Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

МАТЕРИАЛИ ЗА ИСТОРИЯТА НА КУЛТА КЪМ НАРОДНИЯ СВЕТЕЦ ДИМИТЪР БАСАРБОВСКИ МЕЖДУ XVI И XVIII В.

Тодор Моллов

web

Днес село Басарбово се намира на около 7 км южно от гр. Русе, в долината на р. Русенски Лом, но в края на ХIХ в. се помни, че до около един век по-рано то е било разположено 1-1,5 км на запад, в посока към селата Долапите и Средни чифлик, днес квартали на гр. Русе [СбНУ 15, с. 118, Никола Немцов]. На ок. 1 км източно от днешното село във висок скален масив над реката1 са изсечени помещенията на манастира "Св. Димитър" - най-северният от активните през ХIII-ХIV в. средновековни скални манастири в Поломието. Доколкото Басарбовският манастир е описан подробно от Карел Шкорпил през 1914 г.2 , тук ще отделим място на някои нови данни за него, събирани в района по време на системни фолклористични експедиции между 1983-1989 г., както и при някои по-късни посещения3.

При внимателния оглед на местността около билото на скалистия бряг на върха точно над манастира бяха забелязани следи от обработка на камъка - неясни поради силната корозия "басейнчета", от които "улей" за отвеждане на течности води до ръба на скалата точно над скалните килии. В съседство с тях върху заравнения бряг личат следи от южната и западна част на изкуствен землен валообразен насип, в чиято основа се вижда каменна подложка. Въпросът за неговата типология, датировка и предназначение засега остава открит и изисква специализиран оглед - като се има предвид близостта му до посоченото ритуално място, той може да е ограничавал сакрализираното пространство около жертвеника, но може да е твърде късен и да е бил използван за възпрепятстване на достъпа на животни към опасния скален ръб.

Макар поради силната корозия днес да е трудно да се определи датировката на посочените скални вдълбавания, определени от нас като "жертвеници", все пак като най-възможна ни се струва тяхната връзка с култово-религиозния живот на местните жители през античната епоха, който може да се документира и чрез една уникална с иконографията си мраморна оброчна плочка (вис. 0,26 м., шир. 0,23 м.), датирана от II-III в. н.е.4 Тя е открита през 1937 г. от възобновителя на манастира отец Хрисант при изкопна работа в двора - най-вероятно при постройката на прилепената към скалата стая5. Върху нея са изобразени брадат конник с облекло и поза на типичен херос, който се тълкува като Зевс или Юпитер (под коня се вижда овен), и ездачка на кошута (или сърна), която се тълкува като Хера или Юнона (между нозете на ездитното й животно се вижда свиня, а пред тях - предната част на бик). Скиптрите в левите им ръце, както и орелът между тях, представен в хералдична поза, подсказва, че те са царствена божествена двойка6.

Според Н. Неделчев по предание близо до това място по-рано били откривани и други тракийски оброчни плочки, които били изпочупени поради невежество, както и една "златна маска", която изчезнала безследно. От същия краевед научаваме, че в местностите Саджака и Шайканеца имало останки от римски мостове, а според селянина Петър Христов (р. 1915 г.) зад хълма отвъд реката (срещу манастира) при работа били открити две големи делви (вер. долиуми). Към античната епоха може би трябва да се отнесат и останките от старинен водопровод в рамките на днешното село (в двора на Марокови), който според Н. Неделчев водел в посока към местн. Табята (Табията).

Конструктивните особености на манастира подсказват окончателното му оформяне през ХIII-ХIV в.7 и макар засега да липсват сведения за живота на селището и манастира през този период8, те могат да се компенсират от откритите през 1983 г. няколко рисунки-графити.

На изток от скалната църква (и почти на същото равнище) по тясна пътечка в скалата се достига до широка естествена ниша с незначителни следи от дообработка9. Върху нейните корозирали стени се откриха две по-ясни рисунки-графити - конник в ход надясно (от него днес личат юздите и съвсем слаби следи от главата) и някакво животно, чиято глава вече не личи (кон?). Източно от този навес в скалата е издълбана малката уединена килия, в която (според преданието) е живял свети Димитър Басарбовски. Непокътната през 1914 г. (вж. описанието у К. Шкорпил), през 40-те години тя е допълнително обработвана от възобновителя на манастира о. Хрисант - той я доразширил на изток с ново помещение ("стая"), а под северната стена изкопал приживе своята гробница (над нея по-късно е оформен неговият барелефен образ). Върху запазените в първоначалното им състояние западна стена и таван през 1983 г. се виждаха следи от множество рисунки-графити, измежду които можахме да оразличим (върху стената) единствено четири елена с добре оформени рога (зад единия се вижда глава, може би на кошута), едно животно (кон?) с отбелязан мъжки полов орган и друго неясно животно с издължено тяло и триъгълна глава.

Най-ранното исторически документирано свидетелство за манастира се открива в "Съкратен регистър на хасове, зеамети и тимари в Никополския санджак", попълнен в 1479/1480 г., където "Манастир Басараба" е отбелязан с 14 домакинства ["приход 1556, испенч - 350, останалите (данъци) - 1206 (акчета)"] като "тимар на влашкия войвода" (Басараб III Млади Цепелуш, 1477-1482)10. Най-вероятно съобразно утвърдената практика в тази епоха село Басарбово11 е било отдадено като условно владение на влашкия войвода с цел да го "съживи"12. Ако малкият брой облагаеми домакинства (за сравнение - в същия регистър съседното село Красен е с 51) не е резултат от предшестващи изселвания13, той подсказва, че те са живеели в непосредствено съседство с манастира и най-вероятно са имали задължения да работят манастирските земи14.

Доколкото поне засега не са известни други данни за Басарбово в ранните османски регистри, може да се предполага, че селището е било дълги години владение на влашките войводи, което проличава от няколко все още непълноценно използвани източника, в които се говори за имоти и сгради на влашките войводи в близост до Русе. Може би първото свидетелство за тях е един архивен документ, от който става ясно, че през 1559 г. влашкият войвода имал в близост до Русе своя резиденция с доверени хора и протестирал срещу пречките на местната власт те да минават свободно река Дунав15. Особеният статут на Басарбово личи от данните на регистър от 1564-1565 г., в който като чакърджии (соколари) се споменават трима християнски свещеници от с. Басараба, нахия Чернова (Червен); от тях действащ бил единият, а другите двама (негови синове) били резервни16. Броят им подсказва, че освен селището те вероятно са обслужвали и близкия манастир. През 1574 г. французинът Пиер Лескалопие отбелязва в своя дневник: "На 13 юни спахме в Кацело (с. Кацелово, Русенско), последната планина в България, откъдето през скали и пресечени пътища дойдохме до Русци (Русе) - град на брега на Дунав до Влахия. На 14 юни отседнахме в дома на влашкия войвода, който той е построил за убежище на своите хора, отиващи и връщащи се от Константинопол. На 15 юни ние дадохме пак почивка на нашите коне, изтощени от тия планини, гори и лошите пътища в България, толкова слабо населена, където и ние, и конете ни оставахме през нощта навън..."17.

Особено любопитни за нас са други два документа, издадени от султанската канцелария, в които отново става дума за посочените владения на влашките войводи в Русе. Първият е изключително интересна (и, доколкото ми е известно, без близък аналог) заповед на султан Мурад III до русенския валия от 20 ян. 1576 г. да провери сведението на някакъв местен християнин, че вече починалият влашки войвода Мирчо Чобан (1545-1559) "приживе бил закопал в сарая си в Русе много флорини" - нарежда се лично валията заедно със султанския пратеник (босненеца Хюсеин чауш) и с няколко "доверени и учени хора от първенците на вилаета да почнат изкопаването на съкровището"; намереното да се опише и претегли, а после да се изпрати в столицата18. Няма сведения за резултатите от тези "разкопки", но явно след тях влиянието на влашките войводи в посочения сарай запада и седем години по-късно Деспина, вдовица на Мирчо Чобан и майка на бившия влашки войвода Петър Млади (1559-1568), прави опит да го продаде, както личи от друга заповед на същия султан до русенския кадия от 20 ноем. 1583 г. Според нея този чиновник трябва да подпомогне пълномощника Хамза бен Абдуллах "за продажба на нейната къща и имотите й, които се намират в Русе"19. Височайшото благоволение и покровителство може би косвено подсказва благополучен изход на предишната "иманярска кампания", но за нас е по-важно да отбележим, че ако тази продажба е завършила успешно, то към края на 1583 г. (или началото на 1584 г.) влашките войводи вече нямат своя територия и имоти в околностите на Русе, които да използват в качеството на своеобразна резиденция за своите доверени лица.

В литературата се среща и все още непотвърденото предположение, че едно от най-ранните свидетелства за с. Басарбово е споменаването му като "Парабут" през 1621 г., когато на път за Разград оттам минава пратеничеството на полския княз Христофор Збараски20.

В регистър от 1656 г. на населението в Русенска каза, съставен с оглед на облагането му с данък джизие, събиран само от немюсюлмани, става ясно, че Басарбово вече се е разраснало и има 110 домакинства (по същото време за Русе са отбелязани 213); от друг източник научаваме, че на следващата година броят им не се е променил, докато други селища от региона забележимо намаляват (особено ясно това проличава в съпоставка с данни, извлечени от по-ранните регистри - 1652-1656 г.)21. Според османски документ от 1686 г. в русенския шериатски съд освен мюсюлмани присъствали и немюсюлмани от различни села, сред които се споменават и няколко души от с. Басарбово (поп Велчо, чобан Обретен, Илия, син на Нико и Неделчо, син на Боне)22. Най-вероятно през ХVII в. в околностите на селата Басарбово и Красен някой си хаджи Махмуд притежавал воденица и покрай нея чифлик, в които живеели 5 души "хайманета" (невписани в регистрите); през втората половина на ХVIII в. русенския Хасан паша притежавал чифлици в землищата на селата Красен, Кара сулу и Суджак (може би в местн. Сачака/Саджака между Красен и Басарбово)23.

Според един анонимен френско-холандски пътеписец на 30 окт. 1801 г. "много уморени пристигаме в Базарба, българско село на една левга от Русчук и на 13 левги от отправната ни точка. Обширната област, през която минаваме е извънредно плодородна и много добре обработвана. Това е обширна равнина, по-широка от ла Босс, също богата на пшеница, в нея няма нито един камък... На 31 окт. потегляме в 6 часа и в 7 стигаме в Русчук на пристанището."24 През 1828 г. френският пътешественик Жак-Жан-Мари Франсоа Буден, граф дьо Тромлен отбелязва, че с. Басарбово има 70 домакинства25. В писмо от 7 окт. 1846 г. Найден Геров описва пътя си от Русчук до Търново: "Около два сахатя от Русчук към Търново, на пътя при р. Кара Лом, ся едва познава селище, някога доста голямо, село Басарбоу, разсипано в първата война между русите и турците. Това село е пренесено сега над пътя при реката."26 В писмо от 23 авг. 1877 г. Васил Друмев пише на митрополит Григорий в Цариград за разграбването и изгарянето на някои села, между които споменава русенските Щръклево (Кадъкьой), Басарбово и Червена вода27.

* * *

Народният светец Димитър Басарбовски влиза в българския пантеон след краткия пасаж, който му посвещава през 1762 г. Паисий Хилендарски в раздела за българските светци на своята "История Славяноболгарская" (N. 29): "Свети Димитрия Нови в 1685 г. Живеел просто и бил човек мирянин, но Божият дух диша и пребивава там, гдето иска. Тоя светец имал няколко овци и живял при една река и стена (скала - Т.М.). Насадил си малко лозе, изкопал колиба в стената (килия - Т.М.) и така преживял своя живот самичък на това място. Но имал прост и свет живот и със своя прост живот угодил на Бога. Починал на това място. Там бил и погребан. После Бог открил на някои хора неговите мощи и ги пренесли в село Басарбово, близо до Свищов, Търновска епархия и тук дават на мнозина изцеление. Така просиял в последно време тоя свети Димитрия в българската земя с прост живот и за простия български народ, но Бог го прославил след смъртта му с много чудеса."28

Обозначението на светеца като "Нов" не само го оразличава от "по-ранния" Свети Димитър (Солунски)29 - летописецът е по-скоро поразен от знаменателната му поява като пример за нов тип светци в условията на османското робство, когато светителският подвиг задължително се вписва в матрицата на мъченичеството и смъртта за българския род и "нашата вяра хубава", зададена още през ХVI век чрез житията на двамата софийски светци Георги и Никола (тъкмо промяната в дотогавашната норма налага и тяхното обозначение като Нови). При това, макар и удивен, че в Русенско се почита като светец някакъв пастир на име Димитър единствено заради своя "прост и свет живот", Паисий оценява "новото" в перспективата на зараждащата се национална нужда и от други, ултимативно налагани като религиозно мотивиран модел за поведение, нравствено-религиозни ценности. Днес, при осъзнаване на историческата неадекватност на подобни очаквания30, ние сме поставени пред нелеката задача да поставим известното за култа към Свети Димитър Басарбовски в контекста на историческите и археологически свидетелства за с. Басарбово и религиозния живот в неговия район31.

Няма сведения известният ни летописец да е пребивавал в Русенския край и информацията за локално ограничения култ към светеца е най-вероятно получена от някой таксидиот или поклонник в Света гора (или по време на някое от многобройните му пътувания из страната). Това ясно личи от объркването му, че Басарбово се намира "близо до Свищов, Търновска епархия" (вм. близо до Русе, Червеноводска епархия)32, както и от непознаването на устно разпространяваните легенди за светеца, които предават по-обширно специфичните подвизи на чудния пастир33.

За щастие днес ние разполагаме с още едно сведение за култа към басарбовския светец, направено почти по същото време, когато Паисий го включва в своя списък. Това все още неизползвано в науката първолично свидетелство се открива в един от докладите на Николо Пульези, католически епископ в Никопол между 1753 и 1766 г. По време на едно пътуване до Русе (ок. 1764-1765 г.) той преминал през Басарбово, видял мощите на Димитър, които се съхранявали в една църква на името на светеца и предава част от легендите за неговия живот и посвещаване. Според селяните (наречени от Пульези схизматици) те били почитани благоговейно вече три века, като в чест на светеца редовно се правели жертвоприношения (колели животни, ядяли и пиели), на които присъствали още гърци схизматици и арменци еретици (вер. от гр. Русе)34.

Както става ясно, Паисий използва информация от втора ръка, което обяснява малките неточности в данните за светеца35, но затова пък е категоричен за годината на посвещаване на пастира Димитър (1685) - тя обаче не е известна на информаторите на Пульези, според които мощите се почитали от три века (venerato per santo da tre secoli e piu), т.е. от втората половина на ХV век.

Тази хронологична несъгласуваност в данните за светеца става още по-интересна, ако прибавим една легендарна подробност за съдбата на мощите, която присъства не само във фолклорните предания за светеца, но и в първото печатано (през 1858 г.) негово житие от Натанаил Стоянов. И в двата случая се твърди, че Димитър Басарбовски починал между два големи камъка на високия бряг над манастира и тялото му дълго лежало там, но при голямо наводнение на река (Русенски) Лом водите свлекли мощите на светеца в своето корито, където престояли много години, след което били открити по чудодеен начин - светецът се явил на болно (сляпо или бесновато) момиче и настоял да го извадят. При това, ако се приеме датировката на Паисий (1685 г.), то Пульези е могъл да разговаря с някой съвременник ако не на странния пастир, то поне на неговото изваждане от реката.

От друга страна, независимо от обяснимата скептичност към датировката на Пульези (която се базира на народната памет), ние можем да я приемем като относителна само в перспективата на данните, според които тъкмо в периода от 1479 докъм 1583 г. манастирът е бил владение на влашките войводи. Тя обаче би могла да получи неочаквано потвърждение, ако за целта привлечем историческите данни на още един, неизползван досега, литературен източник.

В Увода на известното Житие на Георги Нови Софийски (1515 г.) софийският книжовник поп Пейо убеждава съвременниците си, че и след падането на България под робство и преодоляването на натоварената с есхатологични очаквания 1492 г. (7000 от Сътв.) Бог не е изоставил своя православен народ и че той все още може да се надява на спасение, като следва божиите избраници, които дават живота си в отстояването на вяра и род. Един от примерите, чрез който читателят се подготвя да приеме новия образец (Георги) е от съвременната му българска робска действителност. Поп Пейо разказва историята на някой си презвитер Стефан от близкото до София (всъщност в Трънско) село Пенкьовци, който поради турските притеснения към семейството му избягал в София, където отседнал в дома на бъдещия житиеписец, с когото често беседвали "за душевна полза"). По-късно преминал в Угровлахийската земя при великия воевода Радул, след смъртта на съпругата си се замонашил под името Софроний, а когато покровителят му починал, той отново преминал Дунав и се установил "... близо до Реси в село, наричано Монастир", където "се ограждаше с пост и молитви и се утвърждаваше с труд, търпение и милостиня". Като поживял малко време така, дяволът не изтърпял този подвиг и подбудил един от неговите слуги, който го ударил в главата със секира и го лишил от живот. Три години след погребението си Софроний се явил на живеещите в манастира и повелил да го извадят от гроба - за удивление на всички го намерили "като заспал", а тялото му издавало благоухание. Накрая житиеписецът възкликва: "А който не вярва на това, да отиде, та сам да види и да се увери!"36

Доколкото "великият воевода Радул" е най-вероятно Раду Велики (1495-1508), смята се, че Стефан-Софроний умира ок. 1510 г., т.е. мощите му са открити ок. 1513 г. Според К. Иречек "селото, наречено Монастир" трябва да се идентифицира с Горна Манастирица (дн. с. Борово, Русенско) или Долна Манастирица (дн. с. Волово, общ. Борово, Русенско)37. Имената на двете съседни селища може и да са свидетелство, че в землищата им е имало стари манастири (или по-скоро един манастир), но поне засега няма никакви свидетелства, че тези култови средища са се съхранили в началото на ХVI в., а от Житието става ясно, че Софроний се поселил тъкмо в манастир, в който е имал възможността да се подвизава "с пост, молитва, труд и милостиня". Днес има всички основания за нова идентификация на въпросното село - според нас то трябва да се обвърже с близкото до Русе с. Басарбово и Басарбовския манастир. Както стана ясно, единствено за този манастир има документално свидетелство, че през ХV век е бил реално действащ, а притежанието му от влашкия войвода го е съхранило от поругаване и порушение38 - тъкмо относителната независимост, която му осигурявала това попечителство, обяснява и смелостта на Софроний да се завърне в поробеното отечество. Не по-малко важно за нашата теза е да отбележим, че този светец също не е мъченик за род и вяра39 и явно е привлечен от поп Пейо като контрапункт при осмисляне на предлаганата от него нова нравствено-религиозна парадигма за поведенческа стратегия пред поробителя, т.е. той е също в определен смисъл "Нов", но е знаменателно "пропуснат" от Паисий, доколкото за Летописеца са нужни съвременни потвърждения на новия модел.

Но ако още от първата четвърт на ХVI в. в Басарбовския манастир се пазят мощи на новопросиял български светец, към които се стичат поклонници от всички околни страни, това без съмнение не е останало незабелязано от османските власти, които след средата на този век предприемат редица дискриминационни мерки спрямо българските църкви и манастири40 - според нас именно мощите на Стефан-Софроний са открити вместо "съкровището", за издирването на което през 1576 г. е впрегната висшата административна власт в Русе.

Предложената чрез тази интерпретация твърде ранна датировка на появата на свети мощи в Басарбовския манастир поставя въпроса за връзката на този култ с евентуално по-късния култ към свети Димитър Басарбовски, още повече, че днес в района не се знае за почитания на 28 май свети Софроний. Има основания да се мисли, че култът към втория местен светец се формира в непосредствена връзка с предшестващия41 и основанията ни отново намират подкрепа във все още недостатъчно осмислените налични източници.

Преди всичко трябва да отбележим активната позиция на влашките войводи към съдбата на светителските мощи. Най-често в по-късните източници се отбелязва тяхното пренасяне в Румъния от ген. Салтъков през 1770 г., когато били оставени в митрополитската църква в Букурещ (този факт отбелязва още Софроний във втория си препис на Паисиевата История от 1781 г.42), но едва в Първия Русенски препис от 1809 г. (наречен "Пантелеймонов", както и възхождащите към него по-късни преписи) личат следи от познаването на някакво обширно житие на светеца ("както в житието му пише пространно"), което явно е съставено в Румъния. Доколкото тъкмо то е побългарено и издадено през 1858 г. от Натанаил Стоянов (иеромонах от Атонския Зографски манастир, а по това време игумен на молдавския Добровецки манастир)43, днес можем да се възползваме от данните, които отсъстват в многобройните преписи на Паисиевата История. Може би най-важен за нас е разказът за някакъв опит на влашките войводи да пренесат мощите отвъд Дунав много преди отнасянето им от русите през 1770 г. Според него след като мощите били извадени от р. Лом и славата им стигнала до Унгро-влахийския войвода, той изпратил свои приближени (боляри), за да ги отнесат, но близо до Русе светецът дал да се разбере, че желае да пребивава в своето село и "се върнал"44. Тогава войводата изпратил своите боляри с голяма парична сума, за да може в Басарбово да се построи солидна каменна църква на името на Свети Димитър. Доколкото при датировката на Паисий за смъртта на Димитър (1685 г.) тази операция е невъзможна45, остава да предположим, че в случая става дума за мощите на Софроний.

И тук отново трябва да се обърнем към данните на Първия Русенски препис на Паисиевата история - според тях "Димитър" (а всъщност Софроний) "се преставил на Господ на това място, там бил и погребан, но по дяволското внушение турците помислили, че там има заровено съкровище; те отворили гроба, намерили неговите мощи нетленни, взели ги оттам и ги хвърлили в река Лом, където преседяли тридесет и три лета; после Бог ги открил на някакъв благоговеен човек и ги извадили от река Лом, и ги пренесли в село Басарбово, близо до Русчук в епархия Червеноводска"46. И ако вече знаем за несполучливия опит за "издирване на съкровище" през 1576 г., няма да се учудим, че той е оставил неизличими следи в народната памет, която го е оформила в руслото на фолклорната светителска пост-биографична "история". Тъкмо по нейните изисквания времето, през което мощите престояли в реката, е представено чрез идеалния срок от 33 години, а всъщност би могло да бъде и по-малко. Това уточнение е особено наложително в контекста на събитията от самия край на ХVI в., когато тъкмо светителските мощи са били удобен способ за етнорелигиозното и политическо интегриране на местното население при подготовката на Първото Търновско въстание (от 1576 до 1598 г. има 22 г.) - нека припомним, че един от четиримата владици, приобщени за делото от никополския болярин Тодор Балина още през 1596 г. е русенският Иеремия (смята се, че между 1515-1598 г. катедрата на Червенския епископ се премества първо в Червена вода47, а после в Русе). Изложеното предположение позволява да мислим, че при подготовката на въстанието съзаклятниците са използвали мощите като аргумент за непрекъсваемост на държавната традиция48 - те не само избрали за водач един от потомците на Шишмановци, но и в руслото на представите за покровителството на Св. Димитър Солунски над българските царе препотвърдили носеното от традицията име на светеца, което по същество било легитимиране на мощите на Софроний, но вече като мощи на Свети Димитър (впрочем, и до днес сборът на старото епископско средище Червен е на 26 окт., Димитровден) и поставили началото на нова традиция в тяхното почитане (срвн. 27 окт. като дата за почитане на св. Димитър Басарбовски 49).

Активизацията на култа в края на ХVI в. довела до голямата популярност на "новия" светец (но вече - Свети Димитър Басарбовски) през ХVII в., което мотивирало желанието на влашките войводи да притежават неговите мощи и в крайна сметка да построят негов храм в Басарбово - срвн. множеството свидетелства за покровителствено отношение към множество български църкви и манастири от страна на Матей Басараба (1632-1654) и неговите наследници. Според народното предание след завръщането на мощите при неуспешното им вземане селяните първоначално ги обградили с дървена барака, а после (с паричната помощ на войводата) бил издигнат хубав каменен храм на името на свети Димитър50. Според Н. Немцов [СбНУ 15, 1898, с. 118] тъкмо той бил неколкократно изгарян и възстановяван - след подобно подновяване през 1865 г.51 църквата била отново изгорена по време на Освободителната война (1877-1878 г.), а после е възстановена (за последен път) през 1882 г.

При така очертаната хронология на култа към свети Димитър Басарбовски става ясно, че мощите му са престояли първоначално в самия манастир (оразличавани от 1513 до 1576 като Св. Софроний, а от 1598 докъм средата на ХVII в. като Св. Димитър), а после в каменната селска църква "Свети Димитър Басарбовски" (от средата на ХVII в. до 1770 г.).

В скалния манастир все още има следи не само от по-ранното битуване на култа към "Свети Димитър" по времето, когато мощите му са били там (от около 1598 докъм средата на ХVII в.), но и след като са били вече пренесени в селската църква. В две ниши на откритото към юг предверие на скалната църква (обозначено като Е в плана на Шкорпил) личат следи от няколко вече неясни (от по-късно драскане и варосване) стари надписи - според нас те са били на български и арменски език52. При обновяване на скалната църква (от монаха Хрисант) стените й са били дообработвани (а южната е наново градена), така че в единствено съхранилия се олтар личат неясни следи от кратък надпис, подписан от "Стоян йерей". На изток, по-високо в скалите, са разположени няколко последователно разположени дълги, широки и високи естествени ниши, в които личат следи от дупки за гредоред (с право Шкорпил ги определя като "втори етаж" на скалния манастир). Към тях водят стъпала, започващи от източния край на сегашната манастирската ограда. На пода в централната ниша има гробна камера със жлеб за капак, а върху стената около нея има няколко издълбани надписа. Макар да не е изключено този гроб да е свидетелство за най-ранния период от историята на култа в манастира (към Софроний или - след 1598 г. - към Димитър), за поклонниците от ХVIII в. той определено се е свързвал със Свети Димитър, което личи от един надпис ("с/ве/ты димитр"), до който е издълбана годината [1764]. Друг надпис ("от Свищов хаджи Вачу") е по-рано датиран - [1761], а в трети под името Илия има нечетлив откъс - "...м рибама" (?). Наоколо личат още няколко (рано изписани) имена на поклонници - Васил, Илия, Никола, Цоно. На четири места от тоя етаж (в неговия западен край) върху добре изравнени повърхности са били грижливо издълбани и други надписи (всеки е имал по няколко реда с дребни и добре очертани букви), но твърде рано те са били варварски унищожени по един и същи начин (с остър предмет, вероятно шило) и вероятно по едно и също време.

Предложеният опит да се очертае историята на култа към народния светец Свети Димитър Нови Басарбовски е стъпка към изясняване на сложните процеси, в резултат на които някои феномени, породени в средата на народното християнство (където имат фолклорно битие) навлизат в официалната култура и стават национално значими.


Скален манастир "Св. Димитър Басарбовски >>>

 

 

© Тодор Моллов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 18.10.2001, № 10 (23)

Други публикации:
Известия на Исторически музей - Русе. Т. 5, 1998, с. 57-69.