Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ИВО АНДРИЧ В "ХЪРВАТСКА МЛАДА ЛИРИКА"

Светлозар Игов

web

Проблемът за националната идентичност на първия балкански нобелов лауреат Иво Андрич (1892-1975) е една от най-сложните задачи за неговите биографи и интерпретатори и нерядко се е превръщал в повод за проява на нездрави националистически страсти. Сложността на въпроса иде от босненския произход на Иво Андрич. Населението на Босна има общ славянски произход и език (дотолкова, доколкото въобще може да се говори за етническа чистота и хомогенност). Но босненските славяни, които говорят един славянски език, имат различна верска принадлежност - част от тях са приели православното християнство и културноисторически принадлежат на византославянския православен религиозен и културен кръг (наречен от Рикардо Пикио Slavia Orthodoxa), друга част приемат католическата вяра и културно-исторически принадлежат (според същата, предложена от Пикио класификация) към кръга на Slavia Romana. Трети (приема се, че това са някогашни богомили, богомилството е било в определен период официална държавна религия на средновековна Босна) приемат исляма. Така католическото население на Босна постепенно започва да гравитира в националното си самоопределение към хърватите, православното - към сърбите, а мюсюлманите да създават собствено национално самоопределение като "мюсюлмани" или "босненци". Тенденцията към национално обособяване обаче в някои исторически периоди е била заменяна от тенденция към национално интегриране, националната дивергенция или конвергенция (според различни признаци - етнически произход, език, вяра, държавност) е част от самата социалноисторическа динамика на човешките общности.

В епохата на славянските национални възраждания (втората половина на 18. и първата половина на 19. век) конституирането на националното самосъзнание и култура е съпроводено и от идеи за славянската общност и взаимност от най-различен вид - чешкия филологически славизъм, полския романтичен месианизъм, руският панславизъм (като реакционна имперска идея) и руското славянофилство (като културна идеология). Една от най-значимите и интересни "славянски" идеологии е хърватския "илиризъм", който дава името и на епохата на хърватското национално възраждане. "Илиризмът" (като културна идеология на южнославянското езиково и културно единство) има дълбоки корени в хърватската културна и литературна традиция, особено (също както и чешкия филологически славизъм) в т.нар. "бароков славизъм", една от чиито програмни книги е "Il regno degli Slavi" ("Царството на славяните", 1601) на дубровчанина Мавро Орбини (Мавър Орбин), ползвана като исторически извор от нашия Паисий Хилендарски и от ред други южнославянски автори. Вдъхновен от идеята за славянската общност е хърватинът Юрай Крижанич (1618-1683), който пише в този дух труда си "Политика" и иска да заинтересова със своите идеи руските власти, но е прокуден от тях в Сибир. Не по-радостна е и съдбата на хърватина Павао Ритер Витезович (1652-1713), който, вдъхновен от южнославянската идея, пише труда си "Serbia illustrata", но възлага своите политически надежди за освобождение и обединение на южните славяни на австрийския двор - идеите му обаче не намират добър прием във Виена, макар че по-късно се разгръщат в т.нар. "австрославизъм", който - макар че намира отзвук дори във виенските дворцови и правителствени среди - никога не става официална политическа доктрина. Особено силен отзвук има сред балканските славяни книгата на Андрия Качич Миошич (1704-1760) "Разговор угодни народа словинскога" (1760) - поетическа мистификация, която в духа на народните песни създава исторически "народни песни" за ред личности и събития из историята на българи, хървати и сърби. Песните на Качич Миошич (особено тези с български сюжети - например песните за Орун и Ницефор и за Владимир и Косара) са станали основа на много нови литературни творби на южнославянски писатели, а в България има множество техни преписи, били са разпространявани и заедно с Паисиевата История. Вдъхновена от южнославянската идея е и книгата на сърбина Йован Раич (1726-1801) "История разних славянских народов, наипаче Болгар, Хорватов и Сербов" (1768, 1794).

В духа на тези и много други предшественици, хърватското национално възраждане, наречено Илиризъм, култивира идеята за южнославянско езиково, литературно и културно единство, под знака на която се разгръща творчеството на най-видните хърватски илирийски книжовници - идеолога Людевит Гай и поетите Иван Мажуранич, Станко Враз и Петар Прерадович. Поетът Иван Мажуранич (1814-1890) пише най-забележителната си творба - хърватския национален епос поемата "Смъртта на Смаил ага Ченгич" (1846) върху сюжет от борбата на черногорци с турците.

А най-значимия поет-лирик и виден деец на хърватския Илиризъм е словенецът Станко Враз (1810-1851), който, вдъхновен от илирийските идеи, започва да пише не на родния си словенски, а на хърватски език (заради което е бил хулен от свои сънародници като "ренегат").

Културната идеология на илиризма има и своите политически следствия в идеите на много хърватски, сръбски и български обществени и културни дейци за създаване на южнославянска и/или балканска федерация (конфедерация) - сред тях са Светозар Маркович, Любен Каравелов и Христо Ботев.

Както е известно, в резултат на Първата световна война, след разпадането на двете големи империи, в които векове живеят южните славяни - Хабсбургската и Османската - се създава независима държава на южните славяни - Обединеното кралство на сърби, хървати и словенци под скиптъра на сръбската кралска корона, а след Втората световна война - и социалистическата федерация Югославия под ръководството на комунистическия вожд Йосип Броз Тито. Въпреки началния ентусиазъм и надежди при създаването и на двете югославски държави, те не успяват да решат националните въпроси и се разпадат - първата при нашествието на Хитлер през 1941 година, втората - след падането на Берлинската стена и краха на комунизма след 1989 година. Естествено, за този политически разпад нямат никакви вина идеолозите и привържениците на илиризма и югославизма и техните идеи трябва да бъдат разглеждани в контекста на своето историческо време.

В този контекст трябва да бъде разглеждано и делото на Иво Андрич и други югославски писатели през ХХ век. А делото на Иво Андрич крие особена сложност от гледна точка на националната му културна идентичност.

В книгата за новородените на църквата "Свети Иван Кръстител" в Травник е записано, че на 9 октомври 1892 година се е родил син Иван от баща Антун Андрич и майка Катарина (римокатолици). И така - Иво (Иван) Андрич е по рождение босненски католик. След това Иво Андрич живее в Сараево и Вишеград. От 1903 година учи гимназия в Сараево, където прави първите си литературни опити и става един от основателите на тайната младежка национално-освободителна организация "Млада Босна" (чиито член е и Гаврило Принцип, който през юни 1914 година убива в Сараево престолонаследника Франц Фердинанд, което става повод за започване на Първата световна война). През 1911 година Андрич публикува първата си творба (стихотворението "В здрача") в сараевската "Босанска вила".

През есента на 1912 година се записва да следва във философския факултет на Загребския университет, продължава литературните си занимания и публикации и дружи с изтъкнати загребски творци и интелектуалци (Антун Густав Матош, Пиер Крижанич, Любо Визнер, Владимир Черина). През лятото на 1913 година се прехвърля да следва във Виена, а в началото на 1914 година продължава следването си в Ягелонския университет в Краков. През това време сътрудничи на загребските издания "Вихор", "Хърватски покрет", Книжевни покрет", "Савременик", "Хърватска рийеч". През юни 1914 година в Загреб излиза като издание на Дружеството на хърватските книжовници антологията "Млада хърватска лирика", в която на първо място е представен Иво Андрич.

На 17 юли 1914 година, вече след започването на войната, Андрич през Триест пристига в Сплит, където на 29 юли е арестуван от австроунгарската полиция като участник в национално-освободителното движение и прекарва военните години в затвор и изгнание до помилването си през юли 1917 година.

През есента е мобилизиран, но поради заболяване влиза в болница, където дочаква и обявената обща амнистия..

В началото на 1918 година започва да издава в Загреб заедно с Бранко Машич, Нико Бартулович и Владимир Чорович списание "Книжевни юг", където публикува най-често през следващите две години, сътрудничейки и на други загребски издания като "Хърватска нива", "Омладина", "Югославска жена" и др.

От 1920 година Андрич започва да печата все по-често и предимно в белградската литературна периодика, най-вече в "Сръбски книжевни гласник", премества се да живее в Белград и постъпва на служба в Министерството на външните работи. От 1921 година пребивава като растящ в йерархията дипломат в различни европейски страни (Ватикана, Румъния, Италия, Австрия, Франция, Швейцария, Испания, Германия).

Междувременно, през 1918 година, като издание на "Книжевни юг" в Загреб и с предговор от Нико Бартулович, излиза първата книга на Иво Андрич - "Ех Роnto", лирикомедитативна проза. В Загреб през 1920 година излиза и втората му поетическа книга "Немири" ("Безпокойства") - стихотворения в проза.

През 1920 година излиза и третата книга на Иво Андрич, но вече белетристична проза - повествувателния триптих "Пътят на Алия Джерзелез", обозначена жанрово като "разказ" ("приповетка"). Това е не само първата прозаическа книга на Андрич, но и първата му книга, издадена в Белград. И следващите си три книги до Втората световна война Андрич ще издаде в Белград, и трите носят заглавие "Разкази" (1924, 1931, 1936).

Както се вижда, с ранното си поетическо творчество Иво Андрич се вписва в хърватската литература, дори като едно от водещите имена на нейната Модерна.

Преходът към прозата, където той ще се утвърди като класик, е свързан и с преминаването му към белградския литературен кръг и сръбската литература.

Именно като сръбски писател Иво Андрич достига и до най-високо световно признание.

Тук обаче е твърде важно да се отбележи, че и като сръбски писател Иво Андрич запазва своята - характерна и за ранния му, хърватски период - югославистична ориентация. Преди всичко, той остава верен на своята родна Босна и нейната мултикултурна среда, в еднаква степен е писател на босненските католици, православни и мюсюлмани. Не само пише за, но се чувства наследник и на традициите на великия черногорски поет Петар Петрович Нйегош (1813-1851) - не само защото Нйегош е класик и на сръбската литература, а защото това е и "илирийска" традиция (да си спомним поемата на хърватина Иван Мажуранич). А поради предпочитанията му към "турското време" на Балканите са го наричали и "най-големия турски писател", което не е само шега. В известен смисъл е най-точно да наречем Иво Андрич "балкански писател", за което писах в студията "Иво Андрич като художествен философ на балканското историческо битие", поместена като предговор към третото българско издание на "Прокълнатият двор" (изд. "Балкани", 2001).

Изтъквайки "балканската репрезентативност" на творчеството на Иво Андрич (в своите есета и фрагменти Андрич впрочем използва израза "нашите хора" не в тесен етнически смисъл, а в смисъл на "балканци"), съвсем не искам да му отнема литературно-историческото място като класик на сръбската литература, а само да почертая универсалния хуманистичен смисъл на творчеството му и общобалканското му културно значение и културна репрезентативност.

В този аспект заслужава литературоведско внимание и принадлежността на ранното му поетическо творчество към хърватската литература.

Най-значимият документ за това литературно-историческо присъствие в хърватската Модерна през второто десетилетие на ХХ век е участието му в антологията "Млада хърватска лирика", излязла през юни (липань) 1914 година в Загреб. В тази антология на първо място е представен с шест стихотворения Иво Андрич, а след него с лирически цикли са представени и поетите Владимир Черина, Вилко Габарич, Фран Галович, Карло Хауслер, Звонко Милкович, Стйепан Пармачевич, Янко Полич Камов, Никола Полич, Аугустин Уйевич, Милан Върбанич и Любо Визнер.

Двама от тези поети вече не били сред живите - Янко Полич Камов - "първият футурист в Югославия и верлибрист преди Милан Чурчин и всички други", "умрял в анархистичната Барцелона като бохем и босяк, след до лудост бесен живот, 24-годишен" (както е отбелязано в придружителния портрет) и - Милан Върбанич, "умрял в началото на 1913 година, на 29 години, оставяйки само два цикъла символистични стихотворения". (Югославистичната ориентация на младата хърватска Модерна тук личи в разбирането на хърватската литература като част от една югославска литературна общност, още по време когато такава държава не е съществувала.)

Съставителят на антологията Любо Визнер в краткия увод към нея излага своите съставителски принципи, като нарича книгата "не антология, а преглед на най-младата хърватска лирика". Визнер изтъква важното значение на двама от предходниците на включените в книгата най-млади - Владимир Видрич (1875-1909) и Антун Густав Матош (1873-1914). Тук трябва да се отбележи, че по време на следването си в Загреб Андрич се сприятелява с големия поет, разказвач, есеист и критик Матош, но приятелството им е твърде кратко - Матош умира през март 1914 година и Андрич произнася вълнуващо слово в негова памет на мемориална вечер във Виена (отпечатано в загребския "Вихор"). Тук е мястото да се отбележи и едно друго важно приятелство на младия Андрич - с големия хърватски писател Иво Войнович (1857-1929), по това време вече "жив класик" (с когото е другарувал и нашият Пенчо Славейков). Войнович го посещава през декември 1917 година в болницата и след това записва в дневника си за "малкия Иво Андрич" - "Каква благородна и изтънчена поетическа душа!"

След изтъкването на значението на модерните предходници Видрич и Матош, Любо Визнер отбелязва в предговора, че най-младото поколение хърватски поети, включени в антологията, не са свързани в някаква обща школа или направление, а единствено от една изразявана по различен лирически начин съвременна чувствителност.

С днешна дата искам да отбележа, че - без да има манифестен характер - антологията "Млада хърватска лирика" - и като избор на автори и творби, и като очертаване на художествени тенденции, представя етапна книга на модерната хърватска литература, репрезентативна за поетическото движение през второто десетилетие на ХХ век. Голяма част от включените в нея поети се развиват в последвалия следвоенен период като видни хърватски писатели, сред които особено трябва да се открои името на Тин Уйевич - най-значимия лирик на хърватския ХХ век.

Макар че - особено на фона на последвалото му литературно развитие - младежката лирика на Иво Андрич не изглежда особено зряла и звучи донейде старомодно анахронично (самият Андрич в разговор с мен през 1968 година се отнесе доста пренебрежително към младежките си работи), тя придобива по-богат смисъл в контекста на последвалите му две лирически книги, а може да бъде четена и като концептуален и поетологичен ключ към по-късното му творчество (за което, впрочем, съм писал в монографията си за писателя).

В мой - и едва ли много добър - превод в Електронно списание LiterNet представям шестте стихотворения на Андрич от "Млада хърватска лирика"*, чието оригинално издание е една от най-ценните книги в библиотеката ми.

В края на антологията "Млада хърватска лирика" включените в нея дванадесет поети са представени с кратки критикобиографични портретни медальони (единствено Аугустин (Тин) Уйевич е написал сам портрета си, обозначен като "автобиография").

Ето краткия портрет на Иво Андрич:

"Най-чудесен сараевчанин: без ни най-малко турски атавизъм: нежен, бял и с болезнено изтънчена ароматна душа като онези негови бели цветове, които озаряват сладката тъга на неговите женствено бленуващи сънища. Прекалено без енергия, за да пише дълги неща. Кратък като преходността на авантюристична любов. Принц без дворец, пажове и принцеса. През зимата се надишва на кафански въздух, за да се лекува през пролетта с дъха на избуялите ливади. Нещастен като всички артисти. Амбициозен. Чувствителен. Накратко: има бъдеще."

Тази великолепна портретна скица ни казва много и за младия Андрич, и за неговото ранно поетическо творчество. Тя ни показва и колко много се е променил Андрич като писател в зрелите си години в сравнение с младостта. Ранният Андрич е изглеждал "прекалено без енергия, за да пише дълги неща". Ако приемем, че това е пророчество - то не се сбъдва, защото зрелият Андрич има достатъчно енергия, за да създаде голямо по обем повествувателно творчество и се прославя най-вече с "дълги неща" - романите.

Но затова пък другото пророчество - "има бъдеще" - се сбъдва и то по начин, който не е постигал никой друг писател от Балканите преди него - младият, двайсет и двегодишен по времето, когато е писан портретът, хърватски поет - става първият южнославянски и балкански нобелов лауреат.

 


* Иво Андрич. Из "Млада хърватска лирика". Превод Светлозар Игов. // Електронно списание LiterNet, 13.11.2007, бр. 11 (96) <https://liternet.bg/publish21/i_andrich/index.html> [обратно]

 

 

© Светлозар Игов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 13.11.2007, 11 (96)