижение на тоталитарния модернизъм, което днес е презряно. (Разбира се, моята собствена насмешка става наивна, когато въведа съзнанието, че представата за формализъм е зависима от историческия контекст и че на фона на концептуализма на западното изкуство след 1945 г. скулптурата на Старчев губи “формалистичността” си.)

Изграждането на музеен комплекс на открито, на резерват на комунизма, е проект, за който българското общество още не е подготвено. То няма сериозен опит с проблема за архива, нито с онзи за музея. Музеите у нас са съкровищници или акумулатори на националната гордост. Просто такъв е бил поръчителят им.

Наскоро един приятел предложи обаче не просто създаването на музей, в който да се пренесат паметниците на комунизма и където да се прожектират документални филми за епохата. Той си представя един интерактивен музей - нещо като Етъра по отношение на възрожденските занаяти. Този музей или резерват трябва да предлага и тоталитарни производствени и въдворителни практики. Представете си само да съществува място, където онези, които не знаят какво е бил комунизмът, не само да могат да се насладят на изкуството му, но и сами да опитат да бъдат ударници, лагерници, участници в бригадирска акция, пионери. Отвратителна идея, нали? И то не само заради превръщането на музея в атракция, а и защото тоталното всеприсъствие на комунизма не може да бъде пресъздадено - чувството, че бъдещето ще е същото като настоящето, също толкова затвор и също толкова с двойно дъно.

Идеалното място би бил някакъв вече запуснат гигант на родното машиностроене. Нормално би било мястото да е Кремиковци или Марица Изток, или Радомир, или Девня, или Димитровград. Място, което да предизвиква тръпки с мащабите на проекта, осъществяван върху него. Защото смисълът на подобен музеен комплекс не бива да е предизвикването на умиление. Изключителният историк марксист (толкова неортодоксален, че дори колегите му от Франкфуртската критическа теория не могат да кореспондират с него в историзма му) Валтер Бенямин пише в есето си “Върху понятието за историята”, в което под ударите му най-често попада лесно изкористявания метод на историческия материализъм: “Да се артикулира миналото исторически, не означава то да се познае “така, както всъщност е било”. То означава да те обземе споменът така, както проблясва в миг на опасност.” (фраг. VI). Музейните сбирки у нас често притежават способността да предизвикват досада. Задачата да се изгради музей на комунизма е особено трудна.

Ето защо засега е за предпочитане паметниците да бъдат оставени на местата си, като бъде мислено единствено как те да носят по-строго траура на своето време. Всекидневният човек превръща паметниците на вече свалените от власт в бунище - с това той едновременно ги унижава, но и ги стопля, прави ги отново свои. Точно такава е ситуацията с повечето комунистически монументи. Например покриването с графити. То е като препикаване и заплюване, очертаване на местообиталище; понякога е и отмъщение на слабия политически, анонимна гавра. Но графитите дават цвят на изтуканите. Ето защо не е сигурно кога Паметникът на Съветската армия изпълнява по-добре функцията на зловещ символ на комунизма, белег на епохата. Дали не, все пак след редките акции на БСП по почистването му от бабички с имена Уляна и Нинел и дядовци със звучните Владлен, Сталин и Бриго?

И понеже споменах паметника на Бузлуджа - първото, което може да се направи за справянето с комунизма, за превръщането му в мислима част от колективното минало, е създаването на център, на музей на българския комунизъм именно на това място. Нужно е то да бъде реставрирано, защото е било мислено и дори за кратко е функционирало като катедрала на комунизма, в която са били извършвани първите причастия на ученици от цялата страна. Да бъдат изградени библиотека и архив, да бъде селекциониран колектив, който да изследва това историческо наследство. И то там. А днес мястото е просто катакомба, която насъсква червените бабички чрез гледката на разрушението.

Наистина домът-паметник на БКП на връх Бузлуджа (арх. Георги Стоилов) е далеч от столицата, но пък е идеален, защото по принцип е мислен като култово място и защото възстановяването му все още е възможно. Самата му конструкция е напълно съхранена, разрушена е около една трета от мозайките - резултат от уменията на няколко колектива и десетки художници, а ел. инсталацията е напълно изкормена. Но дори и в този вид личи грандиозността на проекта: по обиколния панорамен коридор се вàлят парчета от дебелите повече от педя и с квадратура от по няколко квадратни метра стъкла, големи като възглавници късове стъклена вата и хиляди цветни камъчета, покрити с бронз стъкълца и кубчета шлака от изронените мозайки на вероятно най-широката българска серия от исторически картини - панорама на българското хилядолетие с цялата комунистическа и заедно с това националистична телеология, а застаналият на главния вход може да почувства тежестта на няколкометровия еркер, под който трябва да се гмурне като под дъно на кораб, спуснал или спускащ се от небето.

България няма музей на лагерите, няма своя Бухенвалд. А можеше. И който иска комунизмът да бъде помнен като едно политически отвратително (но все пак осъществено, т.е. недемонично, напълно възможно и в продължение на десетилетия търпяно и дори снабдено със свой уют) време, той трябва да настоява не за разрушаването, а за опазването на свидетелствата. Паметникът на Червената армия и подобните на него са нещо като бронзова и каменна Черна книга на комунизма в България.

Друг е въпросът, че на атака в последните години са подложени паметниците на Съветската армия в Пловдив (наричан от народа “Альоша”) и в София - главно реалистични произведения от 1950-те години, произведения на социалистическия академизъм. Но няма ли унищожението им да попречи за историзирането на естетическите вкусове за една продължителна епоха? И за заличаването на границите между епохите изобщо?

И защо паметникът на съветския войн от 1953 г. дразни, а намиращият се само на 250 метра, пред сградата на Народното събрание, паметник на имперския солдат и на Александър II (дело на италианеца Арнолдо Дзоки, 1907) - не? Може би имперска Русия не е сложила такъв отпечатък върху българската политическа история, какъвто Русия на Съветите? Или пък паметникът на Съветската армия изглежда по-мащабен, скъп, разхитителен? Тогава най-голямо възмущение ще трябва да предизвикат паметниците от 1976-77 година, свързани с националноосвободителните борби - в Панагюрище (Димитър Даскалов, Секул Крумов, Величко Минеков, 1976), на Чадър могила край Стара Загора (Крум Дамянов, 1977)... Те са гигантични, безспорно. Но все пак всеки паметник струва не абсолютна цифра, а цифра, съотносима към възможностите за епохата. Видимо е, че най-мащабните паметници се строят след 1974 г. (Братската могила в Пловдив) и почти до средата на 1980-те (“13 века България” в Шумен, дома-паметник на БКП на Бузлуджа, Камбаните “Знаме на мира” в София). Но дали тогава българската държава е била в най-доброто си икономическо състояние? Дали това са хвалби на една цъфтяща от здраве власт или на гол тумбак чифте пищови - прикриване на нищетата зад фоейрверки? Мисля, че последните въпроси са явно реторични, но детайлният икономически анализ едва ли ще е излишен.

Разбира се, паметниците не са и не могат да бъдат явни и директни доказателства за репресиите. Можем да ги поставим на подсъдимата скамейка само в смисъла, в който всички културни постижения са уязвими - “По следите на изгубеното време” е възможен само благодарение на рентата, “Сикстинската капела” на папоцезаризма, Хеопсовата пирамида на най-тоталната власт, впрегнала в строежа буквално цялото население в съвършена организация на човешките ресурси. Отново Бенямин: “Културните ценности дължат своето съществуване не само на усилията на великите гении, които са ги сътворили, но и на незнайния принудителен труд на техните съвременници. Не съществува свидетелство за култура, което да не представлява същевременно и свидетелство за варварство. И както самото свидетелство не е освободено от варварството, така не е освободена и традицията, чред която то бива предавано.” (“Върху понятието за историята, фраг. VII”).

Засега на управляващите във Виена не им и минава през ум да унищожат своя паметник на съветския войн. Той естествено е много по-скромен и като естетика далеч по-анахроничен от всички, поставени в България. По-естествено вписващ се в пространство, населено с барокови барони, аполоновци и сфинксове. Не толкова агресивен градоустройствено. Ненатрапващ се и в известен смисъл уеднаквяващ руската поява с тази на толкова исторически изгреви преди това.

Накрая се връщам към една перспектива, която побира в себе си и естетическия момент, и чисто идеологическия анализ. Каква е разликата между увеличената матрьошка на Альоша в Пловдив от 1956 г., многофигурния декор в Шумен а ла четиримата президенти в Маунт Ричмор и абстрактното знаме на Старчев пред НДК от 1980-те? Тъй като те всички са държавни поръчки, могат да свидетелстват за две неща: нагласите на върхушката (вкусовете, склонността й да вложи определени средства за монументализиране на определена историческа сцена) и нагласите на скулпторите и архитектите (степента на конформизма им, ориентацията им към определени образци, спрямо скалата академизъм-маниеризъм, склонността да търси емблема или разказ и т.н.).

Паметниците винаги разделят хората. Паметниците чертаят демаркационни линии. И ако искаме да подпомогнем работата на паметта, длъжни сме да ги свързваме с изобари. Изобари на идеологическа прозрачност и на скрита поръчковост. Паметникът, създаден от Старчев, е естествено продължение на НДК. Но НДК не е разрушаван, а единствено превърнат на битпазар. Неговата идеологичност не смущава обществото, а стенописите а ла Диего Ривера служат и днес за фон на държавни събития.

Без надписите си паметникът, създаден от Старчев, би бил достатъчно абстрактен, идеологичността му би била притъпена. Ето защо с някои от комунистическите мемориали обществото временно се справи като махна петолъчките и надписите, а остави вече “изчистените” пилони (така е например в Габрово). Но това е също толкова временна мярка, колкото заливането с червена боя, което продължи само през първите години след 1989-а.6

Паметниците трябва да са видими. Не разрушени, претопени, погребани. По-големите трябва да останат по местата си, по-малките да постъпят в музеите. Трябва да ги съхраняваме. Защото само така ще оразличим времето, в което живеем, от времената, в които новите властници рушат статуите на предходниците и сменят главите им върху постаментите със своите глави.

1-6 август 2004, София-Трявна

 

 

БЕЛЕЖКИ:

1. Всъщност В. Веселинов пише: “Дори и постмодерна концепция би свършила някаква работа - например, да се обяви смислово нов паметник: паметник на саморазрушаването на комунизма, в движение, чието развитие може да се наблюдава ежедневно. (На бас се хващам, че саморазрушаването ще е по-дълго от самия комунистически период и дори ще останат “угари” - бетоновото тяло под мрамора ще надживее 50 години с лекота дори и при днешния климат и замърсяване на въздуха.) Този вариант е най-слабият възможен, макар и най-евтин, но и той изисква обосновка”. Точно това предложение е изключително продуктивно - то се основава на идеята, че паметник е назоваваното като паметник, паметник е името. [обратно]

2. Цитирам по оригиналния правопис на писмото. Русизмът също си е негов. - б.а. [обратно]

3. Този тип свръхреализъм е подигран още в началото на 1970-те във филми като “Самодивско хоро”, където героят на Георги Русев налага реален домашен сладкиш върху нарисувания с масло върху платното и с цъкане показва радостта си от пълното съвпадение; в друга сцена художникът, чиято роля се изпълнява от Павел Попандов, не иска да внесе в композицията си във фоайето на обществената сграда зъбчато колело, но за да угоди на партийния секретар все пак поставя истинско, което за негов късмет пада с гръм и трясък... малко след официалното откриване.

От друга страна, прибързано е да се заключи, че такова мислене е присъщо само на социалистическия човек. Ако си останем в полето на скулптурата, можем да дадем пример с прочутата статуя “Майка” на Иван Лазаров, поставена на гроба на Димчо Дебелянов в Копривщица през 1937 г. По свидетелството на самия скулптор: “Още през дните, когато се монтираше паметникът, почти всички копривщенки се извървяха по стръмната уличка, за да видят “жената” - така почнаха да я наричат още от първия ден. [...] Може би те виждаха себе си в тоя образ и искаха всичко да им прилича. Една дори правеше бележка, че трябвало да направя на “жената” една плитка, а не две, както аз бях направил, защото копривщенките не носели две плитки.” (“Иван Лазаров за изуството”, изд. “Български художник”, С., 1967, с.141.)

Специфичното за комунизма е, че в ситуация на въможна репресия върху него или при участие в публична дискусия художникът трябваше да се подчинява на лозунга за тоталния реализъм. Може би това е и най-значимият в течение на няколко десетилетия естетически сблъсък - между тоталния реализъм (на който се опират всички допуснати критически текстове и филми, тематизиращи “деформациите”, “извращенията” и т.н.) и соцреализма с неговия положителен герой и неизбежен хепиенд. [обратно]

4. Обществеността е недоволна от няколко детайла - столът, на който е седнала фигурата, прекалено прилича на пластмасовите столове пред евтините кафенета от 1990-те, писателят политик е показан като слаботелесен с голяма глава, направо рахитичен, но главното все пак е липсата на всякаква издутина между краката й. Нима изискванията са се изменили от времената на ктиторските възрожденски портрети? (Атаката може да се прочете в общинския вестник “Тревненска седмица” непосредствено след инсталацията на паметника.) [обратно]

5. Впрочем играта на името по отношение на паметниците може да бъде демонстрирана блестящо с паметника на Димитров в Русе. До премахването му българите са можели да прочетат на кого е и да изпитат чувството, което смятат, че трябва да изпитат според идеологическите си представи. Но за чуждестранните туристи, поставен пред операта, паметникът логично е означавал съвсем друго и най-често е асоцииран с Бетовен. По свидетелство на очевидци често се е налагало да бъде обяснявано на сконфузените гости, че това е героят от Моабит, а не авторът на "Ода на радостта". [обратно]

6. Този символичен жест беше изключително значим антропологически. От една страна, заливането с екскрементални течности е оценка, буквализация на моралната развала, която трябва да бъде посочена, древен ритуал. От друга, на изобразените личности се гледаше като на вампирясали (мумията на Димитров беше архивампир), тъй че с поливането им с червена боя се “актуализираше” тази “способност” на комунистическите мъртъвци да пият кръв. Сред най-буквалните и забавни епизоди е този с малкия паметник на Ленин в Шумен в началото на 1990-те - там Вождът е приютил милозливо две деца под шлифера си, а след интервенцията вече постъпката му придобива педофилско-садистични измерения. [обратно]

 

 

© Йордан Ефтимов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 06.09.2004, № 9 (58)