Наред с приятното чувство, че вече притежавах задграничен паспорт, ме глождеше мисълта как да кажа на моята приятелка за намеренията ни с Иво. Беше слънчев есенен ден и аз предложих на Еми да отидем на Витоша, където обичахме понякога да се разхождаме, далеч от мръсотиите и гълчавата на града. Взехме рейса за Копитото, след което се изкачихме пеша до нашето любимо място, една полянка сред люлякови храсти и снежнобели брези, чиито листа бяха заприличали на златна огърлица. Усамотихме се в беседката и за миг останахме безмълвни, сгушени един в друг.

- Спомняш ли си, когато си мечтаехме за Канада? - изведнъж продумах аз.

Тя ме изгледа учудено, замисли се и отвърна:

- Да, защо?

- Задграничният ми паспорт е готов и мислим с Иво скоро да заминем.

- Как така ще заминавате? А какво ще стане с нас? - разтревожено попита тя.

- Ти ще дойдеш при мен.

- Но нали знаеш, че ми остава още една година, докато завърша.

- Тъкмо с Иво ще се устроим дотогава и щом се дипломираш, веднага идвате при нас, с Нели.

- На думи всичко изглежда много хубаво и лесно - с вълнение произнесе тя.

- Може и да не успеем, но все пак си заслужава да опитаме. Омръзна ми да съм вечният кандидат-студент и неудачник, а и за теб ще е по-добре да работиш като инженер в Канада.

- Навярно си струва, но каква е гаранцията, че после ще мога да дойда при теб?

- Всичко ще бъде наред, мила, ще видиш! - опитах се да я успокоя.

Тя се обърна напред и зарея поглед безцелно в пространството. Настъпи неловко мълчание.

- Хайде да тръгваме, че ми стана хладно - внезапно рече тя с треперещ глас и аз мълком я последвах.

От клоните на брезата се обади птица, която сякаш бе дочула разговора ни и сега ми се присмиваше. До края на пътуването избягвах да говоря повече на тази тема, оставих я за някой по-подходящ момент.

Като се прибрах вкъщи, дълго си мислих за Еми. Тя беше много откровен и земен човек и за разлика от мен обичаше точните науки - може би затова се привличахме толкова силно. Вдъхновяваше ме поетично и в същото време не пестеше литературните си критики. Спомнях си за нашата първа среща - след като се запознахме. Еми се промъкна скришом зад мен, закри очите ми с нежните си длани, аз се направих, че не мога да я позная и тя започна весело да се смее. Тогава за първи път ме целуна. По това време живееше на квартира в таванска мансарда. Там преживяхме едни от най-романтичните си мигове. Веднъж реших да я рисувам и за да бъде обстановката по-интимна, запалих свещите, които бях наредил из цялата стая, нагласих статива и започнах. Така се увлякох по голотата , че не видях кога пламна едно от пердетата. Бяхме купили червено шампанско поради липсата на бяло и в бързината хванах бутилката с пенливото вино да гася пожара. На другата сутрин, като видяхме по стените червените петна от шампанското, лудешки се смяхме, после продължихме любовната си игра под любопитните погледи на гълъбите, накацали на прозореца, които си гугукаха нещо на техния си език. Преди около година с Еми гостувахме на едни наши познати, мъжът имаше леля във Ванкувър и беше успял да си издейства да го пуснат да я посети. Разказа приказни работи за страната на кленовия лист, като накрая ни довери, че ако жена му и детето му били с него, щял да остане. След това ние с Еми също си помечтахме за Канада, но ето че сега, когато наистина бях намислил да тръгна, се оказа, че не е толкова лесно да се решим на по-продължителна раздяла.

С моя приятел Иво все още се чудехме дали ще е по-добре да се опитаме да вземем визи за Канада от Белград, или да отидем в някой емигрантски лагер в Западна Европа. Цецо Американеца, който бе роден в Ню Йорк, когато баща му е бил на работа в представителството на България в ООН, ни съветваше да заминем направо за Канада. Този наш познат, който много обичаше да се хвали, че в зеления му паспорт срещу графата роден пише “гр. Ню Йорк”, се правеше на голям специалист по емигрантските въпроси и постоянно ни увещаваше, че в лагерите е голяма мизерия и губене на време. Препирните ни спряха едва когато срещнахме пред кафене “Кемп Дейвид” моя приятел от казармата Пецата. Той бе много духовит и постоянно ни развеселяваше със своите истории. Свиреше доста добре на китара и мечтаеше един ден да се реализира като музикант на Запад. Бях запомнил приятеля си и с това, че не смееше да си подаде носа извън оградата на поделението, в което служехме. Когато някой от нас трябваше да се промъкне скришом до селото за някоя бутилка, той все се измъкваше, като заключаваше философски “от вас пиенето, от мен свиренето”, и затова се изненадах, като разбрах, че иска да емигрира. Разказах му за нашите планове, а той разкри намерението си да отиде при свой братовчед, който се намирал в бежански лагер в Австрия, откъдето после щели да отпътуват за Канада. Аз се поинтересувах от този негов роднина и Пецата предложи да отскочим до телефонната палата, която се намираше наблизо, и да му се обадим. За съжаление информацията, която получихме от Митко, така се казваше братовчед му, се оказа оскъдна, тъй като човек все още трябваше да бъде доста внимателен какво говори при провеждане на международен телефонен разговор. Но две-три думи за хора, привикнали да четат между редовете, бяха достатъчни, за да наклонят везните в полза на решението ни за бежанския лагер. Уговорихме се с Митко да заминем при него в Австрия. Пецата се зарадва повече и от нас, като същевременно много съжаляваше, че още нямаше паспорт, за да тръгнем заедно.

По това време за напускането на България се изискваше изходна виза. Тъкмо успяхме с Иво да преодолеем и тази бюрократична пречка, когато дойде десети ноември, Тодор Живков падна от власт и австрийците побързаха да въведат входни визи. Призивите на довчерашните придворни лакеи от трибуната на Народното събрание, които излъчваха директно по националната телевизия, че след отстраняването на Тодор Живков у нас всичко ще потече по мед и масло, ми звучаха като виковете на дядката от “Лъвов мост”, който продаваше лотарийни билети: “Насам, народе! Нов тираж - нов късмет!” Навярно страдах от някакво младежко късогледство и не можех да видя светлото бъдеще, за което ми говореха още от детската градина. Аз исках сега да живея и датата 10. ХI. 1989 година само ме караше да бързам с напускането на България.

Сигурно и други мислеха като мен, защото опашките пред чуждите посолства започнаха да се увеличават и да стават неотменима част от софийския пейзаж. Пред австрийското посолство се беше струпал най-много народ, сякаш бе Ноев ковчег и всеки търсеше в него спасение от предстоящия потоп. Записахме се с Иво в списъка, в който имаше повече от сто човека, и се наредихме на върволицата от хора, която се придвижваше толкова бавно, че все едно се намирахме на погребална процесия. На другата сутрин пристигнахме още преди да отворят и продължихме да чакаме, като се редувахме на смени. Едва на третия ден прочетоха имената ни от списъка. Сложиха ни австрийските визи и ние се зарадвахме като деца на коледна играчка. Еми най-после сякаш се примири с моето заминаване и единственото нещо, което ни остана с Иво, бе да платим билетите.

И тогава се случи това, което най-малко очаквах - Иво ми съобщи, че му се налага да отложи своето пътуване. От тази негова новина направо се шокирах. Моят приятел беше този, който даде идеята за Канада, и аз се съгласих, защото щяхме да бъдем с него двамата. Никога не бях си представял, че трябва да отида съвсем сам в един нов и непознат за мен свят. Напразно се опитвах да го убедя, че ако сега изпуснем момента, после ще бъде много трудно да уредим нови визи. Най-накрая изплю камъчето и призна, че Нели е бременна. Сетне дълго ме увещаваше да тръгна без него и че при първа възможност ще дойде в Австрия или че ще се опита да пристигне направо в Канада.

На следващия ден изтичаше резервацията на билетите. Събудих се рано сутринта с чувство за безтегловност, предстоеше ми да взема съдбовно решение. Колкото повече мислех за предстоящото пътуване, толкова повече достигах до убеждението, че то бе единственият изход от омагьосания кръг, в който бе започнал да се върти животът ми. Аз не виждах повече никаква перспектива за бъдещето си в България. Беше ми писнало да съм вечният кандидат-студент и да се чувствам като най-големия некадърник. Винаги са ме привличали изкуствата и мечтаех за киното и театъра, но желанието на моите родители беше да уча в Художествената академия. Само че аз не исках и да чуя за рисуване от горчивия опит, който имах, още докато бях ученик. След седми клас кандидатствах дърворезба в художественото училище по приложни изкуства. Издържах изпитите по графика и моделиране с глина. Бях в резервите, но не ме приеха. В осми клас се явих на приравнителни изпити в същия техникум. Този път станах първа резерва и до ноември месец не знаех къде ще уча, сляпо вярвах, че ще ме приемат. Съдбата обаче бе решила друго. За моя неуспех родителите ми обвиняваха порочната система на връзкарството, а аз си казах, че повече няма да рисувам. В края на краищата майка ми успя да ме разубеди и ме склони да опитам в Художествената академия. Като се уволних от казармата, кандидатствах скулптура. Скъсаха ме още на графиката. Моят преподавател, известен софийски художник, ме уверяваше, че не трябва да се отказвам, тъй като съм имал талант. Вместо да послушам неговия съвет, си опитах късмета в Софийския университет и без малко не ме приеха. На следващата година се подготвих още по-усилено, но въпреки това не успях да вляза. При всяко наближаване на кандидатстудентските изпити Доцента, моят приятел и колега от хотел “София”, започваше да ме подиграва, че искам да стана келнер с диплома. “За какво ти е този университет - казваше той. - Хемингуей да не е завършил университет? Аз, като учих толкова години и станах доцент, какво постигнах?” Третия път, през лятото на 1989 година, по литература се падна тема за Йовков. Зарадвах се, тъй като той е един от моите любими автори и се бях подготвил много добре. Мислех със сигурност, че ще изкарам добра бележка. Уви, писаха ми двойка. Това беше моята първа двойка по литература и последното ми кандидатстване, в мен нещо се пречупи и аз изгубих всякаква надежда, че ще мога да постигна нещо в България. Доцента като разбра, че опечаленият ми вид е заради двойката, предложи да изпием по едно. Отидохме в близката кръчма и седнахме на най-отдалечената маса, така че никой да не може да ни чува. Никога преди това не го бях виждал толкова сериозен. Той бе много начетен, истинска жива енциклопедия. Някогашен преподавател по история в Университета, винаги разказваше с патос интересни исторически събития и не случайно негови бивши студенти все още го посещаваха в ресторанта.

- Знаеш ли, моето момче - поде той, като се чукнахме за здраве, - най-лесното е да те приемат и да завършиш Университета. Трудностите и разочарованията тепърва започват след това.

Аз го погледнах с недоумение.

- Помниш ли, когато ме попита защо работя в хотела и аз ти отвърнах, че в ресторанта изкарвам за една седмица толкова, колкото като доцент за един месец. Има и нещо друго, което искам сега да споделя с теб. Причината всъщност бе, че заради една моя научна публикация партийният секретар ме изкара великобългарин и шовинист, за него любовта към отечеството се измерваше с любовта към партията и Съветския съюз. Направиха цяло събрание, искаха да се откажа от собствения си труд, аз обаче не само че не се съгласих, но се опитах да им разяснявам правилността на написаното. Естествено след това изпаднах в немилост и затръшнаха всички врати пред мен.

Той се взря за секунда в чашата пред себе си, след което изведнъж кипна.

- Разбираш ли, приятелю, уморих се да се боря срещу вятърни мелници. В развития социализъм ролята на интелектуалеца се свежда до това да обслужва партийните интереси на управляващите и затова реших да се върна към истинското сервитьорство, с което навремето се издържах, като студент.

Подпрях главата си с две ръце и отроних една дълбока въздишка.

- Ако бях на твоите години, въобще нямаше да се замислям да оставам в милото ни отечество - твърдо обобщи той и изпразни съдържанието на чашата си.

Няколко седмици след разговора с Доцента, Иво пусна мухата да отидем в Канада. “В Канада човек е свободен да се изяви във всяка област. Ако искаш учи, ако искаш стихове пиши, прави това, за което мислиш, че си роден” - уговаряше ме той, докато се хванах за идеята му като удавник за сламка. Жалкото беше, че Иво оставаше, а аз трябваше да тръгна сам.

И така, след като изпих няколко кафета, всяко едно в различна поза на размисъл, пресмятайки всички за и против, излязох навън, хванах първото такси и в последния момент си купих билет за Виена.

До моето отпътуване оставаха няколко часа, бях се изтегнал на дивана у нас, и сложил главата си в скута на Еми. Тя ме милваше нежно, очите гледаха доверчиво и с привързаност. Исках да кажа колко много ще ми липсва, но вместо това я придърпах към себе си, зарових пръсти в косите , и я целунах по устните, като пеперуда, която всмуква от нектара на ароматно цвете. После седнахме да вечеряме заедно с нашите. Докато се хранехме, никой не обели дума, тягостно мълчахме, сякаш взаимно се бяхме наговорили да не разискваме повече заминаването ми. Единствено на татко не бях съобщил за намеренията ми да ставам емигрант, макар да имах усещането, че той се досещаше.

Майка и Еми дойдоха да ме изпратят на гарата, а по-късно пристигнаха Иво и Нели. Беше вечерта на първи декември 1989 година, бях на 25 години, предстоеше ми първото излизане зад граница, а аз се чувствах, сякаш ще пътувам за Варна.

Диспечерът подкани пътниците да се качват. Целунах майка по бузата, която бе навлажнена от сълзите .

- Успокой се, мамо!

- Пази се, сине! - разтревожено рече тя.

Сетне се прегърнахме с Еми така, сякаш нямаше да се видим повече. Сърцата ни биеха в неравноделен такт.

- Сбогом, моя любов! - прошепна тя, като ме гледаше с искрящите си очи, от които по мен преминаха електрически тръпки.

- Сбогом, любима - отвърнах, отделяйки се от нея бавно, с нежелание.

Сложих раницата си в купето и отворих прозореца на тръгващия влак.

- Може скоро да си дойда - провикнах се аз.

- А, дано! - едва доловимо произнесе майка ми, като ми махна с кърпичката си.

Иво ми подвикна нещо, но не го чух от тракането на колелетата. Светлините на гарата постепенно се изгубиха в далечината.

Следва >>>

© Константин Стоянов-Окела
=============================
© Електронно списание LiterNet, 07.01.2002, № 1 (26)

Други публикации:
Константин Стоянов. Дървото на катериците. Варна: LiterNet, 2001.