GLORIA MUNDI
Нобеловите дни на Иво Андрич

Светлозар Игов

web

Броени дни преди обявяването на Нобеловата награда меродавният парижки вестник Le Figaro litteraire, на 21 октомври 1961 в голяма статия на Кйел Стромберг със заглавие "Фаворит за Нобел", пише, че югославският писател Иво Андрич е най-сериозният кандидат за Нобелова награда измежду петдесетината обсъждани кандидатури, сред които има и такива сериозни съперници и световно популярни писатели като англичаните Греъм Грийн и Лорънс Даръл, немецът Ерих Кестнер, американецът Джон Стайнбек, италианците Еудженио Монтале и Алберто Моравиа, французите Андре Малро, Пиер Жан Жув, Жан Ануи и Жан-Пол Сартр. Може би мнозина ценители не са приели много насериозно прогнозата за Андрич, защото сред кандидатурите има и далеч по-популярни по света писатели, при това обичани от критиката майстори на перото. Още повече че и през предходната, 1960 година, Андрич е споменаван сред най-сериозните възможни лауреати, но наградата е присъдена на френския поет Сен Джон Перс.

Този път обаче прогнозата на френския литературен седмичник се сбъдва - на 27 октомври световните телеграфни агенции известяват urbi et orbi решението на Нобеловия комитет - Нобеловата награда за литература за 1961 година се присъжда на югославския писател Иво Андрич. Първата Нобелова награда за писател от Балканите, първата Нобелова награда за писател сред южните славяни.

По това време Нобеловите награди имат вече 60-годишна история и са се утвърдили като най-престижното световно отличие за литература, въпреки че около присъждането й нерядко е имало и сериозни възражения, а и няколко шумни международни скандала.

Наградата е учредена от шведския инженер Алфред Нобел, изобретателя на динамита. Откритието му донесло голямо богатство, но като всяко откритие имало и опака страна - превърнало се в опасно средство за унищожение. И навярно някакви угризения на съвестта са подтикнали шведския инженер да предостави част от богатството си за благородна цел - за връчване на награди за постижения в областта на науката и литературата, както и награда за мир.

И от 1901 година насетне присъждането на Нобеловите награди се очаква всяка година през октомври с напрегнат интерес.

Наградата не е била присъдена за по няколко години по време на Първата и Втората световна война - през 1914 и 1918, както и през 1940-1943, защото шведските академици са искали да останат "над схватката", неутрални. През военната 1915 година наградата е присъдена на пацифиста Ромен Ролан, а през следващите две години - на скандинавски автори. Навярно шведските академици не са стигнали до общо решение и през 1935, една невоенна година, когато наградата също не е била присъдена. На няколко пъти наградата пък е поделяна между двама кандидати.

За пръв път наградата е връчена през 1901 година на френския поет Сюли Прюдом - доста позабравен днес, но светило в своето време. Това не значи, че наградата е започнала с грешка, а че стандартите за литературна значимост се променят, а популярността може и да е скоропреходна.

За пръв път наградата е присъдена на автор извън Европа през 1913 година - на индийския писател и мислител Рабиндранат Тагор. Първият американец, която я получава, е романистът Синклер Луис, през 1930 година, а първият латиноамериканец е гватемалецът Мигел Анхел Астуриас през 1967.

Наградата за литература е присъждана не само на поети, романисти или драматурзи - през 1902 година я получава немският историк Теодор Момзен, през1908 - немският философ Рудолф Ойкен, през 1950 английският философ Бъртранд Ръсел, през 1953 - английският политик Уинстън Чърчил. Тези историци и философи са получили награда, защото историческите и философските им съчинения са оценени и като великолепна проза, а Чърчил получава наградата за мемоарите си.

Всички, получили наградата, са значими писатели, дори когато след време нечия слава избледнява. Но това не значи, че всички големи световни писатели след 1901 година са получили наградата, а че не винаги дори най-престижна награда може да увенчае всички големи писатели. В някои случаи обаче наградата не е присъждана на безспорно големи писатели по политически и дипломатически съображения. Лев Толстой, който умира през 1910 година, е безспорен литературен колос с огромна световна популярност. Той обаче бил отлъчен от църквата и в лоши отношения с императора, поради което шведските академици не желаели да влизат в конфликт нито с църковните, нито с имперските власти. През 1933 година обаче наградата е присъдена на руския писател в изгнание Иван Бунин, отявлен противник на комунистическия режим в родината си и оттук насетне Нобеловата награда придобива нови функции - на отстояване на творческата свобода срещу политически режими, които я потискат. Такива са случаите с руснаците Борис Пастернак (1958), Александър Солженицин (1970), Йосиф Бродски (1987), полякът Чеслав Милош (1980), чехът Ярослав Сайферт (1984). Подобни случаи предизвикват повече или по-малко шумни политически скандали. Бурен международен отзвук предизвиква забраната на съветското правителство Пастернак да получи наградата, скандал през 1964 предизвиква и отказа на френския писател и философ Жан-Пол Сартр да я приеме в знак на протест срещу критериите за присъждането й.

Но да се върнем към Андричевата Нобелова награда.

Каквито и да са били през 1961 година очакванията за наградата в Югославия, присъждането й на Андрич не е било особена изненада. Още през февруари 1958 година Съюзът на югославските писатели прави официално предложение до Шведската академия за двама свои кандидати - Мирослав Кърлежа и Иво Андрич. Това са и двамата писатели, които са се откроили като безспорни най-значими личности на югославските литератури през ХХ век и се радват и на все по-голямо международно признание. Много по-късно писателят Данило Киш заявява, че ако трябва да включи югославски писатели в "световната класика" ще избере трима - Андрич, Кърлежа и Църнянски.

По това време Църнянски не би могъл да бъде и не е бил официално предложен от югославска страна, тъй като е емигрант и живее в Англия. Останал е в емиграция, защото през Втората световна войната е на страната на кралското правителство в емиграция, което подкрепя четническата, а не комунистическата партизанска антифашистка съпротива. За западния свят самото това не е грях, но още през войната и Запада, и Великобритания подкрепят ръководеното от Тито съпротивително движение, а след отлъчването на Тито от Сталиновия блок през 1948 година, имат симпатии към неговия независим от Кремъл комунистически режим. Ако не беше така, емигрантът Църнянски би бил възможен Нобелов кандидат, както емигрантите Иван Бунин, Чеслав Милош и Йосиф Бродски, получили наградата съответно през 1933, 1980 и 1987 година. Поради големия литературен авторитет на Милош Църнянски в родината му, Титовият режим постепенно смекчава отношението си към него, книгите му започват да се публикуват от 1957 в Югославия и през 1965 писателят се завръща в родината си. За разлика от крайно десните позиции на Църнянски и крайно левите позиции на Кърлежа, Андрич има по-умерени политически позиции и е с еднакво неоспорван класически писателски статут и в кралска, и в Титова Югославия.

Затова вестта за наградата не е била особена изненада нито за югославската общественост, нито за Андрич. Възприета като международен триумф за югославската култура, новината за наградата навярно е обезспокоила единствено... самия лауреат. Не защото не знае цената на своето дело или защото знае, че достойните за една награда са винаги повече. Нито само защото знае, че едно високо признание може да събуди и неприязън у мнозина. А защото наистина не обича медийните шумотевици, които съпътстват присъждането на Нобеловите награди и знае, че такива шумотевици могат понякога да навредят. Но той е и дипломат и е свикнал да се изплъзва благоразумно от подобни опасни ситуации. И все пак...

Андрич е научил, че получава наградата, преди на 27 октомври световните агенции да я обявят пред целия свят. Още на 26 октомври в дома му в центъра на Белград го посещава дипломат от шведското посолство, който му съобщава изпратената по дипломатически канал новина за решението на академиците. Тъй че, когато на следващия ден тя е широко огласена и новинари започват да обсаждат новия Нобелов лауреат, той е вече подготвен за... отбрана. Дава достойно сдържано изявление за югославската преса:

"...Главното чувството, което ме изпълва в този момент, е чувството на благодарност. Най-напред към шведската академия, а сетне и към институциите и лицата от моята страна, които са ме предложили за тази награда, както и към институциите и лицата в чужбина, подкрепили това предложение. Благодаря и на всички, които по някакъв начин са ме подкрепяли в моя живот и работата ми, а аз често не съм могъл да им благодаря с думи. Мисля, че в този случай моята страна чрез литературата получава едно високо международно признание. Какво смятам да правя? Ще ви отговоря искрено. Смятам търпеливо да изчакам да отмине тази възбуда и цялата празнична атмосфера около мен, на които не съм свикнал, и пак да се озова в своя обичаен и скромен работен ден. Изпълненият с работа ден е за мен най-хубавият празник..."

Парижкият вестник, чието пророчество се е сбъднало, веднага изпраща в Белград своя специален пратеник Жорж Адам, който още на 27 октомври се среща с Андрич в дома му и взема голямо интервю, публикувано на 4 ноември под заглавие "Аз съм песимист, обърнат с лице към живота".

Текстът на Адам, публикуван на цяла страница, е всъщност увлекателен репортаж за атмосферата в Белград в деня на обявяването на наградата, дава картина на достолепния Андричев дом и впечатляващ физически и психологически портрет на неговия обитател. Андрич изглежда е изпитал благодарност към вестника, пророкувал наградата, а и доверие към добре подготвилия се за срещата с него специален кореспондент, и отговаря подробно на уместните му въпроси, посветени главно на творчеството му. Богатият на точна информация репортаж на Адам, добре подготвените му въпроси и отговорите на Андрич превръщат репортажното интервю в един впечатляващ портрет на личността на новия нобеловец и делото му, важно място в който заемат и Андричевите любими френски писатели ("нашите моралисти от ХVІІІ век са любимотото му четиво, особено Жубер"), както и негови френски познайници-литератори. Сред тях споменава Жан Касу, "чиито текст за човешката съвест бе така важен за Югославия преди дванайсет години в миговете на нашите неволи с руснаците". В това интервю Андрич споделя и някои важни неща за себе си като писател:

Аз като писател? Принадлежа към онази категория писатели, които не познават самите себе си. Трудно ще ви повярват, ако кажете такова нещо. Без въобще да мисля за сравнение с Микеландежело, често си спомням онова, което е написал в едно свое писмо на старини: "Не можете да си представите до каква степен се чувствам безполезен". И на мен ми се струва, че никога не съм успял да науча своя писателски занаят. Като седна зад тази маса да пиша разказ, имам чувството, че нищо преди това не съм написал. И не преставам да си казвам: "За бога, за да те смятат за писател, трябва непрестанно да се доказваш. Несъмнено, към мен може да се отнесе онова, което е казал един от старите ни поети: "Гори, но крие пламъка си".

Шатобриан много добре е забелязал: след младостта трябва да спреш със стиховете. Съвсем успоредно започнаха да зреят у мен разказите, вдъхновени от моята родна Босна и нейната история: три и половина века османски гнет над различни народи, разделени по произход и религия - православни сърби, други славянски християни и потурчени, турци, евреи... и половин век австрийска доминация. Дяволско гърне, пълно с омрази и страсти. Такова гърне беше Босна - измъчена, готова за злини.

До 1943 година, когато се появи надеждата, родена от съществуването на югославската съпротива, живях същия живот, който са водили и вашите писатели в Париж по време на окупацията. Случваше ми се по цели седмици да не си показвам носа навън. Но пишех с по-голяма свобода от онази, която познавах дотогава. Защото дори не помислях, че тези страници някога ще бъдат публикувани. При това, беше ме обзело съмнението, че мога да остана локален разказвач, който няма други качества освен питорескността и че няма да мога да надмогна, или - как да го кажа - да сублимирам и надхвърля суровия материал на своите разкази, за да могат те да придобият по-голяма универсалност.

Темата за моста наистина ме преследва непрекъснато. В живота винаги трябва да има някакъв мост между съществата, какъвто е например усмивката. В едно стихотворение, което написах около 1932, казвам, говорейки за мостовете, нещо такова: те са по-святи от храмовете, защото служат за сближаване между хората. За мюсюлманите от моята родна Босна мостовете са истинска светиня. Когато е сътворяван светът, той е бил равен, но дяволът, за да си отмъсти, загребал дълбоко в земята и създал около долините стръмни и непроходими пропасти. И тогава ангелите поставили между тях за мостове своите криле.

Към края на разговора Жорж Адам пита не опровергават ли картини като тази с набиването на кол оптимистичната философия, която според него е в основата на романа "Мостът на Дрина".

Зная - отговаря Андрич, - но такива набивания на кол, като онова, което описвам, в Босна е имало с хиляди. Картината, която рисувам, може би е черна, особено с алегоричното си значение. Някой вече бе казал, че дори в тази картина има и една светла точка, която предизвестява изход. Вижте, аз наистина може би съм песимист, но обърнат с лице към живота.

Освен богато информативния репортаж на Адам, в трите последователни броя на "Фигаро литерер" новата Нобелова награда е илюстрирана и коментирана с фотоилюстрации и други материали, които дават добра представа за личността и творчеството на новия лауреат. Най-важен сред тях е текстът на първия Андричев преводач на френски Клод Авлин, който разказва за първата си среща с творби на Андрич, които го впечатляват и насочват към делото му, както и за първата си лична среща с писателя през 1959 в Дубровник.

Клод Авлин е написал към първата издадена на френски книга на Андрич - "Травнишка хроника" (1956), хубав предговор, който е сред първите много високи задгранични признания на Андрич, "чието място е в първия ред на съвременната световна литература".

Сред Нобеловите материали е и един преведен разказ на Андрич, но не обещания отначало "Мост на Жепа", а "Чудото в Олово", който впрочем е и първият публикуван в България през 1937 година Андричев разказ.

Съобщения и различни материали поместват за новия Нобелов лауреат и множество други литературни и информационни издания по света.

Кратки съобщения за присъждането на Нобеловата награда за литература на Иво Андрич се появяват в българските литературни издания "Литературен фронт", "Литературни новини", "Септември" и "Пламък"; списание "Славяни" публикува в кн. 5 от 1962 година статия от Серафим Северняк "Отличие за славянската литература", а през ноември 1962 година Веселин Йосифов в "Литературен фронт" и Атанас Свиленов в "Пламък" отбелязват със статии 70-годишнината на писателя.

Сред многобройните поздравления, които се изсипват като порой върху Андрич както от непознати почитатели, така и от негови приятели, познати и колеги, а също и институции, от страната и от чужбина, едно се оказва особено важно, защото е и нещо повече от поздравление. Изпратено е на 1 ноември от Гун Бергман, бивша съпруга на известния режисьор Ингмар Бергман, която е професор по славистика в Университета в Упсала, добре знае сърбохърватски език и е преводачка на Андрич.

Трудно ми е да изкажа колко съм щастлива заради вас. Ако някой заслужава тази награда, това сте Вие. Не желая да повтарям честитките, от които сигурно сте вече уморен. Надявам се, че сте вече добре и не сте болен. Трябва добре да се наспите преди пътя за Стокхолм. Напрежението ще трае няколко дни, но се надявам след официалната програма Вие с жена си да останете по-дълго в Швеция. Предайте на жена си, че може да разчита на мен по отношение на практичните неща, пазаруване и пр. Ще получите от Упсала покана да посетите Университета. От катедрата по славистика ме помолиха да Ви предам предварително поканата...

От Нови Сад, където се е укрил от столичната шумотевица и от журналистите, Андрич веднага отговаря на своята преводачка, с която се познава добре и са имали кореспонденция.

Благодаря Ви за честитката и добрите пожелания. Благодаря и за прекрасните ви преводи, които определено допринесоха за успеха на моите книги в Швеция.

По-нататък в писмото си Андрич задава и ред практически въпроси по пребиваването в Швеция, каквито - въпреки че вече е получил известна информация от шведското посолство - може да си позволи към по-близък човек: "Каква рокля (рокли) трябва да има жена ми? Колко голяма трябва да е речта, която трябва да произнеса?. Колкото по-кратка, толкова по-добре. И всичко останало, което трябва предварително да зная за церемонията по тържеството и за останалите обществени задължения. Какъв е според вас най-добрият път с влак от Белград до Стокхолм? И пр."

На 11 ноември Гун Бергман изпраща обширно писмо, в което дава отговор на отправените й въпроси и подробно разказва всичко за официалната програма, церемониала на тържеството, речта, която трябва да напише - от 12 до 15 минути - включително и за вечерните и други облекла и тоалети на съпругата му.

До 5 декември, когато отпътува за Стокхолм, болнавият Андрич се отдава на почивка и обмисля речта си, която предварително написва на френски.

Отказали са се със съпругата си да пътуват с влак и отпътуват със самолет през Франфурт, придружени от група журналисти и културни дейци, сред които е и поетът Иван В. Лалич в качеството му на секретар на Съюза на югославските писатели. В книжка пета на списание "Летопис Матице Српске" от 1962 година Иван В. Лалич публикува обширен очерк "Андрич в декемврийския Стокхолм".

През 1968 година, прочел вече този очерк, се обадих на Лалич и се срещнахме и разговаряхме, което стана началото на едно добро приятелство. Текстът му за Андрич за мен беше само повод. Защото освен дисертацията за Андрич, която вече завършвах, най-голямото ми желание тогава бе да се срещна с четирима поети (петият, Бранко Милкович, бе вече мъртъв), чиято поезия, още от студентските ми години, бе станала мое любимо четиво. Казах на Лалич, че съм чел текста му, за да не му досаждам да преразказва стокхолмските си впечатления и да преминем по-бързо към поезията.

И естествено, заговорихме за поезия. Но преди това, като че да приключим темата Андрич, той все пак каза нещо, което запомних: "Уморио се чика Иво, али се понашао господски достоjaнствено (Умори се чичо Иво, но се държеше господарски достолепно)". Това "чика Иво" ми се стори малко странно, защото, макар публичната фамилиарност да е присъща на сърбите, никой от дотогавашните ми събеседници, включително Синиша Паунович, не бе скъсявал дистанцията към Андрич. Не знам дали Лалич усети лекия ми вътрешен трепет, но следващото му изречение обясни всичко: "Знам го от малко дете, идваше на гости вкъщи, да си приказват с баща ми Влайко, с когото са приятели от босненската си младост."

За това как трепетно са се вслушвали в тези разговори, разказва в един мемоарен текст от 1997 година и приятелят на Лалич Йован Христич, другият от поетите, с които исках да се запозная и наистина се сприятелихме. Но през 1968 година още не подозирах, че Лалич и Христич са близки приятели, Христич още не бе публикувал чудесните си критически есета и за разказвача Андрич, и за лирика Лалич, които са сред най-проницателните интерпретации на поетиките им.

През 1968 година впрочем аз много не се интересувах от "биографиите", смятах, че поетите нямат друга тайна освен своята поезия, която обяснява всичко.

Това бях научил от "формалистите", но вече знаех, че и Андрич мисли същото, без да го е научил от формалистите. И именно след завръщането си от Стокхолм Андрич прави едно от най-важните си изказвания по този повод в отговор на въпросите на един радиожурналист:

Лично смятам и винаги съм смятал, че писателят трябва да говори преди всичко и повече от всичко чрез своето творчество. Свикнали са да искат от писателите интервюта с подробности за тяхната личност, за техните планове, за начина им на работа, техниката и пр. Допускам, че това може да е интересно и че любопитството на публиката, ако го има, е оправдано. Но си оставам при своето мнение, че истинското значение на един писател и основните тежнения на духа му трябва да се търсят в онова, което е написал, в неговото творчество и влиянието на това творчество върху хората, в неговото излъчване, а не в онова, което писателят може, повече или по-малко, да каже по тези въпроси. Това, което казва, може и да е интересно, но не е и не може да бъде главното и решаващото.

Тържествената церемония по връчването на наградата се провежда традиционно на 10 декември. Така става и през 1961 година.

С кратко слово членът на Шведската академия д-р Андреа Естерлинг представя на елитната аудитория новия Нобелов лауреат за литература Иво Андрич, който получава наградата "за епическата сила, с която е формирал мотиви и съдби из историята на своята страна" и като виден "представител на един език, който досега не е бил представян в листата на наградените".

Почетният знак е връчен на лауреатите от Негово Величество Кралят на Швеция.

В отговор Андрич произнася благодарствено слово.

Нобеловите речи на лауреатите за литература са по традиция нещо повече от обичайна благодарност. Те представят кратки лекции, в които писателите излагат, най-често въз основа на личния си творчески опит, своите възгледи за същността и функциите на литературата в съвременния им свят. Още на следващия ден предоставените на агенциите речи на Нобеловите лауреати обхождат света.

Ето Андричевата Шведска/Стокхолмска реч (след началните благодарствени формули):

На хиляди разни езици, в различни житейски условия, от век на век, от патриархалните древни приказки край огъня в колибата до творбите на модерните писатели, които ежечасно излизат от издателствата на големите световни центрове, се изприда разказът за съдбата на човека, който без край и прекъсване си разказват хората. Начините и формите на този разказ се изменят с времето и условията, но необходимостта от разказ и разказване остават, разказът си тече и няма край разказването. Така понякога ни изглежда, че човечеството от първия проблясък на съзнание през вековете разказва само на себе си в милион варианти заедно с дъха на дробовете си и с ритъма на пулса си една и съща приказка. А тя като че иска, както приказките на Шехеразада, да измами кръвника, да отложи неминуемостта на трагичната съдба, която ни заплашва, и да продължи илюзията на живота и съществуванието. Или може би разказвачът със своето дело трябва да помогне на човека да осъзнае и се справи с тази съдба? Може би неговото призвание е да говори от името на всички онези, които не умеят, или които - сразени преди време от живота - не успяват да се изразят?

Или може би разказвачът сам на себе си разказва своя разказ, както детето, което пее в мрака, за да залъже страха си. Или целта на това разказване е да освети поне малко тъмните пътища, по които често животът ни тласка, и да ни каже нещо повече за този живот, който ние в своята слабост не успяваме да схванем и разберем. Често пъти от думите на добрия разказвач може да узнаем какво сме сторили и какво сме пропуснали, какво би трябвало да правим и какво - не. Може би в тези разкази - устни или писмени - се съдържа истинската история на човечеството и може би от тях може да се предусети, ако не да се познае, целият смисъл на тази история. И то без оглед на това, дали става дума за миналото, или за настоящето.

Когато става дума за разказването, което има за предмет миналото, трябва да припомним, че има възгледи, според които да се пише за миналото - означава да се пренебрегне настоящето и да се обърне гръб на живота. Мисля, че създателите на исторически разкази и романи не биха се съгласили с това и че по-скоро биха признали, че сами действително не знаят как и кога се прехвърлят от онова, което се нарича настояще, към онова, което смятаме за минало, че с лекота, като насън, се прекрачват границите на вековете. Нима и в миналото, и в настоящето не се сблъскваме със сходни явления и подобни проблеми: да бъдеш човек, роден без свое знание и своя воля, хвърлен в океана на съществуванието. Да трябва да плуваш. Да съществуваш. Да бъдеш идентичен. Да издържиш атмосферното налягане около себе си, всички сблъсъци, своите и чужди непредвидени и непредвидими постъпки, които най-често не са по мярката на нашите сили. А освен всичко това да издържиш и на собствената си мисъл за всичко това. Накратко: да бъдеш човек!

Така и отвъд чертата, която произволно дели миналото от настоящето, писателят среща същата съдба човешка, която трябва да види и колкото се може по-добре да разбере, да се уеднакви с нея, със собствения си дъх и собствената си кръв да я стопля, докато не се получи живата тъкан на разказа, който той иска да съобщи на читателите, и то колкото се може по-хубаво, по-просто и по-убедително.

Как да се постигне това, по какъв начин и по какви пътища? Едни го постигат чрез свободен и неограничен полет на въображението, други чрез дълги и внимателни проучвания на историческите данни и обществените явления. Едни чрез гмурване в същината и смисъла на отминалата красота, други с капризно-весела лекота, като онзи плодовит френски романист, който казваше: "Що е историята? Пирон, върху който окачвам романите си." Накратко - има сто начина и пътя, по които писателят достига до своята творба, но единственото, коeто е важно и решаващо, е самата творба.

Писателят на исторически романи би могъл да постави като мото и като единствено обяснение на всичко, на всички и веднъж завинаги: "Размишлявах за древните дни и си спомних вечните времена."

Но и без всякакъв надпис творбата му сама казва същото.

И в края на краищата всичко това е въпрос на техника, метод, навици.

Всичко това е повече или по-малко забавна игра на духа по повод на едно дело или около него. Не е въобще толкова важно дали един разказвач описва сегашото или миналото или пък смело полита в бъдещето. Онова, което е главното при това, е духът, с който е пропито неговото повествувание, онази основна поръка, която казва на хората неговата творба. А за това, естествено, няма и не може да има правила и норми. Всеки разказва своя разказ по своя вътрешна потребност, според мярката на своите наследени или придобити склонности и разбирания и по силата на своите изразни възможности. Всеки носи морална отговорност за това, което казва, и всеки трябва да може да говори свободно. А разказът, който съвременният повествувател разказва на хората от своето време, без оглед на неговата форма и тема, трябва да не бъде отровен от омраза, нито заглушаван от звън на оръжие, колкото е възможно повече той трябва да бъде вдъхновен от любовта и воден от широтата и ведрината на свободния човешки дух. Защото писателят и неговото дело не служат никому, ако по един или друг начин не служат на човека и на човечеството. Това е важното.

Андрич остава в Швеция повече от две седмици, изпълнени с празници и тържества, в които взема почетно участие. На 13 декември по традиция коронясва най-хубавата девойка-"кралица на светлината" в Деня на Лучия (празник на светлината) - седемнайсетгодишната Гуди Вадстед. На 16 декември открива изложба, посветена на Рабиндранат Тагор. След завръщането си в Югославия Андрич споделя, че най-хубави впечатления от пребиваването в Швеция има от посещението на Университета в Упсала и срещите си с професорите и студентите. Това не е ритуална любезна благодарност към Гун Бергман, която заедно с друг виден славист - професор Гунарсон, е организирала университетските срещи в Упсала. От запазените свидетелства се вижда, че срещата с преподаватели и студенти не е била просто и само сърдечна, а и плодотворен разговор с познавачи на творчеството му. Гун Бергман придружава Андрич и съпругата му и при следващите им посещения в Швеция през 1963 и 1964 година. (Изтъкнатата славистка и преводачка Гун Бергман през 1969 загива трагично при автомобилна катастрофа.)

В началото на Новата 1962 година Иво Андрич се завръща в Белград от Швейцария, където със съпругата си са били на двуседмична почивка след напрегнатата шведска програма и отново заминават на почивка в провинцията.

Но през тази година на Андрич не му е съдено да почива много - новият Нобелов лауреат за литература е засипан от покани за различни тържества в страната и чужбина, не всички от които може да отклони.

На 17 януари в Сръбската академия на науката и изкуството в Белград, чийто редовен член е Андрич, се провежда по инициатива на Съвета на академиите на федерацията тържествено събрание, на което говорят изтъкнати академици от различни републики - Йосип Видмар, Фран Когой, Синиша Станкович и Велибор Глигорич.

На 20 януари в Париж лекция за творчеството на новия Нобелов лауреат изнася изтъкнатият славист проф. Андре Вайан. В Париж още през декември е публикувана експресно и брошура за Иво Андрич от Воислав Гачинович.

На 5 март Атинската академия на науките провежда тържествено заседание в чест на предстоящото гостуване на Андрич в Гърция. След тридневен престой в Атина Андрич заминава по покана на Министерството на културата на Обединената арабска република Египет за Кайро, откъдето пътува за Порт Саид, Александрия и Луксор.

Но голямото напрежение от последните месеци засяга крехкото здраве на Андрич, който от Египет пише на съпругата си:

Случи се онова, от което се бояхме - появи се кървене като онова в Белград и при това положение е трудно да се пътува. По-добре е да остана тук още няколко дни, докато положението се оправи. Не се угрижвай, хубава моя, в добри ръце съм и всичко ще бъде добре. Ти знаеш колко бих искал да си до мен, но за това сега не трябва и да се мисли...

Но "положението" не се оправя. И на 22 март Андрич прекъсва пребиваването си в Египет и спешно се завръща в Белград, където на 5 април му е направена сърдечна операция във Военно-медицинската академия. Операцията е успешна, но Андрич се нуждае от по-продължителен отдих. През юни и септември прекарва дълго време на почивка със съпругата си в хотел "Бока" в курортното градче Херцег Нови на черногорското адриатическо крайбрежие, където по-късно построява малка вила. Отклонява поради влошеното си здраве поканите да посeти САЩ, Полша, Франция и други страни. С писмо от 17 май уведомява Съвета за култура на република Босна и Херцеговина, че предоставя половината от паричната стойност на Нобеловата награда за развитие на библиотечното дело в републиката. По-късно предоставя със същата цел финансови средства и от други награди и подарява книги на различни библиотеки, музеи и институции.

През 1962 година е обявен за почетен доктор на Университета в Сараево, изложби за творчеството му са открити в Белград и Нови Сад, в Загреб и Белград се появяват телевизионни и театрални постановки по негови творби. В Мюнхен излиза като книга докторската дисертация на Регина Минде върху творчеството на Андрич, в Югославия са отпечатани в книги дисертациите на Мидхат Шамич и Бранко Миланович, излиза академичен сборник, посветен на Андрич, и съставеният от критика Петар Джаджич сборник "Критиците за Андрич".

През 1962 година "Травнишка хроника" е издадена във Франция, Италия, Унгария, ГДР, Норвегия, Швеция, Аржентина, Финландия, Холандия; "Мостът на Дрина" - в Турция, Румъния, Гърция, Иран, Португалия; "Госпожицата" - в Съветския съюз, ГФР, Португалия, Италия, Полша, Унгария и Испания; сборници с разкази - в САЩ, ГДР, Франция, Швеция, ГФР, Румъния, Гърция, Иран и Португалия. В България, където "Прокълнатият двор" е излязъл още през 1956 година, през 1963 година излиза "Травнишка хроника", а през 1964 - второ издание на "Мостът на Дрина".

В поредицата от тържества, конференции, симпозиуми, почетни докторати, изложби, нови издания и множество поздравления към лауреата от страната и чужбина се откроява обаче едно натрапващо се - голямо и важно - смущаващо отсъствие - президентът на Югославия Йосип Броз Тито не отправя официално поздравление към донеслия слава и на родината си Нобелов лауреат.

Това не би могло да не бъде забелязано нито от международните коментатори, нито в самата Югославия и хвърля в паника чиновниците от канцеларията на Тито. И тъй като техния служебен ранг не им позволява да налагат на вожда своите мнения, те трескаво търсят достатъчно значима и представителна обществена фигура, ползваща се с доверието на и влияние пред вожда, за да го убеди да поздрави Андрич и да спаси страната от възможен политически скандал, какъвто само преди три години се е разгорял с присъдената Нобелова награда на съветския писател Борис Пастернак. Тито, разбира се, не е попречил на Андрич да получи Нобеловата награда, но липсата на негов официален прием на първия югославски нобеловец също е бременно с конфузни за вожда и страната коментари.

Какви са възможните причини за поведението на югославския президент, който си е спечелил славата на умел държавник и дипломат, способен да преминава успешно през изключително опасни и деликатни политически ситуации?

Дали с този жест на неуважение към наградата и новия й носител Тито не иска да покаже, че макар и комунистически вожд на независима, но все пак комунистическа страна, партията и държавното ръководство не се намесват в делата на изкуството и са им предоставили творческа свобода? След скъсването на Тито със Сталин през 1948 година в Югославия наистина изкуството се освобождава от диктата на соцреализма и разгръща естетически плурализъм. Тито обаче е достатъчно опитен държавник, за да знае, че жестът му едва ли ще бъде изтълкуван така благоприятно.

Другият официален югославски кандидат за Нобелова награда е Мирослав Кърлежа, който се ползва със силните симпатии на Тито. И защото, за разлика от кралския дипломат Андрич, Кърлежа още след Първата световна война е пламенен комунист, опозиционно настроен към кралския режим, и защото - макар и да остава верен на комунистическите си възгледи - през 30-те години Кърлежа се е противопоставил на соцреализма и е заклеймен от сталинистите като троцкист, което след скъсването на Тито със Сталин през 1948 година се превръща в голям и нов политически плюс и за Тито, и за Кърлежа. Наистина бившият кралски дипломат Андрич още в първите следвоенни години е също официално канонизиран от комунистическия режим и заема важни обществени постове - пръв председател на Съюза на югославските писатели, депутат и пр. Но дали и лоялността на Андрич към Титовия режим не е използвана повече от самия режим за собствената му легитимация?

А има и още нещо - и Тито, и Кърлежа, и Андрич - са по рождение хървати. И тримата са югослависти - Андрич обаче като привърженик на стария илиризъм от времето на хърватското възраждане, Тито и Кърлежа като "пролетарски интернационалисти". И Андрич, преминал още през междувоенния период към сръбската литература, и Тито като президент на Югославия са били считани от хърватските националисти за сърбофили и национални предатели. През 1961 година, разбира се, Титова Югославия е в политически, икономически и социален подем, националистическите настроения още тлеят подмолно. Но дали с пренебрежението си към Андрич, тълкувано като фаворизиране на Кърлежа, Тито не е целял политически да потиска надигащия се хърватски национализъм. Макар като опитен държавник все пак да е разбирал, че липсата на негово поздравление към Андрич може да има и доста неприятни тълкувания.

А може би югославският президент се е опасявал от друго. Андрич отдавна вече е официално канонизиран в родината си като "жив класик". С присъждането на Нобеловата награда обаче Андрич вече придобива нов интелектуален статут - наградата го превръща в авторитетна международна личност със силни пълномощия и възможности за независима позиция. Не е ли подозирал Тито, че Нобеловата награда може да превърне Андрич в дисидент, във фигура от рода на Пастернак, заплашваща режима му? Каквито по-късно в страните от източния социалистически блок стават Солженицин и Бродски, Сайферт и Милош. Не е ли усетил Тито в изявлението на Андрич, разпространено от "Фигаро Литерер", че е "песимист", някакъв намек за критичност на Андрич към действителността в родината му? Изявление, за което несъмнено югославският държавен глава незабавно е получил информация. Такава параноя се разгръща у всички субекти на абсолютната власт, към каквато Тито не само се стреми, но и притежава. Възможно е Тито да е имал и такива подозрения, още повече че, макар и глухо, такива подозрения са хранели и някои фанатично твърдокаменни югославски комунисти към Андрич. Макар опитен държавник като Тито да е знаел, че самият Андрич е достатъчно сдържан като личност и дипломатически опитен, за да приеме ролята на enfant terrible, по-присъща на Кърлежа и в кралска, и в комунистическа Югославия. Като не говорим за това, че официалното Титово поздравление по-скоро би предотвратило евентуални политически злоупотреби с югославския нобеловец.

Доста вероятно е зад жеста на Тито да се крият и по-сложни международни политически игри и опасения. След смъртта на Сталин отношенията между Югославия и Съветския съюз колебливо, но постепенно се затоплят. Хрушчов се извинява на Тито за създаденото от Сталин влошаване на отношенията между двете страни, но поведението на новия съветски лидер е непредсказуемо. Не много ясна е и новата политика на новия американски президент Кенеди. Кубинската криза още повече усложнява световната политическа ситуация, в която и Титова Югославия търси - и то лидерско - място. Тито навярно не е знаел как ще реагират след случая "Пастернак" руснаците на Нобеловата награда на Андрич, въпреки че в Съветския съюз вече са почнали да превеждат Андрич.

И може би Титовото "решение" на "Нобеловия казус Андрич" му е подсказано от Съветския съюз, макар и едва ли чрез някакви тайни указания, а с публичен жест. На 5 октомври 1962 година в Дома на приятелството с народите от чужбина в Москва е проведено тържествено събрание в чест на 70-годишнината на Иво Андрич.

Пет дни по-късно, на 10 октомври, президентът на Югославия Йосип Броз Тито приема в своята резиденция Белия дворец Иво Андрич и съпругата му, но не за да му честити Нобеловата награда, от чието присъждане е изминала вече година, а за да му честити 70-ия рожден ден и да му връчи най-високото югославско държавно отличие - Ордена на Републиката със златен венец, даден му за "значителни заслуги в дългогодишната му работа на полето на литературната, културна и обществена дейност".

След това "соломоновско" решение на Тито, чиновниците от канцеларията му навярно са въздъхнали с облекчение и са благодарили на човека, когото са ангажирали за преговори с Тито - писателя Добрица Чосич, който и присъства на аудиенцията на Андрич при Тито.

През 1961 година писателят Добрица Чосич е един от най-подходящите хора, които са могли да разговарят с Тито по "случая Андрич". Като младеж Чосич се присъединява към комунистическото движение и взема дейно участие в съпротивата като партизанин. В първите следвоенни години заема важни постове като партиен функционер, но постепенно се отдава изцяло на писателска работа, особено след успеха на първия си роман "Далеко е слънцето" (1951), който е един от първите симптоми на обновлението в сръбската литература и представя в противовес на комунистическата ортодоксалност един нов художествен поглед към съпротивата и нейните сложни и подмолни проблеми. Писателският му успех е потвърден и с втория му роман "Коревите" (1954, бълг. прев. 1956), връщащ се към сръбската история от ХІХ век с една силно лиризирана повествувателна поетика. Още по-впечатляващ концептуално и стилово е романът "Делби" (1961), който върху материал от двете съпротиви - комунистическата и четническата - през Втората световна война осмисля сръбската история като братоубийствено самоизяждане. Романът-река в четири тома "Време на смъртта" е опит за епическа панорама на сръбския исторически живот. През 70-те години Чосич все повече преминава на националистически позиции, а през 80-те е вече лидер на националистическите тенденции и изключен от компартията.

През 1961 година обаче Чосич е все още сред най-доверените на Тито и комунистическата върхушка писатели, поради което чиновниците от Титовата канцелария основателно се насочват към него да разговаря с Тито по случая с Андрич.

Четиридесет години по-късно Чосич публикува спомен, в които извежда на светло тази дълго останала в сянка негова "мисия" (Свеске задужбине Иве Андрича, № 20, 2002). Чосич смята, че Тито отказва да поздрави Андрич, за да не обиди Кърлежа. Ето какво разказва той за своята посредническа мисия, както и впечатлението му от приема на Андрич при Тито:

...Колко важно е било за Тито приятелството му с Кърлежа показва и отношението му към Нобеловия лауреат Андрич. Тито смяташе, че с този акт е сторена голяма неправда спрямо Кърлежа и не се включи във всеобщото въодушевление, че Югославия е получила първия си нобеловец в лицето на Андрич. Неговите най-близки сътрудници разбираха, че тази Титова неприязън към Андрич е политически вредна. Не зная по чие предложение, но Богдан Църнобърня, генералният секретар на Титовия кабинет, ме извика и ме помоли да искам среща с Тито и да го убедя, че е от голямо политическо значение да приеме Андрич и му честити наградата. Приех тази посредническа роля, убеден, че тя е от значение за обществената роля на литературата и културата и че Иво Андрич заслужава акт на уважение от председателя на Републиката. Тито ме прие и навъсено изслуша моите уверения в необходимостта и значението да приеме Иво Андрич. "Но как, за бога, да го направя? Кърлежа ще ми се обиди. Той трябваше да получи Нобеловата награда, а не Андрич. А аз сега трябва да честитя на Иво Андрич...".

Накрая Тито се пречупи: "Добре. Ще го приема. Но и ти ще дойдеш с него." Приех и тази, за мен компрометираща, смешна роля да придружавам Андрич при посещението му при председателя на Републиката.

Два-три дни след този разговор Титовият протокол организира Андричевото приемане на "Ужичка" 15. Андрич беше поканен със съпругата си Милица, придружавахме го Аца Вучо, като генерален секретар на Съюза на югославските писатели, и аз. В Титовата резиденция, освен него и Йованка, заварихме Йован Веселинов, председател на Съюза на комунистите на Сърбия.

Мъчително бе наистина това принудено отдаване на държавна почест на големия писател. Тито - маршалски официален, Андрич - посланически вдървен и дипломатически конвенциален, Йованка - весела и любопитна "как пише другаря Андрич?", Милица Бабич, господствено дистантна, Веселинов по сремски бърборещ против "модернистичните сомнамбулии", Вучо игриво съгласен и несъгласно усмихнат, аз - принудително присъстващ гражданин и статист...

Очаквах, че Тито ще ни задържи на обед, тъй като ни прие в единайсет часа и ни беше поднесено само кафе и лимонада. Точно в дванайсет Тито остави своето цигаре с допушена цигара и стана. След него станахме и ние и се ръкувахме на прощаване с фалшива сърдечност... Тито ме задържа за малко, за да ми каже: "Нещо много скромен човек е този Андрич." Съгласих се.

За този прием при Тито никога не продумах нито дума с Андрич. Нито с Кърлежа, на нашите вечери в "Мажестик".

Особено точни портретно в този спомен са кратките характеристики на участниците в приема, за които може да се добави по още нещо. Простосърдечно веселата Йованка е съпругата на Тито, партийният функционер със старомодни разбирания за литературата Веселинов е родом от областта Срем, Аца Вучо е видният предвоенен писател-сюрреалист Александар Вучо, който е близък приятел на Андрич и кум на сватбата му с Милица Бабич. Самият Добрица Чосич след трийсетина години за кратко ще заеме президентското място на Тито в остатъчна Югославия.

Чосич не споменава нищо за съдържанието на проведения между президента и писателя разговор, чиято стенограма е запазена. От нея обаче се вижда, че диалогът между тях в някои отношения изглежда и като скрит в подтекста двубой. Ще цитирам най-важния откъс от стенограмата на този разговор:

Тито: Смея ли да ви попитам, друже Андрич, над какво работите сега?

Андрич: Право да ви кажа, не бих могъл да кажа над какво работя, повече мога да кажа към какви неща се връщам. Понеже тук няма вестникари, които ще измъкнат от тези думи нещо пред обществеността, мога да ви кажа, че продължавам хрониката за Босна през ХІХ век. С "Травнишка хроника" стигнах до 1817 година. Сега бих продължил нататък, до края на феодализма. Самите турци унищожават феодализма в Босна. Омер паша Латас изколва бейовете в Босна през 1852 година. Сега работя върху това. И както често става при писането, понякога ми се струва, че твърде дълго съм се задържал върху Омер паша. Всъщност става дума за пропорции. Иначе, Омер паша е твърде интересен човек. Роден е в Плашко, в Горски Котар, в православно семейство. Бил е кадет в Госпич. Когато баща му извършил някакво служебно нарушение, избягал в Босна, където в Баня Лука се наел на работа. Тук го посъветвали да се потурчи. Завършва училище и отива в Цариград, където става майор и накрая генерал. Този личанин задушава въстания в Турция. Щом някъде започвал бунт, пращали Омер паша. През 1852 година е изпратен да потуши феодалния бунт в Босна, където бейовете се разбунтували срещу новите реформи. Били по-католици от самия папа...

Тито: И сега ги има такива. В Турция никъде не можете да видите фесове, а в Босна още ги носят...

Андрич: Омер паша е доста интересен и странен човек. Бейовете виждали у него "влах". Наричали са го "влах", въпреки че е бил маршал. Изглежда че той с удоволствие е изклал бейовете. Доста се задържах на него. През последните години бях болен, а и тръгнах по тези тържества, та почти нищо не работих.

На пръв поглед това е формален протоколен разговор, президентът задава ритуалния въпрос "над какво работите", писателят му отговаря. Но онези, които познават добре житейската и политическа биография на Тито и житейската и творческа биография на Андрич, както и историята на Балканите, ще усетят дълбокия и на места опасен подтекст на диалога между партийно-държавния вожд и писателя. На пръв поглед Андричевата фраза "понеже тук няма вестникари" няма място в разговор с един президент. Но тя има две важни функции - подсказва на президента, че писателят разговаря с него с пълно доверие и би му казал неща, които не са за "обществеността"; а с подсказването, че журналистите могат да изтръгнат от разговора такива неща, които извращават смисъла му, като че намеква, че така е станало с фразата за песимизма му, която френският вестник е изнесъл като заглавие на цялото интервю.

Особени опасности обаче крие разказа на Андрич за славянския ренегат Михаил Латас, който избягва от Австрия в Турция, където приема исляма и под името Омер паша прави зашеметяваща кариера, като се прочува по света с жестокостта, с която разгромява бунтове из Османската империя. Андрич обяснява на Тито избора си на Омер паша за централен романов герой с литературната необходимост да продължи романовите хроники за Босна, които пише и които хронологически са стигнали до Омер паша.

Писателят описва в своето резюме на романа пред Тито героя си в социологико-исторически, почти марксически, термини, представя го като прогресивен реформатор, който унищожава старата феодална система и като че оправдава жестокостта, с която Омер унищожава консервативните босненски бейове, които се възпротивяват на "прогреса".

Тито добре е разбрал казаното за необходимата жестокост при въвеждането на "прогреса" и одобрително прекъсва Андрич след фразата му "по-католици и от папата", като прави аналогия със съвременността, споменавайки босненци, които още носят фесове за разлика от турците в Турция.

Андрич също е иносказателен, защото съвременна аналогия би могла да се направи и със жестокостта, с която комунистите се справят след войната с "буржоазната реакция", а малко по-късно и с югославските сталинисти, които през 1948 година при разрива на Тито със Сталин застават на страната на Сталин.

Вече разбрал, че Тито е схванал одобрително алюзията с Омер паша, Андрич дава сигнал, че наистина прави аналогия между Омер паша и Тито, като говори за неодобрителното одумване на Омер от босненските бейове, които си позволяват да наричат маршала - "влах".

"Маршал" обаче е бил не само Омер, "маршал Тито" е най-обичайното официално прозвище на югославския президент, сам той е обичал да го наричат така. Въпреки че вече се е уверил, че Тито одобрява Омер като антифеодален реформатор, въпреки че с фразата за "маршала" сам прави и допуска, че и други могат да направят аналогии между Омер и Тито, Андрич все пак осъществява един доста рискован ход. Защото в историческата памет на балканските народи, за което свидетелстват и много изказвания на български възрожденци, Омеростава като жесток насилник, а не като "прогресивен реформатор", какъвто едва ли е и в паметта на турците.

Рискованият ход на Андрич обаче е свързан не толкова с аналогията по линия на "жестокостта" (за която писателят и мъдрецът без илюзии Андрич знае, че е двигател на земния исторически живот), колкото по линия на ренегатството. Държавникът Тито е бил възприеман от някои хърватски кръгове като "ренегат", капитулирал пред и дори проводник на сръбската доминация в Югославия. За комунистически ренегат пък са го смятали Кремъл и неговите сателити. Не му е била лека ситуацията на "другаря Тито" нито в международен, нито във вътрешнодържавен план.

Но Иво Андрич си е позволил тази опасна аналогия между Омер и Тито не от прекалена смелост. Макар че Андрич си е позволявал - и то не показна, а истинска - храброст като посланик в Берлин и спрямо Хитлер, и спрямо собственото си правителство, той не е човек на "безумството на храбрите", а е по-скоро предпазлив, избягващ опасностите, отколкото предизвикващ ги. Андрич си е позволил аналогията между ренегатите Омер и Тито не за да предизвиква Тито. Защото не само Тито, и самият Андрич е бил смятан от мнозина за хърватски ренегат, преминал към сърбите. Чрез Омер паша Андрич намеква и за свързващата самия него с комунистическия вожд Тито обща "ренегатстка" репутация.

Въобще - и на "маршала", и на "Нобеловия лауреат за литература" - ситуацията им винаги е била опасна, двойствена, будеща подозрения от различни страни. Като оставим различните версии за партийната биография на Тито до Втората световна война, ръководителят на комунистическата съпротива в Югославия по време на войната е бил гледан с известно подозрение от Кремъл, поради доверието, с което се ползвал при Чърчил, чийто син дори е изпратен за военен съветник в щаба на Титовите партизани. След войната победителят Тито е един от най-твърдите комунисти в разправата с политическата опозиция, но след разрива със Сталин Кремъл и сателитите му го засипват с хули като ренегат, агент на империализма и дори фашист. Не много дълго след новото сдобряване с Кремъл при Хрушчов, Тито отново става съмнителен, но вече като "ревизионист". След разрива със Сталин Тито е изглеждал на Кремъл националист, но за националистите в самата Югославия той е бил последователен интернационалист.

Не по-малко двойствена и противоречива изглежда и житейската, и литературната ситуация на Иво Андрич.

Революционно настроен младеж в движението "Млада Босна" до войните, за което прекарва в затвор и интернация военните години, след войната Андрич става смирен и благоразумен държавен чиновник-дипломат. Вожд на младата хърватска Модерна през 1914, след десетилетие той е класик на сръбската проза. Бунтовен модернист до 1920 година, през трийсетте години вече е възприеман като консервативен традиционен реалист. Един комунист, бивш сюрреалист, обаче разобличава и реализма му като "привиден". В средата на 50-те години обаче грубата идеологическа дисквалификация "привиден реалист" се превръща в комплимент от модерната критика.

Не по-малко сложно е и политическото ситуиране на Андрич. От цялата интелектуална левица през целия междувоенен период той е възприеман като казионен кралски дипломат. След войната обаче веднага е канонизиран като класик на новата (разбирай - социалистическа) литература. Което обаче удвоява глухия ропот срещу него и отляво, и отдясно. За "буржоазните остатъци" в Титова Югославия Андрич е продал се на комунистите кариерист, за фанатичните комунисти - хитър буржоазен приспособленец.

Макар че в идиличните - и за Югославия, и за Тито, и за Андрич - 60-те години всички тези укори и подозрения да са позаглъхнали пред триумфа на победителите, те тлеят дълбоко и подмолно в различни среди. И мъдрецът, скептичен към победителите, Андрич не случайно, макар и по един твърде дискретен начин, си позволява да ги подскаже при аудиенцията си при югославския президент на 10 октомври 1962. Не се опасява дори да направи аналогия между Омер паша и маршал Тито като "ренегати", защото знае, че макар и да не е голям любител на четенето на художествена литература, югославският президент все пак добре знае шушуканията за "ренегатствата" на писателя Иво Андрич. Дали това ги е правило някак по-близки?

Във всеки случай със своята дръзка аналогия между насилника Омер паша и комунистическия вожд Тито, доста ясно, макар и дискретно, Андрич е искал сякаш да подскаже на държавника колко трудно и двусмислено е делото и на политиците, и на писателите.

Както съобщава хроникьорът на срещата между президента и писателя, очакваният обяд след срещата не се състоява. Не е и имало нужда от него, защото двамата са си казали всичко, което един политик и един писател могат да си кажат. И са се разбрали - всеки според своята логика, политическата и писателската.

Защо все пак Андрич избира да разкаже на Тито именно за работата си върху романа "Омер паша Латас", след като е имал и не така "опасни" творчески замисли? За да го предупреди за евентуални интерпретаторски злоупотреби при публикуването на романа, от който от 1950 до 1962 година е публикувал няколко фрагмента? Във всеки случай, макар че до смъртта си Андрич публикува 14 от общо 18-те глави на романа и романът е практически готов за публикуване, "Омер паша Латас" е публикуван цялостно едва след смъртта на писателя през 1976 година. Защо наистина Андрич толкова дълго се бави с романа за Омер?

В известен смисъл отговор не само на тази загадка е това, което пише до редакторите на издадения през юбилейната 1962 година от белградския Институт за литература и изкуство академичен сборник с критически текстове "Иво Андрич", старият критик Бранко Лазаревич:

Когато получих писмото Ви с покана да кажа нещо за нашия нобеловец Иво Андрич, мой стар познайник и приятел, дълго размишлявах дали да се отзова. Знаете ли... Андрич - творчество - личност е един твърде тежък и "мрачен" комплекс. Той е един "айсберг", 9/10 потънал във водите и мрака. Той е като око, което отхвърля в подсъзнанието 9/10 от онова, което вижда.

Сред непубликуваните приживе глави от романа "Омер паша Латас" е озаглавената "Аудиенция", която разказва как Омер паша приема херцеговския старейшина Богдан Зимонич в своята резиденция.

С аудиенцията при Титоприключва като че шумната Андричева "Нобелова година". След тази аудиенция при президента писателят отново потъва в своя истински и най-хубав празник - в обичайния си и скромен работен ден, в тихата си писателска работа.

© Светлозар Игов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 06.05.2011, № 5 (138)

Из подготвената за печат книга "Иво Андрич: исторически песимизъм и трансцендентални блянове".