ОБЪРКАНИ СЪНИЩА

(e-mail story)

Теодор Радевски

web

from: S.M.M.
to: M.T.
subject: New York
date: 2000. 03. 13

>>М. Т.!

>>Пращам ти обещаната последна страница от дневника ми:

>>"...Кен седи на канапето. Опънал се е като жартиер и го боли коремът. Преяде.

>>Аз понареждам багажа. По-голямата част сега, останалата утре, в последния момент.

>>И така, довиждане Кен, довиждане Ню Йорк. Гледах ви набързо, с невиждащи, но широко отворени очи. Гледах, като за последен път. И знаех, че е за последен път. Дори някога, някъде, /дори скоро,/ да се срещнем отново - този път, това настроение, няма да го има, нищо няма да е същото. Това е точно за последен път. Като убийствен изстрел. Кратък, точен. Изстрелян с очи. С душа. С ум."

>>... Следва моят обратен път към "Голготата на сънищата".

from: M.T.
to: S.M.M.
subject: ПРОЛЕТНИ СЪНИЩА
date: 2000.03.14

С. М. М.!

> Каква голгота на сънища! Грешиш, сънищата са символ на волността. Но ако на тебе действително ти е толкова болезнено да се върнеш в родният ми, родният си град, отбий се най-напред за известно време тука. При мене. Както това сме правили и други път. Но не пътьом, задъхана и уморена. Ще те чакам на летището с червена роза в ръката си. Нашият отличителен знак. Сега това няма да е сън, а действителност.

- Винаги съм знаел, че за тебе моята втора родина, никога не е била нещо повече отколкото един междинен пункт. По-правилно би било, ако го наречем кесонена камра. Знаеш ли накво е това? Никога не сме говорили по този въпрос, но мисля сега моментът е подходящ. При тебе това е средство за изравняване на атмосферното или по-скоро душевното налягане между Изтока и Запада. Така ще ти стане по-ясно. Всъщност превантивна мярка срещу кесоновата болест. Мъчителна и безпощадна. Подобна на твойта. Досега правилно приложената терапия винаги е имала успех. Без да се усетиш, тя ти е помагала много пъти. Помагала ти е, ако не и да обикнеш, то поне да приемеш в сънищата си този малко незамарен, миришещ на печени пиперки и кебапчета, но затова пък роден град. Разположен някъде на края на континента, както ти го наричаш - "Голгота на сънищата". Ще опитаме лечението и сега. Няма да е лесно да изцерим пораженията, нанесени от налягането на такъв бетонен колос, какъвто е Ню Йорк, а за налягането на Keн /кой е той?/, даже да не говорим. Какво ще кажеш? Да опитаме ли? Значи: летище... червена роза... Както винаги досега, постоянна тема на сънищата ми. Този път действителност, в която за първи път аз няма да играя второстепенната, малко унизителна, роля на транзитна декорация. Ще бъда главната цел на идването ти, а появата ти тук - събитие, театрална премиера. Надявам се, ще я одобриш. Премиерата. Знам, ти обичаш театъра. И особено играенето на роли. Нали? Ще се изненадаш като узнаеш, че в програмата на домашния ми подиум в последно време се въведе още една основна промяна. Не! Не става дума за предложената от тебе забрана за пушене. Сътресението, предизвикано от тази травма, вече е изживяно. Редовно проветрявам. Касае се за основна промяна в репертоара. В нашия. Ограничаваме до минимум сцените от така наречения еротичен характер. Не поради намеса на цензурата или ропота на жителите от насрещната къща. Нищо подобно. Те и досега висят по прозорците. Надничат зад саксиите с мушкато. Ами редстави си, Либидото - моята муза, суфльорът на кулминационните моменти във взаимните ни досегашни спектакли, започна да ми изневерява. Явно използва твоето отсъствие. Появява се от дъжд на вятър и то за много кратко време. Показа се няколко пъти и в сънищата ми. Там, уж обещава и се подмазва, но вместо нежно галещия шепот на любовта и щастливите въздишки на оргазъма плещи глупости, иронично ми се плези /намек за нещо/ и ми обръща гръб. От неоценима сценична сътрудничка се е превърнала в третостепенен рекламен глашатай. Използва суфльорското си място на авансцената за сергия, амвон, откъдето проповядва на застаряващите и страдащи от импотентност сексгурумани - мераклии, че ерекцията е луксозен каприз и открито пропагандира хирургически намеси и цветни таблетки на безумно високи цени. Либидото... Кошмарен сън. А залата препълнена. Представяш ли си! Курвенски номер. Всъщност това е гавра. Гаден, търговски шантаж спрямо плътта, използвайки нейната вечна мания за безсмъртие. Открито предизвикателство срещу повелята на истинския автор - творецът на тази човешка трагикомедия - Времето. То е, което мълчаливо ни обгръща в безкрая си и макар и бавно, но неумолимо и безвъзратно ни превръща на прах. Гротескови фекалии на най-съвършенната смилателна система - Времето. То определя и режисира ликовете, създавани от нас. И никой не е в състояние да промени продиктувания от него драматургичен развой на битието ни. Даже и сънищата ни са неспособни за полюция. Безпомощни и сиви. А цветните таблети? Размазана от потта похотна шарения. Безвкусица, лишена от емоции. Способна да обърка далтонистите, но не и да се бърка в съдбовния край на човечеството, така зорко пазен от авторските права, дадени на Времето. Поне засега, в началото на новото хилядолетие, това е разпореждането.

- Най-важното, да не забравя... в заключителното действие на пиесата, като изненада и сценично новаторство в спектакъла е предвидено участието на цялата публика. Грандиозна масовка - орис за живущите, прокоба за ембрионите. Това е единствената сцена, която загатва и бъдещето. Ако разбира се, то изобщо съществува. Ако не е сън. Миналото е неоспорим факт, настоящето - мигновение, устремено към миналото, а бъдещето според мене... печатна грешка. В най-добрия случай, понятие, създадено от нас за запазване привидно равновесието на един символичен кантар, чийто токмак е мехур, пълен с илюзии.

- Прости ми, че те занимавам със сънищата си. Ставаше дума за това, че изневярата на музата ми и подаването на рекламни текстове от рода на по-горните, води до провал. Създава смут и лишава сценичните образи от искренността на изживяването. А без него...

- Не, не се опитвай да ме утешаваш. В общо прекараните нощи ти почти винаги си предпочитала на първо място сънищата. Твоите. След тях, понякога и мене. Като действителност. Сега поне вместо монолога за хроническа мигрена и отпадналост, този ред на предпочитанията си можеш да оправдаеш със сладкодумните си, за съжаление, не съвсем безоснователни обяснения за предопределеност. За разлика от музата ми, ти ще възхваляваш мъдростта и житейският ми опит. Превъзходен случай за разгъване на вълнуващ креватен диалог. За разговор, засягащ нашите лични отношения, но неподходящ за едно галапредставление. Неубедителен. Публиката иска акция. Не съм ли прав?

from: S.M.M.
to: M.T.
subject: NEAPOLIS
date: 2000.04.12

>> И си прав, и не съвсем. Приеми годините и сегашното си състояние. Знам, че е ужасно трудно. Знам какво ще ми кажеш сега, че ми е лесно да говоря от моята позиция и че един ден ще разбера нещата на свой гръб. И си прав, и не съвсем. Да, надявам се един ден и аз да остарея - да стигна дотам. И тогава беезусловно ще те разбирам много по-добре. Но също знам, че в момента, ако ти се успокоиш и преодолееш тези болки на суетата, ще откриеш своята друга, нова сила, която ти притежаваш - силата на мисълта. И ти много добре знаеш, че тя може всичко. Може да постига целите си... Може да чука /ако иска/, и да задоволява... и какво ли още не. Знам, че тази част се оказва особено важна за мъжкото "аз", затова започвам от нея. Нашата действителност - си е само наша. Между мене и тебе. Това не е нещо, което искам или трябва да обяснявам на други хора. Аз те обичам. И това е важното. Обичам те по един друг, по-различен начин. И той не влиза много в мъжките ти представи. Защото за мъжа любовта е само и подчертано сексуална. А моята - не е. Тя е различна. Емоционална и душевна, и интелектуална, и приятелска. И сексуална също. Но не на първо място. Впрочем ние вече сме говорили по този въпрос не един път. Помъчи се да си припомниш.

from: M.T.
to: S.M.M.
subject: BUDAPEST
date: 2000.04.13

> Вярно, говорили сме. Ти винаги си подчертавала, че ме обичаш не така, а онака. Следват дълги и сложни обяснения. Докато аз пък много лесно мога да определя моите чувства към тебе. Обичам те и те желая като жена от една страна и от друга те чувствам като мое дете. Простичко, нали? Може би странно за тези, които не са изживявали подобно нещо. Пък то е и трудно да се обяснява с думи. Едни ще ме обвиняват в педофилство, други в някаква друга, още по-строго наказуема перверзност. По-младите ще размахват юмруци като павета, старите - чепати клетви, а аз само ще се усмихвам. Както правя и сега. И ще въздишам, както и сега. И ще чакам, както и сега. Какво? - Несбъднатите сънища. Както и сега.

From: S.M.M.
to: M.T.
subject: PARIS
date: 2000.04.25

>> За мене пък и това, което имаме сега, е красиво. И най-важното, не е сън. Не го пренебрегвай. Една емоционална, интелектуална и... "скандална" връзка. Мисля, че трябва да й се радваме. Не смятам, че трябва да я превръщаме в театрално или литературно шоу за тълпата. Тя не заслужава такова забавление. И освен това е много жестока. Ако не към тебе, то към мене никога няма да прояви снизходителност. Може би, по този въпрос ти пак не ме разбираш, "както и сега".

from: M.T.
to: S.M.M.
subject: BUDAPEST
DATE: 2000.04.25

>Разбирам те и то много добре, но вече закъсняхме. Вината, публиката да очаква от нашия спектакъл разголената тайна на вечната младост, е наша. Какво рекламирахме години наред на разлепените от нас афиши? Любов = на безсмъртие. Глупости. Прибързано, недообмислено. Навремето трябваше по-внимателно да се запознаем с либретото, написано за нас. Да го прочетем до края. И ето какво се получава сега: мястото на суфльора се заема от Времето. Рано или късно, това е неизбежно. Немотата му заглушава нашите реплики и предизвика хаос на сцената. Фиаско! Публиката обаче е във възторг. Не разбира случилото се. Все още. Това ни задължава. Илюзията на оптимистичния, финален хорал, обещаващ един щастлив happy end, не бива да бъде провалян от нас. Трябва да направим всичко възможно да затихне от само себе си. Както старостта затихва в смъртта. Постепенно и незабелязано. Без скандал и освирквания. Нека лапнишараните до последния момент не подозират, че това, което достига до тях от рампата, е само ехо - Dolby system! Че нашият сладникав дует в действителност е един хриплив, болезнен стон, роден от болката на зейналите рани, нанесени от ходенето по трънливата голгота на десетилетията. Но не по тази на сънищата. Истината ще знаем само ние двамата. Ти чрез мене. Аз чрез кръста - щафетата, която се предава от поколение на поколение от ръцете на тези, които са пробягали един от задължителните етапи от житието си. Този е финалният. Едно лудешко, последно препускане, което е и заключителното действие на пиесата. Те, наивните гъзоглавци, даже и не подозират, че заради тях мизансцена незабелязано се е пренесъл от рампата в зрителната зала, и че участващи в този стихиен епилог - главни герои - са самите те. Независимо от пола, вероизповеданието или убежденията им в политическите недомислици. Финалисти! И те ще хукнат... и още как! Презглава... Както в кошмарен сън... Коридорите, водещи към финала са застлани с жарава... Финалната лента е в ръката на главния съдник - Времето... И щафетата сега е в моята ръка! Аз също бягам... Под краката ми горещи въглени... Времето, забулено в безкрая, ме гледа и мълчи.

from: S.M.M.
to: M.T.
subject: NICE
date: 2000.05.05

>> Знай, че аз съм твоето ММ и имам ужасно много нужда от тебе. Не тръгвай наникъде сам. Не те пускам. Ние имаме и ще имаме още много щастливи дни. Много, много те целувам и те гушвам. Ще държа ръката ти през цялата нощ.

from: M.T.
to: S.M.M.
subect: BUDAPEST
date: 2000.05.05

.> С. М. М.! Отново се отплеснахме. Стига сънища! Целта на писмото ми беше само да те запозная с програмата по време на твоето евентуалнo гостуване. Ако я приемеш. По желание промените са възможни. Значи: сутрин ставане след 9 часа. Кафе с бисквитка на терасата. Ако е хладно, загръщаме се с одеала. Важното е да сме на чист въздух. Идва ми на ум, тук запалвам първата си лула. Разбира се с твое разрешение, в което не се съмнявам. Нали затова най-напред грижливо установяваме посоката на вятъра? След това закуска: кефир, 3-4 вида сиренета, варена царевица, която тук използват предимно за рибна стръв, с любимата ти майонеза, според мене с вкус на престояло лепило "УХУ", пражка шунка и франкфуртски кремвирши, плодов сок и всичко онова, което пожелаеш. Не искам писмото ми да заприлича на лист за ядене, но ще печем баници и бъркаме кремкарамел в скандални количества. Много го обичам. Ще пържим яйца по панагюрски и от време на време ще посещаваме близкия китайски ресторант. Великолепна е патицата им по пекински и сечуанското зеле. Ще поръчваме за вкъщи пици с риба или гъби, минестра... Няма да изброявам повече, обещавам. Ще правим огромни разходки по близките хълмове. Ще ти покажа този голям град от непознатите му страни, ще обикаляме провинцията и ще те запозная с неща, които досега може би не си видяла. Ще започнем заедно да пишем съвместния ни роман. Вече толкова пъти сме говорили за него. Според мене промяната на мястото и начина на живот за известно време са способни да правят чудеса. Терапия. Очиства съзнанието, дава тласък на мисълта и осмислянето на много неща и явления, които дотогава са останали незабелязани. Междувременно пролетта ще е в разгара си. Ще покрие със свежестта си всичко и всички. С цветове и ухания. Безцеремонно ще обгърне и нас. Щем не щем. Тя, пролетта. Аз ще те обичам, а ти ще се правиш, че... също така. Ама мнооого... Смятам, че и двете роли са прости. Отдавна ги репетираме. Сега тя, пролетта, ще ни учи на търпимост и още много други неща. Например, на разбирателство и най-важното, на искреност. Поне така мисля. Ще се прокрадне в сънищата ни и ще ни учи да сънуваме. Не само нощем. Денем също. Подобно на мене сега. И ще разказваме един на друг виденията си. Както правя и аз сега с тези мои редове. Сънищата говорят винаги истината. Те не могат да лъжат. Не могат да играят роли. Нашите сънища също. Те са като любовта. Чисти, глупаво-наивни и стихийни. Планински потоци, родени от агонията на снежния покров. Бучащи и пълни с невероятна сила и бистрота. Пролетните сънища. Бързей - шеметен букет от разпенена белота на хризантеми. Талази, устремили се към химерата на вечната младост. Сънуващи сънища с протегнати ръце. Към бъдещето? Времето, загърнато в безкрая, мълчаливо е впило поглед в топящия се сняг.

© Теодор Радевски, 2001
© Издателство LiterNet, 10. 10. 2001
=============================
Първо издание, електронно.