Теодор Радевски

web

Съпроводен от трясъка на чупещи се кости, въздухът с писък се изстреля от гърдите му. Хриплив залп, който напълни устата му с вкус на желязо. Топла и червена, кръвта се стичаше бавно по лицето и щипеше очите му. Тялото, безжизнено, като че ли търсеше по-удобна поза, се подплъзна малко по-навътре в хлъзгавата базалтова фуния и окончателно се загнезди. С главата надолу, забито като клин в скалната цепнатина, с деформиран гръден кош и конвулсивно потръпващи ходила, до известна степен представляваше комична гледка. Доколкото прага на небитието може да бъде предмет на хумор. Тялото се усмихна в себе си. Значи, успя да надиграе орисията! Успя да съкрати дългия път към нищото, към бъдещето му, наречено Смърт, който водеше през скърцащите болнични легла и вонящите, потъмнели от пикочен камък, подлоги, само в една единствена крачка. Една нелепа стъпка върху темето на базалтовия череп и край. Край на страха от неизвестното. И така, почти щастливо, Тялото пое пътя към небитието.

- Ти пак ли си тука? - изненадано възкликна тя. - Миналия път нали се разбрахме, че повече няма да ми досаждаш. - Плътният й, малко пресипнал глас, идваше някъде откъмбездните под него. Витаеше из проядените от морските вълни, безброй дълбоки зейкии пещери, и умножен от тях, създаваше илюзията на митичен, вокален речитатив.

Тялото търсеше подходящ отговор, но тя го изпревари.

- Мисля, че е крайно време да разбереш някои неща. - Изчака няколко секунди, докато грохота на налетялата в дълбочините вълна заглъхне и добави: - На тази възраст и с този житейскиопит е просто смешно да бъдеш толкова наивен.

Тялото смутено измънка, че за него тя, Смъртта, е неговото неоспоримо „бъдеще”, за което той може да знае само толкова, колкото знаеха всички останали живинки около него. Знае и това, че Тя, Смъртта, има много поклонници между все още живеещите, и че един от тях е и той. Откровено си призна, че остарява и в последно времевсе по-често мисли за нея, и че тя е станала постоянен посетител на сънищата му. И в заключение се опита да я убеди, че никога досега не е имал щастието да се намира в такава интимна близост до нея.

- Виждам, с нищо не си се променил - повиши тя гърления си глас. - Лъжеш! Тия локуми разтягай пред мадамите си. Коя подред,ти сизнаеш. Сега за какво си ми се домъкнал тука?

- Амиии... Уморих се по пътя на миналото. Липсваш ми. Искам да остана при тебе. Мислех си, вместо ти да ме търсиш...

- Липсваш ми... Ха, ха... Без тебе не искам и не могада живея. На мене ли... - изкикоти се Смъртта. - Другият ти дежурен лаф.

Всъщност, това беше съдбовният за него лаф на Пос (съкратеното име на Последната Съпруга): - „Без тебе не искам и не могада живея” - гугукаше тя. А пък и досега живее в общата им вила. С друг. Безнего.

- Не чувстваш ли, че ставаш смешен? Щом си дошъл до това дередже - Смъртта, или както ти сполучливо ме наричаш - „Бъдещето”, да ти оправям живота, значи много си объркал конците. Само че... повече - „кредит никому!” Тази кратка и мъдра мисъл едно време красеше стените на всяка кръчма. Даже и неграмотните я разбираха. Ясно ли ти е? Миналия път пак ме преметна. Намерих те с девет счупени ребра да ми хленчиш в крайпътната канавка. Съжалих те. Даже те докоснах. Спомням си, затрепери с цялото си тялокато пред оргазъм. Такава съвършена имитация на предсмъртна агония, дотогава не бях виждала. Обърнах се да наточа косата, подчертавам, правех го в твой интерес, а ти остави да наблъскат ужким-тленните ти останки в някаква отвратително виеща линейка и... право в интензивнотона Бърза помощ. Три дни киснах пред болницата. Точно по коледните празници. В разгара на сезона за самоубийци изоставих всичко. Изключително заради тебе. Мислех си, заедно ще прекараме празниците, а то какво се получи? Ти и поредната ти съпруга, поканихте поредната дузина гости в поредния ви нов дом, и отпразнувахте поредното ти, най-ново, прераждане. Подарък от мене. Ако се не лъжа за трети път... Да изброявам ли още? Вземи пример от Христос. Едно раждане, едно възкресение. Максимум. Не знамдали има такава простосмъртна земна утроба, която да се наеме да даде три пъти живот на подобна твар, каквато си ти. Само аз, Смъртта, съмспособна на такъв алтруизъм. Но, ако си въобразяваш, че отново ще се нагърбя с ролята на акушерка или „бейби ситър”, лъжеш се. Не си само ти. И без това едва смогвам да поддържам равновесието на тая пренаселена планета. А сега, хайде, пръждосвай се оттука! Отивай да тлееш и си чакай реда!

- Дръглива шафрантия! - възкликна възмутено в себе си Тялото. Смяташе, че просто е неблагоприличие, още непрекрачил прага на небитието, да пъхат под носа му извадки от житейското му минало, оформило се така или иначе, не винаги по негова вина и желание. Няколко пъти, действително едва ли не хвърли топа, но вратите, водещи към небитието, в последния момент винаги се хлопваха под носа му. Било поради намесата на лекарите-специалисти, било поради ходатайството на легендарния му късмет. Ето защо го третираха едва ли не като рецидивист. Забегнала по време на ексхумация тленна останка. Както и сега... Предлага на Смърта, на тази купчина раздрънкани кокаляци един загорял от слънцето, леко осолен от морската вода, още топъл кандидат-труп... Просто, деликатес! Иди, че я разбери. Просто виждаше как на водещата към небитието тежка, обкована врата, отново се кандилка табелата - „ПЪЛНО”. Отдолу с по-дребни букви: „заемане на местата по реда на пристигането”. Знаеше много добре, че тези надписи отдавна са загубили своето значение и че пазарният закон за търсене и предлагане е корумпирал даже и хилядолетните етични канони на Небитието.

- Наближаването на демографския взрив води към невиждана инфлация на човешката мисъл и тъка - си каза то в заключение.

С други думи, Тялото имаше какво да й отвърне, но си замълча. Не искаше да разваля отношенията си с Господарката на нежизнеността - неговото бъдеще. Кой знае колко време ще трябва да прекара заедно с нея под един юрган.

- Пардон - усмихна се в себе си. - Под един надгробен камък. В най-добрия случай.

Началният, примамен повей от лоното на смъртта Тялото усети тогава, когато за първи път го заведоха на гробищата. Отслужваше се панахида на някаквастринка. Не знаеше коя, но там, опрял гръб, именно на надгробния камък, разбра,че в близост с него можеш да се тъпчеш до припадък с варено жито, обилно поръсено с пудра-захар и канела. Страхотно му се услади. Това беше причината, той - Тялото, още от най-ранно детство да зауважава явлението Смърт. Даже тайно в себе си да й пожелава на нея, на Смъртта, здраве и дълъг живот.

Имаше още една мисъл, която тайно го занимаваше. Панахидата,отслужена за самата Смърт. Щом като тя така обилно гощаваше с варено жито упоменанието на някаква неизвестна стринка, то значи, че на нейната панахида може да има и малеби. Със сироп от малини. Абсурд ли? Това понятие тогава още не му беше познато. Само влечението към надгробния камък,превърнал се за него в пазител на лакомствата. Благословиите пък беше чувал от възрастните и знаеше, че са израз на заслужена похвала и признание. Един вид благодарност.

След това настъпи периодът на недоумение. Погребението на някакъв заслужил роднина-политик. Отново гробища. Защо го заведоха и него, до денднешен не можа да разбере. Отиде с нескрита радост, надежди и голяма кошница, която върна пълна с разочарования и горчиви поуки. Недоумението се превърна в съмнение. Теорията, която междувременно си беше изработил - „колкото по-голям надгробен камък, толкова по-голяма порция сладко жито” - затъна в лепкавата кал на действителността. Валеше. А пък над този гроб стърчеше не какъв да е недоизчукан камък, даже не и плоча, а паметник. Надгробен. Вероятно от мрамор. Многообещаваща скулптурна композиция! С много фигури,клечещи в най-разнообразни пози. Само попът даваше признаци на живот.

- Това са те, пазителите на грамадата варено жито,щедро посипано с пудра захар и канела - помисли си то, Тялото. Приближи се до прясно изкопания гроби със затаен дъх и лудо тупкащо сърце, пришпорено от представата за гледката, която го очакваше, надзърна в него. Зеещата под краката му яма беше пълна с оживление. В нея, под такта на барабанещата върху лакирания капак на ковчега мазна пръст, охранени, с цвят на недоварено жито червеи, с невероятна за талиите им бързина и елегантност, в шеметни пируети танцуваха някакъв ритуален балет. Над цялата тази своеобразна атракция се издигаше апатията на изсечените от мрамор скулптурни фигури с безизразни, мокри от дъжда очи. По-късно, когато се мъчеше да си припомни видяното, беше почти сигурен, че фигурите не бяха от мрамор,както и червеите - от жито. За попа - нямаше мнение. С това приключи идолопоклонническия му период.

По-късно се обърна към софистичната философия. Прибави към нея доза мистицизъм и... попадна от едно заблуждение, в друго. Изгуби доста време,докато го разбере. Сега просто му беше смешно,като си спомняше с каква стръв се мъчеше да доказва мнимото великолепие, божествения произход и тайственност на тази, цапната в устата шафрантия - безсмъртницата Смърт. Последното изпитание беше преживяното през този ден. Ето защо, ако сега беше сигурен че е жив, сигурно щеше да се кикоти над себе си. Над остатъците от детската си наивност, които беше мъкнал в сърцето си цял живот. До този момент. А може би щеше и малко да се срамува. Понеже чак сега прозря, че смъртта е част от битието му - неговото бъдеще.И не само неговото. Разбра го чак сега! Сега, когато се готвеше да направи последната крачка към Бъдещето - Небитие.

* * *

В деня и минутата на неговото рождение се случи още едно, не по-малко събитие.

Слънцето вече клонеше към залез, когато земята се люшна. Планинската грамада се стъписа. Приклекна. Гърдите й се изпълниха с боботещо стенание. Някъде между бедрата си усети непоносима горещина и болка, която подобно на развилнял се фалос, просто разцепи девствеността й. Свистене и миризма на сяра известяваха началото на ново летописание. След изригналите от разкъсаната й утроба празнични огньове се появи и Богопретендентът. Засега без профил. С необичайно за новородените любопитствоподаде глава, огледа се, прехвърли крак, и... малко прибързано се търкулна по планинския скат. Когато разбра, че е сбъркал определената му от Провидението посока, вече беше късно. Напразно се опитваше да се залови в стволовете на вековните борове. Тежкото му тяло безмилостно смазваше всичко, изпречило се по пътя му, и подобно пламтящ метеорит оставяше след себе си дълбока, димяща бразда,пълна със стенания и безжизненост. Последен отскок и се гмурна в безкрая на морето. Безцеремонно разкъса синевината му и уморено се излегна в прохладната му постеля. Водата около него закипя и го обгърна в облак гореща пара, която лъчите на залязващото слънце превръщаха в призрачно, пурпурно сияние. Лекият повейс театрална превзетост бавно разтапяше мистичното покривало...

С лице,обърнато към морето, над водата се извишаваше черен на цвят, исполински, базалтов череп. Все още задъхан от приключението, той ритмично издухваше през очните си кухини тънки струи зеленикави, отровни газове. Уригна се и през устата му със свистене излетя и последното кълбо от загнездилите се в шуплите изпарения. Долната му челюст облекчено се отпустна и цопна във водата. Оголените й зъби - подобно на коралови рифове, ревниво пазеха изтягащата се зад тях лагуна, чието спокойствие се губеше в тъмната паст.

Морето посрещна Абсолютиста, нарушил монотонния ритъм на вечния му танц, с присъщ за езичниците сърдит грохот. Развели белигребени, талазите му в безкрайни редици щурмуваха скалния колос, но той, роден от стихиите, от които току-що се беше откъснал, не търпеше противоречие. С иронична усмивка превръщаше разбеснелите се водни гиганти в безсилно лазещи локви, а застрашителния им тътнеж - в псалми,величаещи безметежното му, чудодейно могъщество. Водораслите пък покорно изплетоха венец,опасващ челото му - белег на високопарно достолепие. Хората го приеха и му дадоха име - Нетленникът. Абсолютен Бог на Безвремието...

Безчислените легенди за разбилите се в него кораби и загинали упования се превръщаха в отколешни спомени, а спомените - в забвение. Годините набъбваха във векове, вековете се стапяха в хилядолетия. Случилото се се превърна в далечно минало. Не бешетака за морето, закътало в дълбините си възпоменанието за нанесената му болка, която все още чувстваше в наранената си гръд.Топри всеки спомен гневно променяше цвета си. Понякога хрисимата синина внезапно се превръщаше в смарагдено-зелена отрова. Други път, играейки с багрите на дъгата, ненадейно потъмняваше и впиваше мрачен поглед в Нетленника.

За непосветения всичко това изглеждаше като пасторален акварел. Наситени с омайна обич въздишки диплеха и отправяха към него сребърни талази. В дните на затишие пък самото море покорно се излягаше в краката му и с безкрайната си, сластна голота се превръщаше в раболепно огледало, което с готовност удвояваше лика на Боготворения. И така, от както свят светува. Какво повече... А, да! Слънчевите лъчи гальовно затопляха, а дъждовните капки охлаждаха сгорещеното му чело. Бризите го приспиваха със соления дъх на морето и събуждаха с упойния аромат на земята.

Някога Тялото често идваше, като че ли на поклонение при това странно творение. Навлизаше дълбоко навътре в морето и плуваше, плуваше, докато не се окажеше срещу него. Махаше му с ръка и крещеше:

- Хей, чутуро, ти все още ли си тука? - понякога го наричаше „бостанско плашило”, но Нетленният, очевидно не разбираше значението на тези епитети, защото вторачваше към него бездънните си очни кухини, поздравяваше го с грохота на някоя по-голяма вълна и зовящо му помахваше с издигналите се към небето искрящи бризги.

Тялото се добираше до рифовете - зъбите на разтворената челюст, където изчакваше подходящиягребен, който щеше да го пренесе невредимо над тези, коварно спотайващи се под водата, бръсначи. Отвъд тях се простираше топлата бистрота на лагуната. Между кораловите багри припряно се щураше шаренията на нейните постоянни обитатели. Привидно, като че ли безцелно, те се устремяваха напред, внезапно се сковаваха и след кратко колебание отново политаха в друга посока. Тялото приятно потъваше в меката водна постеля, смесваше се между тях и се опитваше да им подражава, докато имаше въздух в гърдите си.

* * *

Всичко започна така, както някога. Тялото навлезе в морето и плува,плува, докато се озовасрещу него.

- Хей, чутуро... - провикна се той, но не можа да довърши, защото един разпенен гребен го плесна със студената си, мазутена шепа през устата.

- Без лирични отклонения! Хайде, махай се оттук,докато е време! - просъска той. - Не виждаш ли, че идва мазутният прилив! Имаше право. Тялото погледна към потъмнелия хоризонт и загреба с все сили; Рифът, някогашната гранитна челюст,ограждаща лагуната, се бе превърнал във фъфлеща, прогнила, протеза. Самата лагуна - непрогледна мътилка, върху която се полюшкваха разлагащите се останки на изтровени риби и покрити с лепкав мазутнякогашни крилати. Тялото потопи глава, но вместо спомени намери само бълбукащото настояще - мехури с цвят на гной,пълни с отровните газове на тленността.

Под уморените очни кухини на Нетленния лежаха тъмни сенки. Скулите му, пропукани от безконечните коварни милувки на вятъра и слънцето, бяха проядени от лишеите. Дълбоките бръчки, които браздяха челото му, се бяха превърнали в дълбоки канавки, пълни с разкапани водорасли, автомобилни гуми и пластмасовифлакони. Някогашният митичен исполин - Нетленникът, се бе преобразил в купчина разпадащи се камънаци. Тялото уморено пълзеше нагоре. Заобиколи очната кухина и задъхано стъпина темето. Знаеше - още няколко крачки и ще стъпи на крайбрежната пътечка, която щеше да го изведе обратно там, откъдето беше тръгнал. Така беше правил винаги. Погледна още един път мъчителните спазми на вълните и се обърна. Направи крачка напред и стъписано спря... Когато беше тук за последен път, вярно - оттогава се бяха изминали години, а може би столетия, вече не можеше да си спомни, но това нещо го нямаше. Под краката му зееше дълбока, водеща някъде в мрачините, цепнатина, от която се промъкваше приглушеният тътнеж на морето и миризма на гнилоч. Опита се да я заобиколи. Напразно. Черепът се бе пропукал по шевовете и задъханите пукнатини кръстосваха безнадеждно повърхността му. Тялото обичаше авантюрите и ги търсеше. Както някога, така и сега. Та нали затова беше дошъл тука. Засили се и прескочи бездната. Опиянен от успеха, направи опит да прелети и над следващата. Подхлъзна се и... Разбра, че това е последният му полет или по-скоро последно приземяване. Последната му авантюра.

Съпроводен от трясъка на чупещи се кости, въздухът с писък се изстреля от гърдите му. Хриплив залп, който напълни устата му с вкус на желязо.

* * *

Когато дойде на себе си, беше сигурен, че не е жив. След това си спомни за разговора си със Смъртта и това очисти съзнаниего му.

- Дано да е блъф. Или само кошмарен сън. И таз хубава, ако тази дръглива пирустия пак ме остави жив! - помисли си разочаровано Тялото. - Със счупен гръбнак или пробит череп закъде? - Внимателно раздвижи най-напред пръстите на двете си ръце, а след това и на краката си. - Не е гръбнакът - констатира. Отвори очи. Само на няколко сантиметра от лицето му чевръсто сновяха дузина деформирани, кривокраки рачета. Спираха се за секунда пред отворената му, жадна за въздух уста, нетърпеливо протягаха челюсти, но усетили все още топлината на дъха му, разочаровано отскачаха назад.

- Също като гроба с червеите - припомни детските си години тялото.

Над процепа, в който се заклещи, кръжеше рояк от грозно виещи чайки. Не след дълго роякът се превърна в бял облак, гъсто нашарен с черните силуети на усетилите плячката гарвани. Облакът се спускаше все по-ниско и по-ниско, докато се превърна на паднала върху скалата мъгла. Тялото вече чувстваше възбуденото докосване на крилата върху голите си стъпала и усещаше как птичите изпражнения, мазни и вонящи, бавно го покриват.

- Ще се превърна в статуя от гуано. Уникално произведение на природната скулптура. Осмото чудо на света - помисли Тялото с горчива ирония. Опита да се обърне, но непоносимата болка, подобно взрив, отново избухна в гърдите му. Колко време се бе минало, не знаеше, когато внезапно, подобно на ехо от гръмотевица, птичата мъгла се разпръсна и слънцето, макар ниско над хоризонта, отново изгря. Отгоре се зачуха викове.

- Ето го, тука е - чу се познат глас.

- Нали ви казах, търсете там, където кръжат птиците! - добави друг.

Издърпаха го с краката нагоре. Ръцете му безсилно се клатушкаха над главата и помахваха за сбогом на това творение. Като че ли го милваха. А може би, действително беше така. Отново се сбогуваше. Неговият път не свършваше дотука. Устните му оформяха слова, които се препъваха по грапавините и оставяха след себе си безмълвна, червена ивица. Не успя да допише мисълта си, защото Нетленникът, подобно на умиращ Бог, раздразено избоботи:

- Човече, стига си мънкал! За къде се препираш? Не се опитвай да предреждаш! Не виждаш ли, че твоето Бъдеще още не е дошло. Сега аз... - гласът на „Нетленния”, подобно свлякъл се чакълен сипей, изтрополии се загуби в дълбините.

* * *

Единствената притежателка на окултните и земни познания в селото беше местната врачка. Приличаше на завит в смачкан пергамент скелет. Устните й бяха изчезнали в хаоса на някогашното й лице. На мястото им зееше беззъба черна цепка, която без прекъсване променяше размерите си, като че ли движена от някакъв вибратор, но звуци издаваше само от време на време. Сега костеливите й пръсти, със завидната бързина на виртуозен пианист, подскачаха по Тялото.

- Ще... ти... ми-не... ка-то... на... ку-чен-це - изцеди думите. - Две... счу-пе-ни... ребра. - Докато произнесе тази кратка диагноза, толкова пъти отвори и затвори устата си, че ако казваше даже само по една буква, пак щеше да напълни с тях цяла страница, размер А-4.

Намаза го с някакъв смрадлив мехлем, от който цялото му тяло изтръпна.

- Хай-де,... бяг-ай... при... мо-ми-те... на... ве-че-ря! - пред тази джадия нямаше тайни!

Вчера се беше запознал със засуканата собственица на новата кръчма в селото. Не забрави да й спомене какво му се яде най-много. При нея. Поканата беше за тази вечер. Е, че как няма да отиде!

Бяха застлали отделна маса. Стопанката кръжеше около него. - „Също като днешните чайки” - припомни си Тялото. Вече не съжаляваше, че трябва да остане още някое време на този нетраен свят. Трябва, било заради кръчмарката, било заради шкембе чорбата с лютивите пиперки и многото чесън!

Да живее Смъртта!

© Теодор Радевски, 2001
© Издателство LiterNet, 10. 10. 2001
=============================
Първо издание, електронно.