Светлозар Игов

web

Йордан Йовков и Иво Андрич са двама от най-значимите творци в повествувателната проза на южнославянските и балкански литератури през ХХ век.

Сходствата между двамата майстори са доста - като се започне от общия им статут на класици в родните им литератури, който те придобиват рано, още с появата на първите им разказни книги, и се стигне до ред успоредици в жанровите предпочитания, наративните поетики и художествената им философия.

Въпреки че близостта между двамата е била усетена от изследователите на тяхното творчество, особено от компаративистите, изследващи българо-сръбските литературни взаимоотношения, и са публикувани правещи сравнения между творчеството им работи (Димитрова 1978: 23-43), липсва цялостно изследване с многостранни съпоставки между творчеството на единия и другия. Настоящата работа няма за цел да попълни тази празнина, тя е посветена само на една типологическа съпоставка между два образа от техни творби от 20-те години. Но преди да пристъпя към нея, ще се опитам да направя една по-бегла цялостна успоредица между двамата майстори.

Йовков е 12 години по-стар от Андрич (Йовков е роден през 1880 година, Андрич през 1892), но могат да бъдат наречени литературни връстници, защото дебютират в литературата почти едновременно - първите две книги на Йовков, със заглавие "Разкази", излизат през 1917 и на следващата 1918 година, първите две книги на Андрич - "Ex Ponto" и "Немири" ("Безпокойства") - съответно през 1918 и 1920 година. Тези първи книги - и Йовковите, и Андричевите - са плод на преживяванията им в годините на войните.

И двамата могат да бъдат причислени към поколението, което изживя потреса на Първата световна война, военната генерация, която Гертруд Стайн нарече generation perdu, генерацията на Хемингуей и Ремарк, Мирослав Кърлежа и Гео Милев, Франсис Скот Фицджералд и Милош Църнянски... Преживяванията на Андрич и Йовков - освен общия за генерацията "военен шок" - обаче се и различават - Йовков като повечето от изброените писатели прекарва военните години на фронта, в окопите или като военен кореспондент, Андрич прекарва военните години в затвори и интернация. Различават се съответно и първите им книги - Андричевите книги представят стихотворения в проза, със субективен, "аз", лирико-медитативен изказ. Йовковата "военна" проза - документална и художествена, е "обективно" епическа. Йовков по-рано, още в навечерието на войната (1910), преминава към епическата проза, Андрич прави тази стъпка малко по-късно, с новелистичния триптих "Пътят на Алия Джерзелез", който излиза в книга през 1920 година. Казвам "стъпка към прозата", защото не само Андрич пише поезия, младият Йовков също има прегрешения в стих, обичаен дебют за немалко прозаици.

Йовков по-рано скъсва с поезията, той не издава лирическа книга, за разлика от Андрич, чиито две първи книги са лирически. Йовков и по-радикално скъсва с поезията, в зрелите си и късни години той не пише и не публикува поезия, за разлика от Андрич, който и след преминаването към прозата понякога публикува поезия (до 1931 година), каквато пише, макар и епизодично, до края на живота си и която бе издадена в книга след смъртта му (Андрич 1976).

Може би защото сам Йовков решително обръща гръб на поезията, ранното му лирическо творчество почти не е било предмет на критическо внимание¹. Няма да сторя това тук, но искам да отбележа, че по-скромната по обем ранна лирика на Йовков има известни сходства с ранната поезия на Андрич - най-вече чрез общия "морно-меланхолен" дух, свързващ ги с общи тенденции на балканската и европейска "фендьосиеклова" поезия, поезията на първата модерна, символизма. Иво Андрич не само дебютира като поет, той е и един от лидерите на своята поетическа генерация в антологията "Млада хърватска лирика" (1914) (Млада 1914; Игов 2007). Йордан Йовков не става лидер сред поетите на своята генерация, каквито са близките му приятели Дебелянов и Лилиев, чието свързващо звено е списание "Звено", излизало през същата 1914 година, когато се появява и емблематичната за хърватското модерно движение спомената по-горе антология.

Особено бих искал да подчертая преминаването на Йордан Йовков през този забележителен кръг на българската литература, който не само представя основното ядро на поетите (Дебелянов, Лилиев) на символистичната формация на българската литература и втори етап на българските модерни движения в литературата, но и важна литературна школа не само за поети (Гео Милев, Багряна), но и за белетристи от междувоенния период (Николай Райнов, Георги Райчев, Константин Константинов) (Игов 2001). Подчертаваната от мен близост на Йовков към кръга на модерните поети (не само с оглед на собственото му ранно, "модерно" лирическо творчество) има важно значение за противопоставяне срещу "архаизиращия" критически прочит на Йовков като "традиционалист" и "реалист" чрез прочита му като "модерен" и "привиден" реалист, какъвто е и Андрич. Но най-важното в този ранен, "модерен" литературен опит и на Йовков, и на Андрич, е приобщаването им към "модерната", "антропоцентрична", индивидуалистична линия в литературата в противовес на "възрожденската" етноцентрична линия, която доминира в родните им литератури до Змай и Вазов (Игов 2008).

Но да се върнем към успоредното проследяване на творческия път на двамата след първите им две книги. През 1920 година (чието важно, "кръстопътно" значение Андрич и експлицитно заявява в късния си разказ "Писмо от 1920 година") и Йовков, и Андрич пишат творби, които можем да определим литературно-исторически като "кръстопътни" - Йовков създава повестта "Жетварят", Андрич - новелистичния триптих "Пътят на Алия Джерзелез". След "Пътят на Алия Джерзелез" Андрич се утвърждава като водещ белетрист в сръбската литература с три книги разкази, появили се съответно през 1924, 1931 и 1936 година. След "Жетварят" до смъртта си през 1937 година Йовков издава книгите с разкази "Последна радост", "Старопланински легенди", "Вечери в Антимовския хан", "Ако можеха да говорят" и романът "Чифликът край границата".

За разлика от Йовков, който умира през 1937 година, на 57-годишна възраст, по-младият от него Иво Андрич се радва на по-голямо и творчески плодоносно житейско дълголетие - той живее 38 години след и 26 години повече от Йовков и умира на 83-годишна възраст през 1975 година.

Макар че още през 30-те години Андрич и Йовков придобиват статута на водещи имена и "живи класици" в родната си литература, житейското дълголетие дава нови творчески шансове на Андрич - след войната той допълва творчеството си с пет романа - три от тях ("Мостът на Дрина", "Травнишка хроника" и "Госпожицата") излезли през 1945 година, "Прокълнатият двор" - през 1954 и недовършеният "Омер паша Латас", публикуван посмъртно през 1976, както и няколко книги с нови разкази и есета. През 1961 година Андрич, пръв сред балканските писатели, получава и най-високото световно литературно признание - Нобеловата награда, и творчеството му след това има и рядка - за балканските писатели и писателите на т.нар.малки езици - световна популярност. Нито популярността, нито признанието, сами по себе си, са свидетелство за художествена значимост, в най-добрия случай те само я потвърждават. В случая с Андрич те наистина я потвърждават.

В съпоставка с шанса на житейското и творческо дълголетие Йовков изглежда ощетен. Но не защото не получава съответно признание и популярност, нито само защото при по-дълъг живот би могъл да напише и нови големи творби - дори с по-малкото си като количество творчество Йовков е достигнал като качество предела на художественото съвършенство. А защото, за разлика от Андрич, Йовков има по-малък шанс с критическата си рецепция.

След 1944 година, творчеството на Йовков преминава през период на грубо идеологическо дисквалифициране и бавно, мъчително и постепенно е реинтегрирано в литературния канон, с цената на различни идеологически алибита и "погрешни прочити". А когато след 1989 година стана възможно творчеството му да бъде прочетено без идеологически и политическо-конюнктурни предубеждения, то в някои случаи беше четено само с противоположен идеологически знак, а в други случаи "модерният" прочит бе за сметка на архаизиране на творчеството му.

Андрич има шанса след 1944 година в комунистическа Югославия да не бъде подложен на идеологическа дисквалификация и именно в първите години след войната до достигне до най-високо национално признание. Но признанието бе в ущърб на пълноценния критически прочит, защото бе припознаван само като "традиционен реалист". За щастие, излизането на малкия роман на Иво Андрич "Прокълнатия двор" през 1954 година съвпада със започналата сред разрива със Сталин битка между модернисти и традиционалисти, която доведе до освобождаване от идеологическия монополизъм на соцреализма. "Прокълнатият двор" помогна на критиката да разпознае Андрич не като традиционен реалист, а като модерен писател, осъществяващ блестящ художествен синтез на традиция и модерно.

Моите литературоведски занимания с Иво Андрич, започнали през 60-те години, бяха опит за преодоляване на българския "котловинно"-традиционалистки прочит на Андрич (който, за съжаление, не е преодолян и до днес), но и опит да се посочи примера на една нова модерност в литературата, който ме е водил и в заниманията ми като литературовед въобще, желанието да се преодолее традиционалисткия, по-късно и архаизиращ, прочит.

Освен разликите в житейското им и творческо дълголетие, ще посоча още някои от съществените разлики между двамата писатели. Освен повествувателна проза, която представя най-обемния и представителен дял на творчеството им, Андрич и Йовков пишат и в други жанрове, които именно придават характерни отлики на писателското им дело. Йордан Йовков е автор на четири драми, три от които се радват на голям репертоарен успех и вписват Йовков сред не особено богатата класика на българската драматургия. Андрич, за разлика от Йовков, не е писал драми.

Друга важна отлика (тук само бегло ги маркирам) е, че Андрич, освен художествена проза е и автор на доста обемна есеистична проза, към която можем да добавим и критически есеистични текстове, както и фрагменти от авторефлексивен есеистичен тип, събрани в издадената посмъртно книга "Знаци край пътя" (в български превод - "Безсъници"). Такъв тип творби Йовков въобще не пише и дори когато е писал някои статии и е давал интервюта, включително и в прочутите беседи със Спиридон Казанджиев, прави го с неособена охота, словесно доста пестеливо, просто и ясно, но с неособено диференциран интелектуално-рационален език. Затова искам да посоча тази разлика не само в жанрово отношение - че Андрич е писал критически статии, есета и фрагменти, а Йовков не е, а и като известна разлика в нагласите - Андрич блести с широка ерудиция и има охота към интелектуална рефлексия. Тази разлика може да се свърже и с разликите в образователните подготовки на двамата писатели. Йовков завършва гимназия, но не успява да завърши университет. За разлика от него Иво Андрич през 1924 година, след като преди войната е учил в университетите в Загреб, Грац и Краков се докторира в Грац с дисертация на тема "Духовното развитие на Босна по време на турското владичество".

Но не само по-дългото и по-високо образование, което получава Андрич, го води до една по-широка ерудиция и интелектуална подготовка. Андрич учи гимназия и университети в Австроунгарската империя, чийто гражданин е до 1918 година, немският език е образователния му език, по-късно, като дипломат, овладява блестящо и френски, испански, италиански, знае също полски и руски език, ползва английски. И по време на учението си, и по време на дипломатическата си кариера чете и работи с широк кръг автори на класическата и модерна световна литература, философия и хуманитаристика.

Сами по себе си нито образованието, ерудицията и знаенето на чужди езици правят някого по-умен и по-талантлив. Сред българските съвременници на Йовков има мнозина далеч по-високо и добре образовани ерудити, но малцина от тях са станали не дори "големи писатели", а и "писатели" и дори автори на каквото и да било. Не количеството прочетени книги и обема овладяно знание, а качеството на умствената работа е свидетелство за духовната стойност на един човек. Въпреки скромното си образование, Йовков е ползвал езиците на тогавашната образованост - френски и руски, знаел е и румънски, прочел е един необходим за добра литературна култура минимум от световната класика, най-вече добре познаваните от тогавашната българска интелигенция руска, френска, немска и антична класика, а и общуването му с такива негови приятели като ерудитите Николай Лилиев, Боян Пенев, Спиридон Казанджиев го е обогатявало интелектуално. Съпругата му Деспина Йовкова е образована жена, учила е четири семестъра в Женева, след това завършва филологическо образование в София, сама тя съобщава, че е превеждала в помощ на творчеството му от френски. Сам Йовков е следял френски и румънски литературни списания. В този смисъл, можем да кажем, че Йовков самообразователно е обогатил своята обща и литературна култура, което също несъмнено е извисило вродената му писателска - към нея бих добавил и още по-рядката, ще я нарека "морална" - дарба, за да стане не само голям писател, но и онова, което наричаме със смътната дума "мъдрец". Какъвто е и Иво Андрич.

Но ако "мъдростта" на Йовков е имплицитна, вплетена в образната структура на художествените му творби (Лилиев ги нарича "незабележимо сентенционални"), Андрич е притежавал и способността за експлицитно интелектуално-рефлексивно изразяване.

И биографичните, и литературни прилики и отлики между Йовков и Андрич могат да се умножат. Тук ще добавя само още нещо. Андрич не само има шанса на по-голямо житейско и творческо дълголетие, той прави и блестяща служебна кариера - живее и работи в множество европейски градове, растейки по стъпалата на дипломатическата йерархия, от дребен дипломатически чиновник в началото достига до поста заместник-министър на външните работи на своята страна и завършва дипломатическата си кариера на високия и отговорен пост посланик в Берлин. Йовков не прави служебна кариера, остава си дребен дипломатически чиновник, отдаден изцяло на творчеството си. Но и блестящият дипломат, и дребният чиновник съхраняват вътрешната си независимост и творчеството им e израз на тази духовна свобода.

Несъстоялата се среща

Говорейки за блестящата дипломатическа кариера на Иво Андрич и скромното чиновническо съществувание на Йордан Йовков като дипломат не само отбелязваме разликата в техния житейски път, но и можем да говорим за оня момент, в който житейските им траектории се пресичат. Става дума за една несъстояла се, но възможна тяхна среща (несъстояли се могат да бъдат само възможните неща). Възможна - именно благодарение на дипломатическата им работа.

На 1 октомври 1921 година Андрич е назначен на работа в генералното консулство в Букурещ. На път от Рим през Триест и Белград Андрич в началото на декември 1921 година пристига в Букурещ и първите му впечатления са за "шумен и луксозен град". В друго писмо от Букурещ съобщава, че сам е поискал да го преместят по здравословни причини от Рим "където и да е" и добавя "щастливците разграбиха по-хубавите места, а на мен ми се падна Букурещ". Въпреки недоволството от лошия си служебен късмет, доста болнавия в младите си години Андрич се чувства в Букурещ здравословно много по-добре отколкото в Рим: "Колкото и лошо да е тук, все е по-добре от Рим, който ме тровеше и съсипваше. Тук иначе имам страшно много работа и никаква среда... настаних се някак - имам малка и чиста стая у някакво немско семейство. Иначе това е един здрав и ведър град, но животът е лудешки и безвкусно развратен. Това, разбира се, са само първи впечатления, които често мамят."

В началото на лятото на 1922 година Андрич иска отпуск и в средата на юни отива във Вишеград при близките си, като минава и през Белград и Сараево. В края на август се връща в Букурещ, като преди това десетина дни е на почивка в Констанца на Черно море. На 14 ноември 1922 година е преместен на работата в консулството в Триест, а на 12 януари 1923 година става вицеконсул в Грац. За стила на живота му в Букурещ говори добре споделеното в едно писмо: "Живея тихо, наблюдавам света и тази интересна земя и събирам, с упоритостта на скъперник, най-различен опит. И докато около мен всичко кипи от насладата от политиката, милионите, петрола и аферите, пиша на прекъсвания един босненски разказ." (Андрич 1997).

Нещо подобно би могъл да каже за себе си и Йордан Йовков, който по това време успява да си издейства с помощта на приятели дипломатическа служба в Букурещ. С тази разлика, че Йовков пише за своята любима Добруджа.

Йовков пристига в Букурещ през октомври 1920 година и остава на работа в румънската столица до лятото на 1927 година, когато заедно със семейството си се завръща в София. Следователно двамата писатели от съседни народи са били едновременно в Букурещ по времето когато едновременно работят там като дипломати - от декември 1921 до ноември 1922 година. Могли са да се срещнат, но не са се срещнали.

Две седмици след назначаването на Андрич в Букурещ, на 15 октомври 1921 година, и Йовков получава известно повишение, от сътрудник по печата стават втори легационен секретар с по-висока, но също скромна заплата, което именно прави възможно да доведе семейството си в румънската столица. И дваматата писатели-дипломати са водели твърде скромен и затворен живот и всяка свободна минута, извън служебните си задължения, са отдавали на творчеството. При това и двамата по това време са били на най-ниските стъпала на служебната кариера. Йовков до края на живота си не напредва особено в служебната йерархия, и на няколко пъти едва успява да се удържи в нея. Андрич, напротив, през 30-те години се издига доста високо в дипломатическата кариера, две години дори е заместник-министър на външните работи на Кралство Югославия, след което е извънреден и пълномощен представител на страната си на най-трудното и отговорно място - в Хитлерова Германия (Игов 2010). Но в Букурещ Андрич е с още несигурна служебна кариера. Макар че е един от заслужилите за създаването на новата държава дейци (поради което и прекарва военните години в затвор и интернация ), кралската администрация изисквала за своите дипломати определен образователен ценз, какъвто Андрич още не притежавал, поради което на 31 декември 1923 година е освободен от държавна служба. Едва след като през учебната 1923/24 година посещава седми и осми семестър в Университета в Грац, полага държавен изпит, а на 13 юни 1924 защитава докторска дисертация, той може да продължи дипломатическата си кариера - на 15 септември е върнат на работа в министерството на външните работи и до 24 октомври 1926 година, когато става вицеконсул в Марсилия, работи в министерството в Белград. Но през 1922 година, когато е в Букурещ, Андрич, също както и Йовков, е все още с несигурна дипломатическа кариера. И двамата са били нисши дипломатически чиновници-черноработници. Тяхното място е било в канцелариите, а не по приемите в салоните, където обикновено се срещали висшите дипломати. Това е една от причините за тяхната не-среща по времето когато цяла година двамата живеят и работят в един и същи град.

Но има и още една, по-важна причина, свързана с отношенията между двете държави, чиито служители са. Тя би могла да бъде разбрана чрез един по-ранен "дипломатически" пример.

През 1911 година около една година дипломат в София е бил известният сръбски поет Йован Дучич. По време на пребиваването си в София Дучич се запознава и има дружески отношения с ред от големите тогавашни български писатели и интелектуалци - Иван Вазов и Пенчо Славейков, П. К. Яворов, Кирил Христов и ред други, с някои от тях дори проектира общи издания и взаимни преводи. Освен в артистичния свят, пребиваването на Дучич оставя дълбоки следи и в софийския светско-салонен хайлайфен живот - със симпатия пишат за него в спомените си Султана Рачо Петрова и Мара Белчева. Дучич дори има любовен роман с българка, с която заедно пътуват из Адриатика и на която посвещава стихотворение (Веселинов 1968; 1978).

Вече след войната в София е дипломат още един сръбски поет, Милан Ракич, когото критиката поставя редом с Дучич в първата сръбска Модерна. За разлика от Дучич, Ракич обаче не завързва дружба с български писатели, не общува и със светските среди. И причината за това не е, че Ракич е бил по-необщителен като личност, а в политическите отношения между двете страни. Неговият предшественик Дучич имал късмета да бъде в България по време на един от редките "медени месеци" в българо-сръбските отношения, който прекъсва с междусъюзническата война. Тези отношения още повече биват смразени след края на Първата световна война, когато България е сред победените, а Сърбия заедно с новоосвободените от Османската и Австроунгарската империя земи се превръща в обединено кралство на сърби, хървати и словенци, плод на военното съучастие на Сърбия на страната на великите сили- "победители". По същата причина, поради която дипломатът Ракич не общувал с българските си колеги, общуване между български и сръбски дипломатически чиновници в Букурещ е било нежелателно. Още повече че по това време раждащата се писателската слава на двамата не е била прехвърлила границата на техните страни и двамата дребни дипломатически чиновници в Букурещ не са и подозирали, че имат в близко съседство свой колега по литература.

Но каквито и да са били причините за тази не-среща, остава фактът, че Андрич и Йовков са били едновременно дипломатически чиновници в Букурещ, но не са се срещнали.

Състоялата се среща: Алия Джерзелез и Шибил

Но ако въпреки пребиваването им на едно и също място и по едно и също време, в Букурещ през 1921-22 година, Иво Андрич и Йордан Йовков не се срещат реално в живота, те се срещат в литературата. И не само в смисъл, че като големи писатели, канонизирани като класици, те стават част от оня "непрекъснат сбор на духовете", който трае "над границите на всички времена и мимо всички закони", за който говори самият Андрич в едно есе за черногорския поет П. П. Нйегош (Андрич 1977). А в смисъл на една по-конкретна литературна среща, чрез два образа от техни творби.

Първата прозаическа книга на Иво Андрич "Пътят на Алия Джерзелез" излиза през 1920 година в Белград. Но тя заема твърде важно място и в букурещката кореспонденция на Андрич през следващата 1921 година във връзка с подготвяното второ издание на книгата. Тъй като първото издание не е било добре оформено, Андрич полага големи грижи да може второто издание да бъде добре направено, давайки съвети и изразявайки тревогите си около изданието. Същият болезнен трепет за грижливо подготвяне на коректурите, шрифта, полиграфичното оформление на своя бъдеща книга проявява и Йордан Йовков в писма от Букурещ до софийските си приятели при подготовката за отпечатването на "Старопланински легенди".

За разлика от доста голямото по обем епистоларно наследство на Андрич (все още издадено само частично), Йовков не е писал много писма и сред съхранените може би най-ценни са писаните от Букурещ във връзка с издаването на "Старопланински легенди", на които един от тогавашните му коресподенти, Владимир Василев, посвещава специална статия в "Златорог" (Василев 1937: 343-351).

Книгата "Старопланински легенди", изцяло замислена и написана в Букурещ, излиза от печат през 1927 година, а началният разказ в книгата "Шибил" е публикуван за пръв път в сп. "Българска мисъл", кн. 2, през 1925 година. И тъй като едноименният герой от този разказ има твърде важни сходства с едноименния герой от излязлата пет години преди появата на "Шибил" Андричева книга "Пътят на Алия Джерзелез", традиционната компаративистика би поставила най-напред въпроса за възможно влияние на по-рано излязлата Андричева творба върху Йовковата.

Известно е, че Андрич е чел творби на Йовков и се е изказвал с признание за българския си колега, но това частично "познанство" е станало не по-рано от края на 30-те години, когато Андрич вече е формирал своята повествувателна поетика и художествена философия и за никакво влияние на Йовков върху Андрич не може и да става дума.

Макар че за пръв път името на Андрич като писател се споменава в "Златорог" още в началото на 20-те години, а през 1931 година Иля Голенишчев Кутузов публикува в "Нов женски свят" неголяма портретна статия за Андрич, която е възможно Йовков да е чел, малко вероятно е Йовков да е чел Андричева творба (Игов 1968). Първата книга с разкази на Андрич на български излиза след смъртта на Йовков. Тъй че дори и Йовков вече да е знаел за съществуването на писателя Андрич (включително и поради връзките на автора на първата книга за Андрич Никола Миркович с кръга "Златорог"), той едва ли е чел Андричеви творби, още повече че и Йовков формира своята повествувателна поетика и художествена философия докъм 1920-1925 година. В този смисъл не може да се говори и за никакво влияние на Андрич върху Йовков. Затова толкова по-интересни и симптоматични са някои типологически сходства между прозата на двамата писатели.

Показателен в това отношение е и самият преход на двамата от поезията към прозата като преход от субективно-лирическо към обективно-епическо мислене. Показателен е и сходният балкански исторически и житейски материал като тематична основа на прозата им. И третото важно сходство е в концепцията им за човека, така както я виждаме реализирана в главния герой на първата Андричева прозаическа творба "Пътят на Алия Джерзелез" и в героя на първия разказ от "Старопланински легенди" "Шибил".

"Поетическото" начало на двамата писатели в контекста на настоящата работа е важно не толкова като индивидуална лирическа поетика и дори като субективно-лирически изказ, колкото като приобщеност към модерния поврат в балканските литератури в началото на ХХ век с неговото пренасяне на акцента от национално-общностната (етноцентрична) проблематика към индивидуално-личностната (антропоцентрична). "Индивидуализмът" в модерността на южнославянските литератури представя своеобразна смес от неизживения на Балканите ренесансов хуманизъм и декадентския "фендьосиеклов" индивидуализъм на европейските литератури.

Но и когато след преживения военен стрес двата писатели преминават от субективен лиризъм към обективно-епична проза, те не се връщат към възрожденския етноцентризъм, инструментализиращ отделната човешка личност в името на общностен, национален идеал, а продължават да отстояват модерните хуманистично-личностни идеали. Това намира израз още в първите им следвоенни прозаически творби - "Пътят на Алия Джерзелез" и "Шибил". (Тук прескачам повестта/романа "Жетварят" като преходен етап на "християнски хуманизъм", през който минава и Андрич, но в поетическите си книги.)

Героят, дал името на първата Андричева творба в проза, не е фикционална, а историко-легендарна личност, която писателят вмества в един фикционален сюжет - похват, който ще бъде често използван и по-нататък и в художествената му проза, и в есеистиката. Алия Джерзелез е национален герой на босненските мюсюлмани, за когото има запазени песни и легенди още от ХV век, прославящи неговата сила и юначество. Черногорският поет Петар Петрович Нйегош, към когото Андрич изпитва особен интерес през целия си живот и му е посветил няколко есета и статии, в едно свое писмо нарича Алия Джерзелез хайдутин-"кавалиере" (своеобразен балкански рицар), като го сравнява с Марко Кралевич, Скендер бег, Бая Пивлянин и Караджордже.

Още в първия разказ - "Джерзелез в хана" - от новелистичния триптих е даден образът на юнака от преданието, легендата, песента:

"Песента вървеше преди него. На бял кон с кървави очи, той яздеше раван, червени ресни биеха белия кон по очите, а дългите, везани от чисто злато по Джерзелез блестяха и потрепваха под вятъра. Посрещна го мълчание, пълно с удивление и почит. Той носеше славата на много битки и сила, която будеше страх; всички бяха чували за него, но малцина го бяха виждали, защото той бе преминал на кон младостта си между Травник и Стамбул".

Но не в това му юнашко амплоа иска да представи Андрич своя герой, а слязъл от коня, смесил се с обикновените хора в хана, на пътя, в порива му да общува с хората и в копнежа му по женска любов, който остава неудовлетворен. И Андрич, още преди да представи няколкото епизода с любовните му неуспехи, с трудния му път към жената, назовава директно новото му не-юнашко амплоа като "слизане от пиедестала":

"Сега, когато бе слязъл от коня, като от някакъв пиедестал, почнаха да изчезват страхът и респекта и, като че се беше уеднаквил с останалите, те се приближаваха и започваха разговор."

И още в първата му изява, слязъл от пиедестала на коня и извън юнашкото си амплоа, Джерзелез търпи поражение, трудно му е дори да разговаря с другите хора:

"В говоренето беше неопитен, във всеки миг му липсваше необходимата дума, както често се случва при хората на действието."

А след това се редят епизодите на на безрезултатното Джерзелезово протягане на ръка към жената в порива му към любов -

"Венецианката в кожи и кадифе, чието тяло, гъвкаво и благородно, не може дори да си представи. Циганката Земка, дръзко и коварно, но мило животинче. Дебелата вдовица. Страстната, но лекомислена еврейка. И Катинка, плод, който зрее в хладина."

Всички те остават недостъпни и недостижими за Джерзелез, само до проститутката Екатерина "се стига направо".

За да завършат Джерзелезовите "напразни усилия на любовта" с горчивата вътрешна равносметка:

"И още веднъж се появи мисълта, с която е заспивал стотици пъти, неясна, никога недомислена докрай, а обидна и болна мисъл: защо пътят до жената е така криволичещ и тайнствен, и защо той със своята слава и сила не може да го измине, а го преминават всички, по-лоши от него? Всички, само той, в силната си и смешна страст, цял живот протяга ръка като на сън. Какво искат жените?"

Така мисли Джерзелез в прегръдките на проститутката Екатерина, малък оазис на отмора в неговия юнашки "път":

"Искаше да продължи този час без мисли и желания, да си почине колкото се може по-добре, като човек, комуто е дадена само кратка отмора и който трябва да продължи пътя си нататък."

С тези думи завършва първата прозаическа творба на Иво Андрич.

Историческа личност, преминала и във фолклора, е и героят на първия Йовков разказ от "Старопланински легенди" "Шибил", даващ началния тон на книгата.

Сведения за историческата личност на Шибилоглу Мустафа намираме в една публикация в "Литературна мисъл" от 1960 година (Шалев 1966: 22-23). Шибил Мустафа (циганин от село Градец) бил преследван от турските власти като "известен разбойник", крадец и убиец. Властите обаче постигнали споразумение с разбойника и по време на Кримската война го назначили за надзирател на строежа на военна крепост край Градец, като той продължил да върши обири. Влюбил се обаче в българката Женда, която посещавал и й правел скъпи подаръци. През 1870 година обаче русенският валия заповядал Шибил да бъде убит, той бил заловен при засада и разстрелян, а главата му отрязана и изпратена в Русе. Доколко Йовков е знаел цялата история на Шибил, не е известно, но мотото към разказа му, взето от народна песен ("Радка на порти стоеше, отдолу иде Мустафа") ясно указва, че е познавал преданията за Шибил, преработили и свързали исторически факти по един легендарно-романтичен начин.

И Йовков обаче като Андрич е вплел историческия герой във фикционален сюжет, чиято силно романтично естетизирана история представя "страшния хайдутин" като жертва на любовта му към дъщерята на Велико кехая, която го кара да престъпи "хайдушките правила" в името на обзелата го любов. Тук няма да разглеждам всички смислови импликации на творбата, но преди да се спра на основното му сходство с героя-юнак у Андрич, искам само да отбележа, че Шибил е убит не по нареждане на турските власти. Напротив, турският кърсердарин Мурад бей, пленен от красотата и саможертвената готовност на Шибил ("Какъв юнак! Какъв хубавец" са неговите думи, два пъти повторени в разказа), отменя заповедта за убийството ("Такъв човек не бива да умре"). Но бащата на Рада го е изпреварил и по негов знак Шибил е убит. В желанието си да не даде дъщеря си за жена на Шибил, Велико кехая излъгва дъщеря си, примамва с измама Шибил, не се подчинява на отмяната на заповедта за убийство на Шибил от Мурад бей. Негова жертва обаче става не само Шибил, но и собствената му дъщеря. И тази обща смърт на Шибил и Рада извисява трагично героите като финалът на разказа внушава преклонение пред тържествуващата над смъртта любов.

Но извисяването на Шибил в саможертвената му, в името на любовта, смърт е предходено от друг, противоположен жест - слизането на героя от пиедестала на юнашкото му амплоа на "страшен хайдутин", изразено конкретно чрез слизане от планината, категорично заявено още в първите изречения на този пръв разказ от книгата "Старопланински легенди":

"Шибил, страшният хайдутин, когото заптиета и кърсердари търсеха ход дърво и камък, слизаше от планината и отиваше да се предаде..."

Вече, и многократно, съм тълкувал (Игов 1991; 1994; 1996; 2008а) "слизането от планината", Йовковият "път надолу", като противоположен и противопоставен на юнашкия "път нагоре" у Ботев (което съвсем не означава еднозначно свеждане на Ботев до този "път нагоре", както става в националната митология, особено в казионните й употреби), тук обаче обръщам внимание върху сходството на слизането на Шибил от планината у Йовков със "слизането" от пиедестала на юнашкото му амплоа при Андричевия Алия Джерзелез.

И двамата литературни герои - и Андричевия Джерзелез, и Йовковия Шибил - слизат от пиедестала на юнашкото си амплоа, пресъздадено във фолклорното предание, в легендата и песента. Този пиедестал у Андрич е конят, у Йовков - планината. (Тук няма да се спирам на тези популярни в балканския фолклор юнашки топоси.)

И у двамата писатели жестът на слизането е и жест на "разоръжаване", което прави героите слаби и безпомощни, лишава ги от ореола на страхопочитание, с който те присъстват в юнашката си роля. И двамата герои "слизат" и се "разоръжават" като жест на търсенето на любов и на пътя си към жената.

Това търсене на "човешкото" (чрез любовта) прави "юнаците" слаби и уязвими, уеднаквява ги с обикновените хора и е определен жест на "демитологизация" и "дегероизация" на "героите" от страна на писателите.

Но тази "демитологизация" по-скоро трябва да се нарече "хуманизация на мита" (ако си послужа с израза на Томас Ман), защото именно чрез представяне на тяхната слабост и уязвимост писателите представят своите герои по-близки до "човешкото" чрез порива им към любовта и към жената. Именно чрез тази уязвимост и слабост в порива към обич "героите" стават по-"човешки", по-близки до простата човешка участ.

(И тук, във връзка с "хуманизацията на мита" ще направя едно отклонение от основната си тема във връзка с често употребяваното от критиката определяне на Андрич и Йовков като хуманисти. Макар че именно у "мрачния", особено в първата си разказна фаза, реалист Андрич, склонен да акцентира върху негативните инстинкти у хората, захвърлени в историята, и да разбира действителността като поприще на "зло и насилие", проблемът за "хуманизма" му, свързан и с религиозния екзистенциализъм, да е по-сложен, ще обърна внимание на "хуманизма" на Йовков, защото именно той в по-ново време бе оспорен. Не бих казал, разбира се, че всички писатели са по дефиниция "хуманисти", нито бих се разгръщал по исторически променливите дефиниции на самото понятие "хуманизъм". Истина е също така, че определянето на Йовков като "хуманист" е било не само често, но и толкова непрецизно, че се е превърнало в клише, което, в желанието си да каже много, започва да не казва нищо. Това обаче не значи, че хуманизма на Йовков трябва да се отрече, а означава че трябва да се изследват неговите употреби и да се преформулира. И Йовков, както и Андрич, в своите граждански възгледи са патриоти, споделящи националните идеали на своите общества и взели участие в борбите за национално освобождение и обединение. Но като писатели те се формират в началото на века, в епохата на първата Модерна, която заменя етноцентричните ценности с антропоцентрични, индивидуалистични. И тяхното ранно лирическо творчество е израз на самотническите индивидуалистични настроения на новоромантичния модернизъм, представящ реакция на разрива между блян и действителност. За Йовков, както и за Андрич, войната представя социално-психологически прелом, който, по израза на Андрич "премести ударението на всяко нещо от индивидуалното към общото". Литературния израз на този прелом и у двамата писатели е свързан с преход от субективно-лиричното към обективно-епичното, от поезия към проза. Но това не означава връщане към възрожденския етноцентризъм, а нов прочит на взаимоотношението между индивида и колектива. Въпреки че проявяват писателски интерес към психологията на традиционните общности, патриархално-семейни, съсловни, селищни, социални, както и към модерните общности на тълпите, и двамата писатели не интрументализират човека, а го разглеждат като върховна ценност. Макар че архаизиращият прочит, и традиционен, и модерен, недовижда доста дискретното наистина у Йовков демистифициране на тълпите и масите като ирационална, отричаща човешката индивидуалност, стихия, Йовков на ред места в своята проза показва сляпата стихийност на "втълпения народ", по особено фин начин в един от популярните си разкази, "Албена". И двамата писатели, Андрич и експлицитно, Йовков по-дискретно, се дистанцират от левите и десни тоталитарни идеологии и практики, противостоят и на червения, и на белия терор. Именно това противопоставяне срещу ирационалната стихийност на "масите" и утвърждаване на индивидуалните човешки ценности дава основание да говорим за хуманизма им.

Друг важен израз на този хуманизъм е разграничаването им от възрожденския етноцентризъм и чрез изображение на една, типична за Балканите мултиетническа и мултиконфесионална среда, като и у двамата писатели различните етноси и вери са хуманистично равнопоставени. И в това също е техният хуманизъм.

"Хуманизъм" впрочем бе подозрителна дума при тоталитарните, хуманистично равнопоставени, режими. И в това е техният "хуманизъм", затова и винаги тези режими правеха чрез облепващи прилагателни ценностни разграничения - на лошия "абстрактен" хуманизъм се противопоставяше добрия "социалистически хуманизъм", като думата "социалистически" искаше да прикрие характерното за всички тоталитарни режими инструментализиране на човека или казано по-просто - пълното незачитане на човешката личност. Хуманизмът обаче е само един - той представя разбиране за човека като върховна ценност. В този смисъл и Андрич, и Йовков бяха - преди всичко - хуманисти.)

А сега нека се върнем към дегероизираните юнаци в разглежданите творби на двамата писатели. Защото има и съществена разлика в представянето на дегероизираните "юнаци" у Андрич и Йовков.

Андричевият Джерзелез нито постига любовта, нито достига до смъртта. Джерзелез напразно протяга ръка към непостижимите за него жени, а единствената постижима, до която пътят е пряк и лесен, е проститутката, която го дарява с временна отмора, за да продължи той "пътя" си "нататък", отново яхнал коня и будещ страхопочитание с юнашката си слава. (Но читателят вече знае, чрез собствената вътрешна равносметка на "юнака", че цената на тази слава е постигната чрез осъзнат от него екзистенциален провал.)

Йовковият Шибил постига и любовта, но и смъртта, постига смъртта заради любовта си и любовта си в смъртта. Именно любовта го е направила слаб и уязвим, благодарение на любовта си е станал доверчив, което го прави уязвим за предателство, довело го до клопката на смъртта. Но Йовков не спира да "хуманистичната дегероизация" на юнака, превърнала го в слаб и уязвим човек ("не беше в хайдушките правила"). Чрез смъртта на юнака и любимата му в името на любовта Йовков отново героизира Шибил, естетизирайки смъртта му в името на любовта и заедно с любимата, създавайки една нова легенда. Но това вече не е "хайдушка", а "любовна легенда" .

Андрич само дегероизира и демитологизира юнака чрез любовния му провал, Йовков отново го героизира и митологизира чрез любовната му саможертва.

Андрич като че е суров реалист, Йовков като че остава неунищожим романтик.

Ако отидем обаче отвъд разглежданите тук творби към цялостното им творчество, ще видим, че Андрич също има своите "легенди" за красивата любов ("Легенда за Лаура и Петрарка"), а Йовков знае, че любовта е и тъмна страст, водеща към престъпления ("Албена").

И Андрич, и Йовков знаят и "тъмните", и "светлите" страни на човешката природа, и принизяващите мрачни инстинкти на човека, и възвисяващите го пориви.

Андрич в ранната, наричана "мрачна", фаза (към която принадлежи "Пътят на Алия Джерзелез") на своята художествена проза акцентира върху "тъмните" страни на човешката природа, представя една визия за историческата действителност като поприще на "зло и насилие" и едва по-късно в някои разкази и есета с една силна хелиотропна имагинация откроява и "светлите" страни у човека и битието. Йордан Йовков няма "мрачна фаза", откриването на "мрачните" страни на човека и битието у него е по-дискретно - и затова по-трудно като интерпретаторска задача, в неговия свят ordo amoris, редът на любовта, е като че космологичен закон, за разлика от историческия песимист Андрич, за когото дори малкото "дъх на свобода" е само трансцендентен копнеж. Задачата на тази работа обаче не е да представи цялостно визиите за битието и света на двамата автори, а само до покаже едно сходство между тях в две техни "програмни" художествени творби, представящи дегероизиране на "юнашката" романтика.

БЕЛЕЖКИ

1. Принос в това отношение е заявеният доклад на Сава Сивриев - "Лириката на Йордан Йовков в списание "Художник" (Научна конференция "Йордан Йовков - разночетения". По повод 130 г. от рождението на Йордан Йовков. 29.-30.10.2010, Добрич). [обратно]

ЛИТЕРАТУРА

Андрич 1976: Andric, Ivo. Sta sanjam i sta mi se dogadja. Pesme i pesme u prosi. Priredio Petar Djadjic. Beograd. 1976.

Андрич 1977: Andric, Ivo. Njegos u Italiji, Sabrana djela. // Umetnik i njegovo delo - ІІ. Sarajevo, 1977.

Андрич 1997: Andric, Ivo. Zivotopis. // Sabrana djela. Beograd: Prosveta, 1997, knj. 18.

Василев 1937: Василев, Владимир. Йовкови тревоги около "Старопланински легенди". // Златорог, г. ХVІІІ, 1937, кн. 9.

Веселинов 1968: Веселинов, Георги. Някои български писатели и Йован Дучич. // Пламък, 1968, кн. 11.

Веселинов 1978: Веселинов, Георги. Литературният живот в България в началото на ХХ век и Йован Дучич. // Славянска филология, том 16, 1978.

Димитрова 1978: Димитрова, Светла. Йордан Йовков и Иво Андрич. // Литературна мисъл, 1978, кн. 3.

Игов 1968: Игов, Светлозар. Иво Андрич в България. Славистични изследвания. София: Наука и изкуство, 1968.

Игов 1991: Игов, Светлозар. "Старопланинските легенди" на Йордан Йовков. // Игов, Светлозар. От Ботев до Йовков. София, 1991.

Игов 1994: Игов, Светлозар. Балканът, ханът и чифликът. // Игов, Светлозар. Български шедьоври. София, 1994.

Игов 1996: Игов, Светлозар. Слизането от планината. Творби от българката класика. София, 1996.

Игов 2001: Игов, Светлозар. История на българската литература. София, 2001.

Игов 2007: Игов, Светлозар. Иво Андрич в "Млада хърватска лирика". // Електронно списание LiterNet, 13.11.2007, 11 (96) <https://liternet.bg/publish/sigov/ivo_andrich.htm> (01.10.2010).

Игов 2008а: Игов, Светлозар. Един скандален модерен манифест. // Научни трудове на Пловдивския университет. Филологически факултет. Том 46. Кн. 1, сб. Б, 2008.

Игов 2008б: Игов, Светлозар. Интенционалната заблуда на Йордан Йовков. // Култура, бр. 23, 2008.

Игов 2010: Игов, Светлозар. Писателят като политически диагностик. // Везни, 2010, кн. 5.

Млада 1914: Mlada hrvatska lirika. // Drustvo hrvatskih knjizevnika. Zagreb, 1914.

Константинов 1967: Константинов, Георги. Едно необикновено приятелство. София, 1967.

Константинов 1971: Константинов, Георги. Николай Лилиев сред своите приятели. София, 1971.

Шалев 1966: Шалев, Димитър. Към историята на Йовковия Шибил. // Литературна мисъл, 1966, кн. 6.

© Светлозар Игов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 01.10.2010, № 10 (131)