ЗАЩО ПРЕЗИДЕНТЪТ ТИТО ТАКА ДЪЛГО ОТКАЗВА ДА ПРИЕМЕ ЮГОСЛАВСКИЯ НОБЕЛОВ ЛАУРЕАТ?

Светлозар Игов

web

---

Резюме: Разтревожени от факта, че президентът на Югославия дълго време след като Иво Андрич получава Нобеловата награда за литература отказва да го приеме, чиновниците от канцеларията му уговарят писателя Добрица Чосич да разговаря с Тито. В разговора с Тито Чосич разбира, че президентът се е надявал Нобеловата награда да бъде дадена на неговия фаворит Мирослав Кърлежа. Истинската причина обаче е друга - след скандала с Пастернак, Тито в желанието си да затопли отношенията с Кремъл, се е тревожел как Москва ще възприеме Нобеловата награда на Андрич. На 5 октомври 1962 в Москва се провежда тържествено събрание по случай 70-годишнината от рождението на Андрич, след което на 10 октомври Тито приема Андрич, за да му връчи най-високото югославско държавно отличие.

Ключови думи: Иво Андрич, Нобелова награда, Тито, Мирослав Кърлежа, Югославия

---

На 27 октомври 1961 година световните медии обявяват новия Нобелов лауреат за литература - югославският писател Иво Андрич. Още същия ден Андрич, който още на 26 октомври предварително е уведомен от представител на шведското посолство за наградата, приема кореспондент на френския вестник "Льо фигаро литерер", който няколко дни преди официалното оповестяване на наградата е съобщил, че Андрич ще бъде новият носител на най-престижното световно отличие за литература, и дава първото си Нобелово интервю. В това интервю писателят, освен обичайните благодарности, казва: "Смятам търпеливо да изчакам да отмине тази възбуда и цялата празнична атмосфера около мен, на които не съм свикнал, и пак да се озова в своя обичаен и скромен работен ден. Изпълненият с работа ден е за мен най-хубавият празник". Това не е проява на фалшива скромност. Андрич наистина не обича медийните шумотевици около себе си и предпочита творческото си усамотение. Но все пак е трябвало да изтърпи през следващите дни и месеци напрежението на официалните ритуали.

Една от първите, които му честитят наградата, е шведката славистка Гун Бергман, професор в университета в Упсала, бивша съпруга на режисьора Ингмар Бергман, която с преводите на Андричевите творби на шведски значително е допринесла за решението на академиците от Нобеловия комитет. Тя дава и някои практически разяснения на Андрич за програмата му в Швеция.

Стокхолм, 10 декември 1961 г. Кралят на Швеция връчва Нобеловата награда на Иво Андрич

Андрич отпътува за Стокхолм със съпругата си Милица Бабич, на 10 декември 1961 година наградата му е връчена от шведския крал, а Андрич произнася традиционното при ритуала слово, посветено на древното изкуство на разказването. След това писателят със съпругата си отива на двуседмична почивка в Швейцария. След завръщането си в родината Андрич участва в различни тържества, през март пътува до Атина и Египет, където се разболява и след лечение отново пътува по различни поводи из Югославия. По-подробно говоря за това в студията си "Gloria mundi. Нобеловите дни на Иво Андрич" (Игов 2011).

Очаква се президентът на СФРЮ Йосип Броз Тито да приеме югославския нобелист, но Тито дълго отлага този прием. Обезпокоени от неблагоприятните коментари по този повод в страната и чужбина, чиновниците от канцеларията на Тито се обръщат към влиятелния по това време сред официалните власти писател Добрица Чосич да се срещне с Тито и го уговори да приеме Андрич.

Макар че по време на срещата им Тито казва на Добрица Чосич: "Кърлежа ще ми се обиди. Той трябваше да получи Нобеловата награда, а не Андрич, а аз сега трябва да честитя на Иво Андрич", не мисля, че това е единствената и още по-малко - главната причина за дългия отказ на Тито да приеме Андрич. Главната причина според мен е друга и ще се опитам да я обясня.

Съперници: Мирослав Кърлежа и Иво Андрич

Добре известно е, че Тито е първият държавен глава на комунистическа страна, който се противопоставя открито на Сталин. Самият Тито става ръководител на Комунистическата партия на Югославия през 1930-те години по решение на Сталин, след като съветският вожд ликвидира старото ръководство на югославската компартия. Но след разгрома на кралска Югославия от Хитлер, Тито става организатор на антифашистката съпротива на югославските народи. За това колко авторитетен антифашистки ръководител е той свидетелства и фактът, че Чърчил го подкрепя и изпраща при Тито сина си, макар че Лондон е приютил останките на разгроменото от Хитлер югославско кралско правителство. И ако до Втората световна война Тито е една от марионетките на Сталин, след войната той има самочувствието на национален герой, организатор на едно от най-мощните антифашистки движения в Европа. Това навярно му дава сили да се противопостави през 1948 година открито на диктата на Сталин и на грубата намеса на Кремъл във вътрешните работи на Югославия. И за СССР и сателитите му доскорошният обичан "приятел" и "брат" се превръща в "предател, агент на империализма, враг и фашист".

След смъртта на Сталин и особено след осъждането му на ХХ конгрес на КПСС, отношенията между Югославия и СССР постепенно се нормализират и затоплят. В този период се откроява и ролята на Тито като един от инициаторите и вождовете на т.нар. движение на необвързаните, т.е. на страните извън противостоящите военни блокове на страните от НАТО и от Варшавския договор. Тези "необвързани", главно страни от Азия и Африка, са т.нар. Трети свят. Повечето от тях се борят за национално освобождение и независимост и са подкрепяни от СССР и страните от съветския блок. И поради лидерската си позиция в движението на необвързаните, и поради предишната враждебност между Югославия и съветския блок, Тито се стреми да поддържа колкото се може по-добри отношения с Кремъл.

Че Тито е бил много предпазлив в отношенията си с Кремъл, говори и фактът, че през 1965 година за публикуването на пътеписа "Лято московско 1965" в белградското списание "Дело" авторът Михайло Михайлов е осъден на затвор, след като Тито го обвинява, че "клевети СССР", броят на списанието (което имам щастието да притежавам) е конфискуван и публикацията е прекъсната. Интересното е, че Михайлов публикува през 1964 година в загребското списание "Форум" статия за Солженицин, която не е санкционирана. Какво се е случило за една година? Случило се е свалянето на Хрушчов и идването на власт на Брежнев. Тито веднага е усетил в политическата промяна край на Хрушчовата десталинизация и мигновено реагира.

Именно в този контекст трябва да се разглежда и Титовото отношение към Нобеловата награда на Иво Андрич. Защо? Това може да се разбере от един поглед към историята на Нобеловите награди. Първите Нобелови награди са присъдени през 1901 година. Лев Толстой, който по това време е всепризнат световен писател № 1, умира през 1910 година, но не получава наградата.

Причината за това е, че графът от Ясна поляна е в недобри отношения с руското правителство и е отлъчен от църквата. Шведските академици не са искали да влизат в конфликт с официалните институции и поради това не присъждат на автора на "Война и мир" наградата. След Първата световна война обаче критериите на Нобеловия комитет се променят. Шведските академици присъждат през 1933 година Нобелова награда на руския писател Иван Бунин, който от 1920 година живее като емигрант във Франция и е яростен противник на съветската власт. През 1961 година, когато наградата е присъдена на Иво Андрич, по-пресен обаче е случаят с втория руски писател, комуто е присъдена наградата за 1958 година - поета Борис Пастернак, който я получава за издадения зад граница роман "Доктор Живаго". Макар че романът е публикуван от италианското комунистическо издателство "Фелтринели", официалните съветски власти са вбесени от задграничното издание, предприемат клеветническа кампания срещу творбата и автора и го принуждават да се откаже от нея. (Наградата е връчена на сина му едва през 1989 г.).

Макар че през 1956 година в Москва е публикувана първата книга на Андрич на руски език - романа "Мостът на Дрина", което несъмнено е и знак за затоплянето на съветско-югославските отношения, югославският президент Йосип Броз Тито - след скорошния скандал с Пастернак - не знае как ще реагира Кремъл на Нобеловата награда за Андрич.

На 5 октомври 1962 година в Дома за приятелство с народите от чужбина в Москва се провежда тържествено събрание по случай 70-годишнината от рождението на Иво Андрич.

Това е добър знак за югославския президент, който разбира, че Кремъл е благосклонно настроен към Иво Андрич. И на 10 октомври 1962 година Тито приема Андрич и съпругата му, за да честити на Андрич 70-ия му рожден ден и да му връчи по този повод най-високото югославско отличие - Ордена на Републиката със златен венец. Това соломоновско решение хем показва уважение на държавния глава към писателя, хем му спестява нежеланието да поздрави Андрич по повод Нобеловата награда, която според Тито е трябвало да получи Кърлежа.

Президентът Тито приема Иво Андрич и съпругата му, Белград, 10 октомври 1962 г.

Не по-малко интересен е разговорът между държавника и писателя, чиято стенограма е запазена. На срещата с Андрич и съпругата му Тито е поканил, освен Чосич, писателя Александър Вучо, известен сръбски сюрреалист и гарант на Андрич при приемането му в комунистическата партия през 1954 година, както и председателя на Съюза на комунистите в Сърбия Йован Веселинов.

На обичайния при разговори с писател въпрос, зададен му от Тито, "Над какво работите сега?", Андрич, който и като натура, и като човек с дълъг дипломатически опит, е обичайно предпазлив, дава един опасен отговор. Той надълго и нашироко обяснява на президента, че пише роман за Омер паша Латас и разказва историята на своя исторически герой. Омер паша е турското име на Михаил Латас, православен славянин, роден и завършил военно училище в австрийската империя. След като разбира, че няма да направи кариера поради служебно нарушение на баща му, избягва в Османската империя, потурчва се и прави главоломна военна кариера. Потушава 16 въстания в империята, а през 1852 година е изпратен да потуши феодалния бунт в Босна, където бейовете се противопоставяли на реформите. "Омер паша е доста интересен и странен човек - продължава да разказва Андрич на Тито за Омер. - Бейовете виждали у него влах. Наричали са го влах, въпреки че е бил маршал. Изглежда, че той с удоволствие е изклал бейовете."

Защо наричам разказа на Андрич за романа за Омер паша, над който работи, опасен? Защото съдбата на Омер паша съдържа нескрити алюзии към Тито, който винаги е наричан маршал Тито, какъвто е бил и Омер паша. В това, че Омер паша е налагал прогресивните антифеодални реформи в Турция с голямо насилие и жестокост, също има опасен намек за актуалната социална ситуация в Югославия. Че Тито добре разбира актуалността на Андричевите алюзии си личи по единственото Титово прекъсване на разказа на Андрич след изречението му "Бейовете се разбунтували срещу новите реформи. Били по-католици от папата.".

Тито: "И сега ги има такива. В Турция никъде не можете да видите фесове, а в Босна още ги носят.".

Но най-опасният за Тито намек е свързан с ренегатството на Омер паша. Защото в някои среди в Югославия считали хърватина Тито за ренегат, продал се на сърбите. Андрич си позволява обаче този намек, за да подскаже на президента и някакво сходство между себе си и Тито - и като босненски католик, които били смятани за хървати, и като участник в сборника "Хърватска млада лирика" през 1914 година, и с първите си поетически книги, издадени в Загреб през 1918 и 1920 година, той принадлежи към хърватската литература, но вече с първата си прозаическа книга "Пътят на Алия Джерзелез", издадена през 1920 година в Белград, той преминава към сръбската литература.

Разбира се, нито президентът Тито, нито писателят Андрич са сръбски националисти, те са югослависти, макар че югославизмът им има различен произход - Андричевият югославизъм е приемник и на югославистката идея на хърватския илиризъм (илиризъм се нарича епохата на хърватското национално възраждане), Титовият югославизъм произтича от неговия комунистически пролетарски интернационализъм. Макар че Иво Андрич в различни етапи, и с различни жанрови и тематични дялове принадлежи и на хърватската, и на сръбската, и на босненската литератури, именно като югославски писател той принадлежи едновременно и на сръбската, и на хърватската, и на босненската литература, като не говорим за това,че има и репрезентативен балкански характер. Именно Андрич лансира и актуализира и понятието homo balcanicus.

При това Андрич е считан от някои кръгове не само за етнически ренегат, хърватин, преминал към сърбите, но и за политически ренегат - бивш кралски дипломат, преминал към комунистите.

Нареждайки дискретно и себе си сред ренегатите, Андрич като че иска да смекчи възможната алюзия за ренегата Михаил Латас-Омер паша към считания в някои кръгове за ренегат Тито. А със своята бележка в началото на разговора: "Понеже тук няма вестникари, които ще измъкнат от тези думи нещо пред обществеността", Андрич придава нещо конфиденциално на съдържащите се в съдбата на неговия романов герой Омер паша Латас алюзии и към президента, и към себе си, автора на романа.

Мисля, че това има отношение и към съдбата на романа. "Омер паша Латас" бе издаден след смъртта на Андрич, през 1976 година. Макар формалният повод за неиздаването на романа приживе на автора да бе неговата незавършеност, мисля, че истинската причина за посмъртното издаване на творбата е нежеланието на автора да го издаде, за да спести неприятните и за себе си, и за президента коментари, за които стана дума. Не зная такива коментари да е имало и след издаването на творбата през 1976 година. Но след падането на Берлинската стена и творението на Тито, втората, социалистическа и федеративна Югославия, и творчеството на Иво Андрич бяха сполетяни от нещо по-страшно от неприятни коментари. Творението на Тито, федеративна социалистическа Югославия се разпадна след кървави войни между и вътре в отделни югославски републики. А на творчеството на Андрич бяха посветени цели клеветнически книги с обвинения в национализъм именно от най-разпалени (главно мюсюлмански) националисти, на което дадох своя отговор в статията "Иво Андрич като художествен философ на балканското битие" (Игов 2002).

Така творчеството на най-значимия балкански писател бе замесено в историческия парадокс - че ерата на глобализма започна с раздухването на най-низки националистически страсти.

Освен отговор на заложения в заглавието въпрос, настоящата статия дава поредния пример за влиянието на политическата конюнктура върху взаимоотношението между държавата и писателите и върху рецепцията на литературата.

ЛИТЕРАТУРА

Игов 2002: Игов, Светлозар. Иво Андрич като художествен философ на балканското битие. Предговор. // Андрич, Иво. Прокълнатия двор. Трето издание. София: Балкани, 2002. Също: Игов, Светлозар. Иво Андрич: Исторически песимизъм и трансцендентални блянове. Пловдив: Хермес, 2012.

Игов 2011: Игов, Светлозар. Gloria mundi. Нобеловите дни на Иво Андрич. // LiterNet, 06.05.2011, № 5 (138) <https://liternet.bg/publish/sigov/gloria-mundi.htm> (28.09.2019). Също: Игов, Светлозар. Иво Андрич: Исторически песимизъм и трансцендентални блянове. Пловдив: Хермес, 2012.

© Светлозар Игов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 28.09.2019, № 9 (238)