Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

СЕРСЕ ЛА ФАМ

Теодор Радевски

web

Изстрелът проехтя някъде отдалече. Един-единствен. Без отклик. Потопи се в дебелата снежна покривка и затихна. Гагауза скочи от долният нар, на който се излежаваше, и открехна вратата. Ослуша се. В единственото помещение на някогашната рибарска хижа, сега "38-ма застава", се втурна не само сивотата на здрача, но и загънатият в пара леден дъх. Дочу се и странното хрущене на леда, започнал да сковава крайбрежната ивица на морската вода. Като че ли стъпки върху строшени стъкла. -18 Сº, вече втора седмица! Такова природно явление тук не си спомняха даже и най-старите рибари - липованите.

- Едноцевка, 20-ти калибър - отсече Гърка и разпъна дебелите си бърни в усмивка, която буквално разсичаше лицето му на две половини. Между тях като маяк проблескваше жълтият лъч на златния му зъб.

- Утре в Горна Махала ще бият камбаните. Ако не за погребение - то, за молебен. Бим, бам... бим, бам... Или за даскала, или за нереза. Бим, бам... - изкиска се той.

- Пак разтягаш локумите, Паве! - с нескрита ирония подметна Гагауза. Набута с крак парцаливото одеало под прага на вратата и се обърна. Фигурата му напомняше на оплетен от волски жили камшик. Върху изпънатата от изпъкналите му скули кожа се изписваше тънката резка на мустачките, чиито краища се губеха под острата му брадичка. Под дръпнатите като крила на тропическа пеперуда вежди потайно просветваше чернотата на очите му. Толкова виждаха тези, които не познаваха Гагауза. Не знаеха, че тази привидна черна непроницаемост само за миг може да се превърне в задъхани, искрящи въглени. Дебелият му кожен колан и сега беше навит около дланта му. На долния му край, на 20-30 сантиметра от дланта се клатушкаше бронзова тока - тежък барелеф, изобразяващ котва. С нея беше "закотвил" двамата трудовака в кръчмата срещу пристанището. Те останаха на рейд в превързочната на Военна болница, а той хвърли котва в Дисциплинарната рота. Оттам - тука. Гагауза и Гърка не се обичаха. Нещо повече, мразеха се. Мразеха се искрено, но до открита разпра досега не бяха стигнали.

Гърка, нисък, набит, с четвъртита глава, потънала между ъгловатите му плещи, действително малко напомняше на недодялано паве. "Петро Павето" - му беше прякорът, но не само заради външността му. Знаеше всичко за всички от гарнизона. Но пък и всички знаеха, че той беше един от доносчиците на "Специална служба" и това ги караше да се държат по-далече от него - от "Павето". В Дисциплинарната рота според него беше попаднал по вина на "кържела", така наричаха лавкажийкатата. Оная по навик се опитала да го удари в грамажа на парчето халва, но вместо спор, Гърка малко прибързано плиснал в лицето й халбата боза, която държал в ръката си. "Серсе ла фам!", даваше той научно обяснение на случилото се с него.

- Не ни взимай за мезе бе, многознайко! Тоя кьорфишек за едноцевката откъде го измъти? - продължаваше да се заяжда Гагауза. Говорът им беше изпълнен със синонимите на произхода им.

- Ако куфалницата ти не беше само закачалка за сапка и ти щеше да знаес - многозначително почукна с пръст по челото си Гърка. - Цялото село знае, че само даскала има пуска - ръждясала едноцевка. Фалел се в кръчмата, че за Нова година, демек утре, ще пече пражоли от дива свиня. А пък единакът вече трети ден се мота около селото. Слязъл е чак до гробищата. Вчера, като ходих в селото, и аз го мернах. Рови пресно изкопаните гробове. Голямо зверище е. Сигурно там са имали рандеву. По такова чудовище задължително стреляй два пъти! Ако можеш. Щото, ако не го е кабардисал от един път - радост за децата. Ще им се удължи коледната ваканция. Посред зима трудно се намира мераклия за даскал в такова ебано село. Иначе сигурно утре с попа ще правят панихида на глигана. Новогодисна. От попа виното и припявката, от даскала пражолите и исото. - Маякът в устата на Гърка, съпроводен от хриплив кикот, отново запримига.

Словесният двубой между Гърка и Гагауза продължаваше от почти половин година. От деня, когато ги насадиха да пазят тази крайбрежна горска пустош, за която се говореше, че един ден ще бъде артилерийски полигон. Кога и защо именно тука - военна тайна! Всеки от тях имаше зад гърба си прослужени поне хиляда дни и за толкова време, ако не друго, то бяха разбрали, че заповедта не е мисловен продукт, предназначен за литературен разбор. Гастролиращите в нея писмени знаци строго изключваха въпросителните, многоточията или кавичките. Камо ли коментариите! Това се отнасяше и за тези тримата. А, да! Третият - Ефрейторът, се беше изтегнал на горния нар и само грубите му обуща, обилно намазани с воняща рибена мас, стърчаха изпод одеалото. Загърнат до уши, погледът му разсеяно се плъзгаше по петната на тавана, изрисувани с богата фантазия от проникналата през паянтовия покрив влага. Напомняха му на огромен атлас на земното кълбо. Жълто-кафяви ивици загатваха границите на континентите, чиито брегове, жертва на ерозията, постоянно се променяха и потъваха в океана на мухъла и паяжините - опушения таван. Една част от множеството острови изобразяваха петната, останали от размазаните през лятото, наляти с кръв комари. По-значителните, такива като Мадагаскар, Цейлон или Мадейра, бележеха най-вече заплетените в паяжина тленни останки на нявгашните охранени нощни пеперуди, а безбройните архипелази и атоли, от мумиите, останали от многоликото ентомологично богатство, характерно за този край. Други подробности нямаше. За улеснение тук-таме зеленикава плесен загатваше за все още съществуващите огромни девствени лесове, ухаещи на мухъл, екзотика и тайнственост. Истински ребус, който странствуващият по него попълваше според фантазията и познанията си. Ефрейторът всяка вечер, докато се одреме, с погледа си отбелязваше по някоя нова топографска забележителност върху разтворения над него атлас. Беше постигнал добри резултати в откриване на белите петна по планетата ни, когато настъпи есента и... "Всичките извори на небесната бездна се разпукаха и небесните отвори се разкриха..." Библейски Апокалипсис! Създадената от него обетована планета се превърна в безнадежден океан. Сега, подобно на Ной, му предстоеше да вдъхне отново живот върху този разгизнат, разкапан символ над главата му.

Освен неприязнеността си един към друг, породена от монотонното съвместно съжителство, тези тримата имаха и други задължения. Едното от тях, най-важното, през ден някой от тях да чака на мегдана в Горна махала триоската, разнасяща от гарнизонната кухня баките с топла храна, консерви и хляб. Кръчмата даваше приют на бакарите, дошли и от другите, намиращи се в района застави, до които в такава зима моторно средство не можеше да достигне. В тези часове тя се превръщаше в клуб. Членовете на този форум пиеха някаква смесица от ментовка и ром, носеща поетичното название "сакатлък", и вече седмици наред обсъждаха темата: кой е изчукал Мичето - милосърдната сестра от Долна махала. Така се наричаше поселището, излегнало се от другата страна на шосето. - "Серсе ла фам" - хилеше се гърка. Ако се вярва на приказките, между краката на Мичето бяха преминали поне две дузини самозванци - чукачи от околните, пръснати на няколко километра едно от друго, поделения. Сериозни съмнения, че това е действително така, предизвикваха противоречивите описания на подробностите. Например цвета и гъстотата на обраслъка, в който се спотайваше основният полов белег на Мичето. Това беше дневният ред, до преди медицинският работник да забременее. От момента, в който слухът се превърна в очевиден факт, броя на чукачите-самозванци стремително започна да се топи. Сега, към петия или шестия месец, не остана нито един. Остана само злорадата шега, че Мичето е непорочно зачената, и клюката за хванатия върху нея на калъп участъков милиционер, който, ще не ще, в интерес на службата си, изпратил годежари до кмета.

- Серсе ла фам! - Повдигна отново многозначително пръст Гърка, когато новината стигна до него.

Между впрочем върху спора за гъстака между краката на Мичето пак Гърка сложи край. Този ден, след като изпи последната глътка сакатлък, театрално тропна с чашата си по масата и заяви:

- Цекидзии! Откакто миналата година й натресоха пиците въски, редовно се бръсне. - В настъпилата тишина лъча на маяка в устата му самодоволно запримига.

Най-отегчително беше нощното дежурство. Правеха им внезапни проверки по радиото и тежко на онзи, който по това време слушаше предаванията на "Свободна Европа". Тази пък привилегия се купуваше от радиста на поделението. Цената и беше две кутии цигари "тенис" с златен мундщук и се състоеше от една картонена тръбичка с навита около нея тънка медна тел. Включена към усилвателя на радиото тя разместваше дължината на вълните и даваше възможност да се слуша гласът на вражеската станция. Обвинен за разпространение на вражеска пропаганда, радистът прекара три месеца, а заловените консуматори се отзоваха за по няколко дни в Дисциплинарката. Този път това не беше по донос на Гърка.

- Опознай врага, за да го победис! - въздъхваше и сваляше слушалките от главата си. В действителност той не бе редови войник, а един от множеството, забягнали преди няколко години от Гърция политически емигранти. Приеха ги с готовност и им дадоха възможност да проявят способностите си. Имаше между тях директор на игрални филми, лесничей, редактор в радиото и... сътрудници на Вътрешното министерство - доносници, подобни на Петро Павето. Сега сигурно беше изпаднал в немилост.

Възпрепятстване влизането и акустирането на непознати морски съдове, даже и на гумени дюшеци в заливчето, също фигурираше в списъка на възложените им бойни задачи. В такъв случай - по преценка на Ефрейтора - трябваше незабавно да вдигат тревога по радиото и ако се наложи дори да употребят оръжие. Това последното се хареса най-много на Гагауза. За целта разполагаха с три "манлихера", модел 1895 година, и по две паласки, с отдавна изтекъл гаранционен срок, патрони. С наближаващата епоха на "Калашников", всичко това изглеждаше много романтично. На подринатия от вълните висок бряг забодоха една чепата дъска с надпис: "слизането на брега и къпането е строго забранено!". След няколко дни, кой знае от къде, Гагауза домъкна една ръждясала табела, станала на решето от изстреляните по нея куршуми, с надпис: "Стреля се без предупреждение!"

Ефрейторът пристигна няколко дни по-късно. Причината беше, че в комендантството цял ден търсиха името му по списъците на всичките местни подделения - напразно. Пътният лист му беше издаден от: Началник-щаб на НЩСР, а командировъчното беше подписано от: Завеждащ ЦНВЕИ. Дежурният лейтенант, очевидно объркан от множеството съкращения и главни букви, с които бяха изпъстрени двата документа, се изправи и уморено даде знак с ръка на Ефрейтора да го последва.

- Трябва да рапортувам на шефа - въздъхна той. - Твоят случай е много запечен. За тази вечер ще те зачислим на храна и ще спиш в карантинното, пък утре ще видим.

За коменданта на градския гарнизон - полковник от морските сили, се знаеше че тежи 110 кг и че ненавиждаше морето. На корабна палуба се качваше само тогава, когато някой от поверените му корита се намираше на док. Тогава опасността да хване морската болест беше по-малка. Може би затова не използваше и служебната си кола. Придвижваше се в лакиран файтон, теглен от два бели коня. Единственият в града. На капрата се кипреше кочияш в моряшка униформа с камшик в ръката и развяващи се зад гърба му панделки. Тропотът на конските копита по паважа беше в абсолютен дисонанс с пукотевицата на ауспуховата клоака на ХХ век.

Седнал зад бюрото си, Коменданта гризеше тиквени семки. Очите му, подобно копчетата на китела, кръгли и безизразни блуждаеха някъде високо над главите им.

- Разрешете да доложа! - изкрещя със глас на прегракнало колоратурно сопрано лейтенантът, направи две крачки и протегна ръката си, в която държеше хартийките, които макар и неубедително, бяха единственото доказателство, че изпънатият зад него ефрейтор е жива действителност, а не някаква разновидност на фата моргана. Полковникът даже не ги погледна. Прассс... В обградилата го тишина поредната семка подобно на изстрел пропука между зъбите му. Опразнената люспа със свистене излетя от устата му и със завидна точност се приземи в стъкленият пепелник, намиращ се почти на метър пред него. След такава сензационна атракция награденият с по-богата фантазия зрител несъзнателно, но с право очакваше да чуе вихърът от ръкопляскания и възторжените овации на публиката. Финалният туш обаче се спотаи зад завесата на мълчанието.

Истински шедьовър, призна в себе си Ефрейтора. Пантонима на тема: внимавай, ще те схрускам и ще те изплюя като люспа на тиквена семка! Същинска минохвъргачка.

Със забита надолу глава, без да ги погледне, полковникът почти полегна над бюрото, което ги разделяше, протегна ръка и нетърпеливо щракна с пръсти.

- Я да видим какво им има на тези бумажки! - Пое двата документа от ръката на лейтенанта и ги положи до отворената пред него, добре угоена, синя папка. Прелисти няколко страници и стовари тежкият се юмрук върху нея. - От колко време си ефрейтор?

- Разрешете да доложа! - Беше убеден, че подобно номера с тиквената семка и тази папка е само празна бутафория и че ролята е да създаде по-драматично настроение на разиграващата се гротеска. Почти весело изрева:

- Разрешете да доложа, днес преди обед в десет часа ще стане две години, шест месеца и... осем дни. - Образцовият му отговор беше почти толкова ефектен, колкото плюенето на празни люспи от тиквени семки. Полковникът неволно погледна към часовника закачен на стената срещу него и се уригна. Явно, търсеше думи и печелеше време. Отново сведе очи към папката.

- Прекарал си в Спортната рота почти половин година. Бил си зачислен в отборите като скиор, боксьор, плувец, изобщо спортист пенкилер.

- Тъй верно. По-точно, сто трийсет и девет дни.

- Без никакъв резултат. Добре ли виждам?

Ефрейторът впери очи в папката.

- Разрешете да доложа!

- Не бързай! Да започнем със ските. Там даже не си се явил на старта. Причини?

- На тренировката преди състезанието си изкълчих глезена. Задължително трябваше да остана в леглото. В травматологията.

- Това ли е всичко? А защо си бил три дни в ареста?

- Тъй вярно! За напускане на травмотологията без разрешение и посещение на местната кръчма в деня на състезанието.

- И след товааа... - прелисти той една страница, - продължавай! Бокс. Ринг свободен! Още в първия рунд са те дисквалифицирали. Причини?

- Разрешете да доложа! Бяхме се уговорили да делим точките, но Помакът ме ухапа по ухото. Аз му ударих една глава и го ритнах по... тестикулите. Мене ме дисквалифицираха, а него изнесоха на носилка.

- С други думи, шут по ташаците, тц... тц - зацъка иронично с език Полковника. А плуването? Сигурно е нямало вода в басеина.

- Вода имаше. Мръсна и воняща. Хванах някакво възпаление на очите и докторът, с изрична заповед, ми забрани да влизам във водата.

- Тук твоят доктор е писал... "Гонорея", но нито дума за очите. Значи така завърши спортната ти кариера. После?

- Прехвърлиха ме като главен доставчик на храна за опитните животни към ВИИ. Всеки ден с Алчо ходехме с двуколката в кланицата за прясни джигери.

- Кой е бил този Алчо?

- Така се казваше коня.

- Я да видим колко време си бил там? - заразлиства той страниците.

- Четирисет и девет служебни дни. - Ефрейторът окончателно разбра, че докато тази синя папка се намира на масата на полковника, няма мърдане и затова прибързано добави: - И три дни строг арест.

- Я гледай ти... Неочаквано хлъцна. Думите му секнаха, за да дадат преднина на появилото се, нетърпеливо къркорене в стомаха, което подобно свличест се сипей избуботи и постепенно затихна, загубило се някъде из лабиринта на карантиите му. - За трите дни тук няма нищо.

- Тъй вярно! Разрешете да доложа. За катастрофата с трамвая вината не беше моя. Този ден ми заповядаха да впрегна двете нови кобили в голямата платформа. Завалиите, през живота си не бяха виждали градско движение и когато трамвайджията се раздрънка, те пощръкляха. Надбягвахме се чак до последната спирка. На завоя трамваят дерайлира, а платформата се обърна. Мене ме закараха във Военна болница, а двете кобили намериха чак на другия ден.

- Нещо пак шикалкавиш, Ефрейторе! Докладвай за арестите!

- Тъй вярно! Причината беше, че още първия ден съм напуснал без разрешение болницата и не съм се явил на контролен преглед.

Върху лицето на Полковника се появи едва забележима промяна. Бузите му се издуха, уригна се и облекчена въздишка изписа в едното ъгълче на устата му нещо подобно на зачатък от усмивка. - Продължавай! Излежа ли го?

- Съвсем не! По заповед на Главния лекар ме преместиха в неврологията.

- В отдела с решетки на прозорците ли? - недвусмислено почука с пръст по челото си.

Ефрейторът предизвикателно обърна глава към обкования с дебела желязна решетка, мръсен прозорец, направи крачка към него, огледа го и съвсем не по устава, с принизен глас отговори:

- Като този тука ли? Амиии... съвсем не, на прозорците имаше само саксии с цветя. Мушкато и телефончета.

Полковникът, сумтейки, се надигна от стола.

- Мииии-рно! - изквича лейтенантът и дигна ръка до козирката.

- Да излежи трите дни неизлежан строг арест и да се зачисли към 38 застава! - Кръгооом, марш! - избуботи...

 

* * *

Двете прозорчета в 38-ма застава бяха обилно засипани с белота, родена от развилнялите се минуси, които със вълчи кикот бушуваха през цялата нощ. На разсъмване внезапно замлъкнаха, уморено се излегнаха и покриха с въздишката си побелялата природа. Дъхът им беше създал върху стъклата чудновати, потопени в старо сребро гравюри. Действителността - графично платно, в което мъглявината превръщаше дърветата в загадъчни великани, а клоните им в куп разскъсани струни, които и при най-малкия полъх приглушено продрънкваха, подобно далечни хлопатари на загубило се в гората стадо. От това тишината ставаше още по-студена и потайна. Морето - постепенно избледняващи щрихи, се губеше в безцветния небосвод.

Както всяка вечер, така и сега, плъховете се появиха навреме.

Гагауза, легнал по корем на долното легло, стиснал в ръката си колана с тежката бронзова тока, дебнеше...

- Честита Нова година, вашта мама... - Лъскавото парче метал описва дъга и подобно на метеор се стоварва върху поредната му жертва. Останалите гризачи, в съпровод от някакви странни цвъркания, мигновено изчезват през процепите на подовите дъски. За да се върнат утре отново...

Гърка, който тази нощ беше дежурен радист, свали слушалките от главата си и стана. Без да каже нито дума, отиде до вратата и я разтвори. Сграби една по-дълга цепеница от купчината дърва, струпани зад печката, и с грацията на голфов шампион с един удар отпрати тленната останка в последната нощ на годината.

- Цестита ипротохрониа! - честити новата година на своя си език и замига жълтия лъч на маяка.

Ефрейторът се беше изтегнал на горния нар и само грубите му, обилно намазани с воняща рибена мас обуща, стърчаха изпод одеалото. Загърнат до уши, погледът му разсеяно се плъзгаше по петната на тавана, изрисувани с богата фантазия от проникналата през паянтовия покрив влага. Пътуваше. Един самотен пътник във Влака на спомените.

Купето в третокласния вагон беше мръсно, тъмно, студено и твърдо. Не и за него. Неговият влак лети по слънчевия мост, водещ към нещо, обгърнало сърцето му с топлота, чистота и болезнена чувственост. Ефрейтора е влюбен. За първи път в живота си. Отново и отново поглежда снимката, която лежи в дланта му. Образът на едно момиче нямо се кокори от измачканата фотокартичка с нарезани зъбци по периферията - декорацията на двете големи черни очи и двете дебели черни плитки. Локомотивът задъхано се бъхти в обятията на нощта. Коминът ритмично изхвърля бели дрипи, които, прелитайки, разсичат за миг лепналата се върху прозорците чернота. Подобно надеждите. Мигновения, които обещаващо проблесват и изчезват, погълнати от ненаситната тъмнина.

- Ефрейторе, пътуваш ли? - пита Гърка. - Сега за къде? - пита отново.

Не отговаря. Даже не чува. Гъркът разтваря безпомощно ръце.

- Серсе ла фам!

 

Драги родители,

Командването на поделението, в което отслужи редовната си военна служба сина Ви ................., изказва чуство на задоволство от същия за проявената висока съзнателност и старание, готовност всякога да отдава своя трудов дял, за строгото и точно спазване заповедите на командирите, уставите и войнишката клетва. Същият живее с чувството за достойно изпълнение на високо патриотичните задачи, които стоят пред народната ни армия - защитата на социалистическата ни родина.

Вие, драги родители, може да се гордеете с Вашия син, който както в казармата, така и на стопанския фронт ще бъде всред първенците.

Командир на поделение: ...............

 

 

© Теодор Радевски
=============================
© Електронно списание LiterNet, 02.12.2004, № 12 (61)