Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

РИЦАРИТЕ НА ДУХА И КРАНТАТА

Веселин Веселинов

web

Бог ме е пратил на този град, приличащ на едър чистокръвен жребец, който поради големината си е склонен към мързел и се нуждае от стимулацията на хапеща конска муха. Струва ми се, че Бог ме е пратил ... да изпълнявам ролята на конската муха.

Plato. The Last Days of Socrates. Penguin, 1993, с. 54.

Посткомунизмът наложи корекции в мисленето ми (на които още се противя) - България не е чистокръвен жребец и конската муха е недостатъчна да раздвижи крантата.

Веселин Веселинов: съчинение, благоразумно непубликувано никъде.

Карай, карай, карай! Блъскай, майка му стара, пред нищо недей се спира, пред нищо! Блъскааай!

Константинов, Алеко. Бай Ганьо журналист. // Контантинов, Алеко. Бай Ганю. Разкази. Фейлетони. Пътеписи. С.: Български писател, 1967, с. 150

 

На 29 декември 2003 прочетох колажа на Йорданка Христозова под няколко заглавия във в. "Стандарт":

Таланти си имаме, парите не стигат, бедността ни е хроничен порок

Държавата обрича на смърт гражданите си

Много от творците живеят с два лева на ден и вярват само в чудеса.

Под тези привличащи вниманието заглавия следват извадки от интервюта на "рицарите на духа" (същия източник), давани през годината за достопочтения ежедневник. Виждайки имената на цитираните, в първия миг помислих, че съм сбъркал годината, но веднага се взех в ръце - България отдавна е преминала хребета на ужаса и се е настанила в долината на вица. Следвайки новата реакция, за малко да се поддам на импулса да напиша коментар към колажа, а веднага се появи още по-нов импулс - нищо да не пиша, защото колажът се коментира успешно сам (и едва ли намерението на Христозова е било да разсмива. Резултатът обаче...) Междувременно се затъркаля новата година, появиха се вече допълващи събития. Ще се огранича в няколко източника: въпросният вестник "Стандарт", "Забавна статистика за ентусиасти" от Христо Карастоянов в LiterNet, смъртта на Радичков и чат-пат още по нещичко. Общо взето, на тласъци и подскоци, ще става дума за литература (с отклонения) в следващите редове. Организацията ще куцука със сигурност и разни заобикалки ще се налагат, та ще ме прощавате.

 

КУКУВИЧЕТО ГНЕЗДО

Добре е да се изредят (а не припомнят) "рицарите на духа": Любомир Левчев, Светлин Русев, Евтим Евтимов, Стефан Цанев, Дончо Цончев, и пр., и пр. До кръв познати имена от ...1956 насам. Е, вестниците са се сменили примерно. Един от постоянното присъствие отсъства тук, но временно: Недялко Йорданов ще се появи в предновогодишния брой на "Стандарт" - и ще напише "специално" стихотворение на място за читателите. Туй е то майстор: и на сън да го бутнеш, вади химикалката, шедьовърът е налице, и преди да си успял да му кажеш "здрасте" е отпрашил за хонорара по пижама. Следва да се отбележи, че всички тези творци са недоволни, критични, бедни, и морални. Оплакванията им са в унисон с тези на безработните и пенсионерите - както винаги, в крак (или "в час", знам ли) с народа. Толкова в час, че брътвежите им са гениални - точно на нивото на масовия "гражданин". Евтимов например е сигурен, че ще отиде на небето, а не в ада, като цъвиса (клозетен - от "closet" - вярващ, простено му е. И на тетка Пена от Черказки не даваха да учи теология). Впрочем, досадно е да се цитира познатото: ще го обобщя с възвишените думи на актьора Петър Попйорданов - "Някои сме от добрите, други са от глупавите. Трети нямат избор." Така е то.

Махам следното, като несъществено: въпросът защо тия хубавци присъстват ежедневно в гърлото на българина. Масовата култура не се занимава със стойностни неща, а с "емблематични". Гореспоменатата тетка Пена е навикнала на тия имена отдавна и не можем да й строшим хатъра, ако искаме да й шарим вестник. Тук няма никакъв конфликт и никакви конспирации - медийният бизнес се ръководи от най-ниския възможен общ знаменател.

Същественият въпрос е другаде: въпросните люде, колкото и да са неприятни, плоски, лъжливи, и вредни; колкото и нищо да не са написали, откогато "циреят избухна" (Ст. Цанев), са част от културната история на България. Половин век не може да се зачеркне и следва да се направи оценка на това време. Безпристрастна оценка, понеже всяка друга е самоубийствена. Това е интелектуална задача, според мен особено важна за решаване, но един Господ знае защо никой не смее да я подхване. Нивото на настоящата българска литература и култура е заложено в миналото време - и като достойнства, и като падение. Добре е да се знае защо сме именно тук, но не политически, а културно. За да се надхвърли Цанев, трябва първо да се анализира Цанев. Цанев не може да се забрани - забраните са тоталитарен похват. Нито пък тоталитарните мераци на "кукувичето гнездо", доста недвусмислено изскачащи в дърдоренията им, имат особено значение за добросъвестния критик. Ако има някаква конспирация, тя е само конспирацията на мълчанието - докато тя съществува, ще се крещи безотговорно "тия са гении", от едната страна, и "тия са уроди", от другата (и е без значение дори какви точно са тия страни, щом става дума за гола борба за територия, а не за аргументи). Затлачеността на българската култура идва основно от мълчания (подвикванията са си форма на мълчание) - благодарение на тях кукувичето гнездо вирее и налага безплодие. Алегорично казано, рицарите, докато не предадат Богу дух, ще яздат крантата: колкото и да са ръждиви мечовете им, като нямат дори съперник...

 

ИЛЮСТРАТИВНО ОТКЛОНЕНИЕ ЧРЕЗ ИНТЕЛЕКТУАЛНА ЗАДАЧКА

София. В буйната бетонност, известна по света и у нас като НДК, близо до пресечката на "Патриарх Евтимий" с "Фритьоф Нансен", се извисява чудо, наричано от стария ми приятел М. К. "Трикрил петох...й". Няма да ви занимавам нито с Фройдистка интерпретация (фалос), нито с цветистата улична интерпретация (къде е заврян фалоса). Думата ми е, че чудото е в окаяно състояние, с изпадали и падащи мраморни (?) плочи, откриващи сивия цимент и постоянно застрашаващи крехкия живот на вероятния столичен наркоман, намерил за удачно да се уедини със спринцовката си в подземието, част от дълбоката символика на "петох...я". Чудовището, дело на Старчев, съществува и съществуването му поражда въпроси повече прагматични, отколкото символни.

На ежедневно ниво е махленският конфликт, царящ от мига на извисяването и представен тук в микроскопичен вид: М. К. и В. И. са не само мои приятели, но и помежду си. В. И. е не само скулптор по професия и призвание, но е и участвал в работата по "петох...я". По този случай М. К. е малко объркан, знаейки, че В. И. е "излял тонове метал". Мненията се разделят... единият иска чудото да бъде унищожено, другият - не. За единия "петох...ят" е символ на комунизма и докато го има, комунизмът хич не си е отишъл. За другия - това е скулптура, може би не най-добрата, но произведение на изкуството, по чието създаване той самият е хвърлил много пот. И така се оформя същината на проблема: как да различим демокрацията от тоталитаризма, ако една от манифестациите иска унищожаване на публични произведения на изкуството? От друга страна, запазването навява силното усещане, че комунизмът не си е отишъл. За разлика от много други паметници и тем подобни, точно този е прекалено грамаден, прекалено централен, и прекалено вплетен в архитектурното решение на огромна площ - целият комплекс НДК. На всичкото отгоре израснаха поколения, за които това пространство няма конкурентно оформяне - те го познават само като такова (по-възрастните въртят конкурентен спомен за този район от времето преди построяването на НДК).

Частна митология. Някъде през 2003 споменатият вече "Стандарт" публикува интервю със Старчев, което се вие около този злополучен обект. В него изненадващо (за мен, щото си мислех, че отдавна вече са отживели времето си градежите на нови биографии) Старчев изтъква, че Тодор Живков хич не харесвал "петох...я" и отбягвал да минава покрай него. Изтъркан трик, на пръв поглед Старчев си гради дисидентска митология, макар и постна. И твърдението му, че бил заложил друга символика (некомунистическа) е нефела - едно заради намека, че Живков затова не обичал да навестява чудото; друго, заради това, че никой до ден днешен не е отгатнал скритото послание (дори и след откровението на автора!) - всеки приема именно това, за което скуптурата бе обявена и което е записано с големи букви на нея. Страшното на въпросното интервю е в нещо друго: Тодор Живков се явява критически критерий. Дори и в 2003 година, от гробищата. Което веднага вади на бял свят въпроса за ролята на интелектуалците и критиците (в по-стеснен и конкретизиран смисъл) в настоящето. Излиза, че до днес те не успяват да надмогнат оценките на корифея в изкуството Живков. Гротескна история. Интелектуалците мълчат страшно на тема "петох...й".

Работата е там, че подобни артефакти трябва професионално да се оценяват и анализират, и тогава да се представи аргументирано мнение за тях, доколкото са важни за обществото. Умишлено избрах този пример - авторът е жив, известен, произведението е старо и влиза не само в частното CV, но и в публичната творческа биография на твореца. Не само в България при това. Мненията на лаици в такива случаи са породени от политически пристрастия, най-общо, бих казал, подчинени са на емоционалност. Специалистът, предполага се, подчинява емоциите на разума си и борави с познания и критерии, чрез които гради аргументи. В рамките на емоционалността, между другото, аз силно ненавиждам обсъждания обект. Но като "метна една бира за успокояване на нервата", образно речено, се сещам, че май с торбата динамит няма да стане.

Три са възможните решения: да се запази, да се разруши и да се остави, както си е. Първото води до оценка на миналото, до оценка на мястото на Старчев в българската култура и приемане, че той е значителен модерен творец. В този случай, трябва да се отсеят артистичните достойнства и недостатъци на творбата в рамките на цялостното творчество на Старчев. В този случай чудото ще трябва да се реставрира в оригиналния си вид и да се вземат мерки за поддържане. Колкото и неприемливо да е подобно решение за махленските лаици, то си има смисъл - в крайна сметка, 50 години си имаше, живяхме ги, така изглеждаха те. Образователна, най-малкото, стойност ще има.

Вторият вариант има техническа натовареност: не съм много сигурен, че точно този обект може да се унищожи безпроблемно - подземното пространство в комплекса НДК е сложно, не се знае какво може да повлече взривяването на паметника. Другото е, че той не е в добавка, а в предварително планираното архитектурно решение на същия комплекс - не ми се вижда удачно нарушаването му с "вадене" на отделни части (и между другото, новопостроеният параклис с възпоминателна стена на жертвите на комунизма, колкото и да е скрит, хич не се връзва с останалото - като кръпка е. Изобщо, дивашка и кощунствена идея и мизерно изпълнение, но с точно това не ми се занимава в момента.) Във всеки случай, този вариант крие културни подмоли: заличаването на артефакти е не просто отказ от миналото, а опит да се изтрие времето. Унищожаването на миналото претендира, че не е имало такова време. Стигне ли се до тази претенция, стената на жертвите на комунизма също трябва да се събори - няма ли комунистическо време, не може да има и жертви. Жертви на какво? И най-сетне, какво става със Старчев? Събаряне волю-неволю ще трябва да се обосновава с отсъствие на каквато и да е стойност на скулптора за българската култура. И това не може да се стори мълчаливо - стигне ли се до това решение, твърде много преоценки и в много посоки ще трябва да се аргументират (без тях остава едното варварство).

Третият вариант е този, който се практикува чрез бездействие и незаинтересованост и в момента. Тодор Живков може и да не се е разхождал покрай чудото, но днешните интелектуалци чат-пат наминават - по пътя си за някъде другаде (е, другаде ...пак там, НДК), където мастито и "отговорно" се пенят, че културата е в криза и изобщо България загива. В същото време поредното парче мрамор с грохот се срутва. Добре е да се аргументира защо именно този паметник и на този скулптор бива да бъде оставен на саморазруха. Дори и постмодерна концепция би свършила някаква работа - например, да се обяви смислово нов паметник: паметник на саморазрушаването на комунизма, в движение, чието развитие може да се наблюдава ежедневно. (На бас се хващам, че саморазрушаването ще е по-дълго от самия комунистически период и дори ще останат "угари" - бетоновото тяло под мрамора ще надживее 50 години с лекота дори и при днешния климат и замърсяване на въздуха.) Този вариант е най-слабият възможен, макар и най-евтин, но и той изисква обосновка. Най-малкото заради Старчев - не може едни и същи хора хем да дращят, че е значим творец, хем в същото време да мълчат за състоянието на тази му твърде централна пространствено творба; прекалено голямо е противоречието между думи и реалност, на какво да вярва човек?

Интелектуалната задачка не е много проста, но не е и много сложна, що се отнася до вариантни възможности. Изисква обаче добросъвестни критици и аналитичен културален подход, в който да се вземе предвид частния случай в рамките на голямата картина, да се държи сметка за минало, настояще и бъдеще, за артистични течения, за поръчковата същност на пропагандното комунистическо изкуство и за това доколко то е компроментирало или не творчеството на даден творец.

 

ТАКОВА БЕШЕ ВРЕМЕТО

ТЕЛЕГРАМИ

Всеки миг литва по морза
радостна вест
                        подир вест.
Цели ята телеграми
все със еднакъв адрес:
"Скъпи другарю Червенков,
ний рапортуваме днес:
нашият план преди срока
е преизпълнен със чест."
Кратки са тез телеграми,
кратки и бързи,
                        а в тях
цялата,
                        цялата сбрана
свойта родина видях.
Нови са хората,
                        жилави.
Моята партия бди,
впряга народните сили
като планински води.
Нощи безсънни.
                        Решителност.
Жежки,
                напрегнати дни...
В тях светкавични рапорти
цяла, родино, си ти.
В тях е разкрито сърцето ти,
сдържано от векове,
днес безпределно обикнало
силния,
              волев човек,
който така всеотдайно
бди денонощно над теб,
който безбройните рапорти
сам
      развълнуван
                            чете.
И от успеха народен,
от обичта
                окрилен,
още по-смело те води
право
          към бъдния ден.
Все ще летят телеграмите,
пълни със устрем и жар.
Цял народ пише на своя
скъп и обичен другар.
Пулсът на мойта родина
бие във тез редове.
Все ще летят като птици,
птици-предвестници
                                    те
Пролет ни те предвещават,
пролет приижда към нас -
ще разцъфти комунизмът
в мойта свободна страна.

Нека за момент се абстрахираме от тематиката и погледнем изпълнението. Що за поезия е това? Комай идат на място думите на представителя на "кукувичето гнездо" Никола Радев (писател, мързи ме да зная какво точно го прави писател) от споменатия в началото колаж на "Стандарт": "Сега всеки графоман, ако има пари, може да издаде книга. Няма редактор, няма ги двамата задължителни рецензенти, няма литературна критика, която да цапардоса неграмотника през ръката. Пълно е с кирливи песнопойки и лигави текстове. Но и те писатели, и Вазов - писател."

Ако се съгласим с нервните вопли на Радев става любопитно: горното стихоплетение е публикувано на 31 август 1950 г. в "Литературен фронт". Авторката е "святата" Блага Димитрова. Малко е трудничко в горното да се долови, че същата ще напише "Лице" по някое време, но за сметка на това в далечната 1950 г. всичко, за което Радев реве, че го няма днес, го има и още как. Такова беше времето.

"Такова беше времето" е удобният лозунг (слоган, за привикналите на други чуждици), който са изписали на щитовете си "рицарите на духа". Много, подобни на горния, бисери са изцвъкали и те, но днеска всичко е забравено, щото тогава времената бяха такива, а сега са онакива. Ще ме прощава неизвестният ми Радев, ама е пълно с "кирливи песнопойки" и с редактори, и без редактори. И не точно литературата го интересува Радев - май много му се ще да го назначат един главен цензор. На републиканско равнище! Но това всичкото дотука е плява.

"Такова беше времето" има по-неприятен нюанс - да не се занимаваме с критическа оценка на литературата от 1944 г. до днес. По-лесно е да се лепят юнашки епитети - един "свят", друг - "неистов", третия - "титанически", и т.н. Веднъж залепено етикетчето и обектът се превръща в недокосваем: всеки опит за критически анализ се разбира като кощунство, хулиганство, долнопробно начинание при всяко положение. С лека промяна на оригинала (заменените думи са в курсив, оригинала вижте в горецитирания колаж на "Стандарт"), отпорът на "кукувичето гнездо" е изразен от Светлин Русев: "На литературната сцена попаднаха хора от небитието на посредствеността. Те са с нереализирани амбиции, с комплекс за пари и преди да са извървели своя път ... се разхождат по литературната сцена със самочувствието на велики творци." Аз лично не вдявам какво точно означава "да са извървели своя път" - финалността на смъртта е заложена в извървяването на пътя и може да се стигне до заключението, че "новаците" е редно да се въздържат от явяване на "сцената" в рамките на живота им, пък като пукнат, "човекът каза: 'ще видим'" дали да ги пуснем. По-вероятно Русев намеква, че "новаците" първо следва да му лижат подметките, пък той ще реши дали и кога е достатъчно (пусти щения и копнежи по миналото) да се приеме нов член на кукувичарницата. Но инак думите му звучат достоверно и звучат така поради сигурността, че до ден днешен не се е пръкнал истински критик.

Точно защото "такива бяха времената" се налага творчеството да се подложи на анализ. Наистина ли е голяма поетеса Блага Димитрова след като последните й стихове, махне ли се промененият политически цвят на посланието, не са много по-различни от ранните й? Да? Не? Защо? Не да се мънка, че "има и такива произведения, ама такова беше времето. Дай да не ровим стари работи, защо да тършуваме из гробовете, грехота е все пак" и прочие в тоя дух, а да се анализира цялостното творчество. Ако се върнем към мъглявия пример с "трикрилия петох...й" на Старчев и за литераторите ще излезе, че най-тревожещите ги критици са били и продължават да бъдат Вълко Червенков и Тодор Живков. Тежко й на литература, дето вижда себе си през такава призма. Прав е Иван Динков да казва: "Когато говорим за поезията, мъртвите поети са в гроба, а живите още по-дълбоко." Прав е ... само дето Яворов и Дебелянов са на една височина, а Динков - на доста по-ниска. Неговата "летва" обаче е настоящата, нея трябва да надскачат новите поети и затова трябва много детайлно да се анализира критически пълното творчество на авторите от комунистическия период. Те не могат нито да се задраскат, нито да се възхваляват на юруш - кой повече, кой по-малко, но всички имат и своите "Телеграми", и своето "Лице". Не това е страшното - страшното е, че ако не се стори добросъвестен анализ, "кукувичето гнездо" подготвя подражители, цяла нова поредица от творци дето ще са и тако, и вако, както духне вятърът, автори на безброй "телеграми" и много рядко на "лица".

 

КОЙ СИ ТИ БЕ, АНИ!

В българските скандални конвулсии случката "На всеки километър" най-вероятно е благополучно забравена. Ани Илков протестира в "24 часа" срещу демонстративно-тържественото вадене от склада за вторични суровини на телевизионния сериал. Той се изрепчи със "Сбъркали сте километъра, комуняги", на това му бе отговорено с бабаитска лавина читателски писма под надслов "Кой си ти бе, Ани!", редакцията на "Труд" (единственият печеливш) не е сваляла усмивката от лицето си няколко дни, щото баш такива "полемики" осигуряват алъш-вериша. Скандалчето се уталожва в няколко интелектуални дискусионни форуми, занимаващи се главно с това кой, аджеба, е Ани Илков (един го сравнява с Ботев, друг - че гласът му бил писклив) и много й здраве на бурята във водна чаша.

Хич не ми хареса тогава протеста на Илков и не заради обекта на протеста, а заради избраната форма на протестиране. От де на де поет, човек на думите, човек на душата, ще избира уличния език? Не знае ли той, че като слезе езиково до дрогираните агитки на Левски и ЦСКА, ще се превърне в запалянко, на когото противниковата агитка ще отвърне по същия начин - с псувни? В размяната на "Е--- ви мамата!" - "Е----- ти мамата!" истинския проблем изчезва, въпросът е само кой крещи по-силно. Грешката си е на Илков. И макар емоционално протестът на поета да ми е по сърце, не само че не можах да застана на негова страна, но по-скоро стоя срещу него: на бабаитския "гражданин", към когото Илков необмислено се обърна, толкова му трябва - някой да го напсува и почва да му троши главата. Късметлия е Илков, че му се е разминало само с "Кой си ти бе, Ани!", а не са го сбарали на тротоара. Мускулестите мозъци не искат да знаят кой е Илков и не се нуждаят от поети. Те реагират само на попържни, които разбират като насочени лично към тях. Както ми обясняваше някога познатия ми кръчмарски готвач Данчо: "Първо бия, после питам кой прав, кой крив. А удрям с дърво, щото ако тресна морука с ръка, ще го убия, пък не ми се лежи по затворите. Лежал съм."

Ани Илков представлява типичното противоречие на моето поколение, затова го слагам тук. Посткомунистическите творци, вече на годинки, не успяват да изградят авторитет. В едно интервю (ако не бъркам, в "Родна реч" преди няколко години) Илков твърди, че си е селянин. В друго - от есента на 2001 в "Култура" - е убеден, че "интелектуалецът (трябва) да хвърля своите бомби в сърцето на обществото." На кое точно да му повярва човек? Ако е селянин, ще му е известна психологията на бат Данчо и ще внимава да не раздвижи лапите му. Ако е интелектуалец, ще си дава сметка, че след първата бомба в Хирошима следващи нито има какво да рушат, нито кого да поразяват. "Месията" с бомба в ръка е много съмнителен образ. Няма как да се приеме... и не се приема като авторитет. Не му се вярва, защото в крайна сметка такъв "небрежен" творец работи основно срещу себе си. В сравнение със Сократ - вместо конска муха, глезотии някакви.

Проблемът си показа рогата отдавна - по време на червея "ВНС, приемащ нова конституция", 1990-1991 година, не мога да изровя бележките си в момента. Тогава малко ме интересуваше "левицата" - повече ме тревожеше аморфното тяло под табела "демократични сили" и конкретно случката "Едвин Сугарев". Той беше измежду обявилите гладна стачка, съответно един от тези, върху които бе фокусирана тогавашната медия. В бележките си си драсках какъв е възможният изход от неговата гладна стачка. Нека отбележа, че ВНС хладнокръвно си беше "турило на дедовия" протестиращите, а "кукувичето гнездо" много мъдро си траеше. И така, какви бяха възможните развития пред Сугарев? Едното бе да си удържи на страшната дума и да умре от глад. От гледна точка на целта на протеста - нулев резултат. ВНС (и от ляво, и от дясно) не се уплаши особено от гладни стачки и приетата конституция ни най-малко не е съобразена с изискванията на гладуващите. Второто решение бе Сугарев да прекрати стачката - както и стана. В по-далечна перспектива, това решение има един резултат: Сугарев става абсолютно недостоверен. Кой да му повярва, за какъв авторитет да го приеме, след като бомбастично обявява едно, а върши друго? Приликата между Сугарев и Илков е много голяма - става дума за едно поколение, моето, което си "изпърдя" набързо козовете и банкрутира.

В сравнение, "кукувичето гнездо" демонстрира огромна мъдрост - то остави хипитата да се компрометират сами и едва след това се върна на сцената, но вече не като творци или администратори, а като медийни герои на популизма. Накратко, на Сугарев и Илков не може да се вярва, те само дразнят, докато Левчевци, Хайтовци, Цаневци и Йордановци изразяват именно ежедневните масови тревоги и се идентифицират с България. Когато Жени Божилова цитира Хайтов от последните му дни - "България си отива, България загива" (в колажа на "Стандарт") - може и да се предположи, че Хайтов под България разбира себе си, но думите му резонират популярно и бат Данчо и тетка Пена, като чуят какви ги бае Илков за "бомбата в сърцето на обществото", им става напълно ясно кой цели загиването на България. За тях не "кукувичето гнездо" е виновното, миналото се трансформира в носталгия и в едно неочаквано (на повърхностен поглед) ъгълче се оказва, че стихове като горните "Телеграми" са ...поезия. И от "висотата" на тази поезия - кой си ти бе, Ани?

Разбира се, че се опира до "На всеки километър" - в шумотевицата се прокраднаха и няколко по-сериозни гласове. Такъв филм има, бе популярен някога. Съществува и като история на българската телевизия. Такъв филм има, а алтернативни филми от онова време няма и дори да излезем от масови носталгии и политически моментни задачки и закачки, просто няма с какво друго да се работи. Не е фатално, че се е въртял отново - фаталното е, че не се анализира безпристрастно. Тук е именно голямата грешка на Ани Илков в избора си на текстова реакция - много по-удачно би било да направи "студен" анализ на филма, вместо да дразни тълпата. И изобщо най-добре е да си пише поезия, понеже там му е силата и най-сполучливо може да противодейства на наследената пародия на изкуство. Нека не си хвърляме прах в очите - "кукувичето гнездо", истинската мишена на хора като Илков, дори не изпитва нужда да отговаря: улицата отговаря с пестник на Илков, а "кукувиците" остават встрани недосегаеми и ...авторитетни. С което пространството за посттоталитарни автори силно намалява и в него започват дребнави боричкания за (второстепенни) позиции.

 

КАЛКУЛАЦИИТЕ НА ПРОВАНСА

В "Забавна статистика за ентусиасти" (LiterNet, януари, 2004) Христо Карастоянов пита "за какъв национален литературен процес става дума", след като са "сбъднати двете Българии" - София и останалата пустош. Видно е, че е изоставена и най-малката камуфлажна претенция - "Литературен вестник" "не се получава в Ямбол. Няма го нито по сергиите, нито в библиотеките, дори не и в централната." Така че "Вашето литературно събитие за 2003" очевидно е адресирано към площад "Славейков". "Литературен вестник" обаче не е гласът на "кукувичето гнездо" и много силно подозрение се прокрадва - може и да не е, ама като действа като кукувиците, значи че е приел правилата на играта на гнездящите и само ни залъгва, че не е. Само от "Литературен вестник" зависи дали ще разруши подозрението, впрочем.

Това, че литературата е разделена, не е българска приумица - и в Хоуп, Британска Колумбия, не се продава "New Yorker" и най-вероятно книгите на местния литератор не се намират из Ню-Йоркските книжарници. Навсякъде си има и централна, и провинциална литература. Но България е малка и на територия, и на население, не бълва шедьоври на кило и е редно Карастоянов да изчислява и подпитва какво сочат резултатите от калкулациите. И да стига до заключението, че литературно събитие е това, което е забелязвано повече пъти от друго. Тоест, за литературни качества всъщност не говорим, а само за медийно пространство. Лъвският пай е зает от "рицарите на духа" и никой не оспорва тяхната територия. Тя се пази от журналисти. За останалата се боричкат бившите хипита, за които стана дума по-горе. Те са в София и имат на своя страна академици и критици. Не прецизно, а повече за моментна икономия, трябва да се прибавят и сборна чета гравитиращи между "кукувичето гнездо" и хипитата - Владимир Зарев, Мирела Иванова и тем подобни, също борещи се за територия и разчитащи на академици и критици. Критика, дори в рамките на рецензии, обаче няма - журналисти, академици и критици са по-скоро заели ролята на PR, усърдно осигуряващи медийно присъствие на клиента. Според медийните "попадения" и нивото на събитието, а оттам - по чисто количествен фактор се прави заключение за качественост. Ама медиите са национални и до слуха на тетка Пена в Черказки евентуално достига, че Зарев е литературното събитие на годината и когато се направи поредното национално проучване тетка Пена прилежно изписва "Зарев" като отговор на въпроса: "Вашето литературно събитие за годината". Глас народен, глас Божи, циментиращ въпросния Зарев като тънък майстор на словото и един хубав ден вече не казваме просто "Зарев", а "един Зарев..." и се появяват епитетите "свят", "неистов", "титаничен" и так далее.

В ученическите древни години (средата на 70-те) Георги Лозанов разказа следния анекдот: татко Зарев вдига голямо тържество по случай приемането на сина си в Съюза на българските писатели. С първа книга, както му е ред, при наличието на редактори и задължителни рецензенти, скъпи другарю Никола Радев, никакви тинтири-минтири. Тържеството е в парк-хотел "Москва" (София, София, не Ямбол) и покрай тостовете тате дарява талантливия си син с чисто нов западен автомобил. Попийващият наблизо Павел Вежинов става от масата си и се присъединява спонтанно към поздравленията с думите: "Честито, Владо! Айде, пък като напишеш толкова книги колкото мен, ще ти подаря моя Москвич." (Модел 403 или 407, за клюката - безнадеждно вехт и за ония години.) Доколко този анекдот е преразказан достоверно, е несъществено. По-важна е иронията на времето - Зарев ги написа тия книги, майтапът с днешна дата е на гърба на Вежинов (тоест, на гърба на гроба му): и Вежинов писател, и Зарев - писател. Вторият обаче е настоящ, а не в гроба, и както и да го мисли човек - в "челото" на съвременната литература. Ниска височина, но "челна", и който пише днес, волю-неволю трябва да се мери със Зарев. Какво е точно значението и мястото в българската литература на Зарев не ни е съдено да знаем, така че на "конкуренцията" остава само да се съобразява по следния безкритичен начин - при положение, че се получат повече медийни "попадения" от тези на Зарев, значи сме го надскочили; при по-малко "попадения" - нищо страшно, толкова си можем, Зарев да не би да е по-читав. Последното е особено важно за провинциалните писатели, които в настоящата игричка са общо взето изключени от поява в обсега на медиите.

Значи ли това, че в провинцията се пише по-зле? Едва ли. Това значи само едно - провинцията не е фактор, не съществува. Национална литература няма - има две литератури, като че принадлежащи на две планети и единственият критерий е степента на "емблематичност", разпознаване на имена. Литературата никаква полза няма от медийните реклами и Карастоянов е голям наивник да апелира за установяване на "ползотворни връзки" между прованса и София - наивник, щото той мисли за литература, а целите в столицата са само териториални.

За тикви като настоящия автор разделения между централно и провинциално писане са дивотии. Има само два вида писане - добро и лошо. Географията и адресната регистрация не са фактор, никога не са били и никога няма да бъдат. Критикът обаче е професионално длъжен да се занимава и с добрата, и с лошата литература. Тъй че, ако обича, нека започне да пише критика. Ако не желае - да си затвори устището. Лепенето на етикетчета не е критика, PR не е критика, коктейли и промоции не са критика, вицовете не са критика. Анекдотът за Зарев не е критика, а само анекдот. От него не могат да се извадят заключения дали принадлежи или не принадлежи на литературата авторът. Толкоз!

Рискът е в тоталното разделяне - ако за миг предположим, че провансът създаде по-качествена литература от извисена София, то София може да бъде напълно (и с право) игнорирана от останалата България. Аз имам усещане (усещанията са често погрешни, такава им е същността), че е възможно така и да се случи. При подобна възможност би възникнала втора възможност - за пръкването на истински критик, необременен от изискванията на медийните фантасмагории поради изначалната си периферност. Надеждите ми са в периферията, но са крехки - центърът е много опитен в репродукцията на посредственост и заместването на истинските въпроси и изследвания с гори от винаги изглеждащо ново (нищо не казвайки, не се запомня, затова изглежда винаги ново) плямпане. Против всяка логика, много ми се ще прованса да намери собствен глас и да не се поддава на упойващото столично жужене. Жуженето на бай ви Ганя.

 

СМЪРТТА НА РАДИЧКОВ БЕЗ ИЗВИНЕНИЯ

Почина Радичков и голяма тупурдия настана. Сълзи, сополи, вити баници, народонаселението чака пред черковата реда си да се поклони. За медиите се разбира и без да се споменава. Лицемерие до истерия. Още малко и човек да си помисли, че тълпите са се редели на опашка за аудиенция пред дома на Радичков и вчера, докато беше жив. Кратки са чудесата обаче и още на следващия ден смъртта на Радичков ще бъде заменена - и така приравнена - със следващото чудо: я "внуче закла и другата си баба с тесла", я Гонзо вкарал гол с к.., пардон, с гениталиите си. На истериите се противопоставят (поне доколкото аз имам възможност да наблюдавам) две кратки писания in memoriаm - на Христо Карастоянов в LiterNet и на Емилиян Николов в Литературен клуб. Тихи, кратки, запазващи достойнството и на смъртта, и това на авторите. Това, последното, няма голяма стойност в сравнение с лицемерната оргия обаче. Парадът на показна скръб няма нищо общо със смъртта за беля, така че едва ли наистина е ставало дума за покойника, а най-паче за живите и техните попълзновения.

Аз няма да се направя, че жаля и неутешимо скърбя. Хората умират, независимо от това как сe казват, погрeбват ги, близките им тъгуват, животът продължава. Личността Радичков никога не ме е интересувала, писателя Радичков не обичам. Личните предпочитания са си лични предпочитания, от тях не могат да се вадят дебели заключения от когото и да било - никак не е важно какво аз харесвам или не харесвам, важното е, че Радичков, за разлика от много "неистови и титанични" български писатели, се четеше от широка читателска маса. Навярно и ще продължава да се чете. С изключение на "Ние, врабчетата" никога нищо от Радичков не ми е допаднало - все се превърта коленето на свинята, святкат ножове, святкат очищата на шопара, и пак същото.

Подхващам разказа "Париж има почивен ден", прясно положен в Литературен клуб, а инак явил се на бял свят през 1965 г. в сборника "Свирепо настроение". Обърнете внимание на оригиналната дата. Като хронология, това ми е първо четене на Радичков от 1982-83 г. и вяло се мръщя на двата листа излезли от принтера - подозирам, че свинята пак ще се коли. Така и става, но след няколко напъна упражнението в четене завършва благополучно.

Село Черказки се намира в област Монтана според географската карта, но дори и да бъркам и да става дума за едноименно село другаде, това хич не е от значение, понеже Радичков борави с архетипове, а не с локални специфики. При Елин Пелин, Йовков, Чудомир локалността е важна, забелязва се, но при Радичков не е така и назоваването на мястото изглежда да има стойност само като оправдаване на другата географска точка - Париж. Като оправдаване на самото голо назоваване на Париж, щото и Париж, оказва се, няма никакво значение. Всъщност става дума за две абстрактни точки, които очертават две вселени, едната напълно изключена от интереса на архетипа Селянин, назован Гоца Герасков. И това име няма никакво значение, понеже няма да се разказва за Гоца, а за Селянина. Разказът завършва с "Той бе сигурен, че точно така е било всичко, защото си го е намислил или пък си го е пожелал. Човек какви ли не работи си помисля между въздишките на виелиците и какво ли не си пожелава!" Любопитен е този завършек: пътуването на Селянина до Париж се оказва приумица, ей така, от нямане какво да прави. Измислицата за външния свят се приема като непоклатима реалност ("точно така е било всичко"), но с нулева стойност ("човек какви ли не работи си помисля ...и какво ли не си пожелава"). С други думи, архетипът е единствен източник на познание, без значение дали истинско или илюзорно; външният свят е приравнен на илюзия, която може да се умеси според въображението - или липсата на такова. Външният свят почти не съществува обективно, със сигурност не е източник на познание и дори не предизвиква любопитство.

Архетипът обитава тясна вселена, за съжаление много тясна: селото, гората, магаретата, свинята, ножа, жената, ногавицата - напълно изброима вселена. Единствената реална и движена от (хм, повтарям се, ама като Радичков се повтаря...) клането на прасетата. Репетативно е движението във вселената, повтарят се едни и същи действия. Архетипът очевидно е доволен от това състояние - нито го тормози скука, нито яд от повторяемостта, нито любопитство. По този случай, новото познание, като вид разчупване на монотонната повторяемост, или е блокирано ("Знам аз - казваше им Гоца Герасков, оглеждайки своите ногавици, - глейте си вие ножовете.") или е нищожно до плачевност ("Селянките си бъбреха, но сега бяха оставили бакърите празни. Човек се учи всяка година." В света на Гоца - веднъж на година, едно нещо и не повече, бих добавил.) Това е то вселената на архетипа и самият той в нея.

Как се отнася архетипът към чуждата вселена? С комбинация от ксенофобия и безразличие. Първо, външният свят няма "свои" качества - той притежава само качества, родени от въображението на архетипа. Например, в Париж едва ли има такива ногавици като в Черказки, а ако има - със сигурност ще са от по-ниско качество. Жените искат Гоца да им донесе шамии от Париж. По аналогия, и шамиите ще да са провал като Парижките ногавици. Несъздаденото от въображението на архетипа му е напълно безразлично: "Гоца Герасков не знаеше какво е Руан, а и не го интересуваше особено." Ега ти и пътуването! За шамии, за потвърждение, че няма другаде ногавици като Герасковите, и без никакъв интерес. И щом чува, че Париж имал "почивен ден", Герасков приема, че нищо друго няма там освен празнота и ядосано се връща да си коли свинята. Оказва се, външният свят няма какво да предложи на архетипа, точно както той си знае. Освен да си сеца свинята, нищо друго не иска да знае, и от нищо друго не се интересува архетипът. Възниква въпросът защо пътува, след като предварително знае какво точно ще види? И отговорът е даден в края: Герасков, отрекъл съществуването на външния свят, изобщо никъде не пътува. Единственото място, приемливо за него, е неговата си свинска вселена - не по-различна, не по-добра от другите, а най-добрата, единствено възможната ("Като преминаваше през европейските държави, Гоца Герасков си помисли, че те не приличат на село Черказки. А ако пък трябва да се хвалим, то и село Черказки не прилича на европейските държави.") Външният свят е отречен напълно (по скоро заклеймен, ако се върнем към речника от годините на оригиналната публикация) на базата на въобразена "фактология".

Отношението на архетипа към Другия е още по-страшно и от отричането на външния свят: пасивна и активна ксенофобия изцяло владеят архетипа и определят реакциите му. В Америка "се стрелят като зайци. Кой кого срещне, го стреля." От развратните французойки архетипът трябва да се пази - "защото гащите им били с дантели". На субекта Германия (става дума за Западна Германия, а не за обединена Германия в случая) направо се казва "да внимава и да не вземе да запали пак някоя световна война". Всички "други" са негативно и непроменяемо измислени - като заплаха, която трябва или да се избягва, или да се предупреждава да си опича акъла. И не случайно архетипът свободно разговаря с чужденци, без да знае техния език - ксенофоб не може да се представи, че има чужди езици (впрочем, едва ли става дума за разговори, понеже архетипът "контактува" само когато потвърждава собствените си предварителни представи - става дума за монолози, а не за диалози). И не случайно в Париж няма абсолютно нищо, понеже го няма "народът" - отсъства адресат за ксенофобията и това е моментът на пълно анихилиране на външния свят. Но най-куриозна е "срещата" на Герасков с антипода си - френския селянин с гъската. Би могло да се очаква, че двамата ще намерят някаква близост, някаква симпатия, някаква тема за разговор - за гъската барем. Вятър! Вяло се влачи някаква безсмислица и се влачи само защото Герасков, в контраст на липсата на какъвто и да било интерес до сега, взел, та се "позаинтересува(л)". Голям напредък... има ли сенегалци във френската армия? Няма. Има ли шамии в Париж? Има. Тази среща е кулминационната завършеност на ксенофобията на архетипа.

Ако се вгледаме към архетипа у дома му, но имайки наум демонстрираната вече ксенофобия, става още по-съмнително. Някакво първобитно и едва обуздавано насилие непрекъснато клокочи: жената "да не реве" и на нея няма какво да й се обяснява. Свинете гледат свирепо, мъжете точат ножове и гледат свирепо, Герасков гледа свирепо, млякото на кравите секнало, пак свинете "се вбесиха и изпоядоха сума кокошки" и тъй нататък. Съпоставено с тази отприщена и дори луда жестокост, какво именно отрича гадните американци: ако приемем, че те се стрелят по улиците, как да приемем ножарският, непрестанно ръфащ нещо "рай", обитаван от архетипа? Но един вид студ очевидно цари в Париж - такъв един болен, "пуст" студ, за разлика от "пукащия" здрав студ във вселената на архетипа. Точно по осмените от Плутарх гърци от първи век: Атинската луна е по-хубава от Спартанската. При това разделение сравнителност е недопустима - точно както гърците не търсят общото (луната), а квалификацията, така и архетипът не може да търси прилики - разликите в квалификация (Париж - Черказки, Америка - Черказки) предопределят качествената оценка (лошо - добро).

Ужасяващо е посланието на Радичков и доколкото това не е изолиран разказ може да се заключи, че авторът прокарва ксенофобското си виждане за света и се стреми да го наложи. Вероятно затова и избира да работи с архетипен персонаж. На пръв поглед е странно защо архетипът трябва да се повтаря в множество произведения - такъв персонаж няма развитие, той е винаги един и същ, има само един разказ. Най-мекото възможно послание в този разказ, ако се вземе предвид годината на издаване, е посланието "налагайте си цървулите, по света няма какво да правите" - което просто облича държавната политика в друга дрешка: тази на индивидуалната убеденост, че наистина няма за какво да се гледа отвъд Калотина и Драгоман.

Такъв е този прочит, но той не е единственият възможен. Напротив, възможни са твърде много съвсем различни прочити и затова Радичков не може да се пренебрегне. Както казах вече, аз не обичам прозата му. Това не е критически аргумент, а лично предпочитание. В същия дух не може да се извади "аз харесвам Радичков" като аргумент. Критиката трябва да подхване Радичков сериозно, да разработи всяка от пътеките, по които той вероятно води. Радичков не може да се отрече, да се турне на страна, или на пиедестал. Но не! Радичков е завъртян в употреба и от него се вадят съвсем съмнителни и нелитературни частни дивиденти. В жужащата бай Ганювщина Радичков е превърнат в PR. И мъртвецът става за реклама. Тук вече може да засвири заупокойната духова музика за българската литература от сборен оркестър "Кукувиче гнездо и приятели хипита с ударна секция барабанчици журналисти, академици, критици и подбрани фокусници". Свалете шапки, ковчегът се полага в гроба. Или може би не?

 

ЕПИЛОГ

Преди около три години Димитър Златинов (драматург, живеещ в Австралия) ме смъмри с репликата "то е все едно да очакваш от евнух поколение". Това за българските интелектуалци, но конкретният повод е излишен в случая. Поводи много, номерът е дали може да се излезе от омагьосания кръг на поводите. Ще опитам доколкото е възможно при такъв хаотичен текст да навия лентата назад, да се върна обратно до началото. Началните цитати са ключ някакъв - много бързо "конската муха" на Сократ се превръща в Данко Хаирсъзина и точно защото България не е чистокръвен жребец. Не съм имунизиран и аз, както виждате, и може би е най-добре, вместо да подскочите ядовито с вика "още един се прави на велик", да приемете текста като чудовищен образец на как не трябва да се пише. Такова именно писане е излишно на българската литература и колкото по-бързо се премахне тази тенденция, толкова по-добре. Полемиките не водят далеч. Въпросите си остават обаче и докато не се потърси отговор литературното блато ще смърди. Аз не съм човекът, който ще намери решението - ще посоча тривиална, но все пак обективна причина: живеейки далеч, съм изолиран от българския литературен живот, от една страна, и не разполагам с достатъчно източници, от друга. Приляга на български българин да се захване - най-малкото, защото точно като Радичковия герой, българинът не понася и не приема външни мнения. Това е тактически аргумент: искам да избягна трансформацията на литературни въпроси в дребнаво чепкане кой е тоя, кой е оня, кой на кого изял баничката, която била на всичкото отгоре открадната от другаде баничка. Искам да избягна аборигенските джафкания, известни в България като "дискусии". Дори, идеално ми се ще изобщо никаква дискусия да не се "отпочва" - иска ми се да се реагира с критически текстове върху българската литература. LiterNet направи интересен сборник, това е посоката.

От "кукувичето гнездо" нищо не може да се очаква - него го интересува само копанята. Саморазрушаващият се "Трикрил петох...й" е отлична илюстрация за делата на "кукувичарника" - дори и от тях създаденото няма значение за тях. Плюскането е единственият фокус на интерес. Но примерът им създава много грешни и обърнати с главата надолу очаквания: паричните. Вгледайте са пак в тройното заглавие от "Стандарт" и разчетете посланието - създаването на изкуство е поставено като зависещо от мангизите. Докато няма хаталя, няма да има и изкуство. Странна логика, на която бързо може да се опонира със същия "Трикрил петох...й" - тогава имаше пари и какво от това? Творец, поставящ намеренията си за създаване на творби под финансово условие - първо ми осигурете живота, пък после ще видим - не е творец.

За да има литература, трябва да се пише, а не да се сочи беднотията като причина за неписане. Много малко хора си вадят хляба от изкуство по света - и добри, и не толкова добри, и посредствени. Години минават, докато човек успее да заживее от това, което прави, и последното си зависи основно от него, а не от обществото. Алан Силитоу решава да е професионален писател, когато получава първия си хонорар - тогава решава да поеме риска и го изчислява: премества се в Испания, понеже Англия е прекалено скъпа за джоба му. Става дума за 50-те години, но мисля, че се разбира какво имам придвид. Филип Глас става звезда още с първата си опера - според критиките за постановката. Звездата още след премиерата отива на работа (таксиметров шофьор в града, обявил го за звезда - Ню Йорк) - славата все още не плаща наем на квартира. Примери много. Също и обратни примери. Но и едните, и другите - поне по света - творят първо, а скачат за платежния чек едва когато имат "стока" да предложат. В България се е настанило точно обратното мнение и оттам допълнителните изкривявания и поквари, събиращи се в борбата за медийна територия.

Борбата трябва да е за качество. В настоящия момент тя е особено тежка - летвата е ниска, читателя беден, лоша комбинация, която налага писателска издръжливост. Дори и в момента да се появи българска книга, по-добра от любимеца Куелю примерно, това не значи, че плашливата и скептична бедна читателска маса ще я приеме начаса. Ще мине време до приемането на българската литература в България, но за да се приеме тя, трябва да произвежда качествени творби, да се получи натрупване, че да се наклони везната в другата посока. Наред с писането на поезия (кога и къде поезията е докарвала прехрана?) и проза, особено важно - по-важно дори - е създаването на солидно тяло критика, оценяваща неполитизирано литературата от 1944 до днес. Мисля, че няма как да е другояче - много е изоставена, буренясала, засъхнала и пълна с камъняк нивата на българската литература и нищо няма да роди, ако не се почисти и напои първо. Само с парламата "Радичков (или който и да е) умря, какво ще правим сега" не става. И с бомби не става. И с епитети не става. Става, пусто, само с бачкане - ама е много трудно да се помести архетипът на Радичков, няма действие при него: "той бе сигурен, че точно така е било/e/ще бъде всичко, защото си го е намислил, или си го е пожелал." Ще имаме ли смелостта да отхвърлим тегобата на духовното село Черказки или ще предпочетем да дремем върху крантата и да се наричаме в съня си "рицари на духа"?

 

 

© Веселин Веселинов, 2004
© Издателство LiterNet, 08. 02. 2004
=============================
Първо издание, електронно.