"АНТИТОТАЛИТАРНАТА ЛИТЕРАТУРА": (И) РЕСТАВРАЦИЯТА НА ТОТАЛИТАРИЗМА

Владимир Атанасов

web

Научният проект на секциите "Нова и съвременна българска литература" и "Литературно изворознание" в Института за литература при БАН дава повод за проведената в края на март 2009 г. в Дома на учения при БАН Национална научна конференция с международно участие "Антитоталитарната литература: преодоляване на тоталитарния манталитет", осъществена с финансовата подкрепа на Фондация "Конрад Аденауер". Във форума участие вземат писателите Димитър Бочев и Цветан Марангозов, журналистите Христо Христов, Милен Радев, Весела Кулева (Германия), специалисти от Националния музей на българската литература и др. Изнесени са 37 доклада на учени и преподаватели от Института по литература при БАН, СУ "Св. Климент Охридски", ШУ, ВТУ, ЮЗУ, както и от Германия, САЩ, Турция. Резултат от срещата е издаването на сборника "Антитоталитарната литература".

Сборникът "възстановява" тоталитарното минало и кореспондира с процесите в областта на политиката и културата, които характеризират посттоталитарното настояще на страната. Може да се каже, че 20 години след театралното падане на комунизма в България антитоталитарният патос не е станал излишен, макар че антитатолатарната литература като че ли вече е изпълнила своята интелектуална мисия. Една от свръхзадачите на сборника е да осветли извратените практики на социално инженерство в духовния живот и да направи изследователска оценка на тези процеси. Времето и мястото на сборника са напълно логични. На най-високо политическо равнище ЕС вече произнесе своята присъда над тоталитаризма - резолюция № 1096 от 1996 г. на Парламентарна асамблея на Съвета на Европа (ПАСЕ), която препоръчва мерки за "разграждане на наследството на бившите комунистически режими". Десет години по-късно с резолюция 1481 от 25.01.2006 г., наречена "Необходимост от международно осъждане на престъпленията на тоталитарните комунистически режими", беше достигната една от най-високите точки в отношението на Европа към комунизма.

Дни след приключване на научната конференция в София Европейският парламент прие резолюция, онасловена "Европейската съвест и тоталитаризма" (2 април 2009  г.)¹. През същата 2009 г. беше приета и т.нар. Пражка декларация (3 юни 2009 г.), в която вземат участие президентът В. Хавел, членове на ЕП, историци и политически затворници. Делегатите на срещата признават комунизма за съществена и ужасяваща част от общата история на Европа и апелират за паневропейско осъждане на неговите престъпления².

В този контекст изводите и оценките в сборника "Антитоталитарната литература" надхвърлят собствения си "литературен" смисъл, защото анализират състояния и процеси, които се отнасят до общата духовно-културна специфика на българската история в анализирания период - от 1944 до 1989 г. Изследванията за този период се простират в посоките, които следва антитоталитарното литературно мислене и битие на: 1) "духовното дисидентство" (Константин Павлов, Александър Геров, Блага Димитрова, Борис Христов, Радой Ралин, Стефан Гечев и др.); 2) емигрантското дисидентство (Георги Марков, Христо Огнянов, Стефан Попов, Румяна Узунова, Стефан Маринов Йовев, Димитър Бочев, Любомир Канов, Цветан Марангозов); и 3) литературата, създавана в затвора и/или в комунистическите лагери (Йосиф Петров, Змей Горянин, Асен Христофоров).

В този смисъл сборникът представлява и критическа антология. Привидно тази антология осмисля не толкова едно явление - тоталитаризма, колкото неговото отрицание като граждански акт. Тоталитарната държава почти веднага след 1944 г. изработва своята "надстройка", която художествено трябва да обоснове историческата неизбежност и непреходност на комунизма. Но също така неизбежно тя ражда и своето "анти", онези естетически, политически и етически гласове, които разчитат простата вертикала на властовите знаци, иначе казано, на борбата за власт и (чужда) собственост, и дешифриращо звучат "отвътре", останали незаглушени и неунищожени, и "отвън" на тоталитарната система, освободени от мрежите на лагера. Техните послания призовават за реабилитация на духа, на индивидуалността, за свободните инвестиции в творчество и нормалност. Срещу каменния монологизъм на системата те противопоставят потребността от възстановяване на гражданската свобода, от диалог и съобщаване, от Литература - не от безобразни блудства със слово в тиражи, спонсорирани от същото това общество, което е държано в подчинение чрез дезинформация, лицемерие, следене и пр. изпитани оръжия на тоталитарната държава.

Сборникът е открит с приветствието от ст.н.с. д-р Рая Кунчева, директор на Института за литература, която акцентира върху две обстоятелства, без които гражданското общество в България не може да бъде изградено - историческо познание за фактите на тоталитарното битие и задълбочен дебат върху "същинското значение на понятия като свобода, истина, човешко достойнство" (Кунчева 2009: 9)³. Антитоталитарната литература е част от този дебат. Всъщност, доколкото съществува, той започва именно от нейното възникване след 1947 г.⁴ и в полето на книжовността компенсира голямата историческа празнина в гражданското съзнание у нас поради липсата на събития като въстанието в Източен Берлин (1953), Унгарската революция (1956), Познанското въстание (1956) и Чешката пролет (1968), организацията "Движение"⁵, смазването на бунтовете в Гданск и Гдиня (1970), създаването на КОР (1976)⁶, Варшавското споразумение и военното положение в Полша (1981)⁷, съпротивата на "Солидарност".

Друга голяма липса в това съзнание е отсъствието от обществения живот на граждански и неформални сдружения, които да носят и изразяват "паметта за злото" - за тоталитаризма, чиято идеологическа парадигма винаги се е крепяла върху зловещата еклектика на социалистическия реализъм. Ако се върнем към онези години, ще си припомним, че такива граждански организации у нас възникват твърде късно - Независимото сдружение за защита правата на човека (с председател Илия Минев), създадено едва през 1988 г.⁸, Комитетът за защита на Русе (март 1988 г.), Клубът за гласност и преустройство (ноември 1988 г.). Знаменателна за историята на гражданското общество у нас от този период ще остане "закуската" на президента Франсоа Митеран през януари 1989 г. с български интелектуалци, някои от които по-късно стават покрай другото народни представители от БСП (бивша Българска комунистическа партия).

Тези две отсъствия превръщат литературата (а също театърът и киното) в единствената антитоталитарна "институция" - без видима мрежа, без власт и възможности да определя политическата съдба на страната, но с достатъчно силен глас и своя антитоталитарна публика. И тъй като в масовото съзнание битува убеждението, че социалистическият реализъм е доктрина, която има само естетически измерения, ще подчертаем отново - това е идеология на управлението и репресиите (духовни и физически), идеология на организираното малцинство без етичен кодекс, срещу неорганизираното мнозинство, лишено от възможност да изразява етичните си позиции по друг начин освен чрез словото. Разбираемо е защо словото, Писменото слово, се превръща в единствена опора на човечността срещу насилието, доносите и инсинуациите, с които си служи тоталитарният апарат.

Срещу зловещата сянка на социалистическия реализъм, която теоретично лесно се пропуква, но затова пък присъства навсякъде в обществения живот като репресивна практика, се обявява антитоталитарната литература. И за да не остане впечатление, че това е литература "срещу", сборникът в различни регистри повтаря, че тя е литература "въпреки" тоталитарния печат, че е литература "за" - за автентизъм, свобода, гражданско достойнство. В текста на Вихрен Чернокожев е дадена и една от възможните дефиниции на антитоталитарната литература: "Антитоталитарна е оная литература [...], която, инакомислейки, със своите специфични художествени и/или документални изразни средства защитава насилствено потъпканите граждански права и свободи" (Чернокожев 2009: 14), и чиято основна задача е "да ни приближи до изгубения автентизъм на собствения ни живот." (Чернокожев 2009: 16). Тази дефиниция не е размита, както може да се помисли на пръв поглед, защото много точно очертава явлението - чрез своите послания антитоталитарната литература реабилитира нарушените граждански права. И в това се състои нейното хуманно и политическо измерение.

Текстовете на В. Чернокожев, ръководител на проекта "Литература и политика", Ив. Младенов и Н. Нанков (САЩ) очертават произхода, характеристиките, жанровото разнообразие, философското мислене за антитоталитарната литература. Изследванията на Б. Кунчев, Н. Рандов (Германия), Г. Цанков, Е. Сугарев, Н. Аретов, Цв. Георгиева, Пл. Антов, Кр. Фердинандов анализират художествения свят на Ал. Геров, Б. Делчев, Д. Коруджиев, Б. Христов, Р. Ралин и Б. Димовски, А. Христофоров, К. Павлов, както и на поетите на 80-те години. В сборника е представена и емигрантската българска литература - пиесите на Цв. Марангозов (М. Гиргинова, П. Ватова), епистоларната проза и поезията на Ст. Маринов (Цв. Трифонова, М. Радев), мемоарната литература на българските дипломати емигранти след 1944 г. (Я. Милчаков), биографиите и книгите на Ст. Попов и Ст. Маринов Йовев (В. Балевски).

Една от идеите в сборника подсказва, че ако антитоталитарната литература е съществувала още от 30-те години и към нея могат да се отнесат дори гласовете на поети като Ал. Вутимски, тоест преди целия период на интелектуално противодействие срещу тоталитарната държава и нейните инструменти за физическо, духовно и политическо потискане на гражданите, тя следва да продължи да съществува и днес като реакция срещу всичко онова, което е "балканска простотия", "завист и лошотия", като реакция срещу култа към различни "четинести хайдуци" (по думите на Ив. Младенов); срещу съвременния обществен театър, в който трансформирането на политическата власт, започнало с фиктивния exitus на тоталитаризма, достигна до почти пълната реставрация на целия действащ апарат на тоталитарната държава, приел формите на "демократично" и "либерално" поведение. Първо условие за ефикасната интелектуална съпротива обаче винаги е било осмислянето на миналото. "Осъзнаването - както посочва същият автор - (научаването) на миналото е единственият път на преодоляването му" (Младенов 2009: 27).

Тази критическа антология на антитоталитарната литература, на "алтернативния канон"⁹ открито, задълбочено и професионално осмисля миналото: опитите да се деформира знанието за модернизма и в частност българския модернизъм (Ел. Димитрова), поетиката и естетиката на Ат. Далчев, която още отпреди 1944 г. влиза в полемика със зъбатите фрази на комунистическата идеология по отношение на действителността, творческия процес, тенденцията, езика, властта (Ив. Христов), интелектуалната тревога на поети като Ал. Геров, за когото изгарянето на сбирката "Люти чушки" на Радой Ралин ужасяващо прехвърля точката на нормалността (Б. Кунчев), създаването на комунистическата цензура (Попова 2009: 122 и сл.), драматичното житие на творци като А. Христофоров, чиито произведения са били забранявани, а авторът - физически малтретиран и въдворяван в лагери, но станал, макар и слабо познато, явление в литературния и обществения живот (Н. Аретов).

В антологията се повдига и един проблем - за "критическите" инструменти на тоталитарната държава: принудата и "случаят "Тютюн" на Д. Димов, изгарянето ("претопяване") на неудобните книги, зловещото им отчисляване от библиотечните фондове, перфидното и гнусно заличаване на "неподходящи" пасажи в тях. Това са средновековни престъпления срещу духовността на нацията, чийто интелектуален капацитет и без това е бил унищожен още в първите дни след окупацията на България от съветски войски и имитацията на държавен преврат, извършен на 9 септември 1944 г. Наред с това стои и забраняване на книги (Пенчева 2007)¹⁰, както и премълчаването на литературни текстове, изпитан похват на днешните тоталитарни манталитети. Рецепцията на книгите, които са неординерни или откровено разобличават тоталитарната идеология, е... мълчание. Техните автори получават "вълчи паспорт", както и досега се изразяват бивши апаратчици и настоящи съветници. Има случаи, в които книгите, както посочва Н. Рандов, биват "живо погребани". Така става с разказа "Забравен портрет" на Ем. Станев, който "по своята политическо-морална радикалност може да се сравнява с определени разкази на Ал. Солженицин" (Рандов 2009: 112). Авторът анализира и "контра-" инструмента на литературата - дневника, в който свободата на словото е осъществена, именно осъществена, извън контекста на литературната цензура, създадена по модела на Главлит¹¹. Дневникът (12 075 стр.), който Н. Рандов анализира, е своеобразна изповед, самооценка, която разкрива последователното "дистанциране на Б. Делчев от политическата практика в страната" (Рандов 2009: 120). Авторът цитира и един фрагмент от 1978 г., в който четем: "Убеждавам се още веднъж, че дисидентското движение не е индивидуалистичен бунт на честолюбци от интелигенцията [...], а израз на обективните процеси в социалистическото общество. Затова то може да бъде потушавано, но не и премахнато..." (Рандов 2009: 121).

Дневникът открива онова, което става зад кулисите, той заобикаля официалния печат и литература, промъква се покрай цензурата, за да оформи от индивидуален зрителен ъгъл представата за социалистическата култура и функциите на тоталитарната държава. Не е случаен фактът, че в края на антологията като "приложение" са поместени фрагменти от дневника на Ал. Геров от 1964-1965 г. Сред множеството болезнени прозрения откриваме и такива обобщения, които стряскат със своята откровена точност: "...фактически при социализма ДС управлява държавата [...] Защо си правим илюзии? [...] Фактът, че когато пиша своите бележки, изпитвам страх, че може да дойде някой партиен агент и насила или с убеждение да ми ги вземе, говори, че сега режимът е по-страшен, отколкото при фашизма. При фашизма аз не изпитвах подобен страх..." (с. 424).

Критиката и историята на антитоталитарната литература, поради своя обект, изискват "хирургическа" прецизност и хладнокръвие в изясняване на културното битие и литературния отпор срещу "престъпната държава"¹². Сборникът анализира тези процеси през съдбата и творчеството на забранените автори, като Тр. Кунев, Р. Алексиев, Й. Бадев, Д. Крапчев, Ст. Чилингиров, Змей Горянин. В очертаването на общия (анти)тоталитарен контекст не са пропуснати и имената на творци, които успяват да публикуват с цената на различни маневри, компромиси, симпатии или рискове, като Й. Радичков, Ив. Петров, Ем. Станев, Р. Ралин, В. Петров, Ил. Бешков, Е. Кузманов през 80-те, Св. Капсъзов през 90-те години. В изследването на българската поезия от 80-те години и по-специално на нейния език, във фокуса на вниманието попадна и българският самиздат - списанията "Глас" (Вл. Левчев) и "Мост" (Е. Сугарев), които повтарят изпитания модел на руската литература, писана в съветската епоха - Ал. Солженицин, Б. Пастернак, В. Ерофеев. Под маската на различни творчески експерименти започват "конспиративни акции в сферата на поетическата езиковост" (Антов 2009: 192).

Особено внимание е отделено и на поезията, писана в заточение, в затвора или в комунистическите лагери. Материалът на Б. Скочев, един от вещите познавачи на антитоталитарната проблематика, визира виртуалната антология от стиховете на Й. Петров, И. Дичев, Ст. Попстефанов, М. Карахюсеинов, Ив. Хаджииванов, Й. Русков, Г. Заркин. Авторът коректно посочва, че литературна и историческа представителност е трудно постижима "при непроучения предполагаемо голям масив от произведения на "заключената" литература, но в такава антология трябва да се покажат "причините на политическата репресия, историята на текстовете и житейският път на авторите след лагера и затвора" (Скочев 2009: 265). Много от стиховете на тези поети са издадени след 1989 г.

Задълбочено анализира особеностите на емигрантската литература и В. Балевски през творчеството на Ст. Маринов Йовев (Стефан Троянски) (Балевски 2009). Ст. Троянски е литератор, историк и общественик, автор на най-въздействащата антитоталитарна литература в Германия (ФРГ). Той предвижда кризата и разрушаването на световния комунизъм. Сред неговите книги авторът акцентира върху "Най-мощният съюзник" (1980), книга, която "оказва въздействие върху политическите решения на американското правителство и президента Рейгън" (Балевски 2009: 326)¹³. Изданието е било с малък формат и дребен шрифт, за да се разпространява по-лесно в страните от Източния блок. Един от смисловите акценти на сборника са изследванията, посветени на духовното битие на творците емигранти. Периодът от 40-те до 80-те години е анализиран в текста на В. Кулева (Германия) (Кулева 2009). Авторът се опира и на изследванията на Цв. Тодоров, който, след Х. Аренд, поставя въпроса за неинформираността и пасивността на обществата и масите на Запад пред съществуващото зло, което допуска дисиденти "да станат трагична жертва на дългата ръка на Държавна сигурност в свободния свят..." (Кулева 2009: 358).

Същата тема, изстрадана и промислена, засяга и Д. Бочев в своя материал (Бочев 2009). Той изследва литературните предавания на български автори в емисиите на западните радиостанции BBC, "Свободна Европа" и "Германия" ("Дойче веле") преди 1989 г. Опрян върху убеждението си, че "България е страна на дискриминираните, на обезправените, на прокудените и убивани автори" (Бочев 2009: 334), а националната култура по-скоро "отсъства" от интереса на средностатистическия западен човек, писателят анализира честно и открито отношението литература - читател, което в годините на Студената война се трансформира в радиоемисия - слушател. Той изтъква, че тези радиостанции са били замислени и са функционирали преди всичко като външнополитически глас на Запада срещу СССР, "империята на злото", както я нарича Рейгън, независимо от очакванията на милиони източноевропейци, които са ги възприемали като единствена форма на истинната информация. Д. Бочев оценява по достойнство гласовете и литературната ерудиция на Петър Увалиев, а по-късно и на Георги Марков (BBC), който обаче предоставя най-издържаните си литературни текстове на радио "Свободна Европа", където, с риск да загуби работата си в Лондон, е сътрудничил. Положителна е оценката и за дейността на Атанас Славов в "Гласът на Америка", на Евг. Силянов, Ат. Мандиков, Ст. Попов, Дим. Инкьов. Като най-престижно обаче се оценява делото на Христо Огнянов, който до края на дните си работи "за съхраняването на националното културно наследство" (Бочев 2009: 339).

Особено внимание следва да бъде отделено и на темите за медийното "преживяване" на 1968 г., анализирано от Н. Христова (2009), за посткомунистическата документална литература (Трифонова 2009), за документалистиката (Христов 2009), за приказката (Стойчева 2009), както и за литературната критика и обучението по литература (Трайкова 2009).

Особено внимание заслужава и материалът на Зейнеп Зафер (2009) за мемоарите на А. Шериф Шерефли. Преподавателят в Анкарския университет поставя един тревожен изследователски проблем, по-скоро културологичен и политически - за осмислянето на "възродителния" процес и за литературата на българските турци, принудително изселени от България.

Сборникът разширява контекстите на изследваната проблематика в още една посока - антитоталитарното битие в славянските литератури. А. Вачева, М. Карабелова, Р. Русев и Г. Савов анализират в конкретност развитието на антитоталитарната тема в Полша, Русия, Хърватия, Сърбия, Черна гора, Босна и Херцеговина, Словения. Бившата "контра" Ганчо Савов, прекарал над 10 години в комунистически затвор, един от проникновените познавачи на литературата и културата на народите от бивша Югославия, заключава: "Всъщност антитоталитарната тема изобщо не е приключила да привлича перото на южнославянските автори, защото проблемите, възбудени от нея, се проектират в цялата днешна съвременност" (Савов 2009: 418).

Ако вземем повод от тези думи, драмата фактически ще настъпи, когато цялата ни съвременна действителност се проектира в... антитоталитарната литература.

Тематиката в сборника предизвиква разнопосочен интерес. Той доказва, че работата по проекта "Литература и политика" трябва да продължи. Сборникът "Антитоталитарната литература" поставя един изключително болезнен въпрос. Известно е, че много от гражданските общества в европейските страни са създали институции на националната историческа памет: Институт за история на Унгарската революция (1990), Германска федерална агенция за архивите на ЩАЗИ (1991), Бюро за документиране и разследване на престъпленията на комунизма (Чешка република, 1995), Институт за национална памет (Полша, 1998), Националният съвет за изследване архивите на Секуритате (Румъния, 1999), Международна комисия за разследване на престъпленията срещу човечността (Естония, 1998).

Положението в България: през март 2001 г. е създадена Комисия за разкриване на документи и установяване на принадлежност към бившата Държавна сигурност или бившето Разузнавателно управление на Генералния щаб. Тя действа до април 2002 г. Точно пет години по-късно нейната дейност е възобновена. От 20 години 15 са безнадеждно пропилени. На 15 януари 2005 г. в София е създаден Институт за изследване престъпленията на комунизма, с цел българската и световната общественост да се осведомят за идеологията, практика и престъпленията на комунизма. Последният (засега) опит да се потърси справедливост е направен през юли 2010 г., когато няколко граждански организации - Центърът за памет за съпротива срещу тоталитаризма "Хана Аренд", Центърът за подпомагане на хора, преживели изтезания (АСЕТ), Асоциацията на свободното слово "Анна Политковская" и гражданска инициатива "Справедливост", поискаха с петиция намаляване на пенсиите на щатните сътрудници на ДС и на работилите в тоталитарни организации при управлението на БКП. Резултатът е мълчание.

Може би отговорите ще получим на следващата конференция.

БЕЛЕЖКИ

1. В подготовката на тези документи участие взема и Лъчезар Тошев, член и вицепрезидент на ПАСЕ до 2000 г., понастоящем депутат в 41-ото НС. [обратно]

2. Пражката декларация е подкрепена с Решение на НС на Р България от 18.09.2009 г. [обратно]

3. Тук и по-нататък в скоби ще бъде посочвана само страницата на цитатите от сборника. [обратно]

4. Действителното начало, както посочва и В. Чернокожев, трябва да се търси още през 30-те години, когато Д. Крапчев и Й. Бадев, Р. Алексиев, Д. Подвързачов и Д. Талев недвусмислено разкриват идеологическата и практическата прилика между националсоциализма на Хитлер и съветския комунизъм на Сталин. [обратно]

5. "Движениe" (Ruch) е тайна организация, която съществува в Полша до 1970 г. [обратно]

6. КОР - Комитет за защита на работниците, създаден в Полша през 1976 г. за подпомагане на осъдените и преследваните от комунистическата власт работници. [обратно]

7. Варшавско споразумение от 30 март 1981 г. Комунистическата партия отхвърля предложението за провеждане на структурни реформи в страната и за смяна на политическата система. [обратно]

8. Това е единствената международно призната антикомунистическа организация в България, член на Международната федерация за човешките права със седалище в Париж, от времето преди 10.11.1989 г. [обратно]

9. По израза на Вихрен Чернокожев (с. 19). [обратно]

10. Авторът посочва 17 книги на Змей Горянин и 11 на Ф. Попова-Мутафова, обявени за "вредни". Списъците на "вредна литература", в които попадат талантливи български автори и чужди изследователи от световна величина и които цитира и М. Попова в своето изследване, са шокиращо дълги (Попова 2009: 127). [обратно]

11. Неговата рождена дата в България е през октомври 1952 г. [обратно]

12. Outlow state - държава, която нарушава човешките права и има агресивни цели спрямо други държави и народи. Изразът принадлежи на Джон Роулз (Rowels 1999). [обратно]

13. "Най-мощният съюзник" е подписана с псевдонима Стефан Троянски, а американският конгресмен Лари Макдоналд запознава президента Рейгън със съдържанието на книгата през 1982 г. През следващата 1983 г. край о. Сахалин южнокорейски Боинг 747 е свален от съветски изтребител. Сред загиналите 269 пътници е бил и конгресменът Лари Макдоналд. [обратно]

ЛИТЕРАТУРА

Антов 2009: Антов, П. Езоповските езици на 80-те. // Антитоталитарната литература. Ред. колегия: В. Чернокожев, Б. Кунчев, Е. Сугарев. София: ИЦ "Петър Берон", 2009.

Балевски 2009: Балевски, В. Стефан Маринов Йовев (Стефан Троянски) - най-голямото име в българската емигрантска антитоталитарна литература в Германия. // Антитоталитарната литература. Ред. колегия: В. Чернокожев, Б. Кунчев, Е. Сугарев. София: ИЦ "Петър Берон", 2009.

Бочев 2009: Бочев, Д. Българската литература и култура в емисиите на западните радиостанции за България. // Антитоталитарната литература. Ред. колегия: В. Чернокожев, Б. Кунчев, Е. Сугарев. София: ИЦ "Петър Берон", 2009.

Зайфер 2009: Зайфер, З. Дисидент в България, емигрант в Турция - мемоарите на А. Шериф Шерефли. // Антитоталитарната литература. Ред. колегия: В. Чернокожев, Б. Кунчев, Е. Сугарев. София: ИЦ "Петър Берон", 2009.

Кулева 2009: Кулева, В. Българският творец изгнаник след 1944 г. // Антитоталитарната литература. Ред. колегия: В. Чернокожев, Б. Кунчев, Е. Сугарев. София: ИЦ "Петър Берон", 2009.

Кунчева 2009: Кунчева, Р. Нашият дълг. Встъпително слово пред Националната научна конференция с международно участие "Антитоталитарната литература: преодоляване на тоталитарния манталитет" - София, 26-27 март 2009 г. // Антитоталитарната литература. Ред. колегия: В. Чернокожев, Б. Кунчев, Е. Сугарев. София: ИЦ "Петър Берон", 2009.

Младенов 2009: Младенов, Ив. Непредсказуемото минало. // Антитоталитарната литература. Ред. колегия: В. Чернокожев, Б. Кунчев, Е. Сугарев. София: ИЦ "Петър Берон", 2009.

Пенчева 2007: Пенчева, Р. "За така наречената "вредна литература". Погроми над българската книжнина. Установяване на цензурен апарат. // Електронно списание LiterNet, 21.12.2007, № 12 (97) <https://liternet.bg/publish9/r_pencheva/vredna.htm> (28.07.2011).

Попова 2009: Попова, М. За българския ГЛАВЛИТ (1944-1956). // Антитоталитарната литература. Ред. колегия: В. Чернокожев, Б. Кунчев, Е. Сугарев. София: ИЦ "Петър Берон", 2009.

Рандов 2009: Рандов, Н. Литература за чекмеджето - България? // Антитоталитарната литература. Ред. колегия: В. Чернокожев, Б. Кунчев, Е. Сугарев. София: ИЦ "Петър Берон", 2009.

Савов 2009: Савов, Г. Неусмирими творци. // Антитоталитарната литература. Ред. колегия: В. Чернокожев, Б. Кунчев, Е. Сугарев. София: ИЦ "Петър Берон", 2009.

Скочев 2009: Скочев, Б. "Заключени слова" - интернет антология на нелегална, лагерна и затворническа поезия. // Антитоталитарната литература. Ред. колегия: В. Чернокожев, Б. Кунчев, Е. Сугарев. София: ИЦ "Петър Берон", 2009.

Стойчева 2009: Стойчева, Св. Контраезикът на българската приказка във времето на социализма. // Антитоталитарната литература. Ред. колегия: В. Чернокожев, Б. Кунчев, Е. Сугарев. София: ИЦ "Петър Берон", 2009.

Трайкова 2009: Трайкова, Е. Политическите измерения на литературната критика. // Антитоталитарната литература. Ред. колегия: В. Чернокожев, Б. Кунчев, Е. Сугарев. София: ИЦ "Петър Берон", 2009.

Трифонова 2009: Трифонова, Цв. Посткомунистическата документална литература - опит за идентификация. // Антитоталитарната литература. Ред. колегия: В. Чернокожев, Б. Кунчев, Е. Сугарев. София: ИЦ "Петър Берон", 2009.

Христов 2009: Христов, Хр. Важността на документалистиката за създаването на памет за тоталитарното минало. // Антитоталитарната литература. Ред. колегия: В. Чернокожев, Б. Кунчев, Е. Сугарев. София: ИЦ "Петър Берон", 2009.

Христова 2009: Христова, Н. "Тоталитарни" и "антитоталитарни" рефлекси в българските медийни дебати за 1968 година". // Антитоталитарната литература. Ред. колегия: В. Чернокожев, Б. Кунчев, Е. Сугарев. София: ИЦ "Петър Берон", 2009.

Чернокожев 2009: Чернокожев, В. Антитоталитарната литература: памет за злото, отговорност за бъдещето. // Антитоталитарната литература. Ред. колегия: В. Чернокожев, Б. Кунчев, Е. Сугарев. София: ИЦ "Петър Берон", 2009. Също: Електронно списание LiterNet, 12.05.2009, № 5 (114) <https://liternet.bg/publish2/vchernokozhev/antitotalitarnata.htm> (28.07.2011).

Rowels 1999: Rowels, John. The Low of Peoples. Cambridge, Massachusetts: Harvard University Press, 1999.

© Владимир Атанасов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 30.07.2011, № 7 (140)
© Български език и литература (електронна версия), 2010, № 6

Други публикации:
Български език и литература, 2010, № 6.