НА (КНИЖЕН) ПАЗАР КАТО НА ПАЗАР
Най-продаваните книги за 2004 г. според верига книжарници "Хеликон"

Йордан Ефтимов

web

I. Обща класация

1. Мирзакарим Норбеков, "Опитът на един глупак, стигнал до прозрението как да се избавим от очилата", "Жануа 98".
2. "Рекордите на Гинес 2001".
3. Ернст Мулдашев, "Златните плочи на Харати. В търсене на Града на боговете", "НСМ - Медиа".
4. Дан Браун, "Шифърът на Леонардо", "Бард".
5. Капка Георгиева, "Вера - мисия феномен", "Бумеранг БГ".
6. Ернст Мулдашев, "От кого сме произлезли?", "НСМ - Медиа".
7. Мирзакарим Норбеков, "Уроците на Норбеков", "Жануа 98".
8. Мирзакарим Норбеков, "Тренировка на тялото и на духа", "Жануа 98".
9. Тери Пратчет, "Нощна стража: Истории от света на Диска".
10. Ернст Мулдашев, "Трагичното послание на древните: В търсене на Града на боговете", "НСМ - Медиа".

За справка отново Мулдашев е и на 11 позиция:

11. Ернст Мулдашев, "В обятията на Шамбала: В търсене на Града на боговете", "НСМ - Медиа", 467 с.

Да започнем с това, че в тази толкова логична сама по себе си класация на най-продаваните за годината книги се е прокраднало и едно издание на "Книгата рекордите Гинес" - и то от 2001 г.! Всъщност в по-общ план в това няма нищо нелогично, защото още Ювенал беше установил първенството на хляба и зрелищата над останалото, а от тази книга трудно може да се намери нещо по-зрелищно. Може би Библията, но тя изисква четене и то на увъртяни стилово истории, макар и яки - потоп, изхвърляне от работа (пардон - от Рая!), братоубийство, строеж на най-високия небостъргач, прелюбодейства, отцеубийства, принасяне на деца в жертва, изяждане от кит и какво ли още не (да не споменаваме изобщо за толкова актуалния Онан). А "Книгата на рекордите" ни поднася всичко на тепсия - фотоси на гланцирана хартия. И все пак присъствието й тук е обяснимо преди всичко с един от вълшебните механизми на търговията, известен като промоция. Ах, тази магическа дума! Кое ли ухо не е зарадвало това съчетание от билабиалния експлозив "п", изненадващ весело и кокетничещ заради свиването на устните, последван от апикоалвеолния вибрант "р", придаващ на коктейла привкус на френски обноски, след това възклицаващото полузатворено "о", билабиалния назал "м", усилващ усещането за мистериозно вдъхновение, отново "о" и накрая вечният запазен знак за западната стока "ция". П-р-о-м-о-ция! Елегантен вкус, нежно ухание, мек допир! Блаженство! Е, да. Да слезем на земята, моля ви. За да не стане проблемация. "Книгата на рекордите" се продаваше само за 10 лева, колкото и добропорядъчните трилъри и екшъни, тъй че нямаше как да не се харчи почти като топъл хляб.

Оттам нататък класацията е превзета от двама суперавтори - Норбеков и Мулдашев, всеки от които е направил хеттрик (вкарал е по три попадения).

Може би точно във връзка с тези данни си струва да зададем въпроса доколко българските класации на най-продаваните книги си съответстват с европейските. И в кои отношения българският книжен пазар е специфичен. Класацията на "Хеликон" отдавна служи за точен индикатор на ситуацията на пазара и затова можем да си позволим на нейна основа да сравним какво се търси у нас. Но само като отчетем, че тази книжарска верига общува с около половината от всички регистрирани у нас издателства (т.е. на практика с всички, които правят непрестанно книги) и че пазарният й дял я прави най-мощният играч на ниво книжарници. Но, първо, пазарът е все още много надробен, и второ - значим дял от продажбите все още държат сергийните търговци. А книгите, които се продават в книжарниците, и онези на сергиите няма как да не се различават.

И тъй - нашият пазар през годината бе доминиран от книгите на двама руски автори, Норбеков и Мулдашев. Ернст Рифгатович Мулдашев, който цяло лято владя класацията, е професор по очна хирургия, след 1990 г. директор на Всерусийския център по очна и пластична хирургия в град Уфа (!), но като автор се изявява в жанра на сензационните предположения за мистичните връзки между събития понякога разделени от хиляди километри и от милиони години. Участник в пет експедиции в Хималаите, Тибет и Египет, той тръгва от регенеративната хирургия, за да изгради теория за произхода и управлението на света.

Читателските мнения в интернет се раздвояват между "Обикновен шарлатанин!" и "Велика книга!". Едни отбелязват великоруския шовинизъм, други правят сравнение с книгите на Ерих фон Деникен или пък с "Колелото на съдбата" на Елисавета Логинова и Владимир Зарев. Нормално. Защото в "Трагичното послание на древните" става дума за това, че Пирамидите и древните монументи образуват единна система, която е спасила Земята от нов апокалипсис. В "От кого сме произлезли?" пък Мулдашев развива мита за Генофонда. Повдига въпроси от типа: Кой контролира еволюцията? Наистина ли е способен да се възроди животът в случай на глобална катастрофа? Какви са лемурийците, атлантите, фараоните, пророците, ренесансовите гении, Нострадамус, Айнщайн, Ванга? В книгата се твърди, че най-голямата загадка в историята е за някакви човешки същества, прекарали в сомати (нещо като медитация, нещо като зимен сън) хиляди и милиони години. Техните души, естествено, напускали телата си, но оставали свързани с тях чрез "сребърни нишки". Телата свеждали до минимум жизнените си функции. А после душите се връщали в телата по волята на Висшия разум.

Подобно е положението и с Мирзакарим Норбеков - президент на Санкт-Петербургската академия по психосоматическа саморегулация и вицепрезидент на Международния университет за традиционна народна медицина в Москва. Неговите книги са в раздела "самолечение", а академичната медицина невинаги се ползва с достатъчно популярност. Меко казано.

Заедно с Мулдашев този автор присъства в бестселъркласациите само на Източна Европа. Но за това пък с каква тежест! И с колко объркващо иронични заглавия, бих добавил веднага. Все още не са превели "Енергийната клизма или Триумфът на леля Цона от Горно нанадолно" (ориг. "Энергетическая клизма, или Триумф тети Нюры из Простодырово"), но и останалите му заглавия подвеждат дали това не е гавраджия от типа на Светльо от "Хиподил". Не, не е. Норбеков е като изваден от съветското списание "Наука и жизнь", като онзи гуру на ученика баскетболист от "Таралежите се раждат без бодли".

Цялата тази галиматия се оказа любимото четиво на нашенци през 2004-та. Но от това изобщо не следва, че хората са затъпели. Не, те просто винаги са си били любопитни към необяснимото с привкус на ефектно и просто обяснение. Така преди сто години хит е бил апокалиптично-позитивисткият Камий Фламарион. Кой знае каква промяна не е настъпила.

Какво показва класацията на "Хеликон" за отношението между "художествените" и "специализираните" книги? В топ 10 художествените са две, точно 1/5. В списъка с 1000 най-продавани книги художествените са малко повече - към 1/3.

За сметка на това шампионът по продажби в раздел "преводна художествена литература" - Дан Браун - оглавяваше през лятото и есента почти всички класации по света. В класацията и на "Хеликон" той присъства с общо четири книги, включително и "Шестото клеймо" (40 място) и "Метеоритът" (125 място). Макар че безспорният му хит са "Шифърът на Леонардо" (5 място) и "Цифрова крепост" (20 място). Но в общата класация. В класацията само на преводната художествена литература те са на първо и трето място, разделени от Тери Пратчет и следвани по петите от Паулу Коелю, Дейвид Гришам и Дейвид Балдачи.

Качествата на Дан Браун? Сравняват го дори с Умберто Еко, но далеч по-разумно е просто да се признаят качествата му на добър писател в детективския жанр с акцент върху напредничавите технологии и разбиването на бази данни вместо на класически стоманени сейфове.

След като взриви боксофиса през декември 2003-а, през първите три седмици след излизането си, "Хари Потър и Орденът на феникса" на Джоан Роулинг е едва на 101-а позиция за 2004 година. Така е и с останалите й книги, които също са сред добре продаваните, но не и сред фаворитите на българската публика за годината.

А като говорим за общото със западните класации, нека отбележим и Майкъл Мур. След успеха на "Глупави бели мъже ... и други жалки оправдания за състоянието на Америка" и ехото от филмите "Боулинг за Колумбина" и "Фаренхайт 9/11" Мур вече почти година е герой на книжната търговия по света. Но у нас не чак толкова. Американска му работа - заинтересува главно онези, които смятат, че знаят кой е Джордж Уокър Буш и мислят, че точно той е изял и техния зелник. Така стана и с "Фаренхайт 9/11", спечелил "Златна палма" в Кан, станал за кратко снобско събитие и в родината, но разгромен от всички читави кинокритици.

Сред най-търсените преводни книги на 2004-а бяха кримките на Майкъл Конъли и Александър Белов. А също и мистиките "Джонатан Ливингстън Чайката" и "Селестинското пророчество" в поредните им преиздания. Изненада беше добрата продажба на двама британски писатели - Джулиан Барнс, който не е влизал в списъците с най-продавани книги в родината си отдавна, и Джордж Оруел, преведен на ръба на промените през 1989-а, а сега неясно как отново предизвикал интереса на публиката. Може би все пак заради риалити шоуто "Big Brother", акостирало този месец и по българските екрани? Големият брат е почерпан от точно тази антиутопия, нали така?

За разлика от руските класации, където спецът по пълпфикшън Борис Акунин присъства с постоянен абонамент за десетката и където стои и такъв класик на съвременната висока литература като Василий Аксьонов, за разлика от немските класации, пълни с имена на германски крими автори, нашата класация е оголена съвсем откъм родно присъствие. В топ 10 на най-продаваните през годината книги попада една-единствена, написана от български автор. И това е книгата на журналистката Капка Георгиева за екстрасенската Вера Кочовска. Не казвам "врачката", защото отдавна не е политически коректно. Да наречеш врачка наметнатата с наукоподобна одежда гледачка е като да наречеш рома циганин или цветнокожия - негър. Не, сега Вера Кочовска има доказуеми с апаратура свръхспособности, тя използва по-добре възможностите на човешкия организъм.

Макар че Капка Георгиева не е точно на последното мнение. То по прилича на Норбеков. Не, Вера Кочовска има "трето око" и според някой си проф. Андрей Брюховецки (сигурно дядо му доста е лапал - "брюхо" е тумбак) е "феномен". А според други, тоже професори, не принадлежи на човешкия род. Правилно сте прочели, не се заебавам! Наскоро по широките екрани излезе анимационното пълнометражно филмче "Феноменалните", поредната пародия на всички онези конспирации с агент 007. Защо така са превели заглавието ("Incredibles"), когато по-вярно би било да е "Невероятните"? Ами защото думата "феномен" е станала нова вълшебна думичка, хващаща за гърлото. С нея науката и мистиката се сдружават в името на продажбите. Днес астрологията се връща на бял кон като наука, а превръщането на оловото в злато се счита за напълно възможно при още малко напредък на термоядрения синтез. През 2002-2003-та една от най-продаваните книги бе "Диагностика на кармата" на акад. Лазарев. Че е академик в академия, която сам си е основал, дреме ни на шапките.

И да не пропусна българските писатели. Първите три по продажби в "Хеликон" български художествени книги са романи на един автор - Христо Калчев: "Спрете полета на Сокола" (19-а в общия списък), "В очакване на шейха" (32-а в общия списък) и "Синдрома на глутницата" (167-а в общия списък). След него са Георги Данаилов с "За Русо и градските идиоти. Убийството на Моцарт", Иван Кулеков с "Един български виц", Алек Попов с "Ниво за напреднали" и Кристин Димитрова с "Любов и смърт под кривите круши". И заедно с общо девет Калчеви романа в топ 25 на българската художествена проза.

II. Българска художествена проза

1. (19). Христо Калчев, "Спрете полета на Сокола", "Световит".
2. (32). Христо Калчев, "В очакване на шейха", "Световит".
3. (167). Христо Калчев, "Синдрома на глутницата", "Световит".
4. (171). Христо Ботев, "Поезия и публицистика", "Слово".
5. (177). Георги Данаилов, "За Русо и градските идиоти. Убийството на Моцарт", "Абагар".
6. (277). Христо Калчев, "Лебедовата песен на майора", "Световит".
7. (287). Иван Кулеков, "Един български виц", "Изток-Запад" и "Факел".
8. (317). Алек Попов, "Ниво за напреднали", 2 изд., "Звездан".
9. (366). Кристин Димитрова, "Любов и смърт под кривите круши", "Обсидиан".
10. (467). Ивайло Петров, "Преди да се родя и след смъртта ми", "Слово".
11. (474). Христо Калчев, "Сънят на уморения лъв", "Световит".
12. (573). Георги Данаилов, "Къща отвъд света", "Абагар".
13. (598). Христо Калчев, "Откриване на ловния сезон", "Световит".
14. (599). Христо Калчев, "Нерон Вълкът", "Световит".
15. (608). Любен Каравелов, "Маминото детенце", "Слово".
16. (615). Николай Хайтов, "Диви разкази", "Слово".
17. (703). Христо Калчев, "Ликвидирайте Генерала", "Световит".
18. (705). Иван Вазов, "Стихотворения", "Слово".
19. (771). Георги Господинов, "Естествен роман", "Жанет- 45".
20. (870-871). Чудомир, "Разкази и фейлетони", ч. 1 и 2, "PGL".
21. (874). Христо Калчев, "Калигула Бесният", "Световит".
22. (905). Алеко Константинов, "До Чикаго и назад. Пътеписи", "Слово".
23. (944). Христо Калчев, "Кървавият път на коприната", "Световит".
24. (989). Алек Попов, "Мисия Лондон", 2 изд., "Звездан".

* Цифрите с скоби показват мястото в общата класация на всички книги - заедно с преводните, научните, за компютри и манджи, и т.н.

Налага се отначало да коментираме ширещото се у нас мнение, че най-добрите книги нямат нищо общо с най-продаваните. Естетска настройка, толкова популярна, колкото и плебейската, че щом се продава, значи е качествено. Не, нито едното, нито другото е вярно. Просто има много механизми в търговията и продажбите на книгите зависят от уменията на специалистите от различни нива, както и от макрорамката.

Да вземем продажбите от 1990-1991 г. и днес. Филип Димитров продаде от романа си "Ибо живяха, Господи" колосален тираж, несравним (вероятно стократно по-голям) с тиража на новия му роман от края на 2003-а - "Светлина на човеци". Но тогава книгата се продаваше на едномилионния митинг на СДС на Орлов мост, тя беше книга на харизматична личност, водач срещу комунизма.

Веднага след 1989-а Блага Димитрова преиздаде романа си "Лице" като дисидентски скрижал с щемпела "роман-затворник", а след това дори бе вицепрезидент. Днес, година след смъртта й, книгите й се купуват само от стари нейни ценители.

Защото го има и другото - медиите. Ако един автор се показва по телевизията, той няма как и да не се продава. Иван Кулеков е отличен сатирик, но книгата му потръгна страхотно главно заради популярността му, създадена от "Вариант 3" на Живка Гичева, закрепена при пародийното кандидатиране за президент на вторите избори и поддържана с участието в "Шоуто на Слави". Неговата книга "Един български виц" е майсторски проект заедно с художника Анри Кулев и въпреки че за годината заема едва седмо място в класацията за български художествени книги, тя е най-бързо продаващата се книга (излезе на пазара в началото на декември) и най-вероятно ще остане като фаворит и в класацията за догодина.

Нека обобщим дотук. Продава мълвата и продават медиите. Дори не непременно телевизията, защото Христо Калчев попада на екран относително рядко, докато из вестниците се мярка редовно - а поръчковите убийства му осигуряват постоянни ангажименти като признат спец по обяснението им. Неговият успех наистина е уникален. С десет романа сред първите 25 по продажби той деформира цялата картина на литературата. Превърнал се е във феномен като Бубка или ако искаме да дадем литературно сравнение - като Куелю.

Обясненията за този успех са няколко. Не само представянето му като пророк, който знае кой ще бъде убит утре, е ключово. Той наистина стъпва на старата максима за писателя като познавач на човешката душа - в неговия случай на душата на "бореца", модерния политик, новоизлюпения бизнесмен, катерещ се по върховете. Но, ориентирайки се ловко във вкусовете на масовия читател, Калчев създаде перфектния гаров пълпфикшън. В него се набляга, съвсем както в колумбийските сериали, на мръсните роднини, плетящи черни козни, на ниските страсти, които искат моментално задоволяване, на типовите герои, непретърпяващи промяна в течение на действието, на подмените, преобличанията, близнаците и какви ли не други шашми, познати на литературата от Плавт насам.

През 1997-а департамент Нова българистика към Нов български университет дори направи конференция върху "вулгарните" му романи (както сам ги определя), но социологията така и не се възползва от удобния случай.

Калчев взима и златото, и среброто, и бронза по продажби за годината - с последните си три романа. И това е естествено не само защото към новите книги навсякъде по света има по-голям интерес (както към новите модели коли и т.н.), но и защото действието на всяка следва момента: Калчев е нещо като художник на бързо отминаващото, хроникьор. Любопитното е, че от по-старите му книги трайно добре върви първият "вулгарен роман", "Нерон Вълка" - вероятно защото си спечели славата на програмен текст, обясняващ структурата на престъпния свят.

Може би тук е мястото за няколко думи по съотношението в продажбите. Точните цифри са търговска тайна, но можем да обявим спокойно, че първите три са общо взето сравними като количество и са почти два пъти над следващите ги седем. А също и че най-продаваната в тази класация е десет пъти по-продавана от 25-та. Някои са продадени в еднакво количество, но заемат различни места според първата буква на заглавието си. Така четвъртата и петата са еднакво продавани, както десетата и единайстата.

Още е важно да се знае, че най-продаваната книга на Христо Калчев е между два и три пъти по-слабо продавана от най-продаваната книга на чужд автор - а за 2004-а това бе Дан Браун с "Шифърът на Леонардо" ("Бард"). Както и два пъти по-слабо продавана от най-продаваната книга от български автор в раздел нехудожествена проза: "Вера - мисия феномен" на Капка Георгиева ("Бумеранг БГ"). И последно - от цифрите в скоби можете да се убедите, че българският художествен топ 25 събира книги от общия топ 1000.

От живите класици в класацията са си спечелили място в ложата Георги Данаилов и Ивайло Петров. Към тях до неотдавна щяхме да броим и Николай Хайтов, лека му пръст. Тук симптоматичното е, че последните двама присъстват със шедьоври, включени в учебната програма за средното училище, докато Георги Данаилов е с две стари книги в нови редакции. Този автор също заслужава специално внимание и то не само защото е единственият български писател, който стои в челото на класацията за художествена, но и в онази за нехудожествена проза (там с "Весела книга за българския народ" и мемоара "Доколкото си спомням"). Той не само притежава чувство за хумор, което е разбираемо за широката публика, не само настоява, че използва кристален български език (умерен подбор на диалектни и архаични думи, без да пресолява с тях манджата), но е и сред малцината, които, образно казано, "ъпдейтват" книгите си, осъвременяват ги, добавят нови истории.

От по-младите писатели тук са попаднали Алек Попов, Кристин Димитрова и Георги Господинов. Алек е и с разказите си, и с романа - при това във вторите им издания. Господинов също е с поредната допечатка на второто издание на "Естествен роман".

Защо обаче няма други? Ами нека не забравяме, че пазарът е раздробен, "Хеликон" заема значима пазарна ниша, но тя със сигурност не е пропорционална по форма и структура на пазара като цяло. И все пак похвалилите се с втори тираж, но невлезли тук автори, са единици. Такива са любимецът на зевзеците Людмил Станев ("По-малко"), авторът на факшън Стефан Кисьов ("Екзекуторът" и "Един сервитьор в резиденция Бояна"), откритието на годината Милен Русков ("Джобна енциклопедия на мистериите").

Не можахме да изключим от класацията училищните класици. Не го направихме, за да се види, че те съвсем не са така доминиращи в масовото съзнание и колективното желание, както го заявяват социологическите проучвания. Ботев, Каравелов, Вазов, Чудомир и Алеко.

За справка в социологическа анкета, поръчана от Асоциацията на книгоиздателите и представена на пресконференцията преди Коледния панаир на книгата, запитани кои български автори четат, анкетираните са посочили на едни от първите места Димитър Димов и Димитър Талев. Разбира се, споменали са и Христо Калчев, но едва на пето място!

Повече от ясно е защо. Четенето на Калчев не е престижно занимание. Но пък е сладко. Ситуацията е като да си признаеш, че харесваш попфолкпевица, а не Пролетта на Ботичели, или че вместо Бетовен вкъщи си пускаш Бони.

Нека накрая се върнем към темата за качественото издаване. То включва и рекламата, пласирането на автори. А за българските това определено все още не се отнася. Издателите, които се хвалят, че са привлекли този или онзи български автор се броят на пръстите на едната ръка на инвалид от партизанска война. Но също е вярно и това, че много автори се страхуват от пазара или направо се гнусят от него и е много трудно да бъдат убедени да дават интервюта, да се явяват в медиите. Затова донякъде способства и омерзението от постсоциалистическия писател интелектуалец, който си вре гагата де свари и разбира от всичко - от здравната реформа до вредните отпадъци. Сред този тип писатели, чиито книги са високо ценени от малцината изобщо научили за съществуването им, е Красимир Крумов ("Неведоми пътища II"). Но все пак на пазар като пазар. Издаването на книгата е само първата от много стъпки. То е като уговарянето на среща - но дали ще сключиш договор и дали ще вкараш обекта на мечтите си в леглото зависи от следващите ти ходове.

III. Българска нехудожествена проза

1. (7). Капка Георгиева, "Вера - мисия феномен", "Бумеранг БГ".
2. (39). Георги Данаилов, "Весела книга за българския народ", "Абагар".
3. (94). Волен Сидеров, "Властта на Мамона. Кой и как ни ограбва", "Бумеранг БГ".
4. (100). Григор Лилов, "Най-богатите българи. Кн. 2", "Слънце".
5. (133). Тошо Тошев, "Лъжата: Жан, Иван и Величеството", "Труд".
6. (166). Андрей Райчев, Кънчо Стойчев, "Какво се случи? Разказ за прехода в България 1989-2004", "Изток-Запад".
7. (264). Емил Димитров, "Митница. Митнически дневници" - трилогия, "Сиела".
8. (286). Колектив, "Любимите въпроси на Ники Кънчев", "Буктрейдинг".
9. (341). Димитър Иванов - съставител, "От Девети до Десети", "Захарий Стоянов" и УИ "Св. Климент Охридски".
10. (400). Сергей Игнатов, "Египет на фараоните", "Изток-Запад".
11. (413). Колектив, "Христо Калчев: Диалози", "Световит".
12. (428). Марко Семов, "Писма до България: Книга за търпението на българите", "Хермес".
13. (432). Тошо Тошев, "Лъжата: Жан, Иван и другите", "Труд".
14. (488). Мадлен Алгафари, "Мира нямам", "Интервю прес".
15. (430). Петър Величков, "Страсти и скандали в Царска България. Т. I, II и III", "Изток-Запад".
16. (489). Капка Георгиева, "Ванга от рода на прокълнатите", "Бумеранг БГ".
17. (511). Юлиан Генов, "Защо толкова малко успяваме?", "Класика и стил".
18. (618). Григор Лилов, "Най-богатите българи", "Слънце".
19. (931). Светла Балтова - съставител, "Петър Дънов: Здраве, Сила и Живот", "Хермес".
20. (964). Коста Скутунов, "Бурни времена. Цар Борис III отблизо", "Синева".

* Цифрите с скоби показват мястото в общата класация на всички книги - заедно с преводните, научните, българските художествени, и т.н.

Класацията на най-продаваните български нехудожествени книги е отлична степенка за социологически скок. Не казвам народопсихологически, защото едва ли нещата са толкова дълбоко вкоренени, че да приличат на тристагодишен пак в Аляска. Но със сигурност има логика и тя на първо място е логиката на животрептущите теми.

В Англия например, където с оперативна критика се занимават и историци (за книгите по история), и физици (за книгите, обясняващи строежа на атома), и съответно рецензиите влияят и на продажбите, напред в този тип класации стоят книги, написани със страхотен стил от автори на популярна наука или от топписатели, харчещи време за биографии на ексцентрични пътешественици или политици утописти. У нас обаче след Михаил Кремен за романа на Яворов като че ли нямаме общопризнато постижение в жанра на биографията, така както нямаме след "Път през годините" на Константин Константинов за автобиографията и след Далчевите "Фрагменти" за афоризмите. Някои ще изтъкнат "Задочните репортажи" на Георги Марков, други с основание ще споменат "С точността на прилепи" на Атанас Славов, но това все още не са общовалидни еталони. За постижения от този характер през последните години пък съвсем не смеем да говорим. Сред няколко награди за поезия и проза нямаме ни една за мемоари, биографии и пътеписи, за репортажи и факшън. Жалко.

Защото продажбите говорят, че публиката следи нещата в тази посока. Книгата на Капка Георгиева например е постигнала през 2004-та такъв успех, че заслужава специално изследване. Тя бие три пъти следващата я в класацията хумористично-есеистична книга на Георги Данаилов. При това той е отдавна признат писател, има си име и читатели, които търсят всичко от него. Но явно и Капка Георгиева е постигнала своята известност. Или пък е нацелила как да съобщи по подходящ начин това, от което хората се интересуват. В този топ 20 тя има две книги - за две супергледачки. А ако направим списък с най-влиятелните българи, убеден съм, че първи ще са именно гледачките, следвани от спортистите.

С две книги е и Тошо Тошев. Но кой ще отрече привлекателността на заглавията им? Думата "лъжа" е с висок рейтинг, а от ТВ състезанието "Семейни войни" тези дни научихме, че сред шестте професии, в които лъжата е всекидневие според анкетираните, са задължително тези на политика и журналиста. Но бих подхвърлил и многозначителния факт, че едва ли евентуалните книги на главните редактори на "Таймс" или "Монд" биха имали съответстващ успех сами по себе си, само заради името на корицата.

Така както читателят очаква да научи от "Лъжата" за кухнята на текущата политика и се надява да получи почти като в Big Brother пряк път (short cut) към задкулисието, така и книгата на Григор Лилов го е притеглила с обещанието за Истината за хората с пари. Наистина на пръв поглед има парадокс в това да дадеш последните си пари за книга, в която ти говорят за това, кой притежава всички пари. Но само на пръв поглед, защото пауперизацията ражда именно подобни читатели (и никакви други). Кой днес би чел майсторска биография на художника Златю Бояджиев или на поета Димитър Бояджиев? Днес всички искат да знаят за Емил Кюлев и Васил Божков, за бате Бойко и Царя. Впрочем интересът към династията все пак е относително слаб поне що се отнася до книгите по темата, защото едва на 20-то място стои разказ за бащата на Симеон Сакскобургготски.

Говорим най-вече за сензационни четива. Към тях определено спадат книгите на Волен Сидеров, последната от които е включена в тази класация и откровено съдържа закана. Защото, щом ти посочват кой те ограбва, значи вече ти сочат и пътя към линча. Симпатичното е, че в тази редица се е вмъкнала и доста тежката като език книга на социолозите Андрей Райчев и Кънчо Стойчев, които са избрали един научен есеизъм, в който доминират тези, формулирани като парафилософски закони. Тук е и явно схващаната като сензационно четиво книга на РевиЗоро. Докато действително сензационен характер има едва "Страсти и скандали в Царска България" на Петър Величков, която тук е в ново издание, обединяващо първите два тома (преди с марка "Хермес", сега на "Изток-Запад") и добавило към тях ново продължение.

Вероятно същите, които искат да прочетат анализа на настоящето, направен от тандема Райчев/Стойчев, са посегнали и към томчето, съставено от Димитър Иванов и посветено на интерпретацията на онези 45 години, дето стигали.

Феновете на популярната наука все пак са се отчели и в българската класация. Първо покрай ТВ шоуто "Стани богат" са лапнали на "Любимите въпроси на Ники Кънчев", после с невероятния интерес към книгата на доц. Сергей Игнатов, ректор на Нов български университет, са доказали, че нищо далечно не им е чуждо. Останалите нищят главно тукашното и сегашното, а Игнатов направо скача в Древен Египет. Но успехът е обясним - по-популярно написана книга, която да не изпада в ненаучност по тази тема у нас не е издавана никога. А и факторът цена тук също си изиграл своето - дебели корици, цветни коли, а само за 9 лева.

Мадлен Алгафари ми напомня за ролята на фактора медии. Защото това е доста объркана книга - в нея има есета, наблюдения, стихотворения и какво ли не. Манджа с грозде. Но авторката й е толкова чаровна и участията й в медиите са толкова забележителни! И най-вече - чести.

Христо Калчев, който оглавява твърдо класациите за художествена проза, е пласирал заглавие и тук - събрание на негови интервюта. Марко Семов си има фенове още от "За Япония като за Япония", която днес бихме определили като "култова" за зрелия соц. Всъщност "Писма до България" е още едно заглавие, родено на страниците на "Труд".

Шефът на "ProSoft" и "ProMobil" Юлиян Генов пък ни предлага един разгромяващ анализ на българските нрави. Цялата негативна енергия, която един Петър Мутафчиев навремето е смятал, че характеризира народа ни, може да бъде видяна в кондензиран вид тук. Може би на разгърналите я тонът й се е сторил нравоучителен и размахването с пръст ги е подразнило? Ами. По-скоро са си казали: А така, начукай го на нашенеца! Продажбите подсказват за такава реакция. А книгата не е никак евтина.

Накрая стигаме до друга харизматична личност за българите: Петър Дънов. Един от пантеона на онези велики, които официално някак си изпадат, но народът си ги тачи. Дънов още няма паметник например, но последователите му са безчет. Може би е бил голям манипулатор (макар такава скандална интерпретация да не е виждала бял свят), но индустрията Дънов работи на пълни обороти от 1920-те години, та до днес.

В заключение може да се констатира, че българският читател доста е свил тематично интереса си. И че лековерието му го приближава към героя от филма "Господин за един ден". Има издатели, които са напипали този пулс.

© Йордан Ефтимов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 07.01.2005, № 1 (62)